Хищник

Тиранозавър рекс беше творение на джунглата. Живееше в най-дълбоките гори на Северна Америка, не дълго след като била откъсната от древния континент Лавразия. Територията й включваше повече от осем хиляди квадратни километра и се простираше от крайбрежията на древното вътрешно море Ниобрара до подножията на току-що създадената планина Роки Маунтинс. Това беше един субтропичен свят с безкрайни гори от огромни дървета, каквито никога след това не са съществували. Имаше араукарии, които достигаха височина от почти петстотин стъпки, гигантски магнолии и чинари, мета секвои, огромни палми и папратови дървета. Височината на зеления покров не позволяваше до почвата да достига много светлина, в резултат на което долу имаше достатъчно свободно жизнено пространство за огромните хищни динозаври и тяхната плячка, за да разиграват голямата драма на живота.

Тиранозавър рекс живееше през последната епоха на разцвет на динозаврите. Епоха, която би продължила неопределено дълго, ако не бе внезапно прекъсната от най-голямото природно бедствие, сполетявало някога планетата Земя.

Делеше си горите с множество други същества, включително с любимата си плячка, два вида птицечовкови динозаври и едмонтозаври. Понякога нападаше самотни трицератопси, но ги избягваше в стадо, следваше ги отдалеч и издебваше болни и умиращи екземпляри. По онова време по земята бродеха вид огромни бронтозаври, аламозаврите, но тиранозавърът рядко ги преследваше, предпочитайки да се задоволи с мършата, отколкото да рискува да ги убие. Прекарваше голяма част от времето си да ловува по крайбрежията на древните морски басейни. В дълбините им живееше хищник, по-голям дори от самия него — дълъг петдесет стъпки крокодил, познат като деинозукус, единственото животно, способно да убие тиранозавър рекс, достатъчно неблагоразумен, за да се осмели да навлезе в чужда територия, преследвайки плячка.

Той ловуваше също лептоцератопси, по-малки динозаври с големината на сърна, с папагалоподобна човка и предпазна яка отзад на врата. Друг динозавър, който нападаше, макар и предпазливо, беше анкилозавърът, както и почти братовчед си — нано тиранозавъра, по-малка и по-бърза версия на самия него. Понякога се случваше да нападне стар и немощен толозавър — вид със заплашителни рога, осем стъпки дълга глава — най-големият открит череп на сухоземно животно.

Почвата и дърветата гъмжаха от бозайници, които тиранозавърът едва забелязваше — хранещи се с плодове гризачи, двуутробни, най-ранните предшественици на кравата (животно с големината на плъх) и първия примат на света — същество, наречено Пургаториус, което се хранеше с насекоми. Съществуваха и динозаври, които той не можеше да ловува: например орнитомимусът, динозавър с размерите на щраус, който можеше да изминава повече от сто и дванадесет километра на час.

Тиранозавърът беше същество с навици. По време на дъждовния сезон, когато реките и блатата излизаха от коритата си, той се придвижваше на запад към по-високите участъци на предпланините. А когато настъпеше сухият сезон, след чифтосването, понякога се отправяше към верига от пясъчни хълмове, от подветрената страна на угасналите вулкани, за да си направи гнездо и да измъти яйца. Когато дъждовете започваха, той се връщаше обратно в големите гори, които се намираха по крайбрежието на Ниобрара.

Климатът беше горещ и влажен. Нямаше полярни ледени шапки, нямаше ледници — земята се намираше в хватката на един от най-горещите климатични цикли в своята история. Нивото на океана никога не се бе покачвало толкова високо. Огромни части от континентите лежаха под водата на вътрешни морета. Грамадни рептилии кръстосваха въздуха, земята и водата и това продължи двеста милиона години. Динозаврите се оказаха най-успешният клас от животинския свят, населявал някога планетата Земя. Бозайниците съществуваха съвместно с динозаврите почти сто милиона години, но те никога не станаха толкова много. Най-големият бозайник от епохата на динозаврите беше с размерите на кутия за хляб. Рептилиите бяха заели всички по-високи, подходящи за живот ниши.

А тиранозавър рекс окупира най-високите. Той управляваше върха на хранителната верига. Беше най-голямата биологична машина за убиване, съществувам някога на земята.

1.

Сутрешното слънце грееше над високите плата и сипеше жар над земята. Джими Уилър спря в сянката на една хвойна и побърза да седне на близкия камък. Хернандес се отпусна до него с плувнало в пот лице. Уилър извади от раницата си термоса с кафе и наля една чаша за помощника си и една за себе си, след което отвори пакета „Марлборо“. Уийтли бе поел напред с кучетата и той сега ги гледаше как пресичат бавно голото плато.

— Ама че горещина.

— Да-а-а — съгласи се Хернандес.

Уилър всмукна дълбоко от дима, зареял поглед в безкрайния пейзаж от червени и оранжеви каньони, куполообразни канари, върхове, хребети, хълмове и плата — триста хиляди акра, дяволски безнадеждно, когато спреш и помислиш. Той присви очи срещу ярката светлина. Тялото направо щеше да изгори на дъното на някой от стотиците каньони, ако не бе хвърлено в някоя бог знае каква дупка или ниша, каквито наоколо имаше достатъчно.

— Не беше добре, че Уийтли не тръгна, когато следата беше още прясна — въздъхна Хернандес.

— Можеш да го кажеш отново, нищо няма да се промени.

Един малък самолет бръмчеше горе в небето — търсеше ниви с марихуана.

Уийтли се появи отвъд възвишението срещу тях с четири тежки манерки, преметнати през рамо, опитвайки да се задържи по дългия хлъзгав наклон, който блестеше в горещината. Двата му развързани копоя тичаха пред него изплезили езици и душеха земята.

— Обзалагам се, че сега Уийтли съжалява — каза Уилър. — Трябва да носи вода за себе си и за кучетата.

Хернандес се ухили:

— Какво мислиш? Имаш ли някакви теории?

— Първоначално си мислех, че е било дрога. Но вече смятам, че се касае за нещо по-голямо. Става нещо тук, в което са замесени двамата — Бродбент и монахът.

Уилър всмукна и хвърли фаса надолу по голата скала.

— Какво например?

— Нямам представа. Но търсят нещо. Помисли само — Бродбент разправя, че язди часове наред нагоре-надолу, за „удоволствие“. Гледай го ти, кучия му син! Ти би ли яздил просто за удоволствие?

— Няма начин.

— И видиш ли, случайно минавал наблизо и открил онзи иманяр точно след като онзи бил застрелян. По мръкнало, на дванайсет-тринайсет километра от пътя, направо сред нищото… Случайност? Стига бе.

— Да не мислиш, че той го е застрелял?

— Не. Но е замесен. Крие нещо от нас. Както и да е, два дни след стрелбата той отива горе да се срещне с този монах, Уайман Форд. Поразрових се около този тип, изглежда, че и той доста скита из пустинята, не се прибира с дни наред.

— Да-а-а, и какво таткова може да търсят?

— Това е въпросът. Има обаче нещо, което ти, Хернандес, не знаеш. Накарах Силвия да види дали в системата има нещо за този монах. И можеш ли да познаеш? Бил е в ЦРУ.

— Майтапиш се.

— Не знам цялата история, но изглежда, че е напуснал Бюрото внезапно, пристигнал в манастира и те го приели. Преди три и половина години.

— И какво е правил в ЦРУ?

— Не мога да разбера, знаеш как е. Жена му също работела там, но била убита при изпълнение на служебния си дълг. Той е герой. — Уилър всмукна нова порция дим, усети вкуса на горчивия филтър и запокити фаса. Изпитваше странно чувство на задоволство да замърсява този примитивен пейзаж, това място, което крещеше в ушите му: „Ти си никой, ти си нищо!“ през целия ден. Внезапно той се изправи. Беше забелязал черна точица, която се движеше по един не много отдалечен нисък хребет, напредвайки към някакви високи скали. Вдигна бинокъла, който висеше на врата му и се взря.

— Добре, добре. Говорим за дявола…

— Да не би да е Бродбент?

— Не. Тъй нареченият монах. С два чифта бинокли около врата. Точно както ти казвам: този човек търси нещо. По дяволите, давам си едната топка да разбера какво търси.

2.

Мадокс „Тревата“ се спря на прага на хижата, която бе наел, закачи палец на гайката на колана си и вдиша аромата на затоплените от сутрешното слънце борови иглички. Като примижа на яркото слънце, той вдигна чашата с кафе към устните си и отпи шумно. Беше се успал; часовникът показваше почти десет. Отвъд върховете на боровете се виждаха далечните върхове на Канхилон Маунтинс, огрени от сребърна светлина. Той излезе навън, каубойските му ботуши изтракаха кухо по дървото, и спря под табелката „Зала“. Побутна я леко с пръст и тя се разлюля напред-назад със скърцане на ръждясалите си панти.

Погледна надолу. Не беше останало много от лагера на ГКООС; повечето от постройките на Комитета за опазване на околната среда бяха рухнали и навсякъде се виждаха плочи изгнило дърво с прорасли през тях храсти и хилави дръвчета. Той допи кафето си, закачи чашата на оградата и се спусна по дървените стъпала към старата главна улица на града. Мадокс трябваше да признае, че в сърцето си беше селско момче. Обичаше да е сам, далеч от улиците, от шумния трафик, сградите и тълпите. Когато всичко свършеше, можеше да си купи някое местенце като това тук. Можеше да продължи да върти „Трудни времена“, да си живее живота мирно и спокойно с двойка госпожици за компания и не му трябваше нищо друго.

Той тръгна по черния път с ръце в джобовете като си подсвиркваше тихо. В другия край на града улицата премина в буренясала пътека, която водеше към дефилето. Мадокс продължи, разсичайки тревата с ботушите си. Наведе се и взе една пръчка и започна да обезглавява високите бурени, докато вървеше. Ботушите му поскърцваха ритмично.

След две минути се озова пред забита в пътя табелка, която гласеше:

В гората беше тихо, вятърът едва доловимо стенеше в листата на дърветата. Мадокс се промъкна покрай табелката. Пътеката леко се изкачваше, следвайки сухото речно корито. Десет минути равномерен ход — и се озова на старо сечище. Отдясно се издигаше открит хълм с пътека за нагоре. Той пое по пътеката, която минаваше успоредно, точно под върха и продължи около четиристотин метра, преди да достигне до разрушена шахта от дървени пръти, заобикаляйки входа към стар минен тунел. На вратата имаше нов катинар и верига, наред с още една табелка, забраняваща преминаването; Мадокс бе забелязал и двете още предишния ден.

Той измъкна ключа от джоба си, отключи и пристъпи в хладното, изпълнено с мирис на треви помещение. Двойка стари железопътни релси водеха към тъмен отвор в скалата, преграден с тежка желязна врата, също с катинар. Отключи и нея и я отвори, като я залюля на прясно смазаните й панти; вдъхна миризмата на опушен камък и мухъл и светна фенерчето, като внимаваше да не стъпи върху редиците от стари железопътни траверси и локви вода. Тунелът се врязваше в живата скала и тук-там, където скалата бе мухлясала и пропукана, таванът беше укрепен с масивни дървени греди.

След стотина стъпки тунелът изви наляво. Мадокс мина зад ъгъла и фенерчето му освети водосборната яма в тунела. Той пое по лявото разклонение и то скоро го изведе до задънен край, където бе издигнал стена от дървени греди, закована към подпорната конструкция на мината, за да направи малка затворническа килия. Приближи се към дървената стена и я потупа гордо. Солидна като скала. Бе започнал предишния ден по обяд и бе работил до среднощ, дванайсет часа без прекъсване, тежък физически труд.

Промъкна се през незавършения отвор в малко помещение, изградено в задънения край на тунела. Измъкна керосиновия фенер от куката, вдигна стъклото, запали фитила и го закачи на един гвоздей. Приветливият жълт блясък освети помещението — по всяка вероятност осем на десет стъпки. Не беше чак толкова лошо място, помисли си Мадокс. Беше сложил покрит с чист чаршаф матрак в единия ъгъл, готов за употреба. Наблизо стоеше стара дървена макара от кабел, която служеше за маса, два стари стола, измъкнати от разрушена къща, кофа с вода за пиене и друга — вместо тоалетна. Насреща, закрепен в камъка на отсрещната стена, бе забил четири половин инчови стоманени ябълковидни болтове, всеки от които със закалена верига и белезници — две за ръцете и две за краката.

Мадокс спря за момент, за да се полюбува на добре свършената си работа и се учуди още веднъж на късмета си, че е успял да открие всичко това. Тунелът не само бе идеален за целите му, но той бе успял да намери по-голямата част от гредите на самото място, стари мертеци и дъски, натрупани в дъното на мината, където бяха оцелели от безмилостните опустошения на времето.

Той прекъсна приятния си унес и погледна към грубото механично съоръжение, което лежеше върху варела, разяден от влага. Поглади го и го наклони заедно с болтовете, след което погледна нагоре. Още няколко греди и щеше да бъде готов. Вместо врата, която би била уязвима, щеше да сложи три греди на отвора — просто, здраво и напълно сигурно решение. Налагаше се да влезе и излезе най-много още няколко пъти.

Пещерата бе влажна и топла. Мадокс съблече ризата си и я пусна върху гредите. Раздвижи добре стегнатото си мускулесто тяло, направи няколко упражнения за разтягане, след което вдигна тежката безжична „Макита“ и й сложи нова батерия. Отиде до старата купчина дървени греди, изпробва няколко от тях с една отвертка, докато намери подходящата, оразмери я, отбеляза точица с молива и започна да пробива. Воят на бормашината отекваше в пещерата и мирисът на старо, опушено дърво го удари в ноздрите, когато кафявите дъбови стърготини започнаха да се извиват и да падат от прясно издълбаната дупка. След малко завърши, вдигна гредата и я понесе с леко олюляване напред. След като я закрепи на подходящото място с гвоздей, проби съответна дупка и в закрепената отзад греда, пъхна осемнадесетинчов болт, нави шестостенна гайка и затегна с ключ толкова здраво, че тя потъна цял четвърт инч навътре в дървото.

Никой, дори най-отчаяният, не би могъл да го развинти.

След час Мадокс бе свършил всичко, оставяйки единствено отвора на вратата. Трите греди, които щяха да затворят отверстието, лежаха наблизо пробити и готови да бъдат поставени.

Мадокс мина по дължината на стената, плъзна ласкаво ръка по гредите и с рев стисна една от тях между едрите си ръце, дръпна я рязко и започна да я движи напред-назад с всичка сила, нагоре и надолу, като крещеше, ругаеше и блъскаше рамене в стената отново и отново. Той се завъртя, вдигна дървената маса и я запрати към стената от дървени трупи, крещейки: „Кучи синове! Копелета! Всичките ще ви избия, ще ви изкормя до един!“

Внезапно спря. Дишаше тежко и шумно. Извади от раницата си кърпа за ръце и избърса потта по гърдите и раменете си, попи зачервеното си лице и прокара пръсти назад по косата. Без да се бави повече, облече ризата си и отново разкърши рамене.

Едва тогава си позволи да се ухили. Никой не би могъл да се измъкне от неговия затвор. Никой.

3.

Уайман Форд изтупа праха от полите на расото си и седна на дънера от усукан хвойнов ствол. Беше изминал почти трийсет и два километра от манастира и бе стигнал възвишенията на Навахо Рим, най-дългото плато, което се простираше в продължение на мили покрай южната граница на Еко Бедлендс. Далеч зад него лежеше аленият каньон „Ранчото на призраците“; гледката на северозапад бе обрамчена от заснежените върхове на Канхилон Маунтинс.

