Хроники на звеното

Финал 4 - Психарите отлитат на юг

- Ама добре се е уредил тоя пергиш. Глей к’ви мебели, баси, глей к’ъв полилей бе, копеле, глей само! - Мишо зяпаше високия таван, захапал дебел коз. - Аз такива мебели съм виждал само по филмите. Бах мааамму...

Пешо се пресегна и взе джойнта от устата му. Дръпна си мощно, така си дръпна и така напълни дробовете си на макс, както само йога наркоман може, задържа доста дълго и издиша. Димът се изви около кристалните висулки на полилея, бавно се издигна над тях и достигна тавана. Вярно, беше висок, над четири метра беше. Не бяха ли чували тея лайнари, че два и седемдесет е златният соц стандарт? Какво беше това разхищение на пространство! Майната му, помисли си той, боли ме фара за шибания им фън шуй на тия соц боклуци. Отпи от бирата си и предаде тревата на Иво, който го погледна и се ухили.

- Добре де, толкова години джиткаме заедно, не разбра ли, копеле, че не ме кефи да пафкам? Какво ми го подаваш сега...

- Аз съм длъжен да ти предложа, пък ти всеки път си решаваш, брат. - Пешо продължаваше да държи коза в изпънатата си ръка. - А пък ти, ако си възпитан човек, а аз знам, че си възпитан, ако не пуфтиш, трябва само да го вземеш и да го подадеш на следващия в кръгчето или в каквато формация се е подредила тайфичката.

Иво сви рамене, взе коза и го подаде на Мишо. В този момент влезе Долф, влачейки две безжизнени тела. Така те по-скоро приличаха на парцалени кукли, отколкото на елитните охрани, които до преди малко бяха. Долф ги беше прегазил като носорог. Иначе бе спокойна натура, обаче се беше поизнервил покрай стрелбите, братята в болницата и това как Шахматиста го беше приспал така унизително с нинджа пинизите си. Вече започваше да кротва, Арни и Силвестър утре-вдругиден щяха да ги изписват, но всеки път, когато се погледнеше в огледалото и видеше белезите, които му бе нанесъл русият психопат, полудяваше. Това и обясняваше защо двете охрани на Никита Кукловода изглеждаха толкова зле и нямаше изгледи скоро да се събудят.

- Долфи, вържи ги тея калитковци, запуши им устите с нещо и ги заври в някой килер или гардероб, тук има достатъчно, като гледам. Това не е апартамент, а някакъв замък направо.

Долф потвърди, че е разбрал, като изръмжа, и се насочи към вратата, която се намираше в далечния край на огромния хол. Направо мачле можеше да се спретне, толкова беше голям.

- Ама вярно ебаси мебелите има тая гад. - Пешо отвори още една бира, която извади от огромния сак с провизии. - Все едно не сме в България, а в някакъв шибан английски клуб, заеби. Липсват само сетер, камина, и положението заспива. Капитализъм в действие.

Мишо отвори един шкаф и подсвирна.

- Гледай, гледай каква уредба, батенце! „Маранц“ Не е тъп тоя, знае на какво да слуша. -Бръкна в страничния джоб на широките си бермуди и извади един диск. - Гледай сега какво правя.

Мишо пъхна диска в уредбата, натисна няколко копчета и завъртя най-голямото. Зазвуча песента „Психопат“ на „Ъпсурт“ и той затанцува, захапал коза. Приближи се, танцувайки, до Варела и също извади бутилка бира от сака с провизиите. Отвори я и изпи на екс половината, а после мощно се оригна. Всъщност не се чу много дали е мощно, защото така беше надул колоните, че цялата къща кънтеше. Никита някога си я беше поръчал тази уредба, за да си слуша Бетовен и Макс Брух, обаче с възрастта ищахът му да слуша музика се беше загубил и хубавата уредба вече бе по-скоро мебел, жалко наистина, защото вадеше зверски звук.

