Импулсивно

Трета глава

Първокласна кожа от няколко крави и едно-две дървета за фурнир.

И всичко това миришеше като частен клуб в Мейфеър.

Интериорът на бентлито беше в мръснобяло, тук-таме изпъстрено с черно; нямаше как петно да остане незабелязано. Въпросното петно беше около пет квадратни сантиметра, от дясната страна на седалката до шофьора. Проточило се към шева и по-бледо в долната си част. Или се е разтекло, или някой го е забърсал.

Допусках, че може и да е кетчуп, но някак по-вероятно ми се струваше да е хемоглобин.

— Не съм впечатлен — каза Майло.

— Може да има и още, но на черната подова настилка не се вижда, освен ако не разгледаме много отблизо.

— Провери ли багажника?

— Отворих го и го огледах. Изглежда все едно никога нищо не е слагано вътре. Буквално. Има два чадъра, закачени за преградката. Собственикът каза, че вървят с колата, струват осемстотин долара и никога не ги е използвал.

Майло опъна латексовите ръкавици на лапите си, наведе се, завря глава близо до петното, но не го докосна. Като оглеждаше и душеше, той провери подовата настилка, вратите, редицата остъклени прибори. Отвори една от задните врати и каза:

— Колата мирише на ново.

— На една година е.

— Пет хиляди километра на километража. Май собственикът не е използвал само чадърите.

— Има и лексус — каза Шон. — Твърди, че не бие толкова на очи и е по-надеждна.

Майло пак огледа петното.

— Прилича на кръв, но не виждам следи от удар нито с висока, нито с ниска скорост. Някой кретен, сигурно детето на съседите, се е напушил и порязал на нащърбения си бонг. Колата от гаража ли е открадната?

— От алеята.

— Такава кола и собственикът не я прибира?

— Така изглежда.

— Ключовете на таблото ли са били?

— Той твърди, че не. Щях да го разпитам още, но телефонът звънна и влезе вътре.

— Вероятно са били прибрани — каза Майло, — никой не иска да изглежда като идиот. Кражбата на нещо толкова очевидно издава незрялост и импулсивност. Което пасва на съседския пънк. Също и захвърлянето наблизо. Какво мислиш, Алекс?

— Звучи логично.

Той се обърна пак към Шон.

— Ако беше сериозен случай, щях да претърся района, започвайки от бунището, и да разбера кои са проблемните тийнейджъри. Само че това е едно голямо „ако“.

— Значи да не се занимавам? — попита Шон.

— Собственикът настоява ли да се занимаваш?

— Стреснат е от кръвта, но казва, че не иска да се шуми, тъй като няма щети.

— Ако бях на твое място, Шон, щях да го посъветвам да извади „Мегиар“-а и да забрави за цялата работа.

— Какво е това?

— Скъп препарат за почистване на кожа.

— Нямам нищо против — рече Шон.

— Приятен ден.

Докато вървяхме към кадилака, вратата на бледожълтата къща се отвори и оттам забързано излезе един мъж.

Беше на около четирийсет години, метър и осемдесет, с дълги, отпуснати крайници, ниско подстригана кафява коса, посребрена по слепоочията, и малки очила с кръгли стъкла. Беше облечен в сива тениска, сини кадифени панталони и кафяви мокасини без чорапи. Очилата бяха кацнали на тънък прав нос. Устните му бяха стиснати и издадени напред, сякаш някой го беше стиснал за бузите.

— Лейтенант? — Той подмина Шон и се отправи към нас, оглеждайки ризата на Майло с разбунтувалите се слонове и моята черна блуза и джинси. Присви очи зад очилата в опит да разбере кой от нас е главният.

— Майло Стърджис.

Една ръка с дълги пръсти се протегна към него.

— Ник Хюбъл.

— Приятно ми е, сър.

Хюбъл посочи бентлито зад гърба си.

— Странна работа, а? Казах на детектив Бинчи, че не искам да правя от това голям въпрос, но сега размислих. Ами ако бандитът е някой от квартала и реши да мине към нещо повече от евтини забавления?

— Имате предвид скъпи забавления — рече Майло.

Хюбъл се усмихна.

— Купих я в един от онези моменти, когато не знаеш какво правиш. Караш я една седмица и после си даваш сметка, че не е нищо повече от една кола и илюзията те е омаяла… Както и да е, исках да кажа, ами ако някой от местните престъпници със сериозни антиобществени намерения се навърта наоколо и кражбата е само първият симптом?

— На какво, господин Хюбъл?

— На безразборни кражби. — Очите на Хюбъл зад очилата бяха светлокафяви и подвижни.

— Притеснявате се, че може да се върне и да опита нещо друго ли? — попита Майло.

— Не бих го нарекъл притеснение — отвърна Хюбъл, — а по-скоро… май наистина съм притеснен. Беше толкова явно — просто се качвах и я подкарвах.

