Хроники на звеното

Осма глава - Нещо ново на Западния фронт

Интересното при Шахматиста беше, че бе полуорк-полубългарин, но приличаше на смес между нацист и викинг. Имаше пронизващи студени сини очи, брада тип катинар, тъмнорусата му прическа беше типично военна, а отстрани и отзад беше остриган нула номер. Можеше да мине и за красавец, ако нямаше излъчването на бясно животно, но не на бесен бозайник, а по-скоро на бесен крокодил или бясна змия, ако въобще има такива. С появяването си навсякъде всяваше страх, но това беше нормално, защото той определено бе личност, от която напълно си заслужаваше човек да се страхува. Историята му беше достойна за филмиране, но на пръстите на едната ръка се брояха хората, които знаеха повече от някой и друг фрагмент от биографията му. Нито имаше семейство, нито имаше приятели, нито имаше съдружници. Не си падаше по споделянето много. И по говоренето не си падаше всъщност.

Всичко беше започнало преди четирийсет и няколко години в едно село близо до Дунава (силно казано беше всъщност да се нарекат село няколкото оркски бараки), където бяха минали първите шест години от живота на Шахматиста. Тогава си имаше име, но дори и той вече не го помнеше. Много вода беше изтекла оттогава, много вода, обаче и много кръв. А кръвта както лесно се помни, така и лесно изтрива старите спомени, отмива ги с червеното си и ги заменя със своите си картини. Винаги е било така, така и ще бъде.

Шахматиста имаше няколко братчета и сестричета, играеха си като всички деца в прахта пред съборетината, в която живееха, и всичко си течеше нормално като за полубългарско-полуоркско семейство в условията на развития социализъм в България. Майка му - красива орка, бачкаше като шивачка, а баща му - тъпо копеле, беше касапин. Освен касапин беше и сериозен алкохолик, и то от ония с кофтито пиянство, които буйстваха и после не помнеха. Ожени се за орката, защото беше красива като в приказките, ама само едното ебане не те прави доволен човек, и малко по малко касапинът съвсем се оттегли в чудния свят на чашката. А той е вселена, откъдето може и да се не върнеш, ако ти е по-слаба волята или имаш черти на путка в уж мъжкия си характер.

Минаваха години, баща му на Шахматиста все повече и повече пиеше, майка му започна да повяхва от многото домашна работа и раждания, едно след друго, и бащата започна първо да я псува, после да я плеска, а накрая и да я побийва по-сериозно. Тя, жената, нямаше какво да прави, траеше си, плачеше и гледаше да не показва болката и белезите си пред децата. Положението обаче ставаше все по-сериозно и един път касапинът буквално се увлече. Беше се наковал здравата с мастика, после с ракия и бира и когато се събуди на следващия ден, цялата къща беше в кръв и всички бяха мъртви, всички без едно от момчетата, което после щеше да се превърне в Шахматиста. Беше ги разфасовал със сатъра, като малки теленца ги беше нарязал, и от цяло семейство, състоящо се от майка, баща и шест деца, налични останаха само бащата убиец и момчето, което намериха да клечи под масата в локвата кръв на майка си и да гледа с безумен поглед в нищото. Никой не разбра защо него не го е убил, но и никой не го попита. Бързо-бързо вкараха касапина с доживотна в затвора, а момчето забиха в дом за сираци близо до Гондор. Там детето така и не проговори и никой не знаеше как се казва, само дебелите папки, които прашасваха в кабинета на директора, знаеха името му, но това беше все едно никой да не го знае. Викаха му „ей чш“ и „ей ти“ и това беше напълно достатъчно и за тях, и за него.

Гадното на този дом беше, че като едно от подобните му местенца в Системата само изглеждаше, че е нормално, ама иначе в него мамата си беше ебало. Случва се така понякога, нещо има само фасада, която прави нещата да изглеждат нормално, ама иначе, като надникнеш зад нея, виждаш само кошмари. Нещо като системи в Системата, към които никой не поглежда, защото те уж си вършат работата, ей като в тоя случай например: „Вземи ги тези деца при теб, няма кой да ги гледа, никой не ги иска, и се оправяй, не искам да чувам за тях, докато не станат на осемнайсет. - Така казва Системата на малката система. - После ще ги взема, които са останали де, момченцата за войници, момиченцата да бачкат нещо, дето никой не иска да го бачка, ама дотогава не искам да чувам за тях нищо, прави ги каквото искаш, ама не искам грам да се занимавам с тях.“ Понякога всичко е окей и децата, въпреки че си нямат никого, получават някакво образование и успяват да стигнат до пълнолетие относително непокътнати, обаче, уви, в повечето случаи не се получава така номерът. Но тук не ставаше дума само за това, че някакво директорче с дребна душица си пълни гушата за сметка на дневния порцион на дечицата, тук ставаше дума за ситуация, в която директорът беше зверски психопат и педофил и шибаше дечицата като откачен и нямаше кой да му каже и дума, защото брат му бе местното партийно величие, а това беше нещо като да си безсмъртен през онези шлякани соц времена.

Та в такава ситуация се озова момчето и малко след като навърши седем години, беше зверски изнасилено от директора, а след това му се изредиха и надзирателчетата - всички бяха в схемата там, дори и гости от чужбина си канеха, защото педофилчетата са си нещо като мафия, и то международна. Къде другаде може да имаш избор от над триста деца и никаква полиция или милиция в радиус от трийсет и пет километра? Домът беше рай за извратеняците и ад за децата, които бяха имали лошия късмет да се озоват там.

Ако не се дърпаха много, хлапетата получаваха лакомства и някакъв относителен комфорт, доколкото можеше да се говори за комфорт на такова място, обаче ако се опъваше някое дете, заминаваше директно в мазето, където с бой и ебане го дресираха, докато стане послушно. Повечето на първата, максимум втората седмица омекваха и се оставяха да им правят каквото си искат лошите чичковци, а понякога и лелички, само да не ги бият повече. Едно дете обаче изкара в мазето повече от четири години и нито един път не се даде доброволно. Това беше детето, наречено „ей ти“, което по-късно се превърна в Шахматиста.

Изродите си имаха на разположение неколкостотин деца и упоритото мълчаливо копеленце взе бързо да им омръзва, наситиха му се за няколко седмици, след това само от време на време някой отиваше да го изчука и да го понабие, ей така, за профилактика, обаче нито един път не го пуснаха да види слънчева светлина. Пращаха лелките чистачки, които бяха същите изроди, да го хранят с остатъците, които иначе даваха на прасетата, но понякога го забравяха и го оставяха с дни без храна. Момчето обаче се научи да лови плъхове, мишки и насекоми, мазето си беше просторно, имаше всякаква фауна в него, и не гладуваше толкова много, вода течеше достатъчно от разни течове на допотопната канализация, топло имаше около парното и тръбите...

Интересното беше, че след като успя да избие няколко тухли, то откри малка зазидана стая, пълна с кашони с книги, останали от времената преди промените, когато сградата била някакъв си лицей. Там малко по малко, бяха му показвали по-големите му братя и сестри коя буква какво е, се научи да чете гладко и за четирите години успя да изчете всичките книги, а те бяха стотици. Защото момчето имаше мозък, по-различен от този на останалите деца, по-добре работещ, но средата определено не помагаше за развитието на интелектуалния и творческия му потенциал. Помагаше обаче за превръщането му в нещо друго...

