Хищник

Имаше дни, когато мъжките тиранозаври влизаха в ритуален бой заради нея. Обикаляха се един друг с ръмжене, разтърсвайки гората с виковете си. След това се втурваха един срещу друг и удряха глави, оттегляха се, изкоренявайки цели дървета, опустошавайки земята под краката си в бясната си страст. От рева им плочите на гърба й и слабините й настръхваха. Когато победителят в борбата накрая я оплождаше, мучейки в триумфа си, нервните й окончания потрепваха в едва потиснатото желание да разпори ухажора си отгоре до долу.

Веднага след това паметта й изчезваше.

За да снесе яйцата, тя се придвижваше на юг до редицата пясъчни хълмове в сянката на планините. Издълбаваше и утъпкваше гнездо в пясъка. След като снесеше яйцата си, покриваше гнездото с мокра гниеща растителност, която запазваше топлината при ферментацията, като често проверяваше температурата с нос и често ги заменяше. Рядко се отдалечаваше от гнездото, като отказваше дори храна в бдителността си. Стремеше се да пази малките си с отмъстителност и да ги отглежда майчински. Беше по-голяма от мъжкарите от своя вид, за да може да опазва малките си от безразсъдната им нужда от месо. Усещанията при това едва ли се доближаваха до понятието любов. Това беше биологична машина, следваща сложна програма, чиято цел бе да запази копията си, като се увери, че яйцата, в които те са заложени, ще оцелеят до съзряването на потомството. Самото усещане за грижа бе за нея неврологично невъзможно. Когато малките стигаха определена големина, започваха да ловуват в стадо, като постепенно разширяваха територията си под диктовката на глада. Именно тогава тя ги оставяше и се завръщаше в старите си територии — тогава те преставаха да съществуват за нея.

Когато тя се придвижваше, през гората отекваха вълни от страх, подобен на отровен газ. Независимо от това петметровите й крачки бяха тихи. Докато вървеше, не помръдваше и тревица. Стъпваше на пръсти леко и тихо, а окраската й я сливаше с околността.

Познаваше и глада, и ситостта, както и вкуса на кръвта. Познаваше светлината и мрака. Познаваше съня, но знаеше и пробуждането. Биологичната програма се изпълняваше.

1.

Мелъди наблюдаваше как последната група охранители напуска лабораторията по минералогия с подрънкващи ключове и разговори на висок глас. Тя заключи след тях и се облегна на вратата с облекчение. Беше почти един часът. Коронерът бе вече дошъл да разпише цял куп документи; парамедиците бяха отнесли тялото; едно отегчено ченге механично се разходи по коридора, записвайки нещо в бележника си. Всички решиха, че е било сърдечен удар и Мелъди беше сигурна, че аутопсията ще потвърди това.

Единствено тя подозираше, че това може да е убийство. Убиецът се опитваше да стигне до динозавъра, за това поне беше сигурна. Иначе защо щеше да открадне всичките им изследвания, нейните изследвания. Трябваше да действа бързо.

Запита се дали бе правилно да запази подозренията за себе си. Реално нямаше никакви доказателства, като се изключи фактът, че Корвъс не би отделил на някакъв трилобит цял един ден. Ако би огласила подозренията си и се замесеше в случая, това само щеше да насочи убиеца към нея. А именно това не можеше да си позволи — особено сега, когато залогът бе толкова висок. Както се казва, имаше по-голяма риба да лови.

Тя грабна един тежък метален стол и го препречи пред вратата, като блокира дръжката и се увери, че никой не би могъл да влезе дори и с ключ. Ако някой попиташе защо е залостила вратата, винаги можеше да каже, че неочакваната смърт на Корвъс я е изплашила. Освен това си беше факт, че твърде малко куратори смееха да слязат от облицованите си с дърво офиси на петия етаж до тази приземна лаборатория, особено в неделя.

Щеше да има достатъчно време да работи необезпокоявана.

Мелъди забърза към съседното хранилище. Тук се съхраняваха десетки хиляди образци минерали и фосили, подредени на редици метални рафтове, запълващи цялата стена, подредени и класифицирани. По-малките се съхраняваха в чекмеджета, по-големите — в кутии на открити рафтове. Библиотечна стълба на колела даваше достъп до по-високите рафтове.

С тупащо от нетърпение сърце Мелъди избута стълбата до необходимия ред и се покатери. На най-горния рафт в мрачното пространство тъкмо под тавана се съхраняваше стара дървена кутия с печат на монголски език. На избелелия етикет пишеше:

Дървеният капак изглеждаше закован, но не беше. Мелъди го вдигна, сложи го настрани и после напипа слой подложена слама.

Сгушени между яйцата на един фосил от динозавър, се намираха копията от дисковете с всичките й данни и образи, които предвидливо бе съхранила. До тях се намираше малък пластмасов контейнер с три извадки от първоначалния спесимен, твърде малки, за да бъде забелязано отсъствието им.

Като остави дисковете на място, Мелъди взе пластмасовия контейнер с образците, върна сламената подложка, затвори кутията, слезе по стълбата и я върна на първоначалното й място.

След това отнесе контейнера обратно до шлифовъчната машина. Извади един срез и го фиксира в позиция за шлифоване. След като епоксидът изсъхна, тя започна шлифоването, като се стремеше да постигне идеален срез с дебелина няколко микрона — достатъчно тънък, за да може да се получат няколко изключително добри образа на трансмисионния електронен микроскоп. Работата изискваше точност и ставаше още по-трудна от постоянното нервно треперене на ръцете й. На няколко места се видя принудена да прекъсне, да поеме дълбоко дъх и да си каже, че убиецът няма причина да се връща, след като вече е взел всичко, и че няма представа, че тя разполага с дубликат от данните. Когато срезът бе готов, тя го занесе в електронномикроскопската зала, за да включи машината да загрее. Докато правеше това, забеляза дневника на микроскопа, отворен на текущата страница. Последният запис, вписан с размах, гласеше:

Трето изследване? Тя обърна страницата и забеляза два други записа, и двата в долната част на страницата, където Корвъс очевидно бе намерил празни редове. Очакваше нещо подобно, но не чак толкова очевидно. Това копеле си беше направило сметката да я обере до шушка най-безсрамно. И каквато беше добродушна и ентусиазирана, тя почти му бе позволила. Отиде в микроскопската зала и прегледа тамошния дневник, като намери подобен брой съмнителни записи. Ето значи какво беше правил през цялото време нощем. Плагиатствал е изследванията й и е подправял дневниците.

Тя усети, че диша тежко. Още от първи клас си мечтаеше да стане учен и докато растеше, винаги бе смятала, че науката е единственото поле на човешка дейност, където хората са алтруисти и работят не за себе си, а за напредъка на познанието. Винаги беше смятала, че именно науката е полето, където уважението се дава за заслуги.

Колко наивно.

Имаше само един начин да запази правото си върху това откритие, като едновременно се спаси от убиеца: да завърши изследванията си и изпревари убиеца с резултатите си. Ако пуснеше резултатите си в онлайн секцията на списанието за палеонтология, те щяха да бъдат рецензирани и публикувани в рамките натри дни. Естествено, щеше да се позове на Корвъс за неговия принос, достатъчно малък впрочем. Той единствено я бе снабдил с образеца. Откъде се беше взел фосилът, от кого бе взет и как Корвъс бе сложил ръка върху него — това не й влизаше в работата. Естествено, щяха да възникнат разногласия. Образецът може да е бил откраднат или дори незаконен. Но нито едно от тези неща не беше същностно за работата й: дали са й образец и тя го е анализирала. Веднъж, след като резултатите се публикуват, необходимостта от това да бъде убита отпадаше от само себе си.

И тогава си осигуряваше мястото в йерархията.

2.

Заел позиция зад големия валчест камък, Мадокс се намести, опъна крака си и го завъртя, опитвайки се да преодолее схващането. Усещаше слънцето като гореща наковалня върху голия си гръб. Потта се стичаше по скалпа, по врата и лицето му и одраскванията го смъдяха. Раната върху бедрото му туптеше яростно — определено беше инфектирана.

Той избърса лице. Езикът му сякаш бе покрит с ръжда, устните му се бяха напукали. Господи, умираше от жажда. Двайсет минути бяха минали, а Бродбент не се появяваха. Той погледна през мерника, обхождайки с очи празния каньон отгоре до долу. Дали не бяха минали по път, за който той не знаеше, или пък бяха намерили вода? Ако случаят бе такъв, те като нищо можеше да са направили завой и да са тръгнали на север към Лейвс. Ако ги беше изпуснал…

В този момент ги видя.

