Импулсивно - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джонатан Келлерман (Девета глава) #9

Девета глава

Майло беше помолил портиера на сградата да държи колата наблизо. Когато излязохме отпред, нея я нямаше, а портиерът се занимаваше с блекбърито си.

Силно покашляне накара мъжа да вдигне поглед.

— Фордът „Краун Виктория“?

— Трябваше да я преместя, беше препълнено.

Не се виждаха други коли.

— Бихте ли я докарали? — каза Майло и добави едно „моля“, което накара портиера да се сепне.

Той се затътри към подземния паркинг.

— Момичето на Шонски липсва от една седмица — рече Майло, — милата му майчица си мисли, че й играе номера, и иска да й стана личен съгледвач.

— Или пък е изпаднала в дълбоко отрицание.

— Каза, че е нервна, но аз долових само гняв.

— Гневът може да прикрива тревога — казах аз.

Той погледна „Таймекс“-а си.

— Къде я е паркирал, в Чула Виста ли?… Първо Тони, майка му и Хохсвелдер, после тази хармонична двойка. Останаха ли някакви щастливи семейства?

— С работа като нашата едва ли ще попаднем на такива.

— Е, какво мислиш за изчезналото момиче? С нейните импулсивни забягвания колко сериозно да я взема?

— Нулева положителна — казах аз. — Също като в бентлито.

— Не чу ли мама? Това е най-често срещаният тип. Все едно е на състезание. И аз да бях израснал с такава, и аз щях да искам да избягам.

— Подобно съперничество може да направи Катрина уязвима.

— Към какво?

— Дрънкулки. Мама се жени за богат чичко, а Катрина е на нископлатена работа. Ако си е тръгнала подпийнала от клуба, чувствайки се изоставена от приятелките си, минаващата наблизо кола за двеста хиляди долара ще й се стори като паднала от небето. Ето как ще си върне на мама.

— Ако са я забърсали, не вярвам да е станало в „Запали ме“. Бях там миналата година по лъжлива следа за наркоманско убийство. Найлоновите ризи на мъжката половина, количеството гел за коса и танцовите им движения бяха по-зле и от моите. Ако някой се появи с бентлито на Хюбъл, фейс контролът и другите щяха да забележат, а докато стигне до дансинга, петдесет жени щяха да му се нахвърлят.

Той се обади в клуба, поиска да говори с управителя, погледна пак часовника си и се намръщи. Свързаха го. Последва кратък разговор.

— Човекът се изсмя, попита какво си мислим, да не е имението на Хю Хефнър? Каза, че нищо особено не се е случило в клуба онази вечер, вече го бил казал на „любопитната майка“.

— Ако Катрина се е притеснявала, че приятелките й ще я изоставят, можела е да отиде в друг клуб и да си направи вечерта. Или пък е тръгнала да се прибира пияна у дома и колата й се е повредила. Току-що чухме, че е импулсивна. Освен това е спряла да плаща и вноските за мустанга. И двете предполагат слаба поддръжка. Може да й е свършил бензинът и да е заседнала някъде.

— Пияно момиче, само през нощта. Чичко Паричко минава и я качва. Или пък е на Хаваите.

— Държала е личния си живот в тайна от майка си — казах аз, — но приятелката й се е притеснила достатъчно, за да се обади на мама.

— Ако е закъсала на 405, макар и късно, някой може и да я е видял.

— С нейните няколко питиета сигурно се е уплашила от магистралата и е избрала заобиколен път.

— Или пък съвсем се е объркала и е тръгнала на юг, Алекс. Което я е отвело на доста гадно място.

— Защо да не тръгнем от най-простото предположение? Когато отивам на север и искам да избегна магистралата, тръгвам през прохода Сепулведа. Късно вечер, след като излезеш на север от „Сънсет“, става бързо и е почти празно. Това обаче означава, че аварията е станала на безлюдно място.

Шум на двигател се понесе от отвора на подземния паркинг. Портиерът изкара един светлосин ягуар, излезе и застана до шофьорската врата.

Майло го доближи.

— Щом настоявате.

— А? — каза портиерът.