Беше намерило в кашоните няколко книги със спортни упражнения и когато не четеше, каляваше детското си тяло. Ако разчиташе само на помията, която му даваха, сигурно щеше да умре, обаче месото от плъховете и от хлебарките, понякога и от някоя заблудена змия, му помагаше все повече да укрепва. Всеки ден отместваше тухлите и четеше, после се връщаше в общото мазе и се молеше да го пропуснат в забавленията си и тази вечер, само и тази вечер.

И така четири дълги и мъчителни години минаха и момчето успя да натрупа увереност и най-важното - физическа сила, за да осъществи плана си. Една нощ се промъкна на горния етаж през отвор на неуплътнените тръби в кухнята, беше към три-четири сутринта и дежурните писъци на малтретираните деца вече бяха заглъхнали. Директорът и шайката му се бяха оттеглили в стаите си, където вече сънуваха пиянските си отвратителни сънища. Фактът, че всяка вечер се напиваха до безсъзнание, помогна на момчето да ги избие в съня им, без никой от тях да окаже съпротива. С два остри ножа от кухнята се беше промъкнало в стаите на всеки един от мъчителите си (тези, които бяха на смяна де, останалите също измряха, но това е друга история). После ги беше заклало много технично, може би генетичната памет на касапина се беше обадила. Всички изнасилвачи бяха намерени с акуратно прерязани гласни струни и сънни артерии, а пенисите им бяха отрязани и хвърлени на земята. После момчето беше изчезнало като сянка в нощта и следите му няколко години се губеха. Беше тръгнало на север и беше напуснало България. Само това беше известно за този период от живота му. Какво е правило само едно единайсетгодишно хлапе, единствено можеше да се гадае.

(Действието се развива след нападението.)

Охраната на имението спря колата с Петър пред портата на ранчото на „Звеното“, което се намираше в самото сърце на Странджа. Караулът беше в пълна бойна готовност - автомати, жилетки от кевлар, боядисани в черно лица. Действаха по протокол, който Петър беше създал преди години точно за такива ситуации. Неслучайно му беше любима древната римска сентенция „Si vis pacem, para bellum“¹³—. Знаеше, че този момент е неизбежен, не точно под каква форма или как ще се случи, но беше сигурен, че няма никакъв шанс някой да не оспори властта му над завзетите през годините територии. Протоколът беше направен така, сякаш Петър трябваше да застане срещу най-гадния противник, когото познаваше - срещу самия себе си. Беше мислил десетки, ако не и стотици часове какво би направил той, за да помете „Звеното“, и сега вече из цялата страна се изпълняваха задачите, които беше задал в протокола - пълна бойна готовност, засилена охрана на складове, депа, цехове, канали. Всички дилъри трябваше вече да са се покрили, наркоманчетата и парти животните щяха да почакат.

¹³ Ако искаш мир - готви се за война (лат.). - Б. а.

- Парола ,Чубака шиба зловещо“, колеги - извика шофьорчето, но ги пуснаха чак след като осветиха лицата им с фенери и ги разпознаха.

После охранителите затвориха тежката порта зад тях и пак се качиха на караулката си, от която наблюдаваха околността през инфрачервени визьори. Такива караулки имаше на четирите края на имението, няколко двойки патрулираха извън оградата, а насам пътуваха още много коли с момчета от близките бригади за подкрепление, ако се случеше някоя допълнителна инфекция.

Колата спря пред голямата дървена хижа, където бяха общите жилищни помещения, главната парти зона и комуникационният център. Навътре в имението имаше и няколко красиви бунгала, „персонални ебални“ им казваше Михаил, но те бяха вече опразнени.

Петър бързо изкачи стълбите, влезе в стая, пълна с компютри, седна пред голям екран, набра няколко цифри на клавиатурата и не след дълго на него се появи лицето на Кольо Агента, което на монитора изглеждаше гротескно голямо.

- Каква е ситуацията, Николай? Разбра ли кой е? Разбра ли какво става?

Агента поклати глава.

- Не още. Вдигнал съм всички мои екипи на крак, но още нямам никаква информация. Ще ми отнеме време, нещо съвсем извън тукашните уравнения е, никой нищо не знае, никой нищо не е чул. Явно е друг мащабът.

Петър махна на едно момиче от обслужващия персонал.

- Мацка, донеси ми кана кафе, вода, някаква храна - да има месо, зеленчуци, ядки. Медицинският екип да е в готовност за Иво и за Михаил, те пристигат всеки момент и ще са пияни. Всъщност предполагам, че ще са пияни, от Варвара идват все пак, а е и нощ. Да се сложат на системи и да се изчистят - след час ми трябват в кондиция.

Това беше една от тайните на „Звеното“. Поради факта, че като рок звезди се мачкаха с наркотици и алкохол, бяха измислили начин да възстановяват организмите си. Освен че спортуваха яко, което не беше достатъчно да контрира трещенето им, вече не бяха на по двайсет все пак, имаха на разположение, където и да бяха, където и да пътуваха, бусче, линейка дори в този случай е по-правилно да се каже, в което винаги имаше дежурни лекар и медицинска сестра. И ако някой го закъсаше здравата, което се случваше сравнително често, на сутринта идваха белите престилки и бързо го ремонтираха. Ама го ремонтираха професионално, не в стил „я земи тея два аспирина, спинкай и до довечера ще ти мине“; имаше системи, инжекции и прибори за всякакви други манипулации, свързани с алкохолите или екстрите, с които се беше разбил пациентът им предишния ден. Това и обясняваше защо момчетата от „Звеното“ толкова бързо възстановяваха.

- Добре, Николай, продължавай да дебнеш и ме информирай през половин час какво се случва. Ние засега сме тук.

- Разчитай на мен - каза Агента, пресегна се и екранът угасна.

Петър набра друг телефон. Изчака дълго, докато му отговорят.

- Никита, ти трябва да знаеш какво се случва. Кой ме удари? Казвай. Нали си кукловод, трябва всичко да знаеш.

- Петре, чух се с моите контакти. Казаха, че нищо не знаят, но смятам, че ме пуснаха по пързалката. Подозирам, не, напълно съм сигурен, че се случва нещо голямо.

- Нали беше казал, че нищо в тази държава не може да се случи без теб, бе?

Момичето сложи в ръката му пълна чаша с кафе и той отпи сериозна глътка.

- Знам, Петре, знам какво съм казал. Всяко нещо си има край обаче. Опасявам се, че става дума за намеса направо от най-горе, щом е толкова голям чадърът, че и на мен не ми дават достъп до информация и ме лъжат. Ти си умен човек - казвам ти го направо, - смятам, че най-вероятно става дума за опит за цялостна подмяна на играта, включително на теб и на „Звеното“. Такива са мащабите, защото получавам доклади, че си обект на масирана атака. Другата опция е, че някой много подготвен ентусиаст те е нападнал и изключително много му върви. Не вярвам обаче да е това.

- И аз не вярвам, въобще не вярвам да е това. - Оставиха до него поднос със студено свинско филе, суджук, кисели краставички, сурови лешници и бадеми. - Искам да продължиш да ровиш, докато не разбереш откъде идва атаката и кой е поставил чадъра.