Долепил очи до мерника и с пръст върху горещата извивка на спусъка, той се насили да се успокои и да изчака, докато навлязат в двеста ярдовия обхват. Можеше да види дръжката на пистолета, мушнат в колана на Бродбент. Нямаше да има време да го измъкне, камо ли да стреля с него. А дори и да го направеше, щеше да е напълно безполезно на разстояние двеста ярда.

Той натисна спусъка и даде продължителен откос, напълно автоматичен. Погледна и ги видя — двамата тичаха обратно към каньона. Двамата.

Какво, по дяволите…!

Не беше улучил. Отново допря очи към мерника, проследи жената и даде втори откос, после още един — но куршумите вдигаха напред само пясък, докато плячката му се носеше в зигзаг нагоре по стената на каньона. Щяха да избягат откъм подветрената страна на завоя на каньона.

Той се изправи с вик на безсилие, сложи оръжието на предпазител и се спусна по сипея. След малко спря, коленичи и отново стреля, но това бе глупав изстрел — вече бяха минали от другата страна на каменната стена.

Как можа да не улучи? Какво му ставаше? Опъна ръка и разтвори длан — шокира се, когато видя колко силно трепери. Беше изтощен, жаден, ранен и по всяка вероятност — с температура… но все пак, как можа да не улучи? След това му светна. Не свикнал да стреля под такъв остър ъгъл, явно бе надценил траекторията на куршумите. Трябваше да стреля няколко пъти за упражнение, преди да бърза да се цели.

Както и да е, все още имаше шанс. Стените на каньона бяха отвесни — те се намираха в капан и можеше да ги убие, ако ги стигнеше долу.

Като преметна карабината си през рамо, той се заспуска по сипея и затича подир тях. След минута заобиколи завоя. Забеляза ги на три-четиристотин ярда напред, бягаха, мъжът помагаше на жената. Дори от такова разстояние се виждаше, че тя няма сили. И двамата бързо отпадаха. Нищо чудно: тя не бе яла от трийсет и шест часа, а бяха жадни поне колкото самия него. И като връх на всичко тя накуцваше.

Той продължи да тича след тях, но поддържаше разумна дистанция. Пясъкът бе мек и се тичаше трудно, но това работеше в негова полза. Той правеше дълги скокове напред, запазвайки енергията си, сигурен, че ще ги изтощи в дългото преследване. Първо, поради паниката си, те бягаха твърде бързо, увеличавайки преднината си, но докато Мадокс поддържаше темпото си, те започнаха да залитат и да изостават. Един, два, три завоя. След третия видя, че Бродбент полага неимоверни усилия да задържи жена си на крака. Мадокс скъси разстоянието, което ги делеше, на по-малко от двеста ярда, без да увеличава скоростта си. Сега знаеше, че би могъл да издържи повече от тях: щеше да ги пипне най-сетне. Те изчезнаха зад следващия ъгъл. Когато зави, видя, че са дори още по-близо. Можеше да чуе, как мъжът говори на Сали, как я окуражава да продължи напред.

Той се отпусна на коляно, прицели се и даде един кратък откос. Те се хвърлиха на земята и Мадокс прецени възможността да спечели още преднина. Двамата бързо се изправиха, но той вече се намираше на по-малко от сто ярда.

Сали падна и мъжът й се наведе да я изправи. Четиридесет ярда. Дори с неговата трепереща ръка щеше да им разбие мозъците. Бродбент се опитваше да я окуражи, но тя залитна — и тогава те просто се предадоха. Обърнаха се и го изгледаха предизвикателно.

Той се прицели, помисли за миг и се приближи още. Двадесет и пет ярда. Свали предпазителя, коленичи, прицели се отново и стреля.

Щрак!

Нищо. Автоматичната стрелба бе изпразнила магазина. Двамата се втурнаха с вик към него.

Той затършува за пистолета си и се приготви да изпрати един куршум, когато жената се метна върху него като дива котка и измъкна пистолета му с две ръце. Паднаха заедно, борейки се за оръжието, най-накрая той успя да се докопа до него и се търкулна върху нея, притисна главата й и треперещите му пръсти докоснаха предпазителя.

В този миг почувства дуло на тила си. Разбра, че е Бродбент.

— Броя до три — каза Бродбент.

— Ще я застрелям! Ще го направя!

— Едно.

— Кълна се, ще й пръсна мозъка! Наистина ще го направя!

— Две.

Понеже знаеше, че не може да изстреля два куршума, той се обърна да се справи първо с Бродбент и стреля в лицето му; мъжът падна; той се прицели за втория изстрел, но кучката го ритна здраво в слабините, толкова силно, че ръката му се сви в спазъм и пистолетът гръмна, той усети, че нещо удря крака му болезнено и се вцепени — тъмночервена струя обагри пясъка.

— Кракът ми! — изрева той, пусна оръжието и започна да разкъсва панталона си, търсейки раната. — Кракът ми! — Кръвта шуртеше, неговата кръв и беше толкова много! — Кръвта ми изтича!

Жената отстъпи и насочи към него собствения му Глок. Още в първия миг разбра, че знае как да си служи с него.

— Не! Чакай! Моля те!

Тя не стреля.

Нямаше нужда. Кръвта — бликаща от голямата му бедрена артерия — бе намокрила целия му крачол.

Тя мушна оръжието в колана си и бързо клекна до Бродбент, който лежеше на земята. Мадокс я гледаше, изпълнен с облекчение, че не го беше убила. Почувства, че по бузите му се стичат сълзи, но му се зави свят и стените на каньона започнаха да се въртят около него. Опита се да се изправи, но бе толкова слаб, че не можа да вдигне дори глава, рухна на пясъка от непреодолима слабост, сякаш някой го дърпаше надолу.

— Кракът ми… — изграчи дрезгаво. Искаше да разбере какво става, но нямаше сили, единственото, което можеше да види сега бе гладкото синьо небе над себе си. Главата му се замъгли, сякаш изпълнена с дим и този дим се издигаше, увеличаваше се и неудържимо се разсейваше в нищото.

И той стана нищо.

3.

Уайман Форд спря близо до една каменна колона и се ослуша. Беше чул изстрелите съвсем ясно, три откоса от автоматично оръжие, напълно възможно да бяха от М16, последвани от два по-дълбоко звучащи изстрела от най-далечния край на Дяволското гробище, може би на миля североизточно.

Почака, ослушвайки се за още гърмежи, но след онези няколко бързи откоса всичко бе тихо.

Форд влезе по-навътре в сенките. Нещо необичайно ставаше. Ако работата му в ЦРУ го бе научила на нещо, то бе, че винаги оцелява онзи, който разполага с повече информация. Без значение на оръжията, бойната тренировка, високотехнологичната апаратура. Сраженията се печелеха, първо и преди всичко, с информация. А точно това му липсваше.

Той надигна манерката си, разклати я и я отхлупи, след което отпи малка глътка. Беше останал около половин литър, а най-близкият сигурен извор се намираше на трийсетина километра. Нямаше работа тук, трябваше да тръгне право към водата. Все пак изстрелите бяха твърде близо и щеше да му отнеме към двайсет минути, за да стигне до началото на долината, откъдето бяха дошли.

Той се обърна, решен да разбере какво става. Тръгна напряко през Дяволското гробище, към входа на каньона откъм североизточната страна, мина покрай район, осеян с ниски пясъчни дюни. Изкачи серия плоски камъни, пресече няколко хълма и се спусна към едно сухо корито, по което продължи.

Отсрещният край на Дяволското гробище се оказа дори по-странен, отколкото бе предполагал. Стените на каньона отстъпиха назад, когато пясъчникът се смени с шисти и вулканичен туф. Във всички посоки тръгваха редица слепи каньони, много от тях пълни с групи олисели каменни куполи и пустинни падини. Беше объркан район с труден релеф. Някъде точно в този район се намираше динозавърският фосил.

Той поклати глава. Що за глупак трябваше да е, че да вярва, че ще намери динозавъра. Щеше да е късметлия, ако изобщо успееше да се измъкне жив оттук.

4.

Том отвори очи и видя Сали, надвесена над него, русата й коса падаше върху лицето му и той усети аромата й. Бършеше главата му с парче плат.

— Сали? Добре ли си?

— Добре съм. Теб обаче те одраска един куршум. — Тя се опита да се усмихне, но гласът й трепереше. — Загуби за малко съзнание.

— Ами той?

— Мъртъв е, струва ми се.