— Съгласен съм да ги сменим, ама ако прибавите и каското.

Портиерът зяпна. Майло се приближи на сантиметри от лицето му.

— Къде ми е фордът, приятел?

— Обадиха ми се от един от апартаментите.

Майло извади телефона си.

— Искаш ли и аз да ти се обадя? Дай си номера. И между другото я ми покажи документ за самоличност за официалното полицейско разследване.

Портиерът не отговори.

Майло размаха значката си.

— Докарай го веднага.

— Господин и госпожа Лазаръс слизат след…

— Аз ще ги оправя. Изчезвай.

Портиерът рискува да го погледне. Това, което видя, го накара да се затича.

Майло погледна ягуара.

— Евтини коли, глупости. Ако Катрина е претърпяла авария и някой я е взел, мислиш ли, че господин крадецът на бентлита я е следил?

— Или си е търсел жертва и тя му се е сторила подходяща.

— Сексуален психопат — рече той. — Каква е връзката с Ела Манкузи?

— Тръпката на лова — казах аз.

— Възможно е. Обикновено бих разкарал Катрина като недостойна за времето ми. Но с откраднатите две големи черни коли и кръв в проклетото бентли… — Той поклати глава. — Да опитаме да намерим мустанга.

Възрастна двойка излезе от сградата, видяха го до ягуара и замръзнаха на място.

Той се ухили.

— Добър вечер, господин и госпожо Лазаръс. — Отвори и двете врати с размах и каза: — Желая ви приятно изкарване.

Двойката се приближи нервно до колата. Качиха се и заминаха.

След секунди портиерът изкара форда с рев и го закова на място. Майло хвана ръката му, отвори я и лепна пет долара на дланта му.

— Не е необходимо — каза портиерът.

— Нито пък заслужено. Да си жив и здрав.

Изминахме Сепулведа на север чак до южния край на долината покрай „Вентура булевард“ и продължихме още няколко мили. На север от „Уилшър“ в ниското се простираше равното гробище на ветераните, след това имаше малки фирми и апартаменти. След тях се издигаха хълмовете, осеяни със светлини. Движението не беше много. Нямаше и следа от колата на Катрин Шонски.

Когато се върнахме в града, Майло каза:

— Е, добре. Ако обичах спокойния живот, щях да стана фермер.

— Винаги можем да тръгнем на юг — рекох аз.

— Мексико е на сто и петдесет мили.

Погледнах към хълмовете на изток.

— Там има много улици за обхождане.

— Ама и ти си един смешник — изръмжа той, завивайки на дясно и пресичайки няколко тъмни виещи се пътища.

Един час по-късно.

— Ще накарам един патрул да обиколи пак утре и да опита да намери приятелките на Катрина. Допускам, че ще ни разкажат съвсем различна история. Например как е с някой безделник, когото мамчето не би одобрила. И не споменавай нулева положителна повече, ако обичаш. Не се чувствам популярен.

Светлината обагри в карамелено прозорците на студиото на Робин. Минах покрай езерото и спрях да погледам малките шарани. Светлините на античната желязна пагода стигаха до дъното и рибите се виждаха добре. Вече бяха станали почти десет сантиметра. Скачаха весело в потока, който тръгваше от водопада.

Най-напред ги забелязах, когато току-що се бяха излюпили и бяха колкото ларви. Дузина малки рибешки нишки, плуващи смело сред възрастните по половин метър. Японските шарани ядат яйцата си, но когато малките се излюпят, никога не ги закачат. За разлика от другите риби, те не нападат болните или умиращи пасажи. Може би затова живеят повече от сто години.

Продължих към студиото и почуках на прозореца. Робин вдигна поглед от пейката си и се усмихна. Доближи едно бяло правоъгълно парче алпийски смърч до ухото си и почука. Търсеше тонове, които да й покажат, че дървото става за музикален инструмент. Ако съдех по размера на парчето, за мандолина.

Изражението й, когато го остави настрана, говореше, че не става. Докато вляза, държеше ново парче в ръцете си. Бланш се гушеше в скута й, спокойна както винаги.

— Здрасти — каза Робин.

