Импулсивно

Петнайсета глава

Спрях в Санта Барбара за късен обяд на кея на Стърн, мястото на провалената ми среща с Доналд Брейгън.

Туристическият поток беше оскъден, но се състоеше от ентусиазирани, усмихнати тъпчещи се хора, които вярваха в безсмъртието. Патици и чайки следваха хранителния поток, задоволявайки се с остатъците. Отвъд пристанището плуваха големи сиви пеликани, които търпеливо оглеждаха повърхността за плячка. По-дребните им кафяви братовчеди пикираха и се гмуркаха, от време на време появявайки се с гърчеща се жертва.

Има много начини за ловуване.

Нахраних се и продължих по кея, подминавайки мястото за закуска, където Брейгън беше казал, че ще ме чака. Възможно е да беше обърнал повече внимание на следата на Мейвис Уембли, отколкото тя си мислеше, но да не е излязло нищо. Или пък тя беше права и той я беше пренебрегнал. При всяко положение риболовът е по-приятен от спомените.

Облегнах се на перилата, вдишах соления въздух и набрах мобилния на Майло.

Отговори Рик.

— Здрасти, Алекс. На неговия телефон му падна батерията, така че си ги разменихме. Каза ми, ако се обадиш, да ти предам, че ще е зает до към десет, може и до по-късно.

— Имаш ли представа къде е?

— Каза само, че излиза по работа. Имах почивен ден, така че успяхме да се уговорим за обяд. Щом поръчахме, някой му се обади и той тръгна. Нещо за някаква намерена кола. Вкисна се.

— Ако изпусне обяда, се вкисва.

— Взе си го за вкъщи.

Никой не отговори на телефона на Рик. Майло понякога изключва телефоните, ако иска да се концентрира. Върнах се на магистралата и опитах пак след няколко километра.

Този път ревът му щеше да спука тъпанчетата ми.

— Намерих шибания мустанг на Кат Шонски.

— И въпреки това си недоволен?

— Познай къде е бил през цялото време, дявол да го вземе! На полицейския паркинг. Обадили са се за изоставена кола в пет сутринта същата вечер, когато тя е изчезнала. Намерили са го по средата на прохода точно както ти предположи.

— Някаква идея кой се е обадил? — попитах аз.

— Не е записано — изръмжа той. — Приели са го като досадно рутинно обаждане и са изпратили шофьор с паяк. Умникът отива, талонът и застраховката ги няма, а номерата са свалени. Той закача колата и я стоварва на паркинга. Където е стояла през цялото време.

— Ами номера на двигателя?

— Сетили са се да го регистрират няколко дни по-късно, вкарали са го в системата и са забравили за случая. А аз проверявам бюлетини, губя си времето на телефона, докато проклетата кола е пред очите ми, на две преки, събира птичи лайна и такса паркинг. Ако не бях проверил всеки паркинг, който работи с полицията, сигурно щеше да се озове на полицейския търг. Да не говорим, че ми отне цял час да оправя документите, за да я пратя в лабораторията. Ама първо я огледах. Не видях кръв или някакви щети. Позна и още едно нещо, професоре — резервоарът беше абсолютно празен, ето какво значи да си на грешното място по грешното време.

— Или пък някой го е пробил на паркинга на клуба и я е следил, докато е спряла.

— Ето затова те харесвам — каза той.

— Защото съм подозрителен ли?

— Знаеш как да мислиш като истински злодей. Да видим какво ще кажат майсторите, ама след като шофьорът на паяка и господ знае кой още са я опипали, а заподозреният е бил достатъчно внимателен да свали номерата, не очаквам много. Сега пътувам към мястото, където са я намерили. След това ще обиколя отново улиците по хълмовете, като ще стесня кръга до непосредствената околност. Ако уредя куче, утре ще организираме душене. Кажи какво става на село?

Разказах му за сведенията от Мейвис Уембли.

— Страшен брат — рече той.

— Някой касоразбивач може да си е поиграл с веригата на паркинга и да е освободил мерцедеса. Добави и Манкузи и ето ти две престъпления с участието на открадната черна луксозна кола, кървава касапница и наследство като вероятен мотив.

— За съжаление с домошаря Тони не стигаме до никъде и с това сведенията се изчерпват. Що се отнася до неговата „перверзия“, не бих се изненадал, ако онзи с лампите, Хохсвелдер, или някой друг от любящите роднини го клепа, че е гей, в случай че не сме го разбрали веднага. След като намерихме мустанга, ще се съсредоточа върху Шонски като потенциално убийство, което ще ми даде основание за претърсване на апартамента й. Съдия Фелдман е на някакво парти, каза, че ще подпише документите, ако му ги занеса у тях в десет. Да се надяваме, че майката на Кат не е размислила. Като стана дума, ако имам време, ще й поискам материал, защото, ако шефът говореше сериозно, ДНК пробите ще минат с предимство. Но дори и да намерим съвпадение с петното, това само ще потвърди нещо, което вече знаем.

— Че Кат е мъртва.

— Не бих изхвърлил застраховката й живот. Боже, колко работа имам.

Не беше моментът да му напомня за оплакванията му миналата седмица.

