Индиго

27.

Нур лежеше свита на кълбо в стаята си в Едем, притиснала крака до гърдите. Вече беше спряла да плаче, но долната й устна все още потрепваше леко. В ръката си бе стиснала здраво копчето око на мистър Мъфинс — единственото нещо от плюшената играчка, което успя да измъкне от Тъмната стая. Когато я освободиха от закопчалките, беше се престорила, че не я държат краката, и падна. Без да я види доктор Кравен, успя да вземе копчето от студения под.

Обърна се по гръб в леглото и потърка копчето между палеца и показалеца си. За нея сега то беше като магическо камъче и връзка с Блеър, нейната единствена надежда. Взе решение. Отсега нататък ще мисли за себе си само като за Уенди и ще загърби завинаги името Нур и всички свързани с него лоши спомени, загубата на родителите си и досегашния си живот.

В коридора отвън отекнаха стъпки, които приближиха и спряха пред вратата. Нур пъхна копчето в уста и остана да лежи смразена от страх. Ключалката изщрака и вратата се отвори.

На прага стоеше мис Бейлок. Кльощавата й фигура бе осветена отзад от студената светлина в коридора.

— Време е за вечеря, госпожичке — рече тя, без да вади димящата си цигара от уста.

Кълбата се виеха покрай човковидния й нос и се издигаха до очилата й.

В столовата Нур взе таблата си от тезгяха и отиде до масата на Изгубените момчета. Седна до Питър и погледна лицата им. Седяха мълчаливо със сведени погледи. Взираха се в чиниите си сякаш никога досега не бяха виждали зелен фасул и печено телешко. Уенди също погледна чинията си, но след преживяното в Тъмната стая нямаше никакъв апетит. Когато мис Бейлок излезе от столовата, Питър се озърна предпазливо и най-сетне заговори.

— Добре ли си, Уенди? Тревожехме се.

Уенди зачовърка разсеяно фасула с вилицата си и подсмръкна.

— Да. Но какво е станало, Питър?

Мина човек от персонала и Питър отново се наведе над вечерята. Когато онзи се отдалечи, отново се обърна към Уенди.

— Отведоха едно друго момче в Тъмната стая.

Останалите вдигнаха едновременно глави и кимнаха.

— Отмъкнаха Майкъл от стаята с телевизора — каза с пълна уста Джонбой. — Имам ужасно предчувствие.

— Никога не пропуска вечеря, нали? — обърна се малкият Гейбриъл към Питър с тънкото си гласче.

Питър кимна мрачно, след което се усмихна.

— Изяж си зеленчуците, Гейб.

Гейбриъл се намръщи, гребна от зеления фасул и сложи вилицата в уста, като нарочно разсипа половината.

— Опа — рече той и се изкиска.

Раджи, който седеше от лявата й страна, се наведе към Нур.

— Довечера трябва да се махнеш оттук. Чух доктор Кравен и Крюела де Вил да говорят за теб.

Уенди го погледна объркано.

— Имаш предвид доктор Хъмпти Дъмпти ли?

— Дъртия със свинската физиономия… истинското му име е Кравен — обясни Раджи.

Лицето му се напрегна, в очите му се настани тъга. Уенди го гледаше мълчаливо и очите й започнаха да се насълзяват, защото разбра, че Раджи казва истината и ще трябва да изостави Изгубените момчета. Пръстите й се свиха около копчето око на мистър Мъфинс.

Раджи обясни, че Уенди била различна от останалите деца и по-важна за доктора и Круела, всъщност Марго Гант. Сторило му се, че ги чул да казват, че Уенди била ключът, който трябвало да отвори вратата. Когато Раджи приключи, Питър изложи плана.

— Мис Бейлок си тръгва всяка вечер, след като угасят светлините. Двамата с Джонбой ще вдигнем врява и Раджи ще те измъкне. Тъй като може да разбере какво ще се случи през следващите няколко минути, ще знае какво ще предприемат пазачите. И дявола може да бие на криеница.

В този момент вниманието на Уенди се насочи към Джонбой. Нещо рижаво се подаде от пазвата му, пробяга по яката му и се спусна надолу по ръката. Уенди трепна. Беше огромна хлебарка. Джонбой забеляза реакцията й и се изсмя.

— Не бъди пъзла, Уенди. — Хлебарката стоеше на опакото на дланта му и той я погали, издавайки меки цъкащи звуци. — Това е Оскар. Искаш ли да го подържиш?

Уенди потръпна и отдръпна назад стола си. Обичаше всички Божии създания, но хлебарка…

Питър се усмихна пак.

— Джонбой може да говори езика им. Оскар е единственият домашен любимец, който може да скрие от тях.

Уенди кимна разбиращо. Питър продължи:

— Ще се скриеш в багажника на колата на Бейлок, докато стигне дома си, после скачаш и… готово, свободна си!

— Няма да ни забравиш, нали, Уенди? — тъничко попита Гейбриъл. Големите му сини очи се взираха умолително в нея под рошавата коса.

В гърлото на Уенди заседна бучка.

— Ще се върна за вас, Гейб. Обещавам.

28.

Уенди крачеше напред-назад в стаята си. Бяха й взели дрехите след вечеря и сега беше само по нощница и пантофи. Чу някакъв странен звук — като съскане от стената. Долепи ухо, затаи дъх и се заслуша. Шумът се усили, сякаш някой драскаше упорито. После се чуха други звуци — дрънчене, чукане, стържене, думкане. Внезапно в коридора зарева аларма. Вратата се отвори и се появи ухиленото лице на Раджи.

— Да вървим!

Хвана я за ръка и я поведе по коридора, който бе оцветен в червено от примигващите предупредителни лампи. Малките крачета на Уенди се мъчеха да не изостават от широките крачки на Раджи. Дробовете й горяха от страх, докато минаваха ъгъл след ъгъл. Пред асансьора Раджи спря и затвори очи. Бързо дръпна Уенди в сенките. Сгушиха се зад ъгъла и затаиха дъх, за да не издадат местоположението си. Вратата на асансьора се отвори със съскане. Мъже в черни униформи се изсипаха от кабината и затрополиха в обратната на тяхната посока. С притиснати до стената гърбове Раджи и Уенди се промъкнаха покрай ъгъла и скочиха в асансьора. Раджи натисна бутона за подземния гараж.

В контролната стая на училищната охраната пазачът, който тъкмо захапваше сандвич, чу някакво дрънчене от вентилационната шахта. Остави сандвича и се обърна към шума. Погледът му се прикова към винта на шахтата. Той се въртеше и бавно излизаше от решетката. Челюстта на пазача увисна. Мислейки, че е някаква игра на светлината, той примигна и разсеяно избърса с опакото на дланта си майонезения мустак. Вгледа се по-добре и му се стори, че вижда мънички точици светлина, които сякаш се носеха в тъмното зад решетката. Винтът изскочи, падна на пода, търкулна се по плочките и спря при крака му. Колегата му при камерите натискаше копчетата като луд.

— Какво става, по дяволите? От пет минути нищо не виждам.

Решетката увисна на другия винт и оголи вентилационната шахта.

Тъмна струя козина се изсипа в помещението и наводни пода.

— Шибани плъхове! — викна пазачът със сандвича и скочи на стола си.

Другият се обърна към побеснелите гризачи. Посегна към пистолета си, докато плъховете на талази се изсипваха от тръбата, сновяха по пода, катереха се по краката му, по пултовете и телевизионните монитори. Изпищя, когато кафяво-черната маса покри гърдите и ръцете му и малки, остри като бръснач зъби се впиха в ръката му, принуждавайки го да изпусне пистолета. Другият се пресегна да натисне бутона на алармата, но един едър плъх заби зъби в дланта му и мъжът зави от ужас. Отвън цяла армия от хлебарки и стоножки се изливаше от вентилационните шахти на всеки коридор. Плъзнаха навсякъде, покривайки стените и камерите с черна блестяща маса от мърдащи крака и тела.

Джонбой и Питър задействаха и последната аларма и тръгнаха към лабораториите. Морето от насекоми на пода се раздели, разкривайки пътека за Джонбой, който вървеше и издаваше цъкащи звуци. Масивната врата от неръждаема стомана рязко се отвори. Жена в лабораторна престилка изтича навън, като пищеше и ровеше в косата си, тупаше раменете си, отчаяно мъчейки се да махне хлебарките и паяците, които бяха полепнали по нея като пчели на мед. Спъна се и падна, изправи се и отново се спъна. Токчето на обувката й се счупи и тя закуцука по коридора. Целият й гръб бе покрит с проблясваща кора насекоми.

Момчетата влязоха и тръгнаха през лабиринта работни пултове и лабораторно оборудване, като се оглеждаха в слабата светлина. Питър спря и посочи. На вратата пишеше ПТИЧАРНИК. Джонбой кимна и двамата влязоха. Птици от всякакви видове цвърчаха, чуруликаха и грачеха от дългите редици клетки. Ярко оцветен папагал макао пристъпваше нервно напред-назад на пръчката си. На табелката върху клетката му пишеше ТИНКЪР БЕЛ.

— Мамка му, приятели! — изкряска папагалът.

Челюстта на Джонбой увисна. Двамата с Питър се спогледаха озадачено. Папагалът отново изграчи.

— Загубен скапаняк. Вонящ мизерник.

— Май говори на теб — рече Питър на Джонбой.

— Виж ти, умник сме си имали — произнесе Тинкър Бел и заклати нагоре-надолу човка. — Котка ли ти е изяла езика, момче?

— Можеш да говориш! — заекна Джонбой, изду бузи и подсвирна.

— Леле, шефе, умен си като буркан стърготини.

Питър пристъпи напред.

— Хайде стига. Не е нужно да бъдеш груб. Дръж се прилично.

Тинкър Бел подскочи и наежи перата си.

— О, я чупката! Отворете клетките и да почваме веселбата!

Момчетата се втурнаха към кафезите и започнаха да отварят вратичките. Уловените птици изпърхаха навън и изпълниха въздушен балет над главите им, като цвърчаха оглушително.

Двамата се върнаха до клетката на Тинкър Бел и предпазливо отвориха вратичката.

— Крааа! — изграчи папагалът и изхвръкна на свобода. — Марго е проклета Zwitter34! Знам тайна, знам тайна.

Момчетата излязоха от птичарника и се насочиха към двойната стоманена врата в отсрещния край на лабораторията. От другата страна се чу странен смях. Беше почти, но не съвсем човешки, твърде писклив и нервен. След кратко колебание отвориха вратата и влязоха в менажерията. Обитателите й ги посрещнаха с крясъци и кикот. Минаха покрай редиците клетки с тъжни чудати примати и други създания, които едва можеха да се разпознаят. Покрит с люспи лемур с дълга опашка на пръстени, който приличаше повече на игуана, се пльосна на пода и се загърчи, после успя да се изправи на крака и се заклатушка несигурно настрани. Дезориентирано и бавно, създанието се завъртя в кръг, гонейки собствената си опашка. Едър прегърбен орангутан, покрит с капещи пера вместо червена козина, се беше свил в ъгъла на клетката си; със своята безформена глава, кацнала на дълга тънка шия, приличаше повече на новоизлюпил се щраус, отколкото на маймуна.

Само при вида им на Джонбой му призля. С предпазливи стъпки момчетата приближиха до решетка, зад която към тях се взираше шимпанзе с големи тъмносини очи и измъчена физиономия. В погледа му се четеше интелигентност, която стресна Джонбой.

— Толкова тъжен изглежда — каза той на Питър и в гърлото му заседна бучка.

— Мисля, че тези същества са мутанти — рече Питър, като се оглеждаше. — Някой ги е моделирал. Същински ад.

Очите на шимпанзето се напълниха със сълзи и от гърлото му се изтръгна тихо скимтене, след което създанието се извърна и наведе тъжно глава.

— Мислиш ли, че ще сторят същото с нас? — промълви Джонбой, като се тресеше от страх.

Питър го прегърна окуражително през рамо.

— Я се стегни, голямо момче. Не провесвай нос. Уенди ще вдигне тревога и ще се върне, преди да успееш да кажеш…

— Тикети-бу — със слаба усмивка довърши Джонбой.

Уенди лежеше със затаен дъх в тесния багажник на колата и напрягаше слух. Чу кухото чаткане на токчета по твърдия бетонен под на гаража. Вратата на автомобила се отвори, след което се затръшна. Двигателят изръмжа и Уенди усети как колата се раздвижи под нея. Малко преди това Раджи бе предвидил идването на мис Бейлок, бе отворил багажника и бе помогнал на Уенди да се скрие в ръждивия седан на надзирателката.

Пътят бе неравен, колата подскачаше, въздухът бе застоял. Стомахът на Уенди се преобърна и тя с мъка преглътна горчивата жлъч, надигнала се в гърлото й. Чувстваше се замаяна. Трепереше от студ — беше облечена само в тънката памучна нощница. Пръстите на краката й бяха ледени. Опита се да диша плитко, тъй като се страхуваше да не остане без въздух, преди мис Бейлок да спре. Мечтаеше си за синьо небе, свеж морски бриз и Блеър. Сякаш минаха цели часове, преди колата най-сетне да забави ход и спре. Вратата се отвори и автомобилът леко се заклатушка — мис Бейлок бе излязла от седана. Вцепенена от напрежение, Уенди зачака, прехапала долната си устна.

— Петдесет и пет, петдесет и шест — зашепна тя, отброявайки времето. — Триста и четиридесет, триста и петдесет, отварям очи!

Заопипва в тъмното и откри аварийния лост на багажника. Дръпна го. Той не помръдна. Опита отново, този път по-силно. Нищо. Побиха я тръпки. Беше готова да даде какво ли не за фенерче. Мракът сякаш я поглъщаше. Дръпна отново, този път с две ръце. С тих пукот капакът се отвори. Уенди надникна от багажника. Наоколо нямаше никого. Изскочи навън на тротоара. Вдиша свежия нощен въздух, който изпълни дробовете и проясни главата й. Започна да ръми. Видя в далечината ярките фарове на приближаващ по пътя автомобил. Неволно отстъпи назад в сенките. Огледа се. Зад нея се издигаше висока жилищна сграда от червени тухли. Погледът й се насочи отново към улицата. Фаровете приближаваха стремително. Изскочи от сенките и забърза нагоре по стъпалата. Задърпа дръжката на стъклената врата, над която слабо светеше самотна крушка. Заключено. Кожата й настръхна и тя затрепери във влажната нощ. Зад нея се чу глас, от който едва не подскочи.

— Бихте ли ми помогнали, Mademoiselle?

Завъртя се и видя усмихващото се лице на възрастен мъж с пазарски торби в ръцете. Носеше барета, старомодни очила с телени рамки и имаше грижливо поддържана козя брадичка. Мъжът кимна към висящите от пръстите на лявата му ръка ключове, които проблеснаха на светлината.

— Ще бъдете ли така добра да отключите, s’il vous plait35?

