Индиго

1.

Берлин, 1940 г.

Пуфтейки тежко, мъжът помъкна масивното си туловище нагоре по стъпалата.

Имаше среща с мъртвец.

На табелката до яката червена врата пишеше: Der Vril Gesellschaft, Сияйното общество.

Мъжът извади ръка от джоба на тренчкота си, докосна широката периферия на меката си шапка и се озърна назад към улицата, за да провери дали не го следят. Не забеляза нищо подозрително, въздъхна успокоен и влезе.

Жената, която го посрещна, беше поразителна. Дълга руса коса обрамчваше леко орловите черти на лицето й. Небесносините й очи бяха ясни и будни.

— Радвам се да ви видя, бароне.

— Госпожице Острич, замайващо прекрасна както винаги.

Нежното й като цвете лице леко порозовя. Носеше рокля от червен сатен. Докато прекосяваше с леки стъпки стаята, дългата й коса се полюшваше над кръста. В гласа й се долавяше прелъстителна нотка.

— Седнете моля.

Когато тя посочи към масата с черна покривка, погледът на барона се плъзна към дълбокото V-образно деколте. Примамливата извивка с тъмен пигмент на едното й зърно надничаше отдолу. Пищните й гърди издуваха ефирната тъкан и леко се олюляваха от движенията й. Зяпна и монокълът падна от окото му. Изведнъж осъзна, че е гола под роклята. Сякаш прочела мисълта му, жената се усмихна многозначително и кимна. Баронът почувства как кръвта нахлува в главата му и извърна очи към масата, на която вече седеше мъж със скръстени в скута ръце. Помъчи се да запази самообладание.

— Хер Хес — поклони се отсечено и тракна с токове, — колко време мина!

Рудолф Хес стана да го поздрави. Празните му сиви очи под високото изпъкнало чело и гъстите черни вежди бяха като върхове на топлийки. Погледът му, остър като кремък, омекна и тънко подобие на усмивка разцепи каменната му физиономия.

— Страшно много, стари приятелю. Но какво ще кажете да приключим с любезностите и да се захванем за работа? Доста усилия ми костваше да ви върна в Германия. — Лицето му отново стана твърдо като скала.

Медиумът Мария Острич изгаси светлините. Сеансът започна. Настаниха се на масата и се хванаха за ръце. Баронът трепна при леденото докосване на Мария. Жената затвори очи. Известно време седяха в тишина, вкопчили се един в друг. В приглушените сенки на стаята се чуваше единствено дишането им. С мек мелодичен глас тя призова духовете:

— Обръщам се към Великото бяло братство. Помогнете ми да говоря с духа на нашия другар Дитрих Екхарт.

Барон Фон Щрайхер потръпна от внезапно настъпилия студ. Макар да уважаваше Екхарт, наставника на Хитлер, винаги беше изпитвал известен страх от него. Зад изисканите му маниери и топла усмивка неизменно се спотайваше нещо тъмно и подмолно. Немигащите студени очи изнервяха барона. Погледът му те смразяваше със силата си, а в същото време Екхарт говореше съвсем тихо. Комбинацията въздействаше като леден щик в гърдите ти.

Екхарт бе истински майстор, а не някакъв надут шарлатанин. Познанията му в областта на окултното и изключителното му красноречие дълбоко бяха впечатлили младия Адолф Хитлер. С финансовата подкрепа на „Врил“ Екхарт беше създал НСДАП2 и фюрера. Смъртта му остави Хитлер в ръцете на касапи и главорези, заобиколен от шайка долнопробни престъпници, водени от онзи егоистичен задник Хайнрих Химлер. Мисълта за самодоволните малки очички и мазната физиономия на някогашния птицевъд вгорчи настроението на барона. Фон Щрайхер презираше Химлер. Смяташе, че именно той от чиста завист бе наредил да го хвърлят в концлагер и по-късно изгонят в Турция. Силното ахване от лявата му страна го изкара от унеса. Очите на Мария се бяха завъртели и бялото им сякаш се рееше в полумрака. Главата й се люшна назад. Лицето й се изкриви от болка и някъде дълбоко от гърлото й се изтръгна тих стон. Стомахът на барона се преобърна. Хес се бе вкопчил здравата в него, забил нокти в меката плът на дланта му.