- Разбира се, Петре, разчитай на мен, ще звънна няколко телефона на някои от моите другари, които ми дължат услуги, и ще ти звънна веднага, когато науча нещо... А ти къде си сега, добре ли си?

- Не те ебе къде съм - каза Петър и затвори телефона.

Взе кафето и храната и излезе на терасата с изглед към малкия язовир, който се намираше във вътрешността на имението и беше обграден от брезова гора. Пълната луна се отразяваше в повърхността на спокойната вода и сигурно гледката щеше да е много по-романтична, ако не беше настоящата галимация. Петър обаче беше кораво копеле и не изпитваше нищо от стандартните за този тип ситуации емоции от сорта на стрес, паника, напрежение. Беше абсолютно спокоен и мозъкът му анализираше фактите, които постъпваха.

Откъм портата се чу силно и продължително изсвирване на клаксон - явно Мишката и Иво пристигаха с антуража си. Или пък Долф беше карал супербързо и ги бе изпреварил.

Петър изяде няколко парчета от филето, лапна шепа ядки и ги прокара с голяма глътка кафе. После стана да посрещне приятелите си. Екипът от Варвара беше пристигнал пръв, което всъщност беше нормално, Варвара беше на петдесет-шейсет километра, а Мордор на четиристотин.

Пичовете въобще не изглеждаха пияни, когато влязоха в голямата зала на първия етаж на хижата, зала, ставала свидетел на зверски партита в едни по-добри времена.

- Пешо, к’во става, копеле, кой е тоя идиот, който се опитва да ни шиба? Имаме ли някаква яснота вече? - почти извика Мишо.

- Брат, не е идиот, като гледам как ни подкара успешно, май най-накрая срещу нас се изправя някой от нашата категория, но дано да не съм прав. - И махна на Мишо да върви към медицинската сестра. - Аре, пичове, ходете да ви тунинговат за половин час, трябвате ми свежарки. Тъкмо през това време и Долфи ще дойде...

Двамата аха да започнат да протестират, но видяха строгия поглед на Петър и последваха сестрата.

Петър погледна към момичето, грижещо за хижата, и каза:

- Извинявай, предвиди някакви супи, ако обичаш, дай от това, студеното месо още, нареди направо една софра горе при телефоните и компютрите, защото Долф ще е яко гладен и ще трябва да го заредим качествено.

- Нещо за пиене да донеса ли?

- Да, но само вода, кафе и чай. Алкохолът и козът ги забранявам, докато не очистим педалчетата, които ни нападнаха.

Долф пристигна точно когато Иво и Мишо излизаха, вече освежени, от манипулациите със системите. Изглеждаше като бог на войната, направо беше обезумял. За няколкото часа адреналинът не го беше пуснал въобще и какъвто си беше първичен и емоционален, излъчваше напрежение на талази.

- Току-що се чух с болницата, Долфи - каза Пешо, след като се прегърнаха на вратата. - И двамата ти братя са стабилизирани и са наред. Яки копелета са и не може няколко парченца олово да ги съборят. Демек - сядай и кротвай! Всичко е наред, прескочили са трапа и двамата.

Долф видимо се успокои, кимна и каза:

- Гладен съм.

Петър го хвана за огромната предмишница и го поведе нагоре по стълбите. Седнаха на масата и всички станаха свидетели как Долф измете едно плато свинско за норматив. Явно една престрелка не можеше да повлияе значително на апетита на Холивуд. Михаил и Иво изглеждаха свежарки, чисто нови, и също стабилно набиваха. Петър се задоволи с още няколко парчета свинско месо, не обичаше да действа с пълен стомах, предпочиташе да е леко гладен, когато е в екшън. По-добре мислеше, а пък и беше по-свиреп така.

- Долф, виждам, че хапна, хайде сега ни разкажи твоята гледна точка за случилото се.

Долф започна да говори, все още дъвчейки:

- Ми начи, бате Пешо, они ни налетеха отвсекъде, запушиха ни пато с един камион и напрао ни разкатаа, запукаха ни с едни автомати, па и моеха да стрелят добре, не беха като нормалните пишлегари тука, дето само се праат.

- Колко бяха?

- Епа колко назе беха май. Ний бехме пет коли с охраните, они беха към двайсет души, начи. Поравно бехме уж. Добре че братото ги запука с картечницата, дето я макне у багажнико, иначе щеха да ни избият кат’ пилци, как ни изненадааа...

- Кажи нещо повече!

- А бе к’во да ти кажем? Направо ни почнаа, немаше приказки, немаше обяснения. Треснаа пилотката с камиона, отзаде ни отрезоха с един бус и ни запукаха. Ако не беха онеа тренировки у планината, дето ни принуди и нас да одиме, са немаше да мое да си говориме така. Евала на бай Радо и Браното, дето ни научиха да пуцаме армейски. - Долф натъпка още една голяма хапка свинско в устата си и за момент не можеше да говори, защото хапката беше по-скоро с размер на пържола. Предъвка няколко пъти и продължи: - А бе шефе, едно нещо да ти каем - они не беха мутри, они се беха войници.

Петър кимна и се замисли, стана и се загледа през прозореца към водите на язовира. Видя как една едра риба, пъстърва май, скочи и се преметна във въздуха. В този момент големият екран се включи и на него се появи лицето на Кольо Агента.

- Момчета, там ли сте?

Петър застана пред монитора.

- Тук сме, Агент, казвай.

- Имам лоша новина, Михаил с теб ли е?

Мишо присви очи, изправи се и застана до Петър.

- Тук съм.

- Михаиле, съжалявам, дядо ти е мъртъв, сега моите момчета намериха трупа му. Разпънали са го на една катерушка и са му прерязали гърлото. Същото са направили и с колежката му. Съжалявам още веднъж.

Мишо се свлече на стола пред монитора и покри очите си. Петър сложи ръка на рамото му и каза с твърд и спокоен глас:

- Дръж гарда горе, брат, светла му памет на дядо ти, беше голям човек, ама сега ми трябваш в кондиция, брат, трябваш ми железен, после ще тъгуваме.

Мишо го погледна. Очите му бяха станали като от камък.

- По-горе не ми е бил гардът, брат, по-горе не ми е бил никога. Жална му майка на този, който го е направил това. Аре да се дигаме, да ходим към Мордор и да му таковаме мамата. К’во правим тук още?

Гласът на Агента се чу от компютъра:

- Момчета, положението е много лошо, някой системно избива вашите хора. Знае ги къде са, къде живеят, щабове и квартири, и Мордор буквално плувна в кръв през последните два часа. Сега цари затишие, защото всички са се покрили според протокола ти, обаче преди малко си беше касапница.

Петър кимна и запали цигара.

- Някой явно ни е разгадал спатиите. Тази наша схема нямаше как да издържи вечно, виж, че хората вече се усещаха, че някой стои зад близнаците, пък и доста народ ние светнахме, нямаше как иначе. Щом обаче знаят къде са нашите хора, нищо не им пречи да знаят къде сме и ние. Хайде да се снаряжаваме и да вдигаме гълъбите.

- Как ще стигнем до Мордор? - попита Ивака.