Погледът на Уенди се стрелна към приближаващата кола. Беше грамадна черна лимузина. Взе ключовете и се зае с треперещи ръце с ключалката. Резето изщрака и тя пристъпи в топлото фоайе. Възрастният мъж влезе след нея, натоварен с торбите си, и затвори вратата с ритник. Уенди чу скърцането на спирачки пред сградата. Фаровете на лимузината осветиха за момент лицето на стареца и тя забеляза, че то е цялото покрито с бръчки и изглежда крехко като мека опаковъчна хартия. Мъничка дъждовна капка капна от брадичката му. Старецът бавно се обърна към изхода и поклати неодобрително глава.

— Mon Dieu! Виж само как паркираха ces idiots. Блокираха цялата улица.

Отвън се чу глухият звук на затръшнати врати. Преди старецът да успее да се обърне към нея, Уенди хвърли ключовете и се втурна към стълбите.

— Мама ме вика, трябва да бягам — извика тя през рамо.

Старецът гледаше как Уенди изчезва нагоре по стълбите. Усмихна се многозначително и в очите му проблесна дяволита искрица.

— Отлитай, ma petite36 птичке.

Викове и думкане привлякоха отново вниманието му към входната врата. Обърна се и видя двама безврати типове. Едрите им туловища изпълваха входа и затулваха лампата, докато тропаха силно по вратата. Старецът бавно се наведе напред и присви очи. Извикаха му с приглушени гласове да отвори вратата. Той хвърли поглед към стълбището, отново се обърна към вратата и поклати отрицателно глава. Сви рамене, бавно се обърна й се затътри навътре.

— Разбивайте! — извикаха отвън.

Обут в тежка обувка крак изрита вратата при ключалката, тя поддаде и се блъсна с трясък в стената.

Фоайето се покри с разбито стъкло. Мъжете се втурнаха в сградата.

— Хванете стария глупак! — извика водачът точно когато едва кретащият старец изчезна зад ъгъла.

Двама от преследвачите се втурнаха след него. Стигнаха за секунди до ъгъла и заковаха на място, а подметките на кубинките им оставиха черни следи по избелелия под. Двамата стояха, изгубили ума и дума. Дъртият чешит сякаш се бе изпарил във въздуха.

С последни сили Уенди блъсна вратата към покрива. Равномерният хладен дъжд я освежаваше, студеният вечерен въздух изпълваше дробовете й, докато тичаше. „Почти стигнах. Още няколко крачки и съм свободна.“ Спря внезапно и пристъпи едва-едва към ръба на покрива.

Вятърът я побутваше, докато примигваше, за да махне дъжда от очите си. Стоеше с разперени ръце, мъчейки се да запази равновесие. Погледна надолу и смътно различи фаровете на колите, които се носеха като светулки в тъмното. Приканваха я при себе си. Отзад вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Светлината от стълбището плъзна по покрива и се опита да я достигне. Обърна се. Тъмни фигури се изсипаха от входа и спряха, очертани от слабата светлина. Успя да разпознае най-високата фигура, чиято светлоруса коса улавяше мъждивата светлина. Стойката и езикът на тялото не можеха да се объркат; в тях се четеше суровата жестокост на обтегнат камшик. Почти усещаше черния ужас, полъхващ от Марго Гант.

После Уенди чу познатия глас, задъхан от бързото изкачване по стълбите, и се вцепени от паника.

— Време е да се прибираме вкъщи, мъничката ми — рече доктор Кравен.

Тя не отговори.

Докторът направи крачка напред. Уенди пристъпи до ръба. Тогава Марго вдигна ръка, да спре мъжа.

— Стой на място — озъби му се тя. Обърна се към Уенди и се преобрази за миг. Гласът й стана сладък, почти майчински. — Никой няма да те нарани, мила.

Докато говореше тихо и успокояващо, ръката й се плъзна към пистолета с упойващи куршуми, затъкнат в колана отзад на кръста й. Уенди някак усети оръжието; успя да види студения черен метал с вътрешното си зрение. Стоеше с все още разперени ръце. Имаше чувството, че вятърът ще може да я отнесе на безопасно място. Затананика с полуотворени устни приспивна песничка.

— Спи, детенце, на дървото. Подухне ли вятър, люлката ще разлюлее…

Направи още една крачка към ръба. Порив на вятъра развя косата й.

— Когато клонът се счупи…

Очите й вече бяха затворени, бе изпълнена със спомени или не точно спомени, а сънища, които не бяха съвсем сънища. Главата й клюмна от една страна на друга. Направи още една стъпка.

— НЕ! — изкрещя Марго и се хвърли напред.

Мълчаливо, изящно и леко като ангел, осемгодишното момиче изчезна. Преследвачите застанаха на ръба, взирайки се надолу към улицата. Доктор Кравен надникна нервно през ръба, поклати глава и обърна пепелявото си лице към Марго.

— Нищо не се вижда оттук! — Отстъпи назад и въздъхна с облекчение. — За момент си помислих, че може би малката ни птичка наистина ще полети.

Очите на Марго пламнаха. Завъртя се и зашлеви доктора по лицето.

— Тя може да лети, глупако. Там е цялата работа!

29.

Блеър идваше на себе си. Шията и гърбът й пулсираха от глуха болка. Главата й бе като натъпкана с памук, езикът — дебел и прилепнал за небцето, гърлото — пресъхнало. Постепенно изплува от някакви дълбини и рязка светлина блесна в очите й. Долови приглушени шепнещи гласове. Опита се да се съсредоточи, да проясни главата си. Не успя. Образите течаха като мимолетни кадри — музея, русата вълчица, летяща през залата към Блеър, изтерзаното тяло на брат й, приковано към стената. Стомахът й се обърна, но през нея минаха само сухи вълни. Нечия ръка нежно галеше косата й. Познат мускусен аромат изпълни ноздрите й.

— Спокойно, спокойно, мис Кели — прошепна познат глас.

Студени тръпки пробягаха по гърба й и тя рязко отвори очи. Ал Даджал се бе надвесил над нея. На лицето му играеше насмешлива крива усмивка.

— Отново се срещаме, доктор Кели.

Взе чаша и допря сламка до устните й.

— Дехидратирана сте от упойките. Поемете малко течност.

Сухите й устни уловиха сламката и тя отпи.

— Достатъчно. Да не прекаляваме, че може да стане по-лошо — каза Ал Даджал и дръпна чашата. — Доктор Кравен ви сложи система.

Очите на Блеър се насочиха към ръката й и тя видя интравенозния катетър. Погледът й се плъзна надолу по тялото й. Плетеница проводници с електроди накрая бяха закрепени навсякъде и се виеха към различни мониторни устройства. Беше привързана за наклонена операционна маса. Инстинктивно се опита да освободи китките си от кожените ремъци. Гръбнакът й се изви с малкото сили, които й бяха останали. Краката й се раздвижиха, но стегнатите на глезените ремъци ги държаха здраво. Леден смях долетя от тъмното.

— Стига, мис Кели. Абсолютно безсмислено е.

Чу се бръмчене на електромотор и операционната маса се задвижи.

Тогава си даде сметка, че е облечена в болнична нощница. Трескаво огледа помещението. Някаква фигура излезе от сенките. Спомняше си гадната усмивка и стъкленото око, леко скосено навътре. Човекът с ледокопа от музея.

— Ернст, инструментите ти готови ли са? — попита Ал Даджал.

Ернст кимна енергично и застана до него. Жълтеникавите му очи затанцуваха на ярката светлина на операционната лампа.

— Не се безпокой, дадох дрехите ти на химическо чистене — каза той на Блеър и се изсмя подигравателно, докато погледът му се плъзна по тялото й, сякаш я изнасилваше с очи.

Тя трепна повече от гняв, отколкото от ужас, или може би по малко от двете.

— Докоснеш ли ме отново, мръсно копеле, ще ти отрежа…

Гърлото я стегна и тя се закашля на спазми. Ал Даджал отиде до стената, на която бе окачен голям течнокристален екран. Натисна бутон на дистанционното и на екрана се появи монтаж от трептящи изображения. Зави й се свят. Беше голото й тяло, заснето от всеки възможен ъгъл.

— Ернст, разминал си се с истинското си призвание — подразни го Ал Даджал, докато вадеше цигара от златна табакера. Пъхна я в цигаре и я запали. — Забележителни кадри. — Погледът му се спря върху Блеър. Пред лицето му се виеше струйка дим. — Особено този!

Натисна копче и на екрана се появи изображение на гърба й. Сложната татуировка бе заснета в цялото й великолепие.

— За съжаление, макар и да е прекрасна за гледане, боя се, че ще имаме нужда от помощта ви за интерпретирането на сложния дизайн — обясни Ал Даджал. — Действахме според грешната презумпция, че ключът е у брат ви. Жалко за него, а и пропиляхме ценно време и енергия, да го убеждаваме да сподели тайните си. Видяхте резултатите от твърдоглавата му упоритост. Да се надяваме, скъпа лейди, че няма да принуждавате моя приятел — Ал Даджал кимна към Ернст — да прибягва до такива крайни мерки.

Блеър чу съскането на гумени колела и от дясната й страна се появи хирургическа количка. Ернст застана до нея така, че Блеър ясно да вижда грижливо подредената редица. Облечените в ръкавица пръсти бавно докоснаха инструментите, поколебаха се върху скалпела, минаха към зловещите наглед щипци и спряха върху трион с остри като бръснач зъби.

— Много се гордея с работата си — обясни der Eisaxt. Стъкленото му око проблесна и устните се дръпнаха назад, показвайки жълтеникави зъби. — Почти като симфония е. Започва бавно, набира сила по меката плът на стегнатото ви тяло и достига до кресчендо, когато прониква дълбоко във вътрешните ви кухини.

Тъпанчетата на Блеър задумкаха, побеснялото й сърце започна да помпа мощно кръвта във вените й. Последва шумно бръмчене и тя постепенно започна да губи съзнание. Остра миризма нахлу в ноздрите й.

Клепачите й затрептяха и се вдигнаха. Трепна, когато видя изкуственото око на der Eisaxt да се носи над нея. Гигантът тикаше шише под носа й и се усмихваше широко.

— Няма да позволя да се отнесеш, lieber. Поне не и до втората част.

30.

Джини Дулитъл владееше езика на котките. Всъщност беше полиглот. Всяка неделя следобед минаваше бавно по „Крос роуд“ и поздравяваше съседите с леко повдигане на широкополата си филцова шапка, докато буташе количката си, пълна с бутилки и консерви.

Джини Дулитъл никога не спираше да побъбри, освен ако не я спреше дърдореща катеричка или чуруликащо врабче. Понякога някой минувач можеше да остане засегнат, че не му обръща никакво внимание, но когато беше увлечена в размяна на клюки с някоя животинка, тя просто не забелязваше нищо около себе си. В края на краищата нейните мъхнати и пернати приятели не можеха просто да се отбият в кръчмата на ъгъла да поприказват с другарите си на една-две пинти битер.

Съседите я смятаха за малко смахната. Естествено нейното мнение за тях също не бе особено високо. Ако я видите случайно, сигурно бихте си помислили, че старата дама, увита в разгара на лятото в прояден от молци мъхнат шал, наистина не е съвсем наред. Точно този следобед един френски пудел направи същото погрешно заключение. Мисис Дулитъл правеше всичко по силите си да успокои една гълъбица, чийто отнесен от склерозата партньор се беше изгубил някъде.

— Знам, че не си на себе си от тревога, миличка — меко рече мисис Дулитъл. — Но мъжете са такива негодници, винаги са готови да избягат с някоя млада птичка. Видят ли, че върховете на перата ти посивяват, изчезват.

Гълъбицата я погледна неразбиращо. Мисис Дулитъл размаха укорително пръст.

— Недей да отричаш, миличка. Понякога на момичета като нас се налага просто да погледнем нещата в очите.

Френският пудел, верен на репутацията на сънародниците си, се втурна от ъгъла и се шмугна между кекавите крака на Джини, събаряйки я на паважа. Дори не се обърна да види каква каша е забъркал.

— Гаден жабар, къде са ти маниерите! — викна след него мисис Дулитъл.

Внезапно, сякаш по магически начин, оръфаният й шал оживя. С широко отворени очи пъстрият котарак изсъска, скочи от шията й и се стрелна по улицата след бягащия французин.

— Освалд, връщай се веднага! — викна му мисис Дулитъл, като нагласяше шапката на главата си и се мъчеше да се изправи на крака.

Нито тя, нито Освалд видяха завиващия на ъгъла камион. Оглушителният клаксон и писъкът на спирачки предизвестиха съдбата на Освалд. С неподозирана сила и бързина мисис Дулитъл се затича към ъгъла.

От гърлото й се изтръгна тих сподавен стон и тя замръзна на място, втренчена в размазаното тяло на Освалд. Мъничкото звънче, откъснато от врата му от силата на удара, бавно се изтъркаля и спря в краката й. Заслепена от сълзи и замаяна, мисис Дулитъл се наведе да го вдигне. Шофьорът на камиона, огромен мъж, изникна до нея. Твърдото му лице мигом омекна.

— Жена ми има същото коте… — замълча, извади мръсен парцал от задния си джоб и избърса очите си. — Кълна се, госпожо, дребосъчето просто…

Погледът на Джини срещна неговия. Очите й излъчваха безкрайна топлина. Шофьорът кимна тежко и се отдалечи. Започна да се събира малка тълпа. Джини коленичи пред останките на Освалд.

— Глупаво момче — рече тя по-скоро на себе си, отколкото на някого от околните. — Предупредих те, Освалд, нали? Вече не си млад и пъргав както едно време. И колко пъти съм ти казвала, че не е нужно вече да защитаваш честта ми, мой храбър, доблестен сър Освалд — завърши тя.

Нежно се пресегна и го вдигна. Безжизненото му телце увисна в ръцете й. Някъде отзад се чу детско гласче.

— Мога да го поправя. Бива ме в оправяне на развалени неща.

Джини се обърна и видя малко момиче с пронизващи очи, сини като юнско небе, и чиста като летен въздух кожа. Беше босо, облечено в памучна нощница. Лицето му бе ангелско, косата — като тънка паяжина. Дори и да не носеше нощница насред улицата, пак щеше да изглежда не на мястото си. Около детето витаеше успокояващ ореол. Протегна ръце да вземе котарака. Мисис Дулитъл отначало се поколеба, след което, без самата тя да знае защо, положи Освалд в изящните ръце на момичето. Усмихна се слабо.

— Боя се, че милият Освалд е в Божиите ръце…

Макар че детето бе прекрасно и че повечето малки момичета излъчват невинност, Джини остана поразена от необичайното лице. От него струяха чистота и мир, характерни само за великите произведения на изкуството.

— Не се безпокой, Джини. Знам как да го поправя, ще бъде като нов — меко, но абсолютно уверено рече момичето.

Джини кимна неволно.

— Вярвам ти, дете. Имаш ли си име? Явно знаеш моето.

— Уенди… наричай ме просто Уенди.

Виещата сирена на приближаващата полицейска кола заглуши думите й. Уенди трепна. Изглеждаше видимо уплашена. Очите й се стрелнаха крадешком към улицата.

— Трябва да… — бързо и нервно започна тя.

Щом видя реакцията й, Джини я хвана за ръката и я поведе през събралите се хора към алеята.

— Насам, миличка — каза тя и се мушнаха в една странична уличка. — Дискретността е по-добрата страна на доблестта.