— Ако шефът е говорил сериозно, сигурно можеш да получиш помощ за наблюдението на Тони.

— Не мога да си представя, че Тони има нещо общо с Шонски.

— Не е задължително да е пряка връзка — казах аз. — Ако Тони е поръчал убийството на майка си, някой може да е наел същия убиец за Кат. И за жените в Охо Негро.

— Пътуващ професионалист със слабост към откраднати коли? — каза той. — Какъв може да е финансовият мотив при Кат? Не е била богата наследница.

— Чухме, че е можела да бъде изнервяща. Може пък тук мотивът да е личен.

— Отрязала е грешния човек и той плаща за сложна схема да я пречукат?

— Или е отрязала самия убиец — казах аз. — Клайв я е забил в бара и няма причина да смятаме, че е бил единственият.

— Дори и лошите имат чувства.

— Всички имат чувства. Зависи за какво ги използват.

Инциденти с тирове и обичайната идиотщина по щатската магистрала удължиха пътуването ми обратно към Ел Ей и се прибрах по тъмно. Сипах си „Чивас“ навън край езерцето, сложих Бланш в скута си и започнах да хвърлям храна на рибките. Тя искаше да ги гледа как ядат, затова клекнахме до каменния ръб. Бебетата не бяха достатъчно големи, за да глътнат зрънцата, и ги гонеха, докато не се разпаднеха. Възрастните им позволяваха да си играят и не се опитваха да повторят историята с Йона.

Робин излезе и се присъедини към нас, изоставяйки чашата с вино, защото имаше намерение да поработи още. По-тиха от обикновено.

— Господин бизнесменът звънял ли е? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Някъде в грифа на мандолината има волфтон. Ако не го оправя, няма да мога да заспя.

— Милото ми.

Целунах я, изпратих я до ателието й и отнесох спящата вече Бланш обратно в къщата.

В мейла ми имаше обичайните глупости и едно съобщение, изпратено преди няколко минути, което ме заинтересува.

Изпратих благодарности и свалих прикрепения файл. Некролозите в „Сан Франсиско Кроникъл“. Достатъчно важна личност, че да заслужи статия с автор.

Покойният д-р Уитъкър Брайт, роден в Ню Йорк, учил в „Корнел“ и „Кълъмбия“, бил преподавател по инженерни науки в Калифорнийския университет в Бъркли, специалист по трансформатори и собственик на вече остарял патент, от който получавал права в продължение на десетилетие. Смъртта настъпила след дълго боледуване. Вдовец, женен втори път, Уит Брайт оставил втора съпруга, Бони, дъщеря Лионора в Охо Негро и син Ансел в Сан Франсиско. Вместо цветя да се изпращат дарения на Американската асоциация по сърдечни болести.

Направи ми впечатление датата на смъртта. Осем дни преди касапницата в Охо Негро. Историята на Мейвис Уембли започваше да изглежда все по-убедителна.

Тъкмо се готвех да пусна търсене на „Ансел Брайт“, когато телефонът ми звънна.

— Докторе, обажда се Амбър от вашия отдел. Получих обаждане от господин Брейгън от Аляска. Не искаше да изчака, каза, че можете да му се обадите, ако искате. Не звучеше особено заинтересуван.

Номерът на Брейгън беше с код 805. На риболов на север, но използва телефон с код от Вентура и Санта Барбара.

— Да? — каза сърдит глас.

— Сержант Брейгън? Обажда се Алекс Делауер.

— Психологът — рече той, сякаш титлата го развесели. — Излезе по-ранен полет. Тук времето се променя бързо и връзките са несигурни. Прекалено много дни съм прекарал по летищата в чакане бурята да утихне.

— Така е.

— Искате да знаете за Брайт и Тран. Няма кой знае какво. Загубена работа още от първия ден, а и да е имало нещо от полза на криминалистите, онзи глупак, когото взеха за шериф, го опропасти. Имахме един заподозрян, но нищо не излезе.

— Кой е това?

— Бившият съпруг на Брайт — каза той. — Желязно алиби, мина и детектор на лъжата.

— Защо сте го заподозрени?

— Защото е бившият й мъж. Ама забравете, не е той.

— Ще ми кажете ли името му, само за протокола?

— Хосе някой си. Мексиканец, вероятно нелегален, навремето нямахме право да питаме. Работеше в селскостопанския магазин, разтоварваше слама, такива неща. Твърдеше, че бил голям готвач в Гуадалахара или не знам къде си, ама те всички така казват.

— Имигранти.

— Ако всички са живеели толкова добре, защо идват тук? Както и да е, не е вашият човек, щеше да е много хубаво иначе. Той и Брайт бяха женени шест месеца, разведоха се, той се премести в Окснард и си намери работа като готвач в един от хотелите. Където бяха го видели двайсет души през цялото време на убийствата. Имаме свидетели и за времето преди и след това. В квартала му, после в един бар същата вечер танцувал с новата си приятелка, така че няма начин. Въпреки това го помолих да се подложи на детектор на лъжата и той се съгласи. Издържа го блестящо. Твърдеше, че с Лионора са се разделили приятелски, имаше и коледна картичка от нея за доказателство. Освен това изглеждаше наистина съсипан от смъртта й. А и доколкото знам, Брайт даже не е била целта, може би Тран е била. Не че изобщо успях да намеря някого, който да говори за нея. Направих си труда да посетя семейството й — голям клан в Анахайм. Всички плачеха, ридаеха и палеха свещи на Буда. Ако ги слуша човек, Вики била монахиня, нямала врагове.

