Импулсивно

Дванайсета глава

Убийството на Ела Манкузи не се появи в новините в шест, а едва в последната част в единайсет, допълнено с тържествен баритон зад кадър и близки планове на окървавен нож, взети от някаква база с готови снимки.

Безплатният телефон се появи за секунда, но това не беше достатъчно. Когато се обадих в офиса на Майло на следващата сутрин, чух ново съобщение.

„Тук е лейтенант Стърджис. Ако се обаждате във връзка с убийството на Манкузи, моля ви да оставите името си и телефон за връзка. Говорете бавно и ясно. Благодаря.“

Обадих се на Уилсън Гуд, надявайки се, че разговорът с жена му, почивката в леглото и гражданският му дълг ще развържат езика му. Никой не отговори.

Бланш беше готова за разходка и весело подскачаше, докато се отправяхме надолу по долчинката. Катериците, птиците и колите я забавляваха. Дърветата я забавляваха. Камъните бяха много смешни.

Една жилава жена, излязла да тича, се спря да я погали.

— Това е най-хубавото куче, което съм виждала.

Бланш се съгласи.

В един Робин и аз отидохме с колата в Шърман Оукс и хапнахме спагети при Антонио. След това я попитах дали може да ми отдели известно време и се отправихме към адреса на Катрина Шонски във Ван Нуис.

Големи блокове в комплекс без дървета. Във въздуха се носеше миризма на строителна прах, въпреки че не се виждаха строежи. Очарователно като слънчева алергия.

— Разбирам защо се е опитвала да се махне оттук — каза Робин. — Макар че и живот в трийсет стаи на двайсет акра също не помага, ако си самотен.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Идва в града по работа след около седмица. Между срещите има намерение да ме навести, за да „нагледа поръчката си“. Не е кой знае какво, но няма да имам нищо против, ако си там.

— Неприлично ли звучеше?

— Не, но когато говори с мене, винаги е толкова настойчив. Сякаш иска да се сближим… нали се сещаш?

— Поръчка със задни мисли.

— Може би е глупаво — каза тя.

— Надуто момиче.

Тя се усмихна.

— Значи ще дойдеш?

Тя се върна в ателието си, а аз се замислих за Ела Манкузи и Кат Шонски. Не можех да намеря сериозна връзка между големите черни откраднати коли.

Поиграх си с търсачките, комбинирайки варианти на „убийство“ и „луксозна кола“. Когато не излезе резултат, опитах с „предумишлено убийство“. Пак нищо.

Започнах да комбинирам „убийство“ с конкретни марки коли, минах през „Ягуар“, „Ролс-Ройс“, „Ферари“ и „BMW“ без успех.

„Ламборгини“ и „Кадилак“ изкараха две престрелки, една в Ел Ей, една в Ню Йорк. Двама гангстери рапъри, застреляни при излизане от звукозаписното студио късно вечерта, единият сам в „Мурсиелаго“-то си, другият — докато пътувал с антуража си в тунингован кадилак „Ескалейд“. Официално и двата случая бяха неразкрити. Само че всички в света на хип-хопа знаеха кой го е направил.

„Бентли“ и „Астън Мартин“ не дадоха нищо. „Мерцедес“ не показа нищо, свързано с Ела Манкузи, може би заради липсата на медийно покритие, което пък ме накара да се замисля за смисъла на проучването си. „Бенц“ показа снимки на Хитлер в двата му огромни 770К и дрънканиците на някакъв блогър от Катар, според когото фюрерът е зле разбран „готин пич, когото всички мислят за убиец“.

Написах „Линкълн“ без особени надежди.

Дотук с пророческите ми способности.

Двойно убийство преди девет години в Охо Негро, бедно земеделско селище във вътрешността на север от Санта Барбара. Случаят беше описан на DarkVisions.net, полуграмотен уебсайт, забавляващ се да описва жестоки неразкрити убийства и да публикува груби карикатури и зърнести снимки, откраднати от книги за истински престъпления.

Фактите на сайта, разказани от „единствения афтор и уебмастър DV Zapper“, бяха оскъдни и брутални — Лионора Брайт, собственичка на единствения козметичен салон в Охо Негро, и Вики Тран, нейната маникюристка, били убити след затварянето на салона, а телата им били намерени на следващата сутрин „с множество наръгвания“ и „вероятно разчленени“.

Черен линкълн „Таун Кар“ бил паркиран близо до салона малко преди здрач. По-рано през деня бил забелязан висок мъж с дълга до земята връхна дреха и каубойска шапка. Излязъл от колата, разходил се около салона и заминал.

По-късно установили, че колата е под наем, открадната от паркинга на някакъв хотел в Санта Барбара.

Каубоите не били новост в Охо Негро, няколко ранчо наблизо се борели с голямата селскостопанска индустрия. Наперената походка на непознатия и маскарадното му облекло обаче привлекли внимание.

„Бледият ездач — го наричаше сайтът. — А във времената на Дивия Запад детройтският звяр сигурно е бил гарвановочерен жребец.“

На сутринта шофьорът, доставящ лак за нокти и „други козметики, направил откритие, от което за малко да повърне“.

„Чудя се — пишеше DV Zapper — дали Лиона е била женена и може би Вики също и ако да, защо мъжете им не са ги търсили през цялото време?“

Пуснах едно търсене с имената на жертвите.