Бланш ме приветства с булдожо грухтене.

Когато Робин ме целуна, Бланш завъртя глава на една страна, както го правят булдозите, и допря муцуна до ръката ми.

— Русата и червенокосата — казах аз.

— Какъв си късметлия.

Погледнах захвърления смърч.

— Няма ли музика в него?

— Въпреки че той никога няма да долови разликата. — Тя погледна кутията от „ФедЕкс“ в ъгъла. — Открихте ли нещо за бедната старица?

— Работната хипотеза е, че синът й има нещо общо с цялата работа, но нямаме никакви доказателства.

— Син да направи такова нещо на майка си — рече тя. — Не е за вярване.

Пак погледна кутията в ъгъла.

— Нови инструменти? — попитах аз.

— Колекция DVD. От интернет фирмата на бизнесмена. Десет филма на Одри Хепбърн и бележка, че му напомням на нея.

Одри Хепбърн беше метър и седемдесет и пет, като закачалка. Робин е едва един и шейсет, приятно закръглена отвсякъде.

— И двете сте прекрасни.

Тя размърда пръсти, както прави, когато е нервна.

— Държал ли се е неприлично?

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Когато го видях на изложението на музикални инструменти, беше малко докачлив, но нищо извън границите на благоприличието.

— Хубаво тогава — казах аз. — Одри Хепбърн има няколко добри филма.

— Малко преигравам, а?

— Сигурно има някакви фантазии. Непрекъснато се случва.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъжете винаги те заглеждат. Имаш такова излъчване — феромони ли са, не знам…

— Да бе, да.

— Вярно е. Не го забелязваш, защото не си флиртаджийка.

— Аз съм темерут, така ли?

— Да, понякога.

— Алекс — каза тя, — не съм си помисляла дори да намекна, че може да е нещо различно от бизнес.

— Изобщо не е свързано с тебе.

— Супер.

— Виж — рекох аз, — какво може да е най-лошото? Той прави първата крачка и ти внимателно го спираш. Междувременно можеш да му пратиш приятелски, но официален мейл, за да му благодариш за филмите и да му кажеш, че с удоволствие ще ги изгледаш.

Тя погали Бланш.

— Прав си, глупаво е от моя страна. Както казвахме в седми клас, надувам се.

Тя докосна едната си обица. Отметна коса. Получи й се много по-добре отколкото на Тони Манкузи.

Заиграх се с горното копче на блузата й.

— Феромони, а? — рече тя. — Кога стана химик?

Избрахме два филма и си ги пуснахме от леглото. „Римска ваканция“ изглеждаше прекрасно петдесет години по-късно, за разлика от „Закуска в Тифани“, и когато най-сетне се появи надписът „Край“, бяхме полузаспали.

Докато гасяхме лампите, докоснахме пръсти. Промърморих нещо, което със сигурност беше мило.

— Одри Хепбърн е много красива, но не приличам на нея — каза Робин и заспа.

В десет сутринта взех Майло от участъка и тръгнахме към „Барнис“ в Бевърли Хилс.

На партера кльощави момичета бяха излезли на лов за козметика. Блондинка, специалист по лакиране на нокти, ни посочи Риана Иянович.

Висока, слаба брюнетка един щанд по-надолу.

Тя ни се усмихна през ароматен облак. Редица тестови разпръскватели красяха щанда. Клиенти и продавачки дърдореха. Всеки търсеше следващата голяма крачка в самоусъвършенстването си. Майло се представи и Риана отвърна с безизразния, уплашен поглед на малко дете, което е изненадано.

Тя беше на трийсетина години, бледа, с квадратни рамене, черни очи, оптимистични гърди и лице, спасено от красота от неправилен нос и твърде остра брадичка.

— Полиция? Не разбирам.

— Тук сме заради Катрина Шонски — каза Майло.

— Аха. — Лек акцент, едва доловим сред кудкудякането.

— Можем ли да поговорим на някое по-тихо място?

Риана Иянович потупа по рамото друга пръскачка на парфюми.

— Ще ме покриеш ли?

