Индиго

40.

Уенди и Джини се спуснаха меко на перваза, промъкнаха се през таванския прозорец и тръгнаха през имението, водени единствено от инстинкта си. Джини коментираше луксозната мебелировка и гоблените. Обиколиха етаж след етаж. Срещнаха няколко прислужници, които бързаха по коридорите с куфари в ръка, мъчейки се да избягат от атакуваното имение. Джини кимаше и ги поздравяваше учтиво, но без да получи отговор. Задъхано креташе на кекавите си крака, теглена за ръката от Уенди.

— И ако на това му викат възпитание — възмутено рече тя, докато махаше влакънце паяжина от косата си. — Не знаят да кажат едно добър ден. Попитах хубавия прислужник къде е клозетът, а той ме изгледа сякаш съм дървеница.

На задното стълбище Уенди внезапно спря и се преви от болка. Джини я прегърна със слабата си ръка и я притисна до себе си.

— Блеър?

— Някой й причинява болка. И не само на нея. Трябва да бързаме, Джини.

— Е… хайде тогава, госпожичке… Старите ми крака не ме държат. По-добре да летим.

Уенди се изправи и пое дъх. Хванати за ръце, двете се понесоха над стълбището към най-долния етаж.

Сърцето на Девлин се сви болезнено. Изтерзаното тяло на Бил Соренсън висеше високо горе, окачено на дълга верига. Рееше се като ранен ангел. Бяха го съблекли съвсем гол. Целият бе в синини и петна засъхнала кръв. Гант посочи люлеещото се като махало тяло пред лъча на прожектора.

— Нарича се стрападо. Уред за мъчения, използван активно от доминиканците по време на Инквизицията. Много оригинално, нали разбирате. Хващали неверник или евреин, което за тях било едно и също, връзвали ръцете му отзад и закачали китките за скрипци. После го вдигали до тавана с окачени за краката тежести.

На Броди му се догади. Погледна го с безизразна физиономия.

— Ще гориш в ада, Гант.

— Предполагам, че в крайна сметка наистина ще горя. Но дотогава има много, страшно много време, мистър Девлин. Разбирате ли, аз също като Фауст сключих договор с дявола. Всички правим компромиси, всички си имаме цена. Аз просто използвам времето си, докато не изтече срокът и дяволът не завлече душата ми в огнената яма. А вашият приятел — той посочи Соренсън и се изсмя тихо — вече е там.

Ръката му завъртя някакъв кран. Дюзите под Соренсън избълваха син пламък. Броди се вгледа и забеляза, че струите излизат от легло от насочени зловещо нагоре шипове. Ако го откачат, Соренсън ще се наниже върху тях и ще бъде изпечен жив.

— По-добре да намаля малко. — Пламъците угаснаха. — Ето, нали виждате. Не искаме да избързаме със смъртта на приятеля ви.

— Любезен домакин — рече Броди.

Гант се засмя.

— Както виждам, не сте изгубили присъствие на духа. Това е добре. Ще ви потрябва. Но както обяснявах… тежестта изкълчва ставите на мистър Соренсън една по една. А има и още.

Гант даде знак и der Eisaxt сграбчи месингов лост, свързан със серия зъбни колела, контролиращи макарите. Веригата се опъна, стягайки китките на Соренсън. Der Eisaxt дръпна лоста напред, веригата затрака и тялото на Соренсън започна да се издига все по-нагоре и по-нагоре. Гант му заповяда да спре.

— А сега идва ред на коронния номер! — с блеснали очи рече той.

Отново даде знак. Веригата се отпусна бързо, като едва не запуши. Соренсън полетя надолу. Der Eisaxt дръпна лоста, тялото внезапно спря, чу се хрущене на кости и Бил се сгърчи от неописуема болка. Чупеха се китките. Късаха се сухожилията. С всяко издигане и падане. Отново и отново. Стомахът на Броди вече не издържаше. Гант продължи да говори, долепил длани като за молитва.

— Сега вече разбирате. Всичко е в страха на очакването. Той разпъва ума на човека, а това е много по-лошо от самата болка. Съзнанието се прекършва, преди тялото да се предаде.

Блеър се размърда в стола си, но Ал Даджал я държеше здраво.

— Шибано садистично копеле. Пусни го и ще направя каквото искаш.

Тялото на Бил Соренсън лъщеше от пот. Главата му беше отпусната безжизнено върху гърдите. Някъде отгоре се разнесе разтърсващ гърмеж. Един страж изтича до Гант и прошепна нещо в ухото му. Гант завъртя очи и въздъхна.

— Ал Даджал, изглежда, че кавалерията е пристигнала да спасява гостите ни. Би ли се погрижил да запечаташ вратите на подземието? И виж дали автоматичната защита работи добре.

Ал Даджал кимна отсечено и изтича да изпълнява. Вместо него до Блеър застана един от стражите.

— О, не хранете излишни надежди, мис Кели — меко рече Гант. — Това помещение е непревземаемо. Освен това имам много тайни пътища за измъкване. И тъй, вече съм сигурен, че ще ми съдействате изцяло, мила моя. Но чакайте, има и още. Да видим момичето!

Щракна с пръсти и отгоре се включи още един прожектор. В ярката му светлина Броди видя другия липсващ член на екипа — Медисън Деър. Беше затворена в стъклен цилиндър с височина около три и половина метра. Сети се, че това е осъвременена версия на прочутата Китайска клетка за водно мъчение на Худини. Жената висеше надолу с главата на няколко стъпки от дъното на стъкления затвор. Дългата й коса се полюшваше под нея.

— Медисън! — извика Броди.

Успя да различи изражението й. Не изглеждаше добре. Лицето й бе зачервено. Кръвта нахлуваше в мозъка й от Бог знае колко време.

Когато чу гласа му, Медисън започна да се гърчи и да прави отчаяни опити да се хване за глезените и да се изправи. Накрая със силен стон се отказа и отново се отпусна, като се заклати мудно. Гант направи знак на Марго.

— Заведи го по-близо, за да може да вижда по-добре. И освободи ръцете му.

Марго грубо дръпна Броди и го поведе с опряно в гърба му дуло. Със свободната си ръка извади автоматичен нож. Натисна бутона и острието изскочи. С рязко движение разряза пластмасовите белезници. Наведе се напред към него.

— Мисля, че изглежда доста съблазнително в това положение, нали, любовнико? — прошепна му тя. Гласът й бе пропит с похот. — И нея ли чукаш?

Броди понечи да се обърне към нея, но тя го смушка с дулото на автомата си.

— Върви, любовнико. Опиташ ли още веднъж, ще пусна куршум в гръбнака ти. Ще останеш сакат за цял живот. Ако изобщо оживееш.

Броди застана мълчаливо до цилиндъра, като разтриваше китките си. Забеляза, че към дъното на стъкления затвор са прикрепени пластмасови тръби. Приклекна, за да изравни лицето си с това на Медисън. Сините й очи откриха неговите. Гласът й бе малко приглушен от стъклената преграда.

— Господи, Броди, това наистина ли си ти?

Той кимна и се усмихна. Познаваше добре Медисън и знаеше, че е безсмислено да се опитва да я утешава. Вместо това трябваше да събуди адреналина й с гняв.

— Кисна тук, хлапе. Ти добре ли си?

Медисън се намръщи и го изгледа свирепо.

— Ама и ти си един, Броди. Нима ти изглеждам… добре!

Гант се присъедини към Девлин до цилиндъра.

— Лично го проектирах. — Почука стъклото. — Бронирано е, а в същото време е чисто като кристал. — Погледът му се впи в Девлин. — Изучавам човешкото поведение, майоре. Както казах, всички си имаме цена. И всички си имаме своите най-тъмни страхове. Доктор Кравен имаше възможност да постави милата мис Медисън под хипноза с помощта на опиати. Била е доста приказлива, нали, докторе?

Кравен беше застанал до Гант.

— Ja, сподели сънищата си, сексуалните си фантазии… — на свинското му лице му се появи усмивка — и което е най-важно, най-ужасните си кошмари. Оказа се, че като дете мис Медисън Деър едва не се удавила. Освен това изпитва смъртен страх от гризачи и влечуги, а това по една случайност много добре отговаря на нуждите ни.

— Достатъчно — намеси се Блеър. — Пусни ги и ще направя каквото искаш. Престани да ги мъчиш.

Гант кимна на Кравен, който отиде до Блеър. Направи й инжекция в рамото и отстъпи назад.

— Ще подейства след няколко секунди — рече той на Гант.

Гант седна на масата срещу Блеър. Плъзна към нея обсидиановото огледало и ръкописа на Войнич. Главата на Блеър започна да се люшка и очите й се завъртяха в черепа. С успокояващ, монотонен глас Гант започна да я вкарва в хипнотичен транс.

— Връщам те в майчината ти утроба, а сега и още по-назад във времето, преди да си била зачената. Намираш се в друго време, на друго място, в минал живот.

Блеър се размърда и изстена. Кимна вдървено. Думите на Гант сякаш я пренесоха в миналото.

— Годината е хиляда петстотин осемдесет и шеста. Името ти е Джоан Купър Кели, първожрица на тари. Чуваш ли ме, Джоан?

— Чувам те — отвърна Блеър на стар английски диалект.

— Вгледай се добре в черното огледало — нареди й Гант и го постави в ръката й. — Какъв е ключът към разчитането на ръкописа на Войнич, който лежи пред теб?

Очите й се отвориха. Съненият й поглед се отмести от ацтекското огледало към книгата и обратно. Протегна ръка и прокара пръсти по текста, като се взираше в черната повърхност на обсидиана.

— Това е Розетският камък — прошепна тихо тя. — Ключът към първия универсален език. Към езика, говорен преди Вавилонската кула.

Развълнуван и изпълнен с очакване, Гант се наведе напред.

— Къде е ключът?

Все още в дълбок транс, Блеър отвори на последната страница от ръкописа. Пръстите й пробягаха по текста.

— Тук е ключът… „На мен Уриил даде тайната на портата.“ — Клепачите й трепнаха. — Сигилът39 на истината скрива ключа към вратата.

Объркан, Гант плъзна към нея восъчния таблет на Джон Ди.

— Прочетох и разбрах символите върху таблета. Това са сигили или имена на ангели и демони, които осигуряват само нищожна защита за призоваващия духове.

Главата й леко се люшна.

— Ключът се намира под Сигила на истината.

Гант замислено разтърка брадичката си. Очите му блеснаха. Извади ножче от джоба си и започна енергично да стърже восъка от таблета, като се обърна към Кравен.

— Трябваше да се сетя! Римляните често са скривали тайни съобщения под незначителен текст, изрязан във восък!

След като приключи, вдигна таблета и зачете на глас:

— LUX… светлина. От всички цветове на дъгата златният е най-ценен. Гледай розетите, за да намериш мястото. Влез през огледалната порта. В гробницата на Хермес се намира течащият фонтан. Еликсирът на вечната младост.

Остави таблета и внимателно запрелиства страниците на ръкописа, докато стигна космологичния раздел.

— Ето, диаграмата с розетите.

Изображението приличаше на карта. На диаграмата имаше девет сфери, наподобяващи свързани острови. В горната дясна сфера имаше рисунка на замък и кули. В друга се виждаше вулкан.

— Дайте да видя татуировката! — нареди Гант.

Кравен изправи Блеър на крака, завъртя я, сграбчи роклята й и я смъкна грубо с мазните си ръце, за да оголи гърба й.

Гант приближи и вдигна диаграмата до татуировката.

