Хроники на звеното

Седма глава - Фрас, или никога повече тъпота

(Действието се развива години след превземането на Мордор.)

Веднъж месечно Петър и Никита - старият кукловод на прехода, на същия този преход, който доведе до пълна мизерия и отчаяние деветдесет и пет процента от целокупното българско население, си бяха създали нещо като ритуал да се виждат на мястото на първата им среща в Сауронова, където разговаряха, седнали на любимата пейка на стареца, която се намираше под голямо и разклонено дърво, малко по-нагоре от езерото с лилиите. Всъщност през повечето време Никита говореше, разказвайки история след история. Младежът му беше станал симпатичен, не беше се превърнал в надута, арогантна и разглезена отрепка като децата и внуците му, беше будно и кораво момче, дори малко му напомняше за него самия, когато беше на тези години. Затова беше приятно да му говори, момчето можеше да слуша, а и беше умен, приятен събеседник.

- Петре, дай ми една цигара, нали знаеш, забранено ми е...

„Всеки път я играем тази игра с цигарите“, помисли си Пешо. Даде една цигара на дъртото копеле, запали му я и се загледа в кучето, което лежеше в краката му, изплезило език след почти час търчане из поляната в гонене на пръчката, която му хвърляше.

Никита дръпна боязливо и после притвори със задоволство очи. Този път, за разлика от повечето други, успя да не се закашля, усмихна се и продължи историята си:

- Та значи, Петре, най-смешното беше, когато бедните хорица наистина повярваха, че нас вече ни няма, и впериха тъпоумните си и изпълнени с вяра очички в новите „лидери“. - Произнесе думата „лидери“ с презрение, все едно казваше „хлебарки“. - Толкова много им се искаше да вярват, горките дребни душици, че изобщо не виждаха как това са кадри, които ние им спуснахме. Естествено имаше някой и друг идеалист, но не ни отне много време да ги неутрализираме или асимилираме. Идеалистите винаги са лесна жертва. Само трябва да знаеш как и къде да ги удряш.

На Петър му причерня от гняв и изпсува наум, но се постара, както правеше всеки път, външно нищо да не му проличи. Старата гад му беше полезна, поне на този етап, а и слушайки го, научаваше много неща, които нямаше откъде другаде да узнае. Освен това беше сигурен, че ако го ликвидира, неговите и на „Звеното“ дни ще са преброени.

Живата история на последните години беше Никита. Никита и още няколко души бяха истинските виновници България да е в нокаут, легнала на земята, пребита и окървавена. Петър

запали цигара и затвори очи, за да се успокои. За пореден път инстинктът му за самосъхранение надделя и той не размаза главата на седящия до него дъртак, както му се искаше още на първата им среща. Успя да се овладее, докара нещо като заинтересована усмивка на лицето си и кимна разбиращо.

Никита продължи:

- Тогава очертахме тези схеми с митниците и контрабандата, които ти менажираш в момента. Нови времена, няма Желязна завеса, отворен пазар, настана направо поезия ти казвам, потекоха реки от пари към нашите каси, както и сам забелязваш... - Наведе се и потупа овчарката по главата. - Много съм доволен от теб, Петре, много. По-добре се справяш от покойния ти колега, как му викахте, припомни ми, забравих...

- Акулата...

- Да, Акулата, добро момче беше, син на мой другар, не беше най-умният, но се стараеше момчето, доколкото можеше. Малко по-кръвожаден си падаше, ама се случва. Сетих се как му беше името, Владко се казваше.

Петър не го болеше кура как се казваше тъпата мутра. Казваше се „мъртъв боклук“, и това е.

- Но аз съм много доволен, че ти направи твоята, как да се изразя...

- Интервенция - помогна му с думите Петър.

Никита се подсмихна и кимна.

- Да, и интервенция може да се каже, че беше... - Пресегна се и взе още една цигара от пакета, който Петър беше оставил на пейката, чиято стара зелена боя видимо отдавна се лющеше. -Много се радвам, че не изчистихме теб и момчетата ти тогава, както всъщност първоначално бяхме решили...

- И аз се радвам - потвърди не без ирония Пешо, стана, взе голяма пръчка и я хвърли надолу по поляната.

Немската овчарка се изстреля със скоростта на мълния.

- Толкова добре се справяш, че съм ти подготвил едно малко подаръче. - Старецът бръкна в джоба си и подаде на Петър един плик. - Заповядай, моето момче.

- Благодаря. Какво е това?

- Сметка в швейцарска банка, три милиона франка, за теб са, бонус за добре свършена работа. Тировете се движат като по часовник, партиите казаха, че си изряден в плащанията, вдигнал си оборотите от дрогата, алкохола, цигарите и оръжията два пъти... Ние винаги възнаграждаваме успеха, както и винаги наказваме провала.

Петър кимна и взе плика. „Много ясно бе, пич, много ясно, моите хора не са малоумни културяги, пристрастени към белите писти, а са умни и способни, нормално е да са по-добре нещата.“ Не каза нищо, сгъна плика и го прибра в страничния джоб на широките си бермуди. Дрехите му винаги контрастираха на костюмите на Никита. Така си седяха всеки път на пейката и понякога хората ги заглеждаха - добре облеченият възрастен господин и набитият младеж в ярки и широки улични дрехи. Приличаха на дядо и внук и никой дори и не подозираше, че това всъщност са най-влиятелният човек в България и най-мощният престъпен бос, който през последните няколко години беше превзел не само Мордор, но вече имаше клонове в почти всички градове или поне в тези, с които си струваше човек да се занимава.

Никита поседя още десетина минути и му разказа накратко история от истинската биография на един от най-изявените лидери на демократичните сили. Петър едвам се сдържа да не повърне, дори той беше повярвал на този човек и беше гласувал за него. Еби му майката, май всичко в тази държава е менте, даже и демокрацията! Отврат!

После старецът си тръгна, придружен от най-яката немска овчарка в света.

Петър бръкна в раницата си и извади кутия бира, беше малко топла, но и така ставаше, а и „Маймунарника“ беше наблизо, там щеше да се презареди с нова, чуваше се и някаква яка музика, можеше и да поостане... Преди това обаче бръкна в един от джобовете на бермудите си и извади красива сребърна табакера. Беше му подарък от Арнолд за рождения ден. Извади от нея дебел джойнт и го запали. Трябваше да смаже с нещо поредната доза истории, които дъртият пергиш му беше разказал. Винаги се чувстваше така след среща с него. Хем му беше интересно, хем после наистина му се драйфаше. Истината вярно си боли. Дръпна си и затвори очи. Видя хората на Никита - „чичковците със сивите сакенца“, както ги наричаше Мишо. Не митингите, не усмихнатите тълпи от хора бяха символ на шибания преход, точно тези чичковци бяха символът - лайнарите, които бяха навсякъде и бяха ебали мамата на всичко, смазвайки всеки повод за надежда и всички начини да се оправят нещата по нормалния път. Хората обаче продължаваха да вярват и това накрая можеше да промени уравнението и България да стане нормална страна.

Присвил очи, Балабанов караше по черния път и си мислеше, че май му е време да сложи очила. По-скоро пътче трябваше да се нарече това нещо, по което се движеше, защото беше много зле положението. Кал, дълбоки локви, в които, ако се забиеш, няма излизане, брутални коловози, а бе направо мамата си тракаше. „Ами щом трябва да говорим, Мите, ела да ме намериш, аз съм на транспарти горе в планината, няма как да се объркаш. Ела ти, Митак.“ Така му беше казал Петър и сега Балабанов покорно караше към мястото на събитието. Беше питал десет пъти и два пъти беше успял да се загуби, докато най-накрая един овчар го упъти:

- Ааааа, онез лудите ли, наркоманчетата, дето само се смеят и подскачат. Знам ги баа, как да не ги знам, ей там, след онуй мостче има един пат и по него се нагоре и че ги видиш. Па и че ги чуеш, они се чуват, да ги еба...