Тряс!

Баронът инстинктивно се сниши, за да се спаси от изстрела. Отгоре се посипа стъкло. Последва серия силни гърмежи. Малките крушки в полилея над тях се пръснаха една след друга. Заваля дъждец от искри.

Тялото на Мария се отпусна безжизнено. Ръцете й увиснаха. Устните й се разтвориха сладострастно и тя прокара влажния връх на езика си по тях. Тихи отначало, стоновете й постепенно започнаха да стават все по-високи и силни. Гръбнакът й се изви и смътните очертания на зърната й изпъкнаха под тънкия сатен. Баронът зяпна, не вярвайки на очите си. Сякаш невидими ръце се движеха по тялото й и тъканта на роклята се отвори на гърдите й. Нещо се плъзна под дрехата надолу по тялото й. Призрачните ръце уловиха краищата на копринената роба и заповдигаха все по-нагоре и по-нагоре, оголвайки стройните й прасци и съблазнителните контури на стегнатите й бедра.

2.

Мария чувства как се унася в транс. Изпада в сън без сънища, изпълнен с приятни усещания. Мракът й шепти. И тогава го долавя… някакво зло присъствие пълзи по кожата й като лигава змия. Тялото й се гърчи в конвулсии, груби ръце сграбчват гърдите й и започват да опипват пищното й младо тяло. Изпълва я необяснима смесица от ужас и най-долна похот. Нещо се увива около гърлото й и стяга все по-силно и по-силно. Чувства как я повдигат във въздуха и я захвърлят в нищото. Пада по гръб. Натискът намалява, но остри като бръсначи нокти разрязват тъканта на роклята й и одраскват леко плътта. Силни ръце разтварят краката й… и нещо рязко прониква дълбоко в нея. Злата сила затяга мръсната си хватка около шията й. Мария се задушава и отчаяно се мъчи да поеме глътка въздух. Тръпнеща в екстаз, тя се разкъсва между опиянението и волята за оцеляване.

Двамата мъже гледаха със страхопочитание как тялото на Мария се повдига от невидими ръце, извърта се рязко и полита върху масата, стоварвайки се тежко по гръб. Скочиха едновременно и отстъпиха назад с внезапно омекнали крака.

Нещо разкъса роклята й, разкривайки голото тяло. Краката й се разтвориха и бедрата й започнаха да се движат ритмично. Изведнъж лицето й се изкриви и почервеня, а след това посиня, сякаш я душат. По меката й шия се появиха бели петна, сякаш призрачни пръсти се впиваха в плътта й. Хес пръв си възвърна дар слово.

— Gott im Himmel3! Направи нещо! Той я убива!

Баронът пое дълбоко дъх и се взе в ръце.

— Дитрих Екхарт — с твърд заповеден тон рече той, — чрез властта си над теб, дадена ми от познаването на твоето име, ти заповядвам да прекратиш това безумие и да се обърнеш към мен.

Въздухът сякаш се изпълни със статично електричество. Тялото на Мария изведнъж се отпусна и тя рязко пое дъх. Очите й се отвориха широко. Замръзна и се надигна от масата, като се прегъваше неестествено в кръста, сякаш тялото й беше подпряно от твърда дъска. Обърна лице към барона. Очите й пламнаха яростно, след което се присвиха до тънки цепки. Разнесе се студен металически глас, от който косъмчетата на тила на Фон Щрайхер настръхнаха.

— Хитлер ще танцува, но аз ще поръчвам музиката.

Беше гласът на Екхарт без никакво съмнение. Баронът беше седял до смъртното му легло, когато Екхарт едва прошепна същите тези думи, преди да издъхне.

— В Цюрих има човек, който знае тайната — произнесе дрезгавият глас, излизащ от устните на Мария.