Като стана дума за Никита, ето че и той вече излизаше на сцената. Голямата стъклена врата се отвори и дъртият кукловод влетя в хола. Беше с бежова пижама на странно райе, изглеждаше доста сънен, а в ръката си държеше стар валтер. Мишо му се ухили широко, допи бирата, пак се оригна и запокити към него бутилката, която, описвайки съвършена траектория, се заби право в десетката му Никита изпусна пистолета и падна върху дебелия килим. Сега вече изглеждаше не само сънен, а и зашеметен, но въпреки всичко не загуби съзнание, явно имаше доста корава глава. Струйка кръв се стече по лицето му Погледна към Петър и заеквайки, като в гласа му се долавяха и нотки на несъмнен гняв, попита:

- Петре, какво правиш в моя дом с тези изроди, по дяволите? За какъв се мислиш?

Петър се доближи, клекна до него, извади кутия „Боро“, взе цигара, изтръска малко тютюн в шепата си и го втри в малката драскотина на челото на Никита. Кръвта, която не течеше особено силно за рана на главата, спря почти моментално.

- Да не цапаш, Никита, да не съсипеш хубавия килим. Ние в нашите си къщи можем да си кървим на воля, щото ебал съм го у някакъв си мокет, теглиш му един сапун и после си е като чисто нов, ама това твоят килим е друга работа, нали? Персийски, а?

- Персийски е, да, подари ми го един посланик преди години... - тръгна да отговаря автоматично Никита, защото си беше учтив типаж, но се усети и изсъска: - Ама ти, момченце, сега ми кажи какво си мислиш, че правиш? Не се самозабравяй, келеш такъв...

Не можа да продължи, защото Пешо му отвъртя такъв шамар, че главата му едва не отхвръкна. Този път Никита загуби съзнание и се свлече на пода.

Петър се изправи.

- Варел, дигни този пергиш и го сложи да седне на масата. Дай му нещо да пие, сипи му едно уиски най-добре. Ей сега ще се събуди, шибнах го лекичко. То иначе си е грехота да удряш възрастен човек, ама на този елемент каквото и да му направим, все ще му бъде малко. Точно този е един от най-виновните за положението в страната, гадината мръсна. А покрай него ние

също сме за ебане, аз де, щото затънах в схемите му, да се шибам в играча.

Никита действително се събуди след около минута и явно шамарът и видимото отсъствие на охраната му го бяха навели на извода, че играта се е променила драстично и че е по-добре да не се дръвчи, защото не каза нищо, само отпи от тридесетгодишното уиски, което Варела му сипа, и замислен потърка зачервената си от Пешовия шамар страна.

Пешо придърпа един красив дървен стол и седна до него. Наля си пълна чаша с уиски, отпи и доволно примлясна.

- Никита, педал шлякан, гледай сега какво правим. Ще те светна веднага, защото съм точен пич и не искам да се чудиш повече какво става.

Той глътна още веднъж от еликсира и стана. Отиде до Мишо, който точно беше запалил нов джойнт, и си дръпна. Доближи до рафта от орехово дърво, върху който бяха наредени снимки в рамки, взе една и я показа на Никита.

- Това е дъщеря ти Маруся, петдесет и три годишна, живее във Форд Лодърдейл, Флорида. Има малка галерия за чуждестранно изкуство и така нататък...

Петър почти нямаше селективна памет и помнеше огромно количество информация. В момента в съзнанието му беше разтворен докладът за Никита и неговото семейство, който беше поръчал преди години на Кольо Агента, и все едно четеше оттам. Взе друга снимка, от която се пулеше грозновато момиче, яхнало кон на фона на прелестно езеро.

- Внучка Димитрина, трийсет и една години, живее в Швейцария, женена за Харпун фон Едикойси... - Взе следващата, от която за разлика от предишната гледаше симпатична висока девойка. - Виолета, тая са я правили късно, двайсет и три годишна, учи в Оксфорд, някаква тъпотия от сорта на сравнителна филателия или квантова педагогика, ама за к’во му е на момичето да учи нещо смислено, нали дедо й е милиардер, на нея работа не й трябва, на нея й трябва хоби...