Балабанов стигна до малка поляна, на която бяха паркирани всякакви коли. Не бяха много, но не бяха и малко. Видя волвото на „Звеното“ - една от първите коли в огромния вече автопарк на групировката. Легенди се носеха за нея и за подвизите, в които е участвала, а и явно Петър изпитваше някакъв сантимент, защото, когато джиткаше някъде сам, обикновено я предпочиташе.

Излезе от колата и установи, че старият овчар беше прав, определено се чуваха.

Измежду дърветата силно звучеше странно ритмична музика. Балабанов не си падаше много по музиката, не му пукаше много какво слуша, обичаше тишината, а когато четеше или релаксираше, слушаше джаз или класика. Учуди се обаче, че колкото повече се доближаваше, колкото повече чуваше музиката, толкова повече тя му допадаше. Странно... трябва да пита Петър какво е това, за да си го намери.

След няколко минути ходене по пътеката между дърветата Балабанов стигна до партито и когато излезе на осветената от слънцето голяма поляна, направо се смая. Навсякъде танцуваха усмихнати девойки и младежи, а омагьосващата музика се чуваше сто пъти по-силно и по-плътно. Басът прониза цялото тяло на Балабанов. Хората изглеждаха напълно щастливи, над близката гора се извиваше дъга, беше валяло скоро и въздухът беше свеж. Облечен в строг тъмносив костюм, Балабанов се почувства съвсем не на място, обаче, от друга страна, положителните вибрации на стотиците млади хора вече го бяха докоснали и той несъзнателно се усмихна. Една девойка спря до него и му подаде запален коз.

- Страшно си го измислил с тази маскировка, пич. Много добре седи...

Балабанов не можа веднага да отговори, защото мацката беше страшно красива, а и беше облечена само с нещо като много голям полупрозрачен шал, но се окопити и й отказа, леко заеквайки:

- Аз... не употребявам, но ви благодаря много...

Красивото момиче се засмя и танцувайки, се отдалечи към палатковия лагер. Мамка му, и смехът й е красив, помисли си Балабанов. Трябваше да намери Петър. Запъти се към голяма цветна шатра, опъната в далечния край на поляната. Не беше за вярване, но музиката ставаше още по-силна. Като гледаше усмихнатите лица, дъгата, осветената поляна и усещаше цялата атмосфера, направо му се прииска да свали костюма си и да затанцува и той с тези готини хора, но бързо се овладя, беше дошъл по работа, пък и не обичаше да губи самоконтрол, толкова години си го беше отглеждал този самоконтрол все пак. Стегна се и закрачи по-бързо. Поспря само за няколко минути, загледан в две много красиви момичета, които в пълен синхрон с хипнотичната музика въртяха вързани на въже пламтящи кълба. Едното момиче забеляза изумения му поглед и му намигна.

- Ела пак, когато се стъмни, сега само загряваме, костюмарче...

Балабанов се усмихна и кимна. Стигна до едната шатра и си купи бутилка минерална вода.

Беше ожаднял по пътя, а не бе спирал никъде. Трябваше да намери Петър, защото имаха уговорка за важни решения да се консултира директно с него. Тримата му полковници - Михаил, Ивайло и Тонката, имаха огромни правомощия, но за суперголеми сделки решенията вземаше само Петър. Освен това беше забранил сериозни разговори с него да се водят по телефона. За бизнеса се използваха стотици предплатени карти, но Пешо си имаше само един телефон и ако човек искаше да обсъжда с него нещо конкретно, то трябваше да е много сериозно и разговорът да е очи в очи. Много беше започнало да се слуша напоследък в държавата, така им беше казал Кольо Агента, а когато човек на неговото ниво на информираност кажеше нещо, това значеше, че е истина.

Балабанов искаше да говори с Петър за закупуването на над двеста хиляди декара земя в Добруджа и на петдесетина хиляди в Южна България. Беше изскочило и едно много яко ранчо почти за без пари в Странджа, а шефът на „Звеното“ му беше казал, че иска някъде да имат резервен щаб. Някъде, където хем да е закътано, хем да се направи стопанство, за да започнат да си произвеждат здравословна и нормална храна, защото колкото повече години минаваха, толкова повече зеленчуците и плодовете придобиваха пластмасов вкус. Всъщност не само зеленчуците и плодовете, а и всички други продукти. Затова Пешо беше казал един ден, на някаква работна закуска: „Ние и без това се съсипваме с алкохол, цигари и наркотици, аре да не се съсипваме и с храната. Видяло се е, че ще станем като европейците и американците, ама не пречи ние, пичовете, да си правим някакви островчета с наши си неща, да не им се даваме съвсем.“ И после бе поставил задача на Балабанов да се огледа за ранчо. „Да ни носят щайги с домати, ама от старите, копеле, нали се сещаш, с оня якия вкус, а не някакви пластмаси, ше ги еба у Европата. Да ни затваря някоя баба лютенички, люти чушчици, да ни колят прасенца, теленца, такива работи.“

Ранчото лесно. Балабанов само искаше да се увери дали местоположението ще хареса на Петър, а той можеше да има и някаква друга идея. Ама за многото земя беше по-дебел казусът, защото там не ставаше дума за неколкостотин хилки и за десет души, наети да бачкат, а за десетки милиони и за стотици, ако не и хиляди хора персонал. Земеделието си беше могъщ бизнес и колкото и да бе разрушено и със съсипани покрай тъпите комуняги традиции, сега се възраждаше и който се качеше на коня в началото, щеше да обере каймака. Защото откъдето и да го погледнеш, всичко живо се занимава със спекула, с далаверки, ама истинските неща са тези, които можеш да пипнеш, да произведеш. А храна винаги ще се търси. Балабанов вече имаше наблюдения, „Звеното“ притежаваше няколко завода в бранша, ама сега нещата щяха да станат наистина мащабни. България преговаряше с Европейския съюз и те рано или късно щяха да спрат да се правят на примадони и да признаят, че България е в Европа, а не спътник на Сатурн, и тогава към земеделието щяха да потекат яко пари. Балабанов беше сметнал, че е напълно възможно, ако сега построи играта добре, после да генерира нечовешки печалби. Само че за такова нещо се нуждаеше от благословията на Пешо. Това и беше причината да се намира сега на тази поляна, при тези усмихнати хора, танцуващи под ритъма на хипнотичната музика.

Взе си още една вода и тръгна към другата голяма тента, където беше пултът на диджея. Беше се зазяпал в тълпата и за малко да се спъне в една двойка, която се целуваше направо на земята, между танцуващите. Пичът и мацката се целуваха, все едно си бяха сами на поляната.

- Извинете ме - каза смутено той и в този момент разпозна татуировката на мускулестия гръб на младежа - дракон, от онези, китайските.

- Пешо, това ти ли си?

Петър погледна нагоре, ухили се и се изправи, подавайки ръка на мацката, за да стане и тя. После се извъртя, сграбчи Балабанов и усмихнат го запрегръща.

- Митко, Митко, Митко, копеле, толкова се радвам да те видя, копеле такова...

Балабанов се изчерви, не беше свикнал да го прегръщат, но нямаше никакъв шанс да се измъкне от тази проява на прекомерна любов. Петър си беше много як. Мускули, спорт, такива ми ти работи...

- Митко, Митко, Митко, ти наистина дойде, какъв пич си само...

Слава богу накрая го пусна. Петър беше ухилен от ухо до ухо, а зениците му бяха заели целия ирис. Явно се беше накълвал като в приказките. Излъчваше безкрайно щастие, на талази направо.

- Мите, Мите, Мите Балабанов, дай да те запозная с моята нова приятелка - и Пешо дръпна за ръката мацката, с която до преди малко се беше целувал.