Отдалечиха се на безопасно разстояние и спряха. Джини седна на една щайга и сложи ръка на гърдите.

— Старото цъкало не може да издържа цялото това вълнение, мила — задъхано рече тя и потупа свободното място до себе си.

Уенди седна, вдигна крака и ги сви до гърдите си. Остави нежно Освалд пред себе си. Изпод щайгата се чу шумолене. От ъгъла надникнаха мънистените очички на плъх.

— Здравей младежо — рече Джини и се усмихна. — Надявам се, нямаш нищо против, че се натресохме без покана, но трябва да оправим нещо.

Плъхът размърда мустаци.

— О, много мило от твоя страна, че питаш.

Плъхът скочи в скута й и се настани удобно.

— Не ми се вярва, че можем да се свържем с родителите ти, нали, Уенди?

Уенди прехапа устна и поклати глава, без да я поглежда в очите.

— Не… мама е в болница — излъга тя.

Джини я потупа по ръката. Уенди отвърна, като нежно пое треперещата й, разкривена от артрита длан. Погледът на Джини се насочи към Освалд.

— Боя се, че вече никоя болница не би могла да му помогне.

Лицето на Уенди стана сериозно. Загледа се напрегнато в котарака, като галеше леко окървавеното му кожухче. Когато дръпна ръка да извади кърпичка от чантата си, Джини усети странно топло гъделичкане в дланта си. Извади ръката от чантата си, вдигна я пред лицето си и я заразглежда. Бавно изправи един изкривен пръст, после втори. Не след дълго свиваше и разгъваше всичките. Тъпата болка беше изчезнала. Зяпна невярващо първо ръката си, после към Уенди.

Отначало се чу мъркане, после сънено „мяу“ наруши тишината. Стресната, Джини погледна надолу. Освалд бавно надигна глава, протегна се и се изправи на крака. Тръсна глава, скочи в обятията на Джини и близна бузата й. Далеч не очарован от свръхестественото съживяване на котарака, плъхът скочи от скута й и се скри на сигурно място под щайгата. Горещи сълзи от радост напълниха очите на мисис Дулитъл.

— Ти си специално дете — рече тя и стана. Хвана Уенди за ръката. — Хайде да те отървем от тази нощница и да ти намерим нещо по-представително, мое кльощаво малко laeken. Ще празнуваме.

— Laeken? — въпросително повтори Уенди.

— Това е стара келтска дума, означава „момиче“. Но вече го знаеше в сърцето си, нали?

Уенди кимна и обърканата й физиономия се смени с широка разбираща усмивка.

Докато старицата и детето вървяха ръка за ръка по уличката, отгоре се чу плясък на криле. Гълъбите се носеха и въртяха във въздушния си балет, след което се подредиха, сякаш ги командваха. Един чисто бял гълъб кацна на рамото на Уенди и загука тихо. Зад ъгъла Джини видя още гълъби, накацали по покривите от двете страни на улицата. Погледна нагоре и им махна с филцовата си шапка.

— Бягайте оттук, милички. Ще ни издадете.

31

Бил Соренсън, настанен удобно на задната седалка на лимузината, отпиваше „Джак Дениълс“. Облечена в костюм на Ана Клайн, Медисън Деър седеше до него и наблюдаваше профучаващия покрай тях пейзаж.

Медисън също бе член на „Омега“. Привлекателната й външност караше мнозина агенти да подценяват коварния й ум. Но Медисън считаше това като предимство и не се колебаеше да го използва, ако ситуацията го налагаше. Бивш служител на Агенцията за национална сигурност, тя имаше научни степени по математика и физика и владееше свободно шест езика. Умът й бе като стоманен капан. Носеха се слухове, че същото се отнасяло и за бедрата й.

— Моля да предадете благодарността ми на сър Нейджъл, че ни посрещнахте на летището.

Мъжът отпред кимна и докосна бомбето си.

— Радвам се, че мога да ви помогна, мистър Соренсън. Всички сме от един екип. Направих резервации за вас и за мис Деър. Надявам се условията да ви харесат, сър.

Соренсън се наведе напред.

— Между другото, така и не разбрах името ви.

Озърна се назад и намигна на Медисън. Тя се усмихна. Мъжът с бомбето завъртя мърлявия си врат.

— Поуп, сър. — Кимна към шофьора и се усмихна тънко. — И мистър Майлс, на вашите услуги.

Соренсън се облегна назад и си погледна часовника. Помисли си дали да не звънне на Девлин, но се отказа. Сър Нейджъл Къмингс явно владееше положението и не му се искаше точно сега да вдига допълнително пушилка. Достатъчно се бяха оплескали. Реши, че Девлин заслужава малко почивка преди следващата фаза на операцията да отиде по дяволите. Медисън беше свежа, с напълно заредени батерии. При нужда можеше да разчита на нея да поеме нещата. Освен това Поуп бе обяснил, че сър Нейджъл желае да се срещне насаме със Соренсън, без участието на Девлин. Бил се беше засмял на израза. Тези британци можеха да те омаят на дансинга и да забият нож между ребрата ти, без дори да трепнат. Изтънчени хладнокръвни копелета. Можеха да ти се усмихват мило, докато тъпчат с олово баба ти и се обзалагат на коя страна ще падне. Но поне засега Соренсън беше готов да играе играта им и да не ежи перушина. Погледна отново часовника си и се обърна към прозореца.

— Извинете, Поуп.

— Да, сър?

— Май излизаме от града. Къде всъщност ще бъде срещата със сър Нейджъл?

— Сър Нейджъл ви е приготвил специална изненада — рече Поуп, взрян право напред. — Всъщност вие ще бъдете почетен гост.

Соренсън завъртя уморените си очи.

— Поласкан съм, но не отговорихте на въпроса ми.

Докато вадеше мобилния си телефон, преградата от затъмнено стъкло между предните и задните седалки се вдигна. Ключалките на вратите изщракаха. Ръката на Соренсън инстинктивно се стрелна към пистолета под мишницата му, но в същото време през климатика пуснаха газ. С периферното си зрение Соренсън видя как Медисън също вади оръжието си, но напразно. Лимузината бе с бронирани стъкла. Нямаше начин да ги разбият; можеха да бъдат улучени от рикошетите. Прозорците бяха вдигнати. Медисън се отпусна на мястото си. Соренсън се преви и се закашля жестоко. Парливият газ щипеше в очите му и си казваше своето. Опита се да задържи дъх, но накрая пистолетът се изплъзна от ръката му и мракът го обгърна.

Вратата се отвори с трясък и Марго Гант влезе в стаята за разпити, като ругаеше на всяка крачка. Насочи се директно към Ернст.

— Остави тези щипци, тъпако. Първо ще действаме с опиати. Ако трябва да разчитаме на жестоките ти методи, нека поне изчакаме любовника й.

Погледът й се насочи към Ал Даджал с очакване той да се намеси. Ал Даджал дръпна от цигарата си и кимна на der Eisaxt, който въздъхна тежко и върна щипците на масичката.

— Днес не си мила с мен, а, Марго? — саркастично рече Ал Даджал.

Марго го изгледа кръвнишки и сви устни.

— Опиатите на доктор Кравен са по-ефективни.

Свали кожените си ръкавици и плесна с тях бедрото си.

— Изгубихме малката никаквица, а децата превърнаха училището в същински ад — промърмори тя, докато крачеше напред-назад. — По-късно ще се справим с тях. — Спря и погледна Ал Даджал в очите. — Измъкнала се е в колата на мис Бейлок. Сигнализира ми GPS предавателят, който Кравен имплантира в ръката й.

Ал Даджал се вцепени.

— Хайнрих ще бъде много разочарован от теб, скъпа. Mein Brüder37, надхитрен от едно дете.

Тя се завъртя към него.

— Това дете ти се измъкна в Сирия, скъпи ми Brüderlein. На твое място не бих раздавала така прибързано присъди.

Д-р Кравен влезе и очите му блеснаха при вида на завързаната на операционната маса Блеър.

— Виждам, че пациентката ме очаква, ja?

В ръката си носеше черна лекарска чантичка. Блеър отново бе изгубила съзнание и лежеше неподвижно. Докторът мина покрай Ернст, погледна с отвращение хирургическите инструменти, постави чантата си на масичката и застана до Блеър. Отчете показанията на мониторите и се усмихна.

— Здраво момиче.

Извади спринцовка от чантата, пъхна иглата в едно шишенце и изтегли буталото. Потупа вената.

— Здрави вени, das ist gut.

Тънка усмивка заигра на восъчното му лице, докато забиваше иглата. Мобилният телефон на Ал Даджал иззвъня и той вдигна. Каза няколко думи, затвори и се обърна към Марго.

— Гостите ни пристигнаха.

Марго кимна.

— Някакви усложнения?

Ал Даджал поклати глава.

— Никакви. — Обърна се към Ернст. — Погрижи се гостите да се почувстват… удобно.

Скаут Томпсън излизаше от болницата, когато телефонът му изпя мелодията от „Междузвездни войни“. — Това означаваше, че го търси Чюи. Беше програмирал отделен сигнал за всеки от членовете на „Омега“.

— Казвай, великане.

— Хърбите на Къмингс взеха Соренсън и Медисън от летището.

— Значи и Медисън е тук?

— Да, Бил се обади от митницата. Каза да не правим нищо и да чакаме да ни се обади.

Скаут долови нещо в гласа на великана.

— Хей, какво те яде? Всички знаем, че си падаш по Медисън. Поохлади се малко, скоро ще я видиш.

Чюи изсумтя.

— Как е Бракс?

— Докторът казва, че ще се оправи. Но ще бъде извън строя за известно време. Отец Кели излезе от интензивното.

— Добре, ще се видим в хотела. Искам да говоря с Броди. Онзи Къмингс е пълен с bovis sterus.

— Да, от порите на мазната му козина вони на кравешки лайна, така си е. — Скаут прибра телефона в джоба си и махна на едно минаващо такси.

32.

Девлин се мяташе в неспокоен сън в хотелската си стая, когато телефонът звънна. Отметна мокрите от пот чаршафи и примигна към часовника на нощната масичка. 6:00 сутринта. Затърси пипнешком телефона. От другата страна се чу неравно дишане. Последва тихо скимтене. Все още сънен, Броди се помъчи да се съсредоточи. Разпозна гласа на Блеър. Скочи от леглото. Вцепени се, усети как червата му стават на желе.

— Добро утро, мистър Девлин. Надявам се, че сте спали добре? — чу се подигравателният дрезгав глас на Хайнрих Гант.

— Дай ми Блеър, Гант!

— О, скоро ще я видите, мистър Девлин. Както и приятелите си.

Девлин сви юмруци.

— Ако искате да видите мис Кели жива, ще дойдете в Рейвънскар незабавно, при това сам, мистър Девлин. Няма да се свързвате с колегите си, нито с властите. Ясно ли се изразих?

Линията прекъсна, преди да успее да отговори.

На вратата рязко се почука. Девлин измъкна беретата изпод възглавницата и тръгна към входа. Опря гръб на стената вдясно от вратата с готов за стрелба пистолет, гол като новоизлюпено пиле.

Чюи пристигна в Дорчестър и видя Скаут на входа с верния лаптоп в ръка. Натисна копчето и страничното стъкло на ягуара се плъзна надолу. Наведе се през пътническото място и извика:

— Хей, господин магьосник, какво става?

Скаут изтича към колата и мушна глава в прозореца.

— Току-що видях Броди да излиза — развълнувано рече той.

— Сам? Накъде тръгна?

— Не знам. Двама от хората на сър Нейджъл бяха с него.

— Дребосъкът с бомбето от снощи ли?

— Да. Преди няколко минути заминаха с черно бентли. Опитах се да ти звънна, но батерията ми е паднала.

— Скачай вътре!

Скаут едва успя да се пъхне на мястото и Чюи натисна газта. Вратата се затръшна от инерцията и притисна пищяла на Скаут. Лъскавият ягуар полетя, оставяйки дълга черна диря от гуми след себе си, като едва не отнесе със задницата си минаващия наблизо портиер.

33.

Черното бентли отби от магистрала А39 по някакъв второстепенен път. Броди Девлин седеше на задната седалка и се взираше през прозореца. Хората на сър Нейджъл не споделиха почти нищо с него — само го увериха, че вече са извършили нахлуването в имението на Гант и Девлин няма за какво повече да се безпокои.

Утрото беше студено, с мрачни, увиснали зловещо над хоризонта облаци. Нито тъмносивото небе, нито бледите и сериозни лица на хората от разузнаването не му предлагаха особена утеха. А заплашителното обаждане на Гант изобщо не се връзваше с версията им за нахлуването. За момента Девлин реши, че просто ще трябва да играе на сляпо.

Пътят зави наляво, внезапно стана по-широк и отпред се появи стара църква, сива каменна постройка с висока камбанария, кацнала на хълм в центъра на малко селце. Докато пътуваха, запълни времето си с четене на „Кукувиците от Мидуич“ — книгата, която мистър Поуп му бе дал миналата вечер. Вдигна очи от романа и погледна пейзажа навън. Минаваха покрай изолирано и спокойно градче, близко до представата му за Мидуич. Отново се зае с книгата и обърна на вътрешната страна на корицата, където беше надраскано на ръка:

Прелисти книгата, като четеше по диагонал. Изглеждаше странно, че го прави в момент като този, но това донякъде му помагаше да не се чувства толкова безпомощен, вкопчен в отчаяната надежда, че някъде между страниците може би се намира някакъв ключ, някакъв вълшебен дар, благодарение на който да спаси Блеър от безизходната ситуация.

Основната тема беше за мутантите и инстинктивния смъртен страх на хората от всеки, който е твърде различен от тях. Един ден всички жители на Мидуич потънали в дълбок сън. Всеки, попаднал в градчето, го сполетявала същата участ — хората губели съзнание и се свличали направо на земята. „Бездението“, както се наричаше в книгата, продължило само двадесет и четири часа. Девет месеца по-късно обаче всички жени в градчето родили. Омъжени, неомъжени, вдовици — нямало значение. Но мъничките „кукувици“, които измътили, в никакъв случай не били обикновени. Коефициентът им на интелигентност бил изключително висок и показвали телепатични способности от най-ранна възраст. Можели да местят предмети с ума си. Дори още по-лошо — можели да внушават на онези, които не им харесвали, да се самоубият — един сложил край на живота си с пушка, друг се забил с пълна скорост в каменна стена.

Тези странни, сякаш извънземни деца били напълно егоцентрични. Не развили никаква съвест, никакво чувство за добро и зло, за разкаяние и съжаление. „Кукувиците“ имали кошерен ум. Каквото научавало едно дете, то в същото време ставало достояние и на останалите. Единствената им мотивация било оцеляването.

Обезсърчен, Девлин метна книгата на седалката. Само да беше прекарал повече време с Блеър. Само да беше споделила повече подробности за момиченцето, за извратения мироглед на Гант. Нима отец Кели намекваше, че децата в лапите на Ал Даджал са в известен смисъл „кукувици“?