Взе снимката на Виолета и пак седна до Никита, който гледаше гадно, но беше достатъчно разумен да не си отваря устата. Пешо сложи снимката върху масата със стъклото нагоре и погледна към Михаил.

- Куре, я дай тук писмото от Венецуела, дай да праснем по няколко линии.

- Брилянтна идея! - веднага се съгласи Мишката и му метна пакета, в който имаше десетина-петнайсет грама чист венецуелски кокаин, който драстично се различаваше от мазилката, примесена с аналгин, на която толкова се радваше така нареченият мордорски хайлайф, докато си пудреше носа с нея и после ходеше да щрака палци и да мята гьобеци под звуците на мазната си отвратителна музика.

Пешо изсипа една буца върху циците на момичето от снимката, разби я с една карта и наряза няколко дебели линии. Мишо му подаде свита зелена банкнота и Пешо изшмърка две от тлъстите магистрали, после върна банкнотата на колегата си, който прасна остатъка с нечовешка скорост и професионализъм, които показваха дългогодишна практика. Петър близна пръста си, обра няколкото прашинки, които бяха останали по стъклото, и отново погледна Никита.

- Ей така от циците на внучката ти скоро може да шмъркат някъде в Косово. Ама на живо, чаткаш ли?

Очите на стареца се разшириха, но пак нищо не отговори.

- Да не влизам в детайли, сега обръщаме играта с теб. А иначе цялата ти рода, дето си я покрил из целия свят да харчат парата на тукашните балъци, дето ги крадеш от години, цялата ти рода, ама цялата ти рода, повтарям, всичките ще дадат фира, и то по много гаден начин, Никита, ама много гаден начин.

- Петре, самозабравил си се...

- Млъквай, педал... Ти си се самозабравил. И то отдавна. - Петър отпи голяма глътка уиски и запали цигара. Зениците му се бяха разширили и кафявото почти не се виждаше, очите му изглеждаха, все едно са чисто черни. - Ако си мислиш, че можеш да ни шибаш, че можеш да ни жертваш и после всичко да се размине, а ти да си хванеш следващите бандитчета да ти вършат мръсната работа и само да им дърпаш конците, жестоко си се объркал, ше те еба у играча. Няма такава опция. Бачках с теб, защото ми изнасяше. Ти играеше твоята игра, аз - моята, и си джиткахме години в тази симбиоза. Обаче ти взе, че ме изпя на твоите господари, така те били обучили, ами хубаво бе, мистър Кагебе, ама както ме налазиха изродите, така с теб ни приключи договорът. Пуяк надут, ти през цялото това време мен за поредното мутре, което водиш за носа, ли ме смяташе бе, боклук...

- Петре, правиш огромна грешка, престани веднага, напуснете дома ми и може и да ви пожаля. Също така спри с този просташки речник, не ти отива на интелекта...

Пешо се изсмя.

- Гледай колко си се самозабравил бе, арогантна путко. Сега аз контролирам теб, не ти мен. Не разбираш ли, че в момента се решава съдбата на семейството ти, а ти си вече бита карта, пътник си. - Взе коза, който Мишо му подаде през рамото му, дръпна и издиша дима в лицето на стареца. - Шибан паразит си ти. Толкова високо си се качил, толкова отдавна, че вече не знаеш какво се случва с хората и как се мисли нормално. Тъпак. А за речника ми ще ти кажа един цитат, дърт пергиш, а ти познай откъде е: „Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам.¹⁵“ - Петър му се изсмя, защото беше уверен, че кукловодът тази книга не я е чел. - Така е и при нас, момчетата от улицата, като животни говорим и като животни казваме нашите истини, с такъв речник. Но не улицата е виновна, виновен си ти, ти и всички лайнари около теб. Щото можеше да е друго, можеше да е съвсем различно, ако се бяхте разкарали, шибани кръвопийци! - Застана зад Никита и го хвана за раменете. После придърпа снимката на внучката му пред него, хвана го за косата и натисна лицето му върху стъклото. - Та значи, господин Кукловод, ако искаш това момиченце да си остане усмихнато, ей сега тук ще разкажеш малко за всичките зулуми, които ти и твоите хора сте сътворили през последните десетилетия.