Тя изглеждаше прелестно, приличаше на индианка - сексапилна брюнетка с красиви кафяви очи.

- Представям ти госпожица Татяна Тодорова.

- Приятно ми е, Таня - протегна ръката си тя и се усмихна.

Балабанов се здрависа любезно и се обърна към Петър:

- Петре, дошъл съм да говорим по работа. Важно е.

Петър моментално се стегна и му кимна с разбиране. Посочи му една по-малка тента наблизо.

- Ела там. Ще говорим. Нали знаеш, че аз и Михаил можем и на ЛСД да работим, машини сме.

На Петър му отне точно пет минути да го изслуша, да помисли и да вземе решение. Каза „да“ на всичко и постави задача да се купят още повече земя и стопанства. През това време изпи две бири, за да се хидратира, каза, а когато Балабанов му отказа да пие, защото ще трябва да кара, Пешо му се скара и веднага му връчи една бутилка.

- Няма да караш тази вечер, Мите, тази вечер оставаш с мен и с Таня, ще ти покажем какво значи истинско парти. Не може да се домъкнеш дотук и после да не видиш за какво става дума, просто не става.

След това го накара почти насила да изяде две екстазита, което предопредели края на строгия сив костюм, а Димитър Балабанов изкара най-страхотната нощ в живота си. Танцува часове под звездите с другите хора и разбра защо те бяха усмихнати. Определено си имаха причина.

Когато сутринта се събуди, намери бележка до спалния чувал, в който бе спал:

Прибери палатката и чувала в твоята кола. Снощи стана купон, а?

Аз май съм влюбен! С Таня заминаваме за Созопол.

Весело!

П.

Взеха си хубава квартира в Стария град и сега Петър се любуваше на Таня, която гола наблюдаваше залива през големия прозорец на стаята им. Всичко имаше онзи вълшебен цвят, който можеше да се наблюдава само по залез през лятото. Морето, лодките на прибиращите се рибари, отблясъците на отиващата си слънчева светлина по вълните, прелитащите чайки... Стаята им беше малка, но много уютна - по един нетипичен за отдаваните като на конвейер стаички с варосани стени в Созопол. Цялата къща се отличаваше, имаше по-друга стойка някак си. Не ти казваше „Ти си шибан турист и мен не ми дреме за теб“, а „Ела, бъди мой гост“. Това усещане вече се бе позагубило, но причината се коренеше в масовия туризъм, който безотказно изсмукваше енергията и живеца на всяко място, което попаднеше в лапите му.

Пешо запали цигара. Не можеше да откъсне очи от девойката. Беше съвършена - циците, стегнатото тяло, погледът, начинът, по който държеше с едната ръка косата си, усмивката. Направо му идваше да забрави за всичко и да не излезе от тази стая никога повече. Рядко му се случваше напоследък да се чувства щастлив както тук и сега, в този конкретен момент. Мислеше си, че с кинтите и победите всичко ще му се нареди и че ще живеят той, семейството му и приятелите му в състояние на вечно блаженство, но се оказа, че бърка жестоко. Отдавна беше разкарал семейството си от тази гниеща държава, а самият той вече беше забравил дори и самото значение на „спокойствие“. Още никой не се беше усетил за схемата им с тримата от Холивуд, но той знаеше, че това ще се случи и че после ще трябва да гледа зад гърба си през цялото време. Не че сега не го правеше. Нямаше как да не го прави, още в секундата, когато думна касата на Университета, беше прекрачил границата, беше тръгнал в посока, която не предвиждаше връщане. Затова и се чувстваше благодарен в момента. Светлината в стаята, крясъците на чайките, голото момиче, красиво като богиня. Направо му се искаше това никога да не свършва, да продължи вечно, майната им на милионите и на шибаната свобода.

Таня се обърна и го погледна. Кафявите й очи бяха цели вселени. Петър се разтопи в тях. Буквално изчезна. Гледаха се така сякаш цяла вечност. После тя се усмихна и той я придърпа към себе си. Този ден и тази нощ не излязоха изобщо от стаята.

На следващия ден станаха по обяд, пиха кафе и ядоха кроасани и сладолед в един кафе-бар, който си беше там още от соца. После бавно се спуснаха по уличката към площадчето на пощата и неусетно се озоваха в най-готиното заведение на Созопол - „Парашута“. То не че беше нещо особено, обаче хората, обстановката и музиката му придаваха неповторим чар. Там се засякоха с едни стари приятели на Пешо и се напиха по морски. Таня първо с бира, после с джин с тоник, а той - с мастика.

Поспаха малко на плажа, където техните хора бяха опънали тента. Няма нищо по-хубаво от следобедна дрямка на плажа, след като си се понапоркал. Събудиха се чисто нови след час и лежерно се замъкнаха до квартирата. Взеха душ и се чукаха бавно. После в уютно ресторантче хапнаха барбекю, а един орк им посвири с цигулка на ушенце. След вечеря се преместиха в „Малката текила“, където се смяха и си говориха така, сякаш се познаваха от години, а в себе си Петър пожела да я познава до края на дните си. Всеки път, когато я погледнеше, усещаше мъртвото вълнение в себе си, под лъжичката му се стягаше и му ставаше хубаво, а това беше чувство, което беше забравил, че някога е изпитвал.

По-късно отидоха в „Комина“ - другото яко място в Созопол, и цяла нощ пиха и танцуваха с цяла тайфа свои приятели. Лятото цял Мордор се изсипваше тук. Партито се получи божествено.

Проблемът се случи на другия ден. Станаха рано. Пешо имаше зверски махмурлук и му се искаше да се метне в морето. Закусиха набързо и с колата отидоха на „Градина“, където се напушиха и се размазаха на възглавниците на един бар, който се намираше баш на плажа. Когато поогладняха, решиха да отидат до едно готино рибно ресторантче в близкия Черноморец.

Седнаха на хубава маса с гледка към залива. Близо до тях бяха се настанили няколко мутроподобни момчета, които говореха високо на диалект. На Татяна и Петър им беше толкова хубаво, че въобще не ги забелязваха. Поръчаха и се заговориха за книги, музика, поезия, партита. Държаха се за ръцете и се усмихваха.

Изведнъж едно от мутретата се провикна на слабичката сервитьорка:

- Ало, муцка, я смени музиката с нещо за душата бе, к’ъв е тоя електронен бълвоч, д’еба. Хаус-маус, пусни нещо нормално, ма.

Петър настръхна, но Таня го хвана за ръката и му каза тихо:

- Недей, нека не си разваляме настроението. Да платим и да отидем другаде...

Петър махна за сметката и след малко сервитьорката я донесе. Станаха и тръгнаха към колата. В този момент се случиха две неща: зазвуча мазна чалга и магията на мястото се стопи, все едно никога не е съществувала, от вълшебно морско ресторантче с изумителна гледка с едно щракване на пръстите то се бе превърнало в поредната селска кръчма; другото, което се случи, беше, че един от младежите се провикна:

- Еййй, хипарчета! Нйе си тръгвайтйе. На таз курва как моем да й разпорим тйесното дупе, олеле ни мъ са мисли.

Петър замръзна на място и се стегна. Таня го стисна за ръката и го задърпа:

- Пешо, не им обръщай внимание. Те са мутри, така си се държат. Не им се връзвай, нека да си вървим.

Петър се замисли за миг, но се спря и поклати глава.

- Не, любов. Не става така. Точно защото такива като нас са си тръгвали винаги, тези като тях превзеха държавата и се държат, все едно тяхната свинщина е нормална. - Обърна се и й се усмихна, но нямаше нищо весело в усмивката му. После добави, вече на висок глас: - Не се говори така на дама. Чувате ли, педалчета?