Отново погледна навън. Автомобилът забавяше ход. Гротескно изкривено дърво се извисяваше до ниска каменна стена; един чепат клон сякаш сочеше с оръфан нокът към величественото имение, извисяващо се отпред. Огромният английски извънградски дом, заобиколен от открити поля и гъсто залесени райони, бе живописен като излязъл от филм. Но навъсеното сиво море зад къщата създаваше мрачен фон като в трилър на Хичкок; бе тъй зловещ и заплашителен, че по гърба на Броди полазиха ледени тръпки.

„Лош знак“, помисли си той, докато колата намали ход, за да мине през огромната желязна порта, която чакаше широко отворена, без наоколо да се вижда никакъв човек. Докато влизаха, Девлин забеляза изоставената кабина на пазачите и кучкарник. Зад телената ограда мълчаливо обикаляха стройни мускулести кучета вълча порода, които не откъсваха ледените си погледи от него. Девлин трепна. „Отново бойни кучета! Явно неонацистите като Гант обичат да се заобикалят с глутници кръвожадни немски овчарки.“ Не мразеше кучетата; по-скоро имаше фобия към тях. Като момче най-добрият му приятел бе разкъсан до смърт от голяма немска овчарка.

Бентлито спря пред входа. Поуп изскочи навън и поведе Девлин към вратата. Един отворен капак на прозорец на горния етаж скърцаше ръждиво от вятъра. Когато понечи да направи крачка напред, голяма черна котка се стрелна пред него, измяука зловещо като малко дете и се втурна нанякъде.

Посрещна ги среброкос слуга с избледнели от възрастта черти. Единственият намек за пола му бяха панталоните под черната престилка. Цялата обстановка бе сюрреалистична; липсваше само фалшив акорд на орган, изсвирен от някой побъркан призрак.

Докато стоеше в огромното фоайе, на Броди му идеше да подвие опашка и да се втурне обратно към Лондон за подкрепления, а защо не и за торба разпятия и колове със сребърен връх. Но тогава какво щеше да се случи с Блеър и момичето? Видя сър Нейджъл да слиза по широкото двойно стълбище с максималната скорост, която позволяваха дебелите му крачка. Беше вдигнал ръка за поздрав. На свинската му муцуна играеше тлъста усмивка.

— Радвам се да те видя, старо момче — задъхано рече сър Нейджъл Къмингс. — Ужасно се безпокоях, че съм те обидил снощи. Моля, приеми извиненията ми.

Девлин се огледа и сви рамене.

— Не съм се обидил. Тук е ужасно тихо, сър Нейджъл — рече той.

В гласа му се долавяше нотка на подозрение. Сър Нейджъл се усмихна и розовите му бузи цъфнаха.

— Всичко е под контрол, майоре. В крайна сметка се нареди идеално.

Девлин го погледна и се намръщи замислено.

— Така ли? Къде са момчетата ви и Блеър?

Сър Нейджъл му намигна съзаклятнически.

— Прекрасна е, старче. Докторът казва, че нищо й няма.

— Значи сте разбрали какво е целял Гант с нахлуването в музея и всичко останало?

Сър Нейджъл отново намигна.

— О, да… но всяко нещо с времето си, майоре. Сега елате с мен. Дайте да ви заведа при доктор Кели, искате ли?

След като махна на Поуп, че е свободен, дебелакът хвана подръка Девлин и учтиво го поведе към голямата двойна дъбова врата в другия край на фоайето. Почука, пресегна се и хвана месинговата дръжка. Отвори и кимна на Девлин да влезе.

Броди се закова на прага и впери поглед в мъничките подигравателни очи на Хайнрих Гант. Беше твърде уморен от играта на криеница, за да се преструва на изненадан.

— Мистър Девлин, колко мило, че се виждаме отново. Направо нямам думи.

Гант стоеше пред огромна запалена камина. На фона на бушуващите пламъци тялото му беше очертано като червеникав силует. Девлин го погледна насмешливо.

— Определено се съмнявам, Гант.

Огледа се. В помещението имаше едно познато лице и неколцина непознати. Всички гледаха към него и го изучаваха внимателно. Почувства се неудобно. Разпозна Марго Гант, седнала на разкошно черно канапе, което рязко контрастираше с белия кожен костюм, който полепваше по тялото й като ръкавица. Беше заела позата на модел, поставила крак върху крак, и разсеяно люлееше глезен. При всяко движение светлорусата й коса заблестяваше с червеникаво оранжеви светлинки, отразяващи трептящите пламъци в камината. Висок мъж в елегантен тъмносив костюм, който не съответстваше на високите му ботуши за езда, тръгна към него с протегната ръка.

— Не мисля, че съм имал удоволствието.

— Няма и да го имаш — отвърна с каменна физиономия Броди и скръсти ръце на гърдите си.

— Ама че маниери, мистър Девлин — укори го Гант.

Позволете ми да ви представя човека, когото, доколкото ми е известно, бяхте пратен да убиете. Азраел ал Даджал.

Ал Даджал кимна, ненадейно бръкна под сакото на Броди и измъкна беретата от кобура под мишницата му. Девлин реагира инстинктивно. Ръката му се стрелна и хвана като менгеме китката на мъжа.

— Пусни го, старо момче — разнесе се познат глас зад него, последван от характерния звук на вдигнат ударник.

Девлин замръзна, пусна китката на Ал Даджал и се завъртя към гласа. Посрещна го дулото на Уебли, калибър 44. Девлин се усмихна и после се разсмя с глас. Кимна към стария револвер в треперещата сивкава ръка на сър Нейджъл.

— Внимавай накъде насочваш тази антика, старче. Сигурно в нея има повече акъл, отколкото в теб.

Дебелакът се беше облегнал небрежно на двойната врата. Свободната му ръка бе зад широкия му гръб и държеше дръжката сякаш туловището му щеше да послужи като барикада от плът, ако Девлин реши да избяга. Сър Нейджъл се изсмя грубо и нервно и сякаш изпита облекчение, когато Броди извърна очи от него. Откъм Марго се чу гневен лай. Девлин се завъртя. Две здрави лъскави немски овчарки се носеха към него с оголени зъби, като ръмжаха застрашително. „О, не, по дяволите! Стига с тези кучета!“, помисли си Девлин и замръзна от страх. Ал Даджал рязко свирна.

— Вотан, Зигфрид, на място! — викна той на немски. Кучетата моментално спряха до него. Ал Даджал кимна одобрително. — Пази!

Кучетата седнаха с приведени глави, задъхани и с течащи лиги. Гледаха Девлин сякаш беше вкусно месо с кокал. Без да им обръща никакво внимание, Ал Даджал разглеждаше с любопитство беретата. Провери дали има патрон в цевта и насочи пистолета към корема на Девлин. Той се ухили подигравателно.

— Знам постановката… никакви резки движения, нали?

Овчарките изръмжаха. Погледът на Девлин се премести върху кучетата, докато се мъчеше да преглътне на сухо. Обутият в ботуши тип пусна крива усмивка.

— Моля без героични изцепки, майоре. Имам доста сигурна ръка.

Без да се обръща към сър Нейджъл, Девлин погледна покрай Ал Даджал.

— Виждам, че дебелогъзият англичанин играе на ваша страна, мистър Гант.

Гант се ухили със злобно задоволство.

— Точно така, майоре. Сър Нейджъл ни бе изключително полезен. Докато забавлявахме вас и момчетата, той осигури дневника на Юнг от кабинета на доктор Кели в музея. Но не бъдете толкова скромен, майоре. Вашите усилия също бяха от голяма полза.

Девлин се вцепени.

— За вас? По дяволите, Гант. Дори да горяхте, нямаше да си направя труда да се изпикая върху вас. Къде е Блеър?

— Търпение, майоре. Преди денят да свърши, вие и колегите ви ще ни помогнете много, можете да сте сигурен.

По високия таван на стаята танцуваха сенки, хвърляни от пламъците в камината, и образуваха сложни менящи се плетеници. Дребен дундест мъж се надигна с мъка от стола си. Близко разположените му воднисти очи проблеснаха.

— Доктор Кравен — посочи Гант към дребосъка, чието лице блестеше от пот. — Той проведе най-забележителните експерименти в областта на генетиката, майор Девлин. Постиженията му превъзхождат всички останали.

— Значи селяните зомбита в Сирия са ваше дело? — подигравателно се обърна Броди към доктора. — Ама че постижение за човечеството и науката.

Лицето на Кравен се изкриви от гняв и устните му се нацупиха.

— Генетичната мутация даде непредвиден страничен ефект. Ускори неимоверно метаболизма на опитните екземпляри. Инстинктът, желанието за оцеляване, непрекъснатият им глад ги превърна в диви месоядни зверове.

Марго Гант бавно се изправи, мина покрай Кравен и се промъкна до Гант. Загледа се към Девлин с поглед, който в един момент бе нежен и приканващ, в следващия — убийствен.

— Достатъчно с този фарс, господа — каза тя с дрезгав, изпълнен с предизвикателен сексапил глас. — Нека нашият любовник види своята малка ирландска жрица.

— Много добре — съгласи се Гант и кимна на сър Нейджъл. — Нека влюбените получат своя момент. Моля изпратете мистър Девлин до стаята на доктор Кели.

Марго вдигна ръка и се плъзна през стаята към Девлин с развеселен поглед, който нито за миг не се отместваше от него.

— Не. Аз лично ще се погрижа за него.

Докато приближаваше, Девлин призна, че наистина е зашеметяваща. Тънките токчета на ботушите й чаткаха съблазнително по полирания паркет, а бедрата й се люлееха, докато крачеше като дългокрак манекен. Начинът, по който коженият й костюм бе разкопчан точно под цепката между гърдите, довършваше образа на агресивна сексуалност.

Когато Марго и Девлин излязоха, Гант се приведе над огъня, за да стопли ръцете си.

— Ама че твърдоглав младеж. — Разкърши врат със затворени очи. — Кравен, влезте в ролята на воайор и дръжте под око мистър Девлин и малката ирландска курва, става ли?

Кравен кимна отсечено и излезе. Хайнрих Гант погледна към дебелака и Ал Даджал, се усмихна тънко и плесна с ръце.

— Но ние забравихме другите си гости. Колко невъзпитано — да ги оставим на онзи брутален дегенерат Ернст. — Въздъхна. — Ако мистър Соренсън е все още сред живите, имам наум един малък експеримент за оценка на храбростта и издръжливостта му на болка.

34.

Бяха слезли с асансьор и сега вървяха по коридор. Девлин бе озадачен от безгрижното поведение на Марго Гант. Не го водеше с насочено към него оръжие; всъщност изобщо не можеше да си представи как би могла да крие оръжие под плътно прилепналия към тялото костюм. Внезапно тя спря и го бутна в една стая. Пристъпи бързо зад него и затвори вратата. Метна му се като тигрица, пълните й устни се долепиха до неговите, езикът й проникна в устата му, ръцете й заопипваха стегнатото му дупе. Изстена. Независимо от волята му, неприкритата й похот запали огън в слабините му. Започна да се възбужда. Тя засмука устната му, после я задъвка болезнено, с широко отворени котешки очи. Внезапно захапа здраво и дръпна долната му устна със зъби. Потече кръв. Броди извика и я отблъсна.

Очите на животно бяха изпълнени с подигравка. Отметна глава и се разсмя. Цъкна с език и се нацупи.

— Любовникът не обича грубите игри — рече тя и бавно облиза кръвта от устните му.

— Какво искаш? — рязко попита Девлин.

— Заинтригува ме. Безжалостните мъже са тъй привлекателни.

После се плъзна към него и свали ципа на костюма си чак до бедрата, разкривайки едри гърди и плосък корем. Той неволно отстъпи назад.

— Повярвай ми, сладурче. Не съм твой тип.

Тя пристъпи към него, като го гледаше настойчиво.

— Може би мога да ти помогна да избягаш.

— Защо ти е да го правиш?

— Ако бяхме любовници, бих могла да убедя Хайнрих, че може да ти се има доверие.

— Мечтай си! — отвърна Девлин и преглътна с мъка.

Докато говореше, Марго се бе приближила плътно до него. Погледът й бе хипнотизиращ и го привличаше, докато скъсяваше разстоянието и притискаше стегнатата си плът към гърдите му. Светлосините й очи не се откъсваха от неговите — немигащи, магнетични. Главата му се наведе към нея, устните му се разтвориха.

Марго изсмукваше волята му и той много добре го осъзнаваше. Омагьосващият й поглед го дърпаше във вихрушката на похотта и безумната страст. Тя хвана ръката му и я сложи на гърдата си, като я притискаше към изхвръкналото зърно. После скочи, преметна ръце около врата му и обви крака около него. Здравите й бедра го стегнаха и устните им отново се долепиха. Девлин сляпо залитна през стаята. Железните бедра на Марго стискаха все повече и повече. Смазващата хватка на краката й около тялото му изкарваше въздуха от дробовете му. Не можеше да си поеме дъх. Препъна се, успя да запази равновесие, след което се загърчи, мъчейки се да се освободи. Марго се бе вкопчила здраво в него и заби нокти в задната част на врата му, пускайки кръв. В отчаянието си Девлин я блъсна в стената, после отново и отново, докато тя най-сетне отпусна хватката си. Изстена, краката й се отпуснаха и тя се свлече по бедрата му, докато стъпалата й докоснаха пода. Девлин я сграбчи за раменете и я прикова за стената. Клепачите й затрептяха. Пусна приканваща усмивка, последвана от презрителен смях. Девлин замахна да я удари. Спря в последния момент. Беше против принципите му да удря жена в гнева си. В съзнанието му се мерна образът на пияния му пастрок, биещ майка му в кухнята.

— Да, удари ме. Удари ме силно! — изстена Марго, потръпвайки в очакване.

Той се отдръпна от нея. Поривите на похотта се смениха с презрение и отвращение.

— Извратена кучка.

Очите й се присвиха яростно. Ръката й полетя напред и го блъсна като бутало в гърдите. Девлин полетя през цялата стая и гърбът му се удари в отсрещната стена. Тръсна глава и залитна, като кашляше и се мъчеше да си поеме дъх.

— Поправка — силна и побъркана извратена кучка.

Тя скочи като дива котка и прелетя разстоянието до него. Девлин мерна блясъка на острието и отстъпи настрани. Върхът одраска бузата му и прелетя край него. Приклекна, запазвайки равновесие на пети и длани. Извъртя тялото си и нанесе удар с изпънатия си крак, подкосявайки Марго. Тя рухна по гръб. Главата й се удари силно в пода. Оръжието отлетя от ръката й и изтрака безполезно по голия паркет. Девлин се изправи и го взе. Изруга. Беше му се сторило, че усеща нещо твърдо, когато Марго го стискаше с бедрата си. Сега видя какво е. Остър като бръснач нож в края на катарама. Катарамата играеше ролята на дръжка, а острият край бе скрит в колана. Беше смъртоносно оръжие в опитна ръка — скрито от погледа и лесно достижимо. Ако Марго бе улучила гърлото му, сега щеше да лежи в локва от собствената си кръв, да се гърчи и краката му да барабанят по пода, докато умира. Но не беше успяла.