— Имате ли причина да се съмнявате в това?

— Не — рече той. — Само че по природа съм недоверчив. Ходихте ли там днес?

— Да, разбира се.

— Още ли е град с един кон?

— Даже и по-малко.

— В такова глухо място може да се очаква някой да е чул нещо. Само че тия селяндури само повтаряха колко добри са били двете. — Дрезгав смях. — Добрите хора са проклятието на детективите.

— Докато бях там, се срещнах с една жена на име Мейвис Уембли…

— А, онази — рече Брейгън, — дъртата дебелана. Пъха си носа навсякъде, не можеш да й затвориш устата. Но и тя нямаше какво да каже.

— Не вярвате ли на историята й за брата на Лионора?

— Да бе. Ако ви се занимава с това — успех, приятел. Не мога да повярвам, че още е жива. Грамадна като крава. Като онова извънземно в „Междузвездни войни“, Джаба ли беше. Обичаше да ме привиква. Точно така казваше. „Детектив Брейгън, мога ли да ви привикам за един разговор?“ Работя по случая и не мога да пренебрегвам нищо, така че се вдигам и отивам у тях, а тя си седи на стола и се опитва да изпомпа информация от мене. Но, както казах, всичко трябва да се провери, така че говорих с брата. И той имаше алиби — бил на работа, някаква гей работа — тука става дума за педерастка история. Още по-емоционален от Хосе… Кастро, точно така. Хосе Кастро, като Фидел.

— Значи дотук с Ансел — казах аз.

— Ансел ли?

— Така се казва, поне според некролога на баща му.

— Човекът, с когото говорих, се наричаше Дейл. Така му викаше и майка му, а предполагам, че тя би трябвало да знае. Първо от нея научих номера му. Не си губете времето с нея, почина няколко месеца след Лионора. Рак, а бащата имаше проблеми със сърцето, ако не се лъжа. Семейство без късмет. Дейл се грижеше за нея, беше у тях, когато се обадих.

— Може Дейл да му е прякор — рекох аз.

— Както и да е. Той пърхаше по телефона, все едно говорех с момиче. Това не е човек, който може да пребори две здрави жени и да им причини такова нещо. Ако искате да върнете обяда си, разгледайте снимките от аутопсията.

По телефона. Никога не се е срещал с Ансел Брайт — Дейл на живо, нямаше представа от ръста и силата на човека.

— Разбирам ви — казах аз.

— Всичко съм описал в доклада, докторе.

— Къде е той?

— Сигурно е в склада — рече той. — Преместиха всичко преди няколко години, много неща изпаднаха от камиона. Не е мой проблем. Не го правете и ваш. Това е умряла работа.

Мейвис Уембли не спомена Хосе Кастро. Открих номера й в записките си.

Беше почти десет вечерта. Можех да се обзаложа, че е нощна птица.

Вдигна на първото позвъняване.

— Сладурче! Откри ли нещо?

— Много съм далеч. Разбрах обаче, че Лионора е била омъжена…

— За Хосе. Говорил си с Брейгън, нали? Този глупак се хвана за Хосе още преди да го види, защото знаеш защо.

— Защо?

— Хосе е мексиканец. Много приказки се изприказваха, че било мексиканско убийство — всичките клюки за наркотици, банди…

— Има ли някаква причина за това?

— Тогава си бяхме направо расистки град. Повечето от хората сега са мексиканци, така че никой не си отваря устата, освен някой от старите каубои, когато дойде в града и си пийне повечко. Вторият ми мъж беше наполовина мексиканец и трябваше да видиш как ме гледаха. Хосе беше добро момче.

— По-млад от Лионора.

— Двайсетинагодишен. И хубав.

— Не мислите, че той може да го е направил?

— Най-хубавият младеж, когото съм виждала, докторе. Ей такива мускули. След като се разделиха, Лионора каза, че още го харесвала като приятел, просто бракът не се получил. Искаш ли да ти кажа какво мисля? Винаги са били само приятели, цялата история с брака беше нагласена, за да получи имигрантски статут.

— Лионора би ли направила такова нещо за приятел?

— Тя беше такъв човек. А когато Хосе си получи документите, Лионора ми каза, че много се зарадвала. Скоро след това се разделиха и Хосе се премести някъде на юг и явно не я е притеснявал. Освен това какъв мотив има Хосе да я убива? И двамата нямаха пари. За разлика от семейството на Лионора. Които имаха много. Казвам ти, че трябва да търсиш брата. Брейгън сигурно ти е казал, че съм стара кукувица, която си пъха носа навсякъде, ама ако иска да си мерим коефициента на интелигентност, аз съм насреща.

Засмях се.

— Мислиш, че се шегувам ли? — рече тя.