Том се отпусна.

— Колко време бях…?

— Само няколко секунди. Господи, Том, помислих си… — Тя млъкна. — Няколко сантиметра по-надясно и… няма значение. Ти си дяволски късметлия.

Том се опита да се надигне и потрепери, главата му пулсираше.

Сали побърза да го върне обратно.

— Не съм свършила. Драскотина е, може би имаш сътресение, но костта не е пукната. Корава глава имаш. — Тя довърши превръзката на главата му със синята коприна. — Мисля, че Валентино трябва да влезе в бизнеса с превързочни материали. Изглеждаш прекрасно.

Том се опита да се усмихне.

— Стегнато ли е много?

— Не, не, добре е.

— Между другото, дължа ти благодарност. Добре използва онзи незареден пистолет.

Той се протегна и хвана ръката й.

— Помогни ми да се изправя. Струва ми се, че главата ми ще се проясни.

Тя му помогна. Той се олюля, но замайването бързо отмина.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — попита го Сали.

— Повече се безпокоя за теб.

— Имам идея: ти ще се тревожиш за мен, аз — за теб.

Том застана по-устойчиво и се помъчи да игнорира жаждата. Очите му се спряха върху лежащия върху пясъка мъж — мръсникът, който бе отвлякъл, а после се бе опитал да изнасили и убие жена му. Лежеше по гръб, с разперени настрани ръце, сякаш спеше. В крачола на десния му крак се виждаше голяма дупка и платът бе пропит от тъмна кръв. Под него в пясъка се виждаше голяма локва.

Той коленичи. Мъжът бе с хлътнало, слабо лице, небръснат, черната му коса беше пълна с прах. Устата му бе отпусната, почти усмихната, главата — отметната назад, изпъкналата грозна адамова ябълка бе покрита с наболи косъмчета. От единия ъгъл на устата му се показваше слюнка. Очите приличаха на цепки — почти затворени, но не напълно.

Том опипа врата му за пулс и бе шокиран, когато го усети.

— Мъртъв ли е? — погледна го Сали.

— Не.

— Какво ще правим?

Том се опита да откъсне просмукания крачол, но дънките бяха твърде здрави. Издърпа един нож от колана на мъжа, разцепи с едно движение плата и го откъсна. Кракът и слабините бяха в ужасно състояние, но той не можеше да види нищо заради голямото количество кръв. Куршумът беше излязъл зад коляното, разкъсвайки го почти напълно. Кръвта продължаваше да блика, макар и слабо.

— Изглежда куршумът е засегнал бедрената артерия.

Сали се огледа.

— Помогни ми да го пренесем в сянката до онази скала.

Те го вдигнаха. Том отряза едно парче от ризата си и направи хлабав турникет, превързвайки го така, че да спре кръвотечението. След това пребърка джобовете на мъжа и извади портфейла му. Отвори го, извади шофьорска книжка от щата Охайо със снимка на мъжа — гледаше арогантно, с крива усмивка. Истински психопат.

— Джимсън Джей Мадокс — прочете той на глас. Прегледа портфейла и извади дебела пачка банкноти, кредитни карти и квитанции. Една омърляна визитна картичка привлече вниманието му:

Обърна я. На гърба с уверена ръка бе изписан адрес на клуб, номер на клетъчен телефон, имейл адреси. Той я подаде на Сали.

— Това явно е човекът, за когото е работил — каза тя. — Човекът, който го е измъкнал от затвора.

— Трудно ми е да повярвам, че учен от музей като този би могъл да се замеси в отвличане, кражба и убийство.

— Когато залозите са достатъчно високи, има хора, които са готови на всичко.

Тя му върна визитната картичка и Том я пъхна в джоба си заедно с шофьорската книжка. Разгледа останалата част от портфейла, след това бързо претърси другите джобове. Намери бележника, извади го и го вдигна.

— Добре, добре, както знаеш — каза Сали.

Той го сложи в джоба си. В малка кожена кесийка, закопчана около кръста на мъжа, откри допълнителни муниции за пистолета. Огледа се — мъжът продължаваше да лежи на земята, там, където го бяха оставили. Пъхна ги в колана си и закопча кесийката около собствения си кръст.

— Наистина ли смяташ, че ще имаш нужда от всичко това? — попита Сали.

— Нашият човек може да е с партньор.

— Не мисля.

— Човек никога не знае.

По мъжа нямаше друго интересно. Том отново опипа пулса му. Едва доловим, но се усещаше. Искаше му се да е мъртъв: щеше да е по-просто. Шокира го, че не може да изпита и най-леко съжаление към този човек.

Карабината му лежеше на няколко крачки и Том я взе, извади празния пълнител и го изхвърли. В кожената кесийка имаше втори, който той изпразни и зареди патроните.

— Да тръгваме.

— Ами той? — погледна го Сали.

— Единственото, което можем да направим за него, е да излезем оттук и да потърсим помощ. Ако кажем истината, пиши го умрял. — Том я прегърна. — Готова ли си?

Хванати ръка за ръка, като се подкрепяха един другиго, те се спуснаха по коритото. След десет минути вървяха в тишина. Том спря изненадан.

Една фигура в расо крачеше срещу тях с вдигнати ръце. Беше монахът — Уайман Форд.

— Том! — изкрещя човекът. — Той жестикулираше възбудено и след като спря за миг, се затича. В същия момент Том чу далечен тътнещ звук и видя странен малък самолет без прозорци и със заоблен сляп нос, да се показва зад ръба на каньона и да прави бавен завой срещу тях.

5.

Мелъди се взираше в екрана на компютъра, по който течаха данните от последния анализ на микросондата. Тя примига няколко пъти, завъртя очи в едната посока, после в другата, опитвайки се да ги фокусира. Странно колко изтощена и възбудена в същото време се чувстваше; главата й звънтеше, сякаш бе прекалила с мартини. Погледна към големия часовник в лабораторията. Четири следобед. Не беше спала почти четиридесет часа.

Тя натисна един клавиш и запази данните. Бе направила всички възможни изследвания на пробата и бе получила отговори на повечето от основните въпроси. Единственият неясен момент си оставаше венерината частица. Бе решила да го изясни, преди да предостави статията си за публикуване онлайн. Иначе някой друг учен щеше да го направи вместо нея, а тя бе толкова близко.

Отдели последната от подготвените проби, сложи я на предметното стъкло и включи поляризационния микроскоп. При 500 пъти увеличение едва ги виждаше — мънички черни точици, разхвърляни тук-там из клетките. Взе пробата и я сложи в хаванче, след което внимателно я натроши, леко я стри с вода до получаването на фина кашица, която изсипа в пластмасова чаша.

После отиде до заключения шкаф и извади бутилка дванадесет процентов разтвор на флуороводородна киселина. Не беше кой знае колко мъдро от нейна страна да борави с толкова опасен химикал — и то такъв, който разтваря стъкло, — след толкова много преживян стрес и липса на сън, но това беше единствената киселина, която бе в състояние да направи онова, което тя искаше: да разтвори напълно заместващия минерал във фосила, без да разяжда въглеродното покритие на венерините частици. Искаше да ги отдели, така че да може да ги погледне в процес на работа, така да се каже.

Тя занесе бутилката до димящия капак и я сложи в зоната, където пишеше: Да се използва само при работа с флуороводородна киселина. След това си сложи защитни очила, ръкавици и ръкавели. Наведе се над капака, включи го и започна да работи, разви капачката и изля малко количество от киселината в специална епруветка, съдържаща препарат от фосила, с ясното съзнание, че дори малка капчица върху кожата й можеше да бъде фатална. Гледаше как се пени и помътнява, определяйки момента за следващата. Когато направи това, бързо разреди в отношение петдесет към едно, за да спре взаимодействието, изля излишното и разреди втори, после трети път, до пълното изразходване на киселината.

Вдигна резултата към светлината и видя тънък слой минерална утайка на дъното на епруветката, в която знаеше, че трябва да има поне няколко частици.

Всмука с пипета по-голямата част от утайката, изсуши я и след това, като използва сепарационна фуния и разтвор на натриев метаволфрамат, пусна по-леката фракция през по-тежките частици. Изплакна и взе малко количество частици с микропипета, после ги пусна да минат през мрежички. Едно бързо преброяване при увеличение от 100х показа наличието на около трийсет венерини частици, до голяма степен непокътнати, чисти от примеси и боклуци.