— Да! — развълнувано възкликна той. — Ето тази част е почти същата. Прилича на средновековна карта. Двете сфери една до друга образуват Т-образна форма.

Дългият му пръст се плъзна по меката кожа, жълтеникавият му нокът остави грозна червена следа. Блеър потръпна.

— Татуировката е карта. И тя много прилича на Картата на древните морски крале, която Ал Даджал придоби в Истанбул — обясни Гант. Проследи очертанието на оцветената в златисто сфера и посочи изображението на кула, издигаща се от планински склон над дълбока пропаст. Прочете буквите отдолу и се усмихна самодоволно. — Виж цветовете, Кравен. Следват алхимичната формула. Толкова е просто, нищо работа.

Погледна към Блеър и се намръщи.

— Кравен, покрий я и я сложи да седне. Засега получих каквото ми трябваше.

Кравен я наметна със сакото си, по което имаше петна от пот, и я настани на мястото й.

Внезапно Блеър се отпусна на стола сякаш бе останала без сили. Главата й се залюля напред-назад. Изведнъж вдигна очи и се загледа немигащо в празното пространство.

— Ето мъдростта на Ал Джабир — произнесе тя с глас на възрастен мъж. — Влязох в тайната стая, в която на златен трон седеше старец с изумруден скрижал. Беше като изваян от камък. С видение ми се разкри, че това е гробницата на Хермес. И значението на скрижала в ръцете му, Изумрудения скрижал, ми стана ясно. Първата част е сурово предупреждение към онези, които влязат в пещерата: „Не довеждайте при мен глупци или хора със слаби намерения, защото са нечестиви и ще ги постигне ужасна смърт“. Надписът представлява загадка. „Аз, който дойдох от Атлантида, аз, който бях почитан от фараоните като Тот, не говоря измислици, а самата истина; онова, което е долу, е същото, което е отгоре, и онова, що е горе, е като това, що е долу. Както всички неща произлизат от словото на Единия, Изчислителя на Вселената, Единия, чийто баща е Слънцето и чиято майка е Луната, така всички неща се получават от Едното нещо чрез приспособяване; дири първичния материал, защото така ще получиш вечния пламък на живота и тъмнината ще избяга от теб. Това е пътят към Философския камък. Той бе изкован от огън, роден от вода, вятърът ме донесе от небето и земята ме нахрани. Той е навсякъде; жените го хвърлят, децата си играят с него. Онези, които следват пътя на славолюбието, двуличието и злото, ще влязат…“

Блеър замлъкна и брадичката й се отпусна на гърдите.

Гант отиде до нея.

— Господи, това бе душата на прочутия арабски алхимик Ал Джабир, създателя на алгебрата. Говореше за Изумрудения скрижал на Хермес Трисмегист, Трижди великия. Говореше за пещерата и вечния пламък на младостта!

Завъртя се към Кравен.

— Не стой така, а я извади от това състояние. Инжектирай й амфетамини. Трябва ми будна и с бистър ум!

Кравен се подчини. Когато тя дойде на себе си, Кравен й помогна да се изправи. С омекнали крака Блеър отиде до Гант, който стоеше в центъра на кръга от черепи до голям лазер.

— Lux, светлината е отговорът. Мила моя, иде ми да те целуна.

Блеър махна кичур коса от очите си и се намръщи.

— Опитай, нещастнико, и ще се чудиш откъде ти е дошло.

Гант се разсмя от сърце.

— Говорих образно, мило момиче. Но татуировката и предадените от теб думи на Ал Джабир наистина ми изясниха всичко.

Откъм Соренсън се чу стон като на ранено животно в капан.

— Гант! — извика Броди. — Обеща да пуснеш приятелите ми, ако тя ти помогне.

Гант бе зает с настройването и програмирането на лазера.

— Да. Кравен — с подигравателен тон рече той, без да вдига поглед от клавиатурата, — след като мина през портала, можеш да се „погрижиш“ за гостите. В края на краищата дадох думата си на джентълмен.

Кравен кимна и на лицето му заигра усмивка. Броди забеляза самодоволната му физиономия.

— Виж какво, Гант. Получи каквото искаше. Пусни ги.

— Даде думата си на джентълмен — добави Блеър.

Гант вдигна очи за момент и се разсмя.

— Но аз не съм джентълмен, мила моя. Не би трябвало да се доверяваш на човека, който те отвлече и накълца брат ти.

Блеър изду бузи и издиша. Очите й горяха от ярост.

В предната част на лазера имаше полирана месингова тръба, разделена от големи пръстени от скъпоценни камъни с различни цветове. Прегърбен и напрегнат, Гант завъртя внимателно опаловия сякаш фокусираше гигантски телескоп.

— Готово — каза той на Кравен и потри ръце. — Лещите са калибрирани точно. — Извади от джоба си книжка с червена подвързия и се обърна към Блеър. — Доктор Юнг е нахвърлял плана на този чудесен апарат в дневника си, който вашият скъп брат отец Кели бе така добър да открие за нас в Истанбул. — Тънките му пръсти погалиха с възхищение дългата месингова тръба. — Юнг казва, че е чел за загадъчно устройство от лещи и скъпоценни камъни, което усилва светлинните вълни. Конкретният план му се е присънил. Нарекъл го „Факелът на Орион“.

Гант нагласи един циферблат и лазерът издаде пулсиращ барабанящ звук. Натисна един превключвател и устройството се съживи. Тънък бял лъч освети първия череп, който заблестя в алено, след което се отрази към втория, който засвети в жълто, а след това към третия и той стана изумруден. Лъчите се отразяваха от череп на череп, обагряйки ги в зловещи оттенъци на цветовете от спектъра. Въздухът се изпълни със статично електричество. Запулсира. Затрепери.

Гант и Блеър отстъпиха от кръга, когато лъчът се насочи към центъра на огледалото и озари тринадесетия череп с чиста, бликаща енергия светлина. Лазерът започна да прегрява и запуши; изгасна и додекаедърът от пречупените през черепите лъчи помръкна и изчезна. По дължината на дебелите кабели пробягаха искри. Изолацията им започна да се топи и да капе на големи капки гореща гума и пластмаса върху хората долу. Кабелите се откъснаха от големите трансформатори и се замятаха като змии по пода, плюейки синьо-бели дъги от оголените си краища. Компютърното оборудване в огромната лаборатория прегря и замята искри като бенгалски огън по мостовете под купола. Техниците и стражите напуснаха постовете си и се втурнаха да търсят прикритие.

Погледът на Броди отново се насочи към кръга от черепи. Огромното огледало започна да трепти; излъчваше малки точици светлина, които се зареяха във въздуха, ставайки все по-големи и по-големи; потокът светлина се засили. Сякаш самите фотони се уголемяваха и раздуваха със свръхестествена еластичност. По ръцете на Броди пробягаха тръпки. Гръм разтърси въздуха и в същия миг се появи стълб от светлина, който се въртеше и ставаше все по-широк. И все по-висок и по-висок. Тогава светлината започна да помръква. Ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Постепенно прие формата на блестяща черна елиптична повърхност с диаметър около шест метра. По ъглите затанцуваха искри, които внезапно угаснаха. Сякаш под въздействието на невидима сила огромната черна леща се завъртя като хвърлена върху мраморна маса монета. Започна бавно да се издига, докато не се изправи напълно и увисна във въздуха.

Очарована и сякаш привлечена от магнетизма на огледалото, Блеър тръгна към него. Гант и Кравен се спогледаха и я последваха. Кравен подаде на Гант фенерче и двамата едновременно насочиха мощните лъчи в центъра на блещукащата черна повърхност. Онова, което само преди минута бе блестящо огледало, сега се превърна в обсидианова пустота, гладка като разлято масло. Светлината от фенерчетата не се отразяваше, а се поглъщаше от нея сякаш бе насочена в дълбок кладенец. Гант трепереше. Въпреки че очевидно се страхуваше, като че ли нещо го притегляше да докосне гладката черна повърхност. Прибра фенерчето в джоба си и вдигна ръка към огледалото.

— Не, не го докосвайте! — разнесе се от сенките гласът на Уенди. — Моля ви, отстъпете назад.

Гант се завъртя в посока на гласа. Джини и Уенди излязоха на светло и застанаха на един мост високо горе. Блеър понечи да се затича към детето, но Гант я сграбчи за китката и я изви. Свободната му ръка бръкна в джоба на сакото и извади кама. Опря острието в гърлото на Блеър и изгледа свирепо Уенди.

— Ах ти, малка проклетнице. Дадох ти дом и покрив, а сега ме предаваш. Щях да покажа на теб и на момчетата, Mein Sonnenkinder, как да използвате силите си. Твоята съдба бе да станеш изворът на новата господарска раса, на „Врил“-я. Жителите на новия Едем. Но не! Всичките сте еднакви. Предпочитате да съжалявате тези мизерни души, които мърсят земята като отрова, тези свине, които се плодят като говеда и смесват расите.

Погледът му се стрелна из огромното помещение. Очите му горяха безумно.

— Опитай да използваш силите си срещу мен и ще накълцам ирландската курва.

Завъртя острието и то проблесна на ярката светлина. Притисна го толкова силно в гърлото на Блеър, че по шията й потече струйка кръв. Броди погледна към старицата до малкото момиче високо горе.

— Ако влезеш през портала, с теб е свършено — предупреди тя. — Не казвай, че не си бил предупреден, Хайнрих Гант. Само онези с чисти сърца могат да влязат. Само честен и достоен човек, който разбира истинската цел на великото дело на алхимията, пречистването на душата, може да издържи изпитанията. Основният метал — оловото — символизира ниските инстинкти на човека — себелюбието, двуличието и злото. Като отхвърляш търсенето на власт и богатства и помагаш на доброто, като загърбиш предателството и бъдеш честен във всичко, като изоставиш егоистичните желания и потърсиш равновесие, ти ще преобразуваш оловното зло, обхванало душата ти, в чистотата на златото.

Гант заотстъпва заднешком към огледалото, влачейки Блеър със себе си.

— Лъжеш, дърта вещице. Не ми пробутвай врели-некипели. Аз прочетох тайния текст на восъчния таблет, чух с ушите си гласа на Ал Джабир. От другата страна на това огледало се намира гробницата на Хермес и вечният живот.

Внезапно Блеър се пресегна, хвана го за чатала и дръпна с цялата си сила. Докато Гант ревеше от болка, тя се освободи от хватката му и извади деринджъра, който й бе дал Броди.

— Жалък глупак — каза тя, насочвайки оръжието към него. — Не бях в транс. Силата на волята ми е по-голяма, отколкото можеш да си представиш.

— Блъфираш — каза Гант и я погледна в очите.

— Не, тъпоумно копеле. Излъгах. Казах ти само половината от предупреждението на Изумрудения кинжал. Карай, увери се сам.

Марго направи крачка към Блеър.

— Внимавай! — извика Броди.

Блеър рязко завъртя глава.

— Още една крачка и ще направя дупка между очите на дъртия гущер!

Марго замръзна, трепереща от ярост.