Отърси се от зловещата мисъл и застана над Марго. Очите й се отвориха за момент. На лицето й се появи мръснишка усмивка и изчезна, когато тя изгуби съзнание. Погледът на Девлин се плъзна по надигащите се голи гърди. Под ръбовете на кожения костюм надзърташе пореста тънка материя, която ярко контрастираше с перлената й кожа. „Костюмът от нановлакна. Нищо чудно, че бедрата й бяха като на Желязната дева.“

Вратата се отвори и в стаята нахълта Поуп с кожена палка в ръка. Дребосъкът с бомбето замахна, но Девлин блокира удара с лявата си ръка, пристъпи с десния крак напред и хвана подлакътницата му. Изви ръката му под неестествен ъгъл, сграбчи с лявата си ръка китката и рязко я дръпна назад. Чу се сухо пращене на кост и Поуп изви от болка. Палката се изхлузи от пръстите му. Но противниците на Девлин имаха числено превъзходство. Трима безврати заедно с мистър Майлс, колегата на Поуп, се втурнаха в стаята. Нужни им бяха само три минути, за да го пребият до несвяст.

Дойде на себе си и примигна, когато рязката утринна светлина от прозореца го заслепи за момент. Примигна отново и зрението му се проясни. Наситенозелените очи на Блеър се взираха в него. Опита се да седне, но болката впи зъби в тила му и той се отпусна по гръб.

— По-полека, Шерлок.

Успокояващият глас на Блеър беше като ангелски хор за ушите му. Притискаше мокра кърпа към челото му. Беше седнала в леглото с главата му в скута си. Върхът на пръста й леко докосна бузата му. Той трепна и извика.

— Хей, боли.

— Ама че ревльо. Какво се е случило с теб, по дяволите?

Броди трепна и прочисти гърлото си. Блеър взе чаша от масичката до леглото и нежно повдигна главата му. Когато се напи, тя остави чашата и започна да бърше с чиста кърпа бузата му.

— Е?

— Явно Поуп и типовете на Гант са си поиграли с главата ми като с боксова круша.

Тя завъртя очи.

— Значи си тук, за да ме спасиш?

Той се усмихна слабо и кимна.

— Чудесно. — Блеър наклони леко глава и огледа врата му. — Не знам кой е Поуп, но освен ако не е някой травестит с дълъг маникюр, май има да ми обясняваш нещо, мистър.

Броди докосна бузата си и усети дълбоките драскотини, покрити със засъхнала кръв. Спомни си Марго и садо-мазо изпълнението им. Опита се да направи невинна физиономия и не успя.

— Имах си и малка задявка с Марго Гант — обясни той. — Бие се като дива котка.

Блеър дръпна яката му и кимна. Очите й се присвиха.

— Разбира се, това обяснява и червилото по яката ти, лъжец такъв! — Махна главата му от скута си и скочи на крака. Изгледа го кръвнишки. — И ти си от тях, нали?

Девлин напрегна сили и успя да седне. Чувстваше се като пълен мерзавец. Едва сега забеляза, че Блеър е облечена в старомодна рокля, може би от шестнайсети век. Изглеждаше толкова прекрасна и елегантна, дори със зачервените си очи, които сега го гледаха свирепо.

Но зад ирландския й темперамент Девлин долавяше страха й. Един Бог знае какво й се е наложило да изпита от ръцете на тези ненормалници. Параноята беше естествена реакция на пленниците. Откъснати от безопасността на ежедневието си, те скоро губеха ориентация и понякога отвращението и омразата към похитителите им можеше да се превърне в упование, дори в любов. Трябваше да я увери някак си, че може да му има доверие.

— Нямах кой знае какъв избор, Блеър. Бях на ръба да бъда психически изнасилен. Някак успя да забие нокти в мозъка ми.

Блеър го изгледа подозрително, след което изражението й омекна. В очите й заблестяха сълзи. Отпусна се на колене и захлипа. Тогава той забеляза пурпурните петна по ръцете, китките и глезените й. Броди я приближи с несигурни крачки и се отпусна на пода пред нея. Прегърна я и я целуна нежно по челото. Когато повдигна брадичката й, по бузите й се стичаха горещи сълзи.

— Блеър, обичам те. Няма значение какво се е случило. Сега сме заедно. И това е най-важното.

— Но онзи тип…

Девлин нежно опря показалец на устните й и поклати глава. Сърцето му се късаше при мисълта, че е била измъчвана, но знаеше, че каквото и да кажеше, щеше да бъде абсолютно не на място.

— Всичко е наред, това не са хора, а чудовища. И двамата сме малко разтърсени, но засега си в безопасност. — Целуна леко подутите й устни.

Блеър се отпусна и сълзите рукнаха още по-силно. На лицето й се появи мъничка усмивка и тя избърса бузи с опакото на дланта си.

— Ама че двойка сме. — Подсмръкна и погали лицето му. — Мразя те, Броди Девлин. Голям си твърдоглавец.

— Не, просто инат.

— И отвратителен лъжец!

— Не, просто без въображение, а понякога и направо тъп.

— Типичен… мъж! — Блеър се усмихна и го целуна дълго. После се притисна до него и прошепна в ухото му: — Сигурна съм, че в стаята има бръмбари.

Броди кимна. Извади малък деринджър от фалшивата пета на обувката си, като внимаваше да скрие движенията си с телата им, и го плъзна в ръката на Блеър. Очите й се разшириха за миг и тя продължи да го целува, докато пъхаше миниатюрния револвер в деколтето си. Той се отдръпна назад, вдигна я на ръце и я положи нежно в леглото. Наведе се над очакващите й устни и я целуна отново. Тя подсмръкна, той извади кърпа от джоба си и избърса носа й. Тя се усмихна.

— Моето момиче — рече той. — Ако това ще те успокои, брат ти е изваден от интензивното и докторите казват, че състоянието му е стабилно. Обадих се в болницата, докато пътувах насам.

Тя въздъхна тежко.

— Слава богу.

Броди се надигна от леглото. Отиде до прозореца и погледна към двора. Навън патрулираха стражи с немски овчарки. „Господи, защо точно с бойни кучета?“

— Заключен е, а стъклото е всъщност брониран плексиглас. Опитах. — Тя посочи счупения стол в ъгъла на стаята.

Той я погледна объркано и се озърна към вратата. Блеър завъртя очи.

— Хайде стига, Броди. Сложили са един щурмовак пред вратата. Наистина ли си мислиш, че жените не разбират от такива неща? За твоя информация, навремето в Ирак имах брониран джип с непробиваеми прозорци. Това достатъчно ли ти е?

Той се обърна и се пльосна на леглото до нея.

— Добре, Мата Хари, явно за момента не можем да мърдаме.

Тя сбърчи чипото си носле.

— Тя е била холандка и леко пълна. Освен това не е ли била разстреляна?

Броди се усмихна и посочи роклята й.

— Но поне си се облякла за случая. Можеш да напуснеш със стил, точно като нея.

— Много смешно — навъси се Блеър. — Е, какъв е планът?

— Време е за разбор. Разкажи ми всичко, което се случи. Не спестявай нищо.

Очите й се разшириха.

— Но стените имат уши — прошепна тя.

— Няма да им кажеш нищо, което вече не знаят, нали така? — усмихна й се топло и я потупа по китката. — Защо не започнеш… да кажем, с тоалета си.

Тя приглади гънките на роклята си.

— Прекрасна е, нали? Някак ми се струва странно позната, сякаш съм я носила и преди. Шантаво, а? Както и да е, свестих се измръзнала, съвсем гола под завивките. Роклята беше сложена на стола. Трябваше или да я облека, или да се мотая в костюма, в който съм се родила.

Девлин си я представи как стои гола и дългата й червена коса се спуска на вълни върху алабастровите й рамене. Тя сякаш прочете мислите му и се намръщи.

— Би ти харесало, нали? Мръсно старче.

Разказа му за лудницата в музея и за мъжа, когото наричаха der Eisaxt. Гласът й трепереше, докато говореше за случилото се в стаята за разпити. Разказа за доктор Кравен, за това как двамата с Ал Даджал били очаровани от татуировката й. Накрая му разказа за малкото момиче, което сега наричаше себе си Уенди. Когато приключи, Блеър се надигна.

— Не можем просто да седим тук, по дяволите! Уенди има нужда от мен!

Девлин огледа стаята. Ухили се широко и махна на невидимите камери. После я дръпна от леглото и я поведе към вратата.

— Не мърдай.

Отиде в средата на стаята и разрови чекмеджетата на старото бюро. Насъбра разни бумаги, отпусна се на коляно, напълни кошчето със смачкана хартия и я подпали със запалката си.

— Умирам от студ, но не мисля, че е време за лагерен огън — рече тя.

В кошчето лумнаха пламъци и димът се издигна на кълба към тавана. Девлин изтича до нея и я дръпна към вратата.

Задумка с юмруци.

— Хей, Herr Arschloch. Пожар!

В съседната стая д-р Кравен беше обърнал гръб на монитора. Отегчен от разговора на Девлин и Блеър, който и без това се записваше, той бе свалил и слушалките. Тъкмо си наливаше поредната чаша „Ърл грей“ и пълнеше тлъстите си бузи с бисквити с мармалад. Намръщи се и подуши въздуха. Да не би да се е запалило нещо? Погледна котлона. Всичко беше наред. Нямаше димящи кабели. Когато се обърна към екрана, чашата се изплъзна от дебелите му пръсти и се разби на пода. Давейки се с парче бисквита, той се запрепъва към конзолата. На екрана нищо не се виждаше от гъстия дим. Трескаво хвана контролния лост и завъртя миниатюрната камера във всички посоки.

Едва успя да различи картината през пушека. Вратата на стаята бе широко отворена, а от Девлин и Блеър нямаше и следа.

35.

Джини Дулитъл поведе Уенди към ъгъла на улицата, където се намираше апартаментът й.

— Имам толкова неща да ти казвам. Но вече си в безопасност, мъничката ми, сред приятели.

Уенди погледна към топлите й очи и кимна.

— Приятели, Джини?

Блестящ ролс-ройс отби до тротоара и спря.

Джини не забеляза, но Уенди дръпна овехтялата й пола и посочи към лимузината.

— Е, поврага, ето ги и приятелите ни — рече Джини.

Облеченият в добре изгладена униформа шофьор спокойно слезе от дългия автомобил, отвори задната врата и им направи знак да влязат.

Двете се качиха. Шофьорът затвори вратата, върна се на мястото си зад волана и колата плавно потегли. Уенди се почувства ужасно мъничка в меките гънки. Когато размърда дупе, за да се намести по-удобно, кожената седалка изскърца. Тя се изкиска. Възрастната двойка, настанена срещу нея, се разсмя. Уенди ги огледа. И двамата бяха със снежнобели коси и ясни сини очи, облечени в старомодни дрехи. Уенди си помисли, че е като в приказка. Сякаш бяха слезли от страниците на някоя книга или стара фотография и се бяха озовали в модерния свят. Ръцете на стареца почиваха върху дръжката на блестящия черен бастун между коленете му, а тези на жената лежаха спокойно в скута й.

— Бонжер, мосю — опита се да поздрави на френски Уенди.

Очите на възрастния мъж проблеснаха и дългите му пръсти погалиха козята му брадичка.

— Ето че се срещаме отново, Mademoiselle.

Макар че сега бе елегантно облечен, Уенди разпозна в него стареца с пазарските торби, на когото бе помогнала да влезе в жилищната кооперация. Сведе поглед, след което го погледна стеснително.

— Съжалявам. Не исках да ви лъжа, че мама ме вика и тъй нататък. Казвам се…

Той нагласи баретата си.

— Не е нужно да се извиняваш, мило дете. И няма нужда да се представяш. Знаем много добре коя си. Моето име е Никола, а това е любимата ми съпруга Пернел.

Уенди се поклони. Той й намигна.

— Всъщност държим те под око от доста време.

Объркана, Уенди се обърна към Джини.

— Никола ли е моят ангел пазител?

— Ами нещо такова. Това са приятелите, за които ти казах, мила моя. Ти си много специално момиче и вече си част от тари, дете.

— Та-ри? — повтори Уенди.

— Да — рече Пернел. — Не можеш да имаш много приятели… в днешно време.

Старецът се наведе напред.

— Тари са много стара група мъдри и добри хора. Появили са се преди векове от друга древна група — друидите. Друидите знаели тайните на природата, загадките на вселената. И предали това познание на тари. А те, от своя страна, познават тайните на елементите.

Уенди наклони глава настрани.

— Елементите?

— Металите и силата на онова, което е вътре в нас. Доколкото разбирам, ти също имаш специални дарби, нали?

Уенди сви рамене.

— Понякога виждам неща. А понякога, когато съм наистина уплашена, мога да летя.

Пернел се наведе, свали обувката си с високо токче и започна да разтрива крака си.

— Както ми се подуват краката, бих предпочела да летя, вместо да ходя.

Старецът се пресегна и потупа коляното на жена си.

— Какво изящно краче има само. Малката ми балерина.

Уенди харесваше тези хора. Бяха като Джини — малко смахнати, но забавни и мили. Старата дама се намръщи и изгледа Уенди от глава до пети.

— Никола, за бога, детето не може да тича насам-натам босо и по нощница.

Никола се обърна към шофьора.

— Морис, ще бъдете ли така добър да дадете на младата дама онази кутия, моля?

В скута на Уенди се появи голяма кутия за дрехи.

— Хайде, дете — подкани я Никола. Обзалагам се, че дрехите ще ти станат като ръкавица. Пернел има добро око за такива неща.

Уенди вдигна капака и го остави да падне на пода на лимузината. Махна опаковъчната хартия и под нея видя прекрасна бяла рокля с бели сатенени пантофи.

— Като на принцеса е — рече тя, вдигайки роклята.

Старецът се обърна към Уенди. Тонът му си оставаше мил, но тя долови сериозна нотка в гласа му.

— Дай да ти видя ръката, моля.

Тя остави роклята и го погледна в очите. Старецът нежно взе ръката й и прокара дългите си изтъняващи пръсти по нея.

— Това би трябвало да е достатъчно — рече той. — Онези зверове са поставили проследяващо устройство в ръката ти, но аз го обезвредих.

Объркана, Уенди впери поглед в подлакътницата си.

— Ти си добро момиче — с топла усмивка рече старецът. — С добро сърце и обичлива. Ти и Изгубените момчета в Едем сте индиго деца, надарени с магически дарби. И докато растете, ще се научите да ги овладявате. Никога не забравяй, че с дарбите върви и огромна отговорност.

Уенди седеше притихнала и попиваше всяка дума.

— Има обаче една възможна опасност. Виждал съм как някои като вас се надуват. — Никола забеляза намръщената физиономия на Уенди. — Какво има, мила?

Прекрасните й очи излъчваха искреност.

— Да не искате да кажете, че стават като пъпеши?

Никола се разсмя меко.

— Надути означава суетни. Никога не бива да си мислиш, че си по-добра от останалите, че с нещо си над тях. Защото в мига, когато отвориш тази врата, тъмните сили, дебнещи във вселената на Създателя, ще те грабнат.

Момичето сбърчи носле.

— Значи да не се надувам и винаги да си заключвам вратата, така ли?

Той поклати глава и се усмихна.

— Имах предвид вратата на твоите чувства, която отваря сърцето ти, душата ти.

Тя се изкиска.

— Пак сгафих.