— Имате ли представа кога може да е станало?

— Казах на детектив Бинчи, че може да е било по всяко време между единайсет вечерта, когато се прибрах, и тази сутрин, когато излязох от къщи и видях, че я няма. Тръгнал бях към „Кънтри Март“ за закуска. За миг си помислих, че може да съм я паркирал в гаража, след това си дадох сметка, че няма как да е станало, защото другата ми кола е в гаража, а останалото е склад.

Той извърна очи.

— Нямаше я. Не можех да повярвам.

— По кое време излязохте сутринта, сър?

— Седем и четирийсет и пет. Ако искате да огранича още времето, не вярвам да е станало след пет сутринта, защото вече бях станал и бях в кабинета си, който е от предната страна на къщата, така че сигурно щях да чуя нещо. Макар че не мога да съм сигурен. Двигателят на тая кола наистина е безшумен, признавам го.

— Пет сутринта — каза Майло. — Рано ставате.

— Обичам да съм добре подготвен, когато отворят пазарите в Ню Йорк. Понякога, когато работя с международните борси, ставам още по-рано.

— С акции ли търгувате?

— Дилетантствам с ценни метали и енергийни източници. Тази сутрин нищо не ме грабна, затова реших да закуся и да проведа няколко разговора.

— Явно дилетантствате успешно.

Хюбъл сви рамене и се почеса по главата.

— По-добре е от упорития труд. Както и да е, обадих се и докато детектив Бинчи се появи, я бях намерил.

— В квартала — каза Майло.

— През три пресечки, на „Вила Ентрада“.

— Някаква особена причина да отидете дотам?

Хюбъл изглеждаше объркан.

— Познавате ли някой престъпник, който живее на „Вила Ентрада“ и би могъл да направи нещо такова? — попита Майло.

— А — каза Хюбъл — не, съвсем не. Просто карах нагоре-надолу, и аз не знам защо, тъй като не вярвах, че ще я намеря. Сигурно само за да правя нещо, нали разбирате? Опит да си върна контрола?

— Напълно, сър.

— Ако ме бяхте накарали да се обзаложа, щях да кажа, че е някъде в Източен Ел Ей или Уотс, или на път за Тихуана. Можете да си представите колко се изумих, като я видях паркирана край пътя, с ключове на таблото.

— Като стана дума за ключовете — рече Майло, — как така…

— Знам, знам, глупаво е — каза Хюбъл. — Основният ключ е в чекмеджето на бюрото ми, но кой да предположи, че ще намерят другия?

— Резервният комплект ли?

— Една от онези магнитни джаджи, държа го под калника, ако основният се загуби — изчерви се Хюбъл. — Май е тъпо, а?

— Кой знаеше, че е там?

— Там е работата — каза Хюбъл, — че никой. Толкова внимавам, че когато карам колата на автомивка, го махам. Явно не съм внимавал достатъчно. Може някой да е минавал и да ме е видял как го махам. Повярвайте ми, научих си урока.

— Всичко е добре, когато свършва добре — каза Майло.

— Абсолютно. Но кръвта е притеснителна, нали, лейтенант? Забелязах я чак като се прибрах. — Примигване. — Кръв е, нали?

— Възможно е, сър, но дори и да е така, няма следи от насилие.

— Какво искате да кажете?

— Няма много кръв, а при насилие обикновено остава така нареченият контактен разлив — разтичане, пръски или големи петна. Това прилича по-скоро на човек, който се е порязал и се е избърсал в кожата.

— Разбирам — каза Хюбъл. — Но все пак някой е кървил вътре и това не съм бил аз.

— Сигурен ли сте, сър?

— Сто процента. Първата ми работа като се прибрах, беше да си огледам краката — можеше да ме е ухапал комар и да не съм забелязал. Не че щеше да потече през панталона ми, бях с дебелите си джинси, със зимния „Дизел“, а те са много плътни — потупа се той по бедрото. — Огледах краката си отпред и отзад, даже ползвах огледало. Нищо.

— Доста усилия сте положили — каза Майло.

— Бях много стреснат, лейтенант. Първо колата ми изчезва от собствената ми алея, след това я намирам, а вътре има кръв! Предполагам, че след като направите ДНК анализ и установите, че не съвпада с нито един известен престъпник, ще се успокоя.

— Няма нужда от ДНК анализ, сър.

— Няма ли? — попита Хюбъл. — Чувал съм, че технологията е много напреднала от времето на процеса срещу О Джей Симпсън. С новите тестове резултатите излизат много бързо.

Майло погледна Шон.

— По-бързо, но все пак изисква време, сър — каза Шон. — А ДНК анализът е много скъп.

— Аха — рече Хюбъл. — Значи не ви е приоритет, момчета.

— Не че не ви влизаме в положението, сър…

— Такъв шок е — каза Майло. — Усещането, че са нарушили личното ви пространство.