- Ивак, звъниш на полковник Николай Кръстев и му казваш светкавично да праща насам два хеликоптера. Ще летим с правителствения „Авиотряд 28“ - най-бутиковата българска превозваческа компания.

След по-малко от час хеликоптерите с момчетата от „Звеното“ вече летяха към Мордор.

От храстите до близката до имението горичка се надигна тъмен силует. Бръкна в джоба си, извади телефон, набра номер и зачака отговор.

- Говори, Вова, что происходит?

- Птици слетелись, Шахматист.

- Хорошо - каза Шахматиста, затвори и след това продължи да рови из файловете в компютъра, който момчетата от „Звеното“ държаха в Офиса зад ресторанта на покойния бай Спас. Този същия офис, от който беше започнала цялата епопея. Ужасени до смърт, Мимето и целият персонал седяха на земята в ъгъла с вързани ръце, крака и запушени усти. Не беше типично за Шахматиста да държи пленници, но понякога правеше изключения.

Името си Шахматиста беше заслужил в един затвор в централната част на Съветския съюз няколко години преди политическите промени. Местните бандюги лошо се бяха опарили, когато се опитаха да се ебават с русия жилав младеж. Изглеждаше слабичък, но като ги запука, изпрати четирима в стационара, а двама останаха за цял живот инвалиди. После пък, когато техните хора се опитаха да му върнат, резил беше все пак някакъв келеш да ги излага така, уж беше станал някакъв относително лек търкал, ама през следващите няколко седмици половината бяха намерени мъртви - кой със счупен врат паднал в банята, кой в коридора - с извадено око, кой умрял все едно ей така, без причина. Бързо разбраха, че ако се ебаваш с момчето с шантавия поглед, после ще ти се случват кофти неща, и го оставиха на мира.

Така момчето по цял ден си тренираше, четеше в библиотеката, бачкаше в работилницата, добър дърводелец беше, а през свободното време играеше шах с местния гросмайстор Беляев, който уж бил добър човек, майстор на спорта на световно равнище, ама един път взел, че изнасилил хубавата си млада съседка, пък после я и убил. Какво пък, случва се. Престъплението му обаче не засенчваше факта, че е адски добър шахматист, и любимата му игра беше станала неговото убежище - по цял ден играеше с всякакви криминални елементи. Никой не можеше да му стъпи на малкия пръст и той определено скучаеше, но всичко това се промени, когато срещу него на пейката в края на затворническия двор седна новото русоляво момче, чието лице беше цялото в белези.

Младежът беше книжен шахматист, това се усещаше по играта му, и почти не говореше, но си личеше, че слуша, когато Беляев му обясняваше тънкостите при еди-коя си защита или стратегия. Започнаха да играят всеки ден, момчето губеше непрекъснато, но партиите ставаха все по-дълги и по-интересни.

Някъде на шестия месец се случи чудото. Беляев дори не разбра откъде му се появи. Малкото копеленце го матира, като използва някаква напълно непозната система. Прегази го като с валяк. Гросмайсторът се почувства зле, разтрепери се, но се стегна и подаде ръка.

- Поздравления, млади момко, поздравления...

Момчето го изгледа, както усойница гледа мишка - със студени очи, без капка емоция, все едно не гледаше в очите му, а директно четеше мислите му. После премести поглед върху подадената ръка, не протегна своята, стана и му обърна гръб. Беляев се разтрепери от унижение. За какъв се мислеше този келеш! Стана и го хвана за рамото. В следващия момент усети остра болка в ръката си и се свлече. Момчето беше счупило китката му само с едно движение, прикова го към земята и отново втренчи в него странните си очи.

- Не ми трябваш вече. Не ме занимавай повече.

Момчето се отдалечи, а след случката всички започнаха да го наричат Шахматиста. Свидетел на сцената стана и един млад капитан от КГБ, дошъл в затвора да прочете няколко нови доноса и доклади. Казваше се Кузнецов и хем беше интелигентен, хем безскрупулен и безпринципен. Това, че той видя шахматната сцена и се поинтересува за ситуацията, предопредели съдбата на Шахматиста. Само след няколко дни, вече с друга самоличност, той пътуваше за Афганистан, където мощната руска машина се беше сблъскала с едно неразрушимо препятствие -военизираните племена, които буквално от векове бяха забравили какво е да се живее в мир, и затова на руснаците им трябваше всякакво пушечно месо, което да поставят отпред, за да не хабят редовната си войска в този ставащ все по-сериозен конфликт. Такова пушечно месо стана и Шахматиста, но се оказа, че той не е толкова лесен обект за убиване, а все едно е роден в тези планини. Войната се превърна за него в наркотик, защото сега за първи път изпитваше чувства, близки до усещането му за нормално човешко щастие. Какво повече всъщност му трябва на човек освен автомат, нож, една планина и неколкостотин духа¹⁴, с които да може да си играе?

14 „Духове “руснаците наричали афганистанците, воюващи срещу тях. - Б. а.

Няколко години Шахматиста усвояваше изкуството на войната срещу едни от най-добрите учители, които можеше да бъдат намерени на тази планета. Стана истински воин и започна да сее смърт като чума. Жертвите му бяха стотици и винаги бяха белязани - липсваше им я ухо, я око, я ръка, я някой орган. Поради тези му занимания местните започнаха да разказват легенди за демон. Шахматиста изследваше радостта, която предизвикваха в него мъченията и убийствата. Само това го караше да изпитва нещо като емоция, всичко друго човешко беше изтляло, докато бе седял в онази локва с кръвта на майка си, а после и в онова мазе под педофилския лунапарк. Беше се превърнал в абсолютно чудовище, в гений - сериен убиец, но тепърва му предстоеше да се развихри, защото онзи млад капитан от КГБ, вече станал майор, прочете доклада за склонностите му и когато погледна снимката, видя, че става дума за неговия човек, когото беше измъкнал преди няколко години от онзи забит затвор, намиращ се по средата на нищото. Майорът въобще не беше очаквал да оцелее толкова време този младеж, който междувременно се беше превърнал в страховит мъж, обаче сега, четейки доклада за обезобразените трупове на местни, определено виждаше, че в него има доста нереализиран потенциал. Потенциал, който, вместо да бъде пропиляван из тези чукари и в тази безсмислена и отдавна изгубена война, можеше да бъде използван много по-добре от неговата организация, която винаги се нуждаеше от хора с такива склонности и „таланти“.

Така Шахматиста се озова командир на взвод за изключително сенчести операции в Южна Азия. За няколко години следите му отново изчезнаха, но след това стана известно, че се е подвизавал като агент на платото Шан, след което е поел и контрола над афганските партиди като координатор на доставките на тоновете хероин към Русия, а след това и към Европа...

Новостите, прибавени към тази „романтична“ биография, бяха още неколкостотин обезобразени трупа, събирането на шайка от свирепи и верни до гроб на лудия си водач наемници от всякакви раси и всевъзможен произход и овладяването до съвършенство на няколко класически бойни стила от региона като винг чун, пенджак силат, кали арнис, които в съчетание с руското кемпо и бойното самбо - основните бойни стилове на Шахматиста, го направиха, меко казано, ходеща машина за убиване с изключителни умения.

