Импулсивно

Четвърта глава

Дори Шон да беше извикал експертите по местопрестъпления да претърсят бентлито, той не уведоми Майло.

В продължение на една седмица в западен Ел Ей не бяха регистрирани нови убийства. Като проклинаше психо-икономико-социалните фактори, причинили такава спокойна есен, Майло се захвана със стари неразрешени случаи. Документацията по тях, която търсеше, липсваше, или беше толкова оскъдна, че не вършеше никаква работа, и той стигна до задънена улица.

На осмия ден от връщането му на работа се обадих да го чуя как е. Капитанът току-що беше му предал указание от директора на полицията. Сериен убиец изнасилвач на име Къзман Джаксън — Къз, очакващ екзекуция в Тексас, се опитваше да отърве смъртоносната инжекция, като признаваше за убийства из цялата страна и обещаваше да посочи гробовете.

Преди Тексас да се съгласи да разследва, искаха местните ченгета да им осигурят някакви факти.

Жертвата на Къз Джаксън в Калифорния, за която той признаваше, беше Антоан Бевърли, петнайсетгодишно момче от южен Ел Ей, изчезнал в Кълвър Сити преди шестнайсет години, докато продавал абонаменти за списания по домовете. По онова време Джаксън живеел наблизо, във Венис, и работел в един приют за животни в Уестчестър, на петнайсетина километра от работния маршрут на Антоан.

И в централния архив нямаше следа от случая „Бевърли“. Централата нареди на Майло да търси в западен Ел Ей и ако намери нещо, да се свърже отново със свидетелите.

До този момент нямаше успех.

— Време е да издадем фатва на Големия бюрократичен Сатана — рече той. — Нека ти кажа какво стана. Обикновено такива неща отиват при момчетата от „Специални убийства“, но те обичат шумни и бляскави случаи, а този не е такъв, и те го пускат на Западен Ел Ей. В този момент капитанът решава, че ще се зарадвам на всичко, и ми го подхвърля.

— Е — казах аз, — поне има нещо ново.

— Какво именно?

— Капитан, който проявява съжаление.

— Трябва да вървя, Алекс.

Сивият облак над главата му изобщо не се беше разсеял. Сигурно е от оловото в ръката му и остатъчната болка.

Или духовна ерозия след двайсет години работа като детектив гей в полицейското управление на Лос Анджелис.

Ситуацията като цяло се беше променила, но може би с толкова бавни темпове, че съзнанието му дори не я беше регистрирало като прогрес.

Като новобранец правеше всичко възможно да крие ориентацията си. Въпреки това истината излезе наяве и доведе до подхилквания, шушукане и открити прояви на враждебност. Престана да се крие, но и не парадираше. Често намираше в шкафчето си заплашителни писма. Работата в екип, която е основополагаща за отдел „Убийства“, му убягваше, след като няколко от партньорите му се поддадоха на слуховете и поискаха да бъдат преместени.

В опит да оползотвори тази изолация той трупаше извънредни часове и постигна един от най-високите проценти разкриваемост в управлението. Тъй като не знаеше какво да прави с него, управлението се колеба до момента, в който напредъкът в човешките права и един куп благодарствени писма от семействата на жертвите направиха тормоза над него почти невъзможен.

След това едно старо убийство го върна в новобранските му дни, тъй като беше изровил нелицеприятни факти за шефа на полицията, и му осигури сделка — няма да обявява резултатите, а в замяна ще стане лейтенант, ще му бъде позволено да не се занимава с бюрокрацията, свързана с тази длъжност, и ще продължи да разследва убийства.

Измъкнаха го от стаята на детективите, сложиха го в един офис с размерите на килер, който някога наистина е бил килер, дадоха му един стар компютър, прикачиха му младши детектив да му помага, ако никой друг не се нуждаеше от него в този момент, и му казаха да си избира случаите.