Баронът и Хес се спогледаха и се наведоха напред.

— Неговата сила и знания са по-големи от моите. В дневника му… се намира ключът към силата на „Врил“.

Хес преглътна.

— Името, Екхарт — успя да изрече той. — Кажи ни името му!

Лицето на Мария се изкриви в ужасяваща гримаса.

— Доктор Карл Густав Юнг4.

От устата на медиума се понесе писък, сякаш острието на нож стържеше по костта на жив човек. Тялото й се отпусна и тя се свлече на масата, вперила невиждащ поглед някъде в нищото. Шията й се извъртя неестествено. Тънка струйка кръв потече от ъгълчето на устата й, после от носа и ушите.

3.

В Ориент експреса

Мюнхенската гара беше претъпкана с народ. Доктор Карл Густав Юнг си пробиваше път през тълпата на перона, мъчейки се да се добере до Ориент експреса. Извини се задъхано, когато неволно блъсна едно момиче, целуващо приятеля си за сбогом. Коленете му прещракаха и острата болка го прониза до кръста, докато подаваше куфарите си на стоящия до прозореца стюард.

— Verzeinhen sie mir5, ужасно закъснях — извика извинително той.

Стюардът кимна с неискрена усмивка.

Кълба пара от локомотива се издигнаха във влажния въздух. На стъпалата на вагона нещо го накара да спре и да се обърне.

— Всички да се качват! — извика един стюард.

Зад количка за багаж се материализира тъмна фигура на мъж в тренчкот, който водеше прекрасна жена в синя рокля. Миг по-късно двамата изчезнаха в един от пътническите вагони. Юнг си отбеляза да се оглежда за тренчкот и синя рокля. Свирката на локомотива изпищя пронизително, засъска пара, колелата на мощната машина се завъртяха, успяха да зацепят релсите и влакът потегли от гарата.

Спонсорите на лекционното турне му бяха осигурили купе в първа класа. Макар Юнг да намираше екстравагантността на Ориент експреса донякъде пресилена, старите му уморени кокали бяха благодарни за лукса. Малко тишина и спокойствие, помисли си той, наред с изтънчената френска кухня на вагон-ресторанта, чиито удоволствия щеше да му се наложи да изтърпи. На устните му заигра снизходителна усмивка при мисълта за милата му съпруга, която все го хокаше, че забравя да се храни, докато стои заключен в своята подобна на замък кула в Болинген.

Отиде до плъзгащата се врата на купето, хвърли бърз поглед по коридора и се поклони принудено на някаква съсухрена възрастна жена с гърбица, която му пусна развратна усмивка, докато куцукаше към него. Влезе в купето, заключи, дръпна копринената завеса и започна да разопакова багажа си. Приключи и се настани на канапето с дебела папка в ръце. Пръстите му, покрити с кафеникави петна, се замъчиха с червената лента на закопчалката. Извади документа от папката. В очите му моментално се наби грифът СТРОГО СЕКРЕТНО.

Новопоявилата се американска разузнавателна агенция Бюро за стратегически операции (БСО) се беше обърнала към него с молба за две услуги. Като световноизвестен психоаналитик му бяха възложили две нечувани задачи. Трябваше да направи психологически профил на най-противния човек на света, Адолф Хитлер. Юнг смяташе, че това е най-малкото, което може да направи в борбата срещу силите на мрака, както сам се изрази. Но задачата включваше и друго. Фактът, че е в състояние да пътува свободно из Европа и да се среща с интелектуалци, дипломати и индустриалци, му осигуряваше идеалното прикритие за един шпионин. Така че щеше да бъде също очите и ушите на БСО.

