Импулсивно

Осма глава

Напуснахме магазина за осветителни тела и се озовахме навън в топлата вечер.

— Това място е като Дантевия ад — рече Майло. — Симпатичен човечец, а?

— Изобщо нищо лошо не искаше да каже за Тони.

Качихме се в колата и той подкара.

— Сплотена фамилия освен в случаите, когато не е. Някакви идеи за това, което ни разказа?

— Интересно е описанието му на семейство Манкузи. Асоциален баща с избухлив характер, изолирано семейство. Насилниците умеят да налагат волята си, така че Тони може да е имал трудно детство.

— Намираш това за основание младши да намрази мама до такава степен, че да я изкорми?

— Насилваните деца могат да отхвърлят родителя, който не ги е спасил. Москоу твърди, че Ела никога не е изпращала Тони, след като й е гостувал, така че явно е имало проблеми.

— Става от мястото си заради вестника, но заради него — не.

— И тъкмо в такъв момент й се е случило — казах аз. — Интересно.

— Не е ли малко пресилено?

— Може би не. Чрез символиката можем да стигнем до много тъмни места.

— Първичният гняв и хроничната болка едва ли допринасят за доброто настроение на Тони?

— Докато Ела му е помагала финансово, той е бил в състояние да контролира чувствата си — казах аз. — Щом спира кранчето, той го възприема като поредното изоставяне. Отива при нея, моли я, тя не се съгласява. Той спори. Тя се ядосва. Ако наистина си е изпуснала нервите, заплашила е да промени завещанието и да остави всичко на Армията на спасението, това може да е преляло чашата.

— Казала е на Бароун, че не иска копие от завещанието в дома си. Може би, за да го скрие от Тони.

— Милион и триста за тази къща — рекох аз. — Доста голямо изкушение. Ако има проблеми с хазарта, може и да познава хора, които да свършат работата.

Той покара малко в мълчание.

— Логичен сценарий, но Хохсвелдер описа Тони като заклет комарджия на основанието на косвен разказ за единствен случай. А той не харесва Тони, така че всичко, което казва, е съмнително.

Една пряка по-нататък.

— Мърляв дебелак, който не е дизайнер, цветар или хореограф, да е гей? Няма начин.

— Мислиш ли, че сексуалната му ориентация има значение? — засмях се аз.

— Ти не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Още едно нещо, което мама не одобрява — каза той. — Родителите могат да са много придирчиви на тази тема.

Обратно в участъка, той провери цивилния полицай, който следеше Тони Манкузи. Обектът излязъл от апартамента си веднъж да си купи бурито и сода от сергия на „Сънсет“, близо до Хилхърст. Не е далече, за да се отиде пеша, но Манкузи се качил на колата си, която използвал като трапезария, хранейки се на паркинга.

— Полицай Руис отбеляза, че обектът изхвърлил отпадъците от прозореца на колата право на земята вместо в кошчето на три метра от него. Полицай Руис започнал да си записва нарушенията на обекта. Когато обясних на полицай Руис, че замърсяването на частна собственост е невъзпитано, но не подсъдно, той беше видимо разочарован.

— Старае се — заявих аз.

— На двайсет и една години, излязъл от академията преди шест месеца. Другите двама са същите новобранци. Все едно съм в детската градина, но поне са мотивирани.

— Манкузи ходил ли е някъде, след като е обядвал?

— Право вкъщи и още е там. Много бих искал да имам основание за подслушване.

Започна да рови из бележките на бюрото си, изхвърли първите четири, прочете петата и каза:

— Чудесата нямат край. Шон е проявил изобретателност.

Макар че още се занимаваше с кражбата на колата, Шон беше продължил да преглежда съобщенията за инциденти по времето, когато е липсвало бентлито. Също като Майло не намерил нищо за убийства, изнасилвания и нападения. Младият детектив обаче отишъл по-далеч и открил един обявен за издирване човек.

Майло му се обади, изръмжа одобрение и научи подробностите.

— Катрина Шонски, двайсет и осем годишна бяла жена, руса и кафява коса, един и шейсет и пет, петдесет килограма. Същата вечер излязла с приятелки, тръгнала си сама, оттогава никой не е чувал нищо за нея. Майка й съобщила три дни по-късно. Толкова време им е трябвало да го вкарат в компютъра.