¹⁵ Цитатът е от „Пикник край пътя “ на Аркадий и Борис Стругацки. - Б. а.

В същото време Варела вече наместваше на статив видеокамера; обърна я срещу стареца и я включи.

- И не се притеснявай колко ще говориш, имаме цялото време на света. Нали нямаш против, че ще се нанесем малко у вас, много ни харесва къщата ти и смятаме да покупонясваме тук няколко дни.

Никита изпсува. Вече беше осъзнал, че младото копеле всъщност тотално го е матирало и не му е оставило никакъв полезен ход. Защо не го очисти навреме, него и шантавите му приятели? Заблуждаваше се, че го контролира, но същевременно не можеше да го разбере, мотивацията му беше на съвсем различно равнище, при Петър винаги имаше момент на непредсказуемост. Трябваше да го поръча още след инцидента с Акулата, но интелектът му го заблуди, мислеше си, че ще може да го подчини, и ето сега докъде се докара. Късно е вече обаче... Пак изпсува, пресегна се към пакета цигари на масата, запали, жадно си дръпна и след кратка пауза започна да говори:

- Всичко започна в края на 89-а, когато манипулирахме част от глупавите идеалистчета от Кръглата маса и инфилтрирахме сред тях наши агенти, които впоследствие оглавиха всичките партии на опозицията. Бяхме планирали този сценарий за развитие на нещата няколко години преди прословутия Десети ноември и всичко беше подготвено...

Никита говори, без да спира, повече от три часа и им разказа истинската история на прехода, която всъщност се оказа още по-гнусна, отколкото те предполагаха: създаването на мутрите, насърчаването на престъпността, сриването на съдебната ситема, приватизацията, малоумните договори за газ с Русия, схемите с лекарствата, подслушванията и изнудванията, партийното строителство, перманентната манипулация на изборите, обезличаването на медиите и унищожаването на свободата на словото...

Старият кукловод говореше, момчетата пушеха, пиеха, пафкаха и колкото повече той говореше, толкова по-мрачни ставаха те. Музиката на „Ъпсурт“ беше перфектният фон на разказа. Когато старият комуняга спря да говори, Мишката отиде до уредбата, пусна пак песента „Колега“, увеличи, беше намалил, за да е чист записът, и се обърна към Никита:

- А бе бай Хуй, две неща да ти кажа. - Взе бутилката уиски и отпи директно от нея; кукловодът го изгледа презрително, ама на Михаил му беше баш през оная работа дали някой го гледа презрително. - Първо, черпя те с тая песен, за теб са я писали наш’те момчета, за теб и за всичките путки, които са се нароили след теб, ше ти еба майката, глупак. И второ. - Доближи се до него и му прошепна тихо на ушенце: - Пич, направо ми се повръща от теб. Гнус ме е. - После се обърна, пак тресна сериозен гълток от бутилката и викна към Долф, който дремеше на едно кожено диванче: - Долфи, опаковай го и тоя изчеп и го заври при охранителчетата му

Мишката погледна към Петър, който вдигна палец утвърдително.

- Утре ще го хванем да звъни по телефона, защото ще има да спуска чадър над схемите ни за довиждане. Бахти боклука, бахти боклука...

(След няколо дни)

Пиеха питиета на Паметника, както бяха правили стотици пъти преди. Слънцето скоро щеше да залезе, но беше топло, точно толкова, колкото да е приятно. Пешо и Ивака си говореха с две симпатични, малко повечко татуирани мацки, а Мишо, след като се беше пречукал на рампата със скейта, реквизиран от новите попълнения хулигани, доволно пафкаше от едно слимче и явно се радваше на одраното си коляно. Защото човек колкото повече пораства, толкова по-рядко си разбива коленете (вече не прави толкова бели сигурно), и когато му се случи да си ги разбие, може, вместо да го боли, да му стане готино, спомняйки си за детството. Те, децата, сега не си разбиват коленете толкова често де, защото в интернет други неща можеш да си разбиеш.