Таня онемя. За секунди Петър сякаш се беше превърнал в друг човек. От усмихнатия младеж, с когото се запозна на партито, нямаше и следа. До нея стоеше човек, който излъчваше агресия и опасност. Тя отстъпи назад, опита се нещо да каже, но не можа.

Петър бавно тръгна към масата на селските мутрички. Бяха четирима, доста здравички, не е да не бяха повдигали железа, но това не беше критерий. Единият се надигна и изръмжа:

- Еййй, бунак, я си земай курвата и бегай да не ви наебем и двамата...

Не можа да продължи, защото Петър се втурна към него, взе една саксия с мушкато и я разби в главата му. Отворкото се строполи на земята. Пешо обърна масата върху другия и остана сам срещу изправилите се вече двама. Ритна единия в корема, а другия шибна с лакът в стил „Тонката“ в челюстта. В този момент му причерня, защото мистър Мушкато се беше оказал със здрава тиква, явно не беше припаднал, а само леко зашеметен, и току-що го беше ударил с бутилка „Пещерска“ по главата. Таня извика уплашено, когато Пешо се свлече в полусвяст на земята. Падналите мутрички се надигнаха и малко бавно, но енергично всички вкупом започнаха да го ритат.

- Ей са ти се еба майката, хипарче. Ти на кой налиташ бе, цървул! - занареждаха между ритниците те.

Петър се сгъна на кълбо, скри глава с ръце и се допря до оградата, за да предпази бъбреците си. В този момент Таня се метна на гърба на единия и издра лицето му Седящият до него се пресегна, хвана я за косата и я свали на земята. Ритна я в корема и се ухили.

- Курво, ей сега твойто хипи ше гу смажйеме и ше ходи у инвалидна количка цел живот, а теб ше те натоварим у багажнико след малко, ше те ебем на караминьол цела нощ, к’вато си ми убавица, ше те повторим и потертим, па после ше те изстреляме при едни наши авери у Косово да правиш свирки цел живот. - И пак я ритна.

Петър обезумя. Усети как онова в него, което през последните години непрестанно растеше, започна да вие и да взема контрол. Не искаше да пуска чудовищата, мислеше да остане добър, но една част от него харесваше и дори приветстваше тяхното освобождение. „Инвалидна количка, значи, свирки цял живот, добре, лайнари, само щях да ви опердаша, ама сега ще ви избия.“ Бариерата в съзнанието му рухна. Бръкна в колана си и извади едно скалпелоподобно острие, което му беше подарък от Събев и винаги носеше със себе си. С рязко движение преряза сухожилието на глезена на най-близката мутра, която изкрещя и падна до него. С ловко и отработено движение заби ножа в гърлото му, дръпна и преряза сънната му артерия точно както Бранимир му беше показвал десетки пъти на тренировките. Пръсна кръв. Петър скочи на крака. Мутрите стояха замръзнали, вперили невярващи погледи в бързо нарастващата локва кръв под агонизиращия им приятел. Пешо не ги изчака да се окопитят, а заби зверско йоки гери¹² в корема на най-близкия, от което той изхвърча на три метра и се размаза в прозореца на заведението. Секунда по-късно заби ножа в крака на този, който бе ритал Таня, и преряза феморалната му артерия. Другият се беше парализирал и не помръдваше. Петър го удари в гърлото с ръба на дланта си и той се свлече, хъхрейки, на земята.

12 Страничен ритник от карате. - Б. а.

- Аз казах ли, че не се говори така на дама.

Първият от четиримата беше мъртъв и не можеше да го чуе, вторият всеки момент щеше да умре от кръвозагубата от прерязаната артерия, третият хъхреше на земята със счупен ларинкс и само четвъртият се надигна и се опита да бяга към вратата на заведението. Не стигна обаче далеч, защото Петър хвърли острието към него и той се свлече на земята. Четири на нула за Квартала.

Петър сложи ръката си отзад на тила си и тя се обагри в червено. Опипа раната, не беше нещо сериозно. Погледна сервитьорката, която трепереше под една маса, и й махна да се приближи.

- Бамби, викни тук целия персонал. Да не сте и помислили да викате куки, щото ще ви се стъжни. Затвори вратата на заведението и сложи табелката, че не работите. - Запали цигара. -Ако ме слушкате, утре ще ви е все едно не се е случило нищо. Ако не - може да берете ядове.

От кухнята излязоха мъж и жена с бели кухненски престилки. Типично за семейните ресторантчета - мама и тате в кухнята, щерката - сервитьорка. Петър им махна да седнат, после се усети и каза с тон, вече излъчващ спокойствие:

- Спри я тази чалга, моля те. На тях вече не им се слуша. Вече им се слуша нормална музика.

Седна на земята до Таня, хвана нежно ръката й и погали косата й. Тя трепереше, а гримът й се беше размазал от сълзите.

- Всичко ще е наред, Фифи. - Беше му казала, че така я наричат приятелите й. - Не исках това да се случи. Не исках ти да видиш това. Наистина.

Тя се разплака по-силно и бутна ръката му.

- Не искам повече да те виждам. Това не си ти...

Петър въздъхна и стана. Усмихна се и каза:

- Успокой се, любов. Аз съм същият човек и сега. Просто имам принципи и ги спазвам.

- Ти не си същият човек. И го знаеш много добре. Сега срещу мен седи друг. Защото онзи мъж, с когото бях допреди малко, беше прекрасен. Нежен, романтичен, начетен, разбиращ. Бях започнала да се влюбвам. Имах чувството, че се познаваме от години. Сега - посочи с ръка наоколо, - сега всичко това изчезна. Ти си лош не по-малко от тези отвратителни мутри. -Заплака още по-силно и стана. - Чудовище! Шибано чудовище си ти! А можеше да съм твоя завинаги...

- Аз съм същият човек...

Но тя вече се беше обърнала и бързаше към вратата. Петър постоя, вгледан в отдалечаващото се момиче, после отиде до мутра номер четири и издърпа ножа си от гърба му. Изчисти острието от кръвта в тениската му, след това бръкна в джоба си, извади телефон и позвъни в щаба на „Звеното“.

След около половин час една местна тяхна бригада, вдигната на пожар, пристигна на място и завари как набит мъж с окървавена глава, явно техният човек, за когото ги бяха пратили, пие мастика и гледа морето в компанията на трепереща сервитьорка, двама готвачи и четири трупа. Заповедите бяха да изчистят заведението от следи и тела, да платят на персонала да трае и да ескортират мъжа до Мордор. „Без въобще да го заговаряте. Без въпроси, без дори да го гледате“ -това им беше казал техният страховит бос, човекът, който управляваше най-могъщата групировка в цяла България - „Звеното“. Беше им се обадил лично по телефона, а това не се беше случвало никога досега, бяха прекалено надолу по веригата. Името му беше Арнолд.

Мишо паркира почти до служебния вход, където митничарчетата влизаха и излизаха, за да изпълняват, или по-скоро за да не изпълняват, служебните си задължения, защото работата им беше мамата си джаса. Да сте чували за емигрант митничар, а? Копеленцата бяха като огромни и яко тлъсти кърлежи, които се впиваха във всичко, което минеше покрай тях, и последното, за което се сещаха, беше да се грижат за интересите на държавата. Сещаха се само да лапат кинти. Без морал, без скрупули. „Мито, к’во е т’ва бе, брато, намажи ми тука, ей така, ръчичката и мое да внесеш или изнесеш к’вото си искаш - атомна бомба, багажник с хероин, камион с отлежавали четирийсет години ирландски пилешки трътки, контейнер с надрусани единайсетгодишни момиченца, ама к’вото искаш, брато, к’вото искаш.“ Това им беше професионалното кредо на пичовете и Мишо съответно много не им се кефеше на свинете. Направо не можеше да им гледа подпухналите алкохолизирани мутри. Седна на капака на джипа си, кръстоса крака по турски и запали дебел конус. Варела с буса с курвите караше по-бавно,

щеше да се домъкне след малко, ама имаше за един коз време, сигура.