Спомни си разсъжденията и предложението на полковник Доновън, Дивия Бил, прословут с грубия език и прямотата си. „Кой ще заподозре ексцентричен стар мухльо като вас? По дяволите, доктор Юнг, когато бяхте шеф на Европейската психиатрична асоциация и правехте метани на нацистите, не казахте нито гък!“

Юнг се бе свил от злостната забележка на Доновън, но понякога истината — макар и болезнена — беше доста добър стимул. А може би дори призив за действие, възможност да се поправят някои грешки. Направи си бележки по сведенията, осигурени от БСО. После свали очилата си с телени рамки и разтърка нос. Беше изтощен. Прибра папката в чантата и протегна крака. Опита се да си представи празно черно огледало, което всмуква всяка досадна мисъл, която се завърта в главата му. Задиша ритмично и съзнанието му постепенно се отпусна.

Задряма и в купето се разнесе дълбоко боботещо хъркане. На устните му се появи лека усмивка. Засънува.

Бял гълъб се спуска отгоре и постепенно се превръща в младо момиче. Ангелското й лице излъчва невинност. Застава пред блестяща изумрудена плочка и я посочва с малката си изящна ръка. Усмихва се сдържано и казва:

— Идваме.

4.

Някой почука и резкият звук го изтръгна от дълбокия сън. Юнг свали крака на пода, затърси очилата си в джоба на сакото и се запрепъва към плъзгащата се врата.

— Wartezeit, един момент — измънка той, все още замаян.

Открехна вратата.

Срещу него стоеше здрав млад мъж в омачкан костюм. По всичко личеше, че е турчин. Огледа се нервно по коридора и пискюлът на феса му се разлюля напред-назад. По смуглото му лице се стичаше пот, очите му бяха широко отворени и в тях се четеше паника.

— Доктор Юнг… Моля да ме извините за грубото натрапване, но въпросът е на живот и смърт, моля ви — изрече турчинът на сносен немски.

Юнг го изгледа, след което отвори вратата. Отстъпи настрани и мъжът влезе.

— Безопасно ли е да затворя, млади човече?

Мъжът поклати глава и го погледна малко смутено.

— О, уверявам ви, не ви мисля нищо лошо. Моля ви, заключете.

Юнг изсумтя и затвори вратата.

— Седнете, моля.

— Много мило от ваша страна, господине. — Турчинът седна на самия ръб на канапето и закърши нервно ръце.

Юнг извади лулата от вътрешния джоб на сакото си и започна да я пълни.

— В случаи като този най-добре е да се започне от самото начало, ja6?

Турчинът кимна.

— В такъв случай да започнем с името ви.

— Керим бей. Пътувам за Истанбул, там е домът ми.

Юнг запали лулата и пусна голям облак дим. Турчинът избърса устни с опакото на дланта си.

— Намерих сестра си, докторе. Но се боя, че е в ръцете на самия дявол. След като изчезна с онзи злодей, ми трябваха шест дълги месеца, но успях да ги открия в Берлин и ги проследих. Сега тя е във влака и се намира в лапите му.

Юнг обичаше да прилага теориите си в реалния свят. Изучаваше жестовете и движенията на очите на турчина, докато той говореше. Беше разработил прост метод за преценка кога човек лъже или казва истината и смяташе в скоро време да го сподели с хората от БСО. Забеляза, че очите на турчина гледат нагоре и надясно. Не много добър знак. Беше установил, че когато извръщат очи по подобен начин, хората обикновено си съчиняват.

— Моля продължете — подтикна го той.

— Забъркала се е с една банда, наречена „Врил“. Използват я. — Млъкна, поколеба се за момент и изхлипа: — Разбирате ли, тя има дарба… още от дете. Мисля, че наричате това ясновидство. Вършат богохулни неща…

Юнг кимна с разбиране и го прекъсна:

— „Врил“ изпълняват ритуали с призоваване на зли духове. И сестра ви е техен духовен посредник. Чрез нея те избягват опасността да се изправят директно срещу демоничните сили. — Започва да става интересно — добави наум.

Турчинът бе казал полуистина. Този път очите му погледнаха нагоре и наляво, което означаваше, че си припомня нещо истинско. Но когато спря да хлипа, колебанието му показа, че играе.

— Значи ми вярвате? — попита той.

Юнг му се усмихна топло и окуражаващо.