После нещо се случи с един от най-главните им хероинови канали, който им беше входната точка в Европа. Както беше казал един техен колумбийски колега, с когото Шахматиста и неговите бизнес координатори бачкаха по веригата... (Шахматиста нямаше шефове, отдавна се беше разбрал да не го занимават с някакви си класически йерархически отношения. Беше им показал, че е точен и лоялен, когато му се плаща, но също така им беше показал, че ако някой го ебава, е безкомпромисен. Един объркан чиновник, опитал се да го юрка нещо, беше намерен пред компютъра в офиса си със забита в лявото око химикалка. В челото му пък беше забита, всъщност все едно с чук закована, шахматна фигура - пешка. След този случай вече никой не се опитваше да го овладява, а започнаха да го възприемат като добронамерена към тях природна стихия. Никой не се и опита да го накаже, защото чиновниците растат по дърветата, а истинските убийци се раждат по един на около сто милиона.) Та техният колумбийски колега беше казал, че ако искаш като хората да опънеш Европа, трябва да минеш през гъза й, който се казва България. Държавата мечта за наркопласьорите - на всяко кило кокаин, което се хващало, спокойно минавали по сто, а както казвали местните, „При нас не държавата си има мафия, а мафията си има държава“. Смешното било, че с гордост го казвали някак си.

Обаче нещо се бе случило с този техен канал за хероин. Колумбийците бяха казали, че всичко им е окей, работели с подобна структура, „Звеното“ се казвала, и пичовете били по-точни дори от предишните, пък и по-ефективни. Каналът за хероин обаче беше изчезнал, а дилърите и местните координатори сякаш се бяха изпарили. (Всъщност точната дума не беше „изпарили“, а „разтворили“, но това се разбра по-късно, по време на разпитите на заловените морски лейтенанти и сержанти от структурите на „Звеното“.) Ето защо полковник Кузнецов извика Шахматиста по спешност в щабквартирата си в Киев, а пък той по това време се беше хванал да въдворява мир в някаква забутана нова африканска държава с все още неопределено име.

Бяха разпределили бившия майор от КГБ, понастоящем полковник, в Киев. Това стана след перестройката, която всъщност ловко бе дирижирана от големите кукловоди в Москва, които бяха подредили така пъзела, че ако не бяха направили свинщина на световно равнище, а си бяха впрегнали усилията, пък и уменията в полза на общото благо, а не само на собствените си олигархчета, всичко щеше да е цветя и рози, мед и масло, ама и това е друга история. Полковникът ловко беше яхнал вълната на промените и се беше издигнал много високо, само един етаж и няколко години вярност го деляха от офиса в Москва, откъдето вече щеше да дърпа конците на игри в целия свят и да има в ръцете си неограничавана власт. Той беше търпелив обаче и можеше да чака, знаеше, че лесно ще изпълни поставената му задача да възстанови канала през България и да прочисти вредителите с помощта на Шахматиста и неговата шайка военни главорези и психопати. Беше звъннал няколко телефона на най-високо ниво и бе получил кратък доклад от шефа на българските местни структури, възрастен другар, който явно беше силен и много добър играч, щом се бе задържал в играта след падането на режима. В доклада пишеше, че „Звеното“ се управлява от няколко странни млади мъже, действащи под прикритие и използващи за параван марионетки, в които само изглеждало, че е концентрирана цялата власт, а те си живеели нормален и относително скромен живот, без някой да ги закача, заплашва или да знае какви са.

Интересни типчета трябва да са тези младежи, помисли си Кузнецов. Рядко се случваше в тези среди сребролюбието и жаждата за власт да не обземат замесените в игрите. Но точно такива алогични субекти бяха опасни, защото бяха непредсказуеми, и именно това обясняваше до известна степен случилото се с канала за хероин. Местният шеф на структурата - Никита някой си се казваше, беше докладвал, че момчетата са професионалисти, коректни, но когато ставало дума за хероин, нямало никакъв шанс да отстъпят, имали принцип. Като усетили, че транзитът за Европа минава през техните територии, веднага отреагирали. Беше казал също, че от преговори нямало смисъл, и по този начин им беше подписал смъртните. Не че не можеха да пренасочат канала да минава през Румъния, то и техните политици бяха същите продажни курви като българските, но това беше принципен въпрос, а принципът на Организацията беше, че всичко става по нейния начин - без преговори, без компромиси и без даване на избор.

И така Шахматиста и цялата му банда от над сто войници се вдигнаха от Африка и лека-полека, на части, се насочиха към България само с една задача - „Звеното“ да изчезне, да бъде изтрито от лицето на земята и на негово място силово да се наложат структурите на Организацията. Кузнецов не си направи труда да уведоми местния им представител, този Никита еди-кой си, защото дядката нещо бе тръгнал да им се обяснява, и ако не участваше толкова активно в една атомна сделка, чиято цел бе завличането на няколко милиарда, които от джоба на българите трябваше да кацнат директно в касите на Организацията, та ако не участваше в тази сделка, щеше рязко да отиде да се обяснява в отвъдното. Но засега щеше да мине метър, защото държеше няколко отбора местни политичета така силно за топките, че можеше да ги кара да правят каквото си иска, пък и техен човек беше все пак.

Шахматиста беше казал, че ще се поогледа на местно ниво и чак като събере информация, ще удари. След това беше попитал Кузнецов дали има идеи кой ще оглави местната структура на Организацията и съответно бе заявил, че той би се заел с тази задача. Полковникът първо се бе учудил, никога не беше чувал Шахматиста да иска да се установи някъде, но после бързо се бе съгласил, какво пък толкова, ако се нуждаеше от услугите на убиеца, винаги можеше срещу стандартно заплащане да го мобилизира да върши работа, а пък и така щеше да го държи под око, защото се чувстваше некомфортно, когато Шахматиста поемеше други задачи. Опасяваше се някой ден да не се намери някой, който да му плати повече и да го насочи срещу него самия и срещу хората му.

От разговора беше научил най-накрая, че убиецът е българин, и това не го учуди въобще - най-добрите килъри и воини се раждаха в тази мъничка балканска държава, която толкова години беше послушен сателит на неговата родина. Не знаеше защо е така, но беше факт.

На Шахматиста не му отне много време да разгадае схемата на „Звеното“, имайки на разположение папката с докладите на Никита. Дълги часове седеше в ресторанта, зад който фактически се помещаваше техният щаб, и ги наблюдаваше, правейки се на пияница идиот. Всъщност той въобще не пиеше, не се друсаше и не можеше да изпита нищо от тези стимуланти, но беше експерт в дегизировката и като всеки хамелеон беше влязъл в образ на сто процента. Дори няколко пъти беше играл шах с Иво и Михаил - двамата, които според досието, което му беше дал Кузнецов, бяха директно под шефа си Петър. Ако можеше да изпитва чувства, може би пичовете щяха да му харесат, но неговият случай не беше такъв - виждаше света разделен само на жертви и на фигури, които да местиш. Арогантността на момчетата от „Звеното“ не му беше приятна и затова възнамеряваше да си поиграе с тях, когато ги заловеше. Изпрати Шпиндела да ги удари, защото искаше да види реакцията им. „Звеното“ се справи светкавично с този казус, като показа, че реагира твърде непредпазливо, когато не очаква по-нататъшни усложнения. Тогава хората на Шахматиста удариха и с няколко добре прицелени атаки фактически неутрализираха структурите им в страната. Учудващо беше, че хората на убиеца дадоха фира в този екшън доста повече от очакваното, беше му убягнала военната закалка на „Звеното“, но това дългосрочно не беше проблем. „Звеното“ изпадна в нокдаун, защото всичко в него беше базирано на невидимостта на неговите ръководители и на способността им да ръководят бойните действия, без да се знае, че съществуват. Единственото, което трябваше да направи Шахматиста, за да ги отслаби, беше да отреже връзката им с капитаните и лейтенантите от по-долните нива в йерархията, с други думи - да избие средния мениджмънт, както и направи. Сега оставаше само да ги подмами в капан, за да ги залови и да си поиграе с тях, преди да ги ликвидира. А да изтрепе останалите войници, след като е обезглавил групировката им, беше въпрос само и единствено на логистика.

