Импулсивно

Десета глава

„О’Мали примиъм мотърс сервиз и поддръжка“ представляваше сива ивица офиси, залепени за по-висок тухлен гараж. Няколко невзрачни коли бяха паркирани на паркинга за служители, попивайки слънце и прахоляк. От лявата страна, в покритата част с надпис „Само за клиенти!“, се мъдреха няколко милиона долара под формата на луксозни предмети.

— Спри до синия ролс — каза Майло.

— Не трябва ли най-напред да поискам позволение?

Той плесна пластмасовото табло на кадилака.

— На колко километра е този шедьовър?

— Сто хиляди с втория двигател.

— Издръжливостта бие лукса, синко. Официално те обявявам за класика.

Приемната представляваше тясно пространство с една празна кафемашина. Без столове, без списания, без чакащи хора. Зад една стъклена преграда чернокожа жена с очила за четене местеше колонки с числа по екрана на компютър.

Майло почука по стъклото. Преградката се отмести.

— Мога ли да ви помогна?

Той се представи и попита за Клайв.

— Клайв Хатфийлд? Защо?

— Бихме искали да поговорим с него.

Тя натисна бутона на интеркома.

— Клайв на рецепция. Рецепция до Клайв.

— Няма много хора днес — рече Майло.

— Наричаме ги клиенти — каза тя. — Рядко идват тук.

— Прибиране и доставяне?

— Тези хора го очакват. Преди го правехме безплатно. Сега взимаме по сто долара и никой не се оплаква.

— Епохата на занижените очаквания.

— Моля?

— Цената на бензина, а?

— Така казват шефовете.

— Кой извършва прибирането и доставянето?

— Момчетата, които описват колите.

— А не монтьорите?

— При техните заплати? Не мисля.

— Квалифициран труд.

— Така казват.

— Клайв от колко време работи тук?

Тя се приближи до прозорчето.

— Подозирате ли го в нещо?

— Съвсем не.

— Рутинни въпроси — рече тя. — Като по телевизията.

— Познахте.

— Щом казвате. — Тя се върна към компютъра си.

Изчакахме пет минути, преди Майло да я помоли да се обади пак на Клайв.

— Може би прави нещо шумно и не чува — каза тя.

— Можем да отидем отзад и да го потърсим.

— Не, няма проблем.

Тя повтори повикването. Преди да утихне съобщението, вратата зад нас се отвори и един писклив глас каза:

— Чух те още първия път, Естер.

Отчетлив акцент, само че не чипс и бира. Може би „Суийт хоум Алабама“.

— Ето ви го — промърмори Естер.

Клайв Хатфийлд избърса почернелите си ръце в парцал, който не беше много по-чист от тях. Трийсет и няколко годишен, висок, с криви крака в сив раиран гащеризон, дълга и права кафява коса, оцветена в червено по върховете, рунтави бакенбарди, малък счупен нос. Присвитите му очи ни наблюдаваха, докато се бършеше от маслото. Когато част от мръсотията падна, забелязах бледа ивица кожа около левия му безименен пръст.

— Да?

— От полицията са, тебе търсят — каза Дороти.

— От полицията?… Какво, по дяволите… това да не е някакъв майтап?

— Да поговорим отвън — рече Майло.

Хатфийлд се поколеба, но ни последва.

Минахме покрай едно яркочервено бентли „Континентал“ GT купе, което Хатфийлд изгледа с отвращение.

— Малко е крещящо — каза Майло.

— Парите са си техни — сви рамене той. — Къде ме водите?

— Тук — рече Майло, като се спря до кадилака.

Физиономията на Хатфийлд се изпъна, докато оглеждаше колата ми.

— Това полицейски автомобил ли е? Да не сте под прикритие?

Той прекара пръст по капака на кадилака и остави сивкава следа.

— „Дженерал Мотърс“ сложиха шаси от шевролет двойка на тези, малко ги замазаха и направиха цената по четири.

— Чух, че бентли „Континентал“ било поукрасено отвътре ауди — каза Майло.

Хатфийлд пъхна парцала в задния си джоб.

— Интересувате ли се от коли? Какво карате, когато не сте на работа?

— Порше 928.

— Не е зле. Аз обаче предпочитам „Карера“.

— Клайв, тук сме заради Катрина Шонски.

Хатфийлд отметна коса от очите си. При това движение докосна малкия си нос и остави мазно петно на върха му.