— Браво, Шон — казах аз. — Хубава детска градина, чичко Стърджис.

Господин и госпожа Ройъл Хеджис живееха в просторен мезонет на четиринайсетия етаж на луксозна сграда на „Уилшър коридор“. Стъклени стени разкриваха гледка на юг, покрай океана, към Ингълуд, Болдуин Хилс и въздушните коридори на лосанджелиското летище. Височината и беззвездното небе превръщаха километрите жилищни райони в светлинно шоу.

Ройъл и Моника Хеджис седяха на нисък, черен диван „Рош-Бобоа“ и пушеха в унисон. Подът на апартамента беше от черен гранит, стените бяха искрящо бели и хвърляха собствени отблясъци, а картините бяха големи, размазани, с акцент върху сивото.

Моника Хеджис беше между петдесет и шейсетгодишна. Дребна, руса и кльощава до съсухреност, с тежък грим около кафявите очи, лице, опънато отвъд границите на разумното, и страхотни крака, подаващи се изпод малката черна рокля.

Ройъл Хеджис изглеждаше най-малко на седемдесет, носеше червеникавокафява перука, която почти можеше да мине за истинска коса, и мускетарска брадичка, боядисана в същия цвят. Облечен беше в червена копринена риза, бели панталони, розови велурени мокасини на бос крак. Скри четвъртата си прозявка зад петнистите си ръце и тръсна пепелта в хромиран пепелник.

— Катрина е единственото ми дете — каза Моника. — От втория ми брак. Баща й отдавна го няма.

— Изчезнал ли е? — попита Майло.

— Почина. — Гласът й не издаваше съжаление.

Езикът на тялото на третия й съпруг говореше, че това е неин проблем.

— Не се паникьосвам, лейтенант — каза тя, — но започвам малко да се изнервям. Катрина е правила глупости и преди, но не такива, да я няма повече от седмица. Не мога да не се тревожа, защото майките са така. Макар че я очаквам да се появи всеки момент с някое от глупавите си обяснения.

— Веднага се връщам — каза Ройъл, потупа я по коляното и излезе от стаята.

— Мъжки проблеми — рече Моника Хеджис. — Ще влиза и излиза през цялото време. Женени сме от две години и почти не познава Катрина.

— Възможно ли е дъщеря ви да е при някой приятел или роднина? — попита Майло.

— Имате предвид семейството на баща й? Никога. Норм Шонски не е част от живота й, нито пък роднините му.

Лекомислено махване с ръка. Не проявява любопитство защо някой от ранга на Майло ще посещава дома й във връзка с изчезнал човек. При нейните доходи вероятно е свикнала на персонално обслужване.

— Освен това — каза тя, — Катрина не ходи на гости. Тя се вдига импулсивно и изчезва.

— Къде ходи, госпожо?

Още едно махване.

— Навсякъде. Мексико, Европа. Веднъж дори беше отишла в Таити. Това имам предвид под „глупаво“. Намира евтин полет по интернет, изобщо не планира нищо и просто отлита с безметежна страст.

— Сама?

Мълчание.

— Госпожо Хеджис?

— Предполагам, че има мъже — каза тя. — Ако не пътува с тях, то със сигурност е в състояние да ги намери по пътя. Държи да ми го каже, когато се върне.

— Какво да ви каже?

— Че се е държала по начин, който не одобрявам. Прави го само за да ме дразни. Изключение са случаите, когато забравя да си вземе достатъчно пари и ми се обажда отчаяна. Тогава е като предаване по „Дискавъри“. Разказва ми за места, музеи, необикновени стари църкви.

Тя дръпна жадно от цигарата си.

— Обичам дъщеря си, лейтенант, но понякога е непоносима.

— Кога за последен път я видяхте?

Колебание.

— Преди около месец горе-долу. Не сме се карали или нещо такова. Но Катрина си беше втълпила, че трябва да е независима. Иначе казано, никакви контакти с мама, докато финансите не го наложат. Нямаше и да разбера, че е изчезнала, ако приятелката й не се беше обадила да пита дали Катрина е при мене.

— Коя приятелка?