Млад митничар, явно от новото попълнение, излезе да запали цигара и буквално му падна ченето, когато видя пред себе си как Мишо, седнал като индиански вожд на очукания капак на тойотата „Лендкрузър“, пафка дебелия джойнт с невъзмутимо спокойствие. От колата се чуваха „Рейдж Агейнст дъ Машин“ - „Renegades of Funk“. Не беше на зуко музиката, ама не беше и на най-тихото. Митничарчето се окопити и се опита да звучи строго:

- К’ъв си ти бе, келеш? Къде си ми паркирал, какво пушиш, ти малоумен ли си, бе...

Мишо издиша огромен облак дим и каза бавно и отчетливо:

- Затваряй си плювалника, харпун. Млъквай и трай, слушам музика, да ти го намаам у човката баш...

- Ей сега ще видиш какво ще стане с твоята човка, пънкар нйеден...

Младото митничарче тръгна уверено към джипа по рампата. В този момент зад него се появи дебелак, който тежеше поне сто и петдесет килограма, направо не можеше да се събере в униформата, всичко по него беше в гънки и мас, потеше се и се задъхваше само от усилието да се движи. Старото митничар бързо зацепи каква е случката; вече беше запознат с избухливия нрав на това копеленце - от новата бригада, която им спуснаха от върха, и знаеше, че не могат и гък да му кажат, защото после цялата смяна ще останат без работа, направо със скоростта на светлината ще излетят от иначе най-сладката служба. Идеше му да се запсува, че не се сети да предупреди младока за днешното посещение на истинските им господари - „Звеното“, извергите, които бяха сменили Акулата. Петрунов, така се казваше дъртият, беше началник на смяна и всъщност бе виждал Мишо само два пъти, но беше разбрал, че с него и неговите психари шега не бива. Не можеше да разбере какво се случва по върховете и защо им изпратиха тези психопати, но нямаше думата и можеше само да трае и да спазва указанията, които гласяха: „Когато дойде моментът, си затваряйте очите, обръщайте гръб, трайте и ще ви оставим да си движите вашите далаверки и врътки, без някой да ви се меша.“

А сега той беше пропуснал да предупреди новия си колега и момчето щеше да направи една от най-сериозните грешки в живота си. Ето, извади сгъваема палка от джоба си, засили се и замахна към спокойно седящия на капака изрод от „Звеното“. Петрунов отвори уста да предупреди, да каже нещо поне, но всичко се случи светкавично. Михаил небрежно се отмести от линията на атаката, хвана ръката, която държеше палката, дръпна я, вадейки митничарчето от равновесие, и като го придърпа към себе си, заби челото си в носа му. Въпреки гърмящите „Рейдж“ се чу изхрущяване. Плисна кръв. Мишо бутна назад нападателя си, скочи от капака на джипа и само с едно маваши в главата го довърши. Пичът падна в несвяст на земята и изхъхри.

- Казах, че слушам музика, тъпак. - Мишо заби докмартинса си в ребрата на младия митничар, който изстена. - Като си сложил униформа, си станал безсмъртен ли...

- Младеж, младеж, спри се, спри се, момчето е ново, моля ти се, не знае кои сте...

- Ама мен ме боли кура, пич, дали знае, или не знае. Твоя работа е да знае, ясно ли ти е?

- Така е, така е, ама заеби, сопри се, нали работа сме дошли да вършим, д’еба - почти изхленчи Петрунов.

- Работа има да вършим, да, ама си контролирай персонала, пич. Този е твой проблем, не е мой.

Мишо запали пак джойнта и се обърна, защото чу, че Варела паркира буса с курвите до джипа. Курвите бяха нещо като бонус за митничарчетата - докато се правеха на луди, тировете с екстрите минаваха. Курви и бело - класика. Мишо много им се дразнеше, но един от чичковците със сивите сака беше казал, че така по-плавно ставало минаването през границата, защото на митническите служители и през акъла не им минавало да си мислят глупости. Те ебат и друсат като в приказките, сръбските им колеги също се омъгляват, на пет километра навътре в Сърбия сръбските полицаи спират движението, от наша страна българските - същата работа, и гледаш само как цял час едни тирове си минават, все едно няма граница, няма баница. Хубаво, щом е такава системата, нека да е такава, ама мама им корумпирана. Бахти държавата!

- Какво става, Мишка? - Варела застана до него и кимна към започващия да се събужда окървавен младеж.

- Ами нали знаеш, че тия копеленца леко ме дразнят...

Варела въздъхна. Знаеше, да. Той, Михаил, си се дразнеше на доста неща, нали заради него Омир беше написал: „О, музо, възпей оня гибелен гняв на Михаил Вълков.“ Свирна на курвите и те заизлизаха от буса. Бяха пет, но можеха да се справят за норматив не само с една смяна митничари, а с цял полк войници. Варела специално ги беше подбрал, а той като министър на удоволствията към „Звеното“ вече беше развил завидни познания в бизнеса с женска плът. Тези девойки направо щяха да стопят лагерите на митническите служители. Едната, беше му любимка, се доближи до него и го целуна по бузата.

- Нали остава за довечера уговорката, красавецо?

- Разбира се, красавице, мога ли да ти откажа - ухили й се Варела.

Гейшите влязоха в сградата, а Мишо хвърли на Петрунов плика с кокаина. Петрунов за малко да го изпусне, но в последния момент го хвана, след това се завъртя и влезе в сградата след девойките. След малко излязоха два образа, не толкова дебели, ама и те бая затлъстели, които, без да поглеждат към доволно ухиления Михаил, вдигнаха пребития си колега и го внесоха вътре.

Варела погледна към Михаил. Тази усмивка му беше позната. Беше усмивката на момче, което току-що е направило някаква пакост и се гордее с постъпката си.

- Какво си направил, Михаиле?

Михаил хвърли фаса към сградата на митницата и високо се изсмя.

- Нищо, копеле, нищо, само им омешах белото с кетамин...

Варела също се изсмя. Малко трудно щеше да им е на митничарчетата да таковат с тази конска упойка. Ебаси наркотичната мамба си беше това.

Погледна часовника си, беше време. След минута мина първият тир, а през следващия час бройката нарасна на петдесет. Малко след това националният отбор по секс излезе от сградата. Смееха се. Със сигурност имаха основание. Упойка за коне...

Няколко часа по-късно Мишо вече беше събрал авансово по-голямата част от кеша от днешната врътка. Обичаше така да си оптимизира работата, че да може за няколко часа да свърши всичко и после да си бие камшиците, ако няма други задачи. Петър не се интересуваше от това, за него беше важно работата да се свърши. Как и за колко време си е проблем на изпълнителя.

Та Мишо беше взел кеша, беше наредил пачките плътно в една мешка и сега паркира пред партийната централа, която се намираше на главна столична улица. Прасна две магистрали в колата, защото се беше занитил с този коз и искаше да се вдигне, за да не го блъсне случайно някой тролей, докато пресича. Новият материал от Венецуела направо можеше да те накара да тичаш по тавана, жестока работа, само да не е омешан с кетамин де. Мацките на Варела казаха, че било гадна гледка. Те не бяха пипали, така бяха дресирани, обаче митничарчетата се бяха подкарали като брокери на „Уолстрийт“ и за кратко време бяха изпоприпадали всичките, с лиги, течащи от полуотворените им усти. Жалка работа, ухили се Михаил. Пресече и влезе в сградата. Малко се чувстваше все едно играе „Quake“, ама тук нямаше чудовища, само политици. Разликата беше, че едните бяха страшни, а другите - само мазни и слузести.