В превод това означаваше „Не ни се мяркай пред очите и ние ще ти се отблагодарим със същото“.

Друг на негово място щеше да посърне. Майло обаче прие новото положение, откри втори офис в близкия индийски ресторант и започна да разкрива случаи с кисело постоянство. През цялото това време се отдаваше на единственото си хоби — да се оплаква.

Процентът му на разкриваемост направи впечатление на новия шеф, който беше вманиачен на тема криминална статистика.

Новият капитан на име Раймонда Грант не се интересуваше кой с кого спи.

Майло получи по-хубав компютър, повече помощ и все така гъвкаво работно време.

Продължаваше да не получава покани за барбекютата на управлението, но той не си падаше по обществените прояви, а и само така му оставаше време за Рик.

Ако животът му беше станал по-лесен, той не го показваше.

Несъмнено родителите на Антоан Бевърли смятаха случая на сина си за все така важен, както и в първия ден на изчезването му, но песимизмът на Майло имаше сериозни основания — шестнайсет години са достатъчно време да замъглят всяко показание, а бълването на признания е обичайна тактика на осъдените на смърт, която най-често не води доникъде.

Въпреки това трябваше да е доволен, че работи.

Или пък си го въобразявах, защото моята работа тази година беше доста добра. Няколко случая на детско попечителство се развиха както трябваше с родители, които наистина опитваха да не изяждат децата си, и адвокати, овладяващи импулса си да унищожават. Понякога докладите ми дори попадаха на бюрото на някой интелигентен съдия, който отделяше време да ги чете.

Мечтаех си за един по-добър и хубав свят, може би като реакция на цялата жестокост около нас.

Когато споменах това на Робин, тя се усмихна, погали кучето и каза:

— Може да е някой от положителните странични ефекти на глобалното затопляне. Обикновено го обвиняваме за всичко лошо.

Двамата бяхме пак заедно след втората ни раздяла през последните десет години и живеехме в къщата над Бевърли Глен, чийто дизайн беше направила тя, а аз намирах за приличаща на гробница в нейно отсъствие. Беше получила шестцифрен хонорар от някакъв собственик на преуспяващ интернет бизнес, за да направи квартет от ръчно изработени инструменти — китара, мандолина, мандола и мандочело — проект, който щеше да й запълва времето до края на годината.

Работа мечта, ако не мислеше за бизнесмена, абсолютно лишен от всякакъв слух и неспособен да изсвири и една нота.

Японските шарани в езерото ни бяха народили дузина рибки, обилните дъждове напоиха растенията в градината, а ние имахме най-прекрасното куче на света — френски булдог на една година на име Бланш, топло, меко, малко, светло създание, толкова лъчезарно, любвеобилно и весело, че смятах да даря хромозомите й за изследвания в областта на биологията на добрината.

Никой обаче не провеждаше такива изследвания. „Куче не ухапа човек“ не е никаква новина.

На деветия ден от завръщането на Майло на работа някой беше ухапан.

Случи се на една от онези улици, на които такива работи не се случват.

В шест часа и трийсет и две минути една тиха неделна утрин в квартал на Саут Уестууд, в който над малките, спретнати къщички се извисява кулата на мормонския храм на „Санта Моника булевард“, седемдесет и три годишната пенсионирана учителка Ела Манкузи отворила вратата на яркозеленото си бунгало, изминала три метра, за да вземе вестника си, и се изправила лице в лице с човек с нож.

Единственият свидетел — страдащ от безсъние копирайтър на име Едуард Москоу — пиел кафе и четял вестник в дневната си, две къщи по на юг. Случайно погледнал през прозореца, забелязал как някакъв човек удря Ела Манкузи и с ужас видял възрастната жена да рухва в локва кръв.

Когато Москоу стигнал до Ела, тя била мъртва, а убиецът й бягал от местопрестъплението.