— И кой е дяволът, прелъстил сестра ви?

— Явява се под много имена. Има турски паспорт, но истинското му име е Рудолф Глауер, родом от Дрезден. Твърди, че бил осиновен от австрийски емигрант и благородник. Подвизава се и като барон Рудолф фон Щрайхер. В страната ми изучаваше практиките на дервишите7, бекташите8, мистиците и суфите.

Юнг се вцепени. Беше чувал за барона и знаеше за стряскащите му възгледи. Беше предложил на Хитлер да изгради новия си режим по примера на ислямските хашишини9, които следвали сляпо прищевките на своя водач, прословутия Старец от планината, и, упоени с хашиш, се хвърляли от отвесни скали, за да му доставят удоволствие. С други думи, именно те бяха образецът на SS — орден от фанатични воини, сляпо подчиняващи се на Хайнрих Химлер. Ако му се отвореше възможност да се срещне с този луд и да надникне в болното му съзнание, може би това щеше да му бъде от полза за изготвянето на психологическия профил на Хитлер. Реши да действа.

— Къде се намират сега?

Турчинът прикри уста с дланта си.

— Във влака, казах ви.

Юнг изсумтя нетърпеливо.

— Ja, но къде по-точно?

5.

Стигнаха вагон-ресторанта.

Турчинът кимна към една маса в далечния ъгъл.

— Жената със синята рокля, с гръб към нас.

Юнг избърса стъклата на очилата си с вехта кърпичка, намести ги на носа си и присви очи. Синята рокля проблесна в спомена му. Срещу жената седеше едър мъж. Месестото му кръгло лице бе кацнало върху дебел мазен врат, който преливаше над твърдата яка. Увисналите бузи му придаваха страховит вид на булдог. Тъмносивият му костюм беше елегантен, несъмнено шит по поръчка. Закрепеният за изпъкналото му око монокъл проблясваше на слънцето. Мъжът опря лакти на масата, сплете тлъстите си пръсти, опря брадичка на тях и се загледа разсеяно в пейзажа.

— Мисля, че ще е най-добре да се оттеглите, млади човече. Не искам да стават сцени.

Турчинът го изгледа предпазливо.

— Мога ли да изчакам в купето ви?

Юнг кимна и тръгна по пътеката. Щом стигна до масата, изправи рамене и с трепереща ръка остави визитката си върху бялата ленена покривка до вазата със свежи рози. Реши да изиграе ролята на ексцентричен стар глупак с надеждата, че ще хване барона неподготвен. Мъжът погледна визитката и вдигна очи под тежки клепачи. Изправи се и се поклони официално.

— На какво дължа тази необичайна чест, доктор Юнг?

— О, боя се, че просто на старческо любопитство. Четох книгата ви Der Talisman des Rosenkreuzers. Не бих си позволил да пропусна възможността да се запозная с автора, притежаващ такива огромни познания върху розенкройцерите.

Баронът го погледна объркано, но след миг лицето му грейна.

— Моля, хер доктор, заповядайте. — Щракна с пръсти на сервитьора да донесе един стол.

Юнг седна нерешително. Плъзна поглед към жената в синьо. Ясните й кафяви очи бяха завладяващи и блестяха с хищническа жар. Прилепналата по тялото й рокля с голи рамене въздигаше красотата й до класическа висота.

Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна загадъчно. После очите й се стрелнаха за миг към Щрайхер и внезапно се сведоха към покривката. Юнг забеляза дългите тънки пръсти и деликатната китка, докато жената вдигаше кристалната чаша с вода към пищните си устни. Зоркият му поглед не пропусна дебелия слой пудра под лявото й око и отвратителната синина, която неуспешно се опитваше да прикрие.

Баронът поръча шампанско „Дом Периньон“ и черен хайвер от белуга. Разля виното и вдигна чаша.

— За търсещите просветление. Да не бъдем като глупави деца, боящи се от тъмнината, защото в нея се крие светлина!

Юнг се усмихна тънко.