Когато Блеър извърна поглед от Гант, той се възползва от момента. Изръмжа и се хвърли към нея. В ръката му проблесна студена стомана. Блеър отстъпи назад и стреля от упор, но куршумът само одраска бузата му. Ръката на Гант полетя към кървавата рана. Латексовото покритие и гримът се олющиха като змийска кожа. Той изрева от гняв и разкъса остатъка от маската си. В Блеър се втренчи злобно чудовище. Тя потръпна от отвращение. Лицето на Гант представляваше усукана бяла като тесто маса от мъртва тъкан, нашарена с червени и пурпурни вени. Лявото му око бе деформирано, наполовина скрито от голям тумор. Устните му сякаш бяха отрязани с бръснач и образуваха постоянна сардонична усмивка, зад която се виждаше редица дребни зъби. Той се извърна за момент, после я погледна отново. Воднистите му очи бяха изпълнени с мъка и почти умоляваха.

— Сега разбираш защо трябва да бъда изцелен — тихо рече той.

Прехапала долната си устна и разтреперана, Блеър явно изпитваше съчувствие към безумния злодей пред себе си. Броди видя как сваля гард. Деринджърът затрепери в ръката й и се насочи надолу. Броди скочи напред, но докато прелиташе край Марго, ръката й се стрелна и го халоса по врата. Той падна на колене, като се задави и се хвана за гърлото. Блеър отново се обърна, разсеяна от несполучливата намеса на Броди. С бързината на паяк ръката на Гант полетя напред и изби деринджъра. Оръжието изтрака по бетонния под. Той я сграбчи за китката и я дръпна към себе си.

— Убийте всички! — извика на Кравен, обърна се и скочи в черния портал.

Чернотата обгърна първо половината от торса му. Беше толкова плътна, че сякаш го разрязваше на две — разсечено тяло с едната половина в този свят, а втората — в някакъв друг. Дръпна Блеър към черната повърхност и изчезна.

За миг тя също изглеждаше разполовена, докато преминаваше през лъскавата повърхност. Вдигна се черна вълничка и Блеър изчезна.

Докато Гант я влачеше към черното огледало, Блеър се съпротивляваше и дърпаше, но впитите в китката й пръсти притежаваха нечовешка сила. Почувства как дланта, после подлакътницата и накрая рамото й започват да потъват в черната леща като че се потапяха в ледена вода, която обгръщаше кожата й с хлъзгав равномерен натиск. Поради тежестта, която я притискаше от всички страни, вече не усещаше хватката на Гант. Сякаш я теглеше обратното течение на мощна вълна, отдръпваща се от някакъв адски бряг. Мятайки се безумно, Блеър почувства как рамото й бързо потъва. Усети ледената целувка на проблясващото стъкло по бузата си. В ума й моментално се събудиха страхове, че я задушават, че е сляпа, че я погребват жива в гробница от разтопено стъкло. Наведе брадичка, стисна уста и очи, но студенината плъзна по устните й, по челото, по скалпа, по очите. Изведнъж почувства леденото близване на живака по тила си и разбра, че е напълно погълната от огледалото. В мига преди главата й да се потопи изцяло, успя да поеме за последен път дъх. С горящи дробове се зарея в мъртва тишина. Почувства лек гъдел по клепачите, но не успя да отвори очи. Бяха като залепени. Зави й се свят и в ушите й забръмча. Знаеше, че всеки момент ще изгуби съзнание. Отвори устни в мълчалива молитва и студеният метален вкус на черния живак изпълни устата й. Задави се, плю. Отчаяно се мъчеше да се освободи, но водите я поглъщаха.

Лицето на Джини побеля. Обърна се към Уенди.

— Ти си единствената, която може да я спаси, мъничката ми. Твоята невинност и чистота ще те пазят. Макар Блеър да е добра жена със силна воля и да знае пътя на тари, тя също ще загине.

Уенди се усмихна и кимна.

— Не се тревожи, Джини. Супермомичето е тук.

Макар да се опитваше да бъде смела, гласът й бе тънък и задавен. И докато Джини й помагаше да прекрачи парапета на мостчето, Уенди затрепери неконтролируемо.

— Не се бой, скъпа — успокои я Джини. — Следвай сърцето си, остави мъничкия гласец в теб да те води.

Уенди затвори очи и пое дълбоко дъх. „Мога да го направя. Аз съм храбра като Уенди Дарлинг и много по-храбра от глупавия стар Питър Пан.“ Малкото й юмруче стискаше здраво копчето око на мистър Мъфинс, нейната връзка с Блеър. Погледна надолу. Привлечени от аурата й, всички вдигнаха глави към нея.

Като се олюляваше леко и се мъчеше да запази равновесие, Уенди стоеше на тесния парапет с изпънати покрай тялото ръце и каменна физиономия.

Озърна се през рамо за последно окуражаване от Джини, но милата стара дама беше изчезнала. Сякаш бе изпълнила предназначението си на наставник и водач и, подобно на фея кръстница, бе махнала с вълшебната си пръчица и се бе стопила във въздуха. Уенди си представи нежното лице на Джини Дулитъл и пълните й с любов очи. И тогава чу как гласът прошепва в нея като ангел пазител. „Следвай сърцето си, следвай сърцето си.“ С бялата си рокля и сатенени пантофки самата Уенди приличаше на ангел.

— Идвам, Блеър! — извика тя и се хвърли от мостчето с естествената грация на олимпийски скачач във вода.

Полетя надолу, набирайки скорост. Ал Даджал се втурна от сенките с картечен пистолет в ръка и се прицели в нея. Но малкото ангелче го видя и се понесе като реактивен изтребител точно когато той натисна спусъка. Куршумите профучаха край нея и изхвърлиха искри от стоманените греди на скелето. Той изруга и в безсилната си ярост хвърли оръжието си по нея, докато тя летеше в кръг високо горе. Внезапно Уенди рязко зави наляво, профуча покрай Броди и без усилие премина през черното огледало в Страната на чудесата или каквото се намираше от другата страна.

41.

Следвани от хората от Специалните части на ВВС, Скаут, Нюли и Изгубените момчета напредваха през имението.

— А сега накъде? — попита Скаут малкия Гейбриъл, който долавяше присъствието на Уенди.

— Почти стигнахме — отвърна Гейб. — Зад този ъгъл има тайно стълбище. Зад голям библиотечен шкаф. — Момчето сбърчи чело. — Да, трябва да дръпнеш една голяма книга… Мога да видя заглавието. „Мой комп“ или нещо такова.

Скаут сви объркано рамене.

— Ще разберем, като стигнем.

— След малко зад ъгъла ще се появи един дебелак — обади се Раджи.

Капитанът и Нюли завъртяха глави към него.

— Мога да виждам какво ще се случи — стеснително обясни Раджи.

— Момъкът казва, че си имаме гости, момчета — предупреди капитанът авангарда.

Сър Нейджъл Къмингс се появи накуцващ иззад ъгъла. Костюмът му бе разкъсан, лицето — окървавено и насинено. Размахваше бяла носна кърпичка и кашляше на спазми.

— Слава богу, че сте тук — с мъка рече той и се запрепъва към тях.

Хората от Специалните части държаха автоматите си насочени към него.

— Тайна разузнавателна служба, момчета. Можете да свалите проклетите си оръжия. Аз съм един от заложниците.

Войниците не го направиха.

Нюли пристъпи напред.

— Къде са лакеите ви мистър Поуп и мистър Майлс?

— Проклети предатели — отвърна сър Нейджъл и се изкашля в копринената си кърпа. — Били са на заплата при Гант и през цялото време са му снасяли информация. Когато разбрах какво правят, дойдох тук да ги пресрещна.

Нюли се ухили подигравателно.

— Сам-самичък, предполагам. Нима смятахте еднолично да ги арестувате и да сложите край на делата на Гант?

Сър Нейджъл се намръщи и поклати глава.

— Не бъдете нагъл, Нюли. Ние от Тайните служби предпочитаме сами да си перем мръсното бельо. И не ви е работа да се месите в този случай. Изритах ви от него. Вие сте същинска напаст.

Дебелакът се обърна към капитана.

— Превъзхождам всички ви по ранг. Капитане, незабавно арестувайте инспектора! Разбрах, че той също е къртица и предател на короната.

Долу в лабораторията Броди стоеше поразен и мигаше на парцали. Още не можеше да повярва, че току-що е видял момиче да лети.

Марго изтича покрай него до цилиндъра. Кимна на Кравен, който завъртя един кран. От свързаните към затвора на Медисън тръби бликна вода.

Тя беше изгубила съзнание, но плисъкът я събуди. Броди видя изпълнените й с паника очи и трепна. Водата се надигаше бързо. Само след няколко минути Медисън щеше да умре.

— Насам, майоре — обади се Ледокопа.

Погледът на Броди Девлин се насочи към убиеца, който все още управляваше стрападото. Ледокопа натисна превключвател и пламъците изригнаха отново нагоре към Соренсън, който все още висеше на веригата.

Кравен отстъпи назад, обърна се и побягна, изчезвайки в сенките. Девлин се обърна към Марго, която го викаше.

— Какво ще правиш, любовнико? Кучката ли ще спасиш, или приятеля си, преди да падне в пламъците и да се наниже на леглото от пирони?

Кимна на Ернст, който дръпна лоста и веригата бавно започна да спуска измъченото тяло на Соренсън към гладните пламъци. Погледът на Девлин запрескача от Медисън към Соренсън.

— Тик-так, тик-так… — подразни го Марго. — Времето тече, любовнико. По-добре избирай. — Махна пълнителя на автомата си и го хвърли на земята заедно с оръжието. Протегна ръце с дланите нагоре и го повика с жест. — Хайде, искаш ли пак да ме изкараш от равновесие?

Ернст отвори извитото острие на инструмента си и го метна към Девлин. Зловещият ледокоп се плъзна по гладкия под и спря в краката на Девлин.

— Давай, вземи го, любовнико — каза Марго.

— Ja, не стой като истукан, Herr Arschgesicht — присмя му се der Eisaxt и наклони глава на една страна.

Стъкленото му око се оцъкли празно. Девлин се обърна към Медисън. Водата се бе покачила до веждите й.

Капитанът се взираше в сър Нейджъл и клатеше глава.

— Сър Нейджъл, наред ли сте? — саркастично попита Нюли.

Объркан, сър Нейджъл изду гърди и се опита да бутне капитана и да се отдалечи. Не успя.

— Махай се от пътя ми, глупако. Ще се обадя на премиера, а после на вътрешния министър и ще ти подпаля задника, простак такъв!

Нюли хвана дебелака и го завъртя. Капитанът закопча китките му.

Сър Нейджъл се опита да се освободи.

— Това е нечувано! — изкрещя той. — Правите огромна грешка!

— Имаме два трупа! — извика един от войниците.

Следвани от дебелака, Нюли и капитанът завиха зад ъгъла. На пода лежаха две тела. Нюли се отпусна на коляно до тях.

— Куршуми в главата. — Преобърна ги.

Бяха мистър Поуп и мистър Майлс.

— Нямах избор — заекна сър Нейджъл. — Положението беше или аз тях, или те мен.

Нюли скочи на крака, хвърли се към дебелака и бръкна под сакото му. Измъкна револвера на сър Нейджъл и подуши дулото.

— Скоро е стреляно. И се обзалагам, че при аутопсията ще намерят твоите куршуми в черепите им, лъжливо копеле.

Нюли сграбчи дебелака за реверите и едва не го повдигна от пода. Капитанът сложи ръка на рамото му.

— Леко, старче.

Все още изчервен от гняв, Нюли му хвърли бърз поглед и пусна дебелака. Сър Нейджъл се изсмя снизходително.

— Когато стигнеш до тях, вече няма да е останало нищо.