Форд извади четири топографски карти в мащаб 1:24000 от раницата си, разгъна ги и ги остави настрани на земята, като затисна краищата им с камъни. Отне му няколко минути да се ориентира, визуално напасвайки различни природни обекти към съответните им очертания върху картите. Вдигна бинокъла и започна да оглежда Еко Бедлендс, търсеше скална формация, която да прилича на онази от компютърната разпечатка. Когато забележеше нещо обещаващо, отбелязваше местоположението му на картата с червен молив. След петнайсетина минути свали бинокъла, обнадежден от онова, което бе видял. Не бе открил съвършено съвпадение, но колкото повече гледаше безкрайните каньони, пресичащи Еко Бедлендс, толкова повече се убеждаваше, че скалата, в която се намира мумифицираният тиранозавър рекс, трябва да е някъде тук. Куполовидната форма в разпечатката изглежда бе характерна за пустинните формации, които можеше да види от удобната си позиция. Проблемът беше, че голяма част от гледката му бе блокирана от плата или ръбове на каньони. В добавка към затрудненията, компютърната разпечатка даваше само двуизмерен разрез на скалата. Не можеше да се каже как би изглеждала от различен ъгъл.

Той отново вдигна бинокъла и продължи да изследва, докато очите му обходиха търпеливо всичко, което можеше да види оттук. Беше време да се придвижи към мястото, което бе отбелязал на картата като „Позиция 2“, малко възвишение в далечния край на Навахо Рим, който стърчеше като ампутиран палец. Щеше да падне голямо ходене, но със сигурност си струваше усилията. Оттам би могъл да види почти всичко в пустинята.

Вдигна манерката си и я разклати, установявайки със задоволство, че е пълна повече от половината. В раницата имаше и друга, съвсем пълна. Ако внимаваше, нямаше да има проблеми с водата.

Отпи малка глътка и тръгна към острието на Навахо Рим.

Докато крачеше, изпадна в приятен унес, породен от физическото усилие. Беше казал на абата, че се нуждае от малко време за размисъл в пустинята и бе обещал да се върне за молитвата в третия час на следващия ден. Сега за това не можеше да става и дума и ако тръгнеше към пустинята, щяха да му трябват два, че и повече дни, за да се върне обратно. Абатът нямаше да има нищо против — беше свикнал Форд да се усамотява, отдаден на молитви и духовен размисъл. Само че този път Форд имаше неясното чувство, че върши нещо лошо. Бе заблудил абата относно целта на това си пътешествие; само защото се е молил, гладувал и се е отказал от телесен комфорт в пустинята, не означаваше, че дири духовен мир и единение с Бога. Осъзнаваше, че бе позволил да се замеси в интригата, в мистерията, в тръпката от търсенето на динозавъра. Манастирът му бе дал дара да се самонаблюдава, нещо, което преди не бе обичал особено, но сега използваше, за да разсъждава над мотивите си. Защо правеше това? Не беше, за да възстанови динозавъра за американския народ, колкото и да му се искаше да си мисли, че е подтикван от алтруистични мотиви. Не беше за пари, и съвсем определено — не за слава.

Правеше го заради нещо по-дълбоко, някаква слабост на характера, някакъв копнеж за приключения и вълнения. Преди три години бе взел решение — по онова време импулсивно, но до този момент вече добре обмислено и затвърдено с молитви — да се оттегли от света и да посвети живота си в служба на Бога. Дали тази малка експедиция беше в името господне?

Кой знае защо му се струваше, че не.

При все тези мисли, като че в плен на чужда сила, брат Уайман Форд продължаваше да крачи по оглозганите от ветровете скали на Навахо Рим, с очи вперени в далечното възвишение.

4.

Айън Корвъс стоеше до прозореца, когато чу телефонния звънец на бюрото си и гласът на секретарката, който обяви:

— Господин Уормъс от Бюрото за управление на земите е на първа линия.

Корвъс бързо се плъзна зад писалището, вдигна телефонната слушалка и заговори с най-приветливия си тон:

— Господин Уормъс, здравейте. Предполагам, че сте получили молбата ми за разрешително.

— Разбира се, професоре. Ето я тук пред мен. — Дрезгавият западен акцент стържеше ушите на Корвъс. Професоре. Откъде ги изравят тези?

— Някакви проблеми?

— Всъщност, да. Предполагам, че е случаен пропуск, но не виждам тук никакви данни за местоположение.

— Не е пропуск, господин Уормъс. Не съм включил тази информация. Става въпрос за изключително ценен образец, с висок риск за грабеж.

— Оценявам това, професоре — долетя провлаченият отговор, — но високите плата са обширна територия. Не можем да издадем дори на музей разрешително за събиране на палеонтологични образци, без информация за мястото.

— Става въпрос за нещо, което струва милиони на черния пазар. Съобщаването на тази информация дори на вашето Бюро е риск, който аз трудно бих поел.

— Разбирам ви, сър, но ние държим цялата информация под ключ. И е много просто: няма данни — няма разрешително.

Корвъс си пое дълбоко дъх.

— Определено бихме могли да ви дадем най-обща информация…

— Не, господине — прекъсна го мъжът отсреща. — Изискваме община, район на действие, участък и GPS координати. Иначе не можем да направим нищо.

Корвъс усети, че направо му причернява. Вдиша дълбоко и се опита да смекчи тона си.

— Безпокоя се, защото — както може би си спомняте — миналата година в окръг Маккоун, Монтана, бе задигнат първокачествен диплодок веднага, след като разрешителното бе регистрирано.

— Задигнат?

— Откраднат.

Носовият глас продължи с досада:

— Не отговарям за окръг Монтана в Бюрото, така че не знам за никакъв откраднат диплодок. Тук в Ню Мексико изискваме координатите на мястото, за да издадем документ за събиране на образци. Ако не знаем къде се намира обектът, как ще ви разрешим да го вземете оттам, как ще предотвратим вземането му от някой друг? Или може би трябва да издадем мораториум върху събирането на всички фосили, които не носят печалба, докато вие си вземете вашия? Не мисля така.

— Разбирам. Ще ви дам координатите на мястото колкото се може по-скоро.

— Виждам, че ме разбирате. Това вече е друго нещо.

Корвъс изчака.

— Тук няма нито снимки, нито план към молбата. Предполагам, че са в Приложение А. Казано е точно и ясно: „Разрешителното трябва да бъде придружено от научна скица на мястото, която да показва разположението на вкаменелостите, заедно с някакви землемерски снимки, ако съществуват такива, както и снимки на въпросния образец“. Трябва да разполагаме с някакво доказателство, че наистина има такова нещо.

— Откритието е скорошно, а мястото е доста отдалечено. Не бяхме в състояние да се върнем, за да правим снимки. Просто исках да съм сигурен, че другите пристигащи молби за същата вкаменелост нямат никакво предимство да я получат.

Бюрократът отсреща изсумтя.

— Предимство има първият. Първенството по закон се полага на първия музей или университет, сертифициран по 501 (с) (3), който подаде официално заявление. Трябва да ви кажа, професоре, че в това тук ваше заявление няма достатъчно материал, за да можете да претендирате за такова първенство.

Корвъс изскърца със зъби. В това тук ваше заявление.

— Трябва да има начин да се получи предимство и без да се посочват точните координати.

От другия край последва дълго, високомерно сумтене. Корвъс усети как кръвта пулсира в слепоочията му.

— Както вече казах, когато приведете документите си в ред, ще издадем разрешителното. Не и преди това. Ако някой друг представи разрешително за същия фосил — ами, това не е наш проблем. Пръв идва — пръв получава.

— По дяволите, човече! Колко цели тиранозавъра рекс смятате, че има? — избухна Корвъс.

— Успокойте се, професоре.

Корвъс положи неимоверни усилия да се овладее. Това бе последният човек на света, когото би си позволил да вбеси. Той беше бюрократът; който имаше властта да му отпусне разрешително за събиране на фосилите на федерална територия.

— Моля да ме извините за необмислените думи, господин Уормъс. Ще ви предоставя исканата информация веднага щом мога.

— Следващия път — произнесе монотонно мъжът, — когато искате разрешително за събиране на фосили на федерална земя, си отделете достатъчно време да попълните документите си както трябва. Ще улесните работата ни. Това, че сте голям нюйоркски музей не означава, че не трябва да спазвате правилата.

— Извинете ме още веднъж.

— Приятен ден.

Корвъс остави слушалката на вилката подчертано внимателно. Пое си дълбоко въздух и приглади назад косата си с трепереща ръка. Арогантен задник! Той погледна часовника: пет часът, което означаваше три в Ню Мексико. Мадокс не се бе обаждал четиридесет и осем часа, да го вземат мътните! Последния път, когато бяха говорили, изглеждаше, че всичко е под контрол, но за два дни много неща можеха да се случат.

Той закрачи из офиса си, обърна се към прозореца и спря да погледне навън. Вечерните гребни лодки току-що излизаха в езерото и той се хвана, че търси с поглед бащата и сина. Но, разбира се, те не бяха дошли, пък и защо да идват? — веднъж бе достатъчно.

5.

Шест часът. Слънцето се бе спуснало зад ръба на каньона и жегата на деня намаляваше, но въздухът все още бе тежък и неподвижен между стените от пясъчник. Уилър, който продължаваше да набива тежко крак по поредния безкраен каньон, внезапно чу лай от кучетата зад завоя, последван от дрезгавия вик на Уийтли. Той погледна Хернандес.

— Май са открили нещо.

— Аха.

— Лейтенант! — долетя изплашения глас на Уийтли. — Лейтенант!

Истеричният кучешки лай и викът отекнаха и стигнаха до слуха му силно изопачени от тесните стени на каньона, сякаш излизаха от гигантски тромбон. Въпреки че търсенето му бе дотегнало, Уилър се сепна.

— Време е — каза Хернандес и късите му крачета заприпкаха напред.

— Надявам се Уийтли да си държи кучетата под контрол.

— Помниш ли миналата година, когато изядоха останките на онзи старец…

— Добре, добре — прекъсна го припряно Уилър. Когато мина последния завой, той видя, че Уийтли изобщо не е в състояние да удържи кучетата. Беше изгубил каишката на едното и безуспешно се опитваше да издърпа назад другото, докато двата песа ровеха с муцуни пясъка в основата на една тясна чупка в стената на каньона. Хернандес и Уилър се спуснаха напред и грабнаха каишките, като се мъчеха с всичка сила да издърпат кучетата към камъните.

Запъхтян и със зачервено лице, Уилър огледа мястото. Пясъчният слой бе нарушен от кучетата, но не беше голяма загуба, като се имаше предвид, че проливният дъжд от миналата седмица вече бе отмил всички следи. Не виждаше нищо, което да показва, че под пясъка е онова, което търсят — освен едва доловима миризма, която бризът донасяше до ноздрите му. Зад него кучетата скимтяха.

— Пусни ги да ровят.

— Да ровят? — повтори Хернандес, а върху кръглото му лице се изписа тревога. — Дали не трябва да изчакаме криминалистите и медицинските инспектори?

— Още не знаем дали сме намерили тялото. Току-виж се оказал мъртъв елен. Не можем да домъкнем тук целия екип криминалисти, преди да сме сигурни.

— Мисля, че си прав.

Уилър вдигна раницата си и извади двете мистрии, които бе взел, като хвърли едната на Хернандес. — Съмнявам се, че е много надълбоко. Нашият убиец, мътните да го вземат, не е разполагал с много време.

Той клекна и започна да изгребва рохкавия пясък, като го хвърляше настрана. Хернандес правеше същото от срещуположната страна и скоро около тях се издигнаха две грижливо оформени купчини, които по-късно съдебните следователи щяха да пресеят. Докато се занимаваше с пясъка, той хвърляше по едно око и за улики — части от облекло или лични вещи, — но не се показа нищо. Дупката ставаше все по-дълбока, а пясъкът от сух премина във влажен. Със сигурност има нещо отдолу, помисли си Уилър, когато миризмата се усили.

На три стъпки от повърхността мистрията му одраска нещо космато и меко. Внезапно в ноздрите го удари силна воня. Той поразрови още малко, като дишаше през устата. Нещото беше заровено от пет дни във влажния пясък при четиридесет градусова температура и миришеше ужасно.

— Не е от човек — каза Хернандес.

— И сам виждам.

— Може би е елен.

Уилър заби мистрията по-дълбоко. Кожата беше твърде грапава, за да е на елен. След малко под мистрията му започнаха да се откъсват парче подир парче кожа и отдолу се разкри слузеста кафеникаво розова плът. Не беше елен: беше магаре. Магарето на иманяря, онова, за което Бродбент беше споменал.

Той се изправи.

— Ако има нещо, тук ще е. Дръж онази страна, аз продължавам отсам.

И те отново се заловиха с пясъка. Уилър запали цигара и я задържа между устните си, надявайки се да прогони поне малко от зловонието, което се разнасяше.

— Има нещо.

Уилър изостави позицията си и клекна до Хернандес. Изхвърлиха още малко пясък и пред погледа им се разкри нещо дълго и набъбнало. Измина известно време, преди Уилър да осъзнае, че е ръка. Втора вълна смрад изпълни сякаш цялото му тяло, различна и далеч по-гадна. Той пое с целия си дроб цигарения дим, но положението не се промени особено: усещаше миризмата на мъртвото тяло. Изправи се, запуши устата и носа си и отстъпи назад.

— Добре. Достатъчно. Труп е — това е единственото, което ни интересуваше.

Хернандес удари още няколко пъти с мистрията си, нетърпелив да се махне от импровизирания гроб. Уилър си вееше с ръка и пушеше настървено, сякаш се надяваше цигареният дим да изтласка от дробовете му миризмата на смърт. Пристъпи от крак на крак и се огледа. Кучетата се въртяха около скалата и скимтяха неспокойно. Защо? Гладни ли бяха?

— Къде е Уийтли? — попита Хернандес и се огледа.

— Да ме вземат мътните, ако знам. — Виждаше пресните отпечатъци от стъпките на кучкаря, които се изкачваха нагоре по каньона. — Ще отидеш ли да видиш какво прави?

Хернандес тръгна нагоре и скоро изчезна зад ъгъла. Върна се след няколко минути със самодоволна усмивка.

— Повръща.

6.

Петъчната утрин изгря безукорно синя. Ято кресливи сойки се стрелна в боровете; тополите хвърляха дълги сенки по ливадата. Том беше нахранил конете и сега водеше любимия си жребец Нок да го оседлае. Сали се присъедини с жълтеникавия си кон Сиера и продължиха, без да говорят, да ги чешат, да почистват копитата им и да ги оседлават.

Когато тръгваха, имаше само спомен за прохладата в зелените сенки на тополите покрай реката. Хълбоците на Пидернъл Пийк се издигаха от дясната им страна, стръмните им наклони завършваха в отсечения връх, станал известен от картините на Джорджия О’Кийф. Том и Сали се движеха в мълчание, предпочитаха да не разговарят по време на езда — удоволствието да са заедно им стигаше. Наближиха брода и конете нагазиха в плиткия поток, все още леден от топящия се сняг в планините.

— Сега накъде, каубой? — попита Сали.

— Към потока Барънкоунс.

— Чудесно.

— Шейн се справя — каза Том. — Мога да отсъствам през целия следобед.

Почувства леко боцване на вина. През последната седмица се беше осланял на Шейн далеч повече от обикновено.

Стигнаха до скалите и поеха по тясната пътека за нагоре. Над главите им кръжеше ястреб. Въздухът миришеше на тополи и прах.

— По дяволите, обичам това място — усмихна се Сали.

Пътеката извиваше нагоре по страната на платото и продължаваше през прохладните борове. За половин час бяха на върха и Том обърна коня си към разкриващата се гледка. Никога не се уморяваше да я съзерцава. Отляво бяха възвишенията на Пидернъл, а отдясно — отвесните оранжеви канари на каньона Крийк, отворени към обширната долина Пиедра Лумбре. В далечината се издигаха изумителните очертания на Платото на древните, прорязано от каньони — началото на местността на високите плата. Някъде там лежаха фосилите на прекрасния тиранозавър рекс, а един полупобъркан монах ги търсеше. Той погледна към Сали. Вятърът развяваше медно русата й коса, беше обърнала лице срещу светлината, с леко отворени устни от удоволствие и благоговение.

— Гледката не е лоша — засмя се тя.

След малко продължиха; не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на вятъра в тревата и ритмичното поскърцване на седлата им.

Когато пред очите им се разкриха високите пасища на Меса Ескоба, Сали докосна с крака хълбоците на коня си и премина в тръс. Том я последва. Напуснаха пътеката и се понесоха през развяната от вятъра трева, осеяна с дребни цветчета и лупина.