Хеликоптерите оставиха Петър и придружаващите го на стадиона близо до Квартала. Изнесоха се в една от залите вътре, където понякога тренираха, за да не ги гледа цял Мордор как джиткат въоръжени до зъби. Петър набра Агента по сателитния телефон:

- Дай ми статус, какво е положението? Ние вече сме в Мордор и сме готови.

- Петре, внимавай, тези са много добри, но засега, както и час преди да тръгнете, цари затишие. Твоите хора са се покрили, а техните явно почиват. Резултатът не е в твоя полза, направо на места са те попиляли. Доста жертви са дали и те, но изненадата си е казала думата.

- Ясно. Как е хавата при Офиса?

- Има няколко коли при пицарията и няколко коли пред блока, при къщата на братоците не са засекли движение.

- Окей, ей сега ще им видим сметката на тези отворковци. Продължавай да дебнеш. - Затвори телефона и се обърна към пичовете: - Ивак, ти изчезваш и стартираш протокол „Берсерк“. Явно е време.

Иво кимна и без коментар се завъртя, взе двама войници охрана и тръгна.

- Мишо, Долф, вдигаме се оттук след половин час, влизаме в подземията през тайния вход, който е до бункера в близкия парк, и оттам ги изриваме тези копеленца. Ще им излезем изотзад и ще им пръснем трътките. Това е планът, какво мислите?

Мишо вдигна палец, а Долф се ухили. Бяха общо десет души, нямаше как да не се справят с някакви си калитковци дори и с военна подготовка, като им изскочат в тила изпод земята. Петър набра още един номер.

- Никита, разбра ли нещо?

- Разбрах, Петре, и, уви, новините не са добри. Моите, така да се каже, началници са одобрили операцията, поръчан си от един полковник, казва се Кузнецов - той е от младите поколения, не се познаваме и нямам контрол над него. Всичко е заради хероина и принципите, не можело, тук цитирам, „някакъв балкански келеш да прави каквото си иска“. Това успях да измъкна от един мой съвипускник от „Дзержински“. Съжалявам, Петре, не мога да се намеся тук.

- Ясно, разбирам. Откъде знаят къде да ме ударят?

- Опасявам се, че знаят от мен. Аз... - тук гласът на стария кукловод леко заглъхна - аз съм длъжен да докладвам на началниците си какво се случва, Петре, такава е играта. Правя го от самото начало...

- Да го духаш, шибан комунистически педал, после ще ти обясня каква е играта - каза му Петър и затвори.

След двайсет минути вече се спускаха в подземието през една шахта. Точно слизаха по дългата стълба надолу, той, а под него Долф и Михаил, когато се чуха изстрели, а след тях от тъмното прозвуча глас:

- Имаше над 83 процента вероятност да минете по този път, господин Иванов. - Шахматиста произнесе думите тихо, но достатъчно ясно, пристъпи напред, така че една лампа от работещото незнайно защо дежурно осветление освети лицето му. - Точно вие тримата ми трябвате. Войниците ви горе вече са мъртви.

Мишо изпсува:

- Копеле, това е шибаният пияница, който виси от няколко седмици в кръчмата и ходи с едно

шахче през цялото време. Какъв си ти бе, харпун, каква ти е играта...

- Здрасти, Мишо, аз съм шибаният пияница с шахчето, да. Иначе последната ми игра беше да прережа гърлото на дядо ти. Старецът умря като мъж, можеш да си горд с него.

Мишо се засили напред, но Петър го спря.

- Долф, разкъсай този боклук.

Долф се втурна като побесняла мечка гризли, но устремът му рязко спря, защото Шахматиста светкавично отскочи, отблъсна се от стената и се озова на гърба на Холивуд. После с няколко резки удара в гърлото и лицето му го накара да се свлече на колене, а след секунда и да припадне. Изправи се, дори не се беше задъхал. В изражението му нямаше нищо човешко, погледът му бе на влечуго, на гладно влечуго.

- Ей, голема си нинджа, отворко - скочи Мишо. - И ние сме нинджи...

Не можа обаче да продължи, защото в гърлото му се заби стреличка, която Шахматиста беше изстрелял от малко устройство, което държеше в лявата си ръка. Самбистът подбели очи и падна като отсечено дърво. Петър се засили да ритне нападателя, но в неговия врат се заби друга стреличка. Шефът на „Звеното“ се свлече и последното, което видя, преди да изгуби съзнание, беше абсолютно безизразното лице, което се надвеси над него и каза:

- А сега е време за игра...

Това, което събуди Петър, не беше болката, а усилената на макс песен на „Нова генерация“ „Тъмна земя“, която звучеше от малък, но мощен касетофон, поставен на стол по средата на слабо осветеното помещение. Бързо разпозна къде са. Намираха се на стотина метра от входа на ресторанта навътре в тунелите, в началото това мазе се използваше главно за склад за коз и оръжие на „Звеното“. Дори сега, след толкова години, още се усещаше натрапчивата миризма на марихуана, която сякаш беше полепнала завинаги по стените.

Висеше вързан за верига, преметната през тръба, която вървеше успоредно на тавана. Понеже не беше висок, едва успяваше да стъпи и паренето в разтеглените му ръце беше убийствено. От главата му течеше кръв, явно беше се шибнал при падането, когато този елемент го упои с шибаната стреличка.

Въпросният елемент в момента се занимаваше с Михаил и изглеждаше, все едно рисува на статив. Бавно и методично дереше ивици от кожата на гърба му и изглеждаше силно вглъбен в заниманието си, защото не обръщаше внимание на потока псувни, който лудият самбист изливаше през зъби по негов адрес.

Пешо не можа да потисне усмивката си. Мамка му, веднъж се мре, поне да е гордо. А като слушаше какви ги реди Михаил към мъчителя си, не можеше да отрече, че приятелят му имаше топки. Държеше се, все едно не го дерат буквално в момента, а е в някой бар и предизвиква някого да се сбие с него. Петър се набра леко на веригите и извика:

- Ей, пипонкьо, защо не ме развържеш и да видим кой кого, а?

Шахматиста заби ножа си дълбоко в трапецовидния мускул на Мишката, все едно го остави в поставка за кухненски прибори. Самбистът дори не изпъшка, но псувнята, която извика, накара дори Петър да се изчерви въпреки ситуацията. Шахматиста се приближи до Петър, извади къс нож тип танто и го прокара през корема му, разрязвайки кожата.