Нюли спокойно отвори барабана на револвера и извади всички патрони без един. Завъртя барабана и рязко го затвори. Заби дулото под брадичката на сър Нейджъл и вдигна ударника. Около него капитанът и хората му се взираха с увиснали челюсти. Един войник понечи да се намеси, но капитанът му махна с ръка да спре.

— Обичаш ли хазартните игри, сър Нейджъл?

Дебелакът поклати глава. Нюли го изгледа кръвнишки.

— Ще ми кажеш точно какво имаше предвид или ще дръпна спусъка. Гнездото може да се окаже празно, но може и да не е. Но ще продължа да дърпам спусъка всеки път, когато ме излъжеш. Накрая късметът ще ти изневери и ще изцапам стените с мозъка ти, тлъсто арогантно копеле.

Сър Нейджъл преглътна с мъка.

— Няма да посмееш пред толкова свидетели.

— Момчета, извърнете се за момент — рече Нюли, като ръгаше пистолета дълбоко в мазната двойна брадичка на дебелака.

Те се подчиниха. Очите на сър Нейджъл се облещиха.

— Ал Даджал и Марго са абсолютни садисти — изломоти той. — Ще измъчват и убият целия екип „Омега“, ако не ги спрете.

Бузите на Нюли пламнаха.

— Глупости! — Револверът щракна. — Виждам в тлъстите ти малки очички, че криеш нещо.

Дебелакът се затресе от ужас и затвори очи. Когато Нюли отново вдигна ударника, сър Нейджъл се подмокри.

— Отвори си очите, задник такъв — заповяда му Нюли.

Онзи се подчини.

— Поставих бомба! — извика той. — Онова лъжливо копеле Гант ме изигра. Така и не получих своята част. Заплаши ме, че ще ме издаде.

— С колко време разполагаме? — викна капитанът.

— Имате ли часовник, сър? — успя да изрече дебелакът.

Капитанът тикна ръчния си часовник в лицето му. Нюли внимателно свали ударника на револвера.

— Ами… около десетина минути.

Ударникът отново се вдигна.

— Добре, най-много двайсет, може би малко по-малко — избълва сър Нейджъл.

Нюли го завъртя и го бутна напред.

— Тогава по-добре си размърдай тлъстия дирник — излая той. — Води и дано да знаеш пряк път.

— Капитане, момчетата и американеца… — обади се един от войниците.

— Какво за тях?

— Изчезнали са.

42.

Скаут застана пред библиотеката и затърси нещо близко на „мой комп“.

— Виждаш ли книгата, приятелче?

— Много съм нисък, мистър Скаут — рече Гейбриъл.

Питър го пое и го вдигна.

— Така е по-добре — рече Гейб и загледа книгите. Кимна. — Онази в края.

Погледът на Скаут се насочи към книгата.

— Mein Kampf40 — прочете той и се разсмя. — Е, почти уцели.

Пресегна се и дръпна книгата. Високият шкаф изскърца и тръгна към тях. Скаут го отмести и всички се втурнаха през прохода зад него. Озоваха се пред асансьор. Нямаше бутон. На стената се виждаше единствено сензор за биометрично разпознаване. Скаут затършува в джобовете си за отвертка. Питър го спря. Загледа напрегнато вратата и очите му заблестяха в бяло. Внезапно асансьорът се отвори. Скаут хвърли объркан поглед на момчето, сви рамене и ги поведе в кабината, като клатеше глава. Питър примигна към друг сензор на вътрешния панел. Вратата се затвори със съскане и кабината се понесе надолу.

Девлин се обърна към Соренсън, който висеше само на няколко стъпки над огнения ад. Лицето му се виждаше размазано от нагорещения въздух. Единствените звуци, които се чуваха, бяха пращенето на пламъците и ромоленето на вода. Грабна ледокопа и се втурна към стрападото. Реши, че може би ще успее да съживи Медисън с изкуствено дишане, но Соренсън щеше да си замине всеки момент.

Пронизителен боен вик разкъса тишината.

Увиснал на изолиран кабел, Чюи се метна от мостчето, грамадните му кубинки изритаха Марго в гърба и я проснаха на пода. Индианецът прелетя над проснатото й тяло, пусна кабела и се приземи между Девлин и Брнст.

— Къде се забави, по дяволите? — попита Девлин, ухили се широко и се насочи към стъкления цилиндър на Медисън.

— Дълга история. Метни ми онази брадвичка.

Улови брадвичката във въздуха и се извъртя към Ледокопа, чиято физиономия излъчваше страх. Заотстъпва заднешком, като гледаше да бъде колкото се може по-далеч от най-свирепо изглеждащия индианец, който бе виждал някога.

С отработено движение Ледокопа рязко посегна назад и измъкна затъкнатия на кръста пистолет. Рефлексите на Чюи бяха като на дива котка. Докато оръжието се вдигаше към него, той вече бе замахнал с ледокопа като с томахавка. Брадвата полетя с въртеливо движение във въздуха. Острието й потъна дълбоко в челото на Ледокопа. Поразен от собствения си инструмент, der Eisaxt рухна на пода. Кръвта изригна от челото му като фонтан.

Чюи спринтира към контролното табло на стрападото и изключи пламъка. Намери някаква тръба и с нейна помощ разкара леглото от шипове под Соренсън. Смъкна ранения агент и разби веригите. Положи го на пода и провери пулса му. Биеше съвсем слабо, но Бил Соренсън бе все още жив. Клепачите му затрептяха и се вдигнаха. Погледна Чюи, успя да се усмихне слабо, след което изстена от болка и отново изгуби съзнание. Чюи измъкна полева спринцовка от жилетката си и му би морфин, за да успокои болката.

Междувременно Девлин се бореше с крана на стъкления цилиндър. Не помръдваше, а главата на Медисън вече бе под водата. Още по-лошото бе, че нещо черно и лигаво се появи в аквариума от отворите и се понесе към нея.

Девлин гледаше ужасен как водата почерня от противното творение на Гант — саламандрите с глави на плъхове. Муцуните им се подаваха над повърхността и оголваха остри зъби.

Чюи го избута настрани. Огромните му длани сграбчиха крана и мускулите на ръцете и раменете му се издуха под ризата. Лицето му почервеня.

— Заклещено е. Не помръдва. — В очите му се появиха сълзи. — Медисън, дръж се!

— По дяволите! — извика Девлин.

Един мутант вече дъвчеше косата й. В отчаянието си Чюи се хвърли към цилиндъра и го заблъска с юмруци, ревейки с пълно гърло, докато кокалчетата на ръцете му не се разраниха. Зад тях се чу тънко гласче.

— Казвам се Джонбой, сър — заекна момчето и посочи гадините. — Мога да ги спра, а Питър ще се справи с водата.

След като беше видял момиче да се рее във въздуха като птичка, Девлин бе склонен да повярва на всичко. Дръпна Чюи и отстъпиха назад. Джонбой се отпусна на колене и опря длани в стъкления цилиндър. Зашепна тихо. Сигурно говори на гущерите, предположи Броди. Едно по едно чудовищата оставиха Медисън и заплуваха към стената на цилиндъра, без да откъсват погледи от Джонбой.

По-високото момче, Питър, пристъпи напред и се загледа втренчено в заялия кран. Той бавно се завъртя. Водата престана да пълни цилиндъра. После Питър се обърна към стъклото. Протегна ръце с дланите нагоре и ги вдигна високо. Противно на закона на гравитацията, водата се надигна нагоре и остана в горния край на цилиндъра.

Питър стоеше с вдигната ръка сякаш заповядваше на водата да остане на мястото си. Със свободната си ръка той почука цилиндъра. Стъклото се покри с мънички пукнатини, които ставаха все по-широки и по-широки.

— Отместете се, ще се пръсне — рече Питър.

Парченца стъкло експлодираха навън заедно с водния порой, но Питър ги спря във въздуха с рязко движение на главата. Примигна и парченцата изпопадаха на пода. Водата заваля, образувайки локви в краката им.

Девлин хвърли поглед на Чюи, който се втурна да освободи Медисън.

— Извинете ме, господа, но въпросът не търпи отлагане — обади се едно смугло момче. Чюи бе зает да дава първа помощ, така че отговори Девлин.

— Ако питаш за приятелката си Уенди, тя полетя в онова черно огледало ей там. Как се казваш, синко?

— Раджи, сър. Знам за Уенди. Говорех за бомбата.

Челюстта на Девлин увисна.

— Насам, Броди.

Девлин вдигна поглед. Скаут махаше от мостчето. До него стоеше малко усмихнато момче, което също му махна.

— Броячът цъка, шефе. Онова чудо се намира до газопровода.

Девлин въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си.

— Бомба. И сега какво? Можеш ли да я обезвредиш?

Питър застана до него.

— Майор Девлин, ако мистър Скаут ми каже какво да правя, мога да се опитам да я обезвредя от разстояние.

— Откъде знаеш името ми? — попита Броди.

— Направих на момчетата пълен инструктаж, шефе — извика Скаут. — Имаме си обаче голям проблем. Дори Питър да може да помогне, нямам преносим рентген, за да прогледна в проклетото устройство. А щом не мога да виждам, не мога да кажа на хлапето какво да прави.

Малкият Гейбриъл го задърпа за крачола. Скаут объркано го погледна.

— Какво има, приятелче?

— Мистър Скаут, мога да погледна вътре и да ви казвам на двамата с Питър какво виждам.

Майор Девлин вдигна ръце.

— Действай, Скаут. Но нали си даваш сметка… тези хлапета ще ни оставят без работа, когато пораснат.

Медисън се закашля, изплю малко вода и повърна. Чюи нежно избърса устата и бузата й с опакото на огромната си длан. Попи брадичката й с ръкав и леко погали косата й. Тя погледна към усмихнатото му лице, после надолу към мократа си разкопчана блуза.

— Господи, не — със слаб дрезгав глас прошепна тя. — Само… само не ми казвай, че си ми правил дишане уста в уста!

Чюи кимна и се ухили стеснително. Медисън отново припадна в ръцете му.

43.

Експлозията разтърси лабораторията и оглушителният й трясък отекна през огромното помещение, последван от писъци. Димът запълзя към екипа „Омега“ откъм мостчето горе, където Скаут и Изгубените момчета трескаво се опитваха да обезвредят бомбата. Броди Девлин си мислеше най-лошото, докато летеше по стълбите. Представяше си, че ще намери Скаут и момчетата разкъсани на парчета. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите. Вземаше по две стъпала наведнъж и се мъчеше да не диша в гъстия дим.

От другата страна на огледалото Блеър и Гант стояха един до друг. Взираха се нагоре към приличаща на минаре кула със златен връх, която се издигаше от широка пропаст в каменистия терен. Бяха се озовали на някакво далечно място, високо в планината, в друго измерение, където времето сякаш бе по-гъсто и едва се влачеше.

Щипещият вятър развяваше гривата на Блеър, но в същото време слънцето печеше свирепо. Тя погледна ръцете и тялото си, потупа гърдите си. След като се увери, че все още е цяла и здрава, пристъпи до ръба и надникна. Пропастта изглеждаше бездънна, сякаш стигаше до центъра на Земята. Каменистата почва под краката й започна да се рони и тя отскочи. Зад нея се разнесе подигравателният смях на Гант. Обърна се.

— Внимавайте къде стъпвате, докторе. Едва ли можете да летите като момичето.

Блеър се навъси. Сложи ръце на хълбоците си и огледа района.

— Сетихте ли се вече къде се намираме? — самодоволно попита Гант и я погледна насмешливо.

Тя въздъхна.