Татуираните мацки изчезнаха за бира, а висшият мениджмънт на „Звеното“ се размаза на топлите камъни на Паметника. Петър се загледа в близката сграда на Университета и се замисли какво ли би станало, ако оная тъпа секретарка някога се беше смилила над него и го беше пуснала да си запише семестъра. Късно обаче беше либе за китка, един вид. Влакът беше тръгнал, и то към друга гара. Пресегна се, взе джойнтчето от Михаил и си дръпна.

- Е, пичове, беше доста емоционално, не мислите ли?

Иво отпи от чашата си с мента (то не беше само мента, а коктейл, който съдържаше сто грама мента, сто грама водка, долети със спрайт) и се разсмя.

- А бе направо беше ебаси циркът. Какви неща се случиха през последните години, никога не съм си представял, като бяхме лапета и си играехме на фишки пред блока, че ще станем най-големите престъпници, които нашата мила родина е виждала, мислех си тогава, че ще стана максимум инженер, а виж каква кариера...

Мишо си забърка същата като Ивовата напитка и въздъхна.

- Не мога да си представя, пичове, че това ни е последното поркане на Паметника, а и в Мордор по принцип. Толкова сме се сраснали с този град, че направо не мога да проумея, че съвсем скоро няма да ни има в него. - Изпи половината от напитката и доля мента догоре, ама с връх я доля направо. - Петре, копеле, всичко ли е уредено, сигурен ли си, да не стане някоя насирация на финиша?

Пешо му се усмихна и кимна.

- Не се коркай, копеле, всичко е ток и жици. Утре, когато се пооправим, ставаме, отиваме на сватбата на Марто Рахнев в Осигилиат, правим к’вото правим там, цепим си насам и... действаме.

Плана го бяха бистрили последните няколко дни. Имаше две опции - да останат и в един момент да умрат, което беше неизбежно с оглед последното развитие на нещата, или да изчезнат, така категорично да изчезнат, че никой да не тръгне след тях. Цяла нощ и цял ден мислиха в къщата на шибания Никита. Хубавото на това, че мислиха там, беше, че можеха да си смазват мислите с отлежалите питиета, направо изкъртиха бара на стареца кагебист. Доста говориха, доста мислиха, доста спориха, покрещяха си малко, но на финала всички се съгласиха с Петър, че е наложително да изчезнат. Нямаше как да останат и да оцелеят. То не беше живот да ходиш с десет души охрана, да се оглеждаш през цялото време и да се съобразяваш с всичките лайняни подробности, с които трябва да се съобразяват мутрите от висшия ешалон. Грам не беше оферта техният живот; те можеха и да си се кефят, но нашите пичове въобще не ги блазнеше този начин на съществуване. Та съответно викнаха Кольо Агента, викнаха и Арни и Слай, които, защото си бяха свръхчовеци, се бяха самоизписали от лечебното заведение, събраха и средното ниво мениджмънт на „Звеното“. Цялата среша протече в големия хол на Никита, който през това време пазеше дрешника, правейки компания на своите бодигардове. Бяха го пуснали само да се обади по телефона и да каже, че отива на риба и да не го безпокоят една седмица, после го бяха накарали да звънне на още няколко телефона, за да омъгли схемите им и да им спечели време, и накрая пак го бяха заключили. Старата комуняга още ги гледаше гадно, обаче те спряха да му обръщат внимание.