Тя спря вниманието си на една от тях и вдигна увеличението на 750 пъти. Частицата с подскок изпълни обектива. Мелъди я изследва с нарастващо объркване. Така приличаше дори още повече на символа на планетата Венера, въглеродна сфера с дълга пръчица, стърчаща от нея, пресечена от напречно парче, което завършваше с нещо, наподобяващо четчица с тънки косъмчета.

Когато завърши, Мелъди се облегна назад и я нарисува. Бе смаяна. Частицата не приличаше на нито един вид включение, което би могло да изкристализира по естествен път в скалата. Всъщност, не приличаше на нищо, което бе виждала преди. Това определено имаше органичен произход — беше сигурна.

Мелъди взе пет-шест частици от мрежестия улей и ги постави върху масичката на един сканиращ електронен микроскоп. Прехвърли ги във вакуумна подготвителна камера и ги взе, когато бяха готови за сканиране. Натисна бутона и от машината се разнесе леко бръмчене, когато камерата бе изпразнена.

Време е да хвърля един поглед на това сладурче и да го видя в действие, помисли си тя.

6.

Масаго стоеше в измазаната с вар компютърна стая на манастира, работеща в момента като наземен диспечерски център за Предътъра. Бе приковал очи към плоския видео екран, захранван с данни от главната камера на безпилотния самолет. Грубата дървена манастирска маса беше покрита с внушително количество свръхмодерна електроника, обслужвана от трима оператори. Главният оператор беше боен диспечер от 615-та специална тактическа група на ВВС, надянал шлема на виртуалния симулатор за управление на безпилотния самолет. Конзолата, на която работеше, показваше основните уреди, които би трябвало да има един нормален самолет: стик за управление, акселератор, индикатор за скорост на въздуха, хединг5 и висотомер, куплирани с джойстик, наподобяващ лоста за управление на изтребител F-16.

Масаго отмести очи от екрана за миг към двамата оператори от групата за секретни операции. Те работеха съсредоточено, без да забелязват нищо друго, освен електронния свят, в който бяха потопени. Единият работеше на захранващата конзола, редица от екрани, превключватели, клавиатури и дигитални информационни изходи, които контролираха наблюдението и разузнавателните способности на Предътъра. Това двеста и тридесеткилограмово оборудване съдържаше електрооптични и инфрачервени камери и синтетичен апретурен радар за летене в лошо време; два цветни дисплея с променливо увеличение и 955-милиметров спотър6, както и предно насочен радар с висока резолюция с шест степени на обзор — от 19 до 560 мм.

Двамата десантчици се бяха върнали с чопъра. Техният ред щеше да дойде по-късно.

Очите на Масаго се спряха върху втория оператор. Той работеше с три-мултиспектралната система за целеуказване на Предътъра, снабдена с лазерно насочване, далекомер, средства за електронна поддръжка и противодействие и индикатор за движещи се цели. Безпилотният самолет вече бе изразходвал една от двете ракети „Хелфайър — С“, за да убие монаха.

Масаго върна вниманието си отново към видео дисплея и направо замръзна.

— Хванах нещо. — Глухият глас на единия оператор отекна в слушалките на Масаго.

Той видя двама души, а после се появи и трети, който се приближаваше към тях. На четиристотин метра нагоре в каньона лежеше просната по гръб неподвижна фигура.

— Дай увеличение до 900 мм. върху най-южната цел — каза Масаго.

Новият образ изпълни екрана. До стената на каньона лежеше мъж. И се виждаше голямо петно кръв. Мъжът беше мъртъв. Беше разбрал за монаха и тези двамата от ченгето, Уилър. Но този третият, мъртвецът… кой беше той?

— Върни до 240 мм.

Сега можеше да види отново трите фигури. Единият, от север, се затича. Мерна бялото му, обърнато лице за миг. Беше онова „шило“ от ЦРУ, тъй нареченият монах. Масаго се втренчи изненадано.

— Изглежда сме пропуснали нашата хубавица в расото — промърмори единият оператор.

Масаго се наведе, до такава степен съсредоточен върху образа, сякаш ще изпие същността му с поглед.

— Дай ми по-близък план на средната цел.

Камерата подскочи и фигурата на мъж изпълни екрана. Бродбент. Мъжът, когото търсеше, който бе от критично значение за проекта. Бродбент беше намерил умиращия търсач на динозаври и затова бе човекът, който по всяка вероятност знаеше точното местоположение на фосила. Според Уилър и жената, и монахът бяха замесени, въпреки че никак не бе ясно как е станало всичко това. Нито пък беше важно. Неговата задача беше ясна: да научи местоположението на фосила, да разчисти района от неоторизирани персони, да вземе фосила и да се оттегли. После да остави някой амбициозен драскач да събере подробностите за засекретения постфактум доклад.

— Върни ме на 160 мм. — обърна се той към оператора на захранващата конзола.

Образът върху екрана отскочи назад. Тримата се събраха и се затичаха към прикритието на скалите.

— Да задействам ли радара за подвижни цели? — попита операторът.

— Не — промърмори Масаго.

Мъжът го погледна объркано.

— Тези цели ми трябват живи.

— Тъй вярно, сър.

Масаго огледа каньона. Беше дълбок осемстотин стъпки със стъпаловидни стени, които се стесняваха, преди да се разтворят към голямата каменна долина. Всичките странични каньони бяха слепи. Беше почти закрит район и това им предоставяше добра възможност.

— Виждаш ли тази точка, където каньонът се стеснява? На „два часа̀“ върху екрана ти.

— Разбрано, сър.

— Това е целта ти.

— Сър?

— Искам да удариш тази стена на каньона така, че да се срине достатъчно материал, за да блокира пътя им напред. Имаме шанс да ги хванем в капан.

— Разбрано, сър.

— Хединг едно-осемдесет, слизане до две хиляди — каза пилотът.

— Следете неподвижна цел. Готови за стрелба.

— Задръжте, докато ви подам сигнал — промърмори Масаго в слушалките си. — Изчакайте. — Той вече виждаше, че самолетът е готов да се нахвърли. Ръбът на каньона се показа и внезапно целите изчезнаха, скрити зад каменната стена.

— Кучи син — изруга пилотът.

— Промени на едно-шестдесет хединг — каза Масаго. — Смъкни самолета и следвай каньона.

— Ще видят…

— Точно това е целта. Облети ги ниско. Паникьосай ги.

Сцената се промени, когато самолетът започна да прави виражи.

— Върни до 50 мм.

Изображението отскочи още по-назад към по-широка перспектива. Сега Масаго виждаше двата ръба на каньона. Когато Предътъра се наклони, трите цели се появиха отново: три черни мравки тичаха в подножието на отвесните стени на каньона, по посока към долината.

— Цел — добра — промърмори операторът.

— Не още — каза Масаго. От широкия си обзор можеше да види един завой в каньона, следван от най-малко четиристотин ярда прав участък. Това беше като преследване на гну от хеликоптер. Той се взря във фигурите, които от тази височина изглеждаха, сякаш се движат бавно и безпомощно като насекоми. Не можеха да направят кой знае колко, притиснати между високите канари. Те завиха и в момента тичаха по равното, все още, без да се отделят много от стената на каньона, надявайки се, че може да им осигури прикритие.

— Готови за стрелба — промърмори Масаго, — включи ме към видео обектива на ракетата.

— Разбрано, сър. Държа целта.

— Чакай.

Продължителна тишина. Те тичаха, залитаха, препъваха се, очевидно изтощени. Жената падна, но мъжът и монахът й помогнаха да се изправи. Сега бяха на четиристотин ярда от целта. На три и петстотин…

— Огън!

Екранът подскочи, когато видео връзката се прехвърли от Предътъра към бордовата камера на ракетата — първо се показа участък празно небе, после земята се залюля и най-накрая наблюдението се фиксира върху лявата стена на каньона, високо горе. Стената рязко се уголеми при изстрелването на ракетата, проследена от лазер. При контакта й с твърдата повърхност видео връзката автоматично се прехвърли отново към телевизионната камера на Предътъра и внезапно те се озоваха над всичко, гледащи отгоре — върху тих облак от прах, който се носеше на талази заедно с летящи скални отломки. Фигурите потънаха. Масаго изчака. Искаше здравата да ги уплаши и раздруса, но не и да ги убие.

Движението на въздуха в каньона започна да разсейва прашния облак. И дребните човешки фигурки се появиха — отново тичаха, както и преди.

— Гледай ги само как мърдат — промърмори операторът.

Масаго се усмихна.

— Върни самолета отново да ги следи. Аз ще накарам зайчето да излезе от дупката си, сега ще ги пипнем.