Съдебният лекар преброил девет прободни рани, четири от които смъртоносни. От направения на място оглед на дълбочината и широчината на разрезите се предполагаше, че е използвано масивно, гладко едностранно острие като на някои ловджийски ножове.

Най-забележително беше описанието на убиеца, дадено от Москоу — висок, едър мъж с бяла коса, облечен в тъмни, размъкнати дрехи и син кариран каскет.

— Дядката беше с една от онези старчески шапки. Като вървеше към колата си, се движеше сковано, както ходят старите хора.

Колата била спряна до бордюра, шофьорската врата отворена, докато мъжът с каскета убивал жертвата си. След като свършил, избърсал острието в панталона си, качил се в колата и потеглил с умерена скорост.

Орловият поглед на Москоу разгледал и колата.

— Новият мерцедес S600, черен, блестящ и чист. Това е най-голямата им лимузина, ако не броим майбаха. Сигурен съм, защото съм маниак на тема коли. Тази струва майка си и баща си. Видях само част от номера.

Една буква, три цифри. Майло пусна колата за издирване, преди да огледа местопрестъплението. Когато ми се обади, вече имаше резултат.

— Открадната от паркинга на фирмата за коли под наем „Престиж“ в Бевърли Хилс, върната преди да отворят в девет. Даже не са разбрали, че липсва, преди да им се обадя. На километража пише четирийсет и пет мили.

— Паркингът заключен ли е бил?

— Би трябвало да има катинар.

— Убийство в шест и половина, обратно на мястото си два часа и половина по-късно — казах аз.

— И това ако не е нагло.

— Голяма черна луксозна кола, открадната и върната — добавих аз.

— Това също — намръщи се той.

— Шон направи ли нещо с бентлито?

— Хюбъл разреши само да се вземе проба от петното, никакви други технически средства. Шон взе един комплект и го направи сам. Човешка кръв, нулева позитивна група. Много далеч сме от наместване на бентлито в тая бъркотия. И да не съм чул шеги за шансове хиляда на едно.

— Опазил ме господ.

— Аз отговарям за пазенето, когато той е зает. Искаш ли да хвърлиш едно око на това местопрестъпление?

— Разбира се.

— Ще се видим след двайсет минути.

Тялото на Ела Манкузи беше отнесено в моргата. Останали бяха само напоените с кръв плочи край моравата.

Трудно беше да се различат някакви следи по неравната повърхност, а и аз не съм специалист, но бях виждал достатъчно през годините, за да разпозная артериалния разлив и бавното изтичане на кръвта.

Тялото на възрастната жена е умирало постепенно, докато кръвта й е изтичала, сърцето е спряло и душата й отлетяла.

Майло, застанал по-изправен от доста време насам, разговаряше с Шон Бинчи. Черни кичури коса се вееха по лицето му и той неуспешно ги отмахваше. Трябваше да се извие ураган, за да разроши късата, обилно намазана с гел прическа на Шон.

Оставих кръвта и отидох при тях. Шон беше пребледнял.

— Възрастна жена. Учителка.

— Мерцедесът е на път към автолабораторията — каза Майло. — Шон ще говори с господин Хюбъл да предостави доброволно бентлито за допълнителен анализ. Ако Хюбъл не се съгласи, нямаме късмет, както казва най-непреклонният заместник окръжен прокурор, когото познавам.

— Може би ще се съгласи, ако му разкажем за това — рече Шон. — Изглеждаше свестен.

— Или точно обратното.

— Какво имаш предвид?

— Богатите не обичат разправиите — каза Майло и тръгна обратно.

— Виж, Лут, аз още разследвам кражбата.

— Искаш ли да говоря с някого?

Шон прехапа устни.

— Не съм сигурен, че лейтенант Ескудо ще се зарадва, а ми е важен за атестацията.

Майло присви очи.

— Какво искаш да кажеш, Шон?

Шон погледна пак кръвта.

— Ще направя всичко, каквото мога, да помогна.