— Едно момиче на име Бет Холоуей. Не съм я виждала. Била е с Катрина в онзи клуб, разделили са се и оттогава не е чувала Катрина.

Той прочете адреса във Ван Нуис от шофьорската книжка на Катрина Шонски.

— Актуален ли е този адрес, госпожо?

— Да.

— Катрина сама ли живее?

— Да, в една дупка.

— Има ли мъже в живота й в момента?

— Не, доколкото знам — каза Моника Хеджис.

Гласът й заглъхна в края на изречението, сякаш не беше сигурна в собствените си думи.

— Откога живее на този адрес?

— От петнайсет месеца.

Тя загаси цигарата си, наблюдавайки изтъняващата струйка дим.

— Що се отнася до пазенето на…

— Държеше ме настрана от личния си живот.

— Не се обиждайте, госпожо, но мислите ли, че е криела нещо?

— Възможно е, лейтенант. Ако ходеше с някоя важна клечка, не се съмнявам, че щеше да се похвали само за да ми покаже, че греша.

— За какво да грешите?

— Тя е страхотно момиче, непрекъснато й повтарям, че трябва да се издигне, да се движи в друга среда. Ройъл и аз сме членове на „Ривиера кънтри клъб“. Постоянно се събираме. Когато се обадя на Катрина да й кажа за някое събитие, тя първо ми се смее, а след това изпада в лошо настроение.

— Предпочита да прави нещата по свой си начин, така ли?

Очите й се стрелнаха към вратата.

— Сигурна съм, че ще й свършат парите и ще се появи всеки момент.

— Имате ли скорошна нейна снимка, която можем да вземем?

Тя се пресегна за нова цигара, прекоси дневната и зави зад ъгъла. Оттам се чуха приглушени гласове. Тонът им предполагаше напрежение.

Върна се сама, със загаснала цигара в едната ръка и снимка осем на дванайсет в другата.

— Тази е от преди четири години, но Катрина не е остаряла видимо. — Тя докосна бузата си. — Добри гени. От сватбата на една братовчедка е. Катрина беше шаферка. След като дълго мрънка за роклята.

Хубаво момиче със сърцевидно лице, облечено в рокля с буфан ръкави от сатен с цвета на мъртва плът. Ръкавите не й бяха по мярка и стояха твърде високо на гладките й ръце. Висок квадратен корсаж пазеше обещанието да не разкрива нищо. Светлата коса на Катрина Шонски беше вдигната и украсена с къдрави кичури, които приличаха на месингови наденички. Устните й оформяха нещо като усмивка, но лицето й излъчваше презрение.

— Значи — каза Майло — вие сте сигурна, че тя е заминала на едно от своите пътешествия, но за всеки случай сте я обявили за изчезнала.

— Знам, че не е заминала далече, защото не е взела паспорта си.

— Ходили сте в апартамента й?

— Разбрах се със собственика и претърсих всичко. Пооправих го, докато бях там, защото определено имаше нужда. Паспортът й беше в чекмеджето на тоалетката. Ако си е взела някакви дрехи, то те не са много, лейтенант. Само че Катрина е в състояние да замине само с чантата си и една кредитна карта.

— Вашият подпис необходим ли е за кредитната й карта?

— Не. Стига толкова, Катрина злоупотреби с кредитния ми лимит. Вече има „Виза“ с лимит от хиляда долара на месец и следва да си плаща сама сметките. Трябва да призная, че през повечето време го прави.

Тя сплете пръсти.

— Без паспорт, без дрехи — каза Майло. — Не звучи много като ваканция.

— На някои от местата, на които ходи — каза Моника Хеджис, — са достатъчни само бикини и чаша вино. Възможно е да е използвала и отстъпката си на служител, за да си попълни гардероба.

— С мода ли се занимава?

— Продава дрехи в бутик „Ла Фам“ в Брентуд. Натруфени и прекалено скъпи, ако питате мене. Казах й, че сигурно мога да я уредя в „Харари“ или в някой от магазините на „Родео драйв“ с помощта на Ройъл. Той се занимаваше с производство на дрехи. Имаше голяма фирма, която работеше за някои от големите имена в модата.

Поигра си с незапалената цигара и се пресегна за бяла запалка от оникс. Майло я достигна първи.

