Индиго

1.

Тел Брак нагар, Сирия; в наши дни

Сирийската пустиня е вулканична пустош, напомняща ада; сякаш е гладно гробище на някакъв древен враг, очакващо да бъде нахранено.

Зората изпълзя над назъбения хоризонт. Изпълнен с лошо предчувствие, Юсеф стоеше самичък и се тресеше от страх.

Самият Шайтан, Ал Даджал, бе идвал тук. Скоро той и войниците му щяха да напоят пясъка с кръвта на невинните и да превърнат това място в Градината на земните удоволствия на Дявола.

Нощният вятър, който се бе носил преди зазоряване тихо като стъпките на пустинен вълк, вече беше утихнал. Ревът на приближаващ камион го сепна. Фаровете ставаха все по-големи с приближаването на машината. На Юсеф му се искаше да предупреди идващите да се върнат. Искаше му се да размаха ръце, да заподскача и да закрещи с пълно гърло. Но с опряно в гърба дуло на Аркон-47 не му оставаше друго, освен да помаха с фенерчето си, давайки знак, че всичко е чисто.

Вратата от страната на пътника се отвори. Емблемата на Британското археологическо дружество едва се виждаше под дебелия слой прах. Пътникът беше увил през лицето си шал, за да се предпази от вятъра. Високата фигура скочи на земята и отиде до каросерията.

— As salaam eleeikom, Doktari12 — несигурно извика Юсеф.

Докторът не отговори. Светлината на утрото започваше да оцветява пустинята и скалите наоколо в топли тонове. Когато Юсеф стигна до каросерията, до него долетя груб глас, който псуваше на арабски и нареждаше на работниците да внимават.

— Не, не, не. Спри, спри веднага. Остави го долу. Онова първо. Точно така.

Един от работниците изсумтя нещо, изправи се и загледа кръвнишки.

— Кучи сине, не смей да ми правиш стойки, Рафик — сряза го доктор Кели. — Точно така… вдигайте заедно. Аллах да е с вас.

Докторът стоеше с един крак на бронята и пришпорваше разтоварващите камиона мъже като полудял камилар. Покрита с пясък от прашните си високи обувки до широките панталони и памучно яке в цвят каки, тя приличаше на човек, тръгнал да търси мините на цар Соломон. След като по-голямата част от багажа бе разтоварена, д-р Блеър Морган Кели свали шала си. Войникът с автомата рязко пое дъх, когато Кели се наведе да разтърси дългата си гъста червена грива, а после се изправи и върза шала около шията си. Сви рамене и кимна към сащисания войник.

— Какво му е на генерала? — попита тя Юсеф.

За жена тембърът й бе нисък и дрезгав, съблазнителен и привличащ, сякаш филтриран през кехлибарено уиски и фин цигарен дим.

Мъжът смънка нещо на арабски, препъна се назад и започна да жестикулира като луд към нея. Юсеф се усмихна едва-едва.

— Казва, че сте вавилонската блудница. Мъчи се да прогони лошото ви око.

— Уф, да му се не види — рече тя и завъртя изумрудените си очи.

Усмивката на Юсеф бързо изчезна. Обля се в студена пот. Преглътна с мъка. Огледа се крадешком, усещайки надвисналата опасност. Опитваше се да скрие страха си, но ясно личеше, че д-р Кели го чете като разтворена книга.

— Какво има, Юсеф? — объркано попита тя.

В отговор се разнесе резкият трясък на автоматите.

На границата между Сирия и Ирак

В 4:00 два хеликоптера „Чинук“ излетяха от секретната пустинна база западно от Мосул и се насочиха към границата. На теория подобна мисия бе извършена от спецслужбите в началото на „Пустинна буря“.

Саддам Хюсеин бе насочил далекобойни ракети „Скъд“ към Саудитска Арабия и Израел. Макар да бяха сравнително неефективни, ракетите всяваха ужас и паника. Разузнаването предполагаше, че бойните им глави съдържат невропаралитичен газ, може би зарин, или биологично оръжие, вероятно антракс. Въпреки множеството бомбардировки мобилните ракетни установки не бяха ликвидирани. Иракчаните ги криеха под мостове и в хамбари и често оставяха на открито макети. Беше взето решение да се неутрализира иракския команден център на четиридесет мили южно от Багдад. Както по време на „Пустинна буря“, хеликоптерите превозваха два екипа. Първият трябваше да ликвидира целта, а вторият — да осигури защитния периметър.

Майор Броди Девлин обаче знаеше, че тази мисия е съвсем различна. Щяха да направят удар с отмъкване. Иначе казано — да извършат незаконно отвличане на гражданин на чужда страна, при това на чужда територия. Страната бе Сирия, а жертвата беше известна като Ал Даджал, безскрупулен бивш агент на КГБ, превърнал се в мускулна сила на сирийското правителство. Според съвместното заключение на президента на Съединените щати и министър-председателя на Обединеното кралство Ал Даджал бе определен като кръвожаден военнопрестъпник. Слуховете за геноцид в Сирия бяха потвърдени от местни източници. Имаше дори фотографии на трупове, нахвърляни в масови гробове като наръчи дърва, със завързани ръце; за жените и децата имаше далеч по-„хуманен“ край — куршум в тила.

Майор Девлин пътуваше в първия хеликоптер. Екипите бяха съставени от американци и англичани. Кодовото название на цялата група бе Черна спецчаст. Британците бяха пратили ветерани, които в момента не се намираха на активна служба; предимно от Специалните части на ВВС и бойци от антитерористичните части на Кралските военновъздушни сили, както и екип от морските спецчасти — еквивалент на американските „тюлени“. Девлин, който предпочиташе приятелите и колегите му да го наричат Броди, командваше агентите от новия отдел на Министерството на отбраната.

В миналото основните човешки ресурси за явни и секретни паравоенни операции се осигуряваха от частите „Делта“. Но напоследък покрай прекалено голямата публичност и ролята им в узурпирането на Държавния департамент от частната фирма „Блекуотър“ се появи нужда от създаването на нова спецчаст — „Омега“. Името бе идеално подбрано. „Омега“ е последната буква от гръцката азбука и съответно групата символизираше последното средство.

„Омега“ се състоеше от бивши служители в спецчасти и неколцина „мозъци“, както ги наричаха обикновените бойци — млади учени от различни области, работещи под крилото на армейския Отдел за развитие на бойните системи или на други федерални агенции.

— Една минута до границата, майоре — разнесе се в слушалките гласът на пилота.

Хеликоптерите летяха ниско, за да не попаднат в обхвата на радара. Макар Девлин да знаеше, че в иракското въздушно пространство може да се проникне със същата лекота, с която конска муха минава през раздрана мрежа на прозорец, макар да си даваше сметка, че израелците и руснаците бяха унищожили по-голямата част от иракската противовъздушна отбрана, стомахът му се сви, когато преминаха границата. Реши, че щом той е изнервен, същото важи и за хората му.

— „Алфа“ и „Бета“, проверка на оръжията и системите — излая той в микрофона си.

Когато командирите на отделенията потвърдиха командата, Девлин тръгна из хеликоптера, като разменяше по някоя дума с бойците и преглеждаше екипировката им. Заместникът му лейтенант Бракстън застана до него.

— Като в доброто старо време, нали, Броди?

Девлин се усмихна и кимна.

— Какво ни казва разузнаването?

Бракстън кимна към свързочника Скаут Томпсън, чиито пръсти летяха по клавиатурата на полевия лаптоп.

— С любезното съдействие на Ленгли си имаме око в небето, „Глобъл Хоук“. Съобщават, че целта отново се движи и се насочва към североизточния сектор, както и беше предвидено — каза Скаут и побутна рамките на очилата си, за да ги върне на мястото им.

Скаут — в края на двайсетте, с рошава русолява коса, добродушна момчешка физиономия и малко рижав мъх над горната устна — беше техническият магьосник и компютърния цар на екипа.

— Според сателитните снимки е гола мишена. Явно задникът обича да се перчи като някакъв шантав… в стар черен мерцедес със свален гюрук и украсен със знаменца.

— Нацист? — прекъсна го Девлин. — Чух, че ходел с камшик и бял шал. Въобразява си, че е Пустинната лисица, Ромел13.

Червендалестият шотландец сержант Конърс го чу и моментално се намеси.

— Какво пък… ще му наритаме задника обратно в Берлин, както е сторил с Ромел старият Монти.

Девлин се поусмихна, след което го изгледа строго.

— Да, сър. Гледам си работата, сър — отвърна Конърс и отново се зае да подготвя оръжието си.

Той бе от спецчаст на Кралските ВВС, която се наричаше „Скалните маймуни“. И точно такова впечатление създаваше у майор Девлин — на голяма космата маймуна. С гъстите си черни твърди косми по ръцете и гърдите и с отпуснатата стойка приличаше досущ на горила.

Девлин знаеше от инструктажа, че интересът на Ал Даджал към Третия райх има историческа основа. Смяташе се, че истинското му име е Ерик фон Редер, син на доктор Грегор фон Редер — немски зоолог и антрополог, шеф на Deutsches Ahnenerbe на Хайнрих Химлер, прословутото „Германско общество за наследството на предците“. Това бе хитроумен евфемизъм. Истинската му дейност включваше всичко от варварските медицински експерименти с хора до изучаването на окултното и експедициите в затънтени кътчета на света в търсене на археологически доказателства, подкрепящи теориите на Химлер за произхода на арийската раса на господарите.

Майката на Ал Даджал Самира била иранка, уважаван археолог. След войната родителите му избягали в Русия, където на Грегор обещали да не се месят в проучванията му. Ерик фон Редер имал остър ум и получил образование в най-добрите университети на Русия и Обединеното кралство — най-вероятно с финансовата подкрепа на КГБ.

Пътувал много по света с майка си и посетил редица археологически обекти. Майка му била убита по време на разкопки при ответен удар на Израел в Палестина. Оттогава Ерик дълбоко намразил евреите и най-верния им съюзник — Съединените щати. След смъртта на майка си той приел исляма и името Азраел ал Даджал. Първоначално бил агент на КГБ със специалност Близкия изток благодарение на свободното владеене на фарси и арабски. Страстта към парите обаче го превърнала в съветник на свободна практика. „Съветник, как ли пък не“, помисли си Девлин. „Повече му подхожда хладнокръвен палач.“

Девлин имаше лошо предчувствие за мисията и особено за целта. Противникът беше интелигентен, но въпреки това си оставаше брутален и пресметлив касапин. Дори изборът на арабското му име бе достатъчен, за да смрази кръвта ти. Ал Даджал е арабското название на дявола и по-точно — на Антихриста, неговото изчадие.

— Майоре — изграчи пилотът в слушалките. — Трябвате ми тук, бързо!

Девлин веднага отиде в кабината и погледна радара, който му сочеше пилотът.

— Виждате ли онова движение вдясно от нас?

Девлин кимна.

— Атмосферен фронт?

Пилотът поклати глава.

— Не какъв да е, а пясъчна буря. Появи се от нищото. Шантава работа, но подобни гадости се случват тук.

Девлин се намръщи.

— Мамка му! От сателитното разузнаване не трябваше ли да я прихванат?

Пилотът — безроден каубой на име Текс — сви рамене.

— Трябваше, не трябваше, тинтири-минтири. Знам само, че е свирепа гадинка и се движи с около… сто и двадесет възела.14

— Не можем ли в такъв случай да й избягаме?

— Да не си мислите, че се возите в Раптор или нещо такова? Е, лъжете се… това бръмчащо бебче не може да надбяга и баба ми на разходка в парка. Смятам да…

Хеликоптерът започна да се тресе и люлее свирепо, блъскан от мощните ветрове.

— Намери място да кацнеш… ВЕДНАГА! — изкрещя Текс на втория пилот.

— Къде се намираме? — успя да попита Девлин.

— Насред шибаното нищо… или в седмия кръг на ада. По-добре кажи на момчетата да се закопчават, че ще слизаме стръмно и бързо.

Ослепителна мълния освети кабината. Ръката на Девлин полетя към очите му. Когато зениците му най-сетне успяха да се разширят достатъчно, той зяпна, изпълнен със страхопочитание. Пипалца от синьо-бели мълнии образуваха огнено дърво, което се извиваше в нощта към земята. Небето експлодира отново, запращайки електрически разреди към същата цел някъде долу. Внезапно от мястото, където бяха ударили мълниите, запулсира сноп светлосиня светлина. В следващия миг снопът се понесе към небето, като увеличаваше диаметъра и яркостта си.

— Майчице мила — промълви ококореният Текс, чиито очи бяха станали като от стъкло. — Никога не съм виждал такова чудо.

— Да приближим — обади се с кух глас вторият пилот.

Плашещо, почти съблазнително чувство изпълни гърдите на Девлин. Хвърли поглед към пилотите и забеляза, че и те изпитват нещо подобно. Лъчите пулсираха като биещо сърце. Бяха хипнотизиращи, привличаха като някаква призрачна примамка.

Около тях изтрещяха гръмотевични перкусии и изтръгнаха пилотите от транса им. Девлин тръсна глава, за да дойде на себе си. Като размазано бръмчащо петно вторият хеликоптер профуча покрай тях и се насочи право към пулсиращия син лъч. Текс закрещя в микрофона:

— ЗЕБРА ДВЕ ЧАРЛИ, тук ВОДАЧЪТ, дръпни се назад.

Никакъв отговор. Само пронизителен шум от статичното електричество.

— ЗЕБРА ДВЕ ЧАРЛИ, отговори… дръпни се назад, не нападай. Повтарям… не нападай!

Девлин и пилотите безпомощно проследиха как другата машина изчезна в трептящия светлинен конус.

2.

Д-р Блеър Морган Кели беше чакала дълго и упорито за това разрешително. Тел Брак нагар беше сбъдната мечта за трийсетина археолози като нея. Открит през 30-е години на миналия век, обектът бе датиран към 6000 г. пр.Хр. или в края на неолита, но бяха намерени останки и от по-късни култури. Имаше последователни пластове от второто, третото и четвъртото хилядолетие преди нашата ера. Това бе един от най-големите обекти в Месопотамия, смятан за предакадски. Клинописните таблички, които лаиците оприличаваха на кокоши драсканици, разказваха за Тел Брак като за главен град в района.

Самият „тел“, или могила, беше с трапецовидна форма и дължина близо два километра. Обектът бе по-ранен от асирийската култура, вавилонската династия и дори империята на законотвореца Хамурапи. Отнасяше се към епохата на Шумер, Ур и по-късната Халдея — време на мъдри магове, а също и на огромни постижения в науката, математиката и изкуството.

Но клинописите разказваха също и за огромна катастрофа. За Събитието Брак. Блеър Кели искаше да открие следи точно от него, както и двореца на Нарамсин, внук на шумерския цар Саргон Велики.

Когато пристигна в лагера, бе обхваната от безпокойство. Не му обърна внимание и го приписа на нерви. А сега, докато група здравеняци с жълти зъби я водеха заедно с Юсеф под дулото на оръжията, й се искаше да се беше научила да се доверява на инстинктите си. Това тук бе нейно чедо и нямаше да го споделя с някакви нахални алчни кретени, пък били и въоръжени до зъбите.

Каменистият терен беше неравен. Неведнъж се препъна. Груби ръце я повдигаха на крака. Един от типовете я гледаше по особено мръснишки начин и буквално я изнасилваше с поглед. „Решат ли да посегнат, първо ще убия това копеле“, помисли си тя.

Юсеф реши да й се притече на помощ и застана между нея и хвърлящия влюбени погледи изрод.

— Дръж мръсните си лапи далеч от нея, куче! — викна той на арабски.

Мъжът се ухили широко и разкри златен зъб, който проблесна на слънцето. Цъкна с език и огледа Блеър от глава до пети.

— Ще правя каквото си поискам с тази курва.

После се обърна към Юсеф и устните му се дръпнаха назад като на бесен чакал.

— Ще ме наричаш мръсно псе така ли?

Опря дулото на автомата си в слънчевия му сплит и го просна с удар на приклада в челюстта. Кели чу изхрущяването на кост и Юсуф падна безжизнен на земята. Ритна инстинктивно и улучи с пета капачката на коляното. Главорезът изквича от болка.

— Ya sharmuta15!

Негов другар мина отзад и сграбчи ръцете й. Раненото животно закуцука към нея. Плю в лицето й и я зашлеви с опакото на дланта си, разцепвайки устната й. Блеър трепна от пронизващата болка, но го погледна право в очите.

— Целуни майка си с тази уста, ibn haram16! Наречи ме отново мръсна курва и ще хвърля спаружените ти топки на чакалите, бедуинско лайно!

Мъжът пристъпи напред. Дъхът му вонеше. Малките му очички танцуваха, миризмата на тялото му бе като на труп.

— Ще ти покажа кой е кучи син. После ще си платиш за това. Когато останем насаме в палатката ми.

Биячът се изхили гадно и облиза устните си, докато прокарваше мръсен пръст по блузата й, задържа се върху зърното на гръдта й, после продължи нагоре по шията и накрая потупа подутите й устни.

— Разкарай си мръсния задник — отвърна му тя с презрителна усмивка.

В отговор той я зашлеви отново. Соленият вкус на кръв изпълни устата й, докато я помъкнаха настрана от безчувственото тяло на Юсеф.

Когато изкачиха хълма, тя спря за момент. На няколко метра от нея се виждаше дълга траншея със спрял булдозер в края. Мъже в черни туники и широки панталони бяха насочили автомати към малка група жени и деца, подредени на ръба на изкопа. Блеър пое дълбоко дъх и се помъчи да спре горещата жлъч, която се надигна в гърлото й.

В центъра на убийците стоеше висок мъж. Имаше вид на военен — с разкрачена стойка, излъскани до блясък черни ботуши и шити по поръчка черен панталон и черна кожена куртка. Белият копринен шал на врата му леко се вееше на вятъра. Сякаш усетил присъствието й, мъжът се обърна. Наклони глава настрани и се усмихна криво. Разпери ръце, сякаш бе изненадан, след което закрачи енергично към нея, като потупваше бедрото си с малък камшик за езда.

— Доктор Кели, предполагам — рече той и се поклони изискано. — Вярвам, ще извините малката ми намеса в разкопките ви, но ви уверявам, че сме колеги с една и съща цел.

Сексуалният маниак я бутна напред и тя падна на колене, но се изправи и изплю кръв в краката на горилата.

Усмивката на мъжа в черно стана тънка като бръснач и очите му пламнаха яростно. Движейки се с бързината на пантера, той мигом се озова лице в лице с маймуната. Бавно и методично свали едната си ръкавица, после другата.

— Du archgesicht17!

Дясната му ръка се стрелна напред и кожената ръкавица плесна горилата през лицето. Онзи трепна и ръката му полетя към бузата, където цъфна яркочервено петно. Непознатият се обърна и огледа насиненото лице на Блеър. После завъртя глава като на орел към бияча.

— Мръсна свиня — изсъска на арабски той, пръскайки слюнки. После отново премина на немски. — Тази дама е наш гост. Посрамваш и мен с животинското си поведение.

Завъртя се и закова поглед в Блеър. Огледалните стъкла на слънчевите му очила блестяха като адски огън под яркото пустинно слънце. Свали ги, разкривайки пронизващи кобалтовосини очи, и започна сръчно да ги бърше с копринена кърпичка.

— Надявам се, че не сте наранена, доктор Кели. Моите най-искрени извинения за дивашкото държане на това говедо — каза на английски той и й подаде кърпичката.

Тя кимна в знак на благодарност и избърса струйката кръв, стичаща се от ъгъла на устните й. Без да чака отговора й, той рязко се завъртя. Стана толкова бързо, че Блеър така и не видя кога извади оръжието си. Силен гърмеж разкъса тишината и внезапно на челото на изрода цъфна дупка. Главата му отлетя леко назад, сякаш отново бе зашлевен, и той се свлече на земята. Слънцето хвърли отблясъци от позлатения Валтер ППК, докато мъжът го прибираше в кобура. Сякаш нищо не се беше случило, той прокара пръсти през дългата си светлоруса коса и се усмихна разсеяно. Пристъпи към нея, пое нежно ръката й и я поведе към жените и децата.

— Бих искал да ви срещна с някого, докторе.

Блеър го огледа. Сякаш бе слязъл от плакат за пропаганда на чистотата на арийската раса. Изсечена челюст с волева брадичка, леденосини очи, високоинтелигентно чело. На Херман Гьоринг, извратения райхсмаршал на Хитлеровата Луфтвафе, който обичал да се облича в женски дрехи, сигурно щяха да му потекат лигите при вида на стегнатия му арийски задник.

И тогава го видя. Неравният белег се спускаше надолу по бузата му и пресичаше устните, което бе причина за постоянната крива усмивка, която бе сякаш лепната на физиономията му. Сякаш докато го бе ваял от глина, някакъв злобен бог бе прекарал пръст през лицето му, дамгосвайки го завинаги със знака на Каин. Опита се да не го зяпа. Той сякаш усети погледа й и покри уста с ръката си, сякаш бе потънал в мисли. Някъде беше чела, че когато си имаш вземане-даване със социопат, по-добре е да започнеш разговор, отколкото да показваш презрението си. Пое дълбоко дъх и облиза подутата си устна.

— Така и не се запознахме както подобава.

Той се вцепени.

— Колко невъзпитано от моя страна. Известен съм като Азраел ал Даджал, което, разбира се, е мюсюлманското ми име. При това достойно за принц… не сте ли съгласна?

Тя се усмихна, отчаяно мъчейки се да не смръщи вежди. Ал Даджал говореше високопарен английски и показваше чара и небрежните обноски на истински британски джентълмен. Но в този долнопробен щурмовак нямаше и капчица от благородство.

— Нали разбирате, докторе, ние с вас имаме обща страст.

— Сериозно? И каква по-точно? Към ботушите за езда ли?

Той се разсмя сърдечно.

— Виждам, че сте не само прекрасна и интелигентна, но и че имате изискано чувство за хумор.

— Опитвам се.

— Не… имах предвид любовта ни към археологията. Може би сте чували за майка ми Самира ал Бани?

Блеър се престори, че името я е объркало за момент.

— О, имате предвид доктор Фон Редер?

Той кимна и тя бе готова да се закълне, че го вижда леко да се изчервява.

— Това е фамилията й по мъж, естествено. Баща ми е Грегор фон Редер, видният зоолог.

— Забележително. Като студентка изучавах публикациите й за вавилонските разкопки. Какво всъщност беше търсила? Фонтана на младостта ли?

Зениците му се свиха на точки.

— О, имате предвид онзи глупав слух. Тя проявяваше огромен интерес към всякакви митове за изгубени царства… Туле, Шамбала, Лемурия. Вярваше, че всички те се основават на реални исторически факти.

— Това означава ли, че не споделяте страстта й към изчезнали цивилизации и тайнствени съкровища?

Вече бяха стигнали до децата, които се свиваха уплашени, свели погледи по-скоро от страх, отколкото от уважение. Той я погледна предпазливо.

— Навремето Троя се е смятала само за легенда, докато един аматьор не открил руините й дълбоко под земята. Нека просто да кажем, че съм тръгнал на лов за старини, става ли?

Обърна се към децата и я поведе бавно покрай редицата личица. Възрастта им беше различна. Доколкото можеше да прецени, варираха между шест и четиринадесетгодишни. Докато минаваха край всяко едно, той повдигаше брадичката му. Взираше се напрегнато в детските очи, после бъркаше в джоба си за бонбон, подаваше го и продължаваше към следващото. Нещо в поведението му я отвращаваше. Сякаш оглеждаше пилета на пазар — вдига крило тук, опипва гърди там.

— Между другото, почти го открих — рече небрежно той. — Храма на Окото на греха.

Каза го толкова тихо, че за миг тя си помисли, че не го е чула добре.

Той продължи нататък към последното дете.

— Изкопахме голям монолит. И в центъра му, също както при египетските пирамиди, открихме шпионка. Както знаете, фараонът се е взирал през такава дупка, която насочвала погледа му към Сириус, Звездата куче.

Не… много добре го беше чула.

— И ако продължите вектора на шпионката до… — продължи той и млъкна.

Пристъпи към последното дете — малко момиче. Когато повдигна брадичката й, за разлика от останалите, тя го погледна многозначително и със самоувереност, присъща на зряла жена, а не на малко дете. Не можеше да бъде на повече от осем или девет години. Сякаш цялото й същество излъчваше ярко, но меко сияние. Лицето й имаше класическата прелест на фреска от някой древен храм. Но онова, което омагьосваше, бяха очите на детето. Дълбоки сияйни езера от индиго, които се взираха толкова настойчиво, че сякаш надзъртаха в душата ти. И макар че кожата му бе леко мургава, косата на момичето бе жълта като лен.

Облак мина пред слънцето и за момент хвърли сянка през пустинния пейзаж около тях. Ал Даджал вдигна глава към небето. За миг умът му сякаш се беше зареял нанякъде и той наблюдаваше някаква странна и далечна картина от друго място и време. Сянката премина.

— Забележителна е, нали?

В гласа на Ал Даджал ясно се долавяше вълнение. Обърна се към момичето.

— Не се бой, дете, никой не ти мисли лошото — меко му рече той на арабски.

После премина на немски, като клатеше възхитено глава и я хвана нежно за ръката.

— Der Sonnenkinder18. Der Vril-ya. Бъдещето на света се намира в малката ти ръчичка.

— Какво означава това? — попита Блеър, преструвайки се, че не знае немски.

— О, извинете, докторе. — Пусна момичето и се обърна към Кели. — Понякога неусетно минавам на езика на татковината си. Ексцентричен навик, предполагам. Просто си мислех на глас какъв прекрасен и уникален екземпляр е.

От думата „екземпляр“ по кожата на Блеър пробягаха тръпки сякаш някой прокара парче лед по гръбнака й. Трябваше да си отваря очите. Запомни момичето, рече си тя. Този тип е същински доктор Менгеле, ангелът на смъртта в плът и кръв.

Някакъв мъж в прашни и парцаливи дрехи на работник се завтече към тях. Един от биячите го спря с приклада на пушката си. Ал Даджал се обърна и кимна.

— Новини ли носиш? — попита той на арабски.

Мъжът облиза напуканите си устни. Ръцете му трепереха като на паралитик, едното му око бе мътнобяло от перде.

— Входът към храма. Проследихме лазера, който поставихте, и… слава на Аллах… там е!

— Тогава не стой като истукан, а води — каза Ал Даджал, хвана момичето за ръката и тръгна след работника. Озърна се през рамо. — Елате, докторе, едва ли бихте искали да пропуснете представлението.

Спуснаха се по няколко стълби и накрая стигнаха до най-долния пласт на обекта. Блеър се огледа, преценявайки положения труд. Отиде до монолита и надникна през дупката. Погледът й проследи рубинения лазер, който минаваше надолу и сочеше към мястото, от което наблюдателят би трябвало да види съзвездието… По дяволите, разбира се. Отиде на мястото и погледна към небето. Дупката в монолита би трябвало да гледа към бедрото на Орион.

Полярните звезди особено запленявали въображението на древните — за разлика от останалите, които залязват или умират всеки ден, Големият черпак и Поясът на Орион винаги остават в небето и се въртят около централната ос.

— Сходството с египетското почитане на небето е поразително, нали, докторе?

Блеър подсвирна и махна кичур коса от лицето си.

— Нещо против да хвърля един поглед на входа?

Той се поклони.

— Първо дамите.

Скатът бе все още покрит с неотъпкана пръст и тя се плъзна колкото се може по-внимателно. Извади четка и фенерче от куртката си и започна да разчиства горната част на входа, който работниците все още разкопаваха. Усети горещия му кисел дъх в тила си. Догади й се също като преди време в Бразилия, когато един голям питон се беше увил около шията й. Озърна се през рамо.

— Има надпис. Протосемитски е.