— Не вярвай на човешкото око, било на светло или тъмно. Спектакълът на зрение и сетива е маскарад на дявола.

Баронът се изсмя ледено и бързо наля отново шампанско, макар Юнг да забеляза, че дамата в синьо не бе докоснала чашата си. Продължиха да си разменят остроумни цитати, които с всяка следваща чаша ставаха все по-хапливи. Разговорът се насочи към една от любимите теми на Юнг — алхимията. Беше изписал цели томове за скритото значение на нейните странни символи и тайно познание.

— Кажете, докторе, наистина ли смятате, че в крайна сметка всичко се свежда само до потиснато сексуално желание?

Юнг трепна.

— Мисля, че бъркате теориите ми с тези на колегата ми доктор Зигмунд Фройд. Трябва да призная, че мнението му за моя интерес към мистицизма и алхимията стана причина отношенията ни доста да се обтегнат. Обвини ме, че съм зациклил в някаква юношеска фаза, на която логиката ми се обърква от „магическото мислене“, както го нарече.

Баронът се изсмя неприятно, след което изражението му внезапно стана страшно сериозно. Около устата му се появиха напрегнати бръчки и той впи поглед в Юнг.

— Познавам трудовете ви. Може би дори повече, отколкото си представяте. Наполовина сте прав. Концепцията за дълбоко вкоренените архетипове, споделяни от всички нас, е вярна, както и идеята ви за универсалното съзнание, с което понякога се случва да се свържем. Мисля обаче, че пропускате един жизненоважен момент.

Юнг се вцепени от директния укор.

— Продължете, моля.

Баронът се огледа.

— Предлагам да продължим разговора в купето ми. Имам чудесен коняк „Луи Четиринадесети“, както и превъзходни пури. Какво ще кажете?

Юнг се оригна шумно, пъхна пръсти под яката, за да я разхлаби, и прокара длани по бузите си — беше сигурен, че вече са почервенели от шампанското. Престори се на не особено заинтригуван, но не можеше да пропусне евентуалната възможност да насочи разговора към Хитлер.

— Ами… не съм сигурен, че на дамата ще й хареса — отвърна той, като погледна към жената. — Сигурно вече е отегчена до смърт от нашия разговор.

— Честно казано, въпросната дама не е никаква дама. — Баронът й се ухили мръснишки и отново се обърна към Юнг. — Освен това си има свое собствено купе. Моля ви, доставете ми това удоволствие.

Дамата в синьо стана от масата.

— До нови срещи, хер Юнг — рече тя и му протегна ръка.

На Юнг му се стори, че забелязва облекчение в изражението й. И да… нещо като тънка разбираща усмивка.

Тя се обърна към Щрайхер с неприкрит сарказъм.

— Наслаждавай се, докато можеш, скъпи.

Баронът изсумтя и й махна да си върви. Юнг дочу тихото шумолене на роклята й зад себе си, докато жената напускаше вагон-ресторанта.

6.

В купето на барона Юнг вече започваше да губи надежда, че ще успее да вникне в изкривеното съзнание на Хитлер, протежето на Щрайхер. Започна да се отегчава и промени темата.

— Направих доста подробно проучване за силата на „Врил“.

Изумен, баронът се ококори и се наведе напред, поставил месестите си ръце на коленете си.

— Шегувате се, докторе. Моля ви, не ме измъчвайте.

Юнг потупа джоба си.

— Ще го споделя с вас, но трябва да бъде честно. Информация срещу информация.

— Какво предлагате… всъщност?

Юнг извади червен бележник от джоба си и прелисти страниците.

— Подобно на повечето търсачи на истината, аз също водя записки за пътуванията и преживелиците си.

Баронът подпря брадичка на юмрука си.

— Магически дневник ли имате предвид?

Юнг кимна и се разсмя.

— О, само да можеше Зигмунд да чуе разговора ни. — Плесна се по бедрото и намигна. — Именно, можете да го наричате точно така. Но първо ми кажете какво съм пропуснал в труда си.

— Това ще изпълни ли моята част от сделката?