7.

Том тичаше непосредствено зад Сали, тътенът от експлозията още отекваше болезнено в ушите му, очите му се пълнеха с прах. Спряха да си отдъхнат за малко на завет до стената на каньона.

— Какво става, по дяволите? — попита задъхано Том.

Монахът поклати плава.

— Нас ли обстрелваха?

— Безпилотен самолет. Още е тук, наблюдава ни. Но вече е без ракети. Носят само по две.

— Не е за вярване.

— Мисля, че целта е само да се блокира каньонът. Искат да ни затворят в капан.

— Кои са те?

— По-късно ще ти кажа, Том. Първо трябва да се измъкнем оттук.

Том присви очи и се огледа. Погледът му се спря върху широка пукнатина, на дъното, на която имаше дълъг сипей. Дълбоката цепнатина предлагаше много възможности за захващане на ръцете и краката, там където бяха рухнали камъните, образувайки естествени подпори за катерене.

— Можем да изкачим тази пукнатина. — Той се обърна към Сали. — Ще се справиш ли?

— Да, по дяволите.

— А ти, Уайман?

— Няма проблеми. Води.

— Знаеш ли какво има оттатък?

— Не съм стигал толкова далеч във високите плата.

Том наведе очи към ръчно изработените си маркови италиански обувки, до такава степен очукани, че не личеше какви са, макар още да се държаха. Добре поне, че беше поръчал модела с гумените подметки.

Прахът от експлозията се стелеше мързеливо над тях, мятайки върху небето жълто-оранжев покров.

— Да тръгваме.

Той се хвана за първата подпора и се вдигна.

— Гледайте за какво се хващам и къде слагам краката си и правете същото. Дръжте се на десетина крачки разстояние един от друг. Сали, ти си следващата.

Том подпря коляно в един камък и се издигна. Опитваше се да игнорира факта, че усеща устата си като пълна с пясък. Агонията за вода бе преминала отвъд усещането за жажда; бе станала физическа болка.

Беше трудно, шеметно изкачване, но поне разполагаха с достатъчно опори за краката и ръцете си. Том се катереше методично, като се обръщаше всяка минута, за да види какво прави Сали. Тя беше атлетична и се справяше бързо. Форд напредваше безстрашно, като маймуна — демонстрираше истински талант. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-огромно и ужасяващо зееше пространството под тях. Катереха се без въжета, без куки, без нищо. Беше от онзи тип катерене, за който алпинистите казват: паднеш ли — умрял си.

Стигнаха до малка издатина и спряха върху нея да отдъхнат. Форд извади манерката си.

— О, Боже, това вода ли е? — попита Сали.

— Съвсем малко. Пийни две глътки.

Тя взе манерката и я вдигна към устата си с треперещи ръце. Отпи и я даде на Том. Водата беше топла и миришеше на пластмаса, но той никога не бе пил по-прекрасна течност в живота си и положи върховно усилие, за да се накара да спре. Върна манерката на Форд, който я прибра в раницата си, без дори да я погледне.

— Няма ли да пиеш?

— Не се налага — отвърна той кратко.

Том вдигна очи нагоре. Все още чуваше лекото като на комар бръмчене на безпилотния самолет, но не можеше да го види. Притисна се към скалата, като се опита да мисли отново за нападението.

— Какво, по дяволите, става?

— Това нещо, което ни търси, се казва „Предътър“, безпилотен самолет, струва четиридесет милиона долара, секретен преследвач.

— Но защо?

Форд поклати шава.

— Не знам.

Стената на каньона излъчваше горещина. Том огледа канарата нагоре, избра път и започна да се катери. Останалите го последваха, без да говорят. Намираха се на височина двеста стъпки, но движението ставаше по-лесно. След още пет минути стигнаха до отвесната част на канарата. Нагоре се заредиха изтощителни стръмни сипеи и завои. Когато стигнаха на върха, Сали се отпусна по гръб върху гладкия камък, дишайки тежко. Том легна до нея. Впери очи в празното небе над тях — беше тихо, както изглежда самолетът бе отлетял.

Форд измъкна парцалива карта от джоба си и я разтвори.

— Къде се намираме? — попита Том.

— Извън картата. — Той отново я сгъна.

Том въздъхна и огледа пейзажа напред. Върхът на платото представляваше хлъзгава скала — гол пясъчник, хлътнал и издълбан от силите на вятъра водата. Някои от по-ниските места бяха пълни с навят пясък, набръчкан от постоянния вятър. Тук-там се виждаше по някоя обрулена хвойна, притисната към камъка. Платото завършваше на четири-петстотин метра в синьото небе. Том примига и се взря нататък.

— Иска ми се да видя какво има отвъд този ръб. Тук сме открити отвсякъде.

— С онова око в небето, навсякъде ще сме открити.

— Дали още ни наблюдават? — попита Сали.

— Можеш да бъдеш сигурна. И имам подозрението, че ще изпратят хеликоптер. Бих казал, че разполагаме с десет, най-много двайсет минути.

— Това е напълно безсмислено. Наистина нямаме представа какво става.

Форд поклати глава:

— Единственото, за което се сещам, е динозавърът.

— Какъв интерес могат да проявяват те към един динозавър?

— Струва ми се много по-вероятно някой бомбардировач случайно да е изгубил водородна бомба, или пък секретен сателит да се е разбил — нещо от тоя сорт.

Форд поклати тава:

— Кой знае защо аз не мисля така.

— Но дори ако става въпрос за динозавъра, защо им е да ни преследват? — попита Том.

— За да получат информация.

— Каква информация? Ние представа нямаме къде се намира.

— Те обаче не го знаят със сигурност. Разполагаме с бележника, а аз имам и схемата от радара за подземно сканиране. С всяко от тези неща те могат да намерят фосила за няколко дни.

— А когато вземат от нас онова, което им трябва?

— Ще ни убият.

— Не го вярваш наистина.

— Не го вярвам, Том. Знам го. Те вече се опитаха да ме убият.

Форд се изправи на крака, Том го последва с усилие и помогна на Сали да стане. Монахът тръгна през каменното плато с обичайната си забързана крачка към ръба на каньона; кафявото му расо замиташе земята при всяка негова стъпка.

8.

Витлата вече се въртяха, когато Масаго скочи в хеликоптера, закривайки лице срещу праха и пясъка. Той се провря покрай седмината членове на десантната група за секретни операции и седна на една обърната назад седалка. Командирът на десантниците му подаде чифт слушалки с микрофон, включени към тавана с черен кабел. Той ги сложи на главата си и намести микрофона, когато хеликоптерът се издигна; вратите бяха още отворени и разкриха за миг ръба на горния каньон; плъзнаха се над платата и отминаха зейналата пукнатина, потънала дълбоко в земята. Слънцето стоеше почти отвесно над тях и пейзажът отдолу изглеждаше напечен до червено.

Върху покрития с мокет под на чопъра Масаго разгъна топографска карта на района с целите в мащаб 1:24000. Все още предпочиташе хартиените карти пред електронните; хартията по някакъв начин му даваше усещане за пейзажа, което електронната версия не правеше. Изображенията от безпилотния самолет, кръжащ невидимо на двадесет и пет хиляди стъпки височина, показваха, че обектите се опитват да се спуснат по каньона и се насочват към една дълбока долина със сложен релеф. Това бе дяволско място за издирване, но от друга страна имаше предимството да е район, чийто периметър може да бъде охраняван.

Когато Масаго свърши маркирането върху картата с червен молив, той я подаде на ръководителя на групата, сержант първи клас Антъни Хит. Хит я разгледа, без да казва нищо и започна да пренася маркировката на маршрута върху картата в GPS устройството си. Мъжът бе получил последната заповед за патрулиране непосредствено преди да излетят, без какъвто и да е коментар или несъгласие, дори когато Масаго съобщи за евентуалната необходимост да бъдат убити цивилни американци. Разбира се, наблегна на това, че става дума за биотерористи, които притежават свръхопасен микроб. Знаеше, че повечето хора не са подготвени да приемат сложни истини — по-добре беше нещата да се опростяват.