Той приближи.

— Дайте да държа фенерчето.

Тя продължи внимателно да работи с четката, докато надписът не се видя съвсем ясно.

— Осветете под ъгъл, за да разгледам по-добре знаците, ако обичате.

Той се подчини и символите изведнъж се очертаха на повърхността.

— Храмът на Окото на греха — прошепна дрезгаво той зад гърба й. — Mein Got19, намерихме го!

— Чакайте, има и още — каза тя и изчисти следващата колонка знаци. Те бяха по-различни — вариант, с който не бе запозната. В следващия момент се сети. Приличаха на по-груба форма на шумерски клинопис. Зачете на глас. — Муу… лл… а Са… Зу… Зу, Страж на дванайсетте порти, пазител на ЗВЕЗДНИЯ ОГЪН.

Мърморенето зад нея премина в стонове и вой, а накрая — в писъци. Обърна се и видя как работниците побягнаха с викове „Мулла Са Зу Зу!“ и се закатериха по стълбите като стадо полудели маймуни. После към писъците се добави далечен пукот от изстрели. Кучият син бе наредил на главорезите си да екзекутират останалите деца и майките им. Блеър се закле, че лично ще се погрижи гадината да гние в ада. И в следващия миг желанието й сякаш щеше да се сбъдне. Отначало усети слабо трепване, след което земята под нея сякаш се раздвижи. Разкрачи крака, за да запази равновесие. Пресегна се, хвана ръката на момичето и я дръпна до себе си. Скалата отгоре започна да се напуква и в нея зейна голяма цепнатина. Посипа се прах. Земята започна да се цепи. Ал Даджал изруга, загубил равновесие. Без да се замисля, Блеър скочи наляво, все така стискайки момичето в обятията си, и забърза нагоре. Зейналата паст на пропастта й се ухили зловещо.

Горният скален слой отдясно на входа към храма се разпадна на парчета. Когато облакът прах се уталожи, сред мъглата се появи статуя, подобна на издигащ се от преизподнята демон. Главата й беше като на подпухнал гущер с големи очи без клепачи, които се взираха заплашително в Блеър. Имаше голям плосък нос, високи скули, ниско издуто чело и страховита уста, пълна с остри като бръснач зъби. От нея висеше малко полуизядено тяло, което се мъчеше да се освободи.

Гравираните в скалата знаци сякаш блестяха на слънчевата светлина. Преведе ги наум: ГЪЛТАЧЪТ НА ТРУПОВЕ. Погледът й отново се насочи към разширяващата се пропаст отдолу. Ал Даджал продължаваше да ругае. Беше извадил дълъг кинжал с широко острие и го забиваше отчаяно, мъчейки се да намери опора. Скалата отново поддаде и пласт от нея се свлече, разкривайки висока колона. Нещо заблестя на слънцето като стъкло. Блеър замръзна като хипнотизирана, вперила поглед в голям кристал или може би череп от кварц. Формата му обаче не беше човешка. Имаше издута глава и опулени очи, съставени от концентрични кръгове.

Под нея скалата се рушеше и тя изгуби опора. Плъзна се надолу към пропастта. Смътно осъзнаваше, че продължава да държи ръчичката на момичето. То я стисна и изведнъж Блеър изпита неочаквана лекота и спокойствие. Погледна надолу и видя, че краката й висят в празното пространство. Вдигна очи нагоре и зърна небето. Осъзна, че се издига нагоре, все по-високо и по-високо, докато гладните челюсти на преизподнята не останаха далеч долу.

Видя момичето до себе си, обкръжено от почти прозрачна синкавобяла омара. Гледката не бе плашеща; не бе призрачна, а успокояваща и приятна. Двете се издигнаха над ръба на скалата и започнаха бавно да се спускат. Блеър изпитваше странно главозамайване и радостно въодушевление, с което не искаше никога да се разделя. Но земята приближаваше неотклонно, докато не я докоснаха. Обърна се към момичето.

— Как се казваш? — попита на арабски, без самата тя да знае защо.

— Наричат ме… Нур Е Алам — отвърна на английски детето и изхихика, а на бузите му се появиха трапчинки.

— Добре, малка мис Светлина на света. Какво ще кажеш да се пръждосаме оттук, докато още можем?

Нур кимна и хвана здраво ръката й. Блеър направи крачка и спря.

— Мислиш ли, че можем да полетим?

Нур Е Алам се усмихна стеснително и поклати глава.

Блеър въздъхна.

— Така си и мислех. Хайде, моя малка кльощава laeken, до дома има дълъг път.

Долу, вкопчил се здраво в дръжката на ножа, истинският демон от преизподнята Ал Даджал се набра нагоре, напрягайки всяка фибра на съществото си, и изпълзя на сигурно място. Трусът отмина. Ал Даджал се изправи на крака и отиде до пиедестала. Протегна ръце и взе кристалния череп от стойката му.

3.

Бяха на земята от около тридесет минути. Пясъчната буря виеше над главите им и временно ги беше хванала в капан. Това бе най-дългият половин час, който бе преживявал Девлин — затворен в тесния хеликоптер с група неспокойни мъже, питащ се какво се е случило с другарите им.

Накрая небето се разчисти.

— Хващаш ли ги по радиото? — обърна се Девлин към Скаут.

Компютърджията обърна дългото си сериозно лице към него и поклати глава.

— Не. Улавяме съвсем ясно единствено позивната им за помощ. От командния център също нямат успех, но вече са наясно със ситуацията.

Текс се подаде от кабината.

— Ами… майоре, да идем да поогледаме какво е положението.

Следван от Скаут, Девлин излезе навън и огледа пустошта около хеликоптера. Не се бяха отклонили много от курса, но със същия успех можеха да кацнат и на Луната.

Текс се появи до тях.

— Шибаният пясък е задръстил турбините.

Сержант Конърс изникна до пилота.

— Здравата сме се натресли, сър. Няма мърдане оттук поне още един час.

Девлин задъвка устна и погледна към близкия хребет.

— Скаут, значи според теб са на запад от онзи хълм, така ли?

— Трудно е да се каже, защото са твърде близко, за да получим точни данни от транспондера. Но според мен са някъде натам. Към тях ли тръгваме, шефе?

— И още как — избоботи мощен глас зад тях. — За нищо на света няма да ги зарежем, синко.

Беше Клинт Рейнденсър, известен като Чюи, едър здравеняк с индианска кръв и черни като въглени очи, които гледаха ясно и прямо. Дългата му в разрез с устава коса бе сплетена на стегната опашка. Високите скули и гърбавият нос му придаваха благороден вид. Бяха му лепнали прякора Чюи, защото, макар да се сдържаше в повечето случаи, като се задоволяваше да гледа със стоманен поглед и да мълчи, понякога внезапно надаваше рев като Чюбака, косматото ууки от „Междузвездни войни“. Веднъж животинският му боен вик се оказа достатъчен да накара групичка лайняни рокери да подвият опашки и да побегнат, вместо да започнат кръчмарски бой с момчетата.

Броди и екипът бяха отишли на бар. Чюи стоеше облегнал гръб на плота, облечен в оръфана при раменете дочена фланелка без ръкави. Беше скръстил ръце на гърдите си и бицепсите му се бяха издули като конски бутове. Рокерите се закачаха с една дългокрака сервитьорка, подхвърляха й мръсотии и се опитваха да я хванат за задника, докато минаваше между масите. После нещата загрубяха. Един брадат тип я сграбчи, вдигна я на рамо и я метна на масата за билярд. Един я задържа да не мърда, а друг се покатери отгоре й. Дълбокият глас на Чюи достигна до водача на глутницата, който наблюдаваше сцената с мазна усмивка.

— Пуснете дамата.

Всички в помещението замръзнаха, а двамата нападатели вдигнаха глави. Водачът им бавно закрачи към бара, без да изпуска Чюи от очи. Мотоциклетната верига в ръката му се полюшваше и докосваше мръсните джинси. Биреното му коремче изпъкваше под тениската и сякаш го водеше. Без предупреждение дебелакът със зловонен дъх и татуирана на ръката свастика замахна с веригата към Чюи. Той я посрещна с подлакътница, уви я около ръката си и дръпна. Мотористът нямаше акъл да я пусне. Досущ като професионален кечист Чюи отстъпи крачка назад, хвана веригата с две ръце, шибна моториста с нея и я омота около него. Дръпна рязко замаяния дебелак към себе си, нададе пронизителния си боен вик и го просна в безсъзнание с удар с глава. Гледката на свлеклия се на мръсна купчина побойник и на Чюи, който прехапа веригата на две, беше достатъчна да накара шайката да си обере партакешите. При спомена за случката Девлин почеса брадичката си и се усмихна към здравеняка. Чюи тупна гърди с ръчище като меча лапа.

— Готов съм за тръгване, сър.

Девлин кимна.

— Добре. Сержант Конърс, двамата с Текс се погрижете птичката да литне.

— Тъй вярно, сър — отвърна Конърс със силния си шотландски акцент. — Ще е на линия, само шибаните арабели да си покажат грозните муцуни.

Девлин се обърна към Скаут.

— Закачи се към сателита и ме дръж в течение.

После придърпа Бракстън настрана.

— Бракс, натресли сме се в лайната — прошепна му той. — Онези момчета са опитни пилоти и не ми побира главата как могат да отлетят просто така. Не ми харесва тая работа. Имам кофти предчувствие. Установи периметър и си отваряй очите на четири, става ли?

— Готово, шефе. — Бракстън помълча, забил поглед в земята. — Мислиш ли, че момчетата са си отишли?

— Има само един начин да проверим. Двамата с Чюи ще се поразходим да видим какво ще открием. Но продължавайте да се опитвате да ги намерите по радиото.

„Чинук“ е истински вол, когато стане въпрос за вдигане на товари и машини, но отвътре е твърде тесен, за да побере джип плюс боен отряд и екипировката му.

Теренът плавно се издигаше под краката им. Когато изкачиха билото на хълма, Девлин и Чюи различиха черен път, водещ през долината. През нея се виеше уади, рекичка, и водеше до малко село, скътано в подножието на други голи възвишения.

Макар че спасителна мисия от двама души бе рискована, това не бяха обикновени войници. Зад тях стоеше Отделът за бойни системи. „Омега“ получаваше най-новото оборудване и оръжия. Някои от нещата им бяха направо като от научнофантастичен роман, все още засекретени. Разполагаха с последните стелт и комуникационни технологии. Шлемовете им използваха костна индукционна технология, разработена първоначално за глухи. Човешкият глас вибрира, в черепа сигналите се улавят и преобразуват от специалния предавател в шлема. Нямаше нужда от микрофон. Идващият сигнал също се предаваше директно в черепа, така че нямаше нужда и от слушалки. Гласът сякаш звучеше направо в главата на войника. Това бе идеалната хендсфри система за свръзка. Наред с нея шлемът имаше и визьор, който приемаше в инфрачервения спектър.

И оръжията им бяха нови. Британците носеха обичайните си Sig Р226, 40-мм гранатомети и противотанкови ракети „Милън“, но също като екипа на Девлин бяха въоръжени с новите картечни пистолети KRISS SUPER V 45. Кръстено на смъртоносния индонезийски кинжал с вълнисто като пламък острие, оръжието бе специално проектирано да сведе до нула отката и повдигането на цевта, а със своята скорострелност от 110 изстрела на минута предлагаше сериозна плътност на огъня в сравнение с 9-милиметровите си събратя.

Намираха се съвсем близо до селото. Въздухът миришеше на озон и на нещо, което не можеха да определят. Чюи изсумтя и се намръщи. Посочи напред. На пътя имаше отпечатък от тяло, но самото то липсваше. Девлин потисна пристъпа на ужас, от който кожата му настръхна, и двамата тихомълком се промъкнаха през пустите покрайнини. От двете страни на пътя се виждаха подути трупове на кози, пилета и друг добитък. Цареше пълна тишина. Нищо не помръдваше.

— Биологично оръжие? Може би антракс? — промърмори Девлин.

Чюи поклати глава.

— Биологичното оръжие не действа така, Броди — рече той и кимна към пътя.

Девлин моментално разбра какво има предвид. Дори оскъдната растителност беше изсъхнала спаружена. Антраксът не можеше да изгаря по такъв начин растенията. Чюи се отпусна на коляно и протегна ръка; тревата се разпадна под пръстите му, превръщайки се на кафеникава прах. Изправи се и избърса длан в крачола си.

— Смъртта се разхожда тук — с гробовен тон рече той, загледан право напред.

Каменистата земя пред тях проблясваше сякаш обсипана с парчета счупено стъкло. Продължиха, като се оглеждаха във всички посоки, с готови за стрелба оръжия. Когато приближиха, Броди видя, че проблясващите частици всъщност са остатъци от мъртви скакалци. Каквото и да бе минало оттук, бе успяло да унищожи дори летящия облак насекоми.

Чюи спря и посочи с дулото на картечния пистолет. Първото тяло, на което се натъкнаха, лежеше по очи, сякаш смъртта бе покосила човека както си е вървял. Чюи застана до трупа и го обърна с крак. Лицето, което се взираше сляпо в тях, представляваше страховита гледка. Очите бяха обгорени, сякаш някой бе допрял в тях нажежен ръжен. Дрехите се бяха превърнали в изгорели парцали. Плътта беше овъглена, почернелият език — провиснал между покритите с мехури устни.

Девлин се отпусна на коляно да огледа човека. Нямаха хирургически ръкавици, затова извади ножа си от канията на рамото, повдигна с него края на изгорялата риза и леко натисна с острието плътта. Беше кашава, сякаш мускулите, сухожилията и тъканите бяха полуизядени и смлени от нещо вътре в трупа. Стомахът на Девлин се преобърна. Личните опознавателни знаци ярко проблеснаха на безмилостното слънце. Идентифицираха мъжа като ефрейтор Колинс от Специалните части на ВВС. Погледът на Девлин се плъзна към униформените кубинки. „Трябваше да ги забележа от самото начало.“ Обърна металните плочки, които лежаха на гърдите на мъртвия войник. Под тях кожата бе с естествения си цвят, сякаш металът я бе защитил от някакво лъчение.

Девлин вдигна очи към Чюи. Великанът стоеше мълчалив, с изкривено от болка лице. Знаеше, че и двамата си мислеха едно и също. Да намерят останалите от отряда, оцелелите… и колкото се може по-скоро. Напрежението нарасна още повече в селото, докато претърсваха пустите улици. Вратите на къщите зееха, сякаш местните бяха избягали панически. Засега не намираха нищо. Чюи проверяваше сградите от дясната страна, като надничаше предпазливо, преди да влезе, след което излизаше, клатейки глава.

Девлин претърсваше лявата редица. Спря при една врата — стори му се, че чува нещо. Влезе. В помещението миришеше на чесън и тютюн. На първия етаж имаше само вехти мебели. Качи се горе. В задната част на дома имаше закрит със завеса проход. Долови миризма на готвено. Кухнята. Предпазливо дръпна завесата настрани, като държеше оръжието си насочено напред. На масата имаше недокосната храна, агнешка супа, успяла да се залои. Но защо нямаше никакви мухи? Къде се бяха дянали всички? И как бяха изчезнали толкова бързо? Въпросите и вероятните отговори сочеха само към едно — каквото и да бе минало оттук, бе поразило всичко живо, без да пропусне нищо. Още премисляше фактите, докато вървеше към изхода. Беше толкова погълнат от загадката, че така и не видя нападателя, който се хвърли отгоре му и го събори на земята, крещейки проклятия като луд. Стоманени пръсти се забиха в гърлото на Девлин в опит да прекъснат трахеята му.

С бързината на котка Девлин събра ръцете си в клин и рязко удари нагоре. Фокусираната сила улучи най-слабото място на смъртоносната хватка — палците на нападателя. Когато ръцете на побъркания полетяха встрани, Девлин стовари събраните си длани върху носа му. Виейки от болка, нападателят се свлече на пода. Девлин бързо се претърколи надясно и скочи на крака, все още мъчейки се да си поеме дъх. Но другият мъж също беше успял да се изправи. Стояха лице в лице. Девлин гледаше в безумните очи на един от собствените си хора. Едва успя да го познае, толкова изкривена бе физиономията му.

— Картър, аз съм, по дяволите — изкрещя той.

Но очите на Картър се стрелкаха като на бясно куче. Наведе се и взе ножа си. Направи крачка напред, но внезапно рухна на земята и се загърчи като епилептик. Петите му удряха като барабани по пода, на устата му изби пяна. Бавно обърна глава и погледът му отново стана човешки, изпълнен с отчаяние и молба за помощ. Изграчи нещо неразбираемо. От униформата му се надигна дим и тя започна да тлее. Разнесе се острата воня на опърлена плът. Затанцуваха малки сини пламъчета, които прояждаха здравата материя на облеклото.

Девлин се взираше, загубил дар слово. С периферното си зрение видя как Чюи се появява в кадър и коленичи до Картър, шепнейки нещо като молитва и люлеейки глава в ритъм с думите. Когато сержантът се пресегна и хвана ръката на Картър, кожата й се обели. Чюи трепна и скочи на крака. Девлин отиде до него.

— С нищо не можем да му помогнем.

Едрият воин кимна тежко, мъчейки се да потисне напиращите емоции. Сякаш разбрал участта си, Картър им махна слабо с оголената си ръка с окървавени нокти. Двамата останаха за момент в пълно мълчание. После във въздуха се разнесоха панически викове. Обърнаха се рязко и Чюи се хвърли към изхода.

— Броди, насам! — викна той.

Макар да бе в добра форма, Девлин едва смогваше да не изостане от Клинт Рейнденсър. Веднъж, след доста чашки „Джак Даниълс“, Броди го беше попитал защо са го нарекли така.20 Чюи му се ухили дяволито и каза, че това било името на велик воин, който можел да тича между дъждовните капки… и да остане сух.

В далечината се чуваха измъчени писъци. Проехтяха изстрели. Призрачното село сякаш им се надсмиваше безмълвно с пустите си прозорци, докато се носеха през него. Като в облицована с огледала стая всички постройки и алеи започнаха да им се виждат еднакви, сякаш каменните стени се местеха и обръщаха, създавайки безкраен лабиринт. Девлин не изоставаше от Чюи — знаеше, че човекът е роден следотърсач и можеше да открие плячката с добре развитото си шесто чувство.

След поредния завой пред тях се изпречи вторият хеликоптер. Намираше се на централния площад на селото и доколкото се виждаше, бе успял да се приземи нормално. Писъците се разнасяха зад него.

Чюи тръгна надясно, Девлин — наляво. Заобиколиха хеликоптера и ги видяха. Купчина мъже и жени, облечени в дрипи, се бяха надвесили над нещо. Девлин погледна към Чюи. Прошепна тихо, шлемът улови думите му и ги предаде на сержанта. Тихо като пантера Чюи се запромъква към скупчената тълпа. Девлин отмести поглед покрай гърчещите се тела и се загледа с ужас в касапницата. Навсякъде по земята лежаха сирийски войници, все още вкопчили в мъртва хватка оръжията си. Във въздуха се носеше тънка синкава мараня. Дробовете му се напълниха с барутен дим и стомахът му се преобърна от острата миризма на кръв. Кожата му настръхна от ужас.

Подобно на надвесен над улова си вълк, една старица вдигна глава от купчината тела и Девлин бе готов да се закълне, че души въздуха. Главата се завъртя с неестествена бързина. Зверски очи се спряха върху него. Цялото й лице беше покрито с кръв.

4.

Стиснала здраво кормилото на джипа, Блеър ругаеше, докато се носеше с пълна скорост през пустинята. Вдигналата се зад тях пушилка бележеше пътя на бягството им. Кормилото подскачаше в ръцете й. Нур и Юсеф бяха до нея. Колата се мяташе като необуздан кон през неравния терен.

Беше намерила Юсеф, доста очукан, но все още жив, да се препъва надолу по склона на един хълм. Успя да отмъкне една от колите на копоите на Ал Даджал.

— Не може ли по-бързо? — тревожно замоли Юсеф и се обърна назад, мъчейки се да види преследвачите.

Лицето му лъщеше от пот. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с ужас.

— Натиснала съм педала до дупка. Но не ми се вярва Пустинната лисица да тръгне по петите ни. Измъкнах това от колите им. — Блеър се пресегна надолу, вдигна запушалка на бензинов разпределител и преплетени жици и се усмихна.

— Внимавай! — изкрещя Юсеф.

С рязко завъртане на волана Блеър едва успя да заобиколи поредната канара.

Тъкмо се канеше да заговори, когато изникна друг джип и с рев се понесе към тях от лявата им страна. Успя да зърне някакъв тип, настанил се зад картечница; слънчевите лъчи се отразиха в очилата му, докато се прицелваше. Откосът татуира земята пред тях.

— Май си пропуснала колата с голямото пукало — горчиво отбеляза Юсеф.

Вторият откос избродира капака. Блеър рязко зави надясно и полетя на зигзаг.

— Юсеф, вземи сака в краката ти.

Той погледна вътре и се опули.

— Хайде, вземай две, няма да те ухапят. — Блеър погледна в страничното огледало. Преследвачите рязко завиха зад тях. — Шибаните кретени идват от твоята страна. Когато ударя спирачките, дърпай халките и мятай!

С треперещи ръце Юсеф извади две гранати и се втренчи в тях.

— Как да махна халките?

— Със зъби, по дяволите!

Той страхливо се подчини. Картечницата излая отново. Горещото олово се заби в задната седалка на джипа, пръскайки стъкло и метал. Посипа се дъжд от парчета.

— Сега! — изкрещя Блеър и натисна педала до дупка.

Джипът се завъртя и четирите дискови спирачки изпищяха. Стиснал очи, Юсеф метна гранатата. По щастлива случайност тя попадна точно в гнездото на картечаря. Колата на преследвачите профуча покрай тях. Джипът на Блеър се завъртя точно на 180 градуса и рязко спря в облак прах. Разнесе се оглушителна експлозия, другата кола избухна в пламъци и се скри в черен дим. Блеър запали двигателя и се понесе напред. Изпод гумите полетяха камъчета и пясък. Юсеф преглътна с мъка.

— Изпуснах другата бомба — изпелтечи той.

Заета с шофирането, Блеър не бе забелязала. При поднасянето на джипа втората граната бе улучила прозореца и бе паднала на задната седалка.

— Скачай! — изкрещя Блеър, блъсна вратата с рамо и сграбчи Нур.

Двете се затъркаляха по земята, а джипът продължи без тях. Скочиха на крака и побягнаха. В последния момент Блеър бутна Нур на земята и се метна отгоре й, закривайки я с тялото си. Гореща вълна мина над тях. Блеър вдигна глава. Към небето се издигаше черен стълб дим.

— Сега вече я втасахме — изруга тя и удари бедрото си.

Изправи се, отметна косата от очите си и се зае да изтупва прахта от якето. Тихият глас на Нур я прекъсна.

— Юсеф май намери нещо.

Юсеф! В гнева си съвсем беше забравила за него. Обърна се колебливо към момичето и сви устни.

— Не мисля, че би могъл, мъничката ми.

Гласът на Юсеф се разнесе като ехо зад близката височина.

— Насам… елате.

Блеър се закова на място. Нур я дръпна за ръка и тръгна нагоре по склона.

— Виждаш ли, бях права… вика ни… да вървим.

Блеър се запрепъва, водена от загадъчното момиче. Изкачи височината и погледна надолу, мигайки невярващо. Юсеф им махаше, ухилен до уши.

— Diktari — радостно извика той, ръкомахайки като фокусник, успял току-що да материализира слон. — Аллах може и да ни отне джипа, но дари на слугата си крилат кон!

Зад него в края на импровизирана писта с ветропоказатели се виждаше стар немски изтребител от Втората световна война. На фюзелажа21 бе изрисувана черна свастика на бял фон. Двигателят беше украсен с глава на виещ вълк.

Момчетата с техните играчки. Бас ловя, че онзи самозван нацист е скътал в някой бункер няколко подводници и ракети Фау-2. Ако не беше толкова извратено, щеше да бъде направо смешно. Блеър се наведе под крилото и махна стоперите пред колелата, чиито подпори бяха извити навътре като крака на комар. После повдигна Нур.

— Може да не е така елегантно като по твоя начин, но май пак ще летим, малката ми.

Нур протегна ръка и погали бузата й. Кабината беше с две седалки — явно самолетът беше учебен. Блеър се качи на крилото, клекна и повика Юсеф.

— По-добре си домъкни задника горе, освен ако не мислиш, че Аллах ти е дал девет живота.

Мърморейки, Юсеф сковано приближи самолета. Тя хвана треперещата му ръка и му помогна да се качи.

— Ако пилотираш, както караш… може и да ми потрябват девет живота.

Блеър кимна към пушилката, която приближаваше към тях.

— Май си имаме нова компания.

Юсеф проточи врат.

— Пак се почва!

Нур се настани в скута на арабина, докато Блеър надяваше кожения шлем, ръкавиците и очилата, които Ал Даджал се бе оказал така добър да й остави. Запали двигателя. Той се задави и закашля, бълвайки облак черен дим. Нагласи смукача и запали отново. Двигателят изръмжа. Колоната джипове наближаваше с пълна скорост. Отново се чу лай на картечница. Витлото се завъртя и скоро се превърна в размазано петно. Куршуми се забиха в земята, пропускайки на косъм изтребителя. Запълзяха напред и Блеър отпусна газта. Теренът беше неравен, самолетът подскачаше, докато набираше скорост по пистата. Озърна се. Два джипа се носеха от двете им страни, на сантиметри от крилете. Трепна, когато вторият откос намери целта си и стъкленият похлупак от лявата й страна се покри с тънка паяжина от пукнатини. Когато машината се отдели от земята и се понесе към изгарящото слънце, Блеър се обърна през рамо към Юсеф.

— Ако знаеш някакви молитви, почвай! Защото ако бях взела още няколко урока по пилотиране… щях поне да знам как да приземя това торпедо.

5.

Девлин се бе сблъсквал със смърт и кланета. Една операция във Виетнам, а по-късно и преживяното в Ирак бяха вдигнали прага на търпимостта му. Търпимост към продължителната болка, с която трябва да се справя очевидецът на голите ужаси на войната. Въпреки това интуицията му казваше, че това е заплаха, пред каквато не се беше изправял никога досега. Нещо, което сякаш отхвърляше реалността и законите й. Нещо, което бе може би демонично, не от този свят. Стискаше толкова силно картечния си пистолет, че китката му започваше да се схваща. По гърба му се лееше пот и мокреше ризата му чак до кръста. Гърлото му беше пресъхнало.

Ноздрите на старицата наистина се бяха разширили, когато подуши въздуха. Изобщо не си го бе въобразил. Тя се изправи прегърбена на несигурните си крака. После се обърна и посочи с ръка право към Девлин. От напуканите й устни се разнесе писък, който сякаш бе издаден от грамаден орел. Останалите се изправиха като един и обърнаха стъклени погледи към Девлин. Когато тръгнаха към него, той видя над какво се бяха скупчили. Тялото на сирийски войник, или по-скоро каквото бе останало от него, лежеше на земята, разкъсано на парчета сякаш от прайд изгладнели лъвове. Белееха се кости. Приближаваха го с вдървени стъпки. Някои ходеха, други пълзяха. Вдигна оръжието и се прицели в най-близкия трупояд. От първия откос главата на старата вещица експлодира в дъжд от кръв и парченца кости. Дуетът на автоматите запя и куршумите се впиха в тълпата. Онези се загърчиха като ранени животни и рухнаха един по един на земята.

6.

Сержант Конърс метна ключовете в кутията за инструменти и тръгна към хеликоптера. Бракстън и Скаут го пресрещнаха.

— Е, готова ли е птичката, сержанте? — попита Бракстън.

Конърс засука моржовия си мустак.