Зачаках Майло да му кресне, но той каза:

— Виж докъде ще я докараш с Хюбъл, после ще говорим.

Шон поздрави и се оттегли.

— Кога ще му разрешиш да гледа телевизия до късно? — попитах аз.

— Когато си оправи успеха — отговори Майло и се обърна към малката зелена къща. — Някакви спонтанни мисли?

— Възрастна жертва, убиецът също, жестокото убийство вероятно подсказва лични мотиви. Бих проверил приятелите, бившите съпрузи, разпаднали се романтични връзки.

— Скандал в старческия дом? Свидетелят ми твърди, че била вдовица и единственият посетител, когото бил виждал, бил мъж на около четирийсет години, за когото предполага, че е синът й. Лаборантите са в къщата. Когато приключат, ще претърся личните й вещи.

От едно бунгало в испански стил през две къщи излезе някакъв мъж. Потри очи и извърна поглед от кръвта.

— Това е той — каза Майло. — Защо не поговориш с него, а аз ще проверя какво става в къщата.

Едуард Москоу беше петдесет и пет — шейсетгодишен, плешив, с къдрава посивяла брада. Блузата му с логото на колежа „Суортмор“ беше оръфана по маншетите и с един номер по-голяма. Панталоните му цвят каки бяха избелели до мръснобяло, почти толкова безцветни, колкото босите му крака.

Представих се, пропускайки титлите.

Москоу кимна.

— Било е ужасна гледка — казах аз.

— Никога няма да го забравя. — Той докосна челото си. — Запечатано е тук.

— Ако можете да си спомните нещо друго…

— Дърто копеле. — Гласът му беше мек и дрезгав. — Не е за вярване. Предполага се, че на тези години импулсите отслабват.

— Често пъти така става.

Той ме погледна, сякаш чак сега осъзнаваше, че разговаряме.

— Нарича се криминално изчерпване — казах аз. — Известно също така като „нямам сили да мръдна“.

Леко кимване.

— Господин Москоу, колко годишен казахте, че е бил този човек?

— Видях го само за няколко секунди. — Лицето на Москоу се изкриви и брадата му щръкна. — Гледах повече в ръката му.

Той вдигна собствената си ръка и направи движение надолу.

— Мислех, че я удря с ръка, и изтичах да й помогна. Когато стигнах, той вече отиваше към колата си, а аз видях кръвта под госпожа Манкузи. Разтичаше се… огромна локва… не съм виждал подобно нещо… — Той потрепери.

— Що се отнася до възрастта му…

— А, да, извинете… Седемдесет? Шейсет и пет? Седемдесет и пет? Наистина ми е трудно да кажа, знам само, че се движеше като стар човек. Без да куца или нещо подобно, просто сковано. Все едно цялото му тяло беше вързано.

— Бавно ли?

Той се замисли.

— Не тичаше, но и не спираше. Видях само гърба му. Тръгна към колата си. Бих казал, че вървеше средно бързо. Нормална походка. Все едно е доставил пратка или нещо такова. И не се обърна. Крещя по него, а все едно ме няма. Копелето даже не се обърна, продължи да си върви, качи се в колата и замина. Това ме съсипва. Колко нормално се държеше.

— Работа като всяка друга.

Той се заигра с един конец на яката на блузата си.

— Значи не видяхте лицето му? — попитах аз.

— Не. Откачена работа. Крещях с пълен глас, надявах се някой да се покаже, но никой не излезе. — Той погледна улицата. — Призрачен град. Истински Ел Ей.

— Какво крещяхте?

— Откъде да знам… сигурно нещо като „Спри, негоднико!“. — Москоу опъна ръба на блузата си с пръст. — Госпожа Манкузи лежи, потънала в кръв, а копелето се разхожда, сякаш нищо не се е случило. Тръгнах след него, което беше идиотско, сега като се замислям. Но тогава не мислех. В този момент видях ножа и се заковах на място.