- Господине, не може да влизате така. Това е официална...

- Я трай! - изръмжа на русата патка Мишо и я подмина, без да забавя ход. Влезе в асансьора и натисна копчето.

Изкачването на тези няколко етажа му се стори цяла вечност. Времето се ускоряваше яко от белите писти. „Белото му показа Тъмната страна“, както пееха „Ъпсурт“ Стигна до вратата на Политика и влезе, без да чука.

Той стоеше прав до прозореца и говореше по телефона. Видя Мишо и му направи знак да седне. Михаил се пльосна на едно тапицирано с бяла кожа кресло, пресегна се към близката масичка, наля си пълна чаша бърбън и си взе пура от хюмидора, която веднага запали. Политикът започна нещо да ръкомаха, но Михаил му показа среден пръст.

- Не ми махай, а затваряй телефона и идвай тук, мухльо.

Политикът му направи знак да изчака, а Мишо си помисли дали да не отиде да му ковне една. Днес му вървеше на тъпаци.

Политикът затвори телефона и каза превзето:

- Не мога да ви запомня имената, все идвате различни от вашите... - Той не довърши изречението си.

Мишо въздъхна, изпи на екс божествения бърбън и стана. Приближи се до Политика и го щипна по бузата.

- Калитко, не се отваряй, щото ще ти се стъжни. Днес съм загрял да наказвам безполезни лекета, а ти нали знаеш, ако има състезание за безполезни лекета, няма как да не вземеш медал -и му плясна леко шамарче. - Хайде да слушкаш, поздрави от Арнолд имаш, а моето име хич не ти трябва, стига ти да знаеш, че съм от „Звеното“.

Политикът тръгна да отговаря нещо с възмущение, но Мишо го плесна пак.

- Аре по-добре не се дръвчи, да не ти счупя главата в офисчето ти, фигурант нещастен. Ето ти кеша там до креслото, другата седмица пак аз ще ти го донеса, щото много ме кефят пуричките, гледай да заредиш, че свършват...

- Как свършват, хюмидорът е пъл...

- Не е, пич, не е, само така ти изглежда...

Мишо се върна при масичката, взе почти всичките пури и ги натъпка в джобовете си. После намигна на Политика и излезе от кабинета.

Влиятелният бизнесмен Здравко Баджев за пореден път доказа, че е крал на хайлайфа в Мордор, като даде огромен прием в дома си по случай Деня на славянската писменост и култура. Присъстваха много политици, интелектуалци и хора на изкуството. За доброто настроение на гостите с песните си се грижеше най-нашумялата попфолк дива Хламидия, за която се носят слухове, че има роман с домакина.

Списание „Мордорски блясък“

Момчето, което взе ключовете от волвото, не посмя да заговори пътника си по целия път до Мордор. Ескортираше ги голям джип „Мерцедес“ и хората с учудване гледаха тази странна комбинация от автомобили. Суперлъскав мерджан да е ескорт на очукано старо волво - странно беше, не се връзваше, но кой можеше да предположи, че в колата се вози един от най-могъщите хора в България.

Та шофьорчето от морската дивизия на „Звеното“ от време на време хвърляше по едно око в огледалото, но така и не събра кураж да заговори мъжа, който си беше сложил тъмните очила и слушаше музика от един дискмен. Силно я слушаше, защото се чуваше, че е на зуко, а и в един момент трябваше да спрат за батерии. На шофьорчето не му достигаше смелост, защото само можеше да гадае кого вози. Знаеше обаче едно - самият Арнолд никога не се беше обаждал на шефа им, това го правеха хора от по-ниския ешалон. Значи този пич с окървавена глава, който преди няколко часа беше очистил заблудените отворковци в ресторанта, съвсем не беше случаен човек. Че беше килър, си беше станало ясно, ама щом баш шефът звънеше за него, значи работата беше много дебела. По пътя дотук мъжът беше изпушил вече няколко коза, но всеки път, когато на шофьорчето му идеше да възрази, пред очите му изскачаше гледката на четирите трупа на местните борчета. Готвачът им беше разказал как за нула време ги бе овършал. „Как пипнааа момичето, как я ритнааа и си иба майката. Он стана от земята, все едно не го беха тепали, и ги овърше. Изкла ги.“

Караха бързо и пристигнаха по светло пред огромното имение на Арнолд, което се намираше в най-баровския квартал, разположен в подножието на Еред Литуи, с нечовешка гледка към Мордор. Преди да се стигне до високата врата от ковано желязо, имаше бариера и караулка. Колите спряха, Петър излезе от волвото и без да каже и дума на ескортиращите го, тръгна по алеята нагоре към къщата. Една от охраните на Арнолд, която, ако се съдеше по ръста и ширината, явно бе от братчедите, кимна на Петър почтително и отвори вратата. Беше висок почти два метра, на колана му се виждаше запасано кукри, а в кобурите, пристегнати около бедрата, бяха затъкнати две рязани пушки. Един от морските представители на „Звеното“ излезе от мерцедеса, запали цигара и се доближи до братчеда.

- Колега, кой е т’ва, бре?

Братчедът сложи голямата си длан на гърдите му.

- Трай и не питай. Немаш работа тука, глей си морето, пич. Шефът каза да отидете ей те тука надолу по пъта в един ресторант, дека е наш, да се навечеряте, да поотпочинете и да си одите да си връшите работата. Нема да плащате, предупредени са ората там у крачмата. Мноо убаво ягне праат.

- Аре де, колега. В един отбор сме, кажи кой е т’ва, честно!

Братчедът свъси вежди и отговори още по-строго:

- Трай, казах! Не ти е работа да знаеш. Не питай. Оди яжте и бегай! Дай ключовете от волвото, да не забраиш, оти е важна тая кола...

В двора на имението на Арнолд имаше не една, а три къщи. Едната, най-голямата, беше от мрамор и приличаше на дворец на шейх. Бяха наели някакъв архитектурен гуру от Италия и ако някога фотограф имаше шанс да я снима, сто процента къщата щеше да обере всички награди. Естествено поради мерки за сигурност снимки не се допускаха, а Гугъл Ърт или данъчни с хеликоптери по онези времена нямаше.

Другите две къщи бяха по-семпли. Едната, скрита зад цветни храсти, беше точно до портата и в нея се помещаваше персоналът - охрана, прислуга, готвачи, градинари, гейши. Другата, то не бе къща, а по-скоро бунгало, се намираше над двореца и беше скрита от клоните на дебели дъбове. Пред нея имаше малко басейнче, два шезлонга и барбекю. В сравнение с мраморното чудо по-долу дървената къщичка беше направо спартанска, но иначе - много красива и някак уютна. Бяха я направили по идея на Иво, защото той направо се бе влюбил в гледката. Четиримата често разпускаха там, пиейки бира в топлата вода на басейна и зяпайки светлинките на нощен Мордор. Беше им станало нещо като ритуал да си поркат там веднъж на няколко седмици. Викаха му „да ходим на екскурзия“. Арнолд и братя не им се пречкаха, те си живееха в замъка. Имаше едно условие само - когато някой от четиримата беше горе, трябваше да се пази тишина и в никакъв случай да не се пуска чалга.

Пешо мина по пътеката през дърветата, която заобикаляше замъка. Дворът не беше малък, имаше десет-петнайсет декара. Представляваше красив парк, разделен на няколко сектора - три градини с всевъзможни цветя, две горички, през една от които в момента Пешо вървеше, голяма оранжерия, която имитираше тропическа джунгла и беше фрашкана с орхидеи и шантави плодове. Черешката на тортата обаче бе големият като езеро басейн пред палата; водата му винаги се подгряваше и партитата и оргиите в него бяха станали легендарни в мутренските и хайлайф средите, среди, границите между които всъщност в България бяха доста размити. До басейна езеро се намираше голям паркинг и там, под стъклени навеси, можеха да се видят поръчкови модели коли, които малко хора по света притежаваха - „Ролс-ройс“, „Ламборджини“, „Майбах“ и всякакви такива, Пешо дори не ги различаваше, защото продължаваше да не му дреме за марки коли.