— Браво на теб, скъпи. Объркваш горкото дете — намръщи се Пернел на съпруга си и се обърна към Уенди. — Нали разбираш, сладката ми, в този свят има стари лоши подлеци, които биха откраднали дарбите ти. Гадни хора, стремящи се само към власт и богатство.

— Мисля, че зная кого имате предвид — рече Уенди. — Хора като капитан Хук или мис Бейлок в училището.

— Да, прескъпата ми — отвърна Пернел. — Душите им са били като на всички нас, когато са се родили — съвършени блестящи диаманти. Но са тръгнали по пътя на злото и това е направило душите им черни като въглища.

Продължиха да разговарят. Никола й обясни, че индиго децата са наречени така заради синия цвят на аурата, която излъчват — а тя можела да се види само от чувствителните души, разполагащи с ясновидска дарба. Каза й, че обикновено тези деца показват невероятни способности като телекинеза и телепатия.

Старецът се извърна, когато Уенди облече новата си рокля. Отвори кутия еклери с термос чай за възрастните и бутилка мляко за Уенди, изстудена в изящна сребърна кофа за вино. Малко от пълнежа на сладкиша падна върху седалката.

— Ох, ужасно съжалявам — рече Уенди на възрастната жена.

— Няма значение, Морис ще го почисти за нула време. Не безпокой хубавата си главица.

Старата дама с мъка надяна обувката си и погледна през прозореца. Лимузината спря.

— Господи, Морис — обърна се тя към шофьора. — Нима вече пристигнахме?

— Да, госпожо — отвърна той.

Уенди се надигна на колене и надникна навън.

— Къде… — Думите заседнаха в гърлото й. В далечината, над групичка дъбове, се виждаше имението Рейвънскар с черното грозно море зад него.

Уенди усети как кръвта се оттича от бузите й и сърцето й затупка бясно в гърдите.

— Не се бой, дете — меко рече старата дама. — Блеър и Изгубените момчета се нуждаят от помощта ти. В края на краищата ти обеща, че ще се върнеш за тях, нали?

Уенди бе усетила присъствието на Блеър, преди да избяга от Едем. Но бе сметнала, че е плод на въображението й. А ето че сега усещането бе много по-силно. И страхът й започна да се топи, отстъпвайки пред самоувереността на малко момиче, чийто ум далеч изпреварва годините му. Малко момиче, което знае ролята си в този живот. Уенди застана до Джини, хванала здраво ръката й, и махна на отдалечаващата се лимузина.

— Семейство Фламел са чудесни, нали? — рече Джини.

Уенди сбърчи носле.

— Наистина са стари, нали? Много по-стари, отколкото изглеждат.

Джини изсумтя насмешливо.

— Да, мъничката ми. Стари са като пръст.

Подобно на стара хрътка, доловила миризмата на енот, Джини проточи врат на студения бриз и завъртя глава към имението.

— Да тръгваме, скъпа.

Следвана от малката принцеса, старицата закрета към дърветата с цялата скорост, на която бяха способни кекавите й крака.

36.

Когато пазачът се втурна в стаята, Девлин го чакаше прилепен до стената край вратата. Блеър бе смъкнала деколтето на роклята си, за да разкрие колкото се може повече прелести. Стоеше директно пред вратата. Облещеният глупак тръгна право към нея и Девлин го цапардоса здравата по тила с тежката стойка на една лампа.

— Мислех си, че предпочитате карате — задъхано отбеляза Блеър, докато тичаха по коридора.

— Имам нежни ръце — обясни Броди.

— Ами ако не беше отворил вратата? Какъв бе План Б?

Девлин я помъкна по друг коридор. Стъпките им отекваха като гръмотевици по твърдия паркет.

— Нямаше такъв.

На завоя тя едва не изгуби равновесие и Девлин я дръпна за ръката, за да я задържи на крака.

— По дяволите! Леко с ръката ми, Тарзан.

— Разкарай проклетите токчета! — рече той.

Тя изрита обувките си.

— Знаеш ли, направо си страхотен. Появяваш се при самотната си любима, не казваш на хората си къде отиваш, не съобщаваш на властите, че съм отвлечена…

Отпред се чу тропот на обувки. Побягнаха в обратната посока и се озоваха на някакво стълбище. На площадката ги посрещна рицар в броня. Девлин грабна меча от ръката на манекена.

— Знаеш ли как да използваш това чудо? — насмешливо попита Блеър.

— Гледал съм шест пъти „Смело сърце“.

— Мел Гибсън може да танцува. А ти?

— Какво общо има това, по дяволите?

— Една стара келтска поговорка гласи „Никога не давай меч на глупак, който не може да танцува“. Та… можеш ли?

Отдолу и зад тях се чу тропотът на приближаващите пазачи. Девлин погледна в посока на звука.

— С два леви крака съм.

— Дай ми това — излая тя, изтръгна оръжието от ръката му и се втурна нагоре.

Девлин я последва. На горния етаж Блеър го сграбчи за яката и го прилепи до стената край себе си. Задъхана, долепила гръб към стената, тя вдигна меча над главата си. Когато зад ъгъла се подаде дулото на автомата, Блеър замахна рязко надолу. От цевта полетяха искри и оръжието на преследвача падна на пода. Изненадан и зашеметен, нападателят закова на място. Блеър замахна с все сила и го удари в челото с широката част на острието. Мъжът се просна в безсъзнание в краката й. Девлин грабна автомата.

— О, извинявай — рече той и й подаде оръжието. — Предполагам, ще поискаш и него?

Тя взе деринджъра.

— Това ми е достатъчно.

Прескочиха лежащия и се втурнаха по коридора. Зад тях се появи нова група преследвачи. Забелязаха ги и вдигнаха оръжията си. Куршумите се забиха в стената до Девлин и по главата му се посипа мазилка.

— Господи, тези копелета наистина си падат по автоматите — рече той, докато дърпаше Блеър надолу. Отпусна се на коляно и пусна откос, поваляйки двама от преследвачите. Стреля отново и третият нападател се метна на пода. — Изчезвай, ще те прикривам.

Оглушена от трясъка на автомата в тясното пространство на коридора, Блеър запълзя на четири крака към ъгъла. Изведнъж Девлин се появи до нея. Прав.

— Какво си се разпълзяла, по дяволите? Ставай! Да вървим!

Задъхана и изчервена, тя се изправи и се завъртя към него. Замахна и го зашлеви силно. Той разтърка бузата си.

— Това пък за какво беше?

— Харесваха ми онези обувки!

Закрачи енергично към облицованата в кожа двойна врата. Девлин стоеше, загледан в красивия й задник. Настигна я на прага.

— Какво си намислила?

Блеър го изгледа кръвнишки и бутна вратата с рамо. Тя се отвори към втори вестибюл. Стените и подът бяха блестящо бели, а в отсрещния край се виждаше втора двойна врата от стомана.

— Това не ми харесва — рече Девлин.

Отзад се чуха викове. Без да продумат, двамата се затичаха към двойната врата, която се отвори с пневматично съскане при приближаването им. Лъхна ги студен въздух, наситен с миризма на антисептик. Помещението бе полутъмно и те се затичаха от едно осветено петно към друго. Девлин усещаше, че залата е огромна. В далечината едва различаваше фигурите на двама души, застанали с гръб към тях. Без да спира, вдигна автомата и се прицели. Изведнъж лампите се включиха и заляха помещението с ослепително ярка светлина. Примигвайки, за да пригоди очите си, Девлин сграбчи ръката на Блеър, двамата се изпързаляха по полирания под и спряха.

Мъжете отпред бавно се обърнаха. Ал Даджал и Хайнрих Гант ги гледаха подигравателно.

— Виж ти… майор Девлин — рече Гант. — Колко мило, че се присъединихте към нас.

Ал Даджал пристъпи напред с разперени ръце и отворени длани сякаш се предаваше.

— Мистър Девлин, виждам, че сте въоръжен. Предполагам, бихте желали да ме застреляте право в сърцето?

— Бих го направил, ако си мислех, че имаш такова, студенокръвен касапин.

Ал Даджал отметна глава и се изсмя ледено.

— Ама че язвителен хумор, майоре. Наистина ще ми липсвате.

Девлин се прицели. Отгоре се чу смразяващо изщракване. Невидими ръце вкараха патрони в цевите на оръжията си. С крайчеца на окото си Девлин видя как Блеър поглежда за миг нагоре и отново се обръща към него. Тя протегна ръка и свали цевта на оръжието му към пода. Девлин също погледна нагоре. Върху металния мост високо под купола на залата се бяха наредили стражи с насочени към тях автомати. Двама други се втурнаха зад тях и изтръгнаха оръжието от ръката му. Някой рязко удари Девлин между лопатките и го стовари на колене. Друга мутра принуди Блеър също да коленичи до него. Ал Даджал се извиси над тях. Хвана Блеър за брадичката и грубо вдигна главата й. Наведе се, доближи нос до дългите кичури, провиснали пред лицето й, вдъхна дълбоко със затворени очи и целуна върха на носа й. Тъкмо вдигаше ръка да я удари с опакото на дланта си, когато се разнесе бавният и заповеднически глас на Гант.

— Не докосвай лицето й!

Ал Даджал отстъпи и свали ръка.

— Води ги! — извика той на стража, завъртя се на пети и се отдалечи.

Стъпките му отекнаха в мрака. Стражите грубо ги изправиха на крака и ги бутнаха напред, опрели дула в гърбовете им.

— Ясно ли ти е, че сме били като плъхове в лабиринт — прошепна Блеър на Девлин. — Устроили са всичко така, че да се озовем точно тук. Блестящо, направо нямам думи!

— Явно си имала по-добър план… и си го пазила за себе си, така ли, принцесо?

— Ах ти, твърдоглав тъпак. Мъже… на кого са притрябвали! Кретени! — озъби се Блеър.

— О, нима? Тъпкано ще ти го върна, сестро.

След като изгубиха черното бентли в натовареното движение, Чюи и Скаут решиха, че най-вероятно Девлин е бил откаран в имението на Гант в Девън. Чюи изстиска ягуара до капка и счупи всички английски рекорди по скоростно извънградско каране. Летяха по пътя, сподиряни от изумени погледи и гневно размахани юмруци. На последния завой Скаут вече се беше свил в седалката, побелял от страх, и повтаряше смятани за отдавна забравени молитви, като междувременно упътваше побъркания индианец зад волана.

— Още колко? — извика Чюи.

Скаут преглътна с мъка, когато ягуарът хлътна в една дупка и излетя във въздуха, след което се стовари отново на пътя. Главата на компютърджията едва не се потроши в таблото.

— Господи! Тук… отклонението!

Гладката спортна кола поднесе рязко, задницата й плесна като опашката на разярена акула и се озова в средата на тесния път.

— По дяволите, Чюи. Много съм млад да умирам!

Двойният ауспух изхриптя гърлено, когато Чюи отново натисна газта. Два грамадни джипа с военна маркировка се появиха от нищото и полетяха в канавките от двете страни на пътя. Широките им гуми вдигнаха пръски кал и катапултираха колите на асфалта. Спряха с писък на спирачки, блокирайки пътя. Вратите се отвориха и навън изскочиха войници, които бързо изтичаха за прикритие и насочиха автоматите си към ягуара.

— Тук определено са докачливи на тема превишена скорост — успя да изрече Чюи, докато дърпаше ръчната и в същото време завърташе докрай волана наляво.

Гумите на ягуара изсвириха и колата направи перфектно завъртане на 180 градуса.

— Господи! Само не ми казвай, че ще… — промълви Скаут.

— Гроб съм! — извика му Чюи, докато натискаше газта до дупка.

Ягуарът се стрелна напред, отдалечавайки се от джиповете. Куршумите пръснаха задното стъкло и по главата на Скаут се посипаха парчета.

— Ох, по дяволите — обезсърчено, но спокойно рече Чюи. — Колата е под наем!

Скаут облещи очи като паници, когато голям черен хеликоптер се спусна и увисна над пътя пред тях. Откосът от картечницата разкъса асфалта в посока към тях. Последните куршуми се забиха на няколко стъпки от носа на колата.

— Това е! — намръщи се Чюи и натисна спирачката. — Проклет да съм, ако трябва да купувам на Херц чисто нов ягуар.

Хеликоптерът кацна и вратата му се отвори. Приведен, с развени от перката пешове и рехави кичури, главен инспектор Нюли изтича към тях, следван по петите от двама готови за действие войници. Прозорецът от страната на шофьора се спусна и отвътре го поздрави зъбатата усмивка на Чюи.

— Няма да повярваш, че на задната седалка имам родилка, която всеки момент ще се пръсне, нали?

Нюли го изгледа кръвнишки, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си.

— Казано накратко, НЕ!

— Аха, така си и мислех — рече Чюи, докато двамата войници го изкараха от колата с насочени оръжия.

Набутаха ги на задните седалки на джипа със закопчани отзад ръце. Скаут клатеше глава, а Чюи си подсвиркваше „Самоубийството е безболезнено“ на M. A. S. H.

Нюли се обърна към тях и ги изгледа строго.

— А сега, ако обещаете да се държите добре, ще ви разкопчая.

Чюи мрачно кимна. Докато Скаут разтриваше китките си, Нюли обясни:

— От известно време държим под око сър Нейджъл Къмингс. Искахме да изиграе картите си. Вече разполагаме с доказателства, но се боя, че хората ви са загазили. Като че ли момчето на сър Нейджъл снощи е отмъкнало шефа ви Бил Соренсън и мис Медисън Деър.

Чюи рязко се наведе напред.

— Къде е тя?

— Спокойно, старче. Подозираме, че заедно с майор Девлин и доктор Кели са задържани против волята им в Рейвънскар.

Джипът подскачаше по неравното поле, докато говореше. Стомахът на Скаут се беше качил в гърлото. Накрая спряха. Посрещна ги офицер от специалните служби, който се отдалечи с Нюли. Чюи излезе навън и понечи да ги последва, но един едър войник му препречи пътя.

— Мърдай или… — започна Чюи и спря насред изречението. Беше сержант Конърс. — Добре, хубавецо. Чувам, че все се натрисаш, където не ти е мястото.

Нюли спря и се обърна.

— Сержант Конърс, запознайте ги с положението — рече той и продължи с офицера.

Застанаха до масата със сателитни снимки. Конърс запозна Чюи и Скаут с плана на имението, докато двамата отпиваха кафе от стиропорени чашки. Бяха мобилизирали два взвода на Специалните части на ВВС, защото Хайнрих Гант беше търговец на оръжие с достъп до високотехнологични военни системи. Конърс обясни, че според разузнаването зад имението имало пещера с изход към морето. Това наложило участието на трети екип от морските спецчасти — британския еквивалент на тюлените. Той обаче в момента бил зает с друга операция, което означаваше, че ще се наложи да разчитат само на фронтално нападение.

— Имаш ли представа какво кроят? — попита Чюи.

Сержант Конърс поклати глава.

— Да, и в това е проблемът — мрачно рече той. — Гант е като шибания Том Суифт38, когато стане въпрос за разработка на нови оръжия. Особено на гадни автоматизирани играчки.

Скаут нервно погледна часовника си.