— Определено не. Но като начало — във вагон-ресторанта ме прилъгахте да вляза в леговището ви с обещанието да разкриете грешките ми.

Баронът разпери ръце.

— Добре тогава. Пропускате върховната мощ, върховната сила, която движи вселената. Силата на човешката воля. Насочена по подходящ начин, тя е в състояние да промени света.

— За добро или лошо — меко добави Юнг.

— Добро и лошо? — презрително рече баронът. — Стига, докторе. Кой казва кое е едното, а кое — другото? Важното е да намериш скритите си заложби, истинската си воля и да действаш според нея.

— Целта оправдава средствата, независимо от цената?

Баронът се подсмихна насмешливо.

— Няма да споря за морал с вас. Би било напразно губене на време.

Юнг се приведе напред, готов да дръпне въдицата.

— Силата на „Врил“ може да бъде обуздана и насочена. Мисля, скъпи ми бароне, че говорим за едно и също нещо. Науката върви с големи крачки напред, познанията ни растат стремително. Нека просто да кажем, че зад енергията на алхимията наистина е либидото. Алхимията обаче се занимава и с физика и химия. Боя се, че много скоро ще бъдат разкрити дори тайните на огромната мощ на атома. В сънищата си видях черно слънце да хвърля своята дълга мрачна сянка върху Европа. Димящи купчини, бълващи задушлива воня, купища обезобразени тела, зли и отвращаващи деяния, твърде противни, за да се споменават. И ослепително ярък проблясък, поглъщащ цял град. Боя се, че можете несъзнателно да отприщите един луд, едно чудовище, изгубило ума си от силата на „Врил“. — Въздъхна дълбоко.

Щрайхер седеше мълчаливо и попиваше всяка дума.

— Какво ще си помислите, ако ви кажа, че науката е отворила и нов път за изучаването на нещо, наречено генетика? — продължи Юнг. — Имах видения за еволюционна мутация, от която се появява нов вид човек.

Млъкна и погледна Щрайхер в очите.

— Какво ще си помислите, ако ви кажа, че идват „Врил“-я?

Нарочно използва термина. Сигурен бе, че Щрайхер е запознат с него. „Врил“-я, Децата на слънцето, първоизточникът на новата раса господари.

Щрайхер се усмихна мазно.

— Расовата чистота ще даде началото на ново поколение.

— Не! — прекъсна го Юнг. — Това няма нищо общо с расистките ви теории за евгениката10 или нисшите раси. Говоря за нов етап в еволюцията. За космическа промяна, ако щете. За ново начало, за „изгряващия Едем“. Няма да доживеем да го видим, но ще настъпи скоро. Много скоро.

Очите на Щрайхер се разшириха. Изглежда, изгаряше от нетърпение да заговори.

— Къде ще… — Хвана се насред изречението и погледна Юнг с нов блясък в очите. — Не мисля, че сме чак толкова различни, приятелю. Но какъв е въпросът ви към мен?

— Искам вашето честно и вещо мнение за това какво мотивира Адолф Хитлер и бих желал да чуя анализа ви на най-голямата му слабост.

Барон Фон Щрайхер се дръпна назад и скочи на крака. Прокара пръсти през дългата си рядка коса и закрачи напред-назад в купето. Юнг го остави да събере мислите си.

Най-сетне аристократът седна мрачен на мястото си. Клъцна края на една пура и я запали. Дръпна дълго и издиша в лицето на Юнг.