- Винаги съм обожавал „Нова генерация“, господин Иванов. Може би са ми любимата българска група. Имам всичко тяхно, всъщност почти само тях слушам. - И пак прокара острието, този път през бицепса му.

Кръвта покапа по пода. Ново движение, този път по скулата. „Кап-кап - забавно е да чуваш как собствената ти кръв капе по пода“, помисли си Пешо.

- Какво искаш, урод? Казвай каква ти е играта и все ще се разберем нещо...

Шахматиста разряза горната му устна на две.

- Недей да говориш, господин Иванов. Ти вече си мъртъв, аз каквото искам, съм го постигнал. Всичко твое вече е мое. След няколко дни моите хора ще са убили всичките твои хора, всичките твои близки и скоро дори спомените за теб ще изчезнат. Всичко е свършило вече за теб, мъртъв си и ти, и другарите ти. Това сега тук е само игра, така се забавлявам.

С рязко движение Шахматиста заби ножа в гръдния мускул на Пешо, който изсумтя от силната болка, но бързо се окопити и се изплю в лицето на своя мъчител.

- Оооо, значи си от тези сладурчета, а, пич? Обичаме да убиваме и да мъчим, щото не ни става иначе пацата. - Пак изплю кръв в очите му и този път го уцели още по-точно, но убиецът отново не трепна. - Ами що не ми направиш една свирка, сладур, така може да ти стане готино и да си откриеш призванието...

- И на мен, и на мен - не пропусна да се включи и Мишо.

Шахматиста леко се подсмихна и отиде до стола, където бе поставен касетофонът. Продължи да говори монотонно, сякаш въобще не бе чул приказките им:

- И „Клас“ харесвам, не толкова, колкото „Нова генерация“, но сега искам да ви пусна „Госпожа Емилия“, моментът, струва ми се, е подходящ. - Отиде до Михаил и брутално го изрита в ребрата, които изхрущяха.

От постановката и скоростта, с която беше изпълнен шутът, Петър, който от дълги години се занимаваше с бойни изкуства, разбра, че този тип е страшен майстор, доста по-добър от него. Това и обясняваше защо беше успял да гътне Долф толкова лесно. Ебаси шибаната нинджа. Откъде ли се пръкна?

„Госпожа Емилия“ започна и мелодията влезе в рязък контраст с виковете от болка. Шахматиста ги обработваше, като систематично ги режеше, сечеше и дереше с всякакви инструменти, които методично вадеше от кафява кожена чанта. Имаше нещо като полуусмивка на лицето му и личеше, че мускулите му рядко застават в това положение, защото изражението му приличаше повече на гримаса. Всичко беше в кръв и миризмата й взе надмощие над миризмата на влага и марихуана. Само един път спря, за да смени музиката, като пак пусна „Нова генерация“ - самата песен „Нова генерация завинаги“. Преди да припадне, Пешо си помисли, че ситуацията трудно може да стане по-сюрреалистична. Мишо припадна малко след него, когато Шахматиста одра татуирано парче кожа от рамото му. Мишката се опита да му каже, че тъкмо се чудел как да я махне тази грозна татуировка, но не му стигна енергията... Убиецът спря да ги мъчи, след стотиците си жертви и „забавленията“ с тях се беше научил много добре да усеща кога да спре, за да става играта му по-дълга и по-весела. Спря музиката и излезе тихо от стаята. Все едно ходеше сянка, никакъв звук не се чу, просто в един момент вече го нямаше там.

Двамата от „Звеното“ висяха от веригите и кръвта им капеше по бетонния под, образувайки локви. Болката беше изключила съзнанието им, защото колкото и държеливи копелета да бяха, всеки си имаше граница. Бяха минали пет дълги минути, когато нещо в дъното на помещението се раздвижи. Там бяха натрупани кашони, между които се виждаше купчина овехтели и изпокъсани чували от зебло, в които някога складираха коза. Та точно изпод тези чували се подаде главата на Минчо Химика, който се огледа като лалугер и чак след минута, когато се увери, че е чисто, стана и отиде до Петър.

- Пешо, Пешо, чуваш ли ме?

Пешо обаче не го чуваше, защото не беше в съзнание. Минчо се върна до чувалите, издърпа оттам чантата си и извади малко шишенце от нея. Отново се приближи до Пешо, отвори амоняка и го тикна под носа му Петър сбърчи нос и отметна глава назад. Минчо отиде до Михаил и повтори манипулацията. Амонякът подейства веднага и двамата се събудиха след секунди. Събуждането обаче за тях означаваше завръщане в света на болката, в който ги беше вкарал русият психопат. А ги болеше неистово - половината кожа от гърба на Мишо беше свалена, а по тялото на Петър се виждаха поне двайсет разреза, които кървяха.

Стиснал зъби от болка, Мишо едва произнесе:

- Минчо, ти си цар, откачи ни от тези шибани вериги веднага. Не знам откъде се появи, но искам да ти кажа, че те обичам, копеле, искам да те разцелувам направо...

Минчо посегна да извади ножа, който още стоеше забит в гърба му, но Михаил го спря:

- Не, остави го това ножче да си седи там, имам идея за този педал. Пешо, к’во ще кажеш да му спретнем едно театро на господин Ханибал Лектър, а?

Пешо се ухили доколкото можа, тъй като му беше сложно с разрязаната устна, и кимна.

- Да му направим постановка на този рус швестер, казваш. Май се сещам какво имаш предвид, ами аз съм за, определено съм за.

Минчо вече ги отвързваше от веригите. Пъшкайки, двамата раздвижиха блокиралите си стави. Целите бяха в кръв, изглеждаха като масовка от „Хелрейзър“. Фактът обаче, че телата им бяха наранени до неузнаваемост, съвсем не означаваше, че духът и волята им бяха сломени.

Михаил се разкърши още един път и каза:

- Минчо, великан такъв, кажи ми, че носиш в тази хубава чанта някоя и друга мостра от продукцията. Кажи ми, че имаш, копеле, кажи ми, че имаш...

- Ами... имам няколко грама от едно неразредено, с което сега експериментирам. Много е чисто.

- Давай го...

- Ама...

- Не се обяснявай, давай пакета тука, че няма време, не се знае русото садистче кога ще се върне...

Минчо подаде пакета на Мишо, който сипа в шепата си и зашмърка, все едно е олимпийски шампион по шмъркане на амфети. После подаде плика на Петър, който, като внимаваше да не бутне забития в гърдите му нож, също се подкрепи сериозно.

- Аре, Минчовски, бегай си пак в скривалището - скърцайки със зъби, каза Мишо, уви ръцете си с веригата и пак висна от тръбата.

Пешо последва примера му и двамата застанаха както преди. Само се спогледаха, нямаше нужда да си говорят. А на Минчо, още преди да се зарие под боклуците и чувалите, му стана пределно ясно, че дори Хълк и Супермен да влезеха в този момент, нашите щяха и на тях да им разкажат играта. Никога не ги беше виждал да гледат така, а ги бе виждал бесни десетки пъти.

Шахматиста не дойде веднага, минаха някъде пет-десет минути, преди пак да се появи като призрак.