— Хайде да се движим по-бързо. — Сали смушка коня си и премина в галоп.

Том продължи бавно. В далечината се виждаха групата тополи, които бележеха извора Барънкоунс, в основата червената канара.

— Добре — провикна се Сали. — Който стигне извора последен е магаре! — Конят й се понесе диво напред, окуражаван от жизнерадостните й викове.

Жребецът на Том, свикнал да бъде водачът, трябваше да бъде подканен настойчиво, за да се включи в надпреварата, но след няколко минути двете животни се носеха през ливадата едно до друго. Скоро внезапната прохлада на тополите ги облъхна и конете се наведоха назад и намалиха темпо, преди да спрат напълно.

— Беше невероятно! — Сали скочи от седлото и прокара ръка през мократа си коса. Цялото й лице пламтеше.

Намираха се в малка горичка с огнище, заобиколено от няколко пъна за сядане. Каубоите, минаващи оттук, бяха спирали на това място за лагер с импровизирани маси от борови дънери; в чатала между два клона още стоеше забито парче огледало, очевидно в комплект с очуканото емайлирано канче, което висеше закачено на близкия чеп. Потокът се чуваше някъде долу, в подножието на скалите, скрит зад параван от пустинни върби.

Том разседла двата коня, заведе ги в ниското да ги напои и ги върза да пасат. Когато се върна, Сали вече бе подредила обяда върху тънко одеяло. В средата стоеше бутилка червено вино, току-що отворено.

— Това се казва класа — усмихна се Том и го вдигна. — „Кастело ди Верацано“, реколта 97, от резерва.

— Бях го пъхнала тайно в багажа. Надявах се да нямаш нищо против.

— Пиенето на вино дали не е в нарушение на правилата за езда?

— Струва ми се, че ще нарушим всички възможни правила. — Тя се пресегна за един сандвич, отхапа солидно парче и наля вино в една пластмасова чаша. — Заповядай.

Той я взе, разклати я и отпи с маниер на познавач.

— Ягоди, ванилия, лека шоколадова нотка.

Сали наля и за себе си и отпи жадно. През листака се изливаше златистозелена светлина и всеки път, щом бризът подухнеше, дърветата се разшумяваха. В далечината се виждаха пасящите коне, изглеждаха като от друг свят в неосъзнатото си спокойствие, сякаш освободени от тленността на материята. Том усети хладните ръце на Сали върху слепоочията си.

— Какво правиш?

— А ти какво мислиш, че правя?

Той се опита да се изправи, но тя го бутна назад и се наведе над него. Устните й спряха върху неговите и в ноздрите го лъхна мирис на мента и вино. Вдигна ръце и усети стегнатите мускули на гърба й, топлата кожа.

После, когато лежаха един до друг върху одеялото и гледаха малките късчета небе между клоните, Том прошепна:

— По-хубаво е, отколкото очаквахме, нали?

— Толкова хубаво, че ме кара да се страхувам.

7.

Мадокс тръгна по пътя за каньона и заобиколи ъгъла на „Камино дел Монте Сол“. Погледът му срещна гора от ръчно направени табелки, обрамчващи двете страни на тясната уличка, всяка от които се опитваше да надмине другата по оригиналност. Пресечките бяха пълни с туристи, издокарани като за пътешествие из пустинята Сахара, с широки шапки, с бутилки вода, окачени на кръста и големи като шейни туристически обувки. Повечето от тях изглеждаха бледи и объркани, като току-що изпълзели на повърхността ларви от прогнилите от дъжд градове на Изтока. Самият Мадокс се бе постарал да изглежда като богат тексасец и установяваше, че е постигнал впечатляващ резултат с шапката си, ботушите и характерния тексаски шнур около врата, закопчан с голяма декоративна брошка от тюркоаз.

Пътят минаваше покрай стари викториански къщи, превърнати — както всичко друго — в сувенирни магазини. Витрините блестяха, отрупани с индиански бижута и гърнета. Той погледна часовника си. Обяд. Имаше още малко време за убиване.

Влизаше от един магазин в друг, изумен, че на света съществува такова изобилие от сребро, тюркоази и керамика — да не споменаваме картините. Изкуството, досещаше се Мадокс, бе натрупване на пари чрез мошеничество, а очите му поглъщаха още и още витрини, пълни с нарисувани в крещящи цветове каньони, виещи срещу луната койоти и загърнати в одеяла индианци. Друг лесен начин за правене на пари и то напълно законен. Защо не беше съзрял тези възможности по-рано? Бе прахосал половината си живот да се опитва да печели по трудния, незаконен начин, без да осъзнава, че най-големите и хитри машини за пари са законните. Когато приключеше с тази работа, щеше да мине на сто процента законен бизнес, да хвърли още малко пари в „Трудни времена“ и може би дори да потърси инвеститори. Току-виж се оказал следващият интернет милионер.

Една от галериите привлече погледа му с огромна бронзова скулптура. Сигурно беше скъпа — само преместването й щеше да струва цяло състояние. Камбанката на вратата мелодично иззвъня, когато прекрачи прага и към него се приближи една млада жена, като потракваше с високите си токчета и му се усмихваше широко с начервените си устни.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Предполагам — отвърна той и установи, че в говора му се долавят провлачени нотки. — Тази скулптура тук — той кимна към най-голямата, която виждаше, група индианци в естествен ръст, оформена от отделен къс камък, тежащ вероятно три тона. — Та ако не възразявате: колко струва?

— „Благословия“. Седемдесет и пет.

Мадокс се спря тъкмо преди да попита: Хиляди?

— Приемате ли кредитни карти?

Ако бе изненадана, тя с нищо не го показа.

— Налага се само да установим кредитния ви лимит, това е всичко. Повечето хора нямат такъв голям кредитен лимит.

— Аз не съм повечето хора.

Още една широка усмивка. Забеляза, че има лунички по гърдите, копринената й риза не бе закопчана на деколтето и при всяко нейно движение се разтваряше.

Той я погледна по-внимателно. Беше хубава жена, каквато всъщност би трябвало да бъде, щом работи на подобно място. Запита се дали ще вземе комисиона.

— Ами… — Той се усмихна и примига. — Каква е цената на това нещо? — Той посочи към един индианец от бронз, държащ орел.

— „Освобождаване на орела“. Тя е сто и десет долара.

— Току-що купих ранчо извън града и трябва да го обзаведа. Десет хиляди квадратни стъпки, и това е само главната къща.

— Мога да си представя.

— Казвам се Мадокс. Джим Мадокс. — Той протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Клариса. Художникът е Уили Еткити, действителен, регистриран член на племето навахо, един от най-изтъкнатите ни местни скулптори. Първият експонат, който гледахте, е изработен от цяло парче местен алабастър от Сен Андре Маунтинс.

— Красиво е. Какво точно изразява?

— Представя тридневно пеене за благословия.

— Какво?

— Този вид благославяне е традиционна церемония на навахите и има за цел да възстанови равновесието и хармонията в живота на човека.

— Искам една такава. — Беше достатъчно близо до нея, за да усети шампоана, който бе използвала тази сутрин за блестящата си черна коса.

— Недейте всичко наведнъж — усмихна се Клариса и го погледна косо с дяволитите си кафяви очи.

— Клариса, сигурно ви канят непрекъснато, но ако прекалявам, кажете ми — имате ли нещо против една вечеря?

Широка фалшива усмивка.

— Предполага се, че не бива да се срещам с потенциални клиенти.

Мадокс прие това за „да“.

— Ще бъда в „Розовата тухла“ в седем. Ако решите да наминете, ще се радвам да ви почерпя едно мартини и стек „Дъниган“.

Тя не каза „не“ и това го окуражи. Махна с ръка към скулптурата:

— Мисля, че ще взема тази от алабастър. Въпросът е, че първо трябва да измеря помещението, да съм сигурен, че ще пасне. Ако не е тази, то ще е другата със сигурност.

— Имам всички подробности отзад в хранилището: размери, тегло, начин на доставка.

Тя зачатка с токчета към дъното на галерията и той загледа как тялото й се извива в тясната черна рокля. След малко се върна с лист, карта и брошура за скулптора и му ги подаде с усмивка. На кучешкия й зъб от лявата страна се виждаше резка от червилото. Той пъхна листовете във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще имате ли нещо против да използвам телефона ви за един кратък градски разговор?

— Не, разбира се.

Тя го заведе до бюрото в дъното на помещението и му подаде телефона.

— Ще трае само минутка. Ало? Д-р Бродбент?

Гласът отсреща отвърна:

— Не, аз съм Шейн Макбрайд, неговият колега.

— Току-що се преместих в Санта Фе, купих ранчо южно от града. Искам да купя красив расов кон и се нуждая от консултация с ветеринар. Д-р Бродбент на разположение ли е?

— Кога?

— Днес или в събота.

— Д-р Бродбент в момента не е тук, но може да ви помогне в понеделник.

— А в събота?

— В събота аз съм на смяна, чакайте да видя… имам пролука в два.

— Съжалявам, Шейн, нищо лично, но д-р Бродбент ми беше настоятелно препоръчан и ще се чувствам по-комфортно с него.

— Щом искате да е той, ще се наложи да изчакате до понеделник.

— Искам да стане в събота. Ако има почивен ден, готов съм да платя допълнително.

— Няма да е в града този ден. Съжалявам. Както ви казах, ще се радвам да ви помогна.

— Нищо лично, Шейн, но нали ви казах… — Той остави гласа си да заглъхне разочаровано. — Благодаря ви все пак. Ще се обадя в понеделник да се договорим.

Той върна слушалката и смигна на продавачката.

Тя отвърна на погледа му, лицето й бе неразгадаемо.

— Ще се видим в „Розовата“, Клариса.

В първия момент тя не отговори. След това се наведе напред и с поредната фалшива усмивка произнесе тихо:

— В този бизнес съм от пет години и съм много, много добра. И знаете ли защо?

— Защо?

— Познавам лайнарите още когато застанат на прага. А вие сте до такава степен пълен с лайна, че оставяте следи.

8.

Наложи се хеликоптерът, който превозваше екипа криминолози, да се приземи почти на два и половина километра надолу в каньона и сега те трябваше да мъкнат цялото си оборудване нагоре. Бяха пристигнали в свирепо настроение, но Кълхаун, водачът им, пускаше майтапи наляво и надясно, разказваше истории и ги потупваше окуражително по рамото с обещания за студена бира по целия път нагоре.

Кълхаун бе пристъпил към задачата като към археологическа експедиция, мястото бе разграфено на сегменти, хората му разравяха пласт подир пласт, а фотографите документираха всяка стъпка. Бяха пресели целия пясък през възможно най-плътното сито и после отново го бяха прекарали през флотационен резервоар, за да открият всеки косъм, всяка нишка и чужд предмет. Беше жесток труд, а се занимаваха с това от осем сутринта. Вече беше три часът и температурата сигурно бе прехвърлила четиридесетте градуса отдавна. Мухите налитаха с рояци и заплашителното им жужене изпълваше затвореното пространство.

Съвсем скоро, помисли си Уилър, щеше да стане време за „изсипването“ — онзи момент, когато разложеният труп щеше да бъде изсипан в найлонов чувал за транспортиране, за да не се разпадне на части като преварено пиле. Много неща се случват с едно тяло за пет дена в лятната жега. Файнингър, полицейският патолог, стоеше наблизо и надзираваше тази специфична процедура. Тя изглежда бе единствената, която успяваше да остава така студена и елегантна в тази горещина; сивата й коса бе прибрана в шал, по набръчканото й, но все още красиво лице не се забелязваше нито една капчица пот.

— Искам и тримата да застанете отдясно — каза тя и посочи към екипа криминолози. — Знаете как се прави, подпъхвате ръце отдолу, уверявате се, че сте хванали добре и след това, на три го вдигате и го изсипвате в найлоновия чувал, леко и бързо. Всички ли сте със защитни облекла? Проверихте ли за скъсани места и дупки? — Тя се огледа, гласът й звучеше иронично, може би дори в някаква степен се забавляваше. — Готови ли сме? Хайде да го направим правилно, колеги. Броим до три.

Мъжете заеха места, сумтейки. Файнингър отдавна ги бе предупредила да спрат пушенето и сега всеки имаше маска върху носа.

— Готови? Едно… две… три… Изсипвай.

С едно пестеливо движение те търкулнаха тялото в отворения чувал. Уилър си го отбеляза като успешна операция, при която нищо не се отдели и нищо не остана извън процеса.

— Добра работа, момчета.

Един от криминолозите дръпна ципа. Чувалът беше преместен на носилка и всички те трябваше да я вдигнат и да я занесат долу до хеликоптера.

— Сложете главата на животното в тази торба — нареди Файнингър.

Те послушно пъхнаха главата на магарето в една торба за улики и я затвориха. Добре че, помисли си Уилър, се бяха съгласили да оставят по-голямата част от животното, вземайки главата със зейнала дупка, причинена от 10-милиметров куршум. Откриха куршума заседнал в стената на каньона — една отлична улика. Бяха намерили и екипировката на иманяря; единственото неоткрито до този момент изглежда бе какъвто и да е белег за самоличността му. Но и това щеше да стане с времето.

„Уловът“ беше добър.

Той погледна часовника си. Три и половина. Избърса чело, извади една кутийка кока-кола от портативния хладилник и я сложи над веждите си, после на бузите и накрая на тила си.

Хернандес стоеше до него и отпиваше от колата си.

— Мислиш ли, че убиецът е очаквал да открием това тук?

— Сигурно му е струвало доста усилия да го скрие. Ние сме на колко… на три и половина километра от мястото на убийството. Трябвало е да натовари трупа върху магарето, да го домъкне дотук, да изкопае достатъчно голяма дупка за магарето, мъжа и всичките тези глупости… Не, не ми се вярва да е очаквал да го намерим.

— Някакви предположения?

— Убиецът е търсел нещо у иманяря.

— Защо мислиш така?

— Погледни му боклуците. — Той посочи към брезента, върху който бяха сложени приспособленията и припасите на убития. Един от криминолозите беше извадил всяка вещ, бе я увил в несъдържаща киселини хартия, етикирал и оставил в пластмасови сандъчета за улики. — Виждаш ли как овчата кожа, която е запълвала самара, е била разкъсана, как всичко останало е разпорено или разрязано? Дори джобът на нашия човек е обърнат с хастара наопаки. Убиецът не само е търсел нещо, но направо е побеснял, че не го намира. — Уилър отпи още една шумна глътка и върна празната кутийка от кока-кола в хладилника.

Хернандес изсумтя.

— И какво е търсел? Карта със съкровища?

Тънка усмивка оживи лицето на Уилър.

— Нещо такова. И се хващам на бас, че иманярят я е дал на партньора си, преди стрелецът да се спусне от канарата.

— На партньора си?

— Аха.

— Какъв партньор?

— Бродбент.

9.

Беше ранна съботна сутрин. Изгряващото слънце бе позлатило върховете на боровете по хребета над Пердиз Крийк и посягаше към високата долина, пронизвайки мъглата със сноп лъчи. Дърветата долу все още тънеха обвити в прохладата на нощта.

Мадокс „Тревата“ се полюляваше бавно на верандата на хижата си и отпиваше кафе, задържайки горещата горчива течност в устата си, преди да я глътне. Мисълта му се върна назад към предишния ден и той си спомни за онази кучка в изложбената галерия. Внезапна ярост изпълни вените му. Някой щеше да си плати.

Той изпи последната глътка кафе, бутна чашата настрана и се изправи. Отиде в дневната, взе раницата си и се върна на верандата. Пусна я долу и започна методично да събира всичко, което щеше да му трябва за днешната работа. Първо отдели пистолета — Глок 29, заедно с два пълнителя, по десет патрона във всеки. След това дойде ред на обичайния му багаж: мрежа за коса, чорап, два чифта хирургически ръкавици, найлонов дъждобран, хирургически обувки и презервативи; после взе молив и хартия за рисуване, клетъчен телефон (зареден до горе) торби с цип, бичкия, пликче с печени ядки за похапване, бутилка минерална вода, фенер, носни кърпички и ключ, найлоново въже за простиране на пране, тиксо, кибрит, хлороформ и парцал… Извади плана на къщата на Бродбент и го разгледа внимателно, като си представяше визуално стаите, вратите, прозорците, мястото на телефона. Най-накрая, след като провери всичко по списък, той ги мушна в раницата си едно по едно, всяко подредено на мястото му.