— Ако се съди по терена, може би някъде в Близкия изток, но кулата е странна — наполовина византийска, наполовина ислямска.

— Доста точно, мила. Е, ще продължим ли? — Той тръгна покрай пролома. — Ако не ме лъже паметта, ей там в скалата има изсечено стълбище.

Блеър не помръдна, скръстила ръце на гърдите си.

— Бъди добро момиче и не се цупи.

— Ти ме замъкна в този кошмар и няма да направя нито крачка, докато не ми кажеш как смяташ да се върнем от другата страна на огледалото.

— Малко е сложно, но за да се върнем, трябва да вървим напред. Порталът се намира долу. А сега тръгвай, не злоупотребявай с търпението ми.

Блеър отново се огледа. Да слязат от планината по склона, бе изключено. Нямаше вода, нямаше представа къде е, нито пък какво има в долината — ако изобщо имаше нещо. На тази височина гъстите облаци наоколо скриваха всичко. Нямаше никакви признаци на живот. Тръгна след Гант.

Слязоха по стръмната каменна стълба и стигнаха мост, който завършваше в кулата. Пресякоха го и минаха през огромна арка. Блеър примигна и зяпна, изпълнена с благоговение. От предишната си позиция можеше да види само едната страна на кулата. Едва сега си даде сметка, че онова е било само фасада, скриваща истинската постройка.

Дълго стръмно стълбище се издигаше нагоре по огромен зикурат. Страните му бяха заоблени и изронени от времето. Въпреки това представляваше поразителна гледка. Блеър бе виждала постройката в Талил в Ирак, както и най-стария известен зикурат в Сиалк в Иран, но и двата обекта не можеха да се сравняват с това.

Всичко беше в бяло и индиговосиньо и проблясваше под лъчите на слънцето. Блеър знаеше, че зикуратите са храмове, смятани за космическа ос, вертикален портал и връзка между небето и земята и между земята и подземния свят, както и между четирите посоки на света. Вече нямаше нужда Гант да я увещава; изтича към стълбището и се устреми нагоре. Археологът в нея беше опиянен от най-голямото откритие в живота си. Стигна върха, останала без дъх, и спря с ръце на коленете.

— Блеър от шелта тари — разнесе се безплътен глас. Завъртя се, но не видя никого. — Не позволявай на жаждата за знание да те прелъсти.

Независимо от грохналия си вид Гант се оказа силен и издръжлив като младеж. Изкачи стъпалата и не след дълго се озова до нея. Тя го загледа изпитателно. Нещо в него се бе променило. Изглеждаше някак по-жизнен. Въпреки предупреждението на призрачния глас тя се завъртя и се втурна към зейналия вход. Пред тях се разкриха два коридора.

— Този, изглежда, води към външната част на постройката нагоре — рече тя. — Другият…

Гант закрачи към втория коридор.

— Води към портала — довърши той, без да се обръща назад.

Бръкна в джоба на сакото си, извади фенерче и го включи. Блеър се поколеба, въздъхна и тръгна след него, водена от шарещия лъч. Наложи се да прави по-широки крачки, за да не изостава.

Влязоха в тесен коридор, който постепенно се спускаше все по-надолу и по-надолу. Блеър се опита да разгледа градежа и архитектурата, да получи някаква представа за стила на сградата. На някои места той изглеждаше шумерски, на други — по-скоро вавилонски. Така или иначе, въображението й рисуваше картини на онова, което ги чака — адски подземен свят с езера, от които се носи противната миризма на сяра, или може би кристална пещера, блестяща с всички цветове на дъгата.

Наклонът ставаше все по-стръмен, докато се спускаха в недрата на зикурата. Накрая явно стигнаха най-долното ниво и коридорът продължи хоризонтално. От зейналия пред тях вход на пещера запулсира слаба светлина, отначало в зелено, после в бяло.

Девлин тичаше по мостчето към Скаут и момчетата. Стъпките му отекваха по стоманената решетка. Чу викове и в същия миг през гъстия дим заиграха лъчи. Нещо го блъсна в гърдите, той полетя назад и падна по задник. Към главата му беше насочено дуло с ослепителен лазерен прицел.

— Той е от нашите момчета, стойте — разнесе се познат глас.

Дулото се отмести надолу и някой му протегна ръка. Броди я хвана и се изправи. Поздрави го усмихнатото лице на главен инспектор Нюли. Димът започна да се разсейва. Група мъже в черни дрехи и бойна екипировка, явно от Специалните части на ВВС, осигуряваха района. Зад тях стояха Скаут и момчетата. Въздъхна с облекчение.

— Мамка му! Помислих си, че бомбата е гръмнала.

Нюли поклати глава.

— Наложи се да нахълтаме шумно, майоре. Експлозията бе от разбиването на вратата и няколкото заслепяващи гранати, които метнахме за всеки случай.

Броди разтърка гърдите си. Нюли се усмихна стеснително.

— Боя се, че те улучиха с гумен куршум, майоре.

— Май имам късмет, че не съм получил нещо по-сериозно.

Скаут и капитанът изникнаха до Нюли. Капитанът изглеждаше объркан.

— Най-голямата щуротия, която съм виждал някога.

Скаут вдигна течнокристалния таймер, закрепен на капака на черна кутия за инструменти. Беше замръзнал на 00:04.

Погледът на Броди се плъзна към Скаут, после отново се насочи към кутията. Подсвирна.

— Четири секунди. Справили сте се в последния момент.

Питър надзърна през рамото на Скаут и отстъпи назад, като се усмихваше. Броди му кимна.

— Доколкото разбирам, това е твое дело?

Питър заби поглед в краката си, после вдигна очи и намигна. Броди се обърна към капитана.

— Долу имам двама агенти, които се нуждаят от незабавна медицинска помощ. И един прекалил с торазина побъркан шотландец някъде из имението.

Капитанът кимна и заговори в микрофона си.

— Какво е положението с янките?

След малко пое дълбоко дъх и погледна Броди в очите.

— Двама медици вече се грижат за тях. Намерили са и сержант Конърс да дремва в една спалня горе.

Броди се засмя, представяйки си якия морж върху планина от възглавници като някаква спяща красавица. Чюи му бе разказал за атаката на робота. Но лицето му бързо стана отново сериозно.

— Как са другите двама?

— Жената е добре, но животът на мъжа виси на косъм. Повикахме медицински хеликоптер и спешното отделение на болницата е в готовност. — Пресегна се и постави ръка на рамото на Девлин. — Горе главата, майоре. Ще ги откараме колкото се може по-бързо оттук.

Един от войниците доведе сър Нейджъл. Все още беше със закопчани отзад ръце. Броди се ухили при вида на изцапаното със сажди тлъсто лице и киселата му физиономия.

— Виж ти, старче. Наистина си имал кофти ден. — Обърна се към инспектора. — Още ли връзвате предателите на позорния стълб пред Тауър?

Нюли поклати глава.

— Де да го правехме. Малко му е да бъде завързан в двора със смъкнати около тлъстите му глезени гащи, докато гарваните кълват стафидките му.

— Майоре — обади се капитанът. — Заловихме повечето от техниците и оцелелите стражи на Гант, но от самия него няма и следа, както и…

— Капитане — прекъсна го Броди. — Няма да повярвате, ако ви разкажа какво стана.

В суматохата Броди съвсем бе забравил за Блеър. Прониза го остра болка при спомена как изчезва в черното огледало.

— Канех се да добавя, че няма следа и от Ал Даджал и Марго Гант.

Броди се завъртя и погледна през парапета. Чюи бе клекнал до Медисън, за която се грижеше медик. До нея лежеше Бил Соренсън. Полева система захранваше обезводненото му тяло, а на лицето му имаше кислородна маска.

— Хей, великане — извика той на Чюи. — Остави хората да си вършат работата. Марго и Ал Даджал са се измъкнали.

Чюи погледна нагоре, изправи се, изду гърди и нададе смразяващия си боен вик. Броди се обърна към Нюли и капитана. Всички едновременно се втренчиха в сър Нейджъл, който преглътна с мъка.

— Нямам представа къде са… честна дума, господа.

Нюли стовари юмрук в ухото на дебелака и онзи извика. Инспекторът бръкна под якето си и измъкна револвера. Сър Нейджъл се разтрепери.

— Не е нужно, инспекторе. Пред входа на морската пещера има катер на въздушна възглавница. Предполагам, че в момента бягат към него.

— Капитане — излая Броди. — Имате ли хеликоптер тук?

— Горе на покрива — отговори един от войниците.

Сър Нейджъл прочисти гърлото си.

— Има таен експресен асансьор към вертолетната площадка.

Инспекторът го погледна предупредително.

— Ако лъжеш…

— Не лъже, сър — обади се тънко гласче. — По-добре да побързате, щот’ дъртата Круела и нейният човек в момента се качват на лодката.

Броди погледна надолу към малкия Гейбриъл и после към Скаут. Компютърджията се отпусна на коляно и се взря в очите на момчето.

— Приятелче, можеш ли да надзърнеш в главите им и да ни кажеш къде отиват?

Гейбриъл стисна клепачи за момент.

— Голяма черна лодка, която е под водата.

Мъжете се спогледаха объркано.

— Подводница ли имаш предвид, млади момко? — бавно попита Броди, макар да се страхуваше какъв ще бъде отговорът.

— Аха… с някакъв пречупен черен кръст отстрани.

Скаут се облещи изненадан. Впери поглед в Броди Девлин с изражение тип „Нали ти казах“. Броди поклати глава и вдигна ръка.

— Не ми казвай.

Скаут се ухили до уши.

— Шибана немска подводница със свастика.

Главен инспектор Нюли хвана дебелака за лакътя и кимна към изхода.

— Добре, хубавецо. Да тръгваме.

Броди и хората от Специалните части тръгнаха след тях. Скаут изтича до майора и пъхна приличащ на пистолет тейзър41 в джоба му. Броди го погледна объркано. Компютърджията прошепна бързо нещо в ухото му.

Броди се ухили и го тупна по гърба.

— Ще й опържи задника… но става.

44.

Блеър и Гант влязоха в пещерата и се озоваха пред правоъгълна постройка.

— Дорийски колони — рече Блеър. — Предполагам, че е гръцка или македонска гробница.

От двете страни на входа имаше по едно светещо кълбо върху пиедестал. Блеър приближи и задържа ръка на няколко сантиметра от едното.

— Не излъчва никаква топлина.

Пресегна се и взе светещата сфера. Разклати я внимателно в ръце и забеляза, че светлината вътре заплиска като течност.

Една каменна фигура пред нея сякаш се раздвижи рязко, когато сиянието на кълбото я освети. Статуята изобразяваше мъж в естествен размер с дълга брада. Робата му бе украсена с алхимични символи — слънце, луна и звезди, сяра, сол и живак. Дясната му ръка бе вдигната предупредително, а лявата ги подканваше да влязат.

— Изумително — рече Гант. — Трижди великият Хермес.

Блеър призна пред себе си, че Гант е прав. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Погледът й се плъзна по гръцкия надпис над входа. Зачете го бавно.

— Портата на съзнанието. Пътуването започва със знание, но завършва с вяра. V-I-T-R-O-L. — Замълча за момент. — Това последното говори ли ти нещо, Гант?

— Vista Interiora, Terraie, Rectificando, Inveniens Occultum Lapidem — тихо прошепна той. — Влез в недрата на земята и чрез пречистване ще откриеш скрития камък.

