Индиго

Послеслов от автора

Алхимията — древната протонаука, положила основите на съвременната химия — притежава всички елементи на класическото дирене — тайно познание, мистериозни ритуали и обещание за невъобразима власт и богатство. Тя обръща еднакво внимание както на материалното — трансмутацията на обикновен метал в злато с помощта на прочутия философски камък, — така и на духовното — пътя, който трябва да следват посветените, за да пречистят душите си.

Историите за успехите в алхимията неизменно са апокрифни, какъвто е случаят с Никола и Пернел Фламел, които успели, защото сърцата им били чисти; но тези истории били достатъчни да увлекат поколения изследователи да изучават неясни текстове и да прекарват дълги часове в зловонни лаборатории. И макар за съвременния здравомислещ човек да изглежда може би глупаво занимание, алхимията е била вземана насериозно от изненадващо голям брой практикуващи.

Интересът към алхимията се подновил в началото на 20 в., когато големият английски физик лорд Ръдърфорд успял да превърне азота в кислород с помощта на високоенергийни радиоактивни частици и така опровергал господстващото научно становище, че трансмутацията е невъзможна.

Вероятно алхимията се е появила приблизително по едно и също време в Египет и Китай преди около две хиляди години. Идеята за философския камък е възникнала в Китай, където алхимията е тясно свързана с даоизма. Вярвало се, че полученото по алхимичен път злато можело да лекува болести и да удължава живота. По-късно тази идея била заимствана от арабските алхимици. Към нея били добавени елементи от други философии като например концепцията на Аристотел за четирите основни елемента (земя, вода, въздух и огън), както и арабската теория, че всички метали представляват различни отношения между сярата и живака. Голяма част от духовната страна на алхимията идва от гностиците, които си представяли борбата на живот и смърт между доброто и злото в химичните процеси, които описвали.

Алхимията се превърнала в любопитна смес от религия, наука и културни традиции. Към 2 в. сл.Хр. Александрия се превърнала в неин център и се смятало, че храмовите жреци пазели тайните на трансмутацията на металите. Разрушаването на Александрийската библиотека през 4 в. н.е.45 сложило край на официалното изучаване на алхимията и алхимиците продължили да се занимават тайно с проучванията си. Текстовете им нарочно станали неясни и пълни със загадки, за да могат да се разчитат единствено от посветените.

През Средновековието и Ренесанса за създател на алхимията обикновено се сочел Хермес Трисмегист, комуто се приписват около 36 000 текста (най-важният от които е Изумруденият скрижал). Самият той е загадъчна фигура, свързвана с египетския бог Тот. Хермес се появява в толкова много и различни образи, че е невъзможно тук да ги изброим всички.

Практикуващите Великото дело биха разпознали много от приборите, използвани в съвременните лаборатории — епруветките, колбите и аламбиците са изобретени от алхимиците. Те биха разпознали също и символите на своето дирене, използвани в модерната психология и мистицизъм. Карл Г. Юнг бил очарован от богатството на алхимичния символизъм — дракони, змии, пеликани, разкъсващи собствените си гърди, инцест между брат и сестра. Може би значителната роля на алхимията за натрупването на духовен опит се дължи именно на това богатство от митове и метафори.

„Червената книга“ или магическият дневник на доктор Юнг също е исторически документ, макар да си остава загадка, тъй като, изглежда, е изчезнал от семейния архив.

Нацистите и италианските фашисти са правели сериозни проучвания за превръщането на олово и други материали в злато, за да финансират военните си програми. Ерих фон Лудендорф, съзаклятник на Хитлер по време на „Бирения пуч“ в Мюнхен, организирал „Общество 164“, което подпомагало работата на немския алхимик Франц Таузанд, който правел опити да добие злато, за да финансира нацистката партия. Таузанд бил арестуван през 1928 г. за измама. Твърди се, че докато очаквал процеса си, успял да получи злато под наблюдението на мюнхенския монетен двор.

Споменатите в романа тайни общества наистина са съществували. Във „Врил“ и „Туле“, известно също като Thule Gesellschaft, се изпълнявали окултни ритуали, основани на пангермански архетипи, но в други отношения близки до тайните ритуали на прочутия английски орден Златна зора. Дитрих Екхарт и барон Рудолф фон Зеботендорф били две от по-известните фигури в сянката на „Туле“. Sonnenkinder и Vril-ya, митичните деца на господарската раса, наистина са били мечта в тези среди.

Ръкописът на Войнич, или РВ, може би е наистина един от най-загадъчните окултни документи, изучаван безуспешно от поколения мъдреци, учени и специалисти в областта на шифрите. Той привлякъл вниманието и на най-секретната разузнавателна организация на Съединените щати — Агенцията за национални сигурност. От 1968 г. ръкописът се пази в Библиотеката за редки книги „Бейнике“ към Йейлския университет. Цената му е между четвърт и половин милион долара.

Историята на РВ до 1933 г. съответства до голяма степен на описаната в романа. През 1921 г. ученият Уилям Нюболд направил сензация с твърдението си, че ръкописът е дело на Роджър Бейкън и че илюстрациите му съдържат образи, които можели да се видят с помощта на микроскоп, или с други думи, микроскопът и телескопът били изобретени един век преди официалната им поява. Като повечето твърдения на Нюболд това просто не е вярно.

Английските окултисти Джон Ди и Едуард Кели, за които се смята, че са продали РВ в Прага някъде преди 1608 г., са също исторически фигури, които често се появяват в окултните истории, където неизменно се смесват шарлатанията и вярата. Показващият камък, Сигилът на истината и кристалното кълбо на Ди са реални артефакти, намиращи се в Британския музей наред с малко количество злато, което уж било произведено от английски алхимици. Ангелският или еноховият език на архангелите, предаден от Едуард Кели, представлява сложна азбука, използвана и до ден-днешен в магически церемонии.

В романа споменавам страницата с розетите, разчетена от героите като карта. Едно от възможните обяснения е, че розетите представляват диатомеи — едноклетъчни водорасли, разглеждани през микроскоп. Обяснението би било приемливо, ако не бяха кулите, стените и замъците в сферите, за които споменавам и в романа.

Неотдавна се появи ново решение на загадката на РВ. То е свързано с използването на инструмент, известен като Решетката на Карадон — текстът се обработва в табличен вид и върху него се поставя макет — карта с изрязани в нея дупки, при което се получават думи. Ди и Кели лесно биха могли да създадат фалшификат, използвайки макети с различен брой дупки за получаване на думи с различен брой букви.

Според някои РВ е твърде безсмислен, изработен специално да изглежда още по-загадъчен поради неразбиваемия си код.

За онези, които желаят да се запознаят подробно със символите и теориите във връзка с РВ, препоръчвам „Ръкописът на Войнич — елегантна енигма“ от Мери Д’Емперио, доклад, поръчан от Агенцията за национална сигурност. За съжаление, както всички преди нея, мис Д’Емперио стига единствено до заключението, че РВ си остава загадка.