— И аз ще ви дам честен отговор. Странно, че се наложи да питате тъкмо сега. Току-що завърших книгата си Германия преди идването на Хитлер, в която изразявам някои от истинските си мисли. Да, Хитлер е просто една амбициозна пионка, човешко динамо за енергия. Но неовладяната и насочваната в погрешна посока енергия е опасно нещо. Дитрих Екхарт и аз посяхме семето и то порасна. Изродено от себеугаждане и егомания… Мисля, че бихте го нарекли точно по този начин. Питате ме каква е най-голямата му слабост? Проклетото му его, упоритата гордост! Заобиколил се е с палячовци, лакеи и подлизурковци, които само подхранват безумието му. Остави се да бъде обсебен от властта. Сляп е за всичко, намекващо за предпазливост или лош късмет. Чертае пътя на Третия райх според звездите. Астрологът му Ерик Ян Ханусен го е убедил, че може да му осигури добра съдба за вечни времена. Заедно съставят „Пакта на тримата“, който се състои от фюрера, Ханусен и магически амулет, корен на мандрагора във формата на човек. Когато Ханусен го извадил в полунощ по време на пълнолуние в двора на една кланица, надал пронизителен писък. Фюрерът, който носи подписания договор на медальон на врата си, прибрал корена на сигурно място.

— Значи суеверната му природа може да бъде най-големият виновник за провала му?

— Като едното нищо. Но се боя, че може би и вие сте предразположен към същото страдание, докторе. — Баронът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади Люгер 08 парабелум.

Юнг го погледна, без да трепне. Но колкото повече се взираше в оръжието, толкова по-странно започваше да се чувства. Изведнъж главата му се замая, в периферното му зрение затанцуваха тъмни мушици.

— Не е отрова, уверявам ви — обясни Щрайхер. — Просто силно успокоително. Не използвам женски похвати. Ако можех да предотвратя цапаницата, щях да опра дулото на този пистолет в слепоочието ви и да издухам жалкия ви арогантен мозък. Но ще започнат да задават твърде много въпроси. Така че не става. Много глупаво от ваша страна да си играете на шпионин, старче. Нещо повече — мисля, че сте лъжливо псе. Знаете как може да се ускори процесът, как да се отприщи максималният потенциал на „Врил“. Дайте ми магическия си дневник. Веднага!

Юнг се помъчи да се съпротивлява, но силните, подобни на наденички пръсти на барона измъкнаха бележника от ръцете му. После настана мрак.

Когато дойде на себе си, Юнг бе сам. С пулсиращо главоболие и омекнали крака се затътри обратно към купето си. И тогава внезапно си спомни „турчина“. Погледът му се спря върху куфара на пода. Не беше негов. Коленичи и го отвори. Беше пълен с мръсни дрехи. Явно това бе пътната чанта на Керим бей. Изсипа съдържанието на пода и прокара пръсти по подплатата. Намери фалшивото дъно и го отпра. Вътре имаше голяма папка, пълна с пожълтели страници с оръфани краища, сякаш откъснати от някаква стара книга. Когато Юнг отвори двойното дъно по-широко, на пода падна бележка.

На вратата рязко се почука.

— Паспортна проверка, моля — обади се митническият служител.

Юнг бързо пъхна бележката в джоба си и прибра страниците в чантата за документи.

7.

Истанбул

Отражението на пълната луна се къдреше по тъмната повърхност на Босфора и се взираше към барон Фон Щрайхер като зовящ воден гроб. Ръката му посегна към рамото, опитвайки се да измъкне забитата до дръжката кама. В нощта проехтя изстрел и капачката на коляното му се пръсна. Баронът погледна към жестоките очи на мъжа с феса, който държеше димящ автоматичен пистолет. В другата му ръка беше дневникът на доктор Юнг. Керим бей се усмихна сухо.

— Това беше само за да привлека вниманието ти — дрезгаво прошепна той.

Очите на Щрайхер проблеснаха яростно.

— Проклет Untermenchen11! Дай ми бележника. Ако искаш пари, кажи си цената.

Керим бей приближи, без да откъсва очи от ранения звяр.

— Не ми трябват мръсните ти пари. Искам само да те върна в ада, откъдето си се пръкнал.

Очите на барона се изпълниха с ужас. Във въздуха се носеше остра воня на пот и урина.

— Това е за сестра ми!

Маузерът излая два пъти и напълни Щрайхер с горещо олово.

С увиснала челюст той впери ужасен и невярващ поглед в окървавената си риза. Ръцете му посегнаха към стомаха, докато падаше назад в студените води.