Влязоха и се озоваха в дванадесетостенна зала без изход. Стените бяха украсени с релефи, представящи алхимичните процеси, пещи, амбелици, колби и дестилатори. Блеър погледна надолу. Подът бе покрит с мозайка от шестостенни камъни, върху които бе изобразен по един от знаците на зодиака. Камъните, подобно на стените на залата, сякаш бяха кристални, но не прозрачни, а замъглени с млечнобели нишки — сякаш паяк бе попаднал в плен на леда, докато е плел мрежата си.

Блеър направи крачка напред. Изведнъж камъкът под крака й се раздвижи, после се откъсна и пропадна под нея. Гант я хвана за ръката и я дръпна назад, но тя изпусна кълбото.

Пропадналият камък отвори шахта с размерите на човек. Блеър надникна през ръба. Светещото кълбо ставаше все по-малко и по-малко, падайки в тъмната бездна, докато накрая изчезна.

— Това е лудост! — възкликна тя.

— Искаш ли да намерим портала, или не?

Блеър пое дълбоко дъх и се замисли за момент.

— Явно ключът е в астрологията. Възможно ли е символите да означават нещо друго, освен месеците на годината? Знаци, които да използваме като карта?

— Да — рече Гант. — Алхимичната поредица. Всеки символ означава определен процес.

Блеър се обърна и го изгледа.

— Добре тогава. Да караме в този ред.

— Най-напред е обезводняване — каза Гант. — Или Овен.

Двамата стъпиха заедно на камъка с изображението на овен. Целият под се разтресе и потъна, оставяйки камъка, на който стояха, да стърчи.

Блеър се огледа с тревога.

— А след това?

— Сгъстяване. Телец.

Стъпиха върху знака на бика. Камъните избоботиха и потънаха още надолу, оставяйки Телеца между нивото на пода и на Овена.

— Образуват стълба надолу — развълнувано рече Блеър.

Продължиха нататък — Близнаци за втвърдяване, после Рак за разтваряне. Следваха Лъв, Дева и Везни — изваряване, дестилиране и сублимиране, и Скорпион за разделяне. Подът вече бе на осем стъпала под първоначалното ниво. Над него се показа горната част на проход.

Когато минаха през всички зодиакални символи, проходът се разкри напълно. Блеър се озърна назад. Дванадесетте млечнобели камъка оставаха на различни височини, образувайки стълба назад към залата.

— Невероятно — рече Гант. — Прословутата стълба към небето.

— Или… към ада — обади се тя и се огледа нервно. — И онзи надпис над вратата не ми харесва — Изпитанието на хаоса.

Махнаха гъстите паяжини на входа и когато влязоха, към тях запълзя огромен паяк. Блеър се сниши и се втурна напред по дългия тесен коридор. Стените и тук бяха кристални, с огнени оранжево-червени оттенъци. Коридорът зави, спусна се и отново зави. Продължиха да слизат сякаш цяла вечност надолу.

— Прилича ми на коридорите на Голямата пирамида — каза Блеър.

— Това е обърната пирамида, мила. Стои на върха си. Онова, което е горе… е същото като онова, което е долу.

Блеър забеляза нещо необичайно в аленото сияние на стените.

— В стените има дълбоки нарези. Интересно, не мислиш ли?

— Може би са знаци на каменоделците? — предположи той.

Блеър докосна един от жлебовете.

— Сравнително късни са, но сякаш постепенно са били издълбавани по-надълбоко. Като че ли някой отново и отново е копал на това място.

След поредния завой коридорът внезапно свърши в сляпа стена. Блеър прокара длани по нея, мъчейки се да открие процеп. Почука.

— Монолитна е. — Вгледа се по-внимателно. — Какво е това бялото върху стената?

Гант освети с фенерчето. Когато насочи лъча надолу, материята заблестя в зелено. Освети пода, после закри лещата с ръка.

— Има и на пода.

Отпусна се на коляно, загреба от веществото и го остави да изтече между пръстите. Опита го на вкус.

— Калций. Фосфор. Затова свети.

Блеър почувства как всяко косъмче по тялото й настръхва. По гърба й пробяга студ и се вкопчи в тила й.

— Стрити на прах кости. — Побутна с крак купчината на пода и тя се смали, изтичайки през подобна на фуния дупка като пясък в пясъчен часовник.

— Тихо — прошепна Гант и наклони глава.

Зад тях се чу силен тътен. Подът се разлюля. Обърнаха се. Нещо невидимо, но всяващо ужас се спускаше надолу по коридора. Камък се триеше в камък. Стояха като заковани на място, втренчени в ъгъла. От вибрациите от ниския таван се посипа прах. Предпазливо отидоха до завоя и надникнаха. Огромен кръгъл камък, изпълнил коридора, напредваше сантиметър по сантиметър.

— Проклет да си, Гант — кратко изруга Блеър и отстъпи назад.

Гант трескаво оглеждаше стените.

— Това не беше предвидено. Трябва да има някакъв скрит лост. Не разбираш ли? Намираме се между гигантски хаван и чукало, телата ни ще бъдат стрити на прах и ще изтекат през онази дупка в пода!

Приближаващият камък вече бумтеше като гръмотевица.

Хеликоптерът се издигна над покрива и с наведен нос увисна над имението. Небето бе намусено. Започваше да се смрачава.

— Натам! — посочи Броди Девлин на пилота.

Нюли и Броди гледаха как Чюи излиза през един прозорец и тича по покрива на по-ниската част на имението, осветен от лъчите на прожекторите. Обърна се, погледна нагоре и замаха като обезумял.

— Вземи го — нареди Броди.

Вертолетът се обърна и се спусна надолу. Когато увисна достатъчно ниско, Чюи скочи и хвана плъзгача.

— Готово — каза Броди. — Издигай се.

С Чюи, вкопчен в плъзгача, хеликоптерът набра височина, завъртя се над имението и се насочи към пролива и бушуващото море. Докато прелитаха над дъбовете и брястовете, вятърът развяваше плитката на огромния индианец като бич. Броди оглеждаше за някаква следа от катера и Ал Даджал. Изведнъж катерът излетя иззад вълнолома. Броди бе карал подобно нещо във Виетнам в делтата на Меконг, но никога не бе виждал такова чудо. Два големи понтона с гумени плъзгачи бяха прикрепени от двете страни на клиновидна кабина. Под нея имаше огромен вентилатор, който всмукваше въздух, сгъстяваше го и го изхвърляше под машината. Тя се плъзгаше над водата на въздушната възглавница, задвижвана от две големи перки отзад. Доколкото можеше да прецени, вдигаше скорост над 70 възела42.

— Вече уведомих флота — каза капитанът, който седеше до Нюли. — Изпращат екип от морските спецчасти с втори хеликоптер.

— Ето ги! — извика Нюли в микрофона си.

Вторият хеликоптер летеше срещу тях. Зави рязко и се спусна към катера. Понесе се съвсем ниско над вълните, малко зад него.

Надолу излетяха две надуваеми лодки, следвани от британските тюлени. Само за няколко мига заеха местата си в скутерите и се втурнаха след катера.

— Смъкни ни надолу — извика Броди на пилота.

Точно когато скутерите наближиха катера, от кърмата му катапултираха две лодки във формата на клинове, които се понесоха към приближаващите екипи.

— Господи! — възкликна Броди, взирайки се през бинокъла. — Това са протектори!

— По дяволите — изруга капитанът и предупреди по радиото вертолета на тюлените.

— Какво каза? — попита Нюли.

— Роботизирани патрулни лодки с картечници — обясни Броди. — Оптичните им системи откриват целта с помощта на лазери. Бързи и смъртоносни.

— Израелска разработка, инспекторе — добави капитанът. — Едва започваме да ги въвеждаме. Противни машини. Момчетата ни ще станат на парцали.

Подобно на гладни акули, протекторите направиха кръг и зацепиха вълните към лодките на тюлените, приближавайки с висока скорост от двете им страни. Дулата на картечниците проблеснаха, чу се трясък.

— Ох, Господи! — измъчено извика капитанът.

— Веднага ни свали долу — нареди Броди на пилота. — Това е единствената ни възможност. Остави ни точно на мостика на катера, докато онези зверове са заети със скутерите.

Уенди падна като неопитна птичка от другата страна на огледалото и натърти рамото си. Изправи се на крака и се изтупа. Шестото й чувство прослуша въздуха за Блеър. Обърна се и изтича до ръба на дълбоката пропаст. Пое дъх и набра смелост. Изпъна ръце и се хвърли през ръба, улови въздушен поток и се зарея през дълбокия пролом към кулата. Без да спира, профуча през каменната постройка и се издигна над стръмните стъпала, водещи към входа на зикурата. Подобно на летящ към дома гълъб, тя се водеше единствено от инстинкта си, докато профуча по тъмния коридор все по-надолу и по-надолу.

Блеър го усети, преди да го чуе — нечие присъствие в тесния коридор, непосредствено до рамото си. Рязко се завъртя и видя някаква смътна фигура. Постепенно тя прие форма и около нея запулсира синьо-бял ореол. Беше дребна старица.

Нежният й глас, който беше чувала и преди, я призова: Блеър, скъпа. Мъдрецът приветства смъртта, само глупакът се страхува от нея. Блестящото привидение изчезна.

— Ако ти се живее, следвай ме — извика Блеър на Гант.

Завиха на ъгъла, гигантското чукало беше само на около три метра от тях и продължаваше напред. От дясната им страна бе коридорът, по който току-що бяха дошли. Блеър направи няколко стъпки назад и огледа черната стена при острия завой. Прокара длани по нея.

— Няма жлебове. Това е единственото място, където камъкът не е издраскал стените. — Огледа пода. — Няма и стрити кости.

Вцепени се.

— Няма да мърдаме. Ще посрещнем смъртта открито.

— Мисля, че е по-добре да се върнем при стената в дъното — възрази Гант.

— Бих те оставила да правиш каквото си искаш, но ми трябваш, за да стигна до портала. Така че стой на място, дърт гущер.

Гигантското чукало беше минало ъгъла. Три стъпки. Две. Гант пристъпваше нервно. Една стъпка… камъкът докосна дрехите им и Гант се опита да се измъкне, но Блеър го сграбчи за ръката и го задържа. Камъкът докосна гърдите им и съвсем лекият отначало натиск скоро стана непоносим. Блеър обърна лице и грапавата повърхност на камъка целуна бузата й сякаш с устни от шкурка. Придвижи се още напред, изкарвайки живота от дробовете им.

— Май идеята не беше добра — успя да изрече тя.

Чу се глух звук и стената се плъзна зад тях, намалявайки мъчителния натиск. Посоката на движение на камъка се промени и вместо напред, той се разтресе и се плъзна наляво, към сляпата стена. Блеър усети хладен полъх в тила си и се обърна. На мястото на стената се бе отворил нисък коридор, който леко се спускаше надолу. Някъде от дълбините му се чуваше ромон на вода. Минаха по коридора и се озоваха в просторно помещение. На отсрещната стена се извисяваше фасада, подобна на гръцки храм. Пред нея в центъра на сияещо езерце бликаше перлен фонтан, оформен като дърво. Чистите му сини води преливаха през ръбовете на мидените черупки покрай тръбата. Гант изтича до езерцето и падна на колене. Загреба вода в ръцете си и пи. После потопи цялото си лице в искрящата вода и го вдигна. Когато се обърна и погледна към Блеър, тя ахна. Безжизнената тъкан, грозните вени и тлъстите тумори бяха изчезнали като по магия. Блеър виждаше как младежката жизненост на Гант се появява зад съсипаната уродлива маска. Към нея гледаше лице на мъж под трийсетте, хубав, с тъмна вълниста коса и ярки, бистри сини очи.