Стигна до верандата и хвърли раницата си до единия шезлонг. Видя, че на барбекюто цвърчат няколко вратни пържоли, и чу, че от уредбата се носи Финли Куей. В този момент Иво излезе от къщата с отворена бира в ръка, отпи жадно, но засече присъствието на Пешо и се задави.

- К’во правиш тука бе, копеле? - успя да каже той, кашляйки. - Не си ли на море? Изкара ми акъла.

Пешо се пресегна и взе бирата му. Изпи я на екс и му върна бутилката.

- Ами върнах се, копеле. Малко се насраха нещата.

- Ама к’во стана, брат? Балабанов каза, че си се бил забил с някаква жестока мацка на някакво транспарти, яко романтика имало, и че вчера си се изцепил към Големото синьо...

- Така беше, Ивак, ама, както ти казах, насраха се нещата. - Петър въздъхна. - Не се бях чувствал така от сто години, д’еба. Тъпо ми е, ама не ми се говори сега за т’ва. Ще взема душ и ще поразпусна тук с теб, ще стигнат ли пържолките, а, копеле?

Иво не го занимава повече с въпроси. Познаваше го и знаеше, че когато му дойде времето, сам ще си каже всичко. Пешо беше хем отворко, хем темерут, особена порода пич. Личеше, че му е тъпо, но той беше кораво копеле, може би най-коравото, което бе срещал, и щеше бързо да се оправи.

- Много ясно, че има и за теб, копеле, к’ви са тези въпроси? Каквото е мое, е и твое, знаеш. Пък и екстра се появи, аз дойдох да порелаксирам, че от онзи ден с онея гниди гласим схемата с РМД-тата и приватизациите и направо ми пламна главата. Тонката сега е поел руля, а Михаил май ще прави инспекция на новия цех за амфети, че на пичовете от Турция не можем да им насмогнем и трябваше да отворим още една мощност. Идеално ще ми правиш компания.

Пешо му се ухили, тупна го по рамото и влезе в къщата. Взе дълъг горещ душ, после намери бермуди и чиста хавайска риза, май бяха на Мишо, обу джапанките си и се върна при Иво на верандата до басейнчето. Не забрави да вземе и четири бири от хладилничето. Пържолите тъкмо бяха станали и известно време ядоха в мълчание. Гледаха към Мордор, времето беше ясно и градът се виждаше като на длан. Един малък и красив център с неколкостотин хиляди души, обграден с пръстен от грозни и безлични сиви панелки в соц стил, сред които за съжаление през последните години за разнообразие изникваха не по-малко грозни жилищни сгради в стил „мутренски попфолк ампир“. В този пръстен около сърцето на града вече живееха милиони и не че нещо, но на голяма част от тях мястото им не беше там. Определено не беше, но това е друга история.

В този момент се чуха мощни басове от двореца. Зазвуча гадно сръбско и се чуха няколко изстрела. Явно Арнолд и братя започваха поредния си купон. Пешо погледна Иво въпросително.

- Копеле, не знаят ли, че си тук?

Иво се ухили и отпи от бирата си.

- Май не, брат. Прескочих оградата. Исках да пробвам пинизите, които ни показаше Бранимир, когато бяхме на онова учение с дебненето и прокрадването, нали си спомняш?

- Спомням си, ама е опасно така. Пълно е с охрана и може и да те свитнат...

- Е да, ама явно не са ме свитнали, щом сега с теб хапваме и пийваме, нали? - каза Иво и му подаде бутилката си, за да се чукнат.

Музиката се усили, с което вече стана непоносима. Чу се откос от стрелба. Беше калашник на автоматична.

Иво поклати глава и се засмя.

- Помниш ли как почна всичко, копеле, какви тикви бяха братоците? Мина си време, д’еба майка му...

Пешо кимна. Вярно, беше минало доста време. Години, откакто направиха схемата с братята от Холивуд. Идеята беше ясна - същата схема като с покойния Спас Кръчмаря, но вече развита, не като импровизация, а внимателно обмислена и разширена. Всичко беше много просто: Пешо и тримата му приятели оставаха невидими, в пълна сянка, и почти никой не трябваше да знае, че имат общо с делата на „Звеното“. Техните хора - Варела, Павката, Драго и другите, капитанчетата, сега бяха главните лидери и движеха явно нещата откъм мениджмънта, обаче за пред другите трябваше да изглежда, че най-отгоре са Арнолд, Долф и Слай. Те станаха официалните босове на „Звеното“.

Смешното беше, че отне съвсем малко време този им образ да бъде наложен. Те просто бяха родени за тези роли и лесно се превърнаха в това, което бяха в момента - трима митични мафиоти, безскрупулно превзели Мордор и останалите територии само за няколко години. Толкова бяха убедителни, че никой дори и не се усъмни, че са само марионетки, разигравани от четирима пичове, които продължаваха да ходят с къси панталони, кецове и качулки, да пият бира по градинките и да пафкат коз.

Доста пари бяха изхарчени за този проект. Мишо го беше кръстил Мисия „Корлеоне“: „А бе трябва да създадем не един, а трима Кръстници. Трима Вито Корлеоне, обаче по-балкански така - повече цирк, повече шум, повече драма и всичкото полято яко с чалгия. А после като ги сложим тия тримата в очите на всички, автоматично ще станем невидими. Минаваме стелт.“

Първо наеха армия от козметици, маникюристи, педикюристи, фризьори, стилисти и всякакви такива животни. Наеха ги от чужбина, за да няма риск някой да пропее и да им развали всичко. После закараха братоците до Милано и ги облякоха „от до“. Италианските шивачи никога вече нямаше да са същите след преживяното, докато работеха по задачата си. Един дори беше лошо нокаутиран, когато вземаше мерки за панталона на Слай, но пък и не трябваше толкова

самонадеяно да го докосва в тази област, между краката.

След Милано дойде време и за колите. Пръснаха се милиони, обаче скоро мутра с по-скъп и по-луксозен автопарк в България нямаше. После добавиха и аксесоарите - часовници, ланци, без ланци не можеше да се мине, много ясно, и очила...

Дойде ред и на медийната кампания, съчетана с показни акции, в които триото от Холивид и техните кръвожадни братчеди прегазваха по изключително драматични начини или някои от конкурентите на „Звеното“, или случайни и заблудени отворковци. Плащаше се на медиите да повтарят имената на братята и как те са най-мощните и опасни мафиотски босове в страната.

Скоро, когато някой споменеше „Звеното“, единствената асоциация беше с образа на тримата братя - огромни, свирепи, облечени със скъпи костюми, целите в злато... Станаха атракция в най-вървежните чалгаджийници на Мордор. Всеки искаше да е около тях и да се докосне до силата и парите им. Като стана дума за пари, те пръскаха като царе, плащаха баснословни сметки, хвърляха огромни бакшиши. Станаха легенди и кумири на обществото. Цяло ново поколение растеше закърмено с техния начин на мислене и с техните модели на поведение и Петър често си мислеше, че положението вече е неспасяемо.

Братоците, не може да се отрече, направо умираха от кеф, чувстваха се на седмото небе. За тях това беше раят - чалга, ланци и ебане на златотърсачки. Живееха в мечтата си, но нито за секунда не забравиха къде им е мястото и думите на Пешо за тях бяха закон. Той ги беше извадил от калта, той можеше да ги върне там, когато си пожелае. Бяха уверени в това и се отнасяха с него като с баща.