Излязохме от магазина през входа на „Уилшър“, повървяхме до ъгъла с „Камдън драйв“ и минахме през входа на паркинга.

— Иянович — каза Майло. — Чехкиня?

— Хърватка. Легална съм.

— Дори и да не бяхте, няма значение. Тук сме заради Катрина, това е всичко.

— Познавам Катрина само чрез едно друго момиче.

— Бет Холоуей?

— Да.

— Първо опитахме Бет, но тя не е на работа днес, а нямаме домашния й телефон.

— Няма да я намерите у дома — каза Риана Иянович.

— Къде е тя?

— В Торанс. Запозна се с един мъж — рече тя и се изплези.

— Не го одобрявате, така ли? — попита Майло.

— Всеки си има мнение.

— За същия човек ли става дума, с когото се е запознала вечерта, когато сте излезли с Катрина?

— Да.

— Чух, че и вие сте се запознали с някого — рече Майло.

Черните очи на Риана Иянович се присвиха.

— Кой ви каза?

— Майката на Катрина. Бет й е казала.

— Бет не спира да дърдори. — Тя сви ръка в силует на патица и задвижи палеца си към показалеца.

— Не ни интересува дали Катрина крие нещо от майка си — каза Майло. — Ако го знаем от самото начало обаче, ще спести много разправии.

— Не знам никакви тайни.

— Какво искахте да кажете с това, че Бет много приказва?

— Аз съм затворен човек — каза Риана. — Бет е типична американка — не се обиждайте. Споделя всичко.

— Има ли някаква причина Бет да не споделя с майката на Катрина?

— Може би — отвърна тя, като гледаше покрай нас.

— Какво означава това?

— Катрина мрази майка си.

— Катрина ли ви го каза?

— Много пъти.

— Риана, имате ли някаква представа къде е Катрина?

— Ъ-ъ, не, съжалявам.

— И последния път, когато я видяхте, беше?…

— Онази вечер.

— В „Запали ме“.

— Да.

— Разкажете ни за онази вечер.

— Отидохме в клуба, аз карах, не трябваше да пия. Бет се запозна с Шон. Братът на Шон е Мат. Бет искаше да е с Шон, така че аз трябваше да съм с Мат.

— Трябваше?

— Тя ми е приятелка.

— Откъде са Шон и Мат?

— От Торанс — рече тя. — Те са братя. Казаха, че имат фирма за сърфове. Само че нямат нищо. Шон прави сърфове в една фабрика. Мат иска да е актьор. — Тя посочи магазина. — Тук всички са или филмови звезди, или модели.

— И вие ли?

— Не, не, не. Аз искам да работя.

— С какво се занимавахте в Хърватска?

— Учех архитектура.

— Значи вие и Бет сте си тръгнали с Шон и Мат. И отидохте…

— В Торанс. — Още едно изплезване. — Взех такси до вкъщи, толкова пари дадох.

— По кое време беше това?

— Четири сутринта.

— А Бет?

— Тя остана — каза Риана. — Повечето време е там сега.

— С Шон ли?

— Да.

— Истинска любов — каза Майло.

— Американска любов.

— Как се почувства Катрина с новия план?

— Не се развика.

— Но не беше доволна.

— И аз не бях доволна. Но тя беше по-недоволна.

— Как изрази недоволството си?

— Моля?

— Какво каза тя, Риана?

— Нищо. Обърна се и си тръгна.

— Къде отиде?

— В купона.

— На дансинга ли?

— Да.

— Забелязахте ли я да танцува конкретно с някого?

— Не видях.

— По някое време онази вечер да се е съсредоточила върху някого конкретно?

— Не видях, не.

— Никого, през цялата вечер?

— Пълно беше — каза Риана. — Бях заета.

— С Мат?

— С Мат тук, тук, тук и тук. — Тя направи гримаса и се плесна по врата, рамото, гърдите и задника.

— Голям палавник е този Мат — отбеляза Майло.

— Досадник, да. Мистър Супер сърфист.

— По кое време казахте с Бет на Катрина, че ще си тръгнете с Шон и Мат?

— Честно ли? Не знам.

— Горе-долу?