— Беше натъпкана като дърта курва, сър. Но вече е свежа и чиста като девствена булка.

Бракстън поклати глава и се обърна към изчервилия се Скаут.

— Някаква вест от майор Броди?

— Абсолютно никаква. Обади се преди десетина минути, но вече не мога да се свържа с него.

Преди Бракс да отговори, в далечината изтрещяха изстрели. Всички като един се втурнаха към хеликоптера. Внезапно Конърс се закова на място.

— Сър, чуйте.

Постоянното бръмчене, познато от стотици стари военни филми, сега изглеждаше фантастично във внезапната си поява в реалния свят. Погледнаха към небето, заслонили очи.

— Да ми го начукат — промълви Конърс и поклати невярващо глава.

— Какво е това, по… — присъедини се Бракс.

— Мамка му, какво… — изписука и Скаут.

— Никаква мамка, момко, а Фоке-Вулф 190. Малка красавица, а? Най-бързият витлов изтребител, създаван някога от Луфтвафе.

— Май сме в Зоната на здрача — промърмори Скаут, докато немският изтребител профучаваше с рев над главите им.

В далечината Броди и Чюи видяха силует да се шмугва през вратата на стара джамия. Пробиха си път през купчината мъртви войници и трупояди. Влязоха в джамията и се заоглеждаха. И тогава ги чуха — тътрещи се стъпки, които приближаваха към тях откъм арката отляво. Първо един, после двама, накрая цяла орда зомбирани селяни се изсипа през свода с кървясали очи, протегнати ръце и провиснали челюсти, издавайки гърлени животински звуци. За миг двамата замръзнаха като вцепенени, но после се спогледаха и Чюи кимна.

— Бягай!

Излетяха от джамията и се понесоха през площада, но за разлика от филмите, тези мутанти не се движеха като сляпо стадо, а ги погнаха по петите. Чюи се обърна и стреля в движение от бедро. Погледът на Броди попадна върху най-близката постройка. На входа стоеше старец и ръкомахаше енергично.

— Насам! — викна майорът на Чюи.

Двамата се втурнаха в къщата. Чюи затръшна вратата и я залости с една греда. Опряха плътно гърбове във вратата и презаредиха оръжията си, дишайки тежко. Броди трепна. От сенките се появи старец. Беше същият, който преди малко им бе ръкомахал от прага. Дълга бяла коса се спускаше върху раменете му.

От обиколките си в Близкия изток Броди знаеше, че мъжът е суфи, ислямски мистик. За това говореше грубата вълнена роба, висяща от заоблените му рамене — на арабски „суф“ означава вълна. Суфите се обличаха аскетично, подобно на францисканските монаси, чиито груби домашнотъкани роби бяха символ на обета за бедност. Макар светият човек да изглеждаше крехък поради напредналата възраст и прегърбените рамене, от него струеше жизненост като от младеж. Бавно тръгна към тях. Погледът на Броди се отмести от бялата коса към блестящите очи, в които се четеше разбиране и мъдрост. Старецът заговори с дълбок и силен глас.

— Провидението ви доведе тук.

Изненадан от добрия му английски, Броди го зяпна, неспособен да каже каквото и да било. Непознатият се усмихна с разбиране.

— Да, говоря вашия език. Създателят ви доведе тук. Съдбата е като приливите и отливите на огромен океан. И ето че сега ви е изхвърлила на моя бряг.

Чюи надзърна през една цепнатина на вратата.

— Натрупали са се още. Стоят отвън в голям полукръг.

Старецът приближи и постави загрубяла от слънцето ръка върху рамото на Броди.

— Той е искал да видите това извращение на природата, това зло. Тук сте с определена цел. Птиците ще ви водят… Следвайте пътя на кукувиците, които снасят яйцата си в гнездата на другите птици.

Броди понечи да заговори, но не можеше да намери подходящи думи. „Ама че странен старец. Сипе загадки. «Кукувица» му отива идеално.“ Но нещо в очите му опровергаваше всякаква идея, че човекът е луд или оглупял от годините. Искрата на истината блестеше ярко в тях.

— Не се бой, синко. Трябва да имаш вяра.

И тогава чу необичайно познатото бръмчене на изтребител в небето, последвано от тракането на картечница. Сякаш прочел мисълта на Броди, старият суфи погледна нагоре и посочи стълбите.

— Виждаш ли, Той праща ангелите си да ви закрилят. Защо не се качите на покрива да ги поздравите? — след което се обърна, отдалечи се бавно и изчезна в сенките.

Чюи сви рамене.

— Какво имаме за губене? Хайде.

В помещението с трясък се посипа стъкло и нещо скочи през прозореца на гърба на Чюи. Мутантът пищеше и се гърчеше, докато раздираше до кръв скалпа и бузите на великана. Чюи нададе бойния си вик и рязко се извъртя, след което преметна нападателя през рамо и с все сила го тресна на пода. Онзи моментално скочи на крака. Хвърли се напред. От устата му се точеха дълги лиги. Чюи го сграбчи за рамото и заби дулото на картечния пистолет в корема му. Докато куршумите се забиваха в него, мутантът се затресе в спазми, сякаш бе хванал проводник с високо напрежение, и най-сетне се свлече на пода. Девлин и Чюи с тропот се затичаха нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.

7.

Блеър забеляза хеликоптера. Прелетя достатъчно ниско, за да познае, че хората около него са британци или американци. Мина над възвишението в посока към селото с намерение да завие и да се върне обратно.

— Какво правиш? — изкрещя Юсеф от задната седалка. — Приземи този звяр. Те ще ни помогнат!

Докато прелиташе ниско над селото, Блеър усети нещо нередно. Направи широк кръг и отново мина над постройките. Загледа с ужас как тълпата долу се нахвърли върху групичка бягащи американски войници, събори ги на земята и започна да… Свали пилотските очила, махна кожения шлем и разтърка очи. Нямаше грешка.

— Не! — изкрещя Юсеф. — Беше направил фуния с ръцете си над главата на Нур, за да го чува. — Закара ни направо в ада! Моля те, не кацай тук! Това долу са дяволски джинове! Ядат хора! Велики Аллах, спаси ни!

Блеър разбираше, че, макар да бе в истерия, Юсеф не е далеч от истината. Тълпата наистина ядеше хората долу и да я вземат дяволите, ако не сложи край на това. Пое дълбоко дъх и събра кураж. Зави надясно и отново направи широк кръг. Двигателят запищя като банши22. Блеър погледна контролния лост и видя червения бутон. Палецът й легна отгоре му, докато самолетът се спускаше надолу. Двете картечници на крилете затракаха, когато изравни машината и премина в бръснещ полет над селото. Блеър видя как бодовете се забиват в прахта и в масата трупояди. Обезумялата тълпа се пръсна. Профуча над тях и забеляза камионите. Бяха покрити с прах, но успя да различи големите червени букви по каросериите: ДЖЕНО-ДАЙН СИСТЕМС. Обърна за втора атака.

Горе на покрива Чюи и Броди гледаха как тъмната сянка на изтребителя се плъзна по площада. Глухото тракане на картечниците звучеше като раздиране на плат. Запалителните и трасиращи куршуми от крилете прорязваха въздуха и избухваха в пламъци, когато улучваха целта си.

След като самолетът се отдалечи, до ушите им достигна друг звук — стабилното бръмчене на хеликоптерни витла. Върху тях падна сянка. Мъчейки се да се задържат на крака под силния вятър на роторите, двамата заслониха очи и погледнаха нагоре точно когато другарите им започнаха да се спускат по въжета върху покрива. Броди различи тлъстата глава и зъбатата усмивка на Конърс, който му даваше зад картечницата знак с вдигнат палец. Бракс изтича при тях.

— И ако това не е радост за наскърбените ми очи — викна му Броди.

— Май здравата сте се подредили, а, Броди. Някаква следа от другия екип?

Броди и Чюи се спогледаха мрачно. Чюи хвърли поглед към мелето долу, след което се обърна към Бракс.

— Да кажем просто, че са изчезнали при изпълнение на служебните си задължения, и да спрем дотук.

Объркан, Бракс се обърна към Броди с надеждата да получи по-добро обяснение. Броди кимна.

— По-късно ще направя отчет. А сега да се пръждосваме оттук.

Отново чуха пронизителния писък на двигател и се обърнаха. Крилете на изтребителя се наклониха, машината прелетя над тях и бавно започна да се издига, насочвайки се на изток. Бракс се намръщи.

— Нацистки изтребители, сини светлини, цял взвод изчезнали… И проклет да съм, ако не видях някаква красива червенокоска да управлява тази птичка.

Чюи изсумтя и намигна на Броди.

— Може пък да е маскиран ангел.

8.

Лондон

Високият риж свещеник чакаше търпеливо зад зелената линия пред митническото гише. Надписът над кабината гласеше: „Само за дипломати“. Мъничката ръка на Нур държеше здраво голямата длан на свещеника и нервно я стискаше за кураж. Ярките й виолетови очи гледаха нагоре към мъжа. Нур изучаваше лицето му. Беше меко и кръгло като сирене и й напомняше на пълна луна, осеяна с кратери. Свещеникът почеса пъпчивата си буза, погледна надолу и зелените му очи й намигнаха под гъстите рижави вежди. Физиономията му стана смешна и луничките на месестия му нос сякаш затанцуваха.

Беше техен ред. Застанаха пред гишето. Мъж с кльощаво лице взе паспорта на свещеника. На Нур документът й се виждаше хубав. Върху корицата му имаше златен печат с два кръстосани ключа. Митническият служител го отвори.

— Отец Доминик Кели, аташиран към ватиканския нунций в двора на свети Яков, с дипломатически статут.

Отец Кели се усмихна широко.

— Точно така. Да ви представя и младата ми повереница.

Докато плъзгаше новия паспорт по плота, свещеникът леко побутна момичето с коляно. Нур схвана намека, разпери полите на яркосинята си рокля и направи тромав реверанс, като се мъчеше да запази равновесие. Блестящите лачени обувки я убиваха на пръстите. Видя как бързата усмивка на кльощавото лице изчезва и се сменя с намръщена физиономия, когато митничарят забоде клюноподобния си нос в паспорта. Този човек изобщо не й харесваше, но тя помнеше заръките, които й бяха дали Блеър и брат й, отец Кели, преди да се качат в самолета. Лепна широка усмивка на лицето си и се помъчи да скрие колко уплашена е всъщност.

— А вие, малка госпожице, сте Гуендолин Грейс Кели — изрече със съмнение кльощавият и я стрелна с малките си очи.

На бузите на Нур се появиха трапчинки.

— О, можете да ме наричате просто Уенди, сър.

— Тя е моя племенница — обади се отец Кели.

Погледът на служителя се премести от едрата рижава коса и пепелявото отрупано с лунички лице на свещеника към светлорусата копринена коса и смуглата кожа на Нур.

Отец Кели се наведе напред.

— Осиновена е — прошепна доверително той.

Митническият служител изпуфтя и поклати глава, след което подпечата паспортите.

— Добре дошли в Обединеното кралство.

Настаниха се на задната седалка на блестящата черна лимузина. Нур се зазяпа в смешната шапка с червен пискюл на шофьора. Мъжът ги очакваше на паркинга и се отнасяше с отец Кели и с нея като с принц и принцеса. Харесваше го, дружелюбната му усмивка и пискливият му глас я разсмиваха. Изхихика при мисълта за физиономията на горкия Юсеф, когато Блеър най-сетне успя да приземи самолета край селото на братовчед му. Спомни си как стадото кози се пръсна под тях. От люлеенето на крилете я заболя коремчето. Успяха да закачат покрива на една къщурка и по някакво чудо кацнаха невредими, макар Блеър да бе казала, че самолетът бил „проклета развалина“.

После археоложката намери телефон и се обади на брат си, важен човек; живеел на място на име Италия, но в момента се намирал в някакъв град на име Истанбул в Турция. Той прати самолет за тях.

Когато видя как в очите им заблестяха сълзи, докато се прегръщаха на летището в Истанбул, Нур разбра колко много се обичат отец Кели и Блеър. Прекараха нощта в скъп хотел с хлъзгави копринени чаршафи и толкова дебели килими, че Нур се бе засмяла, когато босите й крака докоснаха пода. Гъделичкаше.

На сутринта излязоха на пазар и Блеър й купи хубави нови дрехи. Нур леко се натъжи, когато си помисли за семейството си. Блеър й намигна над чашата горещ шоколад и й каза да затвори очи. Когато ги отвори, се оказа опряла нос в голямо розово животно от плюш с копчета вместо очи. Блеър й обясни, че му викали Мечо. Нур се влюби в меката играчка и го нарече мистър Мъфинс. Не го изпускаше от очи, ядеше с него, спеше с него, а сега пътуваше с него към непознат нов свят. Знаеше, че Блеър ще ги настигне с друг полет. Беше й обещала. Беше казала също, че отец Кели може да прави чудеса и ще й осигури ватикански паспорт, който бе нещо като вълшебен билет. Билет, с чиято помощ може да посети далечни места и да отиде в дома на Блеър в Лондон, за да живее при нея. При мисълта за Блеър в крайчеца на окото й се появи мъничка сълзица. Страшно много й липсваше.

Завъртя се на място. Гладката кожена седалка заскърца под дирника й. Думата й се видя много смешна, когато я чу от устата на Блеър. Спомни си как се надигна от каменистата земя след злополучното кацане, разтърка задните си части и промърмори: „Никога вече няма да мога да паркирам сладкия си дирник на твърд стол“.

— Отец Кели?

Той й се усмихна топло.

— Моля те, наричай ме Доминик. Как ти се струва Лондон, мъничката ми?

— Толкова е голям, а сградите изглеждат стари и различни, сякаш са излезли от книжка с картинки.

— Защото са били рисувани много пъти в книжки с картинки. Чакай, имам нещо за теб.

Наведе се напред към шофьора.

— Отец Бенджамин, носите ли онази книга?

— Заповядайте — отвърна шофьорът и подаде книгата през седалката.

Отец Кели я остави в скута на Нур. Тя прочете заглавието. „Питър Пан.“

— В нея се разказва за едно момиче, което може да лети.

— Като мен ли? — попита Нур и нетърпеливо запрелиства книгата.

Той се усмихна.

— И името й е същото като това, което ти измислихме.

Нур сбърчи носле.

— Имаш предвид „Гуен-до-лин“?

Отец Кели се изсмя от сърце.

— Да, но карай с Уенди за по-кратко.

Нур вдигна очи, лицето й бе леко намръщено.

— В твоята къща ли отиваме? Много съм уморена и гладна. Може би жена ти ще ни сготви агнешко с ориз?

Двамата свещеници избухнаха в добродушен смях. Това обърка Нур. Не виждаше какво смешно има в агнешкото и ориз.

Големият черен „Мерцедес седан“ ги следваше на дискретно разстояние. Жената на мястото отпред говореше по мобилния си телефон, без да откъсва поглед от лимузината. Беше поразителна с прическата си в стил 60-е, високите скули и лебедовата шия. Но в същото време светлорусата, почти бяла коса и категоричната линия на челюстта й излъчваха нечовешка бруталност. Тънките й устни, боядисани с тъмноалено червило, бяха жестоки.

— В момента сме точно зад тях — каза тя. — Няма да има грешки.

Изви сапфирените си очи, заслушана в гласа отсреща.

— Ще се доберем до момичето на всяка цена.

Затвори телефона и запали цигара, оставяйки никотина да напълни дробовете й. Издиша и погледна за момент оранжевото пламъче, преди да дръпне отново. На устните й заигра тънка усмивка. Премести се по-близо до шофьора. Под шития по поръчка костюм на Армани носеше прилепнала по тялото блуза от бяла коприна, която подчертаваше едрия й бюст. Горните копчета бяха нарочно разкопчани, разкривайки щедрата цепка между гърдите. Разтърка шията си и въздъхна. Очите под неандерталското чело на шофьора се насочиха към гърдите й. Усети как погледът му се задържа върху тях. Нацупи устни, запърха с дългите си изкуствени мигли и отърка бедро в крака на шофьора. Показалецът на лявата й ръка проследи вътрешния шев на панталона му. Кокалчетата му побеляха от стискане на волана, масивните му мускули и бицепси се издуха под тясното сако. Докато се навеждаше да духне дима в ухото му, тя заби върха на горящата цигара в опакото на едрата му длан и завъртя жестоко. Той изобщо не реагира. Усмихна се мазно, без да откъсва сиво-жълтите си очи от пътя. Все още незадоволена, тя одра бузата му с дългите си червени нокти. Потече кръв и той разсеяно я избърса с ръчището си.

— Du drecksack! Ама че си досада, Ернст — рече тя и намусено се върна на мястото си.

Извади пистолета от кобура под мишницата си и вкара патрон в цевта, след което се загледа напрегнато в лимузината, облизвайки горната си устна с влажния връх на езика си. Двете горили на задната седалка избухнаха в подигравателен смях. Тя им кимна през рамо.

— Gen fick deine Mutter! Ако някой от вас прецака работата, ще видим кой ще се смее последен, животни такива — предупреди ги тя с прелъстителен и същевременно заплашителен глас.

9.

Блеър седеше между един мъж, който имаше нужда от по-дълъг обезопасяващ колан, и жена, която настояваше да й разкаже историята на живота си от самото начало. Полетът се оказа доста дълъг. Утешаваше я мисълта, че Нур я чака в Лондон. Пътуването отделно бе необходима предпазна мярка, в случай че някой тръгне да се оглежда за самотна червенокоска с дете.

Не беше сигурна как брат й Доминик ще реагира на позвъняването й. Все мърмореше и повтаряше, че експедициите й са прекалено опасни. След смъртта на родителите им в автомобилна катастрофа двамата се бяха сближили. Доминик стана свещеник и така сбъдна мечтата на майка им, макар на Блеър да й се искаше родителите й да бяха гледали с по-добро око на нейната кариера. „Не можем да имаме всичко, нали така?“ — чу гласа на майка си да я укорява за хиляден път. На лицето й заигра усмивка.

Дълбоко в сърцето си знаеше, че Доминик ще им помогне. Нямаше абсолютно никакъв начин да изостави горкото дете. Само при мисълта за начина, по който Ал Даджал докосваше брадичката на Нур, Блеър настръхваше. Някъде дълбоко в себе си имаше натрапчивото чувство, че това не бе последната й среща с кучия син. Пък и Нур не беше просто най-обикновено дете, нали така? Беше изумена от аурата, излъчвана от момичето. От силата. От спокойствието й пред лицето на смъртна опасност. Не, мъничката беше специална и още как.

Пресата лепна на отец Доминик Кели прозвището „ватиканският детектив на чудесата“, след като разследва един случай на стигмата в Бразилия. Е, Нур определено беше по неговата специалност. Истински чудотворец от плът и кръв.

Самата тя така и не успя да си роди свое дете. Лекарите бяха категорични, че не е в състояние да забременее. Така че молбата към Доминик да използва ватиканските си връзки и да прехвърли Нур в Англия беше сериозна стъпка. В крайна сметка щеше да им се наложи да минат по съответните канали, но непосредствената задача бе Нур да бъде в безопасност. Да бъде обичана.

Отец Кели четеше на Нур от книгата за Питър Пан. Клепачите й се отпускаха все повече с всеки следващ ред. „Горкото малко създание“, помисли си той. „Ама че изпитание за едно дете.“

Позвъняването на Блеър го беше изненадало. Не я бе чувал от месеци. Но страхът в гласа й разкъса сърцето му. Беше готов да преобърне целия свят, за да спаси детето.

Използва мрежата от стари приятелства, съществуваща дори във Ватикана, призова другарите си за помощ и осигури документите на момичето. Той също вярваше, че в този свят силите на злото не спят. За бога, нима сам не се бе сблъсквал многократно с тях?

Погали копринената коса на Нур, която вече спеше дълбоко, свита в скута му. Помисли си за пътуването си до Истанбул и за други градове, където преживя странни случки. Предчувствието не го бе излъгало. В края на краищата дневникът на Юнг, който търсеше, наистина се оказа у дервишите. Убедени от неговата искреност и добрите му намерения, те се бяха съгласили да се разделят със записките. Техните тайните можеха да дадат решението на старата загадка, на която бе посветил живота си баща му и която сега обсебваше неговия.

Изгаряше от желание да се прибере в Лондон и да се върне към първата си любов, изучаването на старите алхимически кодекси. Ако животът му бе поел по друг път, с радост щеше да последва по стъпките баща си и щеше да живее като скромен учен в някой малък университет с достатъчно свободно време за проучванията си.

Лимузината отби в тясна уличка. Голям товарен камион препречваше движението на кръстовището. Когато спряха пред него, отзад се чу рев на мощен двигател и писък на спирачки. Доминик се обърна в посока на звука и погледна през задното стъкло. Голям черен мерцедес закова зад тях. Вратите му рязко се отвориха. Висока слаба жена с прекалено големи слънчеви очила, облечена в елегантен костюм, слезе от предното място, следвана от двама мъже в тъмни дрехи. Светлорусата й коса проблясваше на слънцето. В ръката й имаше пистолет. Междувременно другите двама застанаха отстрани на лимузината, насочили оръжия към тях. Осъзна, че това бе очевидна и проста засада, а лимузината не беше бронирана. Като се мъчеше да заключи вратата, Доминик изкрещя на отец Бенджамин:

— Натисни газта… дошли са за детето!

Отец Бенджамин превключи скоростите. Лимузината се понесе назад и блъсна бронята на мерцедеса. Бенджамин върна отново на първа и натисна газта до дупка. Мощният V-8 двигател изрева, задните гуми засвириха и от тях се вдигна дим. Но тежката лимузина остана на място. Броните на двете коли се бяха заклещили. Страничният прозорец на шофьора внезапно експлодира. През дупката се подаде дуло със заглушител. Последва задавено кашляне. Двата куршума улучиха отец Бенджамин в гърдите, тялото му се разтресе на седалката и бавно клюмна напред. Доминик успя да различи единия от мъжете, който държеше някакъв блестящ инструмент в ръка. Вървеше към неговата страна на лимузината. Свещеникът закри с тяло Нур, за да я предпази от предстоящата атака. Тряс. Прозорецът се пръсна и върху Доминик се посипа дъжд от стъкло.

— Внимавай, du arschgesicht! — разнесе се дрезгавият глас на жената. — Ще нараниш детето!

Груби ръце измъкнаха Доминик от лимузината и го приковаха на паважа. Вдигна глава и видя как мъжете измъкват Нур от купето. Тя не се съпротивляваше, само стискаше до гърдите си плюшения мечок. Когато умоляващият й поглед срещна неговия, Доминик се опита да се изправи. Лъхна го тежка миризма на парфюм. Дългите крака на жената се заковаха пред него и скриха момичето от погледа му.

— Не мърдай, отче — спокойно рече тя и го ритна свирепо в ребрата с острите си обувки.

Чу се изпукване на кост. Доминик тихо изстена. Като в просъница видя как тя коленичи пред него, почувства как дългите й пръсти приглаждат косата му, усети горещия й дъх по лицето си, когато го приближи.

— Тихо сега, lieber23. Болката е gut, ja!

Прошепна го в ухото му, докато забиваше дулото на пистолета в наранените му ребра.

— Ханс, вземи и този — извика тя на един от нападателите. — Харесва ми.

10.

Броди Девлин кимна на морския пехотинец с момчешка физиономия, който стоеше на пост до вратата. Двамата с Чюи се качиха в асансьора и се спуснаха в недрата на американското посолство. Тръгнаха по стерилно белия коридор с неонови лампи, който водеше към комуникационния център. Един след друг поставиха длани върху четеца и погледнаха с дясно око в окуляра, който сканира ирисите им. Камерите проследиха движенията им и прехвърлиха отличителните им белези в компютъра за идентификация. С остро бръмчене тежката бронирана врата се плъзна настрани и двамата влязоха.

Подобно на коридора, голямото помещение бе боядисано в бяло. Цареше безукорна чистота — човек можеше да яде направо на пода. Покрай стените се извисяваха рафтове с електроника. Хладният въздух в комбинация с хром, блестящ метал и бели плочки придаваше на мястото студен и малко извънземен вид. Около дългата конферентна маса, затворена в дебела стъклена черупка, стояха педантично подредени въртящи се столове. Над единия край на масата имаше голям течнокристален дисплей в метална рамка. До него се мъдреше автомат за унищожаване на документи и чувал за отпадъците, които се изгаряха ежедневно.

Мястото, наречено „Клетката“, бе напълно защитено от подслушване. Непрекъснато се проверяваше за бръмбари, а когато вътре се събираха хора, се спускаше филм, който пропускаше образ и звук само в едната посока.

Някои се бяха изсмели на идеята за къртица в посолството, която чете по устните. Но когато това се оказа реалност, взеха нужните мерки. Компютърджиите седяха зад конзоли и работни станции и пресяваха информационния трафик на посолството. Зад една по-голяма конзола в ъгъла се намираше командният център, който служеше като многоканален посредник между екипите за наблюдение и охрана. Компютърджията, погълнат от наръчника с трикове за най-новата версия на играта „Хало“, вдигна глава.

— Скучен ден, а, Рейнълдс? — поздрави го Броди.

Младокът сви рамене.

— Работата си върви. Какво има, майоре?

— Междуведомствена среща. Искам да заглушиш конферентната стая.

— Има я в графика — каза компютърджията и посочи окаченото на конзолата разписание. — Соренсън ли я свиква? — попита той с блясък в очите, който направо си плачеше да го сритат в задника.

Посолството бе малък свят и слуховете се разпространяваха като горски пожар. Броди знаеше, че шефът Бил Соренсън е бесен от пълното прецакване в Сирия. Но като цяло Бил беше добър ръководител и здравомислещ човек.

— Никой не харесва умниците, синко — мрачно рече Чюи.

Леденият му поглед определено изнерви компютърджията, който преглътна с мъка и кимна пресилено. Вратата избръмча. Влезе лейтенант Бракстън с още двама души. Броди разпозна единия като главен инспектор Адам Нюли от CO15, известен официално като Специален филиал — отдел на Скотланд ярд, занимаващ се с крупни престъпници и контратероризъм. Другият бе дребен, скован и с воднисто сини очи, които обгърнаха наведнъж цялото помещение. Погледът му бе буден и интелигентен. Беше доста пълен, но тлъстините му донякъде се прикриваха от елегантната кройка на тъмния костюм. Лицето му бе сивкаво — бледо, кръгло — от онзи тип, който бързо се забравя. Приличаше на човек от старата школа — Тайните служби на Нейно Величество. От работата си с тях Броди знаеше, че повечето са метросексуални, както ги наричаха от другите отдели — по-скоро хилави сноби в скъпи костюми и издънки на елитни университети, отколкото на прословутия агент на МИ-6, изигран от Шон Конъри. Или казано направо, това бяха шайка долнопробни типове, които не се доверяваха на никого извън своя кръг. Нюли се завтече да ги поздрави, протегнал тънката си белезникава ръка.

— Ей, момчета, отдавна не сме си чукали челата.

Броди забеляза куфарчето, закопчано с белезници на лявата му китка. Когато Нюли понечи да се здрависа и с Чюи, великанът предпочете да постъпи като типичен индианец — остана мълчалив, неподвижен и с каменен поглед. Слисан, Нюли го огледа от глава до пети.

— Господи, Броди. С какво го храните този?

— Майоре — обади се Бракс. — Това е сър Нейджъл Къмингс от…

— Нашите скъпи приятели от Леголенд. — Броди използва прякора на Централата на Тайните служби на брега на Темза, чиято шантава сграда приличаше на кубчетата на детския конструктор.

— Удоволствието е изцяло мое, майор Девлин — рече Къмингс с пренебрежителна усмивка.

После се обърна към Чюи, който неохотно протегна ръка и се представи. Дебелакът повдигна вежди и отказа да се здрависа. Къмингс огледа останалите и заговори сякаш Чюи го нямаше.