Пусна раницата до вратата и влезе в хижата, наля си втора чаша кафе, взе лаптопа и се върна навън в люлеещия се стол. Имаше на разположение цял ден и можеше да използва времето си както иска. Облегна се назад, вдигна капака на компютъра и го включи. Докато го чакаше да се зареди, извади малък пакет с писма от джоба си, скъса ластика и започна с това, което стоеше най-отгоре.

Вземаше по едно и превръщаше шибания затворнически английски в разбираем текст. След два часа беше свършил. Прехвърли ги и ги изпрати като атачмънт на уебмастъра, който се занимаваше със сайта му, тип, когото никога не бе виждал, дори не бе говорил с него по телефона.

Той се изправи в люлеещия се стол, плисна остатъка от изстиналото кафе през перилата и влезе да види какво има за четене. Рафтът беше пълен предимно с биографични и исторически книги, но Мадокс ги отмина и се приближи към малката секция трилъри с твърди корици. За да убие времето му трябваше нещо, което да го погълне изцяло, да държи съзнанието му далеч от плана му за следобед, който бе разчертал до подробности. Хвърли поглед по заглавията и очите му се спряха върху един роман, който се казваше „Смъртоносно съвпадение“. Взе го от рафта, прочете текста върху супер обложката и прелисти страниците. Можеше и да свърши работа. Отнесе я на верандата, отпусна се в стола и започна да чете.

Люлеещият се стол поскърцваше ритмично, слънцето се издигаше бавно в небето; от близкото дърво излетяха двойка гарвани и се понесоха към разрушения град, пронизвайки въздуха с дрезгав грак. Мадокс погледна часовника си. Беше почти обяд.

Очертаваше се дълга, тиха събота — но щеше да завърши с гръм и трясък.

10.

Уилър седеше, прехвърлил крака върху бюрото си и гледаше как Хернандес се връща от архива с цял куп папки под мишница. Помощникът му се стовари с въздишка във фотьойла.

— Изглежда обещаващо — кимна Уилър към купчината. Хернандес беше дяволски добър изследовател.

— Така е.

— Кафе?

— Нямам нищо против.

— Ще ти налея. — Уилър стана и отиде до кафе машината, напълни две чаши и подаде едната на Хернандес.

— К’во откри?

— Този Бродбент има история.

— Давай, в стил „Ридърс дайджест“.

— Баща му е Максуел Бродбент, голям колекционер. Дошъл в Санта Фе през седемдесетте, женил се пет пъти, има три деца от три различни съпруги. Женкар. Занимавал се е с купуване и продаване на произведения на изкуството и антики, разследван няколко пъти от ФБР за сделки на черния пазар, обвинен в ограбване на гробници, но се оказал хитър и нищо не било доказано.

— Продължавай.

— Преди година и половина се случило нещо странно. Изглежда семейството внезапно заминало за Централна Америка на продължителна ваканция. Бащата умрял там, синовете се върнали с четвъртия си брат, полуиндианец. Четиримата си поделили около шестстотин милиона долара.

Уилър вдигна вежди.

— Някакви подозрения за нещо нечестно?

— Нищо определено. Но цялата история е объркана, никой не знае нищо, всичко са само слухове. В старото му имение живее синът му от индианката, тип, който пише вдъхновяващи книги, парчета в стил „Ню ейдж“. Говори се, че имал племенни татуировки.

Бродбент живее скромно, работи здраво. Женен от една година, съпругата му се казва Сали, по баща Сали Колорадо. Произхожда от работническо семейство. Бродбент ръководи голяма ветеринарна клиника в Абикию заедно с помощник — Албърт Макбрайд — предпочита да го наричат Шейн.

Уилър завъртя очи.

— Говорих с някои от клиентите му — еднакво уважаван е както от снобарските тайфи, които се интересуват от коне, така и от старомодните фермери. Съпругата му дава уроци по езда на деца.

— Досие?

— Нищо, освен няколко младежки лудории, чист е.

— Макбрайд?

— Също чист.

— Разкажи ми за тези „младежки лудории“.

— Досиетата са запечатани, но знаеш как е. Чакай да видя… Една тъпа шега, в която са замесени натоварен с тор камион и директорът на училището… — Той прелисти няколко страници. — Отишъл да поязди за удоволствие на някакъв чужд кон… сбил се и счупил носа на едно момче.

— А другите братя?

— Филип, живее в Ню Йорк сити, куратор в Музея на изкуството, няма нищо необичайно. Върнан, скоро се оженил за адвокатка, живее в Кънектикът, гледа си бебето, докато съпругата му работи. Преди години се забъркал в няколко финансови машинации, но нищо такова, откак е получил наследството си.

— По колко са взели?

— Изглежда на всекиго са се паднали по деветдесет милиона след данъците.

Уилър прехапа устни.

— Нещо ме кара да се чудя — онова, което търси този тип из високите плата, не са пари, нали?

— Не знам, лейтенант. Сам виждаш — изпълнителни директори, които имат стотици милиони, рискуват да влязат в затвора заради още няколко. Това е болест.

— Така е. — Уилър кимна, изненадан от проницателността на Хернандес. — Точно Бродбент съвсем не изглежда такъв. Не пръска пари. Работи, въпреки че няма нужда да го прави. Искам да кажа — нали разбираш, че не става в два след полунощ, за да бърка в задника на някоя крава, надявайки се да получи четиридесет долара. Нещо липсва тук, Хернандес.

— Прав си.

— Нещо ново около доказателствата?

— Все още не знаем кой е убитият. Работи се, зъбни картони, пръстови отпечатъци. Ще отнеме известно време, за да се прекара всичко през системата.

— А монахът? Проучи ли го?

— Аха. И той е с впечатляващ произход. Син на адмирал Джон Мортимър Форд, заместник-секретар във военноморските сили в администрацията на Айзенхауер. Андоувър, Харвард, бакалавър по антропология, завършил с пълно отличие. След това отива в МИТ и прави докторска дисертация по кибернетика, каквото и да означава това. Среща бъдещата си съпруга, женят се и двамата постъпват в ЦРУ, и после — виж какво става! Тези типове наистина знаят как да държат хората си под похлупак. Работил нещо под прикритие — занимавал се с разкодиране на някакъв шифър и компютри, жена му била убита в Камбоджа. Вдигнал се и зарязал всичко, за да стане монах. Всичко — включително къща за милиони долари, банкови сметки, гараж, пълен с колекционерски Ягуари… Невероятно.

Уилър изсумтя. Нещо не се връзваше. Запита се дали подозренията му за Бродбент и монаха бяха оправдани — те имаха всички белези да са честни и почтени. Но кой знае защо бе сигурен, че по някакъв начин около тях има нещо необичайно.

11.

Минаваше четири следобед, когато Том влезе в паркинга на търговския център „Силвър Страйк“, който се издигаше сред море от унили бедняшки постройки в покрайнините на Тъксън. Той паркира взетата под наем кола и прекоси лепкавия асфалт. В магазина климатиците работеха с пълна сила и температурата на въздуха бе малко над арктическата. Сектор „Фосили“ се намираше в отсрещния край на магазина, където Том откри една изненадващо скромна зала с няколко вкаменелости, изложени във витрина, по-голямата част от която бе варосана. Табелката на вратата уведомяваше: „Търговия на едро. Влизането забранено“.

Вратата се оказа заключена. Той натисна звънеца, чу се кратко изщракване и той влезе.

Вътре приличаше повече на адвокатски офис, отколкото на офис на най-големия търговец на едро на фосили. Подът бе покрит с бежов килим, по стените висяха вдъхновяващи постери за предприемаческо и клиентско обслужване. Две секретарки се трудеха усърдно на бюра, около всяко от които имаше кът за посетители с двойка сиво-кафяви фотьойли и масичка от хром и стъкло. Върху един рафт бяха поставени няколко фосила с декоративна цел, а в средата на масичката се мъдреше голяма черупка от отдавна изчезнал вид мекотело, наред с купчина списания за фосили и брошури, които рекламираха скъпоценните камъни и изложбата на минерали в Тъксън.

Една от секретарките в костюм на Валентино за две хиляди долара и ръчно шити обувки, го погледна и вдигна превзето вежди:

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Имам насрочена среща с Робърт Бийзън.

— Името ви?

— Бродбент.

— Заповядайте, седнете, господин Бродбент. Желаете ли нещо за пиене? Кафе? Чай? Минерална вода?

— Не, благодаря.

Том седна, взе едно списание и го прелисти. Изпита леко притеснение, като си помисли за измамата, която бе планирал. Костюмът му бе стоял в гардероба заедно с дузина други, които никога не бе обличал, от онези, купувани от баща му при пътуванията му до Флоренция и Лондон.

Миг по-късно телефонът върху бюрото на секретарката иззвъня.

— Господин Бийзън ще ви приеме веднага. — Тя кимна към вратата с матирано стъкло, върху която пишеше единствено: Бийзън.

Том се изправи, когато вратата се отвори и в рамката й застана едър мъж по риза и вратовръзка. Приличаше на преуморен адвокат от малък град.

— Господин Бродбент? — той подаде ръка на Том.

Самият офис обаче разкриваше, че бизнесът на мъжа не е свързан нито със счетоводство, нито с право. По стените имаше постери с образци на фосили и едно стъклено сандъче, което съдържаше голямо количество фосили от краби, медузи, паяци, а в центъра му имаше интересна плочка — вкаменелост на риба с риба в корема, която на свой ред бе погълнала някаква малка рибка.

Том седна на стола, а Бийзън се настани зад бюрото си.

— Харесвате малката ми скъпоценност? Това нещо тук ми напомня, че живеем в свят, в който една риба изяжда друга риба.

Том се засмя насила на това, което очевидно беше стандартният начин на Бийзън за започване на разговор.

— Хубава е.

— Е, господин Бродбент — продължи Бийзън, — досега не съм имал удоволствието да работя с вас. Нов ли сте в бизнеса? Имате ли магазин?

— Аз съм търговец на едро.

— Ние продаваме на много търговци на едро. Но е странно, че не съм се натъквал на вас преди. Ние, сигурно знаете, сме малка общност.

— Сега влизам в този бизнес.

Бийзън преплете пръстите си и погледна Том, преценявайки, без да бърза костюма му.

— Карта?

— Не я нося.

— Добре тогава, какво мога да направя за вас, господин Бродбент? — Той наклони глава, сякаш очакваше обяснение.

— Надявах се да видя някои образци.

— Като за вас — можем да направим един опознавателен тур.

— Чудесно.

Бийзън се надигна тежко от стола си и Том го последва през офиса до една непретенциозна врата в дъното. Той я отключи и двамата влязоха в едно прилично на пещера помещение, металните рафтове, на което бяха претоварени от фосили, хиляди, милиони фосили. Тук-там се мяркаха мъже и жени с товароповдигачи или ръчни колички, натоварени с камъни. Във въздуха се носеше мирис на прах.

— Това беше „Дилардс“ — каза Бийзън, — но този край на магазина изглежда не работеше с клиенти на дребно и ние го взехме на добра цена. Има склад, изложбена зала и отдел за опаковане — всичко събрано на едно място. Необработеният материал пристига в единия край, обработеният излиза от другия.

Той хвана лакътя на Том и го поведе напред, като размахваше ръце към стената, на която бяха подпрени гигантски парчета жълтеникавокафяви скали, стегнато опаковани в найлон.

— Току-що получихме отличен материал от Грийн ривър, супер качество, купувате го от мен на цели блокове, нацепвате ги, натрошавате ги и ги продавате на парче, при което увеличавате парите си петорно.

Те се приближиха до сандъци, пълни с фосили, които Том разпозна като амонити.

— Ние сме най-големият дилър на амонити в света, полирани или необработени, заедно с парчето скала или отделно, продаваме ги на килограм или в брой. — Той продължи напред, като отминаваше един след друг рафтовете, отрупани с кутии, пълни с интересно завити в спирала черупки на амонити. Бръкна в една кутия и извади красива черупка. — Тези тук тръгват от приятната цена два долара за половин килограм, необработени, ето виждате, още са в матрица, в скалата. Да вземем тези тук образци или пък онези, които съдържат наистина приятни ахати. Те струват повече.

Ако пък се интересувате от насекоми, мога да ви кажа, че в момента разполагам с прекрасни паяци от шистите Нкоми в Намибия. Нова доставка на краби от Хайниген, Германия — те се търсят най-много напоследък, вървят по двеста-триста долара парчето. Ахатизирано дърво — продава се на килограм. Подходящо за всякакъв вид финансова акробатика. Криноидеа, слепнала заедно с папрати. Копролити — децата много ги харесват. Всичко това го имаме — и никой не може да разбие цените ни.

На това място Бийзън спря и взе един образец.

— Много от тях не са дори отделени от скалата. Можете да ги продадете направо така и да оставите клиентът сам да го направи. Хлапетата си купуват по три-четири. Обикновено вътре има папрат или листо. Случвало се е да има кост или челюст — аз съм чувал, че са намирани дори черепи на бозайници, запазени доста добре в скалата. Казвам ви, че е като акробатика. Тук например…

Той подаде на Том образеца и взе един чук.

— Давайте, отделете го.

Том взе чука, като си напомни за прикритието си и го повъртя неумело из ръцете си, преди да сложи фосила върху наковалнята.

— Използвайте края, който е като длето — каза спокойно Бийзън.

— Да, разбира се. — Том обърна чука и цапардоса конкрецията. Тя се разцепи, разкривайки клонка фосилизирана папрат. Той улови замисления поглед на Бийзън върху себе си.

— А какво има да предложите, що се отнася до по-ценните неща? — попита Том.

Бийзън отиде тихо до заключена метална врата и го пропусна да влезе в по-малко помещение без прозорци.

— Ето тук държим добрата стока — фосилите на гръбначните животни, кости на мамут, яйца на динозаври. Всъщност, в момента имам нова доставка на яйца от хадрозавър от Хънан с най-малко шестдесет процента непокътната черупка. Ще ги пусна по сто и петдесет долара парчето. Можете да вземете четири-петстотин от тях. — Той отвори един шкаф, взе едно каменно яйце от импровизираното от смачкана хартия гнездо и го вдигна. Том го пое, огледа го и му го върна, след което предвзето избърса ръката си в копринената кърпичка, която извади от джоба си. Незначителното движение не убягна от вниманието на Бийзън.

— Минимална поръчка — една дузина. — Той направи няколко крачки и застана пред голяма, прилична на ковчег, метална кутия, отвори я и отвътре се показа неправилна гипсова буца с размери четири на три стъпки. — Ето това е наистина нещо приятно, стратиомимус, целостта му е четиридесет процента, липсва черепът. Току-що пристигна от Южна Дакота. Напълно законно, идва от частно ранчо. Все още е в скалната матрица, нуждае се от известна обработка.

Той погледна остро Том.

— Всичко, с което се занимаваме тук е законно, с подписи и нотариално заверени документи от собственика на частния имот. — Той направи пауза. — Е, ще кажете ли в края на краищата какъв точно сте, господин Бродбент? — Той вече не се усмихваше.

— Какъвто казах. — Сблъсъкът стана точно както го беше очаквал: беше възбудил подозренията на Бийзън.

Мъжът се приведе напред и произнесе с тих глас:

— Вие не сте дилър на фосили. — Погледът му отново се спусна по костюма на Том. — Какъв сте, по дяволите, от ФБР ли сте?

Том поклати плава и пусна срамежлива, виновна усмивка.

— Надушихте ме, господин Бийзън. Поздравявам ви. Прав сте, не съм дилър на фосили. Но не съм и ченге.

Бийзън продължи да го гледа изучаващо, цялата му западняшка дружелюбност беше изчезнала.

— Какъв сте тогава?