- Сега, господа, ми позволете да ви пусна още един шедьовър на „Нова генерация“, казва се „Ледове“ и последните месеци, докато бях с екипа си в командировка в Африка, главно тази песен слушах. - Пусна песента, не толкова силно, колкото преди, и продължи: - Ще ви помоля да си отворите очите, знам, че сте вече в съзнание.

Петър вдигна поглед и се взря в сините му очи на влечуго. Гледаше него, но заговори на Мишо:

- Михаиле, нещо като края на „Смъртоносно оръжие“ виждам тук. Оная серия с Джет Ли, дето беше лошият. Нали се сещаш, копеле...

Мишо се изсмя.

- Как да не се сещам, брат. Там, дето се счупиха от бой на финала. Сещам се, много ясно, любим момент, любима сцена...

Шахматиста едва забележимо се намръщи. Това, че беше социопат и сериен убиец не го имунизираше срещу атаките на хладнокръвното чувство за хумор на психарите от „Звеното“. Колкото и да беше лишен от емоции, му ставаше неприятно, че някакви жертви си позволяват да се ебават с него и очевидно не излъчват страха, който се предполагаше да излъчват в положение като тяхното. Дори бе започнал да усеща нещо, което първо му се изплъзваше, но сега се усети какво е. То идваше от Петър - водачът на „Звеното“ всъщност бе като него, в него живееха същите демони, които явно той просто не пускаше навън. Иначе щяха да са еднакви.

- Еййй, пипонкьо, я ела тука, че не си си довършил работата - предизвика го Мишката с най-гадното си гласче. - Погледни ми рамото, останало е парче кожа с тоя шлякан дракон. Аз за к’во съм те поръчал, като ще ми работиш така небрежно бе, педал!

В ръката на Шахматиста се появи сякаш от нищото дълго острие. Тръгна бавно към Мишо и

застана пред него.

- Тук и сега умираш. Щях да си поиграя още с теб, обаче си прекалено досаден и ме дразниш. Ако това значи нещо за теб, аз доста трудно се дразня, така че приеми го като вид признание.

Мишо не му отговори, а се напрегна и повърна директно в лицето му съдържанието на стомаха си. Това му беше нещо като запазена марка, можеше да повръща когато си пожелае и освен това - на разстояние. После се пусна от веригите и извади ножа, забит в трапеца му Замахна с него към гърлото на Шахматиста, който обаче светкавично блокира ръката му и го ритна в корема. Мишо падна на колене, но в този момент Пешо се включи в екшъна и заби своя нож в гърба на мъчителя им в посока сърцето, като го завъртя. Той все едно не усети нищо, удари го с някакъв шантав удар в лицето и Петър се свлече. Мишо обаче се беше съвзел и подсече нападателя им, който, колкото и да беше нинджа, не можа да запази равовесие и падна на земята. Петър се пресегна и хвана едната му ръка, като успя да я извие в болезнен ключ, русото копеле беше яко, ама и той беше здрав, нали затова цял живот тренираха, именно за момент като този. Мишо хвана другата му ръка и по самбистки я счупи, след което заби палците си директно в очите му.

- Това ти е за дядо ми, боклук нещастен. - Бръкна дълбоко и писъкът на Шахматиста едва не ги оглуши, когато пръстите размазаха очите и се забиха в мозъка му

Пешо успя да извие ръката, която държеше, и счупи и нея. После се претърколи, сграбчи и рязко прекърши врата на Шахматиста. Свлече се на пода до него по гръб и се отпусна. Само чистите амфети в кръвта му го спираха от това да припадне отново от напрежението и от болката. Чуваше как Мишо също диша тежко, но и как в същото време се смее.

- Брат, в „Смъртносно оръжие“ нямаше драйфане.

- Ако бяха на Балканите, копеле, сигура щеше да има. Г аранция.

Петър се разсмя.

Чувалите се размърдаха и оттам се подаде Минчо.

- Минчовски, можеш ли да отидеш до съседния склад и да ни донесеш два автомата и няколко пълнителя. Имаме да си чистим ресторанта от вредители.

Минчо тръгна, обаче Мишо го спря

- Нали имаш още от онези мостри?

- Имам.

- Давай ги насам.

(16 часа по-късно, на масата в ресторанта под ореха)

- Събев, всички ли са мъртви?

- Да, Пешо. Последните часове прочистихме основно. Вие също сте се справили отлично тук, а тези не са случайни момчета. Половината са бивш Спецназ...

- Ами и ние сме Спецназ, и САС сме, и тюлени сме. Нали ти си ни учил все пак.

Бранимир се разсмя.

- Не съм само аз, Радо е основният ви учител, аз само ви завърших като воини.

Пешо, който, както и Мишо, беше целият в шевове и опакован в бинтове, се изправи и вдигна халбата си високо.

- Какво да ви кажа тогава, пичове? Освен че от тази маса преди години започна всичко. -Чукна халбата си в тази на Мишо и извика: - Наздраве за „Звеното“!

И след това се напиха като изроди.

Какво се беше случило всъщност, след като неутрализираха Шахматиста? Протоколът „Берсерк“ представляваше договор, сключен между „Звеното“ и фирмата, в която работеше Бранимир, а отскоро и Радо. Тази фирма беше най-елитната частна армия на света, в пъти подобри бяха от „Блекуотър“, в която служеха най-добрите и най-опитните наемници. Протоколът „Берсерк“ включваше следното: когато „Звеното“ сигнализира, че се нуждае от съдействие, към България директно трябва да се насочат двеста души от персонала на фирмата, с чиято помощ да се изринат всичките зложелатели, врагове, неприятели на клиентите им. Това и обясняваше какво се беше случило с екипа на Шахматиста през последните часове. Хората му нямаха и време да разберат какво ги удари, направо бяха пометени.

Трябваше да се отбележи, че когато се измъкнаха, Пешо и Мишо собственоръчно отнесоха повече от десет души - екипа, който беше оставен да пази ресторанта и пленения персонал. Първо хвърлиха главата на Шахматиста нагоре през шахтата, а след това изскочиха от подземието, целите в кръв, побеснели и надрусани с поредното експериментално прахче на Мично, и направиха страшна касапница. Спецназ, Спецназ, но резултатът за две минути беше 12:0 за Квартала. Без да се брои Шахматиста.

(Киев, няколко месеца по-късно)

Кузнецов забързано вървеше по улицата, защото закъсняваше за театър. Ръмеше и затова държеше чадър. Ако поддържаше това темпо, имаше шанс да не закъснее и в такъв случай новата му любовница балерина нямаше да му вдигне скандал. А тя - колкото беше красива, толкова беше и зла. Чукаше се като в приказките обаче. От унеса в мислите му го изкара остро убождане в крака. Тъкмо се беше разминал с висок мъж, който въпреки дъжда не беше отворил чадъра си и бодро го размахваше покрай себе си. Полковникът понечи да го наругае, но нещо стегна гърдите му. Хвана се за сърцето си и се свлече на земята. Пяна изби на устата му.

Николай Попов-Агента се наведе над него, усмихна се, с едва забележим жест посочи чадъра си и каза:

- Каква ирония, нали?

После придоби разтревожено изражение и започна да вика за линейка на чист украински, без акцент, а когато повече хора се скупчиха около тялото на умиращия, бавно се обърна и се стопи в сенките на близката улица.