— Рейнденсър, а? Американски червенокож от плът и кръв, колко необичайно.

„Копелето току-що си стъпи на хуя“, помисли си Броди и трепна. Пое дълбоко дъх и издиша енергично.

— ЕЕ-ТО-ШНЕЕ, ХО-НАУ-ЙЕ — изрече с безизразна физиономия Чюи.

Къмингс го погледна объркано, но после на тлъстото му лице се изписа разбиране.

— А, родният ти език, стари момко. Колко очарователно наистина.

Броди прехапа долната си устна, за да не се изсмее. Чюи го беше научил достатъчно на езика на дакота; великанът току-що бе нарекъл Къмингс лъжливо копеле. Чюи се ухили.

— Te futeo et equum tuum — добави той.

Къмингс поклати глава с още по-объркано изражение. Сви равнодушно рамене. Тлъстите му пръсти с грижливо поддържан маникюр измъкнаха от джоба на сакото златен часовник на верижка. Златистите му очи примижаха.

— Доколкото знам, срещата е уговорена точно за петнадесет и тридесет или иначе казано — след четиридесет и осем секунди. — Хлопна капака и закрачи небрежно към Клетката с ръце в джобовете.

Броди се обърна към Чюи.

— Схванах първата част, но какво беше онова накрая, по дяволите?

— Напоследък се опитвам да намаля псувните, шефе — стеснително обясни Чюи. — Затова залегнах малко над латинския.

— И какво?

— Казах на чекиджията да върви да се шиба и да го сложи и на коня си.

След като зае мястото си на масата, Броди включи интеркома.

— Рейнълдс, заключи и пусни завесите.

Вратата се затвори с пневматично съскане и екранът се спусна. Зеленият кодиран телефон иззвъня. Девлин се извини на останалите и вдигна. Трепна, когато видя, че Чюи се е наместил до дъртия дървар Къмингс. Замириса му на беля с главно Б. В слушалката се разнесе гласът на Соренсън.

— Девлин, чуват ли ни?

— Не, сър, но останалите са тук и чакат.

— Добре, ще ми отнеме само секунда. Нямаме никакви нови вести за изчезналите участници в операцията. За преговори със сирийците за връщане на телата не може да става и дума. Последните сателитни снимки показват, че сирийски самолети са бомбардирали целия район и направо са го затрили от лицето на земята. Доколкото можем да определим, селото е било биогенетичен експеримент, който ужасно се е оплескал, и някой е искал напълно да заличи следите си.

Гласът на Броди засече.

— А семействата на момчетата?

— Лично им се обадих. Не исках да научават по друг начин.

Усети болката в гласа на Соренсън. Той беше прям тип.

— А сега на въпроса. Имаме сведения, че Ал Даджал е в Европа и се насочва към теб.

— Нагло копеле, а?

— Това може да е най-голямата му слабост. Използвай я.

— Разбрано, Бил. Имаш ли представа кой му е свръзката тук?

— Точно затова уредих тази междуведомствена среща. Трябва да държим капака затворен, че иначе всички ще поискат парче от баницата.

— Но не и нашите гости?

— Щом чуеш брифинга, ще получиш по-ясна представа, майоре. И още нещо…

— Този път няма да остана с празни ръце, сър.

— Добре казано. А сега пусни конферентната връзка.

Всички обърнаха глави, когато вратата изсъска и Скаут Томпсън се промъкна стеснително в помещението, закъснял както обикновено. Скаут имаше слабост към жените и нощните клубове и в момента очите му приличаха на прогорени в одеяло дупки. Но като цяло беше добро хлапе. Броди му хвърли мръснишки поглед, колкото да се заяде с него. Гласът на Соренсън изпука от говорителя в центъра на масата.

— Господа, ще започваме ли?

Седящите го поздравиха кратко.

— Както знаете, нашите правителства имат огромен интерес към Ал Даджал и всички ние платихме прескъпо, за да спрем точно сега. Според последните сведения миналата седмица се е намирал в Истанбул. Източниците ни съобщават, че търси антики. За съжаление изгубихме дирите му, преди да успеем да пратим екип да го прибере. И, както обикновено, турските тайни служби не изгаряха от желание да ни съдействат.

— Антики ли? — попита Къмингс и наклони глава.

— Точно така. По всичко изглежда, че проявява голям интерес към една карта, изложена в музея Топкапъ, известна като Картата на древните морски крале. Създадена е през шестнайсети век, но ако се вярва на преданието, за нейна основа са послужили карти от времето на Александър Велики. Както и да е, важното е, че прехващане на клетъчния му телефон потвърди, че смята да продължи към Лондон, но не знаем точно как или кога, а само, че ще бъде скоро.

— Възможни свръзки? — попита инспектор Нюли.

— Инспекторе, мисля, че вече можете да се досетите въз основа на сведенията, които помолих да споделите с екипа ми.

Нюли кимна, вдигна куфарчето на масата и разкопча белезниците си.

— Сателитите минаха на няколко пъти над селото, майор Девлин… преди то да бъде унищожено — продължи шефът. — Моля обърнете внимание на екрана.

Защитените конферентни връзки даваха възможност на Соренсън да управлява дистанционно цифровия дисплей направо от Вашингтон. Пикселите показаха колона камиони. Образът се увеличи върху логото: ДЖЕНО-ДАЙН СИСТЕМС.

— ДЖЕНО-ДАЙН СИСТЕМС, господа — продължи Соренсън. — Какво правят техни камиони в това затънтено, забравено от бога сирийско село? Мистър Къмингс, бихте ли ни запознали по-подробно с компанията моля?

Къмингс прочисти гърлото си.

— ДЖЕНО-ДАЙН е международен консорциум със седалище в Обединеното кралство. Негов основател и изпълнителен директор е Хайнрих фон Гант.

На екрана се появи снимка на Гант.

— По националност е германец, емигрирал в Англия след войната. Съответно е променил и името си. Истинското му име е Хайнрих Щрайхер фон Ганцигер. Учен и индустриалец едновременно.

— Опасна комбинация — обади се Нюли.

Къмингс изви очи към тавана.

— Мога ли да продължа, без да ме прекъсвате, моля?

Броди се загледа в лицето на Гант. Човекът бе стар като греха, с дълга копринена бяла коса, сресана назад. Лицето му беше като изсечено. Имаше високоинтелигентно чело, тънки като бръснач устни и дребни жълтеникави зъби. Като се вгледа по-внимателно, Броди забеляза нещо странно. Неясно защо, но физиономията му се струваше някак изкуствена, почти като маска. Къмингс продължи монотонно:

— Официално Гант е машинен инженер, макар че освен това се е самообразовал… занимавал се е с всичко от физика до философия и владее свободно шест езика. Страст са му историята, археологията и антиките, особено старите книги. По време на войната е участвал в разработката на германските „оръжия на бъдещето“. Имал е остри разногласия с Вернер фон Браун24 относно непосредствената полза от ракетните програми Фау-1 и Фау-2. В биографията му има и елемент на мистика. Членувал е в окултна пангерманска организация, известна като Der Vril Gesellschaft или Обществото „Врил“, издънка на прословутото Общество Туле. Става дума за същата онази група аристократи и интелектуалци расисти, издигнала на власт Хитлер. Участвал е в създаването на нацисткия окултен център „Аненербе“, което много добре пасва на интереса му към археологията.

— Химлер не беше ли пращал експедиции по цял свят да търсят Кивота или нещо такова? — прекъсна го Броди.

— По-точно Химлер е искал да открие категорично доказателство за чистотата и произхода на арийската раса — обясни Къмингс. — Пращали са експедиции в Норвегия, Тибет и дори в Сирия и Ирак през трийсет и девета, малко преди войната. Родителите на нашия приятел Ал Даджал са ръководили разкопки в Сирия.

Думата „Сирия“ сякаш прониза Броди в червата. Възможно ли бе да има някаква връзка между разкопките на нацистите и странните събития, на които бе станал свидетел съвсем наскоро?

— Да, майоре, но в програмата им са влизали и експерименти с живи хора и по-точно с нещастните евреи от концентрационните лагери — добави лейтенант Бракстън.

Бракстън беше работил в Отдела за специални разследвания към Министерството на правосъдието, занимаващ се с издирването на стари военнопрестъпници, благодарение на което беше натрупал енциклопедични познания за Втората световна война. Макар по професия да бе прокурор, Бракс предпочиташе да работи на терен — за най-голямо неудоволствие на шефовете си, които смятаха, че ще бъде по-полезен с молив в ръка и забоден в стари прашни досиета нос. Изследователските му умения, свободното владеене на германски и славянски езици и бързият му ум му бяха осигурили място в „Омега“.

— Избирали онези, чиито черепи изглеждали интересни, след което ги застрелвали и използвали скелетите им за проучвания — продължи Бракс. — Знаете за генетичните експерименти на доктор Йозеф Менгеле. За да изучат въздействието на раните върху човешкото тяло, просто хващали някой нещастник и го застрелвали в червата, след което гледали какво става, докато му изтича кръвта. А като стана дума за „Врил“, май имам спомен, че основателят му е някой си барон Фон Щрайхер. Да няма роднинска връзка с нашето момче Хайнрих Щрайхер фон Ганцигер?

— Господа, ако позволите! — намръщи се Къмингс. — Тази извратена идеология не е просто някакъв далечен кошмар. Неонацистките групи и ислямските фундаменталисти са намерили обща точка в омразата си към цялата еврейска раса и целта им е да я заличат от лицето на земята. Но да се върнем на фактите. Хайнрих фон Ганцигер, известен също и като Гант, е познат най-вече като едър търговец на оръжие, специализирал се напоследък в безпилотни оръжейни системи, но също така разполага и с изследователски центрове, занимаващи се с генетика. Освен това е натрупал огромно богатство, осигуряващо му сериозно влияние на глобалната финансова и политическа арена.

Чюи беше започнал да се върти в стола си като лош ученик. И точно като такъв изненадващо вдигна ръка. Къмингс се опита да го игнорира, но Чюи не се отказваше.

— Добре, мистър Рейнденсър, въпроси ли имате?

Чюи издиша шумно.

— Само един. Кой, по дяволите, е пуснал този Canis Filius25 в Англия и пази грозния му гъз?

Броди се сви. „Пак се почва с латинските кретении.“ Къмингс премълча, защото гласът на Соренсън се разнесе от говорителя.

— Чюи, чувал ли си за „Операция кламер“?

Чюи кимна, заслушан внимателно. Броди Девлин поклати глава и отговори вместо големия малоумник.

— Нашият „родоски учен“ кима в знак на съгласие, Бил.

— След войната е паднало голямо грабене — продължи Соренсън. — Щатите, руснаците и Чърчил са се надпреварвали да се докопат до германските разработки, най-добрите им учени и инженери. Било е необходимо зло. И да, някои… кучи синове, да използвам латинската ти фраза, така и не са си платили за военните престъпления. Хайнрих фон Ганцигер е бил спонсориран от Обединеното кралство, а… е, Щатите също са помогнали финансово в разработката на оръжейните му системи. Това отговаря ли на въпроса ти?

Къмингс погледна към Чюи със свити на цепки очи, в които се четеше снизхождение. Чюи се завъртя в стола си и… Броди скри лице в дланите си, когато видя как великанът извърта задника си към Къмингс и пуска гръмка пръдня, която раздра и боядиса въздуха. Чюи хвърли на Къмингс поглед стил „лапай го“ и му рече:

— Fabricate diem, caput steronis! Оправи ми деня, лайняна главо!

Около масата избухна смях. Лицето на Къмингс се сбърчи и той стисна носа си с пръсти.

— Чудно, толкова зряло и направо… чудно.

Остана да стои изчервен и неподвижен като истукан, така че Нюли взе думата.

— Благодаря, мистър Къмингс. И тъй, докъде бяхме стигнали? А, да, до ролята на Гант и любопитното му минало. И нашите, и американските експортни служби се опитват от години да пипнат Гант за продажби на контролирани и засекретени технологии и оръжия. Напоследък от Мосад също са му вдигнали мерника. Изглежда, е сключил сделки с всеки ислямски фанатик в Близкия изток. Има подозрения, че продава плутоний на Северна Корея и Иран. С две думи, станал е неудобен за короната.

— Май всеки би имал интерес мистър Гант просто да… изчезне — обади се Бракс.

Никой не продума, но погледът на Нюли се закова върху Къмингс. Онзи надигна с мъка тлъстото си тяло и отиде начело на масата. Пъхна палци в джобовете на жилетката си и въздъхна тежко.

— Дяволите да го вземат… един от най-добрите ни агенти се опита да проникне в ДЖЕНО-ДАЙН. Изчезна безследно. Снощи тялото му изплува в Темза.

В Клетката се възцари тишина.

— Аутопсията показа, че е бил подложен на продължителни и ужасни мъчения… Ще пропусна детайлите.

— Съжалявам за загубата ви — промълви Броди.

Сигурен бе, че изразява съчувствията и на всички останали. Отново се обади Соренсън.

— Майор Девлин, знаем, че Ал Даджал работи за Гант и може би отдавна. Трябва да му отмъкнем бързо стоката и… да се надяваме, че междувременно ще уцелим когото трябва.

Присъстващите се спогледаха със сериозни лица.

— Искам екипът ти да мине в нелегалност и да проникне в организацията на Гант.

— Какъв е планът, сър? — сухо попита Девлин.

— Двоен. Ще се представиш като купувач на оръжие. С познанията си в областта би трябвало нямаш грижа.

— А втората част?

— Неговата страст, хобито му… ще бъде стръвта — обясни Соренсън. — Утре следобед Гант ще присъства на изложба и лекция в Британския музей. Йейлската библиотека показва стар кодекс — алхимически текст, известен като ръкописа на Войнич. Искам да бъдеш там и да му пуснеш мухата с оръжията. Друг служител ще му направи предложение, на което няма да може да откаже.

Броди се наведе над масата.

— Кой е той и за какво става въпрос, Бил? — меко попита той.

— След смъртта на баща си професор Доминик Патрик Кели наследи мантията на най-големия познавач на алхимията в Обединеното кралство. Отец Кели ще предложи на Гант липсващите страници от ръкописа на Войнич, в които се съдържа ключът към разшифроването на цялото проклето нещо.

Броди погледна объркано говорителя.

— Отец Кели ли каза? И как да го намеря?

Соренсън се засмя.

— Да, той е католически свещеник, но има докторат по история. Няма да е трудно да го откриеш. Той ще изнася лекцията.

— Нека обясня на майор Девлин защо Гант е толкова обсебен от Войнич и алхимията — намеси се Къмингс и се обърна към Броди. — Забелязах, че гледахте въпросително снимката на Гант на екрана.

Затрака с клавиатурата и изображението се появи отново.

— Лицето му прилича на маска — рече Броди. — Сбъркано е. Прекалено симетрично.

— Точно така, майор Девлин. Нека обясня. Преди известно време Гант бил сериозно ранен при експлозия в една от изследователските си лаборатории. Бил ужасно обезобразен. А интелигентността му отстъпва единствено на неговата суетност. Знаем, че е похарчил цяло състояние за пластични операции. Източниците ни обаче твърдят, че в крайна сметка всичко било напразно. Това, което виждаме тук, е наистина протеза или козметика, ако искате. Наел е най-добрите гримьори на Холивуд да изработят лицето му. Никой никога не е виждал що за чудовище се крие отдолу.

Чюи изсумтя и Къмингс инстинктивно запуши носа си. Великанът завъртя очи.

— Значи си имаме истински фантом от операта, така ли?

— Много добре казано, мистър Рейнденсър.

Чюи го погледна изненадан — като че ли Къмингс най-сетне бе харесал нещо в него.

— Сравнението ви е съвсем точно. Гант е яростен и отмъстителен социопат. А за да станат нещата по-лоши от негова гледна точка, той няма наследници, които да продължат името на рода му. Синът му загинал в автомобилна катастрофа преди няколко години. Единствената му жива роднина е племенницата му Марго Гант. Доста привлекателна жена, явно наследила девиантните вкусове на чичо си. — Къмингс кимна на Нюли.

Главният инспектор пое дълбоко дъх.

— Момчетата от полицията твърдят, че Марго Гант често посещава долнопробни садо-мазо вертепи и си пада по камшици и куки. Освен това не била много придирчива дали партньорите й са момчета играчки или момичета под наем, нито пък дали участват доброволно или не.

Нюли се изчерви, докато говореше. Скаут най-сетне се съживи, сякаш боднат с остен.

— Аз съм доброволец да обиколя клубовете и да се сближа с нея, майоре.

Броди сви рамене и поклати глава.

— Знаех си.

— Прекаленото сближаване с вълчица като нея може да те остави с чуканче, момче — обади се Бракс и размаха свита в китката ръка към Скаут, който я перна.

— Ако сме задоволили долните си желания и фантазии, да продължим към Войнич, става ли? — отново взе думата Къмингс. — Въпреки преобладаващите представи алхимията не се занимава само с търсене на начин за превръщането на оловото в злато. Тя е също така тясно свързана с мита за Фонтана на младостта. Знаем, че Гант е финансирал експедиции до Юкатан в Мексико да го търсят. Знаем, че е похарчил не по-малко състояние и в опити да удължи живота си и да възстанови лицето си. Най-странното във всичко това е, че може би е постигнал известни успехи в търсенето на вечна младост.

Къмингс млъкна и отново затрака с клавиатурата. На екрана се появи пожълтял документ.

— Как сте с немския, господа? Бих искал да ви обърна внимание на датата от акта за раждане на Хайнрих фон Ганцигер.

Челюстта на Бракс увисна.

— Не може да бъде. По дяволите… това прави…

— СТО ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ ГОДИНИ — довърши Къмингс, наблягайки на всяка сричка.

— Или най-дълговечното копеле на света — обади се Чюи, който никога не позволяваше някой друг да има последната дума.

11.

Импозантната фасада на Британския музей се издигаше като страж на сивия фон на небето. Броди и Бракс изкачиха стъпалата и влязоха във Вътрешния двор. Броди бе облечен в любимата си бяла риза с диагонална сплитка под шитото по поръчка сако. Сивите му панталони бяха в тон с копринената вратовръзка. Златният му „Ролекс“ проблясваше под сините ръкави на сакото. Изглеждаше точно както трябва — около него небрежно витаеше атмосферата на богатство. В ролята си на юридически съветник и банкер Бракс се бе издокарал в тъмносин вълнен костюм на Брукс брадърс. Броди погледна нагоре към стъкления покрив над огромното фоайе и тихо подсвирна.

— Доста впечатляващо — рече той и Бракс кимна в знак на съгласие.

В центъра се издигаше голяма ротонда, от двете страни на която се спускаха стълбища. Сенките от стъклените плочки с форма на пирамида играеха върху белия мраморен под и стените на ротондата, създавайки малко зловеща геометрична шарка. От двете страни на централното стълбище, подобно на древни забележителности, имаше по-малки версии на колонадата, през които се влизаше към различните зали.

— Извинете — обърна се Бракс към момичето на информацията и пусна неотразимата си усмивка. — Бихте ли ни казали къде можем да намерим доктор Кели?

Момичето вдигна очи от списанието, което четеше, и намръщената й физиономия се смени с топла усмивка при вида на стоманените му сини очи и красиво лице. Поправи прическата си и го погледна с интерес.

— Американец, нали?

Бракс й намигна. Тя се изчерви и сведе поглед. Пръстите й затракаха по клавиатурата на компютъра.

— Има доктор Кели, който днес следобед е в читалнята — рече тя и загледа влюбено Бракс. — Да ви изпратя ли дотам?

Броди се намеси.

— Мисля, че ако ни упътите, ще се справим.

Тя сбърчи нос, погледна го кръвнишки и му подаде карта. Докато се отдалечаваха, Броди се ухили на Бракс.

— Човече, имам вратовръзки, които са по-стари от нея.

Влязоха в огромната като пещера читалня и тръгнаха към рецепцията. Някаква жена с прибрана на кок червена коса стоеше с гръб към тях. Бракс понечи да заговори, но Броди го спря.

— По-леко, тигре, аз ще се заема. — Прочисти гърлото си. — Мис, бихте ли ми казали как да намеря доктор Кели?

Жената се обърна. Макар че косата й бе стегната здраво назад и имаше съвсем малко грим, естествената й красота остави Броди без дъх. В чара й имаше нещо странно. Очите й, необичайно големи на сърцевидното лице, имаха зашеметяващ зелен цвят. Изведнъж му се стори, че вижда в нея нещо познато. Не можеше да си спомни мястото или времето, но определено я бе виждал и преди.

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Прощавайте?

Тя го погледна объркано.

— Защо, какво сте сторили?

— Не, искам да кажа, че търся Доминик Кели, свещеника.

— Защо не казахте от самото начало? Но пък и кой ли го прави? — тя се намръщи.

Нервен и явно раздразнен от подхода на Броди, Бракс се намеси.

— Не искахме да ви огорчаваме, мис. Бихте ли ни обяснили, моля. Важно е. Къде е отец Кели?

— Както казах, точно това бих искала да знам и аз. Брат ми трябва да изнесе лекция… — тя хвърли поглед на стенния часовник — след четиридесет и пет минути, а още го няма.

Думите „брат ми“ най-сетне помогнаха на Броди да разбере недоразумението. Тя понечи да се обърне и той побърза да я заговори.

— Значи вие също сте доктор Кели?

Тя почука табелката на бялата си блуза, на която пишеше „Д-р Блеър Кели“, загърби ги и се отдалечи.

— Мис, това означава ли, че брат ви няма да се появи за лекцията за Войнич?

Тя спря и се обърна.

— Не виждам какво ви влиза в работата. Ама че сте нахакани това американците. — После тонът й се смекчи и на лицето й се появи въпросително изражение. Погледна ги внимателно. — В доста добра форма сте за учени, които се интересуват от лекции за стари ръкописи. И доколкото мога да съдя по буците под мишниците ви, или имате сериозни деформации, или криете оръжия.

Умно момиче, помисли си Броди. Усмихна й се дружелюбно.

— Можем ли да поговорим някъде насаме? — Изражението му бе сериозно и съчувствено. — Изглеждате разтревожена за брат си.

Тя задъвка долната си устна и кимна.

— Да идем в кабинета ми.

Отключи вратата и се пльосна зад покритото с книги и бумаги бюро, без да им предложи да седнат. Броди и Бракс свиха рамене и се настаниха в двата изтъркани кожени стола срещу нея. Тя се наведе напред и ги погледна многозначително.

— Тъй като сте янки, изключваме полицията. Така че що за птици сте?

Преди Броди да успее да отговори, на вратата рязко се почука. Тя се намръщи раздразнено и стана да отвори. Броди я проследи с поглед. Широкото туловище на Нейджъл Къмингс изпълни вратата. Той кимна любезно, подаде визитката си и показа значка. Блеър прочете визитката и въздъхна дълбоко.

— Шпиони от МИ-6 и просташки американски агенти… какво следва по-нататък? — отстъпи настрани и дебелакът мина покрай нея.

Къмингс огледа малкото помещение и забеляза, че няма свободно място. Прочисти гърлото си и изгледа кръвнишки Бракс, който се надигна неохотно и застана зад стола. Дебелакът бавно се отпусна на тясната седалка и се заизвива, мъчейки се да намести по-удобно тлъстия си задник. Броди се надяваше столът да не издържи тежестта му.

— Заради Доминик е, нали? — рече Блеър и в очите й заблестяха сълзи.

Успя да се отдръпне от ръба на паниката, но внезапно от самоуверена жена се превърна в крехко момиче.

— Ако бъдеш така добър да ми позволиш да продължа, момчето ми — саркастично рече Къмингс и погледна подигравателно Броди, сякаш искаше разрешението му.

Броди сви рамене.

— Заповядай.

— Боя се, че имам доста тревожни новини, мис Кели. Тази сутрин открихме лимузината на брат ви на един изоставен паркинг.

Долната устна на Блеър потрепери.

— В купето имаше труп — студено добави Къмингс.

Блеър потрепери.

— Хайде, хайде, мис Кели. Не беше брат ви. Беше друг свещеник — отец Бенджамин, също служител на папския нунций.

„Ама че отвратителен задник“, помисли си Броди и сърцето му се сви от съчувствие, но в следващия момент видя облекчението на лицето й.

Блеър се стегна.

— Не ми трябва вашето снизхождение. Как брат ми се е забъркал с такива като вас… — обърна се и изгледа кръвнишки Броди — и с този американски тъпак?

Броди реши, че пламъчетата в очите й я правят още по-привлекателна.

— Отец Кели работеше с нас — сухо отвърна Къмингс, след което се зае да обясни капана, който бяха заложили за фон Гант, като пропусна фактите около настоящата му дейност и се съсредоточи върху причините за живия му интерес към ръкописа на Войнич.

След това очерта най-общо ролята на Броди и лейтенант Бракстън във всичко това, споменавайки и интереса им към Ал Даджал. Броди не я изпускаше от очи. Изучаваше луничавия й нос, начина, по който го сбърчваше от време на време сякаш имаше тик. Когато Къмингс спомена Ал Даджал, очите й се разшириха и Девлин забеляза как сънната артерия на красивата й шия запулсира по-бързо. Забеляза също, че може би криеше нещо, сякаш имаше нещо повече от разбираемата загриженост за безопасността на брат й. Къмингс се изкашля в копринена кърпичка с извезан монограм и издуха дебелия си нос.

— Мисля, че в общи линии е това. Остава само един належащ въпрос…

Блеър погледна дебелака в очите.

— Бихте ли поели ролята на брат си? Съгласна ли сте да станете наш агент и да размахате стръвта? От вас ще стане прекрасен шпионин, мило момиче.

Блеър сведе очи към ръцете си, после погледна снимката на брат си на бюрото.

— И без това аз правих бележките за лекцията — рече тя и разрови купищата хартия.

После прободе дебелака с очите си.

— Имам някои условия.

Броди се усмихна в себе си. „Момиче на място.“ Къмингс въздъхна.

— Много добре, мило момиче, но трябва да…

— Никакво „но“! Искам да участвам и нататък. Искам да видя всичко докрай. Няма да стоя настрани и да ви се доверя, че безопасността на брат ми ще ви бъде първостепенна грижа.

— Е, тогава добре дошли — намеси се Броди. — Ще направим всичко по силите си да върнем брат ви жив и здрав.

Лицето й най-сетне омекна, но бързо отново се втвърди, сякаш се бе усетила, че е свалила гарда.

— Ще го направиш и още как, защото няма да се отделям от просташкия ти задник. — Обърна се отново към Къмингс. — Само че има един проблем.

Къмингс вдигна вежди.

— О, така ли?

— Не мисля, че Доминик наистина притежава липсващите страници или ключа към загадката на Войнич.

— Жалко — рече дебелакът и очите му леко проблеснаха. — Но не и непоправимо.

Възрастен мъж със свити рамене и съсухрено лице надникна в стаята.

— Прощавайте, доктор Кели, но е време за лекцията.

Докато слизаха с асансьора, Блеър мълчеше замислено. Потисна желанието си да закрещи. В ума й се сменяха гледки на брат й и Нур, които вероятно бяха попаднали по някакъв начин в ръцете на побъркания Ал Даджал. Реши засега да не им споменава нищо за Нур. Пое дъх и хвърли бърз поглед към мъжа на име Девлин. Той й намигна и се усмихна окуражаващо. Реши, че светлосините му очи са сърдечни. В тях нямаше и намек за измама или двуличие. Беше висок над метър и осемдесет, с волева брадичка. Изглеждаше много добре сложен за мъж на средна възраст. Здравият му вид и гъстата тъмна коса определено го правеха приятна гледка. Може би можеше да му се има доверие. Колкото до дебелака от МИ-6, не би му повярвала нито за миг.

12.