Очите му се навлажниха.

— Как видяхте ножа?

— Той го избърса отпред в панталона си. Над коляното. Небрежно, сякаш беше нещо съвсем нормално.

— След това какво стана? — попитах аз.

— След това го прибра, качи се в колата си и потегли. Всичко стана за секунди.

— Колата със запален двигател ли беше?

— Не помня да я е палил, така че сигурно. Не си спомням въобще шум от двигател, но може просто да съм бил изключил. Този модел е много тих.

— Накъде тръгна?

Той посочи на юг.

— Покрай моята къща.

Познавах квартала от студентските си години, бях обикалял тези улици в търсене на пряк път към малката ми квартира на Овърленд.

— Като лабиринт е с тези задънени улици.

Москоу се стегна.

— Да не искате да кажете, че е оттук?

— Не, но може да е планирал пътя си за отстъпление.

— Никога не съм го виждал в квартала. Нито пък колата. Това не е типично място за S600.

— Няма ли много мерцедеси?

— Мерцедеси има много, но не S600.

— Разбирате от коли.

— Имах няколко стари таратайки, които поправих. — Той успя да се усмихне с половин уста. — Имах и делорийн. Това беше голяма работа. За какво говорим тук, някой стар мафиот ли?

— Защо мислите така?

— Голяма черна кола, убийство като екзекуция, човек на възраст. Представяш си някой стар наемен убиец на мафията, който не се е изчерпал.

Той издърпа конеца и го потърка между палеца и показалеца си.

— Тази глупава шапка.

— Има ли някаква причина госпожа Манкузи да има нещо общо със стар мафиот?

— Не си го представям. Макар че, от друга страна, кой да предположи?

— Колко добре я познавахте?

— Почти не я познавах. Живееше тихо, изглеждаше мила. Казвахме си „добър ден“ и „довиждане“, това е.

— Някакви социални контакти?

— Само този човек, за когото разказах на лейтенанта.

— Колко често идваше?

— Може би веднъж месечно, затова предположих, че е синът й. Може да е било и по-често, не държа къщата й постоянно под око.

— Можете ли да ми разкажете нещо друго за него?

— Около четирийсетте, рус, развлечен. Сега като се замислям, никога не съм ги виждал двамата заедно. Той чукаше на вратата и тя го пускаше вътре. Когато си тръгваше, никога не го изпращаше.

— Ходенето затрудняваше ли я?

— Напротив, в цветущо здраве беше.

— Нещо друго можете ли да ми разкажете за русия мъж?

— Доста едър, като казах, че е развлечен, имах предвид, че не обръща внимание на външния си вид.

— Имате ли идея как се казва?

— Никога не съм я чувал да се обръща към него по име. Както ви казах, никога всъщност не съм ги виждал заедно. Не изглеждаше особено щастлив, че е тук, така че може да е имало някакво напрежение между тях. А последния път, когато дойде, някъде преди около месец и половина, остана навън и си говориха с госпожа Манкузи през вратата. Предполагам, че е била тя, защото никой друг не живее там. Не можех да ги чуя, но изглеждаше все едно се карат. След това той направи така.

Като се плесна по бедрото, той сви единия си крак и направи физиономия.

— Беше малко… театрално, нали разбирате? Изглеждаше нелепо, голям човек, който не прилича на гей, да маниерничи по този начин. Видя ми се странно. Особено когато говориш с майка си. Ако това е майка му.

— Смятате, че може да са се карали?

— Вижте, не искам да причинявам проблеми на никого — каза Москоу, — а и не е нещо, в което мога да се закълна. Просто мои впечатления.

— Заради жестовете ли?

— Начинът, по който се държеше… изглеждаше някак…

— Агресивен?

— По-скоро отбранителен — каза Москоу, — все едно госпожа Манкузи му каза нещо, което не искаше да чуе.