— Наближава десет. Кога ще започне Нюли?

— Когато е готов, синко.

После се обърна към Чюи, който посрещна погледа му с каменно лице и стиснати челюсти. Скаут познаваше тази физиономия. Тя означаваше, че колелцата в главата на Чюи се въртят и че всеки момент ще се отприщи поредната щуротия. Конърс ги отведе при инспектор Нюли, който беше при свързочното звено. Млад мъж с пепеляво лице и слушалки се обърна към командира и прочисти гърлото си.

— Сър, моля за извинение, но…

Капитанът се намръщи.

— Казвай!

— Сър, предният наблюдателен пост съобщи за летящи караконджули.

— Да не искаш да кажеш, че са видели приближаващ самолет, войнико?

Младежът преглътна с мъка.

— Не точно, сър. — Трепна, сякаш очакваше да го ударят. — Съобщават, че някакво дете и старица току-що са прелетели над тях на височината на дърветата в посока към училището.

Отстъпи крачка назад и затвори очи. Капитанът изпсува цветисто. Младият войник се пресегна и включи видеосигнала от камерата на снайперистите. Над дъбовете се рееха момиче с блестяща на яркото слънце бяла рокля, хванало за ръка старица, която придържаше широкополата шапка на главата си. Всички се вторачиха в екрана с увиснали челюсти. Всички без Нюли, както забеляза Скаут. Сержант Конърс подсвирна.

— Леле и ако това не е Мери Попинс.

Камерата отново се насочи към земята и увеличи образа.

— Сър, нещо става!

Почвата се изду, сякаш отдолу копаеше някаква гигантска къртица. Миг по-късно от земята се появи някакво метално устройство.

— Господи, „Самсунг сентинел“ — промълви Скаут. — При това с ракетна установка!

— Какво рече, синко? — изтърси Нюли.

Металният звяр се издигаше вече на около метър и половина височина като някакъв смъртоносен робот. Големи правоъгълни лещи гледаха студено и безжизнено от туловището му. Машината започна да се обръща бавно, оглеждайки терена.

— Корейска разработка, излязла току-що на пазара — обясни Скаут. — Има инфрачервени и топлинни камери, лазерен мерник и… ето, ще ви покажа. — Скаут отиде до компютъра и зареди някакъв уебсайт. — Ето видеозапис на кутрето в действие.

Образът от гледната точка на робота показа двама мъже. Камерата ги проследи, докато се движеха. Единият се означи с правоъгълник. В центъра му замига червена светлина, показваща, че целта е прихваната.

Проклетото нещо свали първия човек с ярко проблясване, след което се прицели във втория и стреля отново. Глас на развален английски обясни как роботът никога не ядял, не спял и нямало нужда да бъде сменян на поста си. Последва демонстрация на системата му за противовъздушна отбрана.

— Боже мой! — промълви Нюли.

Всички отново погледнаха към екрана. Сентинелът завърташе ракетната установка към небето.

— Свалете тази гадост, преди да е издухала момичето и старицата! — изкрещя Нюли.

Вниманието му се отклони от рева на двигател. Обърна се точно навреме, за да види Чюи зад волана на близкия джип, ухилен до ушите и махащ за довиждане. Сержант Конърс скочи на седалката до него и затръшна вратата. Нюли се втурна към тях.

— По дяволите! Спри, побъркано индианско копеле! До гуша ми дойде от щуротиите ти!

Задницата на джипа рязко се завъртя и оплиска инспектора от глава до пети с кал.

Капитанът изникна до Нюли, подаде му кърпа и посочи оплесканото му лице. Зад тях се чу тревожният вик на войника.

— Сър, сентинелът току-що изстреля ракета!

37.

Изгубените момчета се бяха сгушили едно в друго и надничаха през телената ограда на Едем. Гейбриъл бе доловил присъствието на Уенди и всички се бяха втурнали навън на площадката. Питър и Гейбриъл се бяха вкопчили в оградата и отчаяно се мъчеха да я открият.

— Вижте! — извика Джонбой и посочи небето. — Там горе… лети.

Подобно на зрители на въздушно шоу, Изгубените момчета завъртяха едновременно глави и вдигнаха ръце, за да предпазят очите си от яркото слънце.

— Виждам я! — развълнувано възкликна Питър.

— И аз! — изписука Гейбриъл. — Лети със своята фея кръстница.

— Ох, Господи, Уенди е в опасност — мрачно се обади Раджи. — Виждам как след няколко минути излита ракета и я пръсва заедно със старицата на парчета!

Гейбриъл обърна насълзените си очи към брат си и задърпа ръката му.

— Направи нещо, Питър. Използвай силата си.

Питър погледна надолу към него. Погледите им се срещнаха и той кимна. Внезапно синьото небе бе прорязано от дирята на ракета.

— Олеле! Лети право към тях! — извика Джонбой.

Питър изправи рамене и се загледа нагоре, съсредоточавайки се изцяло върху ракетата. Ръцете му се свиха в юмруци и челото му се намръщи от силната концентрация. Водена от невидима сила, ракетата внезапно зави надясно, профучавайки на педи от Уенди и старицата. Направи широк обратен завой и се насочи надолу. Заби се право в сентинела с оглушителен гръм и ярък блясък. От робота не остана и следа. Гейбриъл извика радостно и заподскача.

— Успя, успя!

Раджи тупна Питър по гърба и се усмихна.

— Добро представление, старче.

— Да, бива си те, Питър — обади се Джонбой.

Питър издиша затаения дъх и поклати глава.

— Не бях сигурен, че мога да местя нещо толкова голямо и толкова надалеч.

Пискливият глас на мис Бейлок се разнесе зад тях. Обърнаха се и я видяха да пристъпва като гладен чакал, вперила в тях злобните си жълтеникави очи. От двете й страни вървяха двама мъже от персонала.

— Хванете малките чудовища! — заповяда мис Бейлок. — Отведете ги в Тъмната стая.

Дебеловратите типове се понесоха към тях. Изгубените момчета се хванаха за ръце и застанаха едно до друго, гледайки навъсено приближаващите мъже. Цветът на очите им започна да се променя от тъмносин в ослепителнобял. Въздухът се изпълни с бръмчене. В следващия миг черен облак стършели излетя от дърветата и се стрелна към нападателите. Те запищяха и размахаха ръце в напразни опити да прогонят разгневените насекоми. Паднаха на земята, покрити от движеща се жълто-кафява маса. Бейлок замръзна като статуя, облещена от ужас.

— По-добре ни остави на мира, дърта вещице — тихо рече малкият Гейбриъл, чиито очи продължаваха да излъчват ослепителна светлина. Бейлок заотстъпва заднешком, без да сваля поглед от Изгубените момчета.

— По-късно ще се разправям с вас, гадни изчадия — закани се тя в пристъп на безсилие.

— Има пистолет! — извика Раджи, който можеше да вижда напред в бъдещето.

Миг по-късно в кокалестата й ръка се материализира револвер. Погледът на Питър се заби в Бейлок и я спря със сияйната си сила.

— Не гледай, докато не ти кажа, Гейб — рече той на малкия си брат, без да сваля очи от жената.

— Добре — отвърна Гейб, затвори очи и се извърна.

Пистолетът на Бейлок се затресе неудържимо, китката й бавно се обърна и насочи дулото към собствените й гърди. Питър се взираше и очите му блестяха в ярко синьо-бяло сякаш бяха от огън и лед едновременно. Мислено си представи лицата на другите момичета и момчета, които мис Бейлок бе завлякла в Тъмната стая, за да не се появят никога повече. Изгарящият му поглед запулсира — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо като сигнална светлина. Лицето на старата вещица се изкриви от ярост и ужас, когато ударникът на револвера бавно се вдигна. Силният гърмеж отекна през площадката и мис Бейлок рухна на земята.

— Свърши ли? — попита с тънко гласче Гейбриъл.

— Да, вече няма да отведе никого в Тъмната стая — отвърна Питър и пое дълбоко пречистваща глътка въздух.

Ярката светлина в очите му бързо помръкваше.

— Да тръгваме, момчета. Уенди се насочи към голямата къща — обади се Раджи. — Има нужда от нас.

38.

Девлин още кипеше от яд, че са го прилъгали като някакъв плъх в капана на Гант. Китките му бяха закопчани на гърба с белезници. Седеше на дървен стол с твърда облегалка, ограден от две въоръжени мутри. Огледа се. Бяха ги отвели в огромно помещение, прилично на склад. Примигна. Ярката светлина почти го ослепяваше. Окачени мостчета, скелета и пътеки образуваха кръгла стоманена стена около него. Техници в дълги лабораторни престилки се въртяха около сложно на вид електронно оборудване, покриващо полирания бетонен под. Змийско гнездо кабели се виеше към центъра на помещението, който не бе осветен от прожекторите. Стори му се, че в сенките кабелите се свързват с някакво огромно устройство с неясно предназначение. Но къде беше Блеър? Бяха ги разделили веднага щом пристигнаха тук. Редица прожектори светна отгоре, осветявайки част от тъмното пространство директно пред него. Блеър седеше на стол край стара маса. Ал Даджал стърчеше зад нея с ръка върху голото й рамо. Хайнрих Гант се плъзна от сенките.

— Помислих си, че може би ще поискате лично да наблюдавате малкия ми експеримент, майор Девлин. Сигурен съм, че вече умирате от любопитство.

Девлин реши, че е най-добре да печели време.

— Явно си готов на всичко, за да постигнеш целта си. Казват, че си бил гений, Гант.

Гант сви тесните си рамене и отиде до лабораторната маса. Взе малка клетка и се върна при Девлин, като я вдигна пред лицето му.

— Как ви се харесва малкото ми създание?

Девлин се вцепени. Две безумни очи се взираха в него от безформена глава, напомняща главата на плъх. От устата на създанието се стрелна раздвоен език, разкривайки мънички редове остри като бръснач зъби. Езикът бе черен и грапав. Главата бе прикрепена за тяло на гущер с нокти на краката и опашка. Лигавата му кожа бе нашарена от жълти и черни петна. Отвратителна гледка.

— Кръстоска между бозайник и влечуго — обясни Гант. — Плъх и саламандър.

Девлин се изсмя подигравателно.

— Значи си разработил някакъв нов метод за снаждане на гени? А казват, че не можело да се направи…

— Сарказмът не ви отива, майоре. Кръстосването на видовете не бе постигнато по този метод. Открихме, че ДНК може да се променя на квантово ниво. Като облъчим зиготата на гризача с лазер и след това прекараме същия лъч през зиготата на саламандър, получаваме…

— Изрод — прекъсна го Девлин. — Гант, ако не си напълно побъркан, то си поне на половината път към лудницата.

Гант свали клетката и я подаде на стоящия наблизо асистент.

— Приличам ли ви на луд, майоре? Случайно да беснея и бърборя като ненормален? Натрупал ли съм огромно богатство, или това е само някаква маниакална заблуда, споделяна и от двама ни? Заблуда, споделяна дори и от правителството ви, щом ви е пратило с тази жена тук да крадете тайните ми?

— О, в това отношение напълно грешиш, Гант. Пратиха ме да те убия. А доктор Кели няма нищо общо с това. Пусни я. Имаш работа с мен.

— Говорите на вятъра. Разбирате ли, съдбата доведе мис Кели при мен. — Обърна се и отиде до масата, после кимна към стража. — Доведете майора по-наблизо, моля.

Стражите дръпнаха грубо Девлин и го замъкнаха до друг стол край масата.

Двамата с Блеър се спогледаха. Лицето й бе бледо, долната й устна леко трепереше. Тя погледна към Гант и заговори с подигравателен тон:

— Виждам, че сте изложили колекцията си от крадени антики специално за мен.

Ръкописът на Войнич лежеше отворен на масата. Ацтекското огледало от обсидиан на доктор Джон Ди и покритият с восък таблет бяха сложени между златни свещници, украсени с дълги черни свещи.

— О, недейте така, мис Кели. Прекалено сте скромна. И вие ще участвате. Ще използваме второто ви зрение, вашето наследено ясновидство, за разшифроването на Войнич и отключването на вратата.

До него се появи асистент с нещо като картина, покрита с черен плат. С едно движение на китката Гант свали покривалото. Под него наистина имаше портрет с маслени бои в позлатена рамка. Броди не можеше да повярва на очите си. От картината го гледаше Блеър, облечена в рокля от шестнадесети век, идентична с онази, която носеше. Когато се вгледа по-внимателно, различи издайническите пукнатини, които показваха, че картината е или майсторски фалшификат, или съвсем истинска.

— От изражението ви разбирам, че нямате абсолютно никаква представа за скъпата ви прародителка — обърна се Гант към Кели. — Историята е била сурова към нея и съпруга й. Него го обявили за крадец и фалшификатор на пари. Нея я споменават само в епизода с размяната на съпруги, без да кажат нито дума за истинските й таланти. Типичен сексизъм от тяхна страна, не мислите ли? Или може би целта е била да се скрие истинската тайна на великото дело на алхимията — soror mystica.

Блеър преглътна с мъка и впери в него въпросителен поглед.

— Да не искате да кажете, че тази жена е…

Гант се засмя и кимна.

— Съпругата на Едуард Кели. Ваша отдавна забравена родственица, мила моя. Разбирате ли, в действителност именно Джоан Купър Кели е била истинският медиум, Гадателят от Мортлейк, английския дом на Ди. Именно тя можела да общува с ангелите, а не Едуард. Именно тя в състояние на дълбок транс е диктувала езика на архангелите на доктор Джон Ди, докато се взирала в магическия Показващ камък. И можела да го прави, защото също като вас е била първожрица на шелта тари.

Блеър го изгледа невярващо, но ръката й докосна бузите й и опипа собствените й черти, докато се взираше като хипнотизирана в портрета. Гант се обърна и щракна с пръсти. Зад него се включиха още прожектори. Видяха стъклени пиедестали, подредени около голямо наклонено огледало. Повърхността му бе на шлифовани фасети, подобно на диамант. Върху всеки от пиедесталите имаше по един кристален череп.

— Дванадесетте изгубени черепа — почти прошепна Гант. — Магически фосилизираните черепи на Възвишените учители, висшите адепти на тайното Бяло братство.

Отиде в центъра на кръга. До него застана д-р Кравен, който му поднесе метално куфарче. Гант щракна закопчалките и го отвори. Извади от него друг кристален череп и го вдигна, за да могат Девлин и Блеър да го разгледат. Обърна се и внимателно го постави в слота в центъра на огледалото.

— А сега стават тринадесет. Идеален сбор на черепи.

Блеър се облещи.

— Значи легендата за Тринадесетте кристални черепа също е истина? Че когато се поставят в кръг с тринадесетия в центъра, дават на собственика си мощта на боговете.

Гант тръгна към нея. Очите му блестяха от задоволство.

— Хвърлих много усилия и средства да придобия тези свещени тотеми от различни краища на Земята. Били са изнесени от тибетски манастир високо в Хималаите и скрити на свети места по целия свят. Плячката от снощното нахлуване в музея завършва комплекта. Вие обаче трябва да изпълните своето предопределение и да ме водите. Само вие можете да разчетете ръкописа на Войнич с помощта на прекрасната татуировка на гърба си, мила моя. Аз нямам ясновидски способности; ето защо ти ще бъдеш моята soror mystica, моята проводница към другата страна.