Нур се събуди внезапно. Някакво шумно дрънчене я стресна. Огледа мъничката стая, боядисана в ярки тонове на синьо и розово, но без прозорци. Вместо това една от стените представляваше огледало. Загледа отражението си. Забеляза дрехите. Носеше пижама на кученца. Сбърчи носле. „Сигурно е момчешка.“ Вдигна ръка и ръкавът увисна на мъничката й китка. „И ми е прекалено голяма.“

Някъде извън стаята отново издрънча нещо. Помисли си, че звукът е като ехо. Плашеше я. Спусна крака от двойното легло и отиде до голямата врата. Нямаше дръжка. Високо, докъдето не можеше да стигне, видя малък тесен процеп. Докосна вратата. Беше студена като метал.

Тогава започна да си спомня, макар че беше замаяна и имаше чувството, че са натъпкали главата й с памук. При тази мисъл й стана смешно. После си спомни за мистър Мъфинс, розовия мечок. Панически го затърси. Изпод леглото надничаше плюшено ухо. Нур коленичи, измъкна играчката и я притисна до гърдите си. По бузата й се спусна сълза, когато си спомни за топлата усмивка на отец Доминик и лошите мъже. И онази зловеща жена със светлорусата коса. Напомняше й на Ал Даджал. Имаше същите змийски очи и противен смях като на капитан Хук от приказката за Питър Пан. „Книгата!“ Надникна под леглото и я видя. Опита се да я достигне и накрая пръстите й докоснаха корицата. Дръпна я към себе си. Стана и отново се огледа.

С остро металическо тракане процепът във вратата се отвори. Две тъмни очи се загледаха в нея. После се чу същото шумно дрънчене и вратата внезапно се отвори. Тъмна масивна фигура застана на прага, осветена от рязката флуоресцентна светлина някъде зад гърба й.

13.

Д-р Блеър Морган Кели разсеяно приглади полата си, застанала на подиума пред публиката от студенти, историци, журналисти и богати спонсори на музея. Почука микрофона, наведе се напред и нервно прочисти гърлото си. Зад нея голям плосък течнокристален дисплей показваше различни стари кодекси и дърворезба с изобразен алхимик, който работи в лабораторията си, заобиколен от златни магически символи. Появи се името на изложбата, изписано с големи букви: Магия и алхимия.

— Ръкописът на Войнич или сладката енигма, както я наричат някои — д-р Кели натисна клавиш и на екрана се появи изображение на кодекса, — е забулен в тайнствена легенда. Легенда за магьосници и алхимия, за ангели и некромантия.

Направи пауза за по-голям ефект.

— Легенда за разменяне на съпруги и търсене на вечна младост. Ръкописът съдържа сто и четири листа от тънък пергамент с размери около петнадесет на двадесет и три сантиметра, изписани с неизвестна тайна писменост. При внимателно разглеждане могат да се видят следи от откъснати страници, но никой не знае колко точно са те. Творбата е богато украсена с около четиристотин загадъчни рисунки — растения, зодиакални карти, така наречените „космологични“ диаграми — и е оцветен в синьо, зелено и червено. Има рисунки на голи жени, лудуващи в нещо като сложна система от вани и водни пързалки.

Блеър усети как се изчервява.

— Ръкописът на Войнич дълго време представлява загадка. В началото на двайсетте години на миналия век професор Нюболд заявил, че е успял да го разчете и го идентифицирал като произведение на Роджър Бейкън, францискански монах и алхимик от тринадесети век. Никой не успял да потвърди резултатите на Нюболд и той умрял — но не от някакво проклятие като онова на Тутанкамон, а от срам и подигравки. Той не бил нито първата, нито последната жертва на проклятието на Войнич. Мнозина от занимавалите се с него били обсебени до лудост от убеждението, че са открили смисъла на написаното — а то неизменно се оказвало свързано със собствените им предпоставени идеи. Някои казват, че ръкописът Войнич е като криво огледало, мрачно отразяващо онова, което се спотайва най-дълбоко в душата на онзи, който го разгръща.

Замълча и погледна към дъното на помещението. Очите й леко се разшириха. Броди Девлин се обърна и видя да влизат Хайнрих фон Гант и висока жена с движения като на дебнеща дива котка. Двамата бяха заобиколени от фаланга дебеловрати здравеняци. Бодигардове, реши Броди при вида на напомпаните им от стероиди мускули, издуващи тесните тъмни костюми. Външният вид на Гант го изненада.

Беше висок, по-висок дори от него самия. Тялото му бе слабо и изглеждаше някак сковано и вдървено. Но когато уредникът ги поведе към местата им, Броди осъзна, че е прибързал в преценката си. Гант се движеше енергично, с овладяна грация. Походката му можеше да остане незабелязана за лаика, но Броди бе професионалист. Движенията издаваха скрита гъвкавост и добър мускулен тонус. Докато заемаха местата си, очите на Гант се спряха върху Броди и майорът усети как го изучават със студена пресметливост и коварство. Отвърна на погледа и внезапно го побиха ледени тръпки. Изпита необяснимото чувство, че някаква невидима сила го задърпа и помъкна към безпощадната паст на мечи капан. Този странен човек пред него сякаш можеше да прочете мислите му, да подуши страха му. Гант седна на мястото си и Броди се обърна отново към подиума. Потръпна, внезапно смразен до мозъка на костите си. Блеър прочисти гърлото си.

— РВ, както го наричаме за кратко, е намерен в йезуитски манастир в Италия… през хиляда деветстотин и дванадесета година от американския търговец на редки книги Уилфред Войнич. След смъртта му неговата съпруга — сякаш е искала да се отърве от ръкописа — го дарила на Йейлския университет, където е заведен като Р 408. От библиотеката за редки книги „Бейнике“ бяха така любезни да ни го предоставят за изложбата. Като автори на произведението се посочват Бог, Роджър Бейкън, Антъни Ейшъм, катарите, илюминатите… Разглежданите теми са: спирални мъглявини, противозачатъчни средства, самоубийство, люти чушки, слънчогледи и други ботанически новости от Новия свят, което представлява проблем за точното датиране на РВ. Слънчогледите се появяват в Европа от двете Америки много късно.

Един грохнал професор с брада стил ван Дайк и френски акцент присви очи зад очилата си в телени рамки и попита:

— Според вас кой всъщност е написал книгата… и смятате ли, че наистина е посветена на алхимията?

Блеър се усмихна многозначително и задържа за момент поглед върху Гант, който й отвърна с мрачна усмивка.

— Смятам, че е алхимически текст, но най-вероятно не е дело на Роджър Бейкън — рече тя. — Според една от теориите вероятно същата тази книга се е появила в Прага през 1608 г. Рудолф Втори бил обсебен от окултното, превърнал целия си замък в алхимическа лаборатория и канил учени от цял свят да превръщат оловото в желязо. Той купил РВ от двама английски окултисти — доктор Джон Ди и Едуард Кели. Ди е бил също така и човек на науката — математик, който служил като личен астролог на Елизабет Първа и се ползвал с протекцията й.

Студент с почти детска физиономия от последния ред вдигна ръка.

— Доктор Джон Ди не е ли бил обвиняван, че практикува черна магия?

— Да, и точно тук нещата стават наистина интересни. Макар да бил много талантлив, Ди нямал способности на екстрасенс, поради което потърсил медиум. И си намерил, при това какъв — Едуард Кели, престъпник и разбойник, чиито уши били отрязани заради фалшификации. Кели твърдял, че може да общува с ангели и с помощта на алхимията да превръща оловото в злато. Твърдял също, че е открил загадъчен ръкопис в някаква гробница в Уелс заедно със стъкленица червен прах, който наричал „еликсир на живота“. След като се натъкнал на тази находка, Кели започнал да гадае, като използвал кристално кълбо.

Блеър посочи стъклената витрина до подиума.

— Дами и господа, Кристалното кълбо на Джон Ди, дарено му уж от архангел Гавриил.

Присъстващите тихо замърмориха.

— Виж ледената принцеса — прошепна Бракс в ухото на Броди и кимна.

До Гант седеше поразителна жена, която Броди разпозна от снимките на брифинга — Марго Гант, племенницата на дядката. Беше облечена в бял прилепнал по тялото костюм на Версаче, който подчертаваше пищната й фигура. Наистина беше зашеметяваща, но и в същото време заплашителна. Със светлорусата си коса, млечнобялото порцеланово лице и жестоките си устни бе „лошо момиче“ от глава до пети. Тъмночервеното й червило приличаше на прясно пролята върху сняг кръв — тънко извито петно, студено като леда около себе си.

Сякаш усети вниманието му и погледът й се плъзна към него. Той преглътна с мъка. Жената се вгледа внимателно в него, след което се обърна с рязко завъртане на дългата си шия. Броди беше смразен от светлосините й очи. Само те не съответстваха на ледения ландшафт на лицето й; бяха живи, почти животински. В тях пулсираше сурова, необуздана чувственост. Противно на себе си, Броди усети тръпката на влечението. Гласът на Блеър Кели го изтръгна от унеса.

— Изпаднал в дълбок транс, Едуард Кели се взирал в кристала, а Ди записвал смятания за ангелски език, наричан енохов, който се използва и до днес в ритуалите на розенкройцери и магьосници. Точно тук се стига до момента с размяната на съпруги. Кели казал на Ди, че ангелското войнство му заповядало двамата да споделят всичко, дори жените си. И според бележките на Ди… го направили. По-късно синът на Ди, Джон, си спомня, че баща му и Кели прекарвали месеци с едно средство за гадаене, известно като „Показващ камък“, в опити да разчетат някаква мистериозна книга, написана с йероглифи.

Блеър отиде до витрината, вдигна капака и извади огледало от черен обсидиан.

— Това е ацтекска реликва, попаднала неизвестно как у Ди; най-вероятно му е била подарена от приятеля му Френсис Бейкън, също окултист и розенкройцер.

Блеър внимателно върна Показващия камък във витрината и погледна към дъното на залата. Там, подпрял месестите си ръце на бастун, стоеше дебелакът. Посочи го и на устните й заигра подигравателна усмивка.

— Дами и господа, оказана ни е голяма чест. Тук е самият сър Нейджъл Къмингс, стар експерт по кодекси и криптография от Форин офис.

Присъстващите обърнаха глави. Смутен, Къмингс изгледа убийствено Блеър. После, осъзнавайки, че всички го гледат, се усмихна любезно и кимна. Наистина си я бива, помисли си Броди.

— Сър Нейджъл, бихте ли ни запознали по-подробно с ролята на Ди в Тайните служби на Нейно Величество?

Къмингс се поизпъна, изправи рамене и тръгна по пътеката между столовете към подиума.

— С най-голямо удоволствие ще споделя каквото… — млъкна, сякаш се усети — каквото съм чел. Може би ще ви бъде интересно да научите няколко баналности.

Аудиторията закима енергично.

— Някои биха казали, че Джон Ди е основател на Британските тайни служби или МИ-6, както са известни на широката публика. По време на пътуванията си из Европа той пращал тайни доклади на кралица Елизабет I, написани със секретен код — така наречената енохова писменост. Подписът му бил 007 и, както всички знаем, Иън Флеминг използва същия номер за героя си Джеймс Бонд и за разрешителното му да убива. Нулите символизират хищните му очи, а издължената седмица или знакът за корен квадратен е щастливо число в нумерологията.

— Значи магията е била измама? — попита някой. — А в действителност той е бил шпионин и съставител на шифри?

— Ами… при тези ексцентрични типове бих се осмелил да предположа, че истината е някъде по средата. Робърт Бойл, прочутият биолог и виден член на нашата Кралска академия, твърди в една своя лекция, че еноховата писменост на Ди наистина представлява сложен шифър. Но пък, от друга страна, в света на шпионите и алхимията нищо не може да се приема като чиста монета. Подобно на сър Исак Нютон, Бойл също изучавал алхимия и дори се твърди, че пътувал до Истанбул и се сдобил с Книгата на Авраам от някакво тайно турско общество. Някои казват, че тя представлява по-ранна версия на ръкописа на Войнич и в нея се съдържала тайната на Фонтана на младостта.

Броди забеляза, че погледът на Къмингс нарочно се спря върху Гант, сякаш за да подчертае последното си изречение. Блеър застана до Къмингс.

— Има и още един мит, свързан с една близка до съвремието историческа фигура — не друг, а самия доктор Карл Густав Юнг, един от най-големите умове на нашето време. Той също е бил обсебен от алхимията и е писал трудове върху нея. Както може би знаете, той е бил донякъде мистик и дълбок познавач на окултното. Макар че повечето от трудовете му са налични и все още се публикуват, част от архива му липсва. Магическият му дневник, известен като Червената книга, изчезнал. Носят се слухове, че Юнг е успял да разчете кода на Войнич, докато се намирал в транс, след което записал в дневника си ключа. Твърди се, че Юнг споделил с приятели, че в РВ се съдържа формулата на философския камък, тайната на вечния живот.

С крайчеца на окото си Блеър видя как очите на Гант се свиват на цепки и той се навежда напред с лъщящо от пот лице. „Време е да налапа въдицата“, помисли си тя.

— Звучи невероятно, но неотдавна с мен се свърза търговец на антики от Истанбул, който твърди, че изчезналият дневник на Юнг е у него.

На лицето й се появи широка усмивка, когато забеляза как Гант замръзна на място. Възрастният професор с баретата и острата брадичка вдигна покритата си с кафеникави петна ръка.

— Mon Dieu26! Определено бих искал глътка от еликсира на живота, доктор Кели — каза той със силен френски акцент. — A vrai dire27, представям си как се превръщам в младия Хари Потър. — Намигна дяволито. — Мислите ли, Mademoiselle, че бихте обърнали внимание на стария глупак?

Блеър се разсмя.

— Може би… Е, дами и господа, ако ме видите след петдесет години да изглеждам по същия начин, без времето да ме е докоснало… какво пък, можете да приемете, че съм предпочела да не споделям рецептата.

Смехът на слушателите изпълни залата.

— С това лекцията завърши — рече Блеър и кимна на Къмингс, който се поклони любезно. — Ако желаете да разгледате ръкописа и изложбата на Ди, моля заповядайте. Коктейлите и ордьоврите ще бъдат сервирани след малко. За спонсорите на музея, моля не забравяйте да донесете чековите си книжки.

14.

Нур едва не се изкиска, когато човекът излезе от сенките на светло. Вече не беше толкова страшен. Дребен тантурест мъж с нещо като плъша козина на главата. Имаше червени като ябълка бузи, лице като луна и беше облечен в дълга бяла лекарска престилка. Опита се да извърне поглед, но не можеше да откъсне очи от смешната му шапка.

— Мисля, че е малко невъзпитано от страна на млада дама да зяпа така, не мислиш ли? Или може би никога не си виждала перука? — попита дребният мъж. Свали перуката от главата си, разкривайки блестящото си голо теме. — Сега приличам в главата на яйце, ja?

Мъничките му очички проблеснаха весело.

— Не исках да бъда груба, сър…

— Моля те, малка мис Нур — рече той и наложи отново перуката си, — наричай ме… хм, какво ще кажеш за доктор Хъмпти Дъмпти?

— Не ми викай Нур! Името ми е Уенди — заекна тя.

Струваше й се, че мъжът се шегува, но не можеше да схване шегата му. А явно доктор Хъмпти добре се веселеше, ако можеше да се съди по начина, по който плесна възторжено с ръце и поначало розовото му лице почервеня.

— Да видим, като стана дума за яйца, обзалагам се, че малката мис… Уенди, щом така предпочиташ, би искала да закуси, ja?

Коремчето на Нур изкъркори при мисълта за храна. Умираше от глад.

— Може ли горещ шоколад и яйца, и хляб, и овесена каша, и масло, и сладолед и…

— Разбира се, но първо ще се обърна с гръб към теб, докато облечеш тези дрехи. Не подобава на една дама да се храни по пижама. — Подаде й блуза, панталони и обувки, след което показа малкия умивалник в ъгъла. — Можеш също така да се освежиш.

Нур го зяпна неразбиращо и помириса подмишниците си.

— Не съм ли чиста?

Хъмпти Дъмпти се плесна по бедрото.

— Ох, скъпа мис Уенди, имам предвид да си наплискаш добре лицето и да не забравиш да се измиеш зад ушите, а после да изтъркаш тези перлички в устата си и да срешеш копринената си коса, ja?

— Добре, но се обърни и не надничай, доктор Хъмпти.

— Виж какво ще направим. Ще изчакам отвън и като свършиш ме извикай, ja?

Нур кимна и след като докторът затвори, изхлузи пижамата си и отиде до умивалника. Погледна сапуна, помириса го и веднага го хвърли. Миришеше на гранясало сирене. Завъртя кранчето и се изми зад ушите. После взе пастата за зъби. Замъчи се с капачката и когато най-сетне успя да я свали, стисна тубата толкова силно, че пастата излетя и опръска огледалото. Нур сви рамене, топна пръст в лепкавата каша и изтърка с него „перличките“. След като приключи, погледна отражението си. Разгледа със завладяващите си тъмносини очи тялото си. Постави ръце на хълбоците и се обърна наляво и надясно. Запита се ще й пораснат ли такива големи възглавници на гърдите, каквито имаше Блеър. Оскуба веждата си, както беше видяла Блеър да прави в хотела. Извика от болка. Я по-добре забрави… Нека си растат големи и гъсти като на коза. После хвана четката и започна да прокарва меките й зъби през копринената си коса, като броеше всяко движение — отново като Блеър. Отвън д-р Кравен, известен също като Хъмпти Дъмпти, бързо се промъкна в съседното слабо осветено помещение. Загледа се през двупосочното огледало и запали цигара.

— Великолепен екземпляр, нали?

Високият мъж до него се обърна. Лицето му бе напълно безизразно. Носеше панталони в цвят каки, разкопчана риза и мокасини, а косата му сега бе тъмна и вълниста. Ал Даджал се беше преобразил в „типичен американец“, както му казаха главорезите му веднага след като мина през митницата на частното летище до „Хийтроу“ и се качи в мерцедеса.

Ернст зае полагащото му се място до шофьора, както се полага на бодигард. След завръщането на Ал Даджал вече нямаше нужда да играе ролята на шофьор и галено кученце на Марго Гант. Той бе дясната ръка на Ал Даджал, опитен и безмилостен убиец. Неслучайно бе известен като Der Eisaxt. Ледокопът бе неговият любим инструмент, както го наричаше. Копиран от оръжието за ръкопашен бой на британските части, той бе изработен по поръчка от яка, но лека алуминиева сплав. Вместо тънкия като кинжал връх в края на дръжката имаше сгъваемо извито острие със зъбци, подобно на алпинистките ледокопи. Другият край завършваше със стоманена топка. Когато острието беше прибрано, Ернст можеше да удари жертвата си като с боздуган. Дръжката бе закрепена за китката му с каишка. Когато дръпнеше една халка, разполагаше с остра като бръснач стоманена жица и така оръжието се превръщаше в гарота.

Ал Даджал си помисли, че прякорът му отива. Определено умът му беше колкото на купчина брадви, но за сметка на това служеше вярно като безотказен инструмент и обикновено побеждаваше противниците си с неукротимата си енергия и сякаш несъществуващия праг на болка. Можеше да седне в някой бар и да си набележи някого, който не му е харесал само заради начина, по който говори, ходи, или защото се е осмелил да го погледне. По-точно да го набележи с единственото си око. Другото беше изгубил в кръчмарско сбиване и на негово място носеше жълтеникава протеза, от която изглеждаше кривоглед, тъй като стъкленото око беше извито малко навътре.

Една вечер някакъв як като докер тип бе направил грешката да изгледа der Eisaxt от горе до долу, вместо да извърне поглед. Бяха започнали да си разменят обиди, след което докерът бе метнал der Eisaxt през витрината на тротоара. Това не го задоволи и направи решаващата глупост. Когато der Eisaxt се изправи на крака, докерът го удари с пожарогасителя, който бе изтръгнал от стената на бара. Със стоманен поглед и без изобщо да реагира на болката, der Eisaxt избърса кръвта от здравото си око и разбития си нос и с едно неуловимо движение „инструментът“ му изхвърча изпод ръкава и се озова в ръката му. С рязко завъртане на китката зъбатото острие изскочи от дръжката. Здравото око на der Eisaxt проблесна и в него се разгоря безмълвна ярост, а другото гледаше безизразно като топче за игра. Хвърли се през тротоара и повали нападателя си на паважа. Докато душеше докера, der Eisaxt започна жестоко да насича лицето му с назъбеното острие, докато целият не се покри с кръв. Накрая вдигна високо инструмента си и го стовари с всичка сила надолу. Острието се заби дълбоко в челото на нещастника. Der Eisaxt го измъкна, оставяйки зейнала дупка вместо подпис.

Ал Даджал знаеше, че der Eisaxt има само една страст в живота. Не го беше грижа особено за жените и обикновено задоволяваше нуждите си с някоя евтина уличница, която срещу скромна допълнителна сума се съгласяваше да задоволи по-тъмните му вкусове; не го интересуваха особено храната и питиетата и обикновено отскачаше до някое заведение за бързо хранене, сякаш яденето беше уморителна необходимост, и пиеше евтини боклуци. Онова, от което наистина имаше нужда, единственото нещо, абсолютно необходимо за живота му, бе да осакатява, измъчва и убива. Докато Ал Даджал бе в състояние да утолява редовно жаждата му за кръв, der Eisaxt щеше да му бъде верен като куче.

Ал Даджал погледна надолу към бебешкото лице на доктора.

— Нека закуси с останалите деца. Следобед започни с тестовете и прегледите.

Доктор Кравен откъсна очи от стъклото и посрещна ледения поглед на Ал Даджал точно когато Нур привърши с миенето на зъбите и ресането.

— Да, тестовете. Ако има онези уникални способности, както казвате, това ще е знак, че Sonnenkinder наистина са дошли, ja? — мъничките му очички проблеснаха.

С рязко движение Ал Даджал хвана доктора за ухото, изви го и го дръпна нагоре.

— Verdamnt, du fette schweinhund28! Да не би да се осмеляваш да подлагаш на съмнение докладите ми, Herr Doktor?

Розовите бузки на доктора пребледняха, лицето му се изкриви от болка и той се вдигна на пръсти.

— Не, разбира се, просто исках да кажа…

Ал Даджал изсумтя и го пусна. Докторът тръгна с омекнали крака към вратата, като разтриваше ухото си. Ал Даджал се обърна към мрачния здравеняк зад себе си.

— Der Eisaxt, иди за свещеника. Закарай го в стаята за разпити.

Ернст кимна послушно.

— Ja woll, mein Herr. Веднага.

— И си вземи инструментите! — добави Ал Даджал, докато убиецът вървеше към вратата.

15.

Чюи разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата. Никога не носеше вратовръзки, но униформата на шофьор на лимузина бе част от маскировката му. На всичкото отгоре трябваше да напъха дългата си опашка под фуражката. На паркинга за VIP персони поговори с останалите си „колеги“ и току-що беше почерпен от Ролф, шофьора на Фон Гант, с чаша димящо кафе от неговия термос. Чюи знаеше колко обичат шофьорите да дърдорят, докато киснат в очакване на шефовете си. За нула време се сприятели с човека на Гант. Достатъчно беше да напсува дългите часове висене и да се оплаче как на големците изобщо не им пука дали гладува и дори не си правят труда да му пратят чашка кафе. Чюи скрепи дружбата, като предложи на Ролф глътка шнапс от манерката си. Предложи му да се поразходят и да позяпат момичета с обяснението, че имал приятел в музея, който щял да звънне на мобилния му, когато гостите започнат да се разотиват. Отначало Ролф се дърпаше, но след още няколко глътки шнапс се съгласи.

От поста си в другата лимузина Скаут Томпсън щеше да подслушва разговора им — Чюи имаше жица. След като видя, че всичко е чисто, компютърджията — който също беше в шофьорска униформа — небрежно се разходи покрай колата на Гант. Натисна копчето на универсалното дистанционно, което бе подобрил, откакто го бе създал в миналия си живот — „вятърничаво прахосване на таланта на дете чудо“, както го бе нарекъл прокурорът, когато го бяха хванали за кражба на коли, — и фокусът стана. Устройството деактивира алармата и отключи колата. Скаут отвори вратата на шофьора и се пъхна зад волана. Само за няколко минути сложи бръмбарите и инсталира DPS предавателя.

— Жиците са сложени, големи братко — прошепна той в микрофона на ревера си. — Вече можете да се връщате.

Върна се в своята лимузина и включи лаптопа, за да провери силата и качеството на сигнала. Гласът на Скаут прозвуча в миниатюрната слушалка в ухото на Чюи, напълно скрита от дългата му гъста коса. Той се обърна към Ролф. Лицето му помрачня.

— Трябва да хващам геврека. Хайде да се връщаме.

16.

Слабата фигура на Гант се извисяваше над останалите гости, скупчени около него при масата за коктейли. Марго стоеше до него и имаше вид сякаш отчаяно се мъчеше да скрие колко е отегчена. Блеър се извини на провисналата дърта кокона, с която говореше, и на трийсетинагодишното жиголо с нея и тръгна през залата към Гант. Когато приближи, забеляза, че очите му са тъмни като сини сливи. Лицето на високия мъж бе дълго и ъгловато, високите скули и хлътналите бузи му придаваха мъртвешки вид. Носът му се открояваше рязко с гърбицата си. Лицето бе опънато, с малко бръчки. Изглеждаше по-млад от годините си и излъчваше сила, която някак не съответстваше на мършавото му тяло. Но когато погледът й се спря върху врата му, видя опустошителното въздействие на възрастта. Беше толкова хилав, че това не можеше да се прикрие с яката и вратовръзката. Видът на тази сякаш куха и сбръчкана провиснала плът накара Блеър да потръпне от отвращение. Той се обърна да я посрещне, прекъсвайки рязко разговора с друг гост.

— Доктор Кели, каква чудесна лекция! — Тя протегна ръка и Гант се поклони елегантно и я целуна. Грапавите му устни одраскаха кожата й като шкурка. — Макар че всички останахме малко изненадани.

— В какъв смисъл, сър?

— Очаквахме, че брат ви ще изнесе лекцията. Трябва обаче да призная, че вие сте далеч по-приятна за окото — рече той и й се ухили отровно като змия.

Блеър се насили да отвърне на усмивката му.

— Беше задържан и не можа да дойде. — Вгледа се в лицето на Гант, но когато онзи не реагира, продължи: — Знаехте ли за дневника на Юнг?

Той поклати глава и се наведе, сякаш да й каже нещо поверително.

— Както знаете, аз съм страстен любител антиквар и ще ми бъде извънредно интересно да го видя.

Добави последните думи сякаш му бяха хрумнали току-що. Блеър си помисли, че се преструва на незаинтересован, но не се хвана. С крайчеца на окото си забеляза Марго Гант, чието надменно изражение се смени с ледено презрение, когато чичо й насочи цялото си внимание към Блеър. Реши, че явно не й е харесало грубото пренебрежение — Гант не си бе направил труда да ги запознае. Блеър флиртуваше безсрамно и докосваше уж разсеяно ръката на Гант от време на време, докато разговаряха.

— В такъв случай предполагам, че ще ви бъде интересно да видите някои от фотокопията на дневника, които ми изпрати истанбулският търговец? — пусна въдицата тя.

Гант се опули.

— Имате копия? — в гласа му вече се долавяше нервна нотка и беше напълно забравил за уж безразличното си отношение към документа.

Блеър потупа джоба на сакото си.

— Държа ги близко до сърцето си — рече тя и намигна.

Някакъв мъж, който се представи като военен аташе, прекъсна разговора им. От лявата му страна стояха Броди Девлин и Бракс. Гант въздъхна тежко и се обърна към аташето.