Само една статия, публикувана в „Санта Барбара експрес“ една седмица след убийството. Два нови факта — колата била открадната от „Уорф Ин“ и „шериф Уендъл Салми в момента разговаря с детективите от Санта Барбара“.

„Салми“ в „Гугъл“ не даде нищо, а компютърът ме попита дали нямам предвид „Уендъл Салмън“. Просто за всеки случай отговорих „да“ и попаднах на сайта на някаква вашингтонска детска книжка за лов и риболов.

Отпечатах статията от вестника, върнах се на Dark Visions, кликнах на кървавия нож, който представляваше иконката за контакти, и запитах дали няма нещо ново по този случай. Отговорът дойде след секунди.

Търсенето на „Джейсън Бласко“ в „Гугъл“ показа също толкова неграмотна страница в MySpace.

Току-що си бях кореспондирал с непохватен тъмнокос четиринайсетгодишен, който се описваше като „гениален магьосник на кървищата“, който живееше в Минеаполис и харесваше AC/DC, „въпреки че са по-стари от антики и барабаните им са шит“.

Попитах го как е разбрал за случая в Охо Негро.

Попитах за адрес. Той беше готов с номер на пощенска кутия.

Ах, предприемчивата ни младеж.

Майло се обади в седем.

— Има ли много следи? — попитах аз.

— Все едно Ной гледа през прозореца на ковчега. Един анонимен по телефона нарече Тони Манкузи „педал“. Другите бяха ненормалници и откачалки. Преполовил съм купчината и се появява Гордън Бевърли. Добър човек, опитал приятелите и той, ама нищо не излязло. При тебе някакъв успех с Гуд?

Описах срещата си с Андреа и Инди.

— Стряска се и за малко да удуши кучето. Интересно.

— И аз си го помислих.

— Значи сега трябва по-внимателно да разгледаме порядъчния господин Гуд — засмя се той. — Хората могат да проявят и повече съобразителност. Отваряш вратата, усмихваш се, лъжеш с лекота и готово.

— Престъпниците разсъждават по този начин — казах аз. — Обикновените хора могат да се стреснат.

— Обикновени хора, които крият нещо? Добре, ще продължа с господин Гуд, щом стигна донякъде с Манкузи.

— Искаш ли пак да проверя къщата на Гуд довечера?

— Не, на човека му предстои важен мач, никъде няма да ходи. Нека отлежи малко. Даже и да исках да го изтормозя, имам уговорка за тази вечер. Един от новобранците ми е свален от наблюдението и след един час аз ще зяпам по Тони Манкузи.

— Време е за силно кафе.

— Силно и горчиво. Като мене. Ще се чуем утре, Алекс.

— Само още нещо.

— Което ще ме накара да се усмихна или да се намръщя?

— И двете.

Разказах му за убийствата в Охо Негро и за сайта Dark Visions.

— Четиринайсетгодишен любител на кървища. „И малко дете ще ги кара.“6

— Може пък това дете да ни отведе до нещо сериозно. Черна луксозна кола, открадната от паркинг за коли под наем, заподозрян в каубойски дрехи. И това е единственото, което хората са забелязали. Посипваш си косата с бял прах, слагаш си очебиен кариран каскет, започваш да си влачиш краката и постигаш същия ефект. Както и ако караш лъскава кола, между другото.

— Маски — каза той. — Изкуството на заблудата. Охо Негро, а? Не съм го чувал. Преди девет години… нали знаеш на какви мисли ме навежда твоята обиколка?

— Че ако има връзка между тях, може да има и други. Не излязоха други убийства, свързани с черни коли, но това на Ела още не е регистрирано, така че мрежата е далеч от съвършенството.

— Вярно. Не съм сигурен как се отразява това на настроението ми… добре, по ред, трябва да си събирам чукалата, да мина през „Севън илевън“ за кафе и нещо за ядене. Искаш ли малко екотуризъм? Времето и бензинът се плащат от Върховното създание.

— Бог ще ми плати?

— Шефът — рече той. — Което е същото.

— Как мина твоята среща?

— Стоманен поглед, здраво ръкостискане, натисна ме дали съм стигнал донякъде, престори се, че не е ядосан, че не съм. Само дето ирландската му физиономия почервеня по края. След това изведнъж ме попита дали ти консултираш по някои въпроси. По всички, казах му аз, когато имаш време. Той ме попита какво означава това. Казах му, че с нашите заплати си имаш и друга работа. Тук той наистина почервенява. Започва една тирада как отделът е някъде между мезозойската и неозойската ера, време е да се модернизираме, трябва ни сериозно участие на психолози, а не случайни психоаналитици, които само позорят полицаите. Опитвам се да вмъкна нещо за финансовата страна на въпроса, но когато той е в това състояние, е невъзможно. Така че срещата беше най-вече за тебе.

— Леле — казах аз, — я ми натопи главата в кофа с лед, преди да се е пръснала от надуване.

— За целта трябва само да видиш схемата на заплащане, която предложи. Трийсет процента допълнително за бензин и разходи по колата, но часовата ставка си остава малка. Аз трябва да открия сметка за тези разходи, ти трябва да водиш точен отчет. Което няма как да стане, защото си имаме друга работа. Сега разбра ли какво трябва да направиш?

— Хм — казах аз.

— Благодаря. И не забравяй да се храниш. С трийсет процента отгоре си на цените от 1965 година.

— Кексчета и чипс.

— Точно така — рече той. — Храна за ума.