Той гледаше как Хит работи. Хит бе сдържан афроамериканец в страхотна физическа кондиция, с високо махагоново чело, ясни кафяви очи и подчертано хладнокръвие. Бе облечен в пустинен камуфлажен костюм и военни ботуши, носеше автоматична карабина М4, пригодена за 6,8 мм. куршуми и снабдена с лазерен прицел. В колана си бе пъхнал револвер Рюгер 22 Магнум, ексцентричен избор за войник от специалните части, но Масаго го одобряваше. Носеше боен нож, произведен по поръчка от Трейс Риналди — още един избор, който говореше добре за него. Масаго бе позволил на Хит сам да си избере екипировката: и сержантът бе решил хората му да бъдат по-леко въоръжени и по-бързи, без да се товарят с допълнителни муниции, да носят само еднолитрови манерки, без гранати или резервни пълнители и без обичайните бронежилетки от кевлар. Нито пък характерното за спец частите автоматично оръжие. Това все пак не беше операция в центъра на Могадишу срещу тежковъоръжени лоши момчета, които се изливат от всеки вход.

Когато привърши, Хит върна папката на Масаго.

— Четиримата от моите хора, които ще пуснем долу, няма да имат нужда от радиомълчание. Ограждаме целта и затягаме примката. Планът е съвсем прост. Обичам простите неща.

— Някакви последни въпроси? — погледна го Масаго.

Хит поклати глава.

— Сержант Хит — произнесе Масаго бавно, — наближава моментът, когато ще ви накарам да убиете няколко невъоръжени американски граждани. Тези индивиди са твърде опасни, за да ги поверим на съда. Някакви проблеми с това?

Хит бавно обърна ясните си очи към Масаго.

— Аз съм войник, сър. Изпълнявам заповеди.

Масаго се облегна назад в седалката и скръсти ръце. Генерал Милър излезе прав: Хит беше добър.

Чопърът се разтърси и Хит, след като провери GPS-а си, посочи един от мъжете:

— Халбър, десетминутна готовност до десантен пункт Танго.

Двадесетгодишният мъж с бръсната глава кимна и се зае с последна проверка на оръжието си. Продължиха да летят, следвайки извивките на дълъг, дълбок каньон, който водеше към долината, накъдето се бяха насочили преследваните от тях обекти; сянката на хеликоптера се спускаше и вдигаше точно над тях. Беше отвратителен, издълбан и разяден релеф, отворена язва върху лицето на земята, и Масаго очакваше с нетърпение да се върне отново към задушната зеленина на Мериленд.

— Петминутна готовност — каза Хит.

Пейв Хоукът започна да се спуска, като приближи откъм стръмнината и прелетя под горния й ръб, намалявайки до кръжене там, където един страничен каньон се вливаше в пустинята. Халбър се изправи и застана устойчиво в мрежата. Въжето, намотано стегнато пред отворената врата, бе изритано навън. Халбър го хвана и се спусна по него, изгубвайки се от поглед.

Миг по-късно изтеглиха въжето горе и хеликоптерът се вдигна.

— Съливан — посочи Хит друг мъж, — десантен пункт Фокстрот, осем минути.

Машината отново ускори над червената пустиня. На север се виждаше неестественият черен контур на застинала в древността лава; далече отдясно се издигаха няколко покрити с гори възвишения, за да преминат в редица покрита със сняг върхове. Беше проучил района изключително добре.

— Съливан, една минута готовност.

Съливан приключи с проверката на оръжието си, стана, улови мрежата, докато хеликоптерът намаляваше до кръжене, изрита въжето навън и изчезна.

Пет минути по-късно бяха спуснали долу всичките си четирима души, след което се насочиха към зоната за кацане в долината, към главата на голямата пукнатина, означена върху картата като „Каньон на тиранозаврите“.

9.

Форд стигна пръв до ръба и погледна надолу към долината. Беше шокиран, когато осъзна, че се бяха въртели в кръг и се намираха в отсрещния край на Дяволското гробище. Порази го, че теренът се бе оказал толкова сложен, че дори опитът му да се ориентира и познаването на пустинята не бяха предотвратили объркването. Той разгъна картата и установи, че са навлезли в района от северозапад.

Огледа се, очаквайки всеки момент да съзре черна точка на хоризонта, но не видя нищо такова. Онова, което бе имал винаги, бе информация, сега действаше на сляпо. Знаеше единствено, че собственото му правителство се опитва да го убие.

Форд спря и изчака Том и Сали. Двамата бяха изненадващо издръжливи, като се има предвид, че бяха ранени, изтощени и силно дехидратирани. Когато Предътъра удари стената, това бе достатъчно да ги спре, където и да се намираха. Можеше да се прояви под формата на топлинно изтощение, хипертермия, при което организмът губи контрол върху способността си да запазва телесната си температура. Форд бе виждал това веднъж в джунглите на Камбоджа; неговият човек бе престанал изведнъж да се поти; температурата му се бе покачила до четиридесет градуса, получи силни гърчове и след пет минути беше мъртъв.

Той примига на ярката светлина. Планините се намираха на двеста и четиридесет километра от едната страна, реката — на сто и деветдесет от другата. Имаха по-малко от четвърт литър вода, а жегата бе непоносима. Дори без преследвачи се намираха в сериозна беда.

Форд гледаше стръмната скала с нарастващо чувство на тревога.

— Тук може би има път за надолу — каза Том, застанал на ръба.

Форд замълча, вперил очи към ужасяващата отвесна пукнатина. Слаб пулсиращ звук погъделичка слуха му. Той огледа хоризонта и видя петънцата на може би три-четири километра оттук. Дори нямаше нужда да вдига бинокъла си: знаеше какво е.

— Да вървим.

10.

Мелъди Крукшанк се взря с благоговение в триизмерния образ на венерината частица върху видеоекрана. Беше на шестдесет и пет милиона години и продължаваше да изглежда така съвършена, сякаш е била създадена вчера. Образът, получен от сканиращия електронен микроскоп беше много по-ясен в сравнение с получените от светлинен микроскоп и разкриваше частицата в големи подробности — съвършена сфера, с изскачаща от нея тръбичка, пресечена от две напречни греди накрая като корабни мачти. Напречните греди имаха някаква сложна структура в края си, кичур от тръбички, напомнящи на разцъфнало глухарче.

Един рентгенов дифракционен анализ потвърди подозренията й — че въглеродната сфера представляваше онова, което химиците наричат „фулърини“7 или „бъкиболс“. Това бе куха черупка от два двойно свързани въглеродни атома. Фулърините бяха открити съвсем наскоро и рядко се срещаха в природата. Обикновено бяха много малки; а тази бе направо огромна. Най-важното им свойство беше това, че са почти неразрушими — всичко в тях бе буквално запечатано. Само най-силните ензими в специални лабораторни условия бяха в състояние да ги разцепят.

Което именно бе направила Мелъди.

Вътре в сферата тя откри изумителна смесица от минерали, включително необичайна форма на плагиоклаз фелдшпат, съдържащ титан, мед, сребро и алкални метални йони — един сложен микс от глина, метални оксиди и силикати. Тръбичката, издигаща се ортогонално от фулърината, изглежда беше огромна въглеродна нанотръба с напречно парче, върху което са добавени странични групи, съдържащи смесица от глинести компоненти и метални оксиди.

Повече от странно.

Тя отвори топлата кока-кола и се облегна назад, отпивайки замислено. След преместването на тялото на Корвъс бе тихо като в гробница дори за неделен ден. Хората стояха надалеч. Което за пореден път й напомни колко малко приятели има в музея. Никой не звънна да я попита как е, никой не я покани на обяд или да пийнат нещо, никой не я ободри. Отчасти и тя имаше вина, беше се усамотила в лабораторията си в сутерена като монахиня. Но много от това се дължеше на ниския й ранг и полъха на провал, който се носеше около нея — бедната тя, бе защитила докторат преди пет години, а публикуваше само кратки научни съобщения.

Всичко това трябваше да се промени.

Тя се върна на някои от по-ранните изображения на частицата, които бе записала на компактдиск, търсейки повече доказателства в подкрепа на теорията, която бе развила в ума си. Бе забелязала, че венерината частица изглежда е събрала най-тежкото в клетъчното си ядро. Когато изследва няколко от изображенията, които бе правила по-рано за Корвъс, откри нещо изключително важно: много от клетките, в които се появяваха частиците, бяха удължени. Не само това, но и голям брой от частиците изглежда изпълваха двойка клетки една до друга. Двете наблюдения бяха пряко свързани и Мелъди бързо ги съпостави. Почувства, че кожата на врата й настръхва. Беше смайващо, че не го е забелязала преди. Частиците се намираха предимно във вътрешността на клетки, които бяха подложени на митоза8. С други думи, венерините частици бяха заразили клетките на динозаврите и бяха предизвикали по същество клетъчно делене. Много модерни вируси правеха същото; убиваха точно така своя домакин — с вирусно предизвикан рак.