— Генерал Пауърс, колко мило от ваша страна да се притечете на помощ на стареца веднага щом усетите, че е на път да бъде омаян от чара на една прелестна млада дама.

Блеър се изчерви подобаващо, като се мъчеше да не поглежда в очите Броди и Бракс — не беше сигурна дали няма да се издаде. Аташето грейна и хвърли око към нея. После представи двамата си спътници като потенциални клиенти, представляващи крупен купувач на оръжие.

— Извинете ме, господа, трябва да се освежа — каза Блеър и понечи да си тръгне.

— Доктор Кели, нали след това ще се върнете при нас? — коприненият, умолителен тон на Гант почти успя да прикрие заповедническия му поглед.

Гант протегна ръка на Броди, който я пое и отвърна със същото здраво стискане като на стареца. Когато отпусна ръката си, онзи го стисна още по-силно, сякаш се опитваше да му счупи кокалчетата. „Добре, старче. Щом ти се играят игрички…“ Броди го стисна с цялата си сила, вперил поглед в тъмните очи на Гант, които проблясваха весело. През тези няколко секунди помежду им нямаше никакви тайни. Гант сякаш гледаше през него и се подиграваше на видяното. После Броди си спомни, че именно Гант носи истинската маска. Вгледа се внимателно. Трябваше да си признае, че гримът и протезите бяха почти незабележими за неопитно око. Изведнъж Гант го пусна и Броди се зачуди дали не си е въобразил цялата сцена.

— Мистър Девлин представлява клиенти, търсещи дистанционно управлявани оръжия, мистър Гант — рече аташето.

— В такъв случай може би ще ме уведомите кои са тези клиенти, мистър Девлин — с подигравателен тон отвърна Гант.

— Ще се наложи да отправите този въпрос към колегата ми, сър — рече Броди и се обърна към Бракс.

— Като юридически съветник на въпросните клиенти бях помолен да не издавам самоличността им, докато не се уверим, че сте в състояние да отговорите на нуждите ни. Заръчаха ми обаче да ви предоставя тези акредитиращи писма.

Гант взе папката с писмата и я подаде на безвратия си бодигард, без да ги погледне, след което махна пренебрежително с ръка.

— Сигурен съм, че всичко е наред, мистър Бракстън. Имам в оръжейната си някои… нови играчки, както ги наричам. — Изсмя се отсечено. После погледът му отново се спря върху Броди. — Но както се досещам, знаете за изследователските лаборатории на Джено-Дайн.

Броди кимна.

— Може би вашите мистериозни клиенти ще проявят интерес и към генетични разработки? — добави той и повдигна вежди.

Изрече думите бавно, сякаш отново се подиграваше с Броди.

— Със сигурност. Да не би да разработвате някакъв свръхвойник или може би армия на господарската раса? — отвърна на предизвикателството той и зачака.

Очите на Гант се свиха, след което внезапно се отвориха широко.

— Малко американски хумор, а? Защо не минете утре на полигоните ни за една малка демонстрация?

Блеър изникна до Броди.

— Извинете, прекъсвам ли нещо, мистър Гант? — попита тя и пусна най-съблазнителната си усмивка.

— В никакъв случай, мила моя. Просто обсъждаме делови въпроси. Хрумна ми чудесна идея. Какво ще кажете с мистър Девлин и останалите да ми гостувате утре следобед? Организирам нещо като парти за поверениците си.

Блеър го погледна озадачено.

— Повереници ли, мистър Гант?

Марго се промъкна в групата, привличайки очите на всички върху себе си. Надменният й поглед хипнотизираше, докато се плъзгаше от едно лице към друго. Блеър забеляза как мъжете, в това число и Броди, зяпват като влюбени ученици. За нея обаче Марго имаше вдървен и лакиран вид като кукла с немигащи очи от филм на ужасите. И отделяща също толкова топлина.

— А, Марго. Господа, позволете ми да ви представя милата си племенница — със самодоволен тон рече търговецът на оръжие, сякаш се присмиваше на очевидния захлас на мъжете.

Очите на Марго се насочиха към Блеър.

— Чичо ми е много щедър човек. Има училище за безпризорни деца в имението си. Наричаме го Едем. Утре училището ще празнува четвъртата си годишнина, затова организираме градинско парти за малките ангелчета.

Безсърдечната нотка в гласа й накара Блеър да си помисли за вещицата от приказката за Хензел и Гретел. Представи си поверениците на Гант заключени в окачени за тавана клетки, а кикотещата се Марго ги тъпче, за да ги угои за голямото готвене, при което ще подпали цялата къщичка от хляб с прозорци от захар и ще ги изпече живи. Стори й се обаче, че Марго направи грешка. Беше готова да заложи бутилка най-добро малцово уиски, че Нур се намира именно в Едем. Всички кимнаха утвърдително на поканата на Гант.

— Отлично. Е, дами и господа, сега ще трябва да тръгваме. — Погледът му прониза Броди. — Желая ви приятна вечер.

Без да изпуска от очи отдалечаващия се с антуража си Гант, Броди се наведе към Блеър.

— Какво мислите? — прошепна й той.

Блеър закри уста с длан и рязко издиша. После свали ръка и му намигна.

— Не знам за вас, мистър Девлин, но аз имам нужда от нещо по-силно. Какво ще кажете?

— Каните ме на питие или се опитвате да ме съблазните? — пошегува се Броди.

Тя завъртя очи.

— Черпите ли, господин Тлъста сметка?

— Наричай ме просто Сладки пачки, сирачето ми — отвърна той, хвана я подръка и я поведе към изхода.

Бракс прочисти гърлото си.

— Не се притеснявайте за мен. Отивам да погледам забележителности, да пусна няколко картички, да вечерям някъде сам, да порешавам кръстословици.

— Страхотно, лейтенант — отвърна му Броди през рамо. — И стой по-далеч от момичето на информацията. Дръж под око Чюи и Скаут. Искам ви утре с бистри глави и заредени батерии, ако разбираш накъде бия, любовнико.

Спря и се обърна.

— Ако имаш нужда от мен, потърси ме по мобилния. Но гледай да не ти потрябвам!

17.

Бяха взели двуетажен автобус и бяха направили две прекачвания. Вече се намираха далеч от музея и вървяха по тесните улички на града обратно към него. Броди не каза нищо, но се досети защо Блеър се връща. На поредния ъгъл забеляза за миг двама от горилите на Гант; онзи, който вървеше зад тях, спря рязко и направи опит да се скрие при една сергия, когато обърнаха назад. Вторият ги следеше от другата страна на оживената улица.

— Марш на скок ли правим, докторе, или смятате да напълним търбусите в най-скоро време? Наоколо намира ли се кръчма или нещо такова?

— Наричайте ме Блеър, мистър Девлин.

— Добре, Блеър. А ти мен — Броди. Жаден съм и умирам от глад, какво ще кажеш?

— Има една кръчма на ъгъла.

Той погледна напред.

— Сигурна ли си, че не сме се изгубили? Май районът става малко грубичък.

— Това е Лондон… на всеки ъгъл има кръчма.

На табелата пишеше Десетте звънеца. Броди бе достатъчно запознат с историята, за да се досети, че се намират в Уайтчапъл, някогашното свърталище на Джак Изкормвана. Влязоха, настаниха се на твърдите неудобни дървени столове и си поръчаха скоч и вода. Любопитните погледи на грубоватите постоянни клиенти малко изнервяха Броди.

— Имам чувството, че ни показват в зоологическа градина — тихо каза той, като се оглеждаше.

— Не нас, Броди — рече тя, пресуши на една глътка чашката и я стовари на масата. — Само ти си в клетката на маймуните, скъпи.

— Да не си редовен посетител? — саркастично попита той.

— Всъщност това е капан за туристи, така че не. Но аз се сливам с останалите. А ти изглеждаш като типична мишена. — Тя кимна към златния „Ролекс“ и излъсканите му обувки. — Онези, които ни хвърлят погледи, се мъчат да разберат как те изработвам.

— Изработваш?

— Спокойно, храбрецо. С мен си. — Обърна се и намигна на мрачните типове в бара, сякаш си имаше някаква закачка с тях за сметка на Броди.

— Ох, страхотно. Това са измамници и джебчии.

— Искаше да ядеш.

— Да, но нямам нищо против да изляза с портфейл, часовник и здрави зъби.

— Стига си се правил на ощипана госпожица.

Овчарският пай най-сетне пристигна. Броди веднага натъпка устата си — трябваше да хапне нещо или Блеър щеше да го напие, докато падне под масата.

Точно тогава един тип с толкова безумен поглед, че и Джак Изкормвача би позеленял от завист, се намръщи, вдигна масивното си като дънер туловище от бара и тръгна право към тях. Голямото му бирено шкембе така силно опъваше ризата, че заплашваше всеки момент да превърне копчетата й в смъртоносни шрапнели. Ръцете и раменете му обаче бяха яки и мускулести. Кокалчетата на пръстите му бяха в белези, а дланите му приличаха по-скоро на парни чукове. Извиси се над масата им.

— Не ми харесва мутрата ти, момче. Неприятности ли си търсиш?

— Всичко е наред, великане — побърза да се намеси Блеър и се засмя със зелените си очи, мъчейки се да разреди натрупващото се напрежение.

Не подейства.

— Не ми харесва кривата ти усмивка, янки!

— Майка ми пък я харесва — отвърна Броди. — Какво ще кажеш тъпият янки да почерпи теб и приятелите ти с няколко пинти?

Великанът сви юмруци. Офертата на Броди не минаваше. Забеляза, че другарите на здравеняка се отделят от бара и приближават към масата им, като го гледаха мръснишки. Без да откъсва поглед от мъжа, Броди сръчно сви големия малцов шейкър от масата и го уви здраво в кърпата си под масата.

— Иде ми на ума да изтрия тая усмивка от грозната ти мутра. — Мъжът кимна към вратата. — Я по-добре си обирай крушите, преди да съм ти откъснал пикалото заедно със стафидките.

Броди инстинктивно закри чатала си с ръка. Но не беше от хората, които се съпротивляват на неизбежното.

— В едно си прав, хубавецо. Умът ти определено не стига за повече.

Месестите ръце на здравеняка сграбчиха Броди за яката и го вдигнаха от масата сякаш бе купчина дрипи. Броди се извъртя и се освободи от хватката му, като в същия миг замахна с увития шейкър към изпъкналата брадичка на противника си. Гигантът примигна, поклати глава и се ухили, показвайки жълтеникавите си зъби. Челюстта на Броди увисна. „По дяволите! Къде е Чюи точно когато ми трябва!“

— Само толкова ли можеш, хлапе? — подигравателно рече здравенякът и нанесе с тежкия си юмрук в челюстта на Броди ъперкът, който го превъртя и го просна по очи на пода.

Блеър скочи на крака, заби токче в стъпалото на мъжа и вкопчи пръсти в гърлото му. Великанът се задави и политна назад, мъчейки се да си поеме въздух. Блеър се завъртя към останалите, които стояха като пънове и гледаха втрещено. Един като че ли събра кураж и направи крачка към нея. Тя налапа два пръста и изсвири пронизително, след което се впусна в тирада. Думи на неразбираем за Броди език изпълниха помещението. Двама здравеняци стеснително му помогнаха да стане и безцеремонно го пльоснаха на стола му, докато друг тупна пинта битер пред него. Потупа го по гърба и вдигна чашата си.

— За нашите жени и приятелки — дано никога не се срещнат!

Друг по-дребен мъж с мъка повлече здравеняка обратно към бара. Поръча две чаши уиски и пресуши едната, докато се оглеждаше, след което с неохота бутна втората чаша в месестата ръка на другаря си. Броди отпи от халбата. Блеър посочи мустака от пяна над горната му устна и се разсмя. Той се намръщи и се избърса с опакото на дланта си.

— На какъв език говореше? — попита той, отпи втора глътка от горчивата бира и разтърка натъртената си челюст.

— Нарича се шелта тари, наречието на калайджиите и старите келти. Използва се от майстори ковачи.

— Калайджии ли?

Тя кимна.

— В Щатите май ги наричате скитници. Някои ни бъркат с цигани, но техният език е друг. — Издиша шумно и отпи от бирата си.

Блеър беше се изпотила. Махна фибите от кока си и остави гъстата си коса да падне свободно по раменете. Наведе глава, събра червената си грива и леко се извъртя. Броди се възхищаваше на изящната извивка на шията й и фино очертаните уши. Изпод косата и надолу по шията започваше татуировка — келтски кръст, изработен в плътни червени, зелени и сини тонове, — която изчезваше под яката на блузата. Блеър забеляза, че я зяпа, и бързо отметна косата си обратно назад.

Закръглената сервитьорка се появи отново с още бира и горещи блюда. Броди се нахвърли върху лакомствата. Забеляза, че Блеър се е умърлушила. Остави вилицата си и се наведе напред.

— Спестяваш ми нещо, нали?

Тя извърна поглед.

— Спомена как Ди и Кели са разменяли жените си. Това предполага, че в алхимията има нещо повече от това двама души да си играят със старомодни химически прибори.

Тя кимна.

— Ако брат ти наистина се е занимавал с превръщане на оловото в злато, не би могъл да го направи сам… имал е нужда от теб. Нещо като химическа сватба, нали?

Тя се изчерви.

— Сложно е… но си прав. Нужни са двама, мъж и жена. Най-прочутата двойка са били Никола и Пернел Фламел от Париж. Някъде около хиляда триста осемдесет и втора година те внезапно забогатели неимоверно и основали четиринадесет болници и множество църкви. Легендата твърди, че са станали безсмъртни.

— Бабини деветини.

— Може, но през хиляда седемстотин шейсет и първа са били видени на представление в Парижката опера.

Броди завъртя очи.

— Това означава, че са били на близо четиристотин години.

— Именно. — Блеър пусна многозначителна усмивка, която бързо изчезна. — Не ти казах всичко.

Броди кимна.

— Свързано ли е с татуировката ти?

Тя сви рамене.

— Не се опитвам да играя игри или да крия нарочно нещо. Аз… боях се, че ще си помислиш нещо за мен. Двамата с Доминик не сме като теб, не сме така нареченото средно ирландско семейство. Понякога имам чувството, че съм прокълната. — Отново извърна поглед. Когато заговори, гласът й леко трепереше. — Татуировката. Имам я още от дете. Това, което видя, е само върхът на айсберга. Започва от тила ми. Но след това продължава по лопатките и се спуска надолу по гърба ми чак до кръста.

— Някакъв символ ли е?

— По-скоро клеймо. По-точно е знак на тари, които са потомци на древните друиди. Езикът шелта се нарича от лингвистите затворен език, произлязъл от тайното наречие на пътуващи минестрели29, бардове, друиди и магове. Вероятно води произхода си още от бронзовата епоха.

Броди жадно поглъщаше всяка дума.

— Двамата с брат ми сме останки от умираща раса, Броди. Когато родителите ни загинаха в автомобилна катастрофа, тари ни прибраха и се грижеха за нас.

— Значи отец Кели не е просто католически свещеник, а и нещо като първосвещеник на тари, така ли?

Тя се усмихна снизходително.

— Не. Някогашните келти почитали предимно Богинята. Подобно на тари, те също били матриархално общество.

— И това те прави първожрица?

— Каквато бе майка ми.

Броди въздъхна тежко и я погледна в очите.

— Значи си в истинска опасност, мис Кели. Гант е напълно побъркан. Ако е наясно с това, целта му си ти, а не брат ти.

— Може би… но по-вероятно е за момента да му трябват фотокопията на дневника на Юнг, за които му казах, че са у мен.

Броди се опули.

— Казала си му, че имаш копия? И че са у теб?

Тя се разсмя.

— Ама че си паникьор. Няма фотокопия. Няма дневник. Измислих всичко.

— С това шега не бива, Блеър. И брат ти, и Ал Даджал неотдавна са били в Истанбул и са обикаляли антикварите.

— Не знаех, че нацисткото копеле е било в Турция.

— Може брат ти да го е изпреварил. Може би Доминик наистина го е намерил. — Замълча и я погледна напълно сериозно. — Даваш ли си сметка, че направо си нарисувала мишена на челото си?

Тя се вцепени.

— Ами… нали това беше идеята?

Броди завъртя очи и я изгледа кръвнишки.

— С една дума, НЕ!

Блеър заразглежда ръцете си, след което вдигна очи и преглътна.

— Има и още неща, които не съм ви казала, мистър Броди.

Погледът му омекна.

— Слушам. Само, моля те, наричай ме Броди.

— Има и едно малко момиченце, Нур. Тя е безценно дете, със специални способности. Баща й е бил иранец, а майка й — сирийка. Били са мисионери.

— Били? — повтори Броди.

Тя кимна и гласът й трепна.

— Да… били. Даджал убил и двамата пред очите й. Аз я измъкнах от лапите му в Сирия. Била е с брат ми, когато са го отвлекли, сигурна съм. Трябва да ми помогнеш да я спася — рече тя и го погледна умолително.

— Защо не ми каза от самото начало? — И изведнъж му просветна. — Сирия ли каза?

— Не знаех дали мога да ти имам доверие. Бях на разкопки, когато… — Погледът й се плъзна някъде над рамото му.

— Какво има?

Броди понечи да се обърне, за да види накъде се е загледала.

— Не се обръщай. Мутрите на Гант току-що влязоха.

— Какво правят?

Тя се сниши на мястото си.

— Присвиват очи, за да свикнат с тъмното. Оглеждат кръчмата. Но определено ни търсят. Трябва да се омитаме.

— Тръгни към задния изход, ще им отвлека вниманието — рече той, докато се изправяше и оставяше банкноти на масата.

Блеър хвана китката му, извади още банкноти и ги трупна върху останалите.

— Обичаш да даваш големи бакшиши, а? — подсмихна се подигравателно Броди.

— Не, умнико. За покриване на щетите е. — Задърпа го за ръката и го поведе към бара. Прошепна няколко думи на шелта в ухото на здравеняка, който кимна. После прекосиха снишени кръчмата в посока към вратата.

По-високата мутра ги забеляза.

— Стой! — извика той през тълпата и се втурна към тях.

Докато си пробиваше с лакти път през хората, одевешният побойник се обърна и го блъсна силно. Онзи полетя назад, стовари се върху масата на един мускулест тип и приятелката му, дошли на чаша бира, и се свлече на пода. Мъжът скочи на крака, грабна нахалника за реверите и го вдигна от пода, след което го захвърли към бара, където пороят юмруци го повали на колене.

Когато вторият нападател изтича покрай бара, един жилав дребосък в зелена жилетка на карета и кепе рязко вдигна ръка и го пресрещна с удар в гърлото. Онзи рухна по гръб на земята, останал без въздух.

Докато минаваха през кухнята, Броди се ухили на познатите звуци на кръчмарското сбиване. Бумтенето на твърди юмруци по мека плът се чуваше на фона на викове, псувни и трясък на разбито стъкло. Опита се да отвори задната врата.

— Заключена е, дръпни се.

Отстъпи няколко крачки назад, засили се и блъсна вратата с рамо. Тя не помръдна.

— Мъже — намръщи се Блеър.

Повдигна се на пръсти и прокара ръка по касата на вратата. Броди затвори очи за момент, масажирайки натъртеното си рамо.

— Сигурно ще размахаш вълшебната пръчка и…

Отвори очи. Ключалката изщрака и вратата зейна.

— Да си чувал някога за ключове, нула-нула-седем?

Изскочиха на уличката, като се оглеждаха и мигаха на ярката светлина. Завиха надясно и се насочиха към главната улица. Още три мутри се появиха пред тях и блокираха пътя им. Броди погледна назад. Уличката беше задънена и завършваше с висока покрита със сажди тухлена стена. Тримата тръгнаха към тях с бавна крачка. Извадиха изпод саката си полуавтоматични пистолети и в движение им сложиха заглушители.

— Страхотно! А сега какво, Шерлок? — рече Блеър, без да изпуска от очи приближаващите убийци.

Броди я сграбчи за китката и я поведе към оградата в дъното на уличката. Качи се на една кофа за боклук и бе поздравен от огромен котарак, който изсъска раздразнено и показа зъби, преди да офейка. Помогна на Блеър да се качи до него. Тя се обърна. Онези вече спринтираха с насочени към тях оръжия. Броди рязко я завъртя.

— Простете на грешника, първожрице — рече той, постави длани на задника й и изсумтя, докато я повдигаше да прескочи оградата.

Чу се приглушен изстрел. Броди усети как горещото олово профуча край дясното му ухо. Втори куршум изби искри от кофата непосредствено до краката му. Метна се през оградата.

Двамата скочиха на калната земя от другата страна. Броди огледа района. Намираха се в гробище за автомобили. Пред тях се издигаха редица след редица скелети, образуващи истински лабиринт; навсякъде се виждаха стени от ръждиви купета. В далечината имаше телена ограда с капаци на джанти отгоре, които проблясваха на слънцето. Отдясно се чу ръмжене, което приближаваше стремително.

— Господи, как мразя бойните кучета!

— Тичай! — изкрещя той и повлече Блеър след себе си.

Побягнаха с пълна скорост, провирайки се между купчините брони и стари двигатели.

— Насам! — викна Броди и посочи към булдозера, паркиран на десетина крачки от тях.

Някъде отзад се чуха напрегнатите викове на убийците. Ръмженето и тежкото дишане на добермани и ротвайлери се чуваше от доста по-близо.

Броди се обърна точно навреме, за да види как водачът на глутницата скача високо, направо към Блеър. Измъкна беретата от кобура на рамото си и блъсна Блеър настрани. Стреля два пъти, докато кучето прелиташе покрай него. Квиченето на добермана удостовери, че е улучил. Блеър стоеше неподвижно и се взираше в мъртвото куче в краката си. Втори четирикрак звяр се хвърли към нея. Когато стоманените зъби от беретата улучиха широките му гърди, кучето заби предни лапи в земята и се преметна презглава в облак прах. Тя продължаваше да стои вцепенена, а двукраките нападатели вече изскачаха зад ръждивата стена. Броди я блъсна към булдозера. Двамата се скриха зад тежкото гребло.

— Пази си главата! — викна той на Блеър, когато тя се опита да надникне.

— Няма да посмеят да стрелят като в Дивия Запад в центъра на Лондон — отвърна му тя.

— Много ли си сигурна?

Куршумите забарабаниха в оглушително стакато, улучвайки прикритието им.

— Добре дошла в Дивия Запад, сестро! — извика той, докато надзърташе навън и отвръщаше на огъня.

От дъжда куршуми по стоманата ушите на Броди писнаха.

— И какъв е планът ти, стрелецо? — с пламнали от гняв очи попита тя.

Броди изчака залпът да утихне, стреля два пъти и отново се скри. Бръкна под крачола си и извади един SIG-P250 с лазерен мерник. Вкара патрон в цевта, включи лазера и метна пистолета на Блеър.

— Хайде, скъпа, просто насочваш червената точка към мишената и натискаш. Имаш петнайсет патрона, така че се забавлявай.

Без да отговори, тя застана на четири крака и задникът й докосна бузата му, докато се обръщаше. Запълзя на лакти към ръба на греблото. Зае позиция и погледна към Девлин.

— Привличай огъня, смотаняко! Аз ще се погрижа за останалото.

Зелените й очи бяха като горящи кинжали. Той поклати глава. Отиде до другия край на греблото, свали сакото си, окачи го на една тръба и го вдигна нагоре. Куршумите моментално превърнаха фината тъкан в парцали. Залпът спря.

Блеър се изправи, хванала с две ръце пистолета, и насочи червената точка на лазера към единия от двамата стрелци, които бяха изскочили от прикритието си да убият сакото на Броди. Стреля два пъти; първият куршум отвори дупка в челото на мишената, а вторият го улучи точно в слънчевия сплит. Другият нападател се вцепени с пистолет в ръка, не вярвайки на очите си. Преди да успее да реагира, Блеър изстреля трети куршум в неговата посока. Розово облаче изригна около главата му, заблестя на ярката светлина и се задържа за секунда във въздуха, след като тялото се бе свлякло на земята. Блеър приклекна, завъртя се и опря гръб в греблото. Държейки пистолета с дулото нагоре, успя да си поеме дъх и се усмихна.

— Двама по-малко, остава един.

Броди я зяпна с увиснала челюст. Зад себе си чу зловещо ръмжене. Рязко се завъртя. Преследвачът стоеше зад тях, насочил пистолет право в главата му. „Кучият син е успял да ни заобиколи.“ Но ръмженето не идваше от стрелеца. Броди вдигна очи. На около шест метра над убиеца се мъдреше гигантски ротвайлер, кацнал на самия край на ръждиво купе. В очите му гореше адски огън; устните му, дръпнати назад, разкриваха блестящи зъби. От устата му се стичаха лиги. Звярът неспокойно се размърда напред-назад и изкривеният метал заскърца. Броди пусна най-широката си усмивка.

— На твое място бих се махнал оттам — каза той на убиеца.

— Затваряй си плювалника и хвърлете оръжията! — отвърна онзи и насочи пистолета към Блеър.

Броди сви рамене и му прати въздушна целувка. Убиецът го изгледа объркано и в същия миг очите на ротвайлера проблеснаха. Звярът скочи. Стовари се с цялата си тежест върху гърба на убиеца и го повали. Онзи инстинктивно натисна спусъка. Куршумът профуча покрай бузата на Броди и рикошира сред искри от греблото точно до ухото му.

Ръждясалата кола изскърца и полетя надолу към кучето и убиеца. През облака прах, вдигнал се от падането на двата и половина тона метал прозвуча писък. Двамата се изправиха и се изтупаха. Носът на Блеър беше набит с прах. Не успя да кихне нормално и произведе приглушено писукане. Броди се опита да не се разсмее, но не успя да се удържи.

— Много смешно, няма що. — Но още докато го казваше, на лицето й се появи усмивка. — Можеше поне да предложиш носна кърпичка на дамата.

Той потупа джобовете си и сви рамене.

— Изгубих я в кръчмата, забрави ли?

Тя го изгледа кръвнишки. След известно лутане из гробището най-сетне стигнаха до портала.

В далечината се чу вой на сирени, който приближаваше. Блеър му подаде пистолета с дръжката напред. Той се усмихна и поклати глава.

— Задръж го. Може да ти потрябва.

Блеър грейна и пъхна лекото оръжие в джоба на сакото си. Изненадващо го сграбчи за реверите, притегли го грубо към себе си и го целуна по устните. Нейните бяха топли и влажни. Макар че бузите й бяха покрити с мръсотия и косата й бе като гнездо на плъхове, парфюмът й изпълни сетивата му с аромата на рози, примесен с пот и страх. Пусна го също така внезапно и се дръпна назад. Обърна се и излезе през отключения портал. Броди остана неподвижен за момент, загледан след нея. Усещаше, че хлътва по тази жена, а това неизбежно щеше много да усложни нещата. Излезе на тротоара и махна на едно такси. Отвори задната врата на малкия черен автомобил.

— Скачай вътре, Блеър.

Тя го изгледа объркано и отстъпи назад.

— Оставам с теб — рязко заяви тя.

— Не — отвърна Броди и поклати стеснително глава. — Тук се разделяме.

— Значи станалото току-що… не означава нищо за теб — рече тя, отметна кичур коса и го изгледа свирепо. — Имаш си момиче на всяко пристанище.

Броди преглътна с мъка.

— Именно заради станалото смятам, че твоята част приключи. Отиваш в апартамента си и залостваш вратата. Ще пратя някой да те наглежда.

Направи й знак да се качи в колата. Тя отстъпи още крачка назад.

— Не се ласкай, мистър Девлин. Целувката беше само импулс. Не съм имала предвид нищо, по дяволите.

Броди я зяпна за момент, след което се качи в колата.

— Идвай, ще те хвърля.

Тя се завъртя на токчета и закрачи по тротоара. Заръмя.

— Броячът цъка, шефе — обади се шофьорът.