— Какво за нея?

— Кога последно я видяхте?

— Какво, да не е загазила нещо?

— Отговорете на въпроса, моля.

— Последният път… значи явно наистина е загазила.

Хатфийлд извади кутия „Сейлъм“ от страничния си джоб и издуха дима към вдлъбнатата муцуна на един черен астън мартин.

— Последният беше, когато нещо се разфуча и ме изрита от тях… бих казал преди… около три месеца.

— Любовна драма?

— Нямаше любов — усмихна се Хатфийлд. — Само знаете какво.

— Физическа връзка.

— Само физическа, без връзка — каза Хатфийлд. — Запознахме се в един бар, излизахме няколко пъти. Това момиче е голяма артистка. В леглото, имам предвид. Разбеснява се, все едно ще се пръсне. Накрая се усетих, че се преструва, и й го казах. Тогава ме изгони.

— Кой бар?

— Кой бар беше… — Хатфийлд се почеса по главата.

— Клайв, това не е много труден въпрос.

— Двамата с нея ходехме в няколко бара по онова време, не мога да се сетя в момента. Живея в Северен Холивуд, тя е във Ван Нуис, но искаше да пие в Шърман Оукс, „Студио сити“, казваше, че е тузарско… първият път май беше в… не, не беше бар, първият беше в един ресторант, онова френското място… „При Морис“. Хапвах си пържолата, тя беше на бара, когато отидох до тоалетната, видях задника й на стола и се завъртях наоколо. Готино момиче, светлината падаше върху косата й и цялата изглеждаше златна. Дребна, но с жестоко тяло. Заговорихме се веднага, всичко потръгна много лесно и така се озовахме у тях. След няколко дена й се обадих и почнахме да излизаме заедно. Ама нищо сериозно.

— Колко време излизахте с нея?

— Колко време… някъде към два и половина — три месеца. След това стана знаете как.

— Как?

— Сложно — рече Хатфийлд. — Много драми, както с всички момичета. И какво е направила, за да загази?

— Защо трябва да е направила нещо?

— Това момиче няма дисциплина.

— В какъв смисъл?

— Много пие… тъпите коктейли „Лонг Айлънд“, имат вкус на студена пикня. Понякога много пуши знаете какво. Понякога си пъха в носа твърде много знаете какво. На мене ми стига една бира, може би две. До другото не припарвам.

— Драма и дрога — рече Майло.

— Няма да повярвате колко от тях са така. — Той дръпна от цигарата в очакване на коментар, който не се появи. — Аз съм реалист. Навремето се състезавах в Пас Крисчън. Трябва да си пазя рефлексите във форма.

— Къде е Пас Крисчън?

— Мисисипи.

— НАСКАР?

— Малко Про стрийт, малко Дикси Спортсмън. На сън мога да карам.

— Катрина злоупотребява — каза Майло. — Значи може би рефлексите й са по-бавни?

— За нея всичко е на шега — каза Хатфийлд. — Работя на две смени, за да изкарам издръжката на децата, а тя иска пържоли и раци. Мислеше ме за селянин, така и не потръгна между нас. Кофти шофьор е. Веднъж й дадох да кара моя корвет, щеше да изпотроши скоростите, оттогава не го доближава. Когато й казах, се ядоса. Какво, да не е катастрофирала с мустанга и да е наранила някого?

— Идвала ли е при вас тук?

Хатфийлд извади мръсния парцал и го прехвърли от едната ръка в другата.

— Може би.

— Може би?

— Да, идвала е.

— Колко пъти?

— Може би… два пъти. Да, два пъти, втория път ми направи проблем, влезе в сервиза все едно е неин и попита за мене. Никой не влиза там освен нас, специалистите.

— Като в операционна — каза Майло.

— Какво?

— Вие сте като лекари, които работят върху пациенти, и шефовете искат всичко да е под контрол.

— Точно така, същински лекар съм — каза Хатфийлд и вдигна черните си ръце. — Някои от другите момчета са повече като касапи. — Крива усмивка. — Само ако знаеха клиентите какво става тук отзад.

— Значи Катрина се е появявала два пъти.

— Точно това е, никога не съм я канил, просто се появяваше. Втория път ми донесе обяд. Някаква вегетарианска гадост, юфка, нещо такова. Казах й да си го избие от главата.