Бързо сглобиха плана, след като Агента им каза за готвената засада. Някаква резервна клетка от хората на Шахматиста бяха тръгнали да изпълняват протокол, който Шахматиста беше задал, ако нещо се случи с него и спре да се включва в комуникациите. Протоколът гласеше: ако той изчезне, директно да скачат върху „Звеното“ и да ги чистят, без да се колебаят. Все хубави хора били, беше казал ухилен Агента, ветерани от Афганистан и Чечня, от сладур нагоре. И нашите решиха да изиграят операция „Цирк Балкански“, която после стана главна тема на медиите. Идеята беше, каквато е всъщност всяка брилянтна идея, много проста и трябваше да се развие в две фази. Фаза едно беше екшън частта, която включваше тривиални неща като сватби, стрелби, взривове и така нататък, а фаза две трябваше да е свързана с връзките с обществеността, или както ставаше модерно да се казва по чуждестрански - PR, батенце. С две думи нашите пичове първо трябваше да „поумрат“ леко, а след това медиите, между другото повече от половината от тях по един или друг начин бяха станали собственост на „Звеното“, трябваше да раздухат историята до небесата, като посочат за предполагаеми поръчители на убийството им тримата братя от Холивуд. А историята трябваше да изглежда така: въпросните братя са били контролирани от подлите Петър, Михаил и Ивайло, които на свой ред са били комбина със зловещия кукловод Никита Едикойси, а сега (това естествено трябваше да бъде само като предположение) тримата братя най-накрая успели да се отърсят от контролиращите ги изверги, макар и по този „леко“ кървав и експлозивен начин. Паралелно с това по всички медии трябваше да излезе и запис на „изповедта“ на дъртия кукловод, който, Агента не предполагаше, а беше напълно сигурен, щеше да предизвика сериозно сътресение в цяла България, правителството щеше неизбежно да падне и меко казано, в милата родина щяха да настъпят едни доста интересни времена, през които ей така, за разнообразие, изстрадалият български народ най-накрая можеше и да има шанс нещата да се оправят, но това си зависеше и от него самия и също си е отделна история. В случая важното беше така да се преекспонира смъртта на тримата босове, действали под прикритие, че никой и никога повече да не си мисли за тях като за живи. Никой. Никога. А това, ако си имаш медии подръка, всъщност не става толкова трудно. Снимки на ковчези, снимки на разревани манекенки, снимки на гробове, анализи на криминални мозъци, които обясняват някакви изфабрикувани глупости за това какво се е случвало през всички тези години, някакви мутроподобни актьорчета да разказват „истината“ и така нататък. С тази схема, ако я въртиш няколко месеца по всички информационни канали, не само ще накараш хората да повярват, че нашите са умрели, а и практически да повярват във всичко. А после, защото е известно, че българинът няма историческа памет, всичко щеше да избледнее и да остане само легендата. И т’ва е, конец фильма. Финито! Капут!

- Е добре де, Агент, а с телата какво ще правим? Откъде ще намерим... - беше попитал Мишо, когато подробностите се уточняваха.

Агента се беше усмихнал, защото наистина се бе привързал към тези младежи. И към четиримата, но най-близък всъщност чувстваше Тонката, дори след това често го посещаваше в

имението му в Тайланд.

- Остави казуса с телата на мен, Михаиле. Довери ми се.

(Осгилиатско шосе - късна вечер след сватбата на Марто Рахнев, посока Мордор)

Ударната група на Шахматиста беше в пълна бойна готовност. Трябваше да блокират пътя и да размажат шибаняците, които си мислеха, че имат някаква власт в тази шантава малка държава. Само да имаха късмет наистина да са очистили техния лидер, въпреки че това беше почти невъзможно, не само щяха да ги избият като кученца, а щяха и да ги шибат. Не само тях, а и всичките им приятели и роднини. Всеки момент очакваха да се задействат, защото връзката им им беше сигнализирала преди двайсет минути, че колите на „Звеното“ току-що са минали покрай него.

В този момент някъде на около километър от тях се чу пукотевица и страховита експлозия, все едно започва война. Всичко продължи около две-три минути и после настана пълна тишина. Дори славейчетата и бухалите се бяха сдухали и си траеха, което рядко се случва там по това време на годината. Украинците и чеченците се спогледаха и шефът им прати кола, за да провери какво се е случило, преди да са дошли куките, което щеше да стане скоро, защото след такава пукотевица нямаше как да не налазят.