— Инвестиционен банкер.

— Какво, по дяволите, искате от мен?

— Работя с малка и скъпа клиентела в Далечния Изток — Сингапур и Южна Корея. Инвестираме парите на нашите клиенти. Понякога клиентите ни търсят ексцентрични инвестиции — платна на стари майстори, златни мини, състезателни коне, френски вина… — Том направи пауза и после добави: — Динозаври.

Последва дълга тишина. След което Бийзън повтори като ехо:

— Динозаври?

Том кимна.

— Предполагам, че не съм изглеждал много убедително като дилър на фосили.

Част от дружелюбността на Бийзън се върна, придружена от израз на удовлетворение, че не е от хората, които могат да бъдат изиграни.

— Не, не изглеждахте. Първо заради луксозния костюм, а после заради начина, по който държахте онзи чук… бързо разбрах, че не се занимавате с фосили. — Той се ухили. — Е, господин Бродбент, кой е този ваш клиент и що за динозаври търси?

— Мога ли да говоря свободно?

— Естествено.

— Казва се господин Ким и е преуспяващ индустриалец от Южна Корея.

— Този стратиомимус тук би бил една наистина добра сделка, за сто и двадесет хиляди…

— Клиентът ми не се интересува от боклуци. — Том бе променил тона си, надяваше се, че този маниер на поведение подхожда повече на един решителен и арогантен инвестиционен банкер.

Усмивката Бийзън се стопи.

— Това не са боклуци.

— Клиентът ми управлява мултимилиардна индустриална империя в Южна Корея. Последния път, когато триумфално глътна една конкурентна компания, изпълнителният й директор се самоуби — случка, която господин Ким не намери за неприятна. Светът, в който живее клиентът ми, е дарвиновски свят. Затова за корпоративната дирекция желае динозавър — като израз на това кой е той и как управлява бизнеса си.

Настъпи дълга тишина. После Бийзън попита:

— И що за динозавър трябва да е?

Том разтегна устните си в усмивка.

— Какъв друг, освен тиранозавър рекс?

Мъжът срещу него се засмя нервно.

— Разбирам. Сигурно сте осведомен, че в света има само тринадесет тиранозавърски скелета и че всички те се намират в музеи. Последният, който се продаваше, беше за осем и половина милиона. Не дрънкам празни приказки.

— Осведомен съм също така, че има още един или два за продажба — под сурдинка.

Бийзън се закашля.

— Възможно е.

— Колкото до празните приказки, господин Ким дори не обсъжда инвестиции под десет милиона. Просто не си хаби времето с това.

Бийзън повтори бавно:

— Десет милиона?

— Това е най-ниската граница. Предполага се, че господин Ким ще плати към петдесет милиона, дори повече. — Том сниши глас и се приведе леко напред: — Ще разберете, господин Бийзън, когато ви кажа, че не го интересува изобщо как или къде може да бъде намерен образецът. Важното е да е правилният.

Бийзън облиза пресъхналите си устни.

— Петдесет милиона? Това е извън категорията ми.

— В такъв случай съжалявам, че изгубих времето ви. — Том се обърна да си върви.

— Изчакайте малко, господин Бродбент. Не съм казал, че няма да ви помогна.

Том спря.

— Може би ще съм в състояние да ви представя на някого. Ако… ако времето и усилията ми бъдат компенсирани, разбира се.

— В инвестиционното банкиране, господин Бийзън, всеки, включен в сделка, получава възнаграждение в зависимост от степента си на участие.

— Точно това се надявах да чуя. Колкото до комисионата…

— За представянето на съответния човек бихме ви предложили един процент в момента на продажбата. Удовлетворява ли ви?

Пресмятането накара челото на Бийзън да потъмнее, но след миг върху кръглото му лице се появи слаба усмивка.

— Мисля, че можем да свършим работа, господин Бродбент. Както вече ви казах, познавам един джентълмен…

— Ловец на динозаври?

— Не, не, изобщо не. Не е човек, който ще си цапа ръцете. Предполагам, че можем да го наречем продавач на динозаври. Живее недалеч оттук, в малко градче извън Тъксън.

Настъпи тишина.

— Е? — каза Том, понижавайки гласа си до правилното равнище на нетърпение. — Какво чакаме?

12.

Мадокс „Тревата“ се приведе зад обора и зачака. Децата яздеха по арената в кръгове и си подхвърляха закачки. Беше тук вече час и едва сега състезанието за изостанали или както там ги наричаха, изглежда наближаваше да завърши. Децата започнаха да слизат от конете и да помагат при свалянето на седлата и чесаното на животните, след което едно по едно ги изведоха на паша. Мадок чакаше, мускулите го боляха, целият се бе сковал, съжаляваше, че не е дошъл в пет часа вместо в три. Най-сетне шумната тълпа се разреди. Вановете и леките автомобили с възбудени деца и доволни майки напуснаха паркинга зад къщата сред викове и смях.

Той погледна часовника си. Четири. Изглежда никой не бе останал да чисти — Сали беше сама. По всяка вероятност нямаше да излезе, както бе направила миналия път. След такъв дълъг ден трябваше да е уморена. Щеше да влезе вътре и да си почива, може би да си вземе душ.

С тези интересни мисли в главата той проследи как последният пикап напуска алеята сред сивкав прах. Бавният облак се издигна и изчезна в златната следобедна светлина и всичко утихна. Той я гледаше как пресича двора, понесла в ръце юзди и оглавници. Беше направо разбиваща в тези ботуши за езда, джинси и бяла риза, с дългата руса коса, която се сипеше по гърба й. Тя се насочи към обора и влезе вътре — можеше да я чуе как ходи насам-натам, закачва такъмите, говори на конете. В един момент се оказа на не повече от няколко стъпки от него — разделяше ги само паянтовата дървена стена. Но сега не беше моментът; щеше да я хване вътре в къщата, където ограниченото пространство би приглушило всички звуци. Въпреки че най-близката съседска къща се намираше на четиристотин метра оттук, звукът се разнасяше и човек никога не знаеше кой се разхожда или язди наоколо.

Той чу, че нещо става в обора, конете пръхтяха и риеха, до слуха му достигна стържене на лопата, мърморене. Десетина минути по-късно тя излезе с бърза крачка и влезе в къщата през задната врата. Можеше да я види през кухненския прозорец как пълни чайника от чешмата, как го слага на печката, как изважда чаша и нещо, което приличаше на кутия с пликчета чай. След това седна на кухненската маса и зачака водата да кипне, като разлистваше някакво списание. Чай и после баня? Не можеше да бъде сигурен и беше по-добре да не чака. Намираше се точно където той искаше, в кухнята. Правенето и пиенето на чай щеше да отнеме най-малко пет минути, давайки му възможността, от която се нуждаеше.

Той действаше бързо, напъха краката си в гумените обувки, надяна мушамата, мрежата за коса, шапката за къпане и най-накрая чорапа. Провери Глока, извади пълнителя и го сложи на място. Една последна стъпка — разтвори плана на къщата и го разгледа внимателно. Знаеше точно какво иска да направи.

Мадокс мина от другата страна на обора, където тя не можеше да го види от кухненския прозорец. След това се насочи напред, влезе през входа, който водеше към вътрешния двор и бързо се спусна отстрани към къщата. Вътрешният двор се намираше отдясно. Той надникна в дневната и видя, че вътре няма никой — тя продължаваше да седи в кухнята — и пъхна един клин там, където вратата се заключваше, провря го от другата страна и го натисна надолу. Ключалката се освободи с шумно изщракване; той побутна вратата да я отвори, влезе с приведена глава, затвори и се промъкна зад наклонената стена, там, където коридорът водеше от дневната към кухнята.

Чу в кухнята да изскърцва стол.

— Кой е там?

Той се закова на място. Последваха няколко тихи, несигурни стъпки от коридора към дневната.

— Има ли някой?

Мадокс чакаше, сдържайки дъха си. Тя щеше да влезе и да види какво е предизвикало шума. Чу още няколко колебливи стъпки надолу по коридора, които секнаха, явно бе спряла на входа към дневната. Намираше точно зад ъгъла, достатъчно близко, за да може да чуе дишането й.

— Ало? Има ли някой?

Можеше да се завърти и да се върне в кухнята. Можеше да отиде за телефона. Но не беше сигурна… Беше чула звук и сега стоеше на прага, дневната изглеждаше празна… можеше да е всичко — някой клон да се е ударил в прозореца, или да се е блъснала птица в стъклото. Мадокс знаеше точно какво си мисля тя сега.

От кухнята се чу шумно изсвирване, което премина почти в писък. Чайникът беше заврял.

Мътните да го вземат!

Тя се завъртя енергично и стъпките й се отдалечиха по коридора надолу към кухнята.

Мадокс се изкашля, не шумно, но достатъчно отчетливо, за да я накара да се върне.

Стъпките спряха.

— Кой е там?

Свиренето на чайника се усили.

Тя внезапно се насочи към дневната. Той се дръпна назад в момента, в който видя за своя огромна изненада, че тя държи трийсет и осемкалибров пистолет. Тя се завъртя и той клекна точно когато оръжието изгърмя; удари я силно и я блъсна на килима. Пистолетът излетя от ръцете й. Тя викаше, блъскаше, косата й се заплете, докато юмруците й му нанасяха зашеметяващи удари по главата.

Жълтокоса кучка.

Той отвръщаше ожесточено на ударите й, блъсна се в нещо меко, но това не му попречи да се метне върху нея, приковавайки я към пода. Тя се задъха, бореше се да се освободи, но той лежеше с цялата си тежест върху нея и притискаше Глока към ухото й.

— Кучко мръсна! — Пръстът му почти — почти — натисна спусъка.

Виковете й станаха по-силни, но и хватката на краката му, в която бе стиснал нейните, стана по-здрава. Той се владееше напълно. Господи, без малко да я застреля, и може би наистина трябваше да го направи.

— Ще те убия, ако трябва. Ще го направя.

Блъскане, несвързани звуци. Тази жена беше невероятно силна, като дива котка.

— Ще те убия! Не ме карай да го правя, макар че ако не спреш, ще бъда принуден да те убия.

Наистина го мислеше, разбра го по гласа му, затова спря. Веднага щом утихна, той плъзна крака си настрани, опитвайки се да достигне пистолета й, който лежеше на десетина стъпки върху килима.

— Не мърдай!

Усещаше я под себе си, хълцаща от страх. Добре. Трябваше да се страхува. Беше стигнал толкова близо до убийството й, почти го усети.

Сложи крак върху пистолета й, побутна го още малко към себе си, вдигна го и го пъхна в джоба си. Притисна цевта на Глока към устата й и каза:

— Ще опитаме отново. Сега вече знаеш, че ще те убия. Кимни, ако разбираш.

Тя внезапно се изви рязко и го ритна с все сила по пищяла, но нямаше опорна точка и той я спря с остро, внезапно извиване на ръката назад.

— Не се бори с мен! — Той завъртя дулото и го натика в устата й. — Това е оръжие, кучко, схващаш ли?

Тя се отпусна.

— Прави каквото ти казвам и никой няма да пострада. Кимни, ако си разбрала.

Тя кимна и той охлаби хватката си леко.

— Идваш с мен. Бавно и леко. Но първо искам да направиш нещо.

Никакъв отговор. Той натисна дулото по-навътре в устата й.

Кимване.

Цялото й тяло трепереше в ръцете му.

— Сега ще те пусна. Не искам никакъв звук. Никакви викове. Никакви резки движения. Ще те убия веднага, ако не правиш точно каквото ти кажа.

Кимване и изхълцване.

— Знаеш ли какво искам?

Поклащане на главата. Той продължаваше да лежи върху нея, краката му бяха стегнати около нейните, държеше я здраво.

— Искам бележника. Онзи, който съпругът ти взе от иманяря. В къщата ли е?

Поклащане на главата.

— У съпруга ти ли е?

Никакъв отговор.

Значи беше у съпруга й. Вече беше повече от сигурен.

— Сега ме слушай внимателно, Сали. Нямам намерение да се разтакавам. Една погрешна стъпка, един вик, един тъп трик — и те убивам. Това е.

Мислеше го наистина и тя за втори път схвана посланието.

— Сега ще те пусна и ще се дръпна. Ти ще отидеш до телефонния секретар, който е на масата и ще запишеш следното съобщение: Здравейте, това е домът на Том и Сали. Том е по работа, а на мен ми се наложи неочаквано да напусна града, така че няма да можем да се върнем веднага. Съжалявам за пропуснатите уроци, ще ги наваксаме по-късно. Оставете съобщение, благодаря.

Никакъв отговор.

Той завъртя дулото.

Кимване.

Извади дулото от устата й и тя се разкашля.

— Кажи го. Искам да чуя гласа ти.

— Ще го направя.

Гласът й трепереше. Той я пусна и насочи оръжието към нея, докато тя се изправяше.

— Прави каквото ти кажа. Ще проверя съобщението на моя клетъчен веднага щом свършиш, и ако не си го направила както трябва, ако си извъртяла някой номер, да знаеш, че си мъртва.

Жената се приближи към телефона, натисна един бутон и изрече съобщението.

— Гласът ти звучи доста притеснено. Дай пак. По-естествено.

Тя го повтори, потрети и най-сетне се получи както той го искаше.

— Добре. Сега ще излезем навън като нормални хора, първо ти, аз ще се движа на пет крачки след теб. Не бива да забравяш дори за миг, че имам оръжие. Колата ми е паркирана в една дъбова горичка на триста-четиристотин метра нагоре по пътя. Знаеш ли къде са дърветата?

Тя кимна.

— Там отиваме.

Докато пресичаха дневната, той усети мокрота върху бедрото си. Погледна надолу. Мушамата беше разкъсана и от крачола му висеше парче плат. Видя тъмно петно кръв, не много, но все пак беше кръв. Мадокс бе изненадан, защото не бе почувствал нищо. Той огледа килима, но не забеляза да е капнала кръв по него. Опипа с ръка, за пръв път усетил болка от раната.

По дяволите. Кучката го беше ранила.

Той я изведе от къщата и двамата пресякоха обраслата с бурени поляна, продължавайки покрай реката. След малко стигнаха до колата. В мига, в който влязоха в прикритието на дъбовия шубрак, той извади от раницата си чифт чехли и ги хвърли в краката й.

— Обуй ги.

Тя се наведе и ги нахлузи.

— Сложи ръце на гърба.

Сали се подчини и той я извъртя рязко и завърза ръцете й с две носни кърпи. После отвори вратата до шофьорското място.

— Влизай.

Тя успя да седне и прибра краката си.

Той взе раницата си, извади бутилката с хлороформ и парцала и го напои добре.

— Не! — чу я той да вика. — Недей! — Тя размаха крака да го ритне, но разполагаше с твърде малко пространство да маневрира, а той вече бе затиснал свързаните й ръце и увиваше парцала около лицето й. Тя се бореше, крещеше, извиваше се и риташе, но след няколко минути утихна.

Той се увери, че диша добре, след което заобиколи откъм шофьорското място и седна зад волана. Тя лежеше отпусната върху седалката, в неестествена поза. Повдигна я и я подпря на вратата, пъхна зад главата й възглавница и я зави с одеяло, така че изглеждаше спокойно заспала.

Смъкна стъклото, за да излезе миризмата на хлороформ от купето и свали от себе си чорапа, шапката за къпане, обувките, мрежата за коса и мушамата, събра ги на топка и ги натъпка в една торба за боклук.

Запали двигателя и се измъкна бързо от прикритието на дърветата, след което подкара по черния път към магистралата. Оттам пресече язовирната стена и продължи на север по магистрала 84. След шестнайсет километра се отклони по немаркирания път на лесничейството, който водеше към държавната гора Карсън, до лагера на ГКООС на Пердиз Крийк.

Жената лежеше срещу вратата със затворени очи, русата й коса беше разбъркана. Той задържа поглед върху нея. По дяволите, помисли си, наистина изглежда страхотно — истинска русокоса красавица.

13.

— Казаха, че било бордей — каза Бийзън на Том, докато стояха в мръсната алея срещу запусната стара къща във викториански стил, която стърчеше нелепо от пустинята, осеяна с пало верде с бледожълти цветчета, чола и окотило, прилично на Христов венец.