— Работата на Катрина — каза тя между дръпванията — е загубена. Като всяка друга работа, с която се е захващала. Ако питате мене, дълбоко в себе си тя е убедена, че не заслужава нищо по-добро, защото няма образование. Напусна училище, успя някак да се дипломира, изкара един семестър в колежа „Санта Моника“. Планът беше да го завърши за две години и да се премести в Калифорнийския университет. Вместо това тя напусна и започна да продава обувки във „Фред Сегал“. Уволниха я за слаба трудова дисциплина. Казах й да си направи лимонада от лимоните, които й поднася животът, и да се върне в „Санта Моника“, трябваше й само още година и половина. Но не би.

— Изглежда, Катрина си пада малко бунтар — казах аз.

— Малко ли? — Дрезгав смях. — Господа, много обичам дъщеря си, но съм сигурна, че да ми се опъва, за нея е ключът към нейната идентичност. Винаги е била трудно дете. Със силни колики — сладка като бонбон, но ревеше по двайсет и четири часа на ден. Когато това отмина, проходи рано и започна да се пъха навсякъде. Винаги е мразела училището. Въпреки че беше умна. Можеше да пее, но не ходеше на хор. Има хубаво тяло, можеше да стане мажоретка. — Тя въздъхна. — Може би един ден ще поумнее.

— Да се върнем на онази нощ — каза Майло. — Катрина отива в клуб с две приятелки. Бет Холоуей и…

— Риана някоя си…

— В кой клуб са отишли?

— Някаква дупка в Западен Ел Ей, по-скоро обор, отколкото сносен нощен клуб.

— Бяхте ли там?

— Ходих вчера и говорих с някакви ужасни мъже — фейс контрол. Грозна индустриална зона край „Пико“… в една от страничните улици. Говорих и с управителя. Никой не ми помогна. Казаха, че е било претъпкано, не си спомнят Катрина или някой друг конкретно и нямат охранителни камери. Това не е ли глупаво, лейтенант?

— Как се казва клубът?

— „Запали ме“.

— Като песента.

— Моля?

— Имате ли телефоните на Бет и Риана?

— Не, но мога да ви кажа къде да ги намерите. Бет каза, че продава бижута някъде близо до „Ла Фам“, а Риана работи на щанда за козметика в „Барнис“.

— Знаете ли как се казва бижутерският магазин?

— Някъде близо до работата на Катрина… „Сан Висенте“ край Барингтън. Ако не беше Катрина, щях да се притесня. Дори и така съм леко нервна. Какво ще направите за мене, лейтенант?

— Колко най-дълго е отсъствала? — попита Майло.

— Десет дни. Хаваи — обиколила всички острови, не се обади нито веднъж, върна се с най-тъмния тен, който съм виждала, ще кажете, че е мексиканка или нещо подобно. Веднъж изкара девет дни в Косумел, някаква специална оферта.

— Значи това е обичайно поведение?

— Означава ли това, че няма да предприемете нищо?

— Не, ще разгледам случая, госпожо. Бет Холоуей каза ли ви как се е разделила Катрина с приятелките си?

— Каза ми, след като два пъти я попитах. Уговорката била Риана да кара, но отишли с колата на Катрина, защото нейната се повредила. Риана и Бет се запознали с двама мъже и попитали Катрина дали може да си тръгнат отделно. Твърдят, че Катрина нямала нищо против. Тогава я видели за последно.

— Мислите ли, че Катрина може да не е била съгласна с промяната в плана?

— Дъщеря ми не приема лесно разочарованията, лейтенант. Учителите й го наричаха „нисък праг на раздразнителност“. Притеснявам се, че е решила да им го върне, като и тя си намери мъж. След това изчезва господ знае къде.

— Без паспорта си.

— Ако търсите забавления, можете да ги намерите навсякъде — каза Моника Хеджис.

Отпусна се за момент, сякаш си припомняше нещо.

— Ако Риана е карала — каза Майло, — това означава, че Катрина е пила вечерта.