Наемниците бързо се върнаха.

- Шефе, двете коли са на парчета. Телата са разкъсани и обгорели, оцелели няма. Няма как и да има, било е страшно. Стреляно е с автомати, картечници и РПГ-та, а после някой е минал и с огнехвъргачка.

Украинският шеф изпсува:

- Ебал съм ги, да се разкарваме от тази откачена държава. Тези са луди всичките тук.

После дойде полицията, дойдоха експертите, а пък те веднага успяха да разпознаят останките (той и Кольо Агента им помогна - къде с подкупи, къде с леки изнудвания, по-бързо да стигнат до „правилните“ изводи и заключения) и... на следващия ден започна фаза две - номерът с медиите...

(Централна Америка след няколко месеца)

- Никога няма да ми омръзне да седя на този плаж, каквото и да се говори - че на третата седмица писвало. - Пешо беше се размазал на пясъка, а главата му беше в скута на Таня. - Тук сме вече повече от три месеца и не ни е омръзнало. На теб омръзнало ли ти е, кажи ми?

Тя го целуна.

- Не може да ми омръзне. Огледай се, това е раят. Виж морето, виж пясъка, виж джунглата, виж този залез. - Пак го целуна, този път по-дълго. - Виж и себе си. Всеки ден все повече и повече се превръщаш в онова момче, в което се влюбих тогава, на онова парти. А онзи звяр, който видях в ресторанта...

Пешо вдигна ръка и сложи пръст на устните й.

- Забрави го онзи човек. Той умря, няма го вече. Сега съм само аз - и й се усмихна.

Таня стана.

- Ще направя още една кана мохито. - Главно мохито и дайкири, това пиеха, дайкирито беше в чест на Хемингуей. - Нали искаш?

- Искам естествено.

Тя влезе в бунгалото, което беше малко, но много уютно. Самото място наистина приличаше на някакъв минирай - цветовете, спокойствието, което излъчваше природата, убийствените залези, морето. Беше приказно. Петър се изправи и седна на ратановия диван до масата под големия навес на терасата на бунгалото. Провикна се:

- Любов, какво ти се слуша. Ерика Баду или Мери Джей Блайдж.

Таня отговори от кухнята:

- Днес предпочитам Ерика Баду

Петър пусна най-хубавия й албум и се протегна. „Значи така изглежда щастието, ами харесва ми, харесва ми много“, помисли си той. С удивление отчиташе факта, че агресията, напрежението, а дори и спомените за изминалите години с всеки следващ ден избледняваха. Никога не се беше чувствал така, за първи път бе щастлив и спокоен. Голяма работа, че не можеше да ходи в Мордор, светът беше огромен и го очакваше. А и усещаше, че се влюбва все повече и повече в Татяна...

Тя излезе със запотената от леда кана мохито, наля в две високи чаши и седна до него. Целунаха се, преди да си кажат наздраве, мохитото беше божествено. После така, пиейки си мълчаливо, щастливи, дълго гледаха как слънцето потъва в тропическото море...

(Стирн, Норвегия)

Мишо сложи слушалките на плейъра в ушите си и показа среден пръст на инструкторчето, което нещо май се опитваше да му се кара, но той хич не му се връзваше. Слушалките бяха много мощни и „KMFDM“ се чуваха, все едно направо му свиреха в главата. За първи път беше чул тази песен, „Joint juke Jezebel“ се казваше, в саундтрака на „Мортал комбат“ и всеки път настръхваше, когато отново я слушаше. Сега пак настръхна, изсмя се от безпричинен кеф, затича се и скочи от ръба на скалата. Зад него русолявият младеж се счупи да псува на норвежки, докато гледаше как лудият му клиент се отдалечава, разперил крилете на своя костюм.