През 1925-а година палеонтологът Хенри Файърфилд Осбърн в своя собствен музей пръв е предположил, че масовото измиране на динозаврите е било причинено от подобна на черната чума епидемия, която направо е помела континентите. Робърт Бекър в книгата си „Динозавърски ереси“ развиваше тази теория. Той теоретизираше, че масовото изчезване на тези животни може да бъде обяснено от избухването на „разпространяваща се психоза“ сред динозаврите, дължаща се на чужди микроби. Тези „чужди“ микроби според него бяха дошли от съединяването на Азия и Северна Америка. При смесването на породите са се разнесли нови микроби. Книгата на Бекър беше публикувана преди двайсет години и когато била приета теорията, според която измирането на динозаврите е причинено от астероиден удар, Бекъровата теория е била напълно забравена.

А сега изглеждаше, че Бекър все пак е прав.

Мелъди смяташе, че динозаврите са измрели от епидемия — и бе видяла виновния за това микроб току-що. Но епидемията не бе предизвикана от сливането на континентите. Дължеше се на сблъсъка с астероида. Ударът бе предизвикал навсякъде горски пожари, мрак, глад, катастрофална загуба на естествена среда. Проучванията показваха, че земята е била тъмна като нощ в продължение на месеци, въздухът — пълен със задушлив прах и сажди, дъждовете били толкова киселинни, че да разтворят скала. Астероидният удар беше създал перфектни условия за масово разпространение на болести всред оцелелите — земята била замърсена с мъртви и умиращи животни, останалите умирали от глад, обгорени, наранени, със срината имунна система. При тези условия една опустошителна епидемия била не просто възможна… тя е била неминуема. Астероидът бе убил повечето от динозаврите, а епидемията бе довършила услужливо останалите.

Тук беше другият момент в теорията й — големият момент. Мелъди още не беше решила дали това е прекалено налудничава идея, за да я напише, дали не беше резултат от петдесетчасовата липса на сън. Моментът бе следният: венерината частица не приличаше на земна форма на живот. Тя приличаше на… ами… на извънземна.

Може би, само може би, венерината частица бе пристигнала заедно с астероида.

11.

Масаго скочи от чопъра и свистенето на перките над главата му намаля. Погледът му премина по района, в който се бяха приземили, и обходи бавно пустинята. Бръмченето на безпилотния самолет показваше, че целите са се спуснали от ръба на платото над тях в тази безименна долина. Чопърът беше кацнал в средата на долината, в централната точка, срещу която четиримата мъже щяха да се движат.

Хит застана до него, последван от останалите двама мъже в десантната група, Говицки и Хирш. Местността бе с труден релеф, но целите им бяха повече или по-малко хванати в капан, в отрязаната от канари долина. Четиримата мъже се бяха спуснали в единствените четири изходни пункта и затягаха примката около бегълците. Сега единственото, което оставаше, беше Хит и двама от групата му да отидат и да ги спипат. Нямаше никакъв шанс да се измъкнат.

— Тръгвайте — нареди Масаго.

Хит кимна и даде сигнал с ръка, при който мъжете се преместиха, за да образуват триъгълник с острия край отзад. Масаго, както бе планирано, стоеше на сто ярда по-назад, въоръжен с обичайната си Берета 8000 Кугър в кобур за през рамото. Говицки и сержант Хит заеха позиции отпред, Хирш застана отзад и тримата тръгнаха по сухото корито натам, където според безпилотния самолет се бяха отправили техните цели. Масаго огледа пясъка за отпечатъци от стъпки, но не забеляза нищо. Беше само въпрос на време.

Продължиха да се движат, докато коритото се разшири и се раздели на две. Тук спряха за малко, докато Хит се изкатери и разузнае обстановката. Няколко минути по-късно той се спусна с кратко поклащане на главата. Още един жест и те продължиха към приличните на гъби скали.

Не бе произнесена нито дума. Разпръснаха се, когато коритото се изравни и потеглиха към чудната гора от изправени камъни, навлизайки скоро в сянката.

— Хванах следа — долетя мърморещият глас на Говицки.

— И още една.

Масаго коленичи. Следите бяха пресни, оставени от мъж със сандали — монахът. Той се огледа и откри и другите — на жена, по-малки, както и на мъж с по-голям крак. Движеха се бързо. Знаеха, че са преследвани.

Хит ги поведе по-навътре сред мрачните, призрачни камъни. Масаго беше абсолютно сигурен, че няма да бъдат нападнати от засада: щеше да е самоубийство да се опитат да повалят патрул десантници с няколко револвера, ако изобщо имаха такива. Би трябвало да вървят надолу.

Стигнаха до място, където няколко огромни камъка сякаш се бяха навели един към друг, и се налагаше да се пълзи, за да се мине през една дупка под тях. Хит изчака Масаго да ги настигне и посочи към няколко пресни отпечатъка, оставени в твърдия пясък. Бяха минали оттук и то не отдавна.

Масаго кимна.

Хит тръгна пръв, подпирайки се на ръце и колене. Масаго остана последен. Когато се изправи, видя, че районът е затворен от червени скали, които се издигаха като стълбище от всички страни. Спря за момент да се консултира с картата. Жертвите им изглежда бяха навлезли в тесен сляп каньон, от който не биха могли да се измъкнат.

Масаго промърмори в слушалките си:

— Искам ги живи, докато не получа информацията, която ми трябва.

12.

— Изчакайте тук — каза Форд — Ще се изкача да хвърля един поглед.

Том и Сали останаха да си починат, докато Форд се закатери по един голям камък. Намираха се в средата на пустинята с омагьосващи камъни наоколо. Бяха видели хеликоптера да каца на по-малко от километър и половина в средата на долината и Форд беше сигурен, че вече са попаднали на следите им. Освен това опитът му в ЦРУ го караше да мисли, че сигурно са спуснали хора във възможните изходни пунктове, за да отрежат пътищата им за измъкване. Единственият им шанс бе да намерят неочакван маршрут за излизане от каньона — или някое място, където да се скрият.

Той погледна към далечния край на каньона. Поредица от покрити с прах голи хълмове бележеха път към друга група плешиви скали, напомнящи застинали в редици монаси, с гугли на главите. На пет-шест километра отвъд тях се виждаха серия червени скали, като стъпала към друго плато. Ако можеха да се изтеглят по този път, може би щяха да успеят, макар да не изглеждаше обещаващо. Той погледна надолу към Сали и Том. Бяха отслабнали бързо и не вярваше, че са в състояние да продължават още дълго.

Той слезе.

— Видя ли нещо? — попита Том.

Форд поклати глава, не му се искаше да споделя опасенията си.

— Да тръгваме.

Продължиха по коритото и навлязоха в гората от изправени скали. В затвореното пространство се бе натрупала потискаща горещина. Катереха се по падналите камъни, провираха се между грамадите от пясъчник, понякога изложени под лъчите на безмилостното слънце, понякога в сянка, потъваха все по-навътре в чудатата каменна гора. На моменти скалите се събираха толкова близо една до друга, че се налагаше да пълзят на ръце и колене, за да се проврат отдолу.

Изведнъж се озоваха срещу лицето на скала, която бе извита назад от двете страни, оформяйки нещо като Колизеум. В далечния край, на петдесетина стъпки над дъното на каньона, една отдавна изчезнала река бе издълбала пещера. Форд видя поредицата неясни вдлъбнатини в скалата, където древните индианци Анасази бяха изчоплили с ръце и крака пътека за към пещерата.

— Трябва да я проверим — каза Форд.

Спуснаха се към основата и Том изследва пътеката.

— Ще ни намерят тук, Уайман — погледна той нагоре.

— Не съществува друга опция. Пещерата може да води за някъде. И е възможно да ни изгубят, ако изтрием следите си.

Том се обърна към Сали:

— Ти какво мислиш?

— Да го направим.

След като се постараха да заличат отпечатъците от подметките си, те поеха по древната пътека. Изкачването не бе трудно и за няколко минути бяха в пещерата. Форд спря, дишайки тежко. Той самият бе на края на силите си и се питаше как Сали и Том ще издържат. И двамата изглеждаха ужасно. За добро или лошо, тази пещера беше краят на пътя.

Беше оформена като извисяващ се катедрален купол с под от гладък пясък и стени от пясъчник, извити нагоре. Непряката слънчева светлина отвън я изпълваше с червеникав блясък; миришеше на прах и на време. В дъното се виждаше огромен камък, по всяка вероятност бе паднал от тавана преди цяла вечност, излъскан и окръглен от действието на водата, прониквала през мрежата цепнатини в тавана.