— Прилича по-скоро на обитавана от призраци, отколкото на публичен дом.

Бийзън се ухили.

— Предупреждавам ви — Хари Диърборн си пада малко ексцентрик. Безцеремонността му е пословична. — Той се приближи към портала и вдигна халката на голямото бронзово чукче с лъв върху вратата. Почука веднъж, звукът отекна глухо. Миг по-късно отвътре се чу плътен глас:

— Влизайте, вратата е отключена.

Те пристъпиха вътре. Къщата беше сумрачна, повечето завеси бяха спуснати и миришеше на мухъл и на котки. Беше истинско стълпотворение на тъмни викториански мебели. Подовете бяха покрити със застъпващи се персийски килими, стените бяха в дъбови витрини с грапаво стъкло, образци от минерали пълнеха мрачните им дълбини. Тук-там се виждаха стоящи лампи с абажури на ресни, които хвърляха бледи петна жълта светлина.

— Навътре — долетя боботещият глас — И не пипайте нищо.

Бийзън тръгна към дневната. В средата един едър, дебел мъж бе потънал в огромно кресло, тапицирано с кретон на цветя, а върху облегалките за ръце се виждаха пъстри покривчици. Светлината идваше отзад и лицето на мъжа оставаше в сянка.

— Здравей, Хари — произнесе Бийзън с малко неспокоен глас. — Отдавна не сме се виждали, а? Това е един мой приятел, господин Томас Бродбент.

От тъмнината на стола изплува едра ръка и направи неопределено движение към двете кресла. Те седнаха.

Том се взря в мъжа. Приличаше невероятно много на Грийнстрийт, беше облечен в бял костюм с тъмна риза и жълта вратовръзка, оредялата му коса бе причесана грижливо назад, един спретнат и елегантен мъж, въпреки едрото му телосложение. Широкото му чело беше гладко и бяло като бебешко, а на пръстите му проблясваха тежки златни пръстени.

— Добре, добре — изсумтя Диърборн, — доколкото виждам това е Робърт Бийзън, човекът — амонит. Как върви бизнесът?

— Не би могло да е по-добре. Фосилите се търсят предимно като офис декори.

Пореден неопределен жест — вдигната ръка и назидателно движение с два пръста.

— Какво искаш от мен?

Бийзън прочисти гърлото си:

— Господин Бродбент…

Той го прекъсна и се обърна към Том:

— Бродбент? Случайно да имате нещо общо с Максуел Бродбент, колекционерът?

Том бе изненадан.

— Той ми е баща.

— Максуел Бродбент. Хм. Интересен човек. Ходил съм няколко пъти при него. Жив ли е още?

— Почина миналата година.

Ново измърморване. От тъмното се показа една ръка, която вдигна носна кърпа и попи месестото лице.

— Съжалявам да го чуя. Светът има нужда от повече такива широко скроени хора. Всички станаха толкова… нормални. Мога ли да ви попитам как почина? Не беше прехвърлил шейсетте.

Том се поколеба.

— Той… той почина в Хондурас.

Веждите на мъжа отсреща се вдигнаха.

— Има ли някаква мистерия?

Том се стъписа от прямотата му.

— Почина, докато правеше онова, което обичаше да прави — каза той малко отсечено. — Може и да се е надявал на повече, но го прие с достойнство. Няма никаква мистерия.

— Наистина съм шокиран да го чуя. — Пауза. — Е, какво мога да направя за вас, Томас?

— Господин Бродбент се интересува как може да си купи динозавър — започна Бийзън.

— Динозавър? Какво, по дяволите, ви кара да мислите, че продавам динозаври?

— Ами… — Върху лицето на Бийзън се изписа ужас.

Диърборн протегна едрата си ръка към него.

— Робърт, искам искрено да ти благодаря, че ме запозна с господин Бродбент. Извини ме, че не ставам. Доколкото разбирам, господин Бродбент и аз имаме да обсъдим някои неща, което предпочитам да сторим насаме.

Бийзън се изправи и нерешително се обърна към Бродбент, очаквайки да каже нещо. Том предположи за какво става дума.

— Що се касае до уговорката ни… Можете да разчитате на нея.

— Благодаря — кимна Бийзън.

Том почувства вина. Нямаше да има никаква комисиона, разбира се.

Бийзън каза довиждане и малко след това се чу хлопването на вратата и шумът от тръгваща кола.

Диърборн се обърна към Том, лицето му се изкриви в подобие на усмивка.

— Сега… правилно ли чух думата динозавър? Това, което казах е истина. Аз не продавам динозаври.

— Какво точно е онова, с което се занимавате, Хари?

— Аз съм брокер на динозаври. — Диърборн се облегна назад във фотьойла си с усмивка и зачака.

Том събра самообладанието си.

— Аз съм инвестиционен банкер с клиенти от Далечния Изток и един от тях…

Дебелата ръка се вдигна отново, прекъсвайки подготвената реч на Том.

— Това може и да мине пред Бийзън, но не и пред мен. Кажете ми за какво всъщност става дума.

Том помисли за миг. Проницателният, циничен блясък в очите на Диърборн го убеди, че е по-добре да каже истината.

— Може би сте чели за убийството в Ню Мексико, което стана във високите плата северно от Абикию?

— Четох.

— Аз бях този, който откри тялото. Случайно се натъкнах на него, човекът умираше.

— Продължавайте — каза Диърборн с равнодушен тон.

— Мъжът натика в ръката ми бележник и ме накара да обещая да го предам на дъщеря му, казвала се Роби. Опитвам се да спазя обещанието си. Проблемът е, че полицията не е идентифицирала трупа, защото доколкото знам, не са го открили.

— Мъжът каза ли ви още нещо, преди да умре?

— Беше в съзнание само няколко минути — отвърна Том уклончиво.

— А бележникът? Какво представлява?

— Само цифри. Списъци от цифри.

— Какви точно цифри?

— Данни от проучвания с радар за подземно сканиране.

— Да, да, разбира се, това е правил. Мога ли да ви попитам какъв е вашият интерес тук, господин Бродбент?

— Господин Диърборн, дадох обещание на умиращ човек. Държа на обещанията си. Това е — ни повече, ни по-малко.

Хари Диърборн изглеждаше озадачен от отговора.

— Наистина вярвам, господин Бродбент, че ако бях Диоген, трябваше да вдигна фенера си. Вие сте или рядко честен човек, или съвършен лъжец.

— Според съпругата ми съм просто инат.

Възрастният мъж въздъхна леко.

— Аз наистина ходих до Абикию да проверя кой е убитият. Питах се дали не е някой от познатите ми ловци на динозаври. Научих, че е правил проучвания и дори се носи слух, че е намерил нещо голямо. Изглежда най-лошите ми страхове са се сбъднали.

— Знаете ли името му?

Дебелият мъж се размърда и столът изскърца от преразпределението на солидния товар.

— Марстън Уедърс.

— Кой е той?

— Нищо по-малко от топ ловецът на динозаври в страната. — Мъжът събра ръцете си и ги стисна. — Приятелите му го наричаха Стем, защото беше висок и жилав. Кажете ми едно нещо, господин Бродбент: намерил ли е старият Стем онова, което е търсел?

Том се поколеба. Необяснимо защо, но той почувства, че може да се довери на този човек.

— Да.

Последва дълга, тъжна въздишка.

— Бедният Стем. Умря така, както и живя: иронично.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Много. А в замяна, господин Бродбент, вие ще ми кажете какво е намерил. Съгласен?

— Съгласен.

14.

Уайман Форд можеше да види заострения край на Навахо Рим няколкостотин ярда напред, там, където платото завършваше в малък хълм. Слънцето висеше ниско в небето, диск от нажежено злато. Форд усети, че го изпълва въодушевление. Сега разбираше защо индианците на времето са отивали в пустошта и са гладували дни наред, за да достигнат до прозрение. Той самият от два дни беше на половин дажба, ядеше само по една тънка филийка, поръсена с няколко капки зехтин за закуска, а за вечеря — по половин чаша варена леща и ориз. Гладът правеше необикновени и странни неща с мозъка; той изпитваше чувство на еуфория и безгранична енергия. Учудваше се, че такова обикновено физиологично действие може да доведе до толкова дълбоко духовно чувство.

Той се движеше покрай хълма от пясъчник, търсейки път за нагоре. Гледката беше невероятна, но от върха щеше да вижда много повече. Продължи покрай издатината, широка не повече от три стъпки, спускаща се далече надолу в сините дълбини на каньона. Никога досега не бе слизал на такава дълбочина в местността на високите плата и се чувстваше като истински изследовател. Това без съмнение беше една от най-отдалечените области.

Заобиколи издатината и спря изненадан и очарован. Вклинено в скалата, пред него се разкри малко, но почти съвършено скално обиталище на индианците Анасази — четири малки помещения, изградени от множество парчета от пясъчник, измазани с кал. Мина внимателно покрай пропастта — как, по дяволите, тези хора бяха отглеждали децата си? — и клекна, за да надзърне във вътрешността. Малкото помещение беше празно, като се изключат няколкото изгорели царевични кочана и два-три чирепа. Самотен слънчев лъч премина през една дупка в стената и хвърли блестящи петна светлина по пода. В праха долу се виждаха пресни отпечатъци от стъпки, оставени от човек, обут в туристически обуща с релефни грайфери и Форд се запита дали принадлежаха на иманяря. Изглеждаше напълно възможно; ако човек тръгне да изследва този край на високите плата, не би могъл да намери по-добра наблюдателница.

Той се изправи и продължи по протежение на скалата, отмина руината, където се натъкна на древна пътека в полегатия пясъчник, която водеше нагоре към върха.

Върхът даваше възможност за един ослепителен изглед върху Еко Бедлендс, почти до самата извивка на земята. От лявата му страна се изправяше заплашителният профил на Меса дел Виехос, етаж след етаж, като огромно каменно стълбище към подножието на Канхилон Маунтинс. Това бе една от най-величествените гледки, които някога бе имал привилегията да види, сякаш Великият създател бе избухнал и изгорил пейзажа, оставяйки една отломка.

Форд прегледа картите си и взе една. Проследи квадрантите върху нея и прокара мислено същите линии по пустинния пейзаж срещу него. Като раздели на части пейзажа и ги преброи за свое собствено удовлетворение, той извади бинокъла си и започна да търси първия квадрант, най-отдалеченият на изток. Когато го откри, премина на втория, след това на третия, като търсеше търпеливо и методично онази специфична скална формация, очертана върху компютърната разпечатка.

Първият му обзор доведе до твърде много кандидати. Подобни формации често се намираха в групи, бяха изрязани от същите каменни пластове, подложени на същите сили на вятъра и водата. У Форд нарастваше убеждението, че е на прав път, че търсеният тиранозавър рекс е някъде в Еко Бедлендс. Трябваше само да отиде по-наблизо.

Прекара следващите петнайсет минути в разглеждане на всеки квадрант за втори път, но въпреки че много от скалните формации приличаха на онази, която му трябваше, никоя от тях не съвпадаше напълно. Винаги съществуваше възможността, разбира се, да гледа правилната формация от погрешен ъгъл, или въпросната формация да е скрита в някой от дълбоките каньони в далечния край на пустинята. Докато очите му блуждаеха наоколо, един каньон привлече вниманието му. Каньонът на тиранозаврите. Беше най-дългият във високите плата, дълбок и лъкатушещ, и пресичаше Еко Бедлендс през повече от трийсет и два километра площ със стотици, дори хиляди странични каньони и притоци. Той идентифицира големия базалтов монолит, който маркираше входа му и проследи криволиците му с бинокъла си. Навътре в пустинята каньонът завършваше в далечна долина, заобиколена от чудати, куполовидни скали. Някои от куполите напомняха обезпокоително на образите от компютърната разпечатка — по-широки на върха, с по-тесни шийки. Бяха скупчени като тълпа плешивци, които блъскат тавите си една в друга.

Форд измери разстоянието от слънцето до хоризонта с разтворена педя и прецени, че е към четири часът. Тъй като беше юни, слънцето нямаше да залезе чак до осем. Ако побързаше, можеше да стигне до каменните куполи, преди да мръкне. Не изглеждаше наоколо да има някаква вода, но той скоро бе напълнил двете си манерки от една бързо изпаряваща се скална вдлъбнатина, пълна с вода от последния силен дъжд, така че разполагаше с четири литра запас. Можеше да спре за бивак някъде долу в този впечатляващ каньон и да започне проучването си с пукването на утрото. Неделя. Денят господен.

Побърза да изгони тази мисъл от съзнанието си.

Реши да хвърли един последен поглед през бинокъла към мистериозния каньон. Коремът го присви. Вече знаеше, че тиранозавърът е някъде долу — в Каньона на тиранозаврите.

Иронията на ситуацията го накара да се усмихне.

15.

Хари Диърборн си пое дълбоко въздух; лицето му си оставаше в сянка.

— Мили боже, вече е четири и половина. Ще останете ли за чая?

— Ако не ви притеснявам много — отвърна Том и се запита как този неестествено дебел човек ще се измъкне от креслото си, за да приготви сам чая.

— Изобщо не ме притеснявате. — Диърборн премести бавно крака си и натисна малка издатина в пода; миг по-късно неясното присъствие на един прислужник се материализира от дълбините на къщата.

— Чай.

Мъжът се оттегли.

— Докъде бяхме стигнали? А, да, до дъщерята на Стем Уедърс. Робърта.

— Роби.

— Роби, така й викаше баща й. За съжаление, двамата някак се бяха отчуждили. Последното, което чух за нея е, че се опитвала да свързва двата края като художничка в Тексас — Марфа, струва ми се. Градът е малък, лесно може да бъде открита.

— Откъде познавате Уедърс? Да не би да е събирал динозаври за вас?

Дебелият пръст забарабани по облегалката на креслото.

— Никой не събира за мен, Томас, въпреки че понякога се изкушавам от предложенията на някои мои клиенти. Няма нищо общо с колекционирането — нищо повече, освен да изисквам документално доказателство, че фосилите са от частен имот. — На това място Диърборн направи достатъчно дълга пауза за иронична усмивка, която разтегна долната част на лицето му. След това продължи: — Повечето от ловците на фосили търсят дреболии, какъвто е и нашият господин Бийзън. Трохите от трапезата. От време навреме се натъкват на нещо важно, и тогава идват при мен. Имам клиенти, които търсят нещо съвсем конкретно: бизнесмени, чуждестранни музеи, колекционери. Срещам купувачи и продавачи и вземам двайсет процента комисионна. Никога не съм виждал или докосвал експонат. Не си падам по полевата работа.

Том потисна усмивката си.

Прислужникът се появи с голям сребърен поднос, натоварен с чайник, покрит с ватирана калъфка, чинийки с кифли, малки еклери и миниатюрни френски кифлички, бурканчета с мармалад, масло, зърнеста сметана и мед. Той остави подноса на една масичка до Диърборн и изчезна така тихо, както се бе появил.

— Отлично! — Диърборн свали калъфката на чайника, наля две китайски чаши и добави мляко и захар.

— Чаят ви. — Той подаде чашата и чинийката на Том.

Том ги взе и отпи.

— Държа чаят ми да се приготвя по английски маниер, не както го правят варварите американци. — Той се ухили и пресуши чашата си наведнъж, след което я остави и взе с пълната си ръка едно кроасанче, отвори го, натъпка го с голямо количество сметана, след което го пусна в устата си. След това си взе курабийка, намаза я обилно с масло и изчака маслото да се разтопи, преди да погълне и нея.

— Заповядайте, вземете си — каза той с пълна уста.

Том си взе един еклер и отхапа. Плътният крем потече от другата страна и той побърза да лапне останалата част и да оближе ръката си.

Диърборн премлясна, попи устни с кърпа и продължи:

— Стем Уедърс не беше човек на дребно. Търсеше уникални образци. Прекара целия си живот в търсене на голямата находка. Големите ловци на динозаври са такъв тип хора. Не го правят заради парите. Те са обладани от идея фикс. Въодушевлението от лова, възбудата от находката, манията да намерят нещо изключително рядко и ценно — това е, което ги кара да продължават.