— По това време връзката ви е затихвала?

— Нямаше никаква връзка. Прекалено много драма.

— Само че в продължение на два-три месеца сте търпели — казах аз.

— Това беше заради знаете какво. А и нямаше начин да има някаква връзка, защото бях женен.

Той заразтрива ивицата бяла кожа.

— Разводът ви свързан ли е по някакъв начин с Кат? — попитах аз.

Хатфийлд се изсмя.

— Ами, глупости. Свързан е с това, че се оженихме, когато бяхме на седемнайсет, за четири години ни се родиха четири деца и повече не можехме да се понасяме един друг. Тя ги взе всичките и се върна в Кълъмбъс.

— Знае ли за Кат?

— Не е нейна работа. — Той се ухили и потърка кокалчетата си. — Кат не е нито първата, нито последната.

— Играч сте — рече Майло.

— Работя много, няма от какво да се оплаква — каза Хатфийлд. — Помагам и на нея, и на децата, и си скъсвам задника, за да го правя. Ако искам малко да се позабавлявам, никой не може да ми забрани.

— Виждали ли сте някои от приятелите на Кат?

— Не, а и тя не е виждала моите. Всичко беше…

— „Знаете какво.“

— Именно. — Хатфийлд пусна цигарата на асфалта и бавно я стъпка. — Няма ли да ми кажете какво е направила?

— Изчезнала е.

— Изчезнала ли? И какво от това? Непрекъснато го прави.

— Какво имате предвид?

— Обаждам й се да се видим, а нея никаква я няма. След няколко дена тя ми звъни и ми се фука как била в Мексико, на Хаваите или не знам къде си. Фука ми се как се запознала с някакъв богаташ, който й плащал сметките, докато била там, как ядяла речни раци, морски раци, филе миньон и не плащала нито цент. Като почна да ги разправя тия, знаех, че ще има проблеми.

— Как така?

— Тя очакваше някаква гадост. Наистина ли мислите, че нещо й се е случило?

— Няма я повече от седмица.

— Голяма работа. Тя просто става и тръгва.

— Карате ли колите понякога? — попитах аз.

— Ъъ… да, непрекъснато, за проба.

— Малки кръгчета в квартала ли?

— Зависи от проблема. Ако клиентът казва, че спирачките свирят след десет минути каране, трябва да я караш десет минути. Защо, да не искате да се повозите?

— Кат искала ли е да се вози?

Хатфийлд се почеса по главата.

— Защо й е да иска?

— Върви с раците и филето миньон — казах аз.

Той не отговори.

— Врънкала ли ви е? — попитах аз.

— Защо питате?

— Казала е на приятелката си, че сте я возили в едно от бентлитата.

Бърза лъжа, понякога направо си се чудя. Майло обърна глава, за да не види Хатфийлд как устните му се разтягат.

Присвитите очи на Хатфийлд леко се разшириха.

— Така ли ви каза?

— Точно така.

— Откъде знаете, че казва истината?

— Момичето като почне да врънка, става досадно — рекох аз.

Без отговор.

— Клайв? — рече Майло.

— Защо трябва да си признавам? — попита Хатфийлд.

— Клайв, изобщо не ни интересуват шефовете ви — каза Майло, — просто се опитваме да разберем какъв тип момиче е Кат.

— Какъв тип ли? Нахална, ето какъв. Да, врънкаше ме, притискаше страхотното си тяло в мене, казваше ми какво ще ми направи, ако само малко я повозя, много ти се моля. — Гласът му се извиси в хленчещ алт. — Имаше една, която и без друго трябваше да тествам, така че я повозих.

— Каква кола беше? — попита Майло.

— Ролс „Фантом“.

— А не бентли „Арнидж“?

— Мога да ги различа.

— Това първият път ли беше, когато се появи, или вторият?

— Първия път — каза Хатфийлд. — Тя затова дойде втория.

— Смятала е, че пак ще го направите?

— Мислеше се вече за собственик на сервиза. Направо влезе и попита къде е Клайв. Натресе се право на управителя.

— Първия път отпред ли чакаше?

— Прати ми съобщение. Както правят всички. Бях зает, трябваше ми малко време да изляза. Тя се ядоса. За секунда да останем насаме и почва да мрънка.

— Някога да сте я возили в бентли? — попитах аз.

— Не, само в ролса.

— На кого е?