Когато навлязоха по-навътре, бяха разтревожени от гнездящи лястовици, които излетяха в сянката нагоре, издавайки остри крясъци.

— Пещерата може да продължава отвъд тази огромна скала — каза Форд.

— Виж — наведе се Том, — има стъпки.

Пясъкът беше внимателно загладен, но в дупката между скалата и едната страна на пещерата видяха следи от грайфери на туристически обуща.

Провряха се през теснината и се озоваха в задната част на пещерата, зад масивния камък.

Форд се обърна… и тогава го видя — големият тиранозавър рекс, челюстите и предните му крайници се подаваха от скалата. Никой не проговори. Беше изключителна гледка. Животното сякаш се бореше яростно с последни сили да се изтръгне, да се откопчи от каменната гробница. Лежеше на една страна, но ударът на падащата скала го бе фиксирал почти отвесно, създавайки гротескната илюзия, че е живо. Гледайки го, Форд почти осезателно усети последните му земни мигове.

Те мълчаливо се приближиха до основата на скалата. Пръснати по пясъка, отдолу лежаха няколко потъмнели парчета от фосила — включително дълъг, черен, с формата на ятаган, зъб. Том го вдигна и прокара палец по назъбения му вътрешен ръб. Изпусна тиха въздишка, след което го подаде на Форд.

Почувства го тежък и студен върху дланта си.

— Невероятно — промърмори той, вдигайки отново очи към огромното притихнало чудовище.

— Виж това. — Том посочи към няколко предмета в пясъка, отчасти изгорели; няколко древни фигурки, издялани от дърво. Коленичи и разрови повърхността, откривайки отдолу още фигурки, както и малко гърне, пълно със стрели.

— Жертвоприношение — прошепна Форд. — Това обяснява наличието на индианска пътека дотук. — Прекланяли са се пред чудовището. И нищо чудно.

— Какво е това?

Том посочи един метален ръб, който се показваше от пясъка. Наведе се и измъкна излъскана метална кутия с капак. Отхлупи я. Вътре имаше найлонова торбичка, пълна с връзка писма, запечатани в пликове, с дати, и адресирани до „Роби Уедърс“. На първото пишеше:

Том сгъна листа и го върна обратно в кутията.

Сали, която стоеше малко по-далеч, внезапно изсъска:

— Гласове!

Форд гледаше втренчено, сякаш току-що го бяха събудили. Реалността на ситуацията го връхлетя.

— Трябва да се скрием. Да видим докъде стига пещерата.

Том включи изтощеното фенерче, което продължаваше да носи и освети продължението на пещерата. Гледаха занемели. Пещерата завършваше в тясна, издълбана от водата пукнатина, прекалено тясна, за да пропусне човек. Вдигна лъча нагоре, направи кръг.

— Стигнахме да задънена улица — произнесе тихо Форд.

— И какво? — обади се Сали. — Да се предадем ли?

Форд не отвърна. Приближи се бавно към входа на пещерата, притисна се към стената и погледна. След малко се върна.

— Долу в каньона са, трима войници и един цивилен.

Том отиде до отверстието и ги видя. Двама мъже с бойни пушки, облечени в пустинен камуфлаж, крачеха предпазливо. Появи се трети, а след него и четвърти. Изследваха дъното, по което те бяха изтрили следите си. Един от тях посочи към пещерата.

— Дотук — каза Форд.

— Глупости. — Том измъкна револвера от кожената торбичка, извади пълнителя, зареди го с два патрона и го върна на мястото му. Вдигна поглед и видя, че Форд клати глава.

— Изстреляй един куршум срещу тези момчета от десанта — и самоубийството ти е факт.

— Не се каня да се дам без бой.

— Нито пък аз. — Форд помълча, изсеченото му лице изглеждаше мрачно. Сякаш разсеяно, той извади зъба на динозавъра от джоба си и го вдигна. След това го прибра отново.

— Том, у теб ли е бележникът?

Том го извади.

— Дай ми го. Оръжието също.

— Какво си…

— Няма време за обяснения.

13.

Масаго наблюдаваше отдолу как Хит и другите две момчета изкачват стръмния пясъчник и спират малко под ръба на пещерата, разпръсквайки се така, че да покрият бегълците от три ъгъла. Това бе класическа маневра, малко пресилена, може би, като се имаше предвид, че целите им по всяка вероятност не бяха въоръжени.

Когато заеха места, прозвуча гласът на Хит, не силен, но изпълнен с железен авторитет.

— Ей, вие, в пещерата. Въоръжени сте по-зле и сте по-малко на брой. Влизаме. Не мърдайте, дръжте ръцете си така, че да ги виждаме.

Масаго гледаше, като се опитваше да се пребори с нехарактерното за него чувство за напрегнатост.

Хит се изправи, откривайки се към невидимите цели вътре. Другите двама останаха да го прикриват.

— Точно така. С ръце над главите. Никой няма да пострада. — Той направи жест към другите двама.

Всичко беше свършило. Трите цели стояха в открития централен район на пещерата с вдигнати ръце.

— Прикривай ме.

Хит се приближи към тях и ги опипа, за да се увери, че не са въоръжени. После заговори в слушалките си:

— Сър, вече можете да се качите.

Масаго се хвана за първата вдлъбнатина, повдигна се и след няколко минути стоеше в преддверието на пещерата и гледаше тези жалки копелета, които от толкова време търсеше: монаха, Бродбент и съпругата му.

— Невъоръжени ли са?

Хит кимна.

— Претърсете ги отново. Искам да видя всичко, което носят в себе си. Всичко. Сложете го на пясъка тук пред мен.

Хит кимна към един от подчинените си, който се зае да претърсва омърляната група. Извади фенерче, портфейли, ключове, шофьорска книжка и подреди всичко грижливо върху пясъка. Раницата на монаха съдържаше празна манерка, кибритени клечки, няколко празни канчета и други лагерни принадлежности.

Последното, което се показа, беше скрито в расото на монаха.

— Какво е това, по дяволите? — попита един от десантниците и го вдигна.

Без да променя изражението си, Масаго произнесе:

— Донесете ми го.

Момчето му го подаде. Масаго погледна зъба, повъртя го в ръце и вдигна ръка.

— Ти. — Той посочи монаха. — Трябва да си Форд.

Монахът кимна едва забележимо.

— Мини крачка напред.

Монахът направи малка крачка и спря.

Масаго вдигна зъба.

— Значи ти си го намерил. Знаеш къде е.

— Точно така — отвърна той.

— Ще ми кажеш къде е.

— Аз съм единственият, който притежава информацията, която желаете. И няма да кажа нищо, докато първо не отговорите на моите въпроси.

Масаго разкопча Беретата си и насочи оръжието към Форд.

— Говори.

— Дати го начукам!

Масаго стреля и куршумът мина на косъм от ухото на Форд. Монахът дори не трепна.

Масаго свали оръжието. Разбра, че няма да успее да го сплаши, виждаше се.

— Убий ме — и никога няма да намериш динозавъра. Никога.

Масаго се усмихна слабо.

— Добре тогава, имаш право на един въпрос.

— Защо искаш динозавъра?

— Съдържа силно опасни заразни частици, които могат да бъдат превърнати в биооръжие. — Видя, че монахът обмисля твърдението. Не биваше да казва повече: нищо, което би могло да противоречи на патрулната заповед.

— Името на отдела ви?

— Това вече е втори въпрос.

— Върви по дяволите, тогава!

Масаго направи бърза крачка напред и заби юмрук в слънчевия му сплит; мъжът се свлече на пясъка като торба цимент, закашля се, изправи се на колене, ръцете му конвулсивно драскаха пясъка в усилие да се вдигне.

— Динозавърът, господин Форд: къде е?

— Вода… моля…

Масаго извади манерката си и я разклати предизвикателно:

— Когато чуя мястото, на което се намира динозавърът. — Той развъртя капачето и я наклони към треперещия мъж, който едва се крепеше на ръце и колене.

Монахът се стрелна като змия. Ръката му изскочи от пясъка и в нея видяха незнайно откъде появило се оръжие. Преди Масаго да успее да реагира, лявата ръка на Форд се уви около шията му и изви главата му назад. Масаго усети натиска на дулото до ухото си, и това го накара да се откаже от опита да извади Беретата си.

— Сега — каза Форд, използвайки Масаго като щит, докато се обръщаше към войниците, — този човек ще каже на всички ни какво наистина става — или е мъртъв.