Той си наля втора чаша чай, вдигна я към устните си и я преполови само с една шумна глътка.

— Търгувах с находките на Стем, но иначе го оставях сам. Рядко ми казваше какво прави или къде търси. Този път, обаче, стана дума за това, че е по следите на нещо голямо в местността на високите плата. Каза на прекалено много хора, които търсеха информация — геофизици, космохимици, куратори в различни палеонтологични музеи. Това не беше никак мъдро от негова страна. Беше прекалено известен. Слуховете се разнасят бързо. Всички го знаеха как процедира — саморъчно конструираният му радар за подземно сканиране и онзи бележник бяха станали направо легендарни — така че изобщо не съм изненадан, че някой е тръгнал след него. Отгоре на всичко високите плата са федерална собственост — надзирават се от Бюрото за управление на земите. Предполага се, че не е трябвало да бъде там. Всичко, взето от земите под юрисдикцията на Бюрото без съответното разрешение, се счита за голяма кражба. Те единствени издават такива разрешителни на определени музеи и университети.

— Защо е трябвало да поема такъв риск?

— Не е чак такъв голям риск. Не е единственият, който го прави. Повечето от федералната земя е толкова отдалечена, че шансовете да те хванат са почти нищожни.

— Какви свои находки ви е носил?

Диърборн се усмихна.

— Никога не плюя в чинията, от която ям. Достатъчно е да кажа, че никога не ми е губил времето с посредствени неща и дреболии. Разправяха за него, че можел да надуши умрял динозавър, въпреки че са минали милиони години.

Той отрони тъжна въздишка, прибързано прекъсната от поглъщането на една кифла с мармалад. Сдъвка я бавно, преглътна и продължи:

— Проблемът му не беше да намери динозаврите; проблемът беше какво да прави, след като ги намери. Финансовата страна винаги го е спъвала. Опитвах се да му помогна, но той все се забъркваше в неприятности. Беше човек с труден характер, самотник, чепат, лесно се обиждаше. Разбира се, може и да е намирал динозавър, който да е могъл да продаде за половин милион, но само изкопаването на фосила от земята и извозването му до лаборатория струва сто хиляди долара. Един голям динозавър отнема трийсет хиляди човекочаса, за да се почисти и подготви — и това без монтирането му. Уедърс се грижеше твърде много за динозаврите си и като резултат беше винаги без пари. Но сигурно би могъл да ги намери.

— Имате ли някаква представа кой може да го е убил?

— Не. Но не е трудно да се предположи какво може да е станало. Някои от по-дребните са го проследили. Както ви казах — разчу се. Той задаваше прекалено много въпроси на прекалено много геолози, и особено на онези, които изучаваха измирането на динозаврите на прехода между Креда и Терциер. Всички знаеха, че Стем е по следите на плячка, че е надушил нещо голямо. Аз предполагам, че е бил убит от някой, който претендира, че това е негов периметър.

Том се приведе напред.

— И по-специално?

Диърборн поклати глава, взе си още един еклер и го погълна.

— Познавам всички в този бизнес. Ловците на динозаври на черния пазар са груб народ. Влизат в юмручен бой, когато се срещнат, отнемат си плячката един другиму, лъжат, мамят, крадат. Но да убият? Не го виждам. Допускам, че килърът е някой новопристигнал, или може би наемник, който е приел ролята си твърде сериозно.

Той допи остатъка от чашата и си наля следваща.

— А слуховете, за които говорехте?

— Преди няколко години Уедърс се опитваше да намери в Ню Мексико едно наслоение от пясъчник, познато като формацията Хел Крийк.

— Хел Крийк?

— Почти всички съществуващи тиранозаври рекс са извадени от тази огромна седиментна формация, която излиза на повърхността на различни места през цялата Роки Маунтинс, но така и никога не е открита в Ню Мексико. На този седимент за първи път попада палеонтолог на име Барнъм Браун в Хел Крийк, Монтана, преди около сто години, когато намира първия в света тиранозавър рекс. Но Уедърс търсеше и на други места, а не само в Хел Крийк. Направо бе обсебен от този К-Т — преход.

— Преходът между Креда и Терциер?

— Точно така. Виждате ли, формацията Хел Крийк е покрита от пласт, формиран в този период. Този именно пласт, дебел само половин инч, е регистрирал събитието, което е убило динозаврите — падането на астероида. В света не са много местата, където скалният слой е прекъснат. Мисля, че това го е накарало да се скита из високите плата.

— Защо е търсил точно К-Т границата?

— Не съм сигурен. В общи линии това е най-интересният скален пласт, открит някога. Съдържа остатъци от сблъсъка с астероида, заедно с прах от изгорелите гори. Съществува впечатляващо чисто редуване на слоеве на Кредата и Терциера в Ратон Бейсин в Колорадо. Те разказват съвършена история. Астероидът се е ударил там, където сега е полуостров Юкатан в Мексико и се е врязал под такъв ъгъл, че пръснал огромно количество разтопени останки по Северна Америка. Нарекли астероида Чикскълъб, маянска дума, която означава „Опашката на дявола“. Находчиво, а?

Той се подсмихна и използва възможността да натъпче устата си с поредната кифла с крем.

— Чикскълъб се е забил в земята със скорост четиридесет пъти по-висока от скоростта на звука. Бил толкова голям, че когато долната му част влязла в съприкосновение с почвата, се издигал по-високо от Еверест. При този контакт значителна част от земната кора се изпарила, изхвърлените на стотици километра отломки пронизали земната атмосфера и попаднали в орбита, като някои от тях се издигнали на височина половината път до луната, преди да полетят надолу със скорост, по-голяма от четиристотин хиляди километра в час. Падащият материал загрял голяма част от атмосферата, запалвайки гигантски огньове, които ударили континентите; при това се отделили огромни количества въглероден диоксид, метан, както и седемдесет милиарда тона сажди. Димът и прахът били толкова гъсти, че земята станала по-тъмна от най-тъмната пещера, спряла всяка фотосинтеза и хранителната верига практически рухнала. На земята настъпило нещо като ядрена зима и тя замръзнала за месеци; това незабавно било последвано от бързо разрастващ се парников ефект, причинен от рязкото отделяне на въглероден диоксид и метан. Изминали сто и трийсет хиляди години, преди земната атмосфера да се охлади и да се нормализира.

Диърборн премлясна, облизвайки обилния крем с големия си розов език.

— Всичко това е красиво документирано в скалния преход К-Т в Ратон Бейсин. Първо се вижда пласт от отломки в резултат на самия удар. Този пласт е сив и е богат на редкия химически елемент иридий, открит в метеорити. Под микроскоп се вижда, че е обвит в миниатюрни сферички, замръзнали капчици разтопена скала. Над този пласт има втори, катранено черен, който един геолог описва като „прах от епохата на Креда“. Геолозите са най-големите поети в науката, не мислите ли?

— Все още не мога да разбера защо Уедърс би се интересувал от този преход на скалните пластове, след като е тръгнал да търси фосили.

— Това е мистерия. Може би е използвал този пласт като начин да локализира фосили на тиранозаври рекс. Късната Креда с времето, когато тиранозаврите са управлявали земята. Непосредствено преди измирането им.

— Колко струва един запазен екземпляр на тиранозавър рекс в момента?

— Някой веднъж каза, че ако се съберат всичките хора, открили някога Т-рекс, няма да са достатъчни за един бейзболен отбор. Те са най-редките измежду рядко срещаните. Имах двайсетина клиенти, чакащи да наддават за следващия тиранозавър рекс, който излезе на частния пазар и предполагам, че някои от тях биха били готови да платят сто милиона, че и повече.

Том подсвирна.

Диърборн сложи чашата си на масичката, лицето му придоби замислен израз.

— Имах чувството…

— Да?

— Имах чувството, че Стем Уедърс търси нещо повече от тиранозавър. Нещо, свързано със самия К-Т преход. Но какво точно, не мога да кажа…

Гласът му секна и той си наля друга чаша чай.

— Бедният Стем. И бедната Роби. Не ви завиждам, че трябва да съобщите такава новина.

Той отпи от горещата течност, лапна една последна кифличка, попи лице и избърса пръстите си със салфетка.

— Е, сега е ваш ред да говорите, Томас. Кажете ми какво е открил Стем Уедърс. Естествено, можете да разчитате на дискретността ми. — Очите му блестяха.

Том измъкна компютърната графика от джоба си и я разгъна върху масичката.

Бавно, неумолимо и с колосална мощ, огромното туловище на Хари Диърборн се изправи от стола в тихо удивление.

16.

Мадокс стоеше над жената. Беше я сложил да легне върху леглото и русата й коса се бе разпиляла на възглавницата като ореол. Току-що бе започнала да се раздвижва и след миг очите й се отвориха. Той не каза нищо, видя как погледът й изрази объркване, после страх, когато си спомни всичко.

Мадокс вдигна оръжието си така, че тя да го вижда.

— Не прави глупости. Можеш да седнеш, но само толкова.

Тя седна, потрепервайки и белезниците около китките и глезените й издрънчаха.

Той направи движение с ръка:

— Е… какво мислиш?

Мълчание.

— Доста се потрудих, за да направя това гнезденце приятно за теб.

Той бе постлал малка покривчица върху макарата за кабел, превръщайки я в маса, и върху нея бе сложил букет цветя в буркан от конфитюр и дори едно томче с автограф от библиофилско издание, което бе домъкнал от хижата. Керосиновият фенер хвърляше жълти отблясъци през помещението, което бе приятно прохладно в сравнение със следобедната горещина навън. Въздухът миришеше свежо — нямаше и следа от изпарения на минни газове.

— Кога се връща Том? — попита Мадокс.

Мълчание. Тя изви русата си глава настрана. Това вече започваше да го ядосва.

— Погледни ме!

Тя не му обърна внимание.

— Казах: погледни ме! — Оръжието му разсече въздуха.

Тя обърна глава бавно и дръзко впери очи в него. Зелените й очи блестяха от омраза.

— Какво виждаш?

Не му отвърна нищо. Изражението й беше толкова красноречиво, че Мадокс го намери малко объркващо. Не изглеждаше уплашена. Но беше уплашена, знаеше го. Беше направо ужасена. Трябваше да бъде. И имаше основателна причина.

Той се изправи, хвърли й победоносна крива усмивка и протегна ръце.

— Хайде, усмихни се. Не съм чак толкова лош, нали?

Нямаше реакция.

— Ще ти покажа много повече от себе си, знаеш ли? Имам намерение да започна с татуировката на гърба. Можеш ли да предположиш каква е?

Мълчание.

— Отне две седмици да ми я направят, четири часа дневно в продължение на четиринайсет дена. Едно мое приятелче от затвора ми я направи, истински гений на иглата. Знаеш ли защо ти разказвам тези работи?

Той направи пауза, но тя не отвърна нищо.

— Защото тази татуировка е причината да съм тук с теб днес. Сега ме слушай внимателно. Искам бележника, който е у съпруга ти. Той взел ли си е клетъчния телефон? Дай ми номера му и ще излезеш оттук след няколко часа.

Тя най-сетне заговори:

— Щом ти трябва, намери си го от телефонния указател.

— Ама защо трябва да се държиш толкова отвратително?

Тя не каза нищо. Може би все още си въобразяваше, че има право на някакво мнение в ситуацията. Трябваше да й покаже, че греши. Щеше да я пречупи като млада кобилка.

— Виждаш ли онези пранги на стената? За теб са, в случай че не си разбрала.

Тя не се обърна.

— Добре ги виж.

— Не.

— Стани.

Тя остана седнала.

Той насочи оръжието си към глезена й, прицели се малко по-наляво и натисна спусъка. Шумът прозвуча оглушително в тясното пространство и тя скочи като сърна. Куршумът премина през матрака и наоколо се пръснаха валма от пълнежа.

— По дяволите. Не уцелих.

Той се прицели отново.

— Ще те накарам да куцаш през остатъка от живота ти. Сега стани.

Тя се изправи и веригите отново издрънчаха.

— Иди до стената, където са закачени онези пранги. Трябва да свалиш тези, с които си и да си сложиш другите.

Можеше да види страха, който се прокрадна върху това нейно арогантно лице, въпреки усилията й да го потисне. Той се прицели.

— Може и да те убие, ако засегне артерия.

Мълчание.

— Имаш ли намерение да направиш това, което ти казах, или трябва да прострелям крака ти? Последно предупреждение, не се шегувам!

Беше сериозен и тя го осъзна.

— Ще го направя — отвърна тя със сподавен глас. От очите й се стичаха сълзи.

— Умно момиче. Точно така. Ключът е един и за двата комплекта. Първо освободи глезените си, един по един. След това дясната китка. Лявата остави на мен. — Той й хвърли ключа. Тя се наведе и го взе, отключи непохватно веригата около глезена си, като следваше инструкциите му.

— Сега остави ключа.

Той се наведе и го взе.

— Сега ще освободя лявата ти ръка. — Той се приближи към импровизираната маса, остави оръжието си върху нея и окова лявата й китка. След това опипа белезниците, за да се увери, че са закопчани както трябва.

Отстъпи назад и взе пистолета.

— Виждаш ли това? — Той посочи към бедрото си. Ти ме простреля, знаеш ли?

— Жалко, че не е било четири инча по-нагоре — каза Сали.

Мадокс се изсмя дрезгаво.

— Това е истинска комедия. Колкото по-скоро започнеш да играеш по сценария, толкова по-бързо ще свърши всичко. Съпругът ти, Томи, е взел бележника. А аз го искам. — Той се прицели отново в глезена й. — Дай ми телефонния му номер и да не губим повече време.

Тя му каза номера.

— Сега ще получиш истинска почерпка.

Той се ухили, отстъпи назад и започна да разкопчава ризата си.

— Ще ти покажа татуировката си.

17.

В читалнята на клуб „Амстердам“ цареше обичайната тишина. Единствените шумове бяха шумоленето на вестникарска хартия и прозвънването на лед в чаша от време навреме. Облицованите в дъбова ламперия стени, тъмните картини и тежката мебелировка създаваха чувство за елегантност и безвремие, подсилено от мириса на стари книги и кожа.

В единия ъгъл, разположен в дълбоко кресло, в кръг от жълта светлина, седеше Айън Корвъс и отпиваше мартини с последния брой на „Сайънтифик Американ“ в ръка. Той прелисти страниците, без да се зачита в тях, след което остави списанието на масичката отстрани с отвращение. В седем вечерта в събота читалнята започваше да се опразва — хората излизаха да вечерят. На Корвъс нито му се ядеше, нито имаше желание за разговори. Ставаха седемдесет и два часа, откакто Мадокс за последен път се беше свързал с него. Корвъс нямаше представа къде се намираше той и какво правеше и нямаше как да се свърже с него безопасно.

Той се размърда в креслото, преметна крак върху крак и опъна една солидна глътка от мартинито. В гърдите му се разля блажена топлина, надигна се към главата му, но не му донесе облекчение. Толкова много зависеше от Мадокс; всичко зависеше от Мадокс. Кариерата му се намираше в кризисна точка, а той бе оставен на благоволението на един бивш пандизчия.

Мелъди работеше до късно в лабораторията по минералогия, продължаваше анализите на образеца. Беше доказала, че е феноменален учен, постигайки много повече, отколкото беше очаквал. В действителност се бе справила толкова добре, че една мъничка тревога бе започнала да се промъква в съзнанието му — тревога, че тя може да се окаже доста по-неудобна за подялба на славата, отколкото предполагаше. Може би допусна грешка, че възложи само на нея толкова важен и същностен анализ, без да се намеси поне дотолкова, че да оправдае присвояването на всички лаври само за себе си.

Беше обещала да му звънне в единадесет часа след последните резултати. Той погледна часовника си: четири.