— Познахте — каза Хюбъл. — Но най-важното е дали той не е на свобода и не замисля нещо друго?

Майло му изнесе лекцията си „Заблуди в криминалистиката“, която ставаше все по-актуална предвид измислиците, които даваха по телевизията всяка седмица.

Основните моменти бяха следните: магьосниците от криминалните лаборатории са много интересни, но дребните подробности от местопрестъплението имаха значение в по-малко от десет процента от случаите, чакащите за ДНК анализ в Министерството на правосъдието бяха толкова много, че то имаше договор с една лаборатория в Ню Джърси за допълнителната работа, а тя пък беше толкова претоварена, че само убийствата и жестоките сексуални престъпления заслужаваха да се анализират.

— Дори и при сериозно престъпление, господин Хюбъл, могат да минат месеци.

— Гледай ти. Как изобщо разкривате някакви престъпления, лейтенант?

Майло се усмихна:

— Мотаем се наоколо и понякога ни излиза късметът.

— Съжалявам, не исках да… само десет процента, така ли?

— Най-много.

— Добре, разбрах… Просто човек живее в определен квартал с надеждата, че може да е относително изолиран от… явно това също е измислица.

— Това наистина е спокоен квартал, сър. Един от най-спокойните в нашето управление.

Спестена беше малката мръсна тайна на Уестсайд — насилието в скъпите квартали е рядкост, но не и кражбите, включително на коли. Както беше казал един заловен крадец: „Там има разни готини неща“.

— Значи да се успокоя и да забравя, че изобщо се е случвало — каза Никълъс Хюбъл.

— Знаете ли какво, сър, ако детектив Бинчи има време, той ще се обади за техническа помощ и ще вземе проба, поне да установи дали е кръв. Ако експертите по местопрестъплението имат време, могат да изследват цялата кола. Щом така искате.

— Какво ще търсят?

— Още кръв, нещо необичайно. Може да отнеме известно време.

— Значи няма да имам кола няколко дни?

— Възможно е.

— Ами — рече Хюбъл, — никъде нищо не открих…

Той се усмихна измъчено.

— Огледах с фенерче. Сигурно съм замърсил местопрестъплението.

— Чистили ли сте колата с прахосмукачка, сър?

— Не, но отпечатъците ми…

— Отпечатъците ви ще са по цялата кола, защото вие я карате. Ако не сте чистили с прахосмукачка и има някакви съществени петна или пък са останали влакна, ще можем да ги намерим.

Хюбъл потри око с пръст.

— Десет процента, казвате? Щях да се обзаложа, че са деветдесет. Явно не ми е това стихията.

— Затова сме тук, сър. Искате ли детектив Бинчи да извика техническа помощ?

— Ще свалят ли тапицерията на вратите?

— Не, сър. Ще използват тампони, може би ще остържат някои повърхности, ще натопят каквото намерят в солен разтвор, ще добавят различни реактиви — химикали, които взаимодействат с телесните течности. Могат да направят анализ на място за човешки протеин, а ако е кръв, да определят кръвната група. Става дума за няколко минути, но докато дойдат експертите, може да мине много време, може би дори дни, така че най-добре ще е да не карате колата. Междувременно детектив Бинчи ще снеме показанията ви и ще напише подробен доклад за нашия архив.

Шон подритна едната си обувка с другата.

— Имам друга кола, мога нея да карам — каза Хюбъл. — Нека да помисля.

— Изборът е ваш, сър.

— Хубаво е да имаш избор — рече Хюбъл. — Или илюзия за избор.

Докато се отдалечавахме в колата, попитах:

— Подробен доклад? Какво е това? Наказанието на Шон, че ти изгуби времето ли?

— Не приемам подобни обвинения.

— А следващата ти стъпка е да го затвориш вкъщи и да му вземеш компютърните игри ли?

Той се засмя.

— Това, което наистина ще направя, е да си покрия задника. Хора като Хюбъл може да познават кмета. Най-малко ми трябва — на Шон най-малко му трябва — да се дърдори по коктейлите как на полицията не й пука.

— Аха — рекох аз, — защитаваш хлапето.

— Точно това прави чичо Майло.

— А и кой знае — казах аз, — петното може да доведе до нещо.

Той извъртя глава към мене.

— Успокояването на богаташи е едно, Алекс. Измислянето на ретро готически вампири тип „Чарлс Менсън“5, които върлуват из улиците на Брентуд и нападат играчи на борсата, е друго.

— Истинските последователи на Менсън върлуваха из Бевърли Хилс и Лос Фелис и нападаха всякакви богаташи.

— Това е безобидна кражба на кола, извършена от наркоман, който е бил достатъчно съвестен да я паркира на място, където собственикът може да я намери.

— Щом казваш — рекох аз.

— Не ми дръж такъв тон, млади момко — рече той.