— Не ни казват.

— Хареса ли й?

— Разбира се — рече Хатфийлд. — Само кинтите я интересуват, да се хване с някой богат и да натрие носа на майка си. Щото мрази майка си. Тя го казва, не аз. Тъпа работа.

— Кое?

— Да си мислиш, че някой е готин, щото кара готина кола. Нека да ви кажа нещо — богатите тъпаци си харчат всичките пари да се изфукат, след това ги хваща страх и изобщо не я изкарват от гаража. Това е все едно аз да имам пари и да ви ги навирам в лицето, ама после — опа! — хваща ме шубето да не ме види някой и да не ми свие всичко.

Майло се засмя.

— То си е смешно — каза Хатфийлд и запали нова цигара. — Като намерите Кат, кажете й да ми се обади, ако иска, даже ще се направя, че не забелязвам как се преструва. Повечето време съм бил женен, така че съм наясно с преструвките.

Той тръгна да си ходи, но Майло го задържа с няколко лесни въпроса, чиято цел беше да го накарат да се отпусне. Хатфийлд стана малко по-дружелюбен, даже разказа един мръсен виц за жената, енота и ауспуха. Нищо повече не каза обаче за Кат Шонски. Когато Майло го попита къде е бил вечерта, когато е изчезнала, той отговори:

— Обикновено идея си нямам къде съм бил. Ама за късмет този път знам. Бях си в Кълъмбъс. Голямата ми дъщеря имаше рожден ден.

— Кога пристигнахте и си тръгнахте?

— Не ми ли вярвате?

— Рутинен въпрос — каза Майло. — Помогнете ни да се ориентираме и ви оставяме на мира.

— Добре, добре… когато дойдох… хм… трябва да е било четвъртъкът преди излизането й, дето казвате. Бях в Кълъмбъс четири дни, после отидох с колата до Байлокси да видя майка си. Тя е в старчески дом там и когато ходя при нея, я водя в казиното и я оставям с инвалидната количка до някоя ротативка, докато не свърши всичките си монети. Два дена по-късно съм пак тук. Щях да ви кажа да проверите в колко съм дошъл, ама не искам проблеми с шефовете, така че не ме прецаквайте, става ли? Всичко ви казвам.

— Дотук добре. Случайно да си пазите самолетните билети?

— Трябва ли?

— Как се казва бившата ви жена и кой е телефонният й номер?

— Вие сериозно ли?

— Абсолютно сериозно, Клайв.

— Уф…

— Вие връщате ли колите с три колела?

Хатфийлд приглади косата си назад и ни възнагради с нащърбена усмивка.

— Добре, питайте я, няма за какво да ви лъже. И можете да й кажете колко добре изглеждам.

— Непременно, Клайв.

— Направете й скомина — каза Клайв. — Кажете й, че сте ме видели с някоя актриса.

— Име и номер, Клайв.

— Британи Луиз Хатфийлд. Дръжте си телефона далече от ухото, че това момиче бая крещи.

Майло си записа информацията и се загледа в него, докато той се отдалечаваше. Върнахме се в офиса и показахме снимка на Кат Шонски на Естер.

Тя я разгледа.

— Не мога да се закълна, но май че е една от онези, които идват при него. — Приближи снимката до очите си. — Не е зле. По-добре е от другите.

— Клайв популярен ли е?

— Няма да повярвате — рече тя. — Носят му обяд. В това момче сигурно има нещо, ама аз не го виждам.

— Едва ли е чар — отбелязах аз.

— Нито пък чисти ръце.

— При тази работа едва ли можеш да се опазиш чист — казах аз.

— Точно така, затова излизам с учител.

— Клайв канил ли ви е да излезете? — попита Майло.

— Шегувате ли се? — Тя се върна към снимката. — Мислите, че й е направил нещо ли?

— Според вас способен ли е? — попита Майло.

— Според мене е простак с кисел нрав, но никога не си е изпускал нервите, нито пък е бил агресивен. Но сигурно всеки е способен на такова нещо. Значи го подозирате.

— Ни най-малко, госпожо. Най-добре да си мълчите за този разговор.

Тя свали очилата си.

— Нямах намерение да разпространявам слухове.

— Разбира се, че не. Значи Клайв…

— Клайв си е добре — рече тя. — Всички тука са добре. Имам си работа.

Прозорчето се захлопна.