Мишката крещеше. Още докато беше гледал за пръв път в ютюб клип за този откачен спорт, се беше заклел един ден да скочи и той и да полети като пичовете от видеото. И ето че това вече се случваше и беше сто пъти по-яко, отколкото си го беше представял. Не сто пъти, а хиляди пъти по-яко. Летеше над синята вода на фиорда Бляблябля, не можеше да им произнесе тъпите викингски имена, и това е... Последните месеци, освен че чукаше, поркаше и се друсаше като откачен, беше изпробвал всеки екстремен спорт, който предлагаше дестинацията, в която се подвизаваше. Преди това доста се бе забавлявал, когато отиде да гледа как се хранят акули от клетка, която от малко корабче спускаха между тях и после хората им хвърляха мръвки. Мишо влезе в клетката, напушен с местния коз, тези африканци знаеха какво да пушат, и направо се беше разгембил, докато гледаше как тоталните морски машини за убиване гонят кървавите парчета месо буквално на сантиметри от него...

Летеше с огромна скорост покрай стената на пропастта и от водата под него го деляха стотици метри. Възнамеряваше веднага щом кацне, да скочи поне още десет пъти. С пича, който нещо му се пеняваше горе, щеше лесно да се оправи, сигурен беше, та какво значи за един български психар да вкара в релси някакъв си парашутист, та бил той и потомък на викингите.

(Южно от Патая, Тайланд, след година някъде)

- Е, какво ще кажеш за тази къща, Ивак, харесва ли ти наистина?

Седяха под шатра в градината на много красива дървена къща, която се намираше на около километър от имението на Тонката. Дори беше на същия хълм, откъдето се виждаше заливът.

- Е как да не ме кефи, копеле? Няма такава красота.

- Факт, брат, влюбих се в природата, когато дойдох тук. Но още повече ме кефят хората, нищо общо нямат с нашите темерути. Аре, и тук има гадни и тъпи копелета, но са пренебрежимо малко в сравнение с нашите. Туризмът също малко съсипва нещата, гледай, и тук има участъци, все едно че си в Слънчев бряг, ама то тъпи туристи има навсякъде. Но само като мръднеш настрани от цивилизацията, и все едно попадаш в приказка - кеф ти храмове, кеф ти дива природа. Пък и доста древна история имат, ще ти дам да почетеш...

- Брат, разбирам защо се засели тук, когато излезе от играта. Да ти кажа честно, още първия път, когато с бандата ти бяхме на гости, реших и аз един ден да дойда тук...

Тонката се засмя.

- Еми знам, копеле, то ти личеше. Радвам се, че така се развиха нещата и че се усетихте навреме, щото иначе нали знаеш какво щеше да стане...

- Е знам, много ясно, бяхме си пътници, не можеше да продължи вечно това. - Отпи от фреша, направен от плодове, които нито беше чувал, нито можеше да разпознае, но бе страшно вкусен. -А Пешо, какво става с него, не съм го чувал от месец...

- А, екстра си е, вчера се чухме. Другата седмица с Таня летят насам. Мишо също май се е налудувал с неговите изродщини и също ще дойде. Демек другата седмица се събираме целият екипаж за първи път, след като „умряхте“. Иначе последно Михаил караше кайт някъде тук наблизо, в Австралия беше май или в Нова Зеландия, не помня точно, каза, цитирам: „Прескачам нагърмен акулите и им ебавам майката.“

- Яснооо, типичните мишовщини... - разсмя се Иво.

Тонката се ухили.

- Пешо също така скоро ще идва в клуба на татковците. Каза ми, че мацката е бременна.

- Супер.

- Супер я. Само ти и Мишката останахте. За теб имам един жокер - сестрата на жена ми й е

казала, че си пада по теб...

Иво го погледна.

- Онова лудото маце от купона оня ден ли? Дето е манекенка ли?

- Точно...

- Копеле - вдигна одобрително палец Иво, - участвам на сто процента. Тя е нечовешка мацка.

- Окей, айде, утре си на вечеря у нас и ще я поканя - каза Тонката и стана. - Искаш ли да те водя да се погмуркаме, има едно добро място малко по-долу. А после може и да отидем на бар и да попием бири...

- Едвам ма нави, копеле!

Станаха и отидоха да се гмуркат, а и да пият бири след това.