— А Катрина обича коктейли „Лонг Айлънд“. Което е някаква измислица, бълвоч, който само един господ знае какво причинява на мозъка ти. Непрекъснато й повтарям да се придържа към класиката, тя не ти размътва съзнанието. Мартини или „Манхатън“, никога с лед. Така знаеш колко изпиваш. Само че я се опитайте да го обясните на Катрина. За нея всичко с плодов ликьор и концентрат е мартини.

— Случвало ли се е да прекалява?

Моника Хеджис се размърда.

— Случвало се е понякога.

— Притеснявате се, че може да е тръгнала да се прибира с колата пияна?

— Ами ако, не дай боже, е катастрофирала? Въпреки че се обадих на магистралната полиция и те казаха, че не е имало никакви инциденти на магистралата онази вечер.

— По магистрала 405 ли се прибира обикновено?

— Не знам — каза тя. — Най-лесно се стига до долината оттам, нали?

Намръщи се.

— Живееше в един апартамент близо до университета заедно с още едно момиче, някаква студентка от Индия, която залягала над учебниците през цялото време. Което не е в стила на Катрина и не продължи дълго. Катрина се оплакваше, че всички в сградата били студенти и това я карало да се чувства стара. Подозирам, че я е смущавала собствената й необразованост. Надявах се това да я мотивира, но не се получи. Искаше нещо самостоятелно, твърдеше, че наемите отсам хълма са много високи. Казах й, че ще й помогна. Така и не се възползва от предложението ми, просто се вдигна и се изнесе във Ван Нуис. Макар че твърдеше, че е в Шърман Оукс. Това логично ли е, лейтенант? Да отхвърлиш искрено предложение?

— Деца — каза Майло.

Моника Хеджис запафка трескаво.

— Не отговорихте на въпроса ми. Какво точно ще направите за мене?

— Какво бихте искали да направим, госпожо Хеджис?

Това я изненада. По гранитния под се посипа пепел.

— Бих искала да откриете къде е дъщеря ми. Използвайте компютрите си — проследете самолетни билети, операции с кредитни карти, телефонни разговори. Обявете я за издирване.

— Госпожо, без доказателства за престъпление това би било нарушаване на правата на Катрина.

— О, я стига — каза Моника Хеджис.

— Съжалявам, госпожо, но така стоят нещата. Ако беше малолетна, щеше да е различно.

— Умът й е колкото на четиринайсетгодишна.

Майло се усмихна.

— Искате да ми кажете, че не можете да направите нищо ли?

— Ще направим всичко, което ни позволява законът. Това означава, че ще говорим с приятелките й, ще минем през клуба…

— Вече го направих.

— Понякога повторението помага, госпожо. Ще потърсим и колата й. Още ли кара жълтия мустанг, регистриран на нейно име?

— Да, но няма да е за дълго. Току-що получих съобщение, че е пропуснала последните две вноски. За този заем и аз се подписах. Уговорката беше, че аз ще платя първата вноска, а следващите са нейна грижа.

— Дайте ми координатите на финансовата къща и ще проверя дали са я взели.

— Вече го направих, не са я взели.

— Доста работа сте свършили.

— Ако искаш нещо да стане, свърши си го сам. Значи това е всичко, което смятате да направите? Не звучи много обещаващо.

— Нека да започнем и да видим докъде ще стигнем, госпожо Хеджис. Обадете ми се по всяко време, ако се сетите за нещо.

— О, ще го направя, бъдете сигурен, че ще го направя.

Тя стана, отиде бързо до вратата и я отвори.

— Ще ви задам още един въпрос — каза Майло, — който може да ви разтревожи, но е съвсем рутинен, просто в случай, че попаднем на нещо в полицейските доклади.

Моника Хеджис се изпъна и дръпна от цигарата си.

— Какво?

— Знаете ли кръвната група на Катрина?

— Това е… зловещо.

— Просто рутина, госпожо.

— Ама и вашата рутина е една… — рече Моника Хеджис. — Определено не бих искала да върша работата ви.

— Повечето хора не искат — усмихна се Майло.

— И аз съм една от тях… Кръвната й група е същата като моята, нулева положителна. Това е най-разпространената.

Тя пушеше и ни наблюдаваше как вървим към асансьора. Докато влизахме в него, я чух да казва:

— Ето те и тебе, миличък. В ред ли е всичко?

Вратата се затръшна.