Броди въздъхна, изруга под нос и затръшна вратата.

— Май й трябва верига с топка накрая, а? — каза шофьорът, докато потегляха.

Броди мълчеше мрачно. Чувстваше се като абсолютна гадина, но знаеше, че постъпва правилно. Идеята на Къмингс да използва Блеър за примамка на Гант не му хареса още от самото начало. А вече знаеше, че е хлътнал по нея и просто не може да рискува да я излага на още опасности. Болезненият спомен за последната жена, която бе позволил да бъде използвана по подобен начин, споменът за жената, която бе обичал толкова силно, картините на бруталното й убийство и тялото й, проснато в локва кръв, все още бяха живи в ума му.

Гласът на шофьора го изтръгна от унеса му.

— Най-добре я остави да похойка малко. Ще се върне, ще видиш. Скоро пак ще си играете.

Блеър спря и се обърна. Бузите й бяха мокри от сълзите и топлия дъжд. Загледа се с копнеж към отдалечаващото се такси и грубия американец, който се изпаряваше от живота й. Тропна с крак.

— Гаден янки. Надут самодоволен пуяк.

Дъждът се засили. Проблесна мълния, последвана от глух тътен. Прегърби рамене и вдигна яката на сакото си. „И сега какво?“ Мислите й се насочиха към брат й и я побиха студени тръпки. Пъхна два треперещи пръста в устата си, изсвири и махна на минаващото такси.

— Накъде, госпожице? — попита шофьорът, когато Блеър затръшна вратата след себе си.

— Към Британския музей — чу се да отговаря тя. — И по-бързо.

18.

Гъстата лондонска мъгла вече се виеше около фасадата на музея, когато таксито приближи. Блеър поръча на шофьора да я остави при служебния вход. Докато вадеше завързания с връв на шията й пропуск, тя се поколеба и се обърна. Служебният паркинг беше почти празен. Уличните лампи бяха обгърнати в ореол от мъглата и нездравата им светлина придаваше на всичко противен жълтеникав тон. Скрита в сенките и мъглата, някаква фигура бавно приближаваше към входа. Блеър усети ледени тръпки. Прекара картата през четеца и ключалката изщрака. Посрещна я уютната топлина на сградата. Инстинктивно се обърна да провери дали вратата се е затворила плътно зад нея. Тръгна към асансьора и стъпките й отекнаха зловещо. В този час коридорите бяха съвсем пусти. Когато приближи ъгъла, чу тътрене на крака и хрипливо дишане. Закова на място. После поклати глава.

— Вземи се в ръце, глупачке! — наруга се под нос.

Зави и едва не се сблъска с човека. Сбръчканият пазач ахна и отскочи назад с ръка на сърцето. Облещи се към нея. Очите му изглеждаха още по-големи зад дебелите стъкла на очилата.

— Да му се не види, доктор Кели, изкарахте ми акъла.

Блеър рязко пое дъх.

— Май и двамата сме малко изнервени, мистър Спайви.

— Трябва да се обаждате по интеркома, когато идвате след работно време — рече строго той.

— Явно съм забравила. Но къде са останалите? Едва седем е.

— Довечера ще пръскат за гризачи. Затваряме всичко. Не получихте ли съобщението?

Тя сви рамене.

— Не се бавете, докторе.

— Няма.

— Е, тогава да вървя. — Той докосна фуражката си и се отдалечи, влачейки крака.

Блеър излезе от скърцащия стар асансьор и тръгна по слабо осветения коридор към кабинета си. Пощата бе натрупана на купчина пред вратата й. Затърси ключовете си, а когато най-сетне ги откри, вратата се оказа отключена. „Та нали винаги заключвам? Е, явно само така си мисля.“

Пльосна се в стола си, зае се с пощата и едва тогава забеляза нещо, което стегна гърлото й. Заряза писмата, които бяха предимно рекламни боклуци, и придърпа пакета към себе си. Върху големия печат за въздушна поща се мъдреше надписът „Истанбул, Турция“. Видът на пратката не само спря дъха й, но и внезапно я изпълни с радостно вълнение, примесено с ужас. Погледът й се стрелна към вратата. Стана и надникна навън, след което заключи и се върна при бюрото. Взе ножчето за хартия във формата на ятаган и сряза печатите. Поколеба се за миг и извади съдържанието на пакета. Вътре имаше две книги. Доста оръфан и избледнял червен дневник и роман с твърди корици. Ококори се, не вярвайки на очите си. Доминик го беше намерил — пред нея бе магическият дневник на Карл Густав Юнг. Явно бе решил да го прати по пощата, вместо да рискува да го носи лично — знаел е, че тя моментално ще го разпознае и ще го задържи. Блеър се разсмя на иронията. „Сякаш дневникът ще е в по-голяма безопасност у мен. Ама че майтап!“

Алхимическата легенда, погълнала живота на баща й, а сега и на брат й, сякаш я гледаше предизвикателно. Ето че вече беше хвърлила мистериозната си мрежа и върху нея. Погледът й се отмести към романа. Прочете заглавието. „Кукувиците от Мидуич“ от Джон Уиндъм. Нищо не й говореше. Обърна книгата да погледне рекламния текст, но такъв нямаше. Облегна се назад в стола, свали обувките си и разтърка подутите си крака. Заигра се разсеяно с кичур коса, потънала в мисли. Посегна към дневника, но забеляза мръсния си ръкав и премисли. Извади чисти дрехи от малкия гардероб в ъгъла и отиде до умивалника да се освежи. Свали дрехите си, сгъна ги прилежно и ги преметна през облегалката на кожения диван. Често работеше до късно и предпочиташе да нощува тук, вместо да се връща до мъничкия си пуст апартамент. Оставайки близо до работата си, се чувстваше някак по-малко самотна.

Усети тежестта на пистолета, извади го от джоба и го постави на масата до умивалника. Не можеше да спре да мисли за онзи костелив американски ирландец, който й бе дал оръжието. За широките му рамене, пронизващите сиви очи и гъстата тъмна коса. Не можеше да се противи на влечението към този… твърдоглав тъпак. Прогони го от съзнанието си.

Останала само по гащета и сутиен, Блеър завъртя крановете на чешмата докрай. Насапуниса кесията и изтърка енергично лицето си. Наведе се, напълни шепи и се изплакна. Изправи се и загледа отражението си в огледалото. Пръстите й докоснаха устните й, докато си представяше целувката му. Миризмата на одеколона му… светлината внезапно угасна. Кабинетът потъна в пълен мрак. Остана вцепенена, полугола, уязвима и зъзнеща като уплашено дете.

19.

Портиерът в дълга сива куртка на кочияш и фуражка в същия цвят отвори широко вратата на хотел „Дорчестър“. Броди му кимна и влезе. Спря за момент на рецепцията да провери за съобщения, след което тръгна към асансьора. Докато слизаше на своя етаж, отвори плика и прочете поканата за партито в имението на Гант. Бланката беше украсена с релефен герб, под който се мъдреше думата РЕЙВЪНСКАР30, изписана с черно мастило. Гант определено имаше нюх за мелодраматичното.

След като се прибра в стаята си, свали прашното си сако, разкопча кобура на рамото си и го метна на леглото заедно с мобилния си телефон. Влезе в банята, взе горещ душ и облече дебелата хавлия с герба на хотела на гърдите. Сипа си солидна доза малцов скоч от минибара, отпи дълга глътка и си доля. Прекоси стаята и се пльосна в леглото. Беше изтощен. Искаше му се да имаше малко лед за питието. Последния път, когато бе поискал лед от румсървиса, му бяха донесли малка чинийка с две полустопени кубчета. „Европейци, иди ги разбери.“ Взе мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране. Скаут Томпсън отговори на второто позвъняване.

— Здрасти, храбри командире.

— Къде е тя? — попита Девлин, докато надигаше глава и отпиваше от кехлибареното питие.

— Май се връща обратно към музея, шефе.

Докато се целуваха пред портала на автомобилното гробище, Броди бе лепнал на Блеър GPS предавател, благодарение на който Скаут можеше да определи точното й местоположение. Показваше се като мигаща светлинка на непрекъснато променящата се карта на голям Лондон, която Скаут можеше да зареди в полевия си лаптоп.

— Работохоличка. Кажи на Бракс да я държи под око и да се увери, че е в безопасност. Ако се преоблече, ще изгубим дирите й.

— Искаш да я следи цялата нощ?

— Да, стига да не е много зает с разглеждане на забележителности и сваляне на девойки — подигравателно рече Девлин. — Дай ми Чюи.

От другата страна се чу далечен стон.

— В кенефа е. Казва, че имали разногласия с местната храна.

— Ако не омиташе цялата количка с десерти всеки път, когато му се отвори възможност… ох, по дяволите. Имате ли нещо интересно от бръмбара в колата на Гант?

— Не много. Получи обаждане. Звучеше здравата вбесен. Единственото име, което спомена, беше Айзък.

Броди въздъхна.

— Говори на немски, мистър Техномозък. Казал е der Eisaxt, което означава ледокоп. Може би е някакво кодово име. Какво друго?

— Нареди на някого да каже на… Ледокопа да се освободи от пакета някъде, където… — Гласът на Скаут замря. Явно беше объркан. — Май пак е било на немски.

Броди рязко се изправи в леглото, разливайки питието в скута си. Изруга, когато скъпото уиски обля топките му.

— Пусни ми веднага проклетия файл!

— Знаех си, че ще го кажеш. Ето го.

Броди задъвка долната си устна, докато слушаше напрегнато гласа на Гант.

— Zum Teufel31! Кажи на der Eisaxt да се освободи от пакета някъде, където die Luder32 ще получи посланието. След като види как реагира на художественото му майсторство, да я прибере.

Вратът на Девлин изстина. Тихото зло в гласа на Гант, когато говореше за някого като за пакет, а за някого другиго като за курва, беше доста изнервящо. И усещаше в червата си, че вторият някой бе Блеър Кели.

Скочи на крака и започна да лае заповеди по телефона. Втурна се пред дрешника и започна да се облича забързано. Закачи с ципа на панталона косъмчетата на слабините си, изрева от болка и се преви на две, а в очите му избиха сълзи. Така му се пада, задето бе оставил Блеър да излезе от полезрението му. „Кретен. Пълен кретен!“

20.

След като погълна огромна чиния горещи палачинки с мед, масло и кленов сироп, последвани от две купи овесена каша и препечени филийки с масло, Нур тръгна към площадката за игра. Беше видяла няколко момчета да излизат от столовата точно когато тя влезе. Бяха безинтересни, безцветни и еднакви, облечени като типични английски ученици — сиво сако с емблемата на училището и сиви къси панталони, сиви три четвърти чорапи, сива риза, вратовръзка на бели и сиви ивици и сиво-бяла фуражка. Едно от тях, с пясъчноруса коса, сресана на път, спря на вратата и се обърна. Дълбоките му индигови очи я разглеждаха с буден интерес. Когато наклони глава и започна да я върти като папагал, Нур забеляза бакенбардите му, които стигаха до заострените като на елф уши. А когато погледите ми се срещнаха, той се изчерви и канелените лунички на бузите му изчезнаха. Момчето сви рамене и излезе навън. На площадката коленичи в центъра на малка групичка други момчета, които си играеха с нещо. Отново вдигна поглед и този път й се ухили, показвайки липсващ зъб, след което отново погледна съсредоточено надолу. Друго момче с по-тъмна кожа, като на Нур, скочи на крака.

— Пропусна с цяла миля, Питър. Раджи е победителят и шампионът!

Момчето на име Питър се намръщи и лицето му се сбърчи от гняв. Сграбчи фуражката си и я удари в земята. Другото по-малко момче, което стоеше до него, я вдигна и му я върна, като го потупа окуражително по гърба.

Когато Нур приближи, момчетата се смълчаха. Тя погледна над главите им. Това бе най-странната и прекрасна гледка, която бе виждала. Многоцветни стъклени топки висяха във въздуха на около две стъпки над площадката и образуваха кръг, приличен на миниатюрна слънчева система, чиито мънички планети проблясваха под лъчите на слънцето. Внезапно кълбата паднаха на земята, сякаш мистериозната енергия, която ги държеше във въздуха, беше изключена.

Питър се изправи на крака, изтупа прахта и сухата трева от коленете си и погледна право към нея. По-малкото момче застана до него, хванало го здраво за ръката, и я загледа боязливо с блеснали очи. Останалите проследиха погледа му и се вторачиха в нея.

„Почва се“, помисли си Нур. Преглътна и се усмихна, показвайки трапчинките си.

— Наричат ме Уенди. На какво си играете, момчета?

Бандата захихика. Нур се сви.

Питър се намръщи и ги укори. Кимна й да приближи. Тя отиде до него с малки стъпки. Момчето избърса нос с луничавото опако на дланта си.

— Аз съм Питър — представи се той и кимна към по-малкия си двойник. — А това е Гейбриъл.

Малкият се усмихна стеснително.

— Здрасти, Уенди.

Устните му не се движеха, но въпреки това тя чу ясно гласа му, само дето звучеше вътре в главата й.

— Ти нашата майка ли си? — прошепна гласчето.

„Сигурно си въобразявам“, помисли си тя. Но той я гледаше толкова искрено, че сърцето на Нур трепна. След това Питър представи останалите момчета. Майкъл бе кльощав, с голяма адамова ябълка, която изпъкваше на тънкия му като молив врат, но беше хубав, лицето му бе като на ангел, а русата му коса сякаш светеше на слънцето. Раджи бе по-тъмен, с гъста, вълниста черна коса и грейнала усмивка. Джонбой бе малко кръгличък, с дебели очила в рогови рамки и имаше шантавия навик да поема въздух на гигантски глътки и да издиша, пърпорейки с устни като мотор. Питър каза, че диша така, когато е нервен или уплашен. Правеше го и в момента и бузите му се издуваха и изпускаха като духала.

Нур прецени, че Питър, Майкъл и Раджи са на около дванадесет. Джонбой сигурно бе на осем, а Гейбриъл бе най-малкият, може би на пет или шест, не можеше да определи със сигурност. Забеляза, че всички имат нещо общо помежду си — очите с цвят на индиго, същите като нейните.

Питър й обясни, че играят на топчета. Докато ги събираха и ги прибираха в кожени кесии, Питър спря и вдигна едно голямо топче към слънцето. Слънчевите лъчи се пречупиха и заиграха в цветовете на дъгата, сякаш минаваха през диамант.

— Това е щастливият ми бияч — гордо рече той.

— Мога ли да го подържа? — попита тя.

Той се усмихна и внимателно го постави в ръката й. Когато пръстите им се докоснаха, Нур усети леко трепване в гърдите. Беше странно, но добро, топло чувство, като първия път, когато държа в ръцете си новородено агънце.

— Много е хубаво — рече тя и му протегна топчето.

Питър присви очи и се загледа в ръката й. Отначало топчето се затопли, после заигра в дланта й. Започна бавно да се издига, понесе се плавно във въздуха и накрая падна със звън в пълната кесия на Питър.

Известно време момичето се шегуваше и смееше с бандата. Реши, че я харесват. Накрая момчетата тръгнаха към люлките, а Нур и Питър започнаха да се разхождат в кръг и да си говорят. Докато вървяха, й хрумна, че никога досега не си бе приказвала така с момче. Не беше сигурна как да се държи. „Просто бъди себе си“, прошепна тъничко гласче в главата й. Забавляваше се, но знаеше, че нещо не е наред. Когато се опитваше да подпита Питър за това място и как е накарал топчето да лети, той все се умълчаваше и повтаряше: „Едем е специално място. Хубаво място“.

Научи, че това място е училище и се казвало Едем. Питър и малкият му брат дошли преди около четири години. Той й разказа, че родителите им загинали при самолетна катастрофа. Останалите момчета пристигнали от цял свят, също били сирачета. Когато Нур попита за болничната миризма, която бе усетила в коридора към стаята си, Питър пребледня. Озърна се нервно и я погледна право в очите.

— Ако кажеш, отиваш в Тъмната стая и понякога… никога не излизаш от нея — прошепна той.

Уенди не знаеше защо го каза — просто й изскочи от устата.

— Приличате ми на Изгубените момчета, онези от книгата, дето ми даде отец Дом. Може да изглежда хубаво тук и докторът и учителите да се усмихват весело, но това е измислена Небивала земя. А онази зла руса дама ме плаши най-много.

— Крюела де Вил ли имаш предвид? — насмешливо попита Питър.

Тя въздъхна тихичко. Не можеше да разбере тези англичани. Все се смееха на странни неща. Имаше толкова неща да научава за този странен нов свят. Зачуди се дали изобщо ще успее някога да стане като тях. Всъщност дали искаше да стане като тях? После си помисли за Блеър и сърцето й се присви.

— Трябва да се махнем оттук, Питър — твърдо рече тя.

Той прехапа долната си устна и кимна.

— Права си, Уенди. Но как?

Двамата заговориха шепнешком, обсъждайки плана си. Раджи дойде при тях да си побъбрят малко.

— Старата вещица ще ни извика… — погледна китката си и затвори очи, сякаш си представяше, че на нея има часовник — ей сега.

Отвори очи и погледна загрижено към Уенди.

— Ще те извади от редицата. Опитай се да бъдеш храбра, Уенди.

— Откъде разбра?… — запита обърканата Нур, но в същото време се разнесе шумно дрънчене.

Слаба жена с орлово лице се появи на входа на училището, удряйки с пръчка голям метален триъгълник.

— Това е мис Бейлок — обясни Питър. — Гледай да не я ядосваш, че ще ти даде да разбереш. Зла дърта вещица.

Нур се изплю на земята.

— Не съм някоя пъзла!

Но докато минаваха покрай мис Бейлок, Нур си припомни предупреждението на Раджи. Опита се да не се набива в очите й, а само я погледна крадешком. От тънките жестоки устни на мис Бейлок висеше цигара и димът се виеше нагоре. Малките й очички зад дебели очила в рамки от черупка на костенурка гледаха свирепо.

— Ти там — извика тя.

Нур извърна очи и продължи да върви, молейки се наум старата вещица да няма предвид нея. Внезапно сянката на мис Бейлок падна отгоре й като сянка на хищна птица. Пръсти като на скелет се забиха в рамото на Нур и я обърнаха.

— Нова си тук, затова този път ще ти се размине. Но когато те извикам, най-добре да идваш веднага, госпожичке.

Нур кимна смирено, без да смее да вдигне очи.

— Хайде идвай. Herr Doktor Кравен иска да те види веднага.

С крайчеца на окото си Нур забеляза как Питър й намига и се усмихва пресилено. Напомняше й за майка й, когато лъжеше с очи и се преструваше, че нещо лошо е всъщност хубаво, за да не се страхува Нур.

Вратата изскърца и мис Бейлок бутна Нур в стаята. Детето присви очи и се огледа. Помещението бе тъмно като гроб и зловещо. Сенките го изпълваха като съсирена кръв. Нужно й бе малко време, докато очите й привикнат. Примигна, когато внезапно отгоре блесна рязка светлина и сякаш я прониза. Доктор Хъмпти Дъмпти седеше зад бюро в центъра на яркия конус. На бледото му като тесто лице играеше слаба усмивка.

— Малка мис Уенди, влизай.

Стомахът й се сви от страх. Пристъпи напред с разтуптяно сърце, обхваната от ужас. Внезапно се сети. „Това е Тъмната стая!“

Посочи й малък тапициран стол и Нур се отпусна в него. Обгърна ръце около раменете си и се сви.

— Ще поиграем на една игра. Обичаш игрите, нали, мис Уенди?

Тя кимна неохотно, изпълнена с лошо предчувствие. Внезапно лицето й се стегна и тя се наведе напред, стиснала дръжките толкова здраво, че кокалчетата й побеляха.

— Не! — рече тя с треперещ глас.

Доктор Кравен стана и заобиколи бюрото, като щракна с някаква кутийка в ръка. Приличаше на дистанционното за телевизора, което Нур бе видяла в хотела. Внезапно метални ленти обхванаха тънките й китки и ги приковаха към дръжките на стола. Тя се вцепени от ужас, когато докторът извади спринцовка от джоба на престилката си. Тънкият остър връх на иглата проблесна и той направи крачка към нея. Нур се обля в ледена пот, когато докторът запретна ръкава й; от докосването на студените му влажни ръце кожата й настръхна. Натърка ръката й с леденостуден спирт.

— Ще усетиш малко боцване — обясни той. — Готово, не беше толкова лошо, ja?

Докторът дръпна лостче отстрани на стола. Облегалката рязко се дръпна назад, а в същото време краката й се вдигнаха на нивото на тялото й. Нур лежеше закопчана в креслото за мъчения. Клепачите й затрептяха и главата й клюмна на една страна. Светът се оцвети в ярко розово, стомахът й се сви на топка и се преобърна. Силно бръмчене изпълни ушите й. Обгърна я мрак.

Докато се носеше по черните вълни, някакъв далечен глас я повика по име.

— Уенди… Уенди. Не се бой, ние сме с теб, мила. Не се страхувай, дете.

В мъглявия си сън Нур си мисли, че гласът е майчински и мил, също като мекия и малко отслабнал глас на баба. Представя си кръгло набръчкано лице… влажни любящи очи.

— Тук сме, дете. Тари те очакват.

Силно бръмчене заглушава думите на жената. След това се чува друг глас, далечен и неясен. Постепенно се засилва и Нур го разпознава. Гласът на Питър.

— Уенди, дръж се. Няма да продължи дълго. Както каза, всички ние имаме специални сили.

Уенди се сеща за прошепнатите му думи на площадката.

— Аз мога да местя предмети с ума си, малкият Гейбриъл чете мислите на хората, Раджи вижда бъдещето и знае какво ще се случи през следващите няколко минути…

Питър се засмива весело.

— А Джонбой е най-добрият от всички ни, Уенди. Истински доктор Дулитъл. Получил е дарбата от баба си. Разговаря с птиците, с насекомите и катеричките…

Бръмченето се превръща в рев и гласът на Питър става далечен.

— Малка мис Уенди — разнася се нечий друг глас от тъмното. — Ехо… отвори очички.

Започна да идва на себе си, да осъзнава, че вече не сънува. Присви очи на ярката светлина. Бледото като личинка лице на доктора се фокусира пред нея. По нежните й бузи се стичаха горещи сълзи. От тях образът му отново се замъгли и сякаш се отмести назад.

— Стига, стига. Доктор Хъмпти Дъмпти не ти стори нищо.

Тя се обърна към гласа му. Ръцете му бяха облечени в старомодни хирургически ръкавици от дебела гума; с два пръста държеше епруветка. Наведе се ниско и втренчи в Нур воднистите си очи. Върхът на пръста му докосна една сълза на бузата й. Доктор Кравен сви устни и го близна с върха на езика си, сякаш го бе топнал в най-фин шоколад. Затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Изключително. Чистият нектар на девическа невинност — тихо рече той.

Когато най-сетне отвори напълно очи, докторът й заприлича на зла свиня. Сега гледаше сърдито към нея.

— Да видим дали можем да напълним тази епруветка. Какво ще кажеш, мила?

Лицето му се изкриви в противна приканваща усмивка.

— Мисли си за… тъжни неща.

Объркана, Нур сбърчи носле. Устните му се нацупиха във фалшива гримаса.

— Може би сладката мис Уенди има нужда от малко мотивация, ja?

Кравен вдигна другата си ръка и размаха розовия й мечок. На лицето на Нур цъфна усмивка.

— Мистър Мъфинс! — извика тя и се опита отчаяно да го достигне, но все още беше прикована към стола.

Докторът се обърна, постави епруветката върху масичката на колелца и взе скалпел. Обърна се отново към нея. Острието от неръждаема стомана проблесна зловещо. Лицето на Нур стана пепеляво и тя се затресе от ужас. С нарочно бавно движение той започна да приближава блестящия скалпел все повече и повече към муцуната на мечето. Изведнъж заби върха му в окото на мистър Мъфинс, завъртя го жестоко и избоде блестящото копче от тъканта. Гласът й се задави от страх. От устните й се изтръгна тих писък като на ранено врабче и сълзите рукнаха. Кравен се усмихна противно.

— Добро момиче — с тиха злоба рече той, захвърли презрително плюшеното мече на пода и взе епруветката.

Леденият му смях кънтеше в стаята, докато държеше епруветката до окото й и я пълнеше със сълзи.

21.

Мистър Спайви завърши обиколката си и тръгна по коридора към контролната стая на охраната. Куцукаше бавно и гумените подметки на обувките му скърцаха по полираните плочки. Мислите му се въртяха около вечерята, която му беше приготвила жената — прясно изпечени бисквити, малко пилешки гърди и термос горещ чай.

В слабо осветеното дъно на коридора забеляза двама мъже в работнически комбинезони с надпис „Борба с вредители“. Бяха обърнати с гръб към него и гледаха към контролната стая. Единият беше вдигнал пръскачка и пръскаше камерата на тавана.

— Проклети навлеци, ще ми съсипят вечерята — промърмори под нос мистър Спайви.

Възрастният нощен пазач вдигна дългия си кокалест пръст.

— И таз добра. Вече минахте оттук… какво става?

Двамата бавно и синхронно се обърнаха и свалиха напред кепетата си.

Мистър Спайви присви очи зад дебелите лупи и лицето му пребледня още повече.

— Какво, по дяволите…

Светлината освети твърдите им неестествени перуки. Две дяволски бели клоунски лица се ухилиха злобно срещу него. Погледът на пазача се плъзна от широкото набръчкано чело към кухите, черни като въглени орбити на очите и оголените остри жълтеникави зъби под червения нос с широко разтворени ноздри. Сърцето заби лудо в гърдите му, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

— Рогатият да ме вземе! — промърмори мистър Спайви задъхано.

В същия миг нечия ръка се пресегна зад него и притисна мокра кърпа в лицето му. Долови характерната остра миризма на хлороформ и коленете му се огънаха.

Водачът на безумните клоуни откачи връзката ключове от колана на Спайви и с дълга изящна крачка прескочи безчувственото тяло на стареца. Метна ключовете на съучастниците си.

— Отворете — прозвуча приглушеният му от противогаза глас.

Щом вратата се открехна, единият от клоуните метна консерва в стаята и отскочи настрани. Последва ярък проблясък, след който от вратата забълваха кълба дим. Водачът нахълта в контролната стая. През дима различи други двама пазачи, свити уплашено в ъгъла, опрели гръб в голяма конзола. Ръката на единия неуверено се протегна към червен телефон, докато гледаше с облещени като паници очи натрапника. В ръката на водача се появи огромен пистолет със заглушител. Оръжието тихо изкашля и ритна два пъти.

Единият куршум проби челото на пазача. Когато главата му се блъсна в конзолата, изходната рана я покри с червени пръски. Вторият куршум улучи другия пазач в гърлото. Ръката му полетя към раната и горещата червена кръв пръсна между пръстите му, докато човекът издаде странен хъхрещ звук. После се свлече безжизнено на пода.

Димът започна да се разсейва. Марго Гант свали противогаза. Загледа се в кървавата баня, опиянена от картината. Пое дълбоко дъх и изстена, потрепвайки от сексуална възбуда. Убийството я докарваше до оргазъм. За Марго сексът и насилието бяха едно и също. Въздъхна и погали с ръка пистолета.

— Веднага изключете тока!

Лампите примигнаха и изгаснаха. Марго се завъртя към другите двама.

— Хей, клоуните. Довлечете си проклетите задници и изключете алармите, камерите, телефоните и резервните генератори.

Остави пистолета на конзолата, за да освободи ръцете си. Свали широкия си комбинезон и го изрита настрани. Стройното й тяло бе облечено в черно трико, което прилепваше толкова плътно, че приличаше на водолазен костюм. Прибра тежкия магнум в кобура на мускулестото си бедро и надяна очилата за нощно виждане.