Изправи се и се приближи. От прегърбената стойка нямаше и следа.

— Фонтанът на младостта. Изначалните води на сътворението. Виждаш ли, оказах се прав!

— Явно — неохотно промълви Блеър. — Обаче дали си заслужава? Цялата болка и страдание, които причини, кръвта по ръцете ти?

Гант се усмихна презрително и цъкна с език.

— Мила моя, целта винаги оправдава средствата. Смирените няма да получат нищо, освен удар с камшик. Така е било и така ще бъде.

— Значи твоите богове са все още славолюбието, двуличието и злото?

Той се изсмя противно.

— Да. Не съжалявам за нищо.

С крайчеца на окото си Блеър забеляза Уенди от другата страна на езерцето.

Гант се обърна да проследи погледа й и се намръщи.

— Предупредих те да стоиш далеч от мен, нагло дете.

Блеър забеляза как бузата му леко затрепери и кожата сякаш започна да губи младежката си лъскавина. Уенди се зарея над езерцето, без да сваля поглед от Гант. Лицето й бе тъй спокойно, очите — тъй блестящи и изпълнени с живот, че приличаше на херувим. Когато стигна до Блеър, тя скочи в обятията й. Блеър почувства майчина любов и покой. По бузите й потекоха горещи сълзи. Избърса ги с опакото на дланта си.

— Не трябваше да идваш, миличка — рече тя на Уенди. — Не знам дали ще успеем да се върнем.

Уенди прокара пръст по лицето й, наведе се напред, потърка чипото си носле в нейния нос и намигна. Блеър свали момичето на земята и го хвана за ръката.

Гант се бе обърнал и газеше във водата. Макар езерцето да изглеждаше плитко, колкото по-навътре влизаше, толкова повече потъваше. Самата вода започна да се променя. Престана да искри и от чисто синя започна да зеленясва, след което почерня и заприлича на катран. Когато Гант стигна средата, черната течност обгръщаше гърдите му. Блеър гледаше напрегнато. Едва сега забеляза латинската дума IMMCISTINATUR върху каменната плоча в отсрещния край на езерцето. А до нея беше съкращението VITROL. Вгледа се по-внимателно и видя, че под плочата има широка тръба. От нея в езерцето се изливаше лепкава изумрудена на цвят течност. Имаше няколко подобни тръби, всяка със свой надпис: NATRON, LIQUOR HEPATIS, PULVIS SOLARIS… Погледът й скочи към Гант, който с мъка се придвижваше напред, сякаш водата бе станала гъста като смола. Вдигна ръце и започна да се върти и мята. По краищата на езерцето пламнаха малки сини пламъчета. Станаха по-големи и по-високи и плъзнаха по повърхността. Отначало до Блеър достигна миризмата на катран, след което чу съскане. От езерцето се вдигаше пара, която се превърна в жълтеникав газ. Замириса на развалени яйца. Надписът върху плочата се мерна в съзнанието й. IMMCISTINATUR… Това бе разчетена фраза от ръкописа на Войнич, която си спомняше, че е предала, докато беше в транс. Беше написана с непонятните знаци под рисунките на голи жени, къпещи се в езерце, захранвано от множество тръби. На английски означаваше „смесват се“! Побиха я тръпки. А следващата дума бе…

VITROL… сярна киселина. Осъзна, че лековитите води на езерцето се получават в процеса на съчетаване на серия смъртоносни вещества. Грабна Уенди в обятията си.

— Трябва да се махаме оттук. Знаеш ли къде е порталът?

Момичето сбърчи носле.

— Уф, как мирише. Да не си смачкала някаква миризливка или нещо такова?

— Миличка, как стигна дотук?

— А, лесна работа. Просто минаваш през стената там. — Уенди посочи към отсрещната страна на горящото езерце.

Пламъците вече танцуваха над цялата повърхност и над течността бе надвиснал жълт облак.

— Добре, да вървим — рече Блеър и се закашля.

Притисна малкото момиче до себе си и двете полетяха със стиснати очи нагоре и през огнения ад. Вместо убийствена жега Блеър усети хладен полъх, докато минаваха през пламъците. И отново й се стори, че чува милия глас на старата дама. Имай вяра. Детето ще те води. Уенди протегна ръка с обърната назад длан и с пълна сила се вряза в долната част от стената. На това място имаше носещи греди и горната половина се завъртя навътре и надолу от натиска. Прелетяха през отвора. От другата страна имаше черно огледало. Блеър приближи и погледна повърхността му. Вместо отражението си различи смътно лабораторията на Гант. Вгледа се по-внимателно и различи сновящи в нея военни. Погледна към Уенди, която все още беше в обятията й.

— Готова ли си?

— Аха.

Зад тях се разнесе пронизителен писък. Обърна се и видя овъгленото тяло на Гант да се олюлява към тях. Вонята на изгоряла плът преобърна стомаха й. От прилепналите за голото месо остатъци от дрехи се издигаше пушек. Лицето му бе покрито с мехури и червено като варен рак; вълнистата му черна коса бе опърлена и падаше на сплъстени кичури от главата му, а протегнатите му ръце бяха подути и черни като въглен, месото капеше от пръстите като разтопен восък, докато се мъчеше да се докопа до нея. Блеър се завъртя и скочи в огледалото. По гладката повърхност пробягаха вълни. С последни сили Гант изруга и се хвърли напред. Силен тътен разтърси помещението и около огледалото затанцуваха мълнии. Точно когато Гант бе преминал наполовина, раздвижената черна повърхност внезапно се втвърди около него. Долната половина на тялото му се отдели сякаш прерязана от гладното острие на гилотина. Плъзна се с мляскащ звук по гладката повърхност на огледалото и падна на земята. От другата страна остана горната част на тялото. Загърчи се като подаващ се от ябълка червей и се опита да се отблъсне с овъглените си ръце от твърдата повърхност. Когато разбра, че не може да се освободи, го обхвана ужас. Изпълнените му с паника очи се замятаха трескаво. Заобикаляше го единствено непрогледен мрак. Осъзна, че е уловен за вечни времена между двата свята. Докато се взираше в безкрайната пустота, умът му се изпълни с подлудяващ ужас. Замаха с ръце и запищя, но виковете му бяха погълнати от бездната.

Блеър и Уенди излетяха от двойното огледало и се претърколиха по пода, събаряйки един стреснат войник. Блеър стана, подаде му ръка и му помогна да се изправи. Уенди се усмихна, показвайки трапчинките си.

— Молим за извинение. Трябваше да внимаваме къде стъпваме. — Постави длан на устата си и се изкиска.

После видя мъжа и жената в носилките, които медиците носеха към стълбището. Погледна тъжно и въпросително към Блеър. Тя кимна сериозно. Уенди се втурна към ранената двойка. Отгоре се чу хор от гласове. Детето вдигна очи и видя Изгубените момчета, които стояха на мостчето и гледаха над перилата, подпрели брадички на ръцете си.

— Здрасти, момчета. Липсвах ли ви? — извика им тя.

Малкият Гейбриъл, който надничаше между краката на Питър, се усмихна и замаха енергично.

Сладкото му гласче прозвуча направо в главата й. Здрасти, Уенди. Мистър Скаут ни каза, че Бил — мъжът — е наранен много лошо. Моля те, помогни му. А дамата, мис Медисън, е погълнала много вода.

Силният стон отново насочи вниманието й към ранения мъж. Пое ръката на Соренсън. Той отвори очи за миг и погледна умоляващо малкия ангел. Дишането му бе неравно и плитко, неестествено шумно от кислородната маска върху носа и устата му. Медикът понечи да я отпрати.

— Дръпни се, госпожичке. Този човек е в много лошо състояние.

Скаут беше успял да слезе по стълбите и застана между медика и Уенди.

— Хай, Мак — решително рече той. — Остави момичето на мира. Ранените са наши хора. Знам какво правя.

После се обърна към Уенди и й се усмихна топло.

— Казвам се Скаут. Приятелят ми Бил страшно се нуждае от помощта ти. Момчетата мислят, че можеш да го оправиш.

Погледна я изпитателно. Примигна, защото за миг му се стори, че вижда сияещ ореол около главата й.

— Може би ще успееш да оправиш и Медисън? — Кимна към мис Деър, която се изкашля.

Уенди погледна тъжните му очи и кимна.

— Лекувала съм птички, но не и човек. — Погледът й се насочи към момчетата. — Хей, имам нужда от помощта ви. По-силни сме заедно.

— Разбрано, Уенди — извика Раджи.

Изгубените момчета се хванаха за ръце, затвориха очи и сведоха глави.

Уенди забеляза, че Блеър е застанала до нея. Младата жена постави окуражително ръка върху рамото й и това й даде още сила. Наведе глава и стисна здраво ръката на Соренсън в мъничките си длани. После се обърна към Медисън и сложи ръце върху гърдите й. Медисън прочисти гърлото си. Пое дълбок пречистващ дъх и се усмихна.

— Дробовете вече не ме болят — каза тя. — Мога да дишам.

— По-добре ли се чувствате, господине? — попита Уенди Бил Соренсън.

Очите му внезапно се отвориха. Той се надигна на лакти и се огледа с изненадана физиономия. Седна, протегна ръце и изпъна гръб. Разтърка рамото си.

— Не чувствам никаква болка — промълви объркано.

Двамата медици бяха толкова втрещени от пълното му и моментално възстановяване, че едва не изпуснаха носилката. Зад себе си Уенди чу рязко ахване. Обърна се точно когато Блеър изгуби съзнание, коленете й се подгънаха и се свлече на пода. С насълзени очи Уенди тръгна към нея. Пресегна се и докосна челото й.

„Изгаря. Трябва да я излекувам.“ Спомни си предупреждението на Джини. „Макар Блеър да е добра жена със силна воля и да знае пътя на тари, тя също ще загине.“ Впери поглед в очите на Блеър. Вече не бяха ярки и зелени като морето, а матови и пусти. Погледна гърдите й. Блеър с мъка си поемаше дъх, като хриптеше. Дори руменината на устните й изчезна. Беше бледа като сол, устните й бяха станали пурпурни. Задушена от гняв, Уенди усети как лицето й се зачервява, от очите й бликват сълзи и се стичат по бузите.

— Да не си посмяла да умираш пред мен, Блеър Кели!

Затвори отново очи и си я представи здрава и изпълнена с живот. Погледна я крадешком. За свой ужас откри, че Блеър лежеше все така безпомощна. Намръщи се съсредоточено и й заповяда да се излекува. Представяше си весели неща — слънчев ден, поляни, обсипани с разлюлени от нежния ветрец цветя, кученца и бебе, завито в одеяло в ярки пастелни цветове, приспивано от нежната песен на майка си. Ръката на Блеър трепна. Тя се размърда. Уенди си представи пулсираща червена светлина, която тръгва от основата на гръбнака й, запълзява и преминава в яркооранжева, жълта и синя, когато стига сърцето й. Продължи нагоре и когато стигна точката между веждите й, заглъхна и след това избухна в чисто бяло сияние, което се появи от главата и се спусна надолу по раменете и ръцете, които бавно се движеха по тялото на Блеър.