- Ще сляза да му кажа, копеле - не издържа Пешо, - не мога да я дишам тая музика и т’ва е. Тамън ще взема още бири и нещо още да метнем на скарата...

- Супер, Пешо - ухили се Ив, - вземи от ония, тарикатските наденички, казал съм винаги да купуват от тях.

- Окей. Колко бири да взема?

- Вземи една каса. Хвани някой от персонала да носи.

- А бе ти луд ли си? Някой да носи...

Петър не бързаше и мина по друга пътека, която извеждаше в градина с току-що цъфнали рози, а след нея - на пътя към замъка. Тъкмо стигна до огромния басейн, чиято вода от играта на светлината изглеждаше кристалносиня, когато до него спря кола. Последен модел „Ламборджини“. От нея излезе Сергей Борисов, най-известният политик в България, който стоеше начело на най-голямата партия и беше най-безскрупулното копеле в политическата история на страната. Политикът беше облечен в ленен костюм, носеше очила за пет хиляди долара и в устата му димеше пура. Вдигна очилата си, изгледа презрително Пешо и му хвърли ключовете от колата.

- Я паркирай този звяр, младеж.

Без да обръща повече внимание на подробностите, Сергей Борисов се насочи към мраморната беседка, която се намираше срещу входа на къщата, но изглеждаше, все едно е част от басейна.

Именно оттам звучеше ужасната музика.

Пешо кимна няколко пъти, погледна колата и без много да се колебае, влезе в нея. Наистина си беше звяр! Запали я, настъпи газта и двигателят изръмжа. Включи на задна и я подкара надолу. Когато стигна почти до портата на имението, даде газ и се засили мощно. За секунди колата се ускори до сто. Борисов, който в този момент вече се ръкуваше с Арнолд, се сепна от познатия звук на мотора и с ужас се втренчи в приближаващото се ламборджини. Той, между другото, получаваше най-дебелите куфарчета от „Звеното“, беше мазно и корумпирано копеле и сега беше дошъл да отдаде почит на благодетеля си, или по-скоро на този, когото мислеше за свой благодетел. Когато Борисов видя как любимата му кола с бясна скорост се носи по алеята покрай басейна, а после рязко свива и полита в лазурносинята вода, сърцето му едва не изскочи.

Тя сякаш летя цяла вечност, вряза се във водата и предизвиквайки мощна водна експлозия, опръска всичко наоколо. Седящата в скута на Арнолд мадама, най-известната попфолк звезда със звучното име Хламидия, изписка уплашено. Пребледнял от възмущение, Сергей Борисов се опита да каже нещо, заеквайки, но Арнолд нямаше как да го чуе, защото се заливаше от смях. Толкова силно се смееше, че чалгаджийката едвам се удържаше в скута му, а циците й скачаха, все едно се вози в автобус номер 120 по нанадолнището покрай Телевизионната кула.

Взирайки се в отблясъците на слънцето от дъното на басейна, Петър се полюбува на гледката. Постоя така десетина секунди, натисна копчето за шибидаха и изскочи от колата, която за миг се напълни с вода. После бързо заплува към широките мраморни стъпъла на беседката, където го чакаше Борисов, който крещеше нещо с пяна на уста. Петър въобще не се заслуша във виковете на политика, а директно му заби едно ляво кроше, с което го нокаутира.

- Трай бе, мазник!

В този момент Арнолд започна да реве десет пъти по-силно и Хламидия падна по гъз на земята.

- Арни, копеле, ние сме горе. Нали знаеш как е, намали музичката - намигна му Петър. -Отивам до кухнята да взема каса бира и ядене. Нали има от онези яките наденички на Иво, че иска?

- Има, Пешо, има - увери го гигантът, без въобще да се опитва да спре лъвския си смях, въпреки че нямаше да е лошо, защото после щеше да има коремна мускулна треска.

От водата, там, където беше потопеното ламборджини, весело избълбукаха няколко балончета въздух.

В този момент джиесемът ми звъни. Това леко ме учудва, защото хората много добре знаят, че не обичам да говоря по телефона, особено по това време от денонощието, особено лятото. Явно е нещо наистина спешно. Поглеждам дисплея - Кольо Агента е.

- Кажете, господин Щирлиц. - Слагам нова цигара в устата си, но не бързам да я паля. -Каква е причината за вашето обаждане в тази прекрасна лятна вечер?

- Зарежи хумора, Петре. - Агента звучи гробовно сериозен. - Рязко го зарежи, защото имаш големи ядове.

- Слушам те.

- Преди малко беше атакуван. Нападнаха братята. Долф е добре, Силвестър и Арнолд са простреляни и са в болница. Яки момчета са и докторите казват, че ще прескочат трапа, въпреки че са ги понадупчили здраво. Пет охрани обаче са мъртви, страшна пукотовица е било.

- Кой? - веселото ми настроение се е изпарило мигновено.

- Шпиндела се оказва само параван, има някой зад него. Схемата явно е много по-голяма. Номерът е, че след като твоите хора са го свитнали, все едно си ритнал гнездо на оси. Получавам доклади за нетипично раздвижване в контингента, появиха се някакви неизвестни за мене бригади, започва да ври и кипи навсякъде. Тези, които удариха братята, бяха страшни про-та, много над средното ниво, ако не беше вашата военна подготовка, не се знае кой кого щеше да отнесе. Явно ти не си единственият в милата ни родина, който предпочита да ръководи от сенките.

- Явно е така, Николай. - Паля цигарата, тупвам шофьора по рамото и му казвам да спре. Слизам от колата и сядам на един камък до пътя. Луната е леко покрита с облаци и всичко е призрачнокрасиво, но цялата романтика ми бяга на майната си покрай този разговор. Махвам на охраната. - Пич, звъниш в къмпинга и им казваш да се вдигат веднага оттам.

- Петре, смятам, че трябва да реагираш мигновено - продължава Агента.

- Кога съм реагирал другояче, Кольо? Не знаем какво се случва, но както винаги трябва да се подготвим за най-лошия сценарий. Аз сега задействам моите хора, от теб само искам да впрегнеш всички ресурси и да разбереш кой седи зад тази атака и с каква сила разполага. Искам отговори максимално бързо.

- Веднага започвам да действам. Пази се, щом аз не съм усетил какво се случва, значи става дума за нещо много сериозно.

Уточняваме още няколко детайла по телефона и аз затварям, защото трябва да звънна на братоците във Варвара. Звъня на Мишо, той вдига след цяла вечност и почти крещи, явно е сериозно на черешата:

- Аре бе, копеле, аре бе, докога ще те чакаме бе, тука е страшно, аре идвай...

- Млъквай, Мишо! - Той усеща, че съм сериозен и спира да говори. - Вдигате се веднага оттам и се срещаме на мястото, където сме се разбрали да се събираме, когато дойде жегата.

- Какво се случва? - звучи почти изтрезнял той.

- Случва се това, брат ми, че се намираме в състояние на война, само че не знаем с кого. Искам до пет минути да сте тръгнали, там ще говорим - и затварям.

После давам инструкции на шофьора да кара към Странджа. Там се намира едно голямо стопанство, в което сме се разбрали да се съберем, ако има жега. Стопанството е на наша фирма параван и няма никаква следа, че е свързано с нас. Разположено е в сърцето на Странджа и заема площ от над хиляда декара. Вътре има всичко - лозя, овошки, животни, дори по средата има нещо като микроязовир, който е фрашкан с риба. Освен всичко друго обаче в стопанството има и склад с оръжие, както и всички видове комуникации и удобства - нещо като резервен щаб. Оттам смятам да координирам действията на армията си. Докато колата се отдалечава на запад и морето остава зад нас, аз говоря по телефона и не след дълго „Звеното “ е напълно готово за екшън. Който и да ни е ударил, скоро ще разбере, че е направил най-голямата грешка в живота си...

Из „Български психар“