Погледът на Блеър омекна и тя кимна на Гант да приближи. Когато той се наведе през масата, тя се изплю в лицето му.

— Върви на майната си, шибан чекиджия!

Ал Даджал сграбчи кичур от дългата й коса и дръпна рязко главата й назад. Заобиколи и я целуна по устата. Блеър се съпротивляваше, мъчейки се да поеме дъх, но Ал Даджал я притисна със свободната си ръка за стола, докато продължаваше да дърпа косата й.

Броди скочи на крака, но получи удар с приклад по дясната скула. Рухна обратно върху стола и погледна към нападателя си. Марго Гант го гледаше присмехулно. Прати му въздушна целувка.

— Горкичкият. Заболя те, надявам се. Сам си го изпроси, любовнико.

Броди трепна и я погледна в очите.

— Няма начин да свалиш тип, който те извади от равновесие, миличка.

Очите й се свиха на цепки и тя заби юмрук в лицето му, като му разцепи устните.

Ал Даджал се дръпна и Броди видя, че устната му кърви. Блеър беше успяла да го ухапе. В очите й гореше ярост. Броди се замята на стола си, когато видя, че изродът още малко и ще се изпразни.

Ал Даджал се ухили и избърса подутата си устна с опакото на дланта си.

— Обичам жени с огън между краката. Ще продължим после.

Гант поклати глава, въздъхна тежко и изгледа подчинените си.

— Достатъчно с глупостите ви!

Подобно на засрамени деца, двамата сведоха глави и отстъпиха крачка назад.

— Мис Кели, виждам, че ще ви бъде нужна малко мотивация.

Гант кимна на д-р Кравен, който държеше голямо дистанционно в бледата си ръка. Онзи се ухили зловещо и натисна бутон. Прожекторите се включиха един след друг. От видяното стомахът на Девлин се преобърна.

39.

Екипите на Специалните части на ВВС бяха атакували имението и завързаха престрелка с охраната на Гант. Нюли и Скаут бяха приковани зад една пристройка и се намираха под усилен обстрел.

Елиминираха доста от хората на Гант, чиито тела лежаха безразборно около тях. Снайперистите по покрива на имението принудиха повечето от нападателите да потърсят прикритие около двора. Нюли надникна зад ъгъла. Куршумите се забиха в стената, покривайки главата му с частици хоросан и разбити тухли.

— Мамка му! — извика той и побърза да се скрие. — По дяволите, иска ми се да можехме да изчакаме нощта. Копелетата са по-добре въоръжени и имат по-добри позиции.

Друго отделение лежеше зад дългата каменна стена вдясно от тях.

— Хеликоптерът да свали чекиджиите от покрива! — излая Нюли в радиостанцията. — Направо ни прошиват задниците тук!

— Разбрано — отвърна гласът на капитана.

Скаут чу равномерното тракане на роторите и хеликоптерът мина над тях. С тракащи 20-калиброви картечници машината полетя към имението като разгневен стършел. Хората на Нюли нададоха радостни викове, когато куршумите се забиха в сградата, разбивайки стъкло и тухли. След това картечните откоси пробягаха по покрива. През ръба полетяха тела и изпопадаха по цветните лехи долу. Войниците прехвърлиха каменната стена, докато колегите им ги прикриваха с масиран огън. От покрива излетя ракета.

— Ох, Господи! Имат Стингер! — извика Скаут.

Секунда по-късно ракетата намери целта си. Хеликоптерът получи пряко попадение и експлодира в огнена топка. В двора се посипаха шрапнели и отломки. За момент стрелбата прекъсна.

Скаут чу рев на дизелов двигател и се обърна към звука. В далечината видя как вратите на сглобяемата военна барака се отварят. Рифелуваната стомана се огъна под силата на подобната на танк машина. Чудовището бе ниско, с клинообразна предница, с по три огромни гуми от двете страни. Понесе се към каменната стена и я проби с лекота, сякаш беше картонен макет на снимачна площадка. След като излезе от облака прах, машината направи рязък завой наляво и веднага зави надясно, сякаш бе замаяна от сблъсъка. Накрая продължи направо по външния периметър на двора. На пътя й се оказа голям черен седан, който бе премазан като консервена кутия. Но след това машината се блъсна в друга кола, даде прекалено бързо заден и удари задницата си в един камион. Дизеловият двигател нададе вой. Подобно на разгневен звяр, машината се замята напред и назад, докато не се освободи.

— Това нещо е полудяло! — изкрещя Нюли на войниците зад другата стена, която блокираше пътя на танка. — Разкарайте си задниците оттам!

Няколко войници откриха прикриващ огън срещу покрива, докато застрашеното звено се изтегли. Танкът се блъсна в стената точно когато последният щурмовак успя да се изнесе. Разнесе се оглушителен тътен. Танкът стреля с грамадното си оръдие. Оръдейната кула се завъртя и машината отново откри огън. От дулото се вдигна дим.

— Не знам кой кара това чудо, но явно е на наша страна — изкрещя Скаут.

Все още клекнал под прикритието си, Нюли тръсна глава.

— Какво? Нищо не чувам, по дяволите.

Предната врата се отвори и хората на Гант се изсипаха навън, като хвърляха оръжията си и вдигаха ръце. Екипите се втурнаха към тях с насочени автомати, като им крещяха да паднат на колене. Нюли се изправи и разкърши рамене. Оправи вратовръзката си и тръгна към танка, следван от Скаут. Боец от Специалните части стоеше отгоре му с объркано изражение. Капитанът изтича до Нюли.

— Какъв е проблемът? — извика той на войника.

Човекът поклати глава и махна с ръка към машината.

— Това чудо няма входни люкове.

— Хей, момчета — извика капитанът на друга група бойци. — Проверете за странични врати. И внимавайте.

— Не мисля, че е необходимо — намеси се Скаут. — Това е Тор, АСМ.

— Какво? — не разбра Нюли.

— Автоматизирана самоходна машина — обясни Скаут. — Отначало не бях сигурен, но когато видях колко непостоянни са движенията й, ми се стори логично. Моделът се различава от нашите и…

Капитанът се завъртя към Скаут.

— Чакай малко, синко. Би ли ми обяснил… кой, по дяволите, управлява този звяр?

При тях дотича командир на отделение.

— Прощавайте, сър, но…

— Сега пък какво, сержант Питърс? — изръмжа капитанът. — Районът обезопасен ли е, или не, мамка му.

Питърс се обърна и посочи група момчета, водени от двама войници със сурови лица. Когато децата застанаха пред тях, челюстта на Нюли увисна.

Едно от децата с очила с рогови рамки го гледаше, ухилено до уши. В ръката си държеше голямо дистанционно с множество копчета. Момчето козирува отсечено на капитана.

— Джонбой се явява по служба, адмирале.

— Те са от ВВС, нещастнико — поправи го едно по-високо момче.

— Ох, по дяволите, Питър. Надявах се да имат и военни кораби.

Скаут се пресегна и взе дистанционното.

— С това ли управлява танка? — невярващо попита той, като оглеждаше устройството.

Момчето го погледна стеснително и сви рамене.

— Май малко се поувлякох. Надявам се, че не е бил ваш, господине? — с надежда попита то.

Скаут се разсмя и го потупа по гърба.

— Справи се великолепно, хлапе.

Момчето грейна.

— Фасулска работа. Но в сравнение с това „Хало“ ряпа да яде.

— Какви ги плещи, по дяволите? — попита Нюли.

— „Хало“ е една от последните компютърни игри — обясни с усмивка Скаут.

Едно по-високо смугло момче пристъпи напред.

— Сър, името ми е Раджи. Избягахме от училището Едем и сме тук да спасим Уенди. Не мога да ви обясня откъде знам това, но тя и приятелите ви са в смъртна опасност. Трябва да бързаме.

Лицата на Изгубените момчета внезапно станаха сериозни. Обърнаха се едновременно и тръгнаха към входа на имението.

— Стойте тук, момчета — извика им Нюли. — Там е твърде опасно. Оставете това на…

— На професионалистите — довърши капитанът.

Малкият Гейбриъл спря и се обърна. Впери поглед в Нюли. Инспекторът се опита да каже нещо, но се запъна сякаш е изгубил мисълта си. Клепачите му затрепериха, след което се отвориха широко, сякаш внезапно му беше хрумнало нещо великолепно. Прочисти гърло и се стегна.

— Капитане, вижте какво. Момчетата могат да ни отведат право при майор Девлин и Гант.

Погледът на капитана се премести от инспектора към Гейбриъл, чиито немигащи очи вече се взираха напрегнато в него. Офицерът погледна отнесено и нефокусирано. Преглътна и кимна вдървено.

— Чудесна идея, инспекторе — рече той и махна на войниците си. — Да вървим!

Уенди и Джини се бяха настанили на клоните на огромен дъб и се взираха към покрива на имението. Решиха да изчакат тук края на фойерверките. Джини потръпна и се загърна в шала си.

— Ама че е студено тук. — Пресегна се предпазливо и вдигна чорапите си. — За нищо не стават вече. Скъсаха се при кацането.

Уенди се взираше напрегнато надолу. Клонът на Джини скърцаше и стенеше от тежестта й. Тя се хвана по-здраво и погледна надолу.

— Май трябва да намаля ореховките.

Клонът се наведе и разлюля Джини, която отчаяно се опитваше да запази равновесие. Старицата разсеяно потупа главата си.

— Мътните го взели, изгубила съм си и шапката.

Уенди я хвана за ръката.

— Време е да вървим.

Джини кимна.

— Твоите Изгубени момчета вече са тук.

— Аха. Ти също ги усещаш.

Джини се усмихна топло.

— Можем да усещаме разни неща, нали, мила?

Уенди сви рамене.

— Май са дошли да ме спасят.

Чюи и Конърс бяха заобиколили имението, след като изоставиха джипа. Минаха пеша през залесената част и сега клечаха зад каменната стена отзад. Стрелбата в предната част на имението вече бе спряла напълно. Чюи проучи района с орловия си поглед.

— Прекалено тихо е.

— И никакви шибани стражи — съгласи се Конърс и намръщено засука мустак. — Май скапаняците са си плюли на петите.

Чюи изсумтя и поклати глава.

— Почва се, хубавецо — рече Конърс, скочи на крака и се затича на зигзаг към неохраняваната врата.

Чюи го прикриваше, застанал нащрек.

Вътре двамата се озоваха в слабо осветен и пуст коридор, притихнал като гробница. Стъпките им бяха единственият звук, който се чуваше, докато се промъкваха предпазливо напред. Чюи беше приклекнал, а Конърс изправен, и двамата с готови за стрелба автомати.

— Чу ли това? — прошепна със затаен дъх Конърс. Лицето му бе обляно в пот.

Звукът на сервомотор заглъхна в далечината, после се засили. Сякаш нещо сновеше насам-натам, бе доловило присъствието им и сега се движеше право към тях. Бръмченето се засилваше с всяка секунда и устройството сякаш набираше скорост. Внезапно вратата зад тях се затвори с пневматично съскане. Конърс се озърна и изруга.

— Капан! И се натресохме право в него.

Чу се звук като от течаща вода. Някаква мазна течност бликна от дюзите по перваза и плъзна по пода. До носа му достигна острата миризма на тлееща гума. Погледна надолу и видя, че подметките на кубинките му димят сякаш проядени от киселина.

Погледът му се стрелна към Чюи, който безуспешно се мъчеше да вдигне крак. Когато все пак успя, от подметката му се разтегли лепкава гума като разтопено сирене на пица, която го приковаваше към пода и го обездвижваше. Индианецът направи кисела физиономия.

— Някакъв суперкаустик, може би С-плюс. Разтопява ни подметките. Трябва да се отървем от тях!

Така и направиха. Дюзите се задействаха отново и изплюха нещо като сапунена пяна.

— А сега какво? — недоволно възкликна Конърс. — Да не са решили да ни изкъпят до смърт?

— Задържаща пяна — горчиво се изсмя Чюи.

Глухо тупване привлече вниманието им. Двамата вдигнаха очи. Нещо като робот се стрелна от ъгъла, блъсна се в стената и отчупи парче мазилка. Завъртя се и тръгна право към тях. Двигателят му бръмчеше усилено, задвижвайки подобната на танкови гъсеници ходова част. Чюи забеляза, че пяната е покрила само площта около тях и не пречи на робота. „Умен кучи син е този Гант.“ Беше на петнайсетина метра… и приближаваше бързо. От монтираните високо лещи се появиха зелени лазерни лъчи, опипващи коридора.

— Какво, по дяволите… — промълви Конърс.

— Робот — прехващач — дрезгаво обясни Чюи и се прицели в приближаващата дивотия.

Седем метра. Потната лапа на Чюи стисна дръжката на автомата и той примигна, за да махне потта от очите си.

— Добре. Да върнем този беглец в склада за отпадъци! — рече Конърс.

Четири метра… Внезапно роботът спря. За миг се възцари пълна тишина. Без да се колебаят, двамата натиснаха спусъците. Трясъкът в тесния коридор бе оглушителен. Куршумите им обаче отскочиха от металната коруба на чудото, без да му сторят нищо. То стоеше мълчаливо и загадъчно, сякаш им се подиграваше. Двамата вдигнаха димящите дула на автоматите.

— Заляхме го с цял порой олово, без дори да го одраскаме! — изпухтя със зачервени бузи Конърс.

Сякаш в отговор от робота се чу тъп звук като изстреляна от тръба топка за тенис. Снарядът се изтъркаля и спря в краката им. Преди да реагират, в стоманената топка се отвориха вентили и засъска газ. Бяха забравили да си вземат предпазни маски. Роботът рязко се обърна и се отдалечи с бръмчене, търсейки други цели. Чюи пое дълбоко дъх, когато зеленикавата мъгла се плъзна към него. Беше бивш тюлен и участник в олимпийския отбор по плуване. Имаше рекорд по бруст и неофициален рекорд за задържане на дъх под вода. Конърс пък беше заклет пушач и единствените му претенции в областта на спорта бяха да се бори с гризли с едната ръка, докато се налива с „Гинес“ с другата. Чюи виждаше, че газът вече започва да му действа. По симптомите беше ясно, че в газа има психо-физическа съставка. Лицето на Конърс стана тебеширенобяло. Залитна с треперещи клепачи, преви се, повърна и започна да върви бавно в кръг. Чюи го гледаше с присвити очи, затаил дъх. Лицето на шотландеца остана безизразно, погледът му — празен. Подобно на умопобъркан пациент в тапицирана килия, той се облегна апатично на стената и се свлече в ступор на пода.

Чюи реши, че това е някакво успокоително, най-вероятно смес от торазин и бензодиазепини, предназначено да отблъсне натрапника, безпомощен и безопасен като кутре. Рекордът му за задържане на въздух под вода беше седем и половина минути. Но тогава бе стоял неподвижно на дъното на басейн. Докато премяташе Конърс през рамо, Чюи си помисли, че заслужава златен медал, ако успее да отнесе припадналия шотландец на безопасно място, преди изгарящата болка в дробовете му да го накара да отвори уста.