Отвори очи. През сълзи загледа жената, която лежеше неподвижно и безжизнено. От гърлото й се изтръгна тихо цвъртене като на новоизлюпено птиче, плачещо за майка си. Постави длан на бузата на Блеър. Температурата бе поспаднала. Цветът на кожата й се завърна. Гърдите й започнаха да се издигат и спускат ритмично. Когато клепачите на Блеър се повдигнаха несигурно и тя пое дълбоко дъх, Уенди я прегърна с цялата си сила. Притисна се в жената, която бе станала причина да продължи да живее, която се бе превърнала в нейна втора майка.

45.

В червеното сияние на командната зала на подводницата оберщурманът се обърна към началника си.

— Пристигаме до мястото на среща, капитане — каза той на немски.

Капитан Гюнтер Хеслер кимна.

— Стоп машини.

— Всичко е спряно — потвърди дежурният.

— Стоп машини — обади се старшият от двамата кормчии, които седяха закопчани на местата си и държаха лостовете на хидроелероните, контролиращи дълбочината.

Подводницата бе напълно модифицирана версия на стара немска UK-21. Гант бе похарчил цяло състояние за гладкия обтекаем външен корпус, покрит с поглъщащ радарните сигнали материал — последното достижение в стелт технологиите. Ядреният й реактор осигуряваше невероятна подводна и надводна скорост.

— Сонар? — тихо попита капитанът.

— Улавя сигнатурата на катера и две патрулни единици протектор, движещи се в посока четири-нула-четири. Момент, има и трета сигнатура. Външни мотори, нещо малко като надуваеми скутери, капитане.

— Zum Teufel, по дяволите! — изсъска през зъби капитан Хеслер. — Вероятно екип от Специалните части на ВВС преследва Ал Даджал. Перископна дълбочина — промърмори капитанът, спазвайки правилника при тихо придвижване на подводницата.

Кормчиите докоснаха контролните лостове и подводницата с лекота се издигна от дълбините.

— Перископна дълбочина, капитане.

— Вдигнете перископа.

Яката тръба се издигна със съскане. Хеслер свали дръжките и нагласи цифровото увеличение. Огледа района, докато в обектива не се появи катерът на въздушна възглавница.

Заповедите на капитан Хеслер бяха да осигури начин Гант, Марго и Ал Даджал да се измъкнат тихомълком, но в никакъв случай да не рискува съдът да бъде заловен. От „Врил“ го бяха инструктирали да се погрижи Ал Даджал да бъде елиминиран, ако залавянето му е неизбежно. И точно сега положението никак не харесваше на Хеслер. Присъствието на спецчастите означаваше, че нещата са се оплескали здравата. Съобщи посоката и разстоянието до катера.

— Подгответе торпедата!

Хеликоптерът се намираше над задната палуба на катера. Девлин излезе на другия плъзгач. Двамата с Чюи се приведоха. Вятърът блъскаше свирепо лицата им и развяваше косите им. Бяха се разбрали да скочат по сигнал на Нюли. Хеликоптерът се отклони и се издигна. Девлин едва не изгуби опора и не падна в морето. Когато Нюли вдигна палци, двамата скочиха едновременно от плъзгачите и се приземиха на палубата. С насочени пистолети Броди и Чюи тръгнаха към вратата. Внезапно люкът се отвори.

— Вотан, убивай! — изкрещя Ал Даджал.

Сякаш прочели мислите на другия, Чюи скочи наляво, докато Броди се претърколи надясно и вдигна пистолета. Немската овчарка се хвърли с ръмжене. Докато зъбите й се впиваха в дясната му ръка, Броди зърна за миг зад Ал Даджал Марго и другата овчарка — Зигфрид — да опъва каиша. Болката бе разкъсваща. Челюстите на Вотан се затвориха малко над китката му. Пръстите на ръката му се отвориха неволно и пистолетът падна тежко на палубата.

Въпреки болката Броди следеше всичко — грубия глас на Марго, извисяващ се над ръмженето на кучетата; псувните на немски на Ал Даджал; ужасно вонящия дъх на Вотан в лицето си и тежестта на кучето, което продължаваше да ръмжи свирепо и мяташе глава сякаш се мъчеше да откъсне ръката му. Обучението си каза своето и Броди инстинктивно заби с цяла сила свободната си ръка в тестисите на кучето. На тренировка всичко бе съвсем лесно — едно, че ръцете ти са защитени, второ, че треньорът е винаги наоколо, готов да спре атакуващия звяр, след като извършиш движенията. Но това беше реалност. Отначало Вотан не реагира, сякаш имаше топки от стомана. Броди отново замахна и удари силно с юмрук, после разтвори пръсти и стисна с цялата си сила. Задавеното ръмжене премина в квичене и за секунда кучето отпусна хватката си. Броди използва момента да се превърти и да хване с дясната си ръка гърлото на животното. Палецът и пръстите намериха трахеята и се забиха като клещи, готови да откъснат гръкляна. С лявата ръка улови звяра за козината на шията. Движени от адреналина и паниката, челюстите на Вотан защракаха със сляпа ярост. Квиченето премина в смразяващо ръмжене и Броди трябваше да използва целия остатък от силите си, за да не припадне. Усещаше все по-засилваща се болка в ръката и пристъп на слабост. Но, подобно на кучето, той знаеше, че се бори за живота си, и усили натиска в гърлото. „Девлин, никога не души нападателя с две ръце, както показват по филмите. Винаги използвай само едната.“ Чу кавгаджийския глас на сержант Гъни от тренировъчната школа сякаш в момента стоеше до него. Гъни имаше и още един принцип — убий или ще бъдеш убит. „Давай, стисни трахеята с едната си ръка и натисни с все сили отзад с другата.“ Вотан се мяташе диво, мъчейки се да се освободи. Докато се бореше сред болката, шума и бъркотията, умът на Броди се вкопчи в онова, което го караше да продължава — Вотан искаше кръв. Неговата кръв.

— Зигфрид, дръж! — изкрещя Марго насред врявата.

Без да пуска Вотан от смъртната си хватка, Броди погледна наляво. Пистолетът бе паднал недалеч, но не можеше да го достигне. Зад него беше Чюи, проснат по гръб. Грамадните му ръце бяха изпохапани и подути, целите покрити в кръв. Зигфрид се беше надвесил над него с оголени зъби, готов да захапе гърлото на индианеца, ако се опита да окаже съпротива. Ясно бе, че Чюи няма да рискува да направи нещо непредвидимо, като например да помръдне вежди.

Вниманието му се насочи отново към Вотан, който започна да губи съзнание. Бавно очите на кучето се обърнаха навътре, челюстта му се отпусна и масивното му тяло се превърна в мъртва тежест.

Броди знаеше, че най-добрият му ход е да се преструва, че все още се бори с кучето — така Ал Даджал и Марго можеха да се отпуснат достатъчно дълго, за да ги изненада. Опита се да координира добре следващите си действия. Имаше право само на един опит. Но не беше въпрос да изчака подходящия момент — защото той бе точно сега.

Използва трупа на Вотан като щит, без да обръща внимание на парещите пристъпи болка в наръфаната си ръка. Претърколи се надясно, грабна пистолета, претърколи се отново и стреля — два изстрела за полетелия към него Зигфрид и един в рамото на Ал Даджал, който се завъртя от силата на удара. Докато падаше назад, Броди стреля отново, улучи Ал Даджал високо и отляво, непосредствено над ребрата, и го прикова към преградната стена. Ал Даджал нададе задавен писък, в който бяха примесени ярост и безсилие. После се свлече безмълвно на черна купчина на палубата.

Използвайки суматохата, Чюи скочи на крака и се хвърли към Марго.

Свари я неподготвена, но тя се завъртя инстинктивно в последния момент, хвана дебелата китка на индианеца и дръпна рязко ръката си надолу, после към него и настрани. Внезапно загубил равновесие, великанът полетя през палубата и блъсна зверски гърба си в парапета.

Капитан Хеслер се взираше през перископа с ръце върху дръжките му.

— Имаме ли радиосъобщения от катера?

— Съвсем не, капитане — отвърна радистът.

— Нещо ново на сонара?

— Нищо… Gott im Himmel! — Дежурният на сонара се вцепени, когато в слушалките се чу силно пиукане и на екрана се появи светеща точка. — Имаме си компания, капитане.

Капитанът се дръпна от перископа.

— В смисъл?

— Посока нула-шест-четири. По някакъв начин ни е засякъл и приближава бързо. Мисля, че разрушител.

— Пуснете първото торпедо — заповяда Хеслер. — После незабавно потапяне, колкото се може по-бързо.

Торпедото бе изстреляно и се понесе към катера. Зацепи водата като гладна акула, оставяйки зловеща следа след себе си.

Марго се обърна към Броди. Очите й горяха от ярост като въглени.

— Твой ред е, любовнико. И този път без правила.

Пристъпи, без да сваля хипнотизиращия си поглед от него. Ал Даджал се размърда.

— Накарай го да страда, Mein Brüder — слабо извика той. — Разкъсай го парче по парче. Нахрани с него акулите.

В миг на прозрение Броди улови думата… Brüder! Докато вдигаше пистолета, Марго скочи, удари го като чувал тухли и го просна на палубата. Оръжието излетя от ръката му и издрънча. Тя го възседна и железните й бедра стиснаха тялото му с такава сила, че костите му изпукаха. Наведе се над него и светлорусата й коса докосна бузата му. Миризмата на парфюма й едва не го задуши. Дивите й очи проблясваха от ярост и похот. Беше сексуално възбудена и трепереше. Скимтеше като немска овчарка, докато бавно изцеждаше живота от дробовете му. Точно когато в периферното му зрение затанцуваха черни петънца, Броди си спомни инструкциите на Скаут, докато отиваше към хеликоптера. „Направих няколко теста с нановлакната от музея. Имат страшно силен обратен ефект. Ако им приложиш високо напрежение, ще се стегнат като менгеме.“ На ръба да изгуби съзнание, Броди измъкна „светулката“ от джоба си, версия на тейзър, специално модифициран от Скаут. С последни сили дръпна спусъка и сгъстеният азот изстреля две подобни на стрели сонди, които се забиха дълбоко в нановлакната на суперменския костюм на Марго. Тя моментално отпусна хватката си и Броди успя да поеме глътка студен въздух. Натисна спусъка отново и отново. Марго се свлече от него и се просна на палубата.

Броди се претърколи настрани и срещна ужасения й поглед. С всяко натискане на спусъка през влакната около тялото й преминаваха 600 000 волта. Високото напрежение ги бе накарало да се свият, вместо да засилват мускулите на Марго. Тя изстена в агония, когато прилепналият костюм я стегна с такава сила, все едно се бе озовала на дъното на океана и външната обвивка на водолазния й костюм се сплескваше от тоновете вода. Лицето й се изкриви в ужасна смъртна маска, някога ярките й ясни очи се замъглиха и тяхната странна дълбочина и магнетизъм изчезнаха.

Броди Девлин я гледаше без никакво съжаление. Бе се заклел никога да не удря жена в гнева си и винаги правеше всичко възможно да не убива жени по време на служба… Но Марго Гант не беше жена. Тя беше мъж.

Сети се, когато Ал Даджал я нарече братко. Марго бе негов брат близнак. Транссексуален, с мъжки полови органи. Когато го бе атакувала в имението, бе взел втвърдения й член за скрит в колана нож.

Чюи го сграбчи за ръката и грубо го вдигна на крака. Броди запротестира, докато грамадният индианец го замъкна към борда, но тогава видя приближаващото торпедо. Скочиха. Катерът на въздушна възглавница изчезна в ослепително бял пламък, който миг по-късно стана ален.