Откритото дотук беше много повече, отколкото се изискваше да представи на комисията за присъждане на научни степени. Беше истински късмет. Нямаше да могат да му откажат пожизнена професорска позиция и да допуснат най-важният динозавърски екземпляр да отиде заедно с него в друг музей. Нямаше значение, че не го харесват, че броят на публикациите му е недостатъчен, те нямаше да оставят този образец да им се изплъзне. Това беше истински късмет — но, не, помисли си Корвъс, изобщо не беше късмет. Късмет е, беше казал някой, когато подготовката срещне възможността. Той се беше подготвил добре. Преди повече от шест месеца беше чул слуховете, че Марстън Уедърс е по следите на нещо голямо. Знаеше, че старият глупак е в северно Ню Мексико и се надява да свие един динозавър от терен, който е под юрисдикцията на Бюрото за управление на земята — един вид от държавна земя. Корвъс беше съзрял в това отлична възможност: да конфискува един динозавър от един крадец и да го възстанови за науката. Той щеше да направи нещо ценно за обществото — и да се представи във възможно най-добра светлина.

Корвъс бе доста обезпокоен, когато научи, че Мадокс е убил Уедърс, но когато първоначалният му шок премина, осъзна, че това е било единствено правилното решение — то опростяваше значително нещата. И отстраняваше от обръщение човек, който бе отговорен за кражбата от обществена земя на още незаменими научни образци.

Подготовка. Това приятелче Мадокс не му бе паднало просто така от небето. Мадокс сам беше потърсил Корвъс — заради авторитета му на специалист по тиранозавър рекс. Още когато му хрумна, че именно чрез Марстън Уедърс могат да стигнат до първокласен образец, Корвъс на свой ред бе осъзнал колко полезен може да бъде Мадокс — ако е вън от затвора. Пое персонален риск, правейки това, но бе подпомогнат от факта, че присъдата на Мадокс бе за непредумишлено убийство с утежняващи обстоятелства, вместо за убийство втора степен — беше случил на страхотен адвокат. Мадокс имаше документ за добро поведение в затвора. И най-накрая, когато го пуснаха, при условие че няма да избяга, а той уби, мъртвата жертва нямаше нито роднини, нито приятели, които да разказват своята версия при разпитването. Самият Корвъс беше казал, че гарантира за Мадокс и че обещава да го наеме на работа. Беше се получило и комисията го освободи.

След време Корвъс осъзна, че Мадокс е човек с рядко срещани качества, забележителна харизма и интелигентност, отличен оратор, добре изглеждащ, представителен. Роден при по-различни обстоятелства, от него сигурно щеше да излезе нещо далеч по-добро.

Подготовката среща възможността. До този момент беше играл перфектно. Наистина трябваше да се успокои и да вярва, че Мадокс ще изпълни успешно задачата и ще вземе бележника. А бележникът щеше да го заведе право при фосила. Той беше ключът към всичко.

Корвъс нетърпеливо погледна часовника си, изпи мартинито и взе с въздишка „Сайънтифик Американ“. Сега умът му бе спокоен и хладен.

18.

На мъждивата светлина на керосиновия фенер Сали Бродбент гледаше как мъжът съблича ризата си. Можеше да усети студената стомана около китките и глезените си; можеше да помирише изпаренията във въздуха; да чуе как някъде капе вода. Изглежда се намираше в нещо като пещера или стара мина. С бакърен вкус в устата и с размътена глава, в момента имаше чувството, че всичко това се случва с някой друг.

Не вярваше, че този човек ще я пусне, след като получи бележника от Том. Щеше да я убие — виждаше го в очите му, в безгрижието, с което й показваше лицето си и разказваше за себе си.

— Хей, какво мислиш за това?

Гледаше я; без риза, ухилен, перчеше се с бицепсите си.

Протегна ръце напред и гърбът му се изви. След което с бързо движение се завъртя и застана с гръб към нея.

Тя ахна. Целият му гръб бе покрит с татуировка на тиранозавър рекс с вдигнати нокти, отворена уста, толкова истински, сякаш щеше да скочи от гърба му. Когато разгъваше мускулите си, изглеждаше, че тиранозавърът се движи.

— Бива си го, а?

Тя гледаше.

— Казах нещо. — Продължаваше да стои гърбом към нея.

— Виждам.

— Когато бях в затвора, реших, че искам да си направя татуировка. Това е традиция, разбираш ли какво имам предвид? Освен това е необходимост — показва кой си ти и определя кръга и връзките ти. Момчетата, които нямат татуировки, обикновено свършват като кучка на някого. Но аз не исках обичайното — онази с косата — тъпо ми се виждаше. Исках татуировка, която да е специално за мен. Татуировка, която да казва на всеки го, че няма да съм ничия собственост, че аз съм си аз и не дължа вярност никому. Ето защо избрах тиранозавър рекс. Никога не е живяло нещо по-значимо на тази планета.

Но трябваше да намеря модел. Ако подложех гърба си на някой безотговорен идиот, щях да се окажа с някоя годзила или с някое слабоумно подобие на тиранозавър. Аз обаче исках нещо истинско. Исках да е научно вярно.

Той се изви силно и мускулите на гърба му се издуха гротескно, челюстта на тиранозавъра изглеждаше сякаш се отваря и затваря.

— Ето защо писах до един световен специалист по тиранозаври. Разбира се, не отговори на писмото ми. Защо човек като него ще си кореспондира с осъден убиец в Пеликан бей?

Той се ухили леко и отново раздвижи мускули.

— Погледни добре, Сали. Не съществува по-точно изображение на тиранозавър рекс — нито в книга, нито в музей. Направен е според последните научни проучвания.

Сали преглътна.

— Както и да е, след като в продължение на година не ми отговори, този научен експерт внезапно взе, че ми писа. Имахме съвършена кореспонденция. Той ми изпрати всички последни изследвания, дори неща, които не бяха публикувани. Изпрати ми свои собствени скици. Намерих един истински експерт, който да направи татуировката ми. Когато и да възникнеше някакъв въпрос, свързан с динозаврите, моят човек ми отговаряше. Отделяше ми време. Наистина се интересуваше от това, искаше да се увери, че този тиранозавър ще бъде направен както трябва.

Той отново размърда мускули.

— Станахме приятели — повече и от братя. А после — знаеш ли какво направи той?

Тя раздвижи устни, опитвайки се да каже „какво?“.

— Щяха да ми лепнат десет до петнайсет години за убийство с утежняващи обстоятелства, но той се застъпи за мен на делото, даде ми пари и работа. Така че когато ми поиска услуга, не бях в позиция да откажа. И знаеш ли каква беше услугата?

— Не.

— Да взема този бележник.

Тя отново преглътна, като се бореше срещу поредния пристъп на страха. Не би й казал всичко това, ако нямаше намерение да я убие.

Той се обърна, взе ризата си и я облече.

— Сега разбираш ли защо си създавам всичките тези неприятности? Но първо трябва да проведа един телефонен разговор. Връщам се веднага.

И той излезе навън.

19.

Когато колата наближи Тъксън, Том провери отново клетъчния си телефон и установи, че най-после има покритие. Погледна часовника си. Пет и половина. Беше се забавил при Диърборн повече, отколкото предполагаше. Трябваше да побърза, ако искаше да хване полета си в шест и половина.

Той набра домашния телефон с намерението да разбере как е Сали. Телефонът иззвъня няколко пъти и секретарят се включи.

Здравейте, това е домът на Том и Сали. Том е по работа, а на мен ми се наложи неочаквано да напусна града, така че няма да можем да се върнем веднага. Съжалявам за пропуснатите уроци, ще ги наваксаме по-късно. Оставете съобщение, благодаря.

Последва бибипкане и Том затвори изненадан и внезапно разтревожен. Какво беше това неочаквано излизане от града? Защо не му се беше обадила? А може би е звъняла — но телефонът му нямаше покритие в дома на Диърборн. Той бързо провери телефона си, но нямаше пропуснати разговори.

С нарастващо чувство на безпокойство отново набра номера вкъщи и изслуша съобщението по-внимателно. Сали изобщо не звучеше нормално. Той отби от пътя и прослуша за трети път записа. Нещо никак не беше наред. Усети внезапно бумтенето на сърцето си в гърдите. Запали двигателя и се върна на междущатското шосе със скърцане на гуми. Докато ускоряваше, позвъни на полицията в Санта Фе и попита за детектив Уилър. След две смущаващи прехвърляния на други линии, познатият безстрастен глас отговори.

— Обажда се Том Бродбент.

— Да?

— Намирам се извън града и току-що звънях вкъщи. Нещо не е наред там. Съпругата ми би трябвало да е у дома, но не е, освен това е оставила съобщение на телефонния секретар, което няма никакъв смисъл. Мисля, че е била накарана насила да направи този запис. Нещо се е случило.

Последва тишина, след което Уилър каза:

— Веднага ще отида да проверя.

— Искам да направите нещо повече. Искам да спирате всички коли по пътищата и да я намерите.

— Да не мислите, че е отвлечена?

Том се поколеба:

— Не съм сигурен.

Пауза.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— Казах ви каквото ми е известно. Просто идете там колкото е възможно по-бързо.

— Ще се погрижа лично. Имаме ли разрешението ви да разбием вратата, ако е заключена?

— Да, разбира се.

— Кога се връщате в града?

— Самолетът от Тъксън каца в седем и половина.

— Дайте ми телефона си. Ще ви се обадя от дома ви.

Том му даде номера си и затвори. Завладяха го чувство на безсилие и угризение на съвестта. Що за глупак беше, да остави Сали сама!

Той яростно натисна педала до дъно, атакувайки асфалта с над сто и петдесет. В никакъв случай не биваше да изпуска полета си.

Петнайсет минути по-късно телефонът му иззвъня.

— С Том Бродбент ли разговарям?

Не беше Уилър.

— Вижте, очаквам важен…

— Млъкни, Томи, момчето ми, и слушай.

— Кой, по дяволите…

— Казах да млъкнеш.

Пауза.

— Малката ти женичка е при мен. Сали. Добре е — засега. Единственото, което искам, е бележникът. Следиш ли мисълта ми? Просто отговори с „да“ или „не“.

Том стисна телефона толкова силно, сякаш ще го счупи.

— Да — опита се да произнесе той.

— Когато аз получа бележника, тогава ти ще си получиш Сали обратно.

— Слушай, само да си я докоснал…

— Нямам намерение да повтарям. Млъкни, мътните да те вземат!

Том чу, че мъжът диша тежко.

След малко гласът попита:

— Къде си?

— Аз съм в Аризона…

— Кога се връщаш?

— В седем и половина. Слушай…

— Искам ти да ме слушаш. Много внимателно. Можеш ли да го направиш?

— Да.

— След като самолетът ти се приземи, качи се на колата си и иди в Абикию. Прекоси града и тръгни по магистрала 84 на север от язовира. Не спирай за нищо. Трябва да си тук към девет часа. Бележникът у теб ли е?

— Да.

— Добре. Искам да го носиш, сложи го в найлонова торба с цип и я напълни с отпадъци да изглежда като боклук. Отпадъците трябва да са жълти. Разбра ли? Ярко жълти. Връщаш се назад и караш по магистрала 84 между отбивката за язовира и отбивката за Ранчото на призраците. Движиш се точно с осемдесет километра в час, с включен клетъчен телефон. Покритието е достатъчно добро, има само няколко мъртви петна. Ще ти звънна за повече инструкции. Ясно?

— Да.

— Кой е номерът на полета ти?

— „Саутуест Еърлайнс“ 662.

— Добре. Ще проверя и ще разбера кога всъщност кацаш и ще те чакам край Ранчото на призраците час и двайсет минути след това. Не се отбивай вкъщи, не прави нищо, карай направо към Абикию. Разбра ли? Даваш назад и след това напред между язовира и ранчото, докато ти се обадя. Държиш скорост осемдесет километра.

— Да, но ако я нараниш…

— Да нараня Сали? Тя ще е добре, ти само имай грижата да направиш всичко, което казвам точно по начина, по който го казвам. А, и още нещо, Том. Никакви ченгета. Нека ти обясня защо. Никое отвличане не е успяло след намесата на полицията. Чувал ли си тази статистика? Когато повикат на помощ ченгетата, отвличането се проваля и жертвата обикновено умира. Звъниш в полицията — и аз съм прецакан. Ченгетата пристигат, свършват си тяхната работа, без да ги е грижа за тревогите ти. Ти губиш контрол, аз губя контрол и Сали умира. Разбираш какво ти казвам, нали? Ако им се обадиш, ще целунеш жена си за сбогом в блестящата стоманена количка в сутерена на „Уест Еърпорт“, номер 1100. Разбрано?

Тишина.

— Ясен ли бях?

— Да.

— Добре. Ще сме само ти и аз, всичко ще е под контрол през цялото време. Аз получавам бележника, ти получаваш жена си. Пълен контрол. Разбрано?

— Да.

— Имам една радиостанция на полицейски честоти, а разполагам и с други начини да разбера, ако се обадиш на ченгетата. Освен това имам и партньор.

Мъжът прекъсна връзката.

Том едва шофираше, направо не виждаше пътя. Телефонът иззвъня почти веднага. Беше Уилър.

— Господин Бродбент? Намираме се у вас, в дневната, и се боя, че имаме проблем.

Том преглътна буцата в гърлото си, като се опитваше да намери гласа си.

— Открихме куршум в стената. Криминалистите в момента го вадят.

Том осъзна, че се носи с повече от сто и шестдесет километра в час по магистралата. Намали и направи огромно усилие да се концентрира.

— Там ли сте още? — долетя далечният глас на Уилър.

Том едва успя да произнесе:

— Детектив Уилър, искам да ви благодаря за цялото безпокойство, но всичко е наред. Току-що се чух със Сали. Тя е добре.

— И къде е?

— Майка й е болна и се е наложило да замине за Албакърк.

— Джипът е в гаража.

— Взела е такси, онзи джип не работи.

— Ами ванът?

— Използвам го само като впрегатен кон.

— Разбирам. Що се касае до куршума…

Том се опита да се засмее.

— Всичко е наред. Той е… той е стар.

— Изглежда ми скорошен.

— Отпреди няколко дни. Пистолетът ми гръмна случайно.

— Нима? — Гласът стана хладен.

— Точно така.

— Имате ли нещо против да ми кажете за каква марка и калибър става дума?

— Трийсет и осемкалибров револвер „Смит & Уесън“. — Отсреща настъпи дълга тишина. — Както ви казах, детектив, съжалявам, че ви обезпокоих, наистина. Фалшива тревога.

— Върху килима има и петно кръв. То също ли е „старо“?

Том не успя да отговори. Усети, че му се повръща. Ако онова копеле я беше наранило…

— Кръвта много ли е?

— Само едно петно. Още е влажно.

— Не знам какво да ви кажа за това, детектив. Може би някой… се е порязал. — Той преглътна.

— Кой? Съпругата ви?

— Не знам какво да ви кажа.

Той чуваше съскащата тишина в слушалката. Трябваше да хване полета и сам да се разправи с онзи мъж. Не биваше да оставя Сали сама, не биваше.

— Господин Бродбент? Знаете ли какво означава терминът „достатъчно основание“?

— Да.

— За това става дума тук. Влязохме в къщата ви с ваше позволение и имаме достатъчно основание да предположим, че е станало престъпление — и сега възнамеряваме да го разследваме. При тези обстоятелства не се нуждаем от съдебна заповед.

Том усети, че буцата в гърлото му става по-голяма. Ако похитителят наблюдаваше къщата и видеше, че е пълна с ченгета…

— Но го направете бързо.

— Казвате, че самолетът ви каца в седем и половина, нали? — попита Уилър.

— Да.

— Бих искал да се срещна с вас и съпругата ви — независимо дали майка й е болна или не — тази вечер. В управлението. В девет. Можете да вземете и онзи адвокат, за който споменахте. Имам чувството, че ще ви е нужен.

— Не мога. Не и в девет. Невъзможно е. А и съпругата ми е в Албакърк…

— Не става въпрос за опционална среща, Бродбент. Ще дойдете тук в девет или ще извадя съдебна заповед за арестуването ви. Ясно ли е?

Том прехапа устни.

— Жена ми няма нищо общо с това.

— Ако не я доведете, положението ви ще се влоши. И нека ви кажа, приятелю — то вече е достатъчно лошо.

Телефонът прекъсна.