— Може би в един и половина — два. Искаха да си тръгнат.

— Бет и Шон ли?

— Американска любов — каза тя.

— Какво можете да ни кажете за Катрина — какъв човек е тя?

— Кат, викаме й Кат. След голямата катастрофа вече не е Катрина.

— Не иска да я свързват с ураган?

— След всичките разрушения? — попита Риана Иянович. — Все едно е някакво… име на лошо, диво животно.

— Катрина не е диво момиче, така ли?

— Животно ли? Не.

— Дива ли е по някакъв друг начин?

— Какво имате предвид?

— Обича ли да ходи по купони?

— Много.

— Какво друго обича?

— Дрехи.

— Звучи, сякаш си е намерила идеалната работа.

— Моля?

— Бутикът „Ла Фам“.

— Много е скъп — рече Риана. — Даже и с отстъпката за служители. Подиграва се на дебелите жени с големи размери.

— Катрина не обича клиентите?

— Стари, дебели, богати — изтананика тя. — Може би й напомнят на майка й?

— Виждали ли сте майка й?

— Никога.

— Тя е кльощава.

— Хубаво.

— Как се отнася Катрина към парите?

Объркване в черните очи.

— Парите важни ли са за нея? — поясни Майло.

— За вас не са ли? — попита Риана.

— Имам предвид особено важни. Повече, отколкото за другите хора. Например би ли се впечатлила от мъж с пари?

Риана бавно се усмихна.

— От някой загубеняк ли трябва да се впечатли?

— Излизала ли е някога с някой богаташ?

— Откакто я познавам, не е излизала с никого.

— Колко време е това?

— Два-три месеца.

— Как така няма социален живот?

— Казва, че не може да срещне правилните мъже.

— Ами колите?

— Какво колите?

— Интересува ли се от коли?

— Не особено… Отначало харесваше мустанга си. Купи й го богатият доведен баща.

— Споделяла ли е нещо за него?

Поклащане на глава.

— Богат.

— Защо престана да харесва мустанга?

Свиване на рамене.

— Може да й е омръзнал.

— Лесно ли й омръзва на Катрина?

— Прехвърля се от едно на друго. Като пеперуда. Дефицит на вниманието, нали знаете? Казва, че е имала дефицит на вниманието в училище. Много дефицит на вниманието има в Америка, нали? Клиентките ми разправят за деца, които подскачат като кенгуру. Всеки ходи на психиатър.

— Кат има ли психиатър?

— Не знам… задавате ми тези въпроси, защото майка й ви е наела да я намерите ли?

— Ние работим за града, Риана.

— Градът иска да намери Кат?

— Ако е пострадала.

— Мисля, че не е.

— Защо не?

— Дефицит на вниманието. Винаги е така. — Черните ириси се стрелнаха от едната на другата страна, после нагоре и надолу. — Подскача.

— Не я свърта на едно място — каза Майло.

— Не е щастлива — рече Риана Иянович. — Понякога, когато пийне, започва да говори, че иска да се премести.

— Много ли пие?

— Обича да пие.

— Къде казва, че иска да се премести?

— Нищо конкретно, просто някъде. Не е щастливо момиче. Не обичам да съм с нея през цялото време. Тя… понякога може да те зарази с нещастие като с настинка, нали? Тя е приятелка на Бет, аз съм извън играта.

— Ще ни дадете ли мобилния телефон на Бет, моля?

Риана издиктува цифрите.

— Мога ли да се връщам вече? Имам нужда от тази работа.

— Разбира се — каза Майло. — Благодаря ви за отделеното време. Ето ви една визитка. Ако се чуете с Кат, моля ви да ми се обадите.

— Да. Само че няма да се чуя.

— Защо не?

— Ако се обади на някого, ще е на Бет.

Изпратихме я до входа на магазина. Преди да стигнем до вратата, Майло каза:

— Кат споменавала ли е някого, който притежава много скъпи коли… като ферари, ролс-ройс… или бентли?

— Говореше за бентли, но не за някой богаташ.

— А кой?

— Някакъв, с когото излизала. Голям смотаняк, с мръсни ръце.