Преметнала голяма черна торба през рамо, Марго мина покрай клоуните и се насочи към стълбите.

Зад запотените стъкла на мини купъра, който се люлееше на служебния паркинг на музея, лейтенант Бракстън беше в разгара на действието. Дишайки тежко и оплетен на възел от ръце и крака в тясното купе, Бракс усещаше във врата си горещия дъх на момичето от информацията. Бедрата му работеха енергично.

— Господи! Вибрира — разгорещено прошепна тя.

— Знам, миличка. Знам. Мога и да жуля! — самодоволно рече Бракс.

Тя се освободи от прегръдките му и го бутна от себе си.

— Стига, Синди. Не спирай точно сега.

Момичето се надигна и придърпа полата си. Оправи разрошената си коса и посочи скута му.

Бракс се усмихна глуповато. И тогава го усети. Мобилният телефон вибрираше в джоба на панталона му. Извади го и отговори. Писъкът на Синди го накара да изпусне телефона. Изруга, наведе се и заопипва между педалите. Намери го благодарение на синкавото сияние на екрана. Когато се надигна, видя какво я е уплашило. Паркингът, музеят и всичко наоколо изведнъж бе потънало в мрак. Токът бе спрял. Пълната луна превръщаше косо валящия дъжд в изящен филигран.

— Девлин иска да наглеждаш доктор Кели — излая гласът на Скаут. — Върнала се е в музея. Неколцина от мутрите на Гант са ги проследили днес следобед и са си поиграли на стрелба.

— Пострадали? — попита Бракс, докато се взираше в мрака около себе си.

— Само стрелците. Но смятаме, че Гант може да се опита да отмъкне доктор Кели тази вечер.

В ума на Бракс зазвъня аларма. Обърна се към Синди, без да сваля телефона.

— Трябва да тичам, бебче. Бъди добро момиче и веднага се прибирай вкъщи.

— Бебче? — объркано повтори Скаут. — Наричаш ме бебче?

Синди го изгледа кръвнишки, докато Бракс изскочи от купъра й, вдигна панталоните си, закопча колана и се втурна през дъжда към своята кола. Без да пуска телефона, затърси ключовете и отвори багажника.

С димящи върху мокрия асфалт гуми и надут клаксон Синди профуча покрай него, като мина през дълбока локва и го оплиска целия. Едва не го блъсна. Той се загледа зад отдалечаващите се стопове, изтръска мокрия си панталон и се усмихна.

— Хей, какво става, по дяволите? — извика Скаут в ухото му.

В суматохата Бракс беше забравил, че Скаут още е на линия.

— Май нещо става тук. Свържи се с главен инспектор Нюли. Кажи му да изпрати веднага специален екип в музея!

— Хей, знам, че вече си на място. Следя GPS-а ти през компютъра. Но…

— Токът спря, май цялата мрежа е изключена. Гледай да кажеш на Нюли, че съм на място и съм цивилен. Не искам да ме надупчат наши.

— Разбрано. Чюи ще вземе Броди и идват към теб. Аз ще държа връзка.

Бракс затвори, свали сакото си и навлече якето. Извади куфарчето от багажника, затръшна капака и тръгна към музея. Мокрите му обувки жвакаха на всяка крачка.

22.

Чюи се настани зад волана на блестящия сребрист ягуар и натисна газта до дупка. Задницата на мощната кола поднесе и двойният V-8 турбо изрева. Чюи се усмихна при вида на пепелявото лице на Броди.

— Спокойно, приятел. Пусни малко музика. Може да ти успокои нервите.

Броди кимна и заразглежда таблото. С фосфоресциращата си светлина и безброй циферблати системата приличаше повече на пулт на реактивен изтребител, отколкото на автомобилно табло.

— Добре, предавам се. Къде е проклетото радио?

Чюи поклати отчаяно глава, пресегна се и натисна иконата с компактдиск на течнокристалния дисплей.

Живите звуци на Синия Дунав на Щраус полетяха от тонколоните и превърнаха бясното гонене на Чюи, който изпреварваше безразсъдно мудно движещите се автомобили и вземаше с писък завоите, в изящно дирижиран валс. Мокрият от дъжда асфалт отразяваше блестящата джунгла от червени светлинки и фарове. В по-дълбоките локви водата излиташе изпод калниците и плисваше страничните стъкла. Броди Девлин се мяташе от една страна на друга и бе благодарен, че прояви благоразумието да се закопчае. Опита се да се съсредоточи, да извади Блеър Кели от мислите си, но точно сега тя стоеше в центъра на сцената. Докато не видя светофара…

— Червено! — изкрещя той на Чюи, чиито мечешки лапи стискаха здраво облицования с кожа волан. Чюи седеше с каменно лице, взирайки се право напред през шибаното от дъжда стъкло.

… и масивната грамада на двуетажния автобус. Очите на Броди се окръглиха, когато забеляза голямата машина отдясно, на секунди от кръстовището.

Чюи натисна педала и ягуарът се хвърли напред, пердашейки с все сила по хълмистия път. Валсът продължаваше да звучи, извисявайки се до кресчендо, когато колата полетя надолу, едва не задирайки настилката. Двигателят зави нагоре по възвишението и ягуарът едва не излетя на върха, разминавайки се на сантиметри с автобуса.

— Трябва да завиеш надясно… — извика обезумял Броди, когато стигнаха следващата пресечка.

Чюи рязко завъртя волана, задницата поднесе и се завъртя на деветдесет градуса сред измъчения писък на гумите, вдигайки струи вода. Срещу тях се понесоха ослепителни светлини и бясно засвириха клаксони, когато полетяха от дясната страна на улицата.

— Господи, човече. Объркал си проклетата лента! — изкрещя Броди и заби нокти в таблото.

Чюи сви небрежно рамене, врътна волана и премина отляво.

— Английска му работа, qualem biennium.

Броди му хвърли изпепеляващ поглед с изкривено от гняв лице. Чюи му намигна и преведе:

— Ама че тъпаци.

Погледът на великана се стрелна към огледалото, когато сини и бели светлини запулсираха през задното стъкло на ягуара.

— Май си осигурихме полицейски ескорт — рече Чюи с крива усмивка. — Хайде да се позабавляваме.

Грамадният му пръст отново докосна екрана и от тонколоните гръмна Роден да бъде див на Степънулф. Девлин погледна назад и преброи три мощни полицейски автомобила да ги гонят по петите с надути сирени сякаш пригласяха на здравия рок. Преглътна с мъка, когато отново се обърна напред и видя дяволитата физиономия на Чюи. Познаваше това изражение. Сега щеше да се размирише наистина. Погледът му се насочи към километража, докато Чюи превключваше на ръка скоростите. Стрелката пълзеше нагоре до седемдесет… осемдесет и пет… деветдесет. Грамадният Волен ездач зад волана се ухили, като си тананикаше.

— Като истинско дете на природата… можем да се изкачим нависоко и никога да не умрем…

— Какво правиш, по дяволите? — скастри го Броди. — Ченгетата карат баварци, същински бойни коне. А това означава, че са и въоръжени до зъби.

Чюи му намигна и натисна газта. Рязкото ускорение притисна Броди в облегалката.

— Винаги ми е било чудно дали ягуарът може да надбяга „върховната немска машина“. Под капака има четиристотин и двайсет коня, шефе.

Профучаха на друг червен светофар, разминавайки се на косъм с микробус с ярка реклама за пелени отстрани. Броди се размърда в седалката и се запита дали не е „насрал скапаните гащи“, както би се изразил сержант Конърс с шотландския си диалект. Обърна се и изгледа кръвнишки Чюи.

— Супер! Веднага щом си сменя пелените, ще накарам да напишат „Най-бързият индианец в света“ на гроба ти!

В пълния мрак на кабинета си Блеър успя да се напъха в дрехите и прибра пистолета в джоба. Тръгна в тъмното с малки крачки и протегнати напред ръце. Палецът й улучи ръба на бюрото. Измуча от болка и отчаяние, заподскача на един крак и тупна по задник на пода. Усети пронизваща болка в и без това натъртената си опашка.

— Мамка му! — извика тя и се разсмя на собствената си тромавост.

Пръстите й напипаха нещо.

— Ох, бръснач.

Трепна, засмука пръста си и продължи да търси. Позната форма. Картонена кутийка. Малка. Поднесе я към носа си и помириса. Да, беше кибрит. Духът й се приповдигна. Клечката се запали при първото драсване. „Слава богу, че са сухи. А сега какво?“ На слабата трептяща светлина намери телефона. Нямаше сигнал. Огънчето опари пръстите й. Изруга отново, хвърли клечката и драсна нова. Тръгна към вратата и се препъна в стола си. С несигурни ръце се помъчи да отключи. Бавно открехна вратата, надникна навън и излезе в студения притихнал коридор.

Захранваните с батерии аварийни лампи осветяваха коридора със слаба светлина. Погледна към асансьорите. „Глупости, и те не работят.“ Обърна се и тръгна към аварийното стълбище. Студеният под ближеше босите й стъпала. Беше забравила обувките си. „Чудесно, Блеър. Направо изумително.“

Блъсна с рамо вратата и тя рязко се отвори, удряйки се в стената. Силният трясък отекна в кухата празнина на стълбището. Поколеба се за миг и заслиза. Промъкна се в ъгъла на площадката, като се взираше към перилата в отсрещния край. Отгоре светеше гола крушка в телена мрежа. Стъпалата от двете й страни водеха нагоре и надолу към черни сенки, преди да стигнат до слабата светлина на другите площадки. Единственият звук бе собственото й неравномерно дишане, докато стоеше и се чудеше. „Нагоре или надолу?“

Сивопепеляви стени, мрачни сенки, миришещ на плесен студен въздух — всичко това сякаш се свиваше около нея. Тресеше се. Беше смразена до мозъка на костите си. Не само от страх от неизвестното, но и защото блузата й беше мокра от пот и прилепнала на гърба й. Още по-лошото бе, че острата миризма й показваше, че в тъмното е надянала мръсните си дрехи. „Движи се, Блеър. Слагай единия крак пред другия и се движи.“

Събра сили и направи една крачка. Отпред и отдолу се разнесе сух звук, сякаш някой мъкнеше нещо по бетонния под. Надзърна крадешком през парапета. На около четири етажа под нея в сенките се промъкваше силует. Влачеше нещо като чувал… не, тяло. Блеър инстинктивно се дръпна назад в ъгъла. Опря гръб в студената стена и се свлече на колене. Стомахът й се бе свил на топка от напрежение. Гърлото й беше пресъхнало. Погледна треперещите си ръце и откри, че е забила нокти дълбоко в тъканта на панталона си. С всеки бесен удар на сърцето й стъпките приближаваха все повече и повече. Беше обхваната от ирационалния страх, че някакво препарирано създание от изложбата или изсъхнала мумия е оживяла и се тътри насам, за да й се нахвърли.

23.

Марго се плъзгаше през изложбената зала, скрита в сенките. Лунната светлина се мъчеше да проникне през огромните прозорци на покрива. Чуваше се равномерното барабанене на дъжда. Стигна дъното до залата на Просвещението и застана пред витрина №20 — Магия, мистерии и ритуали.

Зад стъклото се намираха ръкописът на Войнич и ацтекското обсидианово огледало на Ди, както и покрит с восък таблет, украсен с отпечатъци на странни символи и знаци. Времето работеше срещу нея. Трябваше да действа бързо. Алармите бяха изключени, така че нямаше нужда от финес.

Марго измъкна пружинена палка от торбата си и с рязко движение на китката разби витрината. Стъклото се пръсна от силата на удара и изригна в порой блестящи парчета. Прибра нещата и продължи нататък, придвижвайки се бързо към следващата зала. Внушителен тотем се извиси пред нея. Боядисано в призрачно зелено от очилата за нощно виждане, към нея се хилеше зловещото лице на Кетцалкоатл, страховития бог — змия на ацтеките. Дръпнатите назад устни и елипсовидните змийски очи сякаш й се подиграваха. Марго отвърна на погледа му.

— Ухапи ме! — подразни го тя.

Оцвети фигурата с лъча на фенера си и го насочи към кристалния череп, поставен върху пластмасовата стойка наблизо.

Кристалът улови светлината и я отрази като диамант. Черепът сякаш заблестя отвътре и едва не я ослепи. Тя свали чувствителните към светлина очила и разтърка очи. Зрението й постепенно се избистри. Синьо-бяла светлина пулсираше от широко разположените очни гнезда на черепа. Марго примигна. За миг бе готова да се закълне, че долната челюст провисна и рязко се затвори. Един от убийците с клоунски лица се промъкна тихомълком до нея и я стресна. Тя трепна и го изгледа кръвнишки. Светлорусата й коса блестеше на слабата лунна светлина.

— Sheiskopf!

После се наруга под нос и свали черепа от стойката. До него имаше още два, поставени върху по-ниски стъклени стойки. Отскубна ги един по един като берящо лалета холандско момиче, след което свирна на помощника си да донесе алуминиевата кутия. Постави черепите в предварително изрязаните гнезда в стиропора и добави към тях предметите от витрината на Джон Ди, като ги закрепи здраво със специални ремъци. Затвори капака и щракна закопчалките.

— Ja… zer gut! — прошепна тя и въздъхна.

Доближи радиостанцията до устните си.

— Ханс, а сега да пипнем die Luder. Къде е тя?

— Проверих кабинета на кучката — изкряка радиото. — Не е там.

Марго свали предавателя, завъртя се към клоуна и се намръщи. Онзи сви рамене. Отново взе радиостанцията.

— Добре, тогава ще пуснем въдицата. Der Eisaxt, изкарай свещеника от микробуса и го домъкни тук. Веднага!

Две резки изпращявания отсреща показаха, че der Eisaxt е чул заповедта й.

Блеър беше стигнала до следващата площадка.

Приклекна до парапета, затаила дъх. Дробовете й сякаш щяха да се пръснат. Стъпките долу спряха. Другият беше едно ниво по-долу. Единствените звуци бяха неговото неравно дишане и туптенето на собственото й сърце в тъпанчетата. Държейки пистолета с двете си ръце, тя опря чело в студената стомана на плъзгача. Затвори очи, концентрира се и насочи волята си към невидимия нападател на няколко крачки под себе си. „Тук няма никого, иди в кабинета й“, предаде умът й. Онзи отново се затътри и спря. Зловещата тишина увисна тежко в студения въздух на стълбището. С всяка своя фибра Блеър желаеше нападателят да излезе. Внезапно вратата изскърца шумно и се затръшна. Без да губи нито миг, тя скочи на крака и се изкачи на следващия етаж. Промъкна се през вратата и пристъпи в коридора. Когато стигна над входа на кабинета си, отдолу се чу шумотевица. Местеха се мебели, чу се трясък на разбито стъкло. „Претърсва стаята ми.“

Вече бе успяла да свали решетката на вентилационната тръба и се бе пъхнала в нея. Пространството бе тясно, но имаше достатъчно място за движение. Тръгна на четири крака в тръбата колкото се може по-бързо. След минута стигна до рязък завой и спря. И тогава се сети. Беше забравила да сложи решетката. Ако невидимият ловец забележеше това, можеше да я проследи. Но дали щеше да си направи труда? Съмняваше се.

Сякаш часове наред пълзя в клаустрофобично тясната тръба, но в действителност бяха минали само няколко минути. Коленете я боляха, дланите й бяха набити с прах, изпражнения на плъхове и Бог знае с какво още. Нещо пробяга през ръката й. Блеър инстинктивно се дръпна и заби лакът в стената. Наруга се за малодушието си. Дочу някакъв приглушен звук. Ускори ход през лабиринта, като се ориентираше по шума.

Доближи и разбра, че това беше глас. По-точно гласове. Високи и груби. Последвани от тихо скимтене. Измъчени молби на същество, преминало отвъд нормалния праг на болката, отвъд онова, което е способен да изтърпи човек. Някой, който се държеше за последната нишка на живота. Изстина. Можеше да разпознае този глас където и да е. Отец Доминик.

Гласът на брат й долиташе от гърлото на тъмната, сякаш бездънна шахта пред нея, стигаща до тавана на помещението долу. Прецени наум разстоянието и местоположението и реши, че гласът е на около шест метра от нея, най-вероятно в залата на Просвещението. Шестото й чувство я бе довело тук. Сега от нея зависеше да се… хвърли.

24.

Бракс се придвижваше на прибежки по коридора, осветен тук-там от аварийните лампи, които хвърляха слаби конуси светлина върху блестящите бели плочки. След като се справи с ключалката на входа с помощта на тънък пластмасов шперц, той бе отворил куфарчето и бе извадил съдържанието му. Сега държеше малък палмтоп33 в протегнатата си ръка. Скаут му бе прехвърлил плана на музея. Светлинната от DPS устройството на Блеър пулсираше в зелено.

На врата му беше преметнат Corner-Shot. Към системата — дело на израелските военни специалисти — можеха да се прикрепят обикновен или картечен пистолет, както и 40-мм гранатомет. Като цяло приличаше на карабина с шарнирно съединение в средата и дистанционен спусък. Сега към нея бе закрепен тежък щурмови пистолет. Механизмът се завърташе на 60 градуса, позволявайки на стрелеца да води прицелна стрелба от ъгъл, без самият той да се излага на открит огън. В работния край имаше миниатюрна видеокамера с широкоъгълен обектив, която предаваше образа на малък екран с висока резолюция. Камерата бе снабдена с мерник, автоматичен фокус и инфрачервен филтър, позволяващ на стрелеца да вижда и в тъмното. Под дулото на пистолета бе монтиран лазерен мерник.

Бракс спря на ъгъла. От дясната му страна към кръстовището приближаваха енергични стъпки. Изкара дулото зад ъгъла и погледна малкия екран.

Картината го накара да трепне. Призрачно бяло лице на клоун с кървавочервени устни изпълни екрана. Сякаш се рееше в мрака. Клоунът беше облечен в работнически комбинезон. В ръката си държеше пистолет и тичаше по коридора към него. Насочи мерника на екрана към коленете му и изстреля два куршума, после още два за всеки случай. Очите на клоуна се разшириха. Пронизителният писък достигна до Бракс в мига, в който противникът падна на глава върху твърдия под. Пистолетът излетя от ръката му и се плъзна с въртене по полираните плочки, профучавайки покрай ъгъла. След като провери за други опасности и не откри такива, Бракс излезе зад укритието, прибра изпуснатия пистолет и тръгна към проснатото тяло. Завъртя предната част на оръжието си отново в права позиция. Извади белезници от колана си, притисна с коляно клоуна в гърба и го закопча. Извъртя се, без да отпуска коляното си, извади втори чифт белезници и стегна глезените му. Изправи се и погледна към пленника си. Коленичи отново, грубо сграбчи един от пръстите на клоуна и рязко го изви назад. Мъжът заквича като прасе на заколение. Бракс се наведе към него.

— Искаш ли още, задник такъв?

Клоунът енергично заклати глава.

— Колко още има и къде са?

Отговор не последва. Бракс изви друг пръст и го чу как изпука. Краката на клоуна забарабаниха по пода. Преди да завърши квиченето, което звучеше като молба за милост, Бракс се изправи, постави пета върху тила му и размаза лицето му в пода. Прехвърли тежестта си на десния крак, като внимаваше да не изгуби равновесие.

— Последен шанс — каза той през зъби.

Мъжът изпъшка. Бракс свали крака си.

— Слушам те.

— Четирима… на третия етаж — изпъшка немощно клоунът.

Бракс хвана трети пръст.

— Къде на третия етаж? С какво са въоръжени?

— В залата на Просвещението… полуавтоматични пистолети. Кълна се, това е.

Бракс го погледна изпитателно и превключи пистолета си на автоматична стрелба.

— Мисля, че си дотук.

Наведе се и запуши устата му с кърпа. Завъртя се и се изтича нагоре по стълбите, като в движение търсеше в палмтопа къде се намира залата на Просвещението. Изкачи се на третия етаж и се промъкна в коридора. Закова на място, когато още две клоунски лица се появиха зад ъгъла. Приближаваха бързо. Единият насочи към Бракс карабина с рязана цев. „Само пистолети, как ли пък не!“ От дулото проблесна огън. Бракс бе сигурен, че е улучен. Сачми ужилиха бузата му. Изстрелът бе висок и от лявата му страна. Инстинктът надделя.

Бракс се метна напред, направи салто и се плъзна по задник по пода с присвити крака, като стреляше в движение. Сякаш на забавен кадър горещите гилзи увисваха във въздуха и падаха на пода; една се пъхна под яката му. Пареше като адски огън. Куршумите улучиха по-високия в гърдите, а вторият откос пръсна лицето на по-дребния. Той се олюля и рухна на колене. От черното му око, през което куршумът си бе пробил път до мозъка, течеше кръв. Бракс скочи на крака.

Прозвучаха тежки удари на чук върху метал, последвани от измъчен писък откъм залата.

25.

Голямата страст на Блеър, освен археологията, бе скалното катерене. Ето че се налагаше да подложи уменията си на върховно изпитание. Използва техниката „спускане в комин“. Опря десния си крак в отсрещната стена на височината на коляното си, а левия — отзад, плътно свит под задника. Протегна ръце и опря длани в срещуположните страни, след което потегли надолу, местейки последователно ръце и крака. Прасците и мускулите на бедрата й изгаряха от болка, опъвайки се до скъсване. Ръцете започваха да се схващат от напрежение. Беше изминала половината разстояние, когато загуби опора. Тръбата изпука шумно и се поддаде.

С ръце над главата си тя полетя в шахтата към мъглявата светлина долу.

Марго нервно крачеше напред-назад и час по час хвърляше поглед към входа на залата. Стиснал здраво инструмента си, der Eisaxt забиваше шиповете в меката плът на ръцете на мъжа. С всеки удар Марго потръпваше и стенеше от удоволствие, втренчена с жив интерес в изкривеното от болка лице на свещеника.

Спря. Така и не видя откъде й дойде. Тялото на Блеър излетя от вентилационната тръба и се стовари върху Марго като наковалня, изкара й въздуха и я стовари на колене. Блеър се претърколи по студените плочки. Глезенът й се изкълчи от удара и тя изкрещя от болка. Като се давеше и се мъчеше да си поеме дъх, Марго се изправи бавно. Зашеметена отначало, тя постепенно дойде на себе си и злият й поглед падна върху Блеър.

— Курва!

Марго се олюляваше и я гледаше с изпълнени с ярост и желание за убийство очи. Стиснала наранения си глезен, Блеър плъзна поглед покрай нея и изпищя.

На отсрещната стена зад тежката фигура на der Eisaxt видя брат си, отец Доминик, да виси на петнайсетсантиметрови шипове, забити в отворените му длани и голите му стъпала. Пироните се впиваха дълбоко в бетона. Кръвта на Доминик все още се стичаше на струйки по бялата стена и образуваше черна локва на пода под него. Главата му бе клюмнала безжизнено напред. Блеър успя да различи слабото повдигане на гърдите му и да чуе немощното му дишане. Все още бе жив. Погледът й се премести върху der Eisaxt, после към Марго.

— Разпънали сте го, побъркани копелета! — изкрещя Блеър.

— Ернст свърши добра работа — отвърна Марго и си лепна усмивка на любезна домакиня. — Прилича на жива скулптура, не мислиш ли?

Блеър я наруга. Ръката й бавно запълзя към джоба, в който бе сложила пистолета. Ернст се ухили, тракна токове и се поклони театрално.

— Имаме си критик на изкуството, Ернст — насмешливо рече Марго.

Отвратена, Блеър се извърна и видя шокираното си лице във витрината. От тъмнината зад Ернст прозвуча глас:

— Никой да не мърда. Леко с ледокопа, задник такъв.

Отвън Скаут Томпсън и инспектор Нюли разговаряха, заобиколени от група напрегнати мъже.

Приближаващият звук на вертолетна перка привлече вниманието им. Яркият конус на прожектора се плъзна по земята. Нюли вдигна глава и посочи.

— Това трябва да са нашите момчета от специалните части — обясни той на Скаут. — Ще влязат през покрива, а ние ще щурмуваме отдолу.

Докато говореше, на паркинга пристигна контролният микробус. Вратите се отвориха и Нюли кимна към него, показвайки на Скаут, че трябва да се качат. Докато вървяха към микробуса, какофонията от сирени оповести пристигането на Броди и Чюи. Ягуарът подскочи на бордюра и се понесе към Скаут и инспектора, преследван по петите от три мощни патрулни коли.

— Май Чюи се е обзавел с фенклуб — рече Скаут, като клатеше глава.

Ягуарът поднесе и спря на няколко стъпки. Вратите му се отвориха и Девлин и Чюи излетяха навън. Зад тях набиха спирачки патрулните коли.

— По дяволите! Май ще е по-добре аз да се заема. Това са тежковъоръжени екипи — каза Нюли и се втурна към полицейските коли.

Преследвачите изскочиха от автомобилите с извадени оръжия, лаейки команди всички да паднат на колене с вдигнати ръце. Нюли вдигна високо значката си и застана заедно с един старши офицер в униформа между насочените оръжия и Девлин. След като овладя ситуацията, той се присъедини към екипа „Омега“ в микробуса. Лицето му беше червено от гняв.

— Проклети янки, умирате да вдигате гюрултия.

Броди Девлин се усмихна стеснително и се обърна към Чюи.

— Доведох кавалерията — отвърна индианецът и кимна към полицейските звена.

— Вярно — съгласи се Нюли. — Ето какво е положението. Имало е изстрели. Вероятно вашият човек Бракстън е завързал престрелка с нападателите. Всеки момент ще пуснат тока.

Седналият на конзолата компютърен специалист зареди изображения на екрана. Нюли посочи плана на музея.

— Въздушният отряд ще атакува тук… от покрива. Покрил съм всички наземни изходи.

Броди кимна и се обърна към Скаут.

— Имаш ли новини от Бракс?

— Не, видеосигналът от Corner-Shot-ь му прекъсна почти веднага, а не исках да му звъня по мобилния, за да не го издам и да го изложа на опасност.

Броди прехапа устна и се обърна към Нюли.

— Значи сме на тъмно в буквалния смисъл. Не знаем колко са неприятелите и как са въоръжени.

Нюли кимна мрачно.

— Така е. Намерихме паркиран наблизо микробус на фирма за борба с вредители. Предполагам, че неприятелите, както ги наричате, са влезли предрешени като служители на фирмата и са неутрализирали охраната. — Посочи екрана. — Ще пратим два екипа… тук и тук.

Техникът при конзолата докосна слушалките си, кимна и се обърна към тях.

— Инспекторе, от Еър 1 съобщават, че са забелязали втори хеликоптер да приближава от север.

Нюли изтръгна слушалките от главата му, надяна ги и изкрещя в микрофона:

— Еър 1, тук е инспектор Нюли. Не съм искал втори вертолет. Да не е екип на някой проклет таблоид?

Броди и Чюи се спогледаха тревожно и изскочиха от микробуса. Чюи вдигна към очите си инфрачервения цифров бинокъл, който бе успял да отмъкне.

— Някакви знаци? — попита Броди.

— Не… чакай, прилича ми на съкращението на някаква телевизия.

От микробуса се чуха виковете на Нюли.

— Хеликоптер, въздушното пространство е затворено с полицейско нареждане. Идентифицирайте се и незабавно обръщайте!

След няколко опита Нюли се свърза с въздушния екип.

— Еър 1, тук Нюли. Не отговарят. Излитайте и изгонете проклетите новинари!

Няколко секунди по-късно Броди видя как Еър 1 се вдига от покрива и се насочва към приближаващия хеликоптер, като го осветяваше с прожектора си и даваше заповеди по високоговорителя. Мистериозната машина нито забави, нито смени курса си, а полетя направо към Еър 1.

— По дяволите! — извика Чюи. — Виждам ракетни установки! Кажете им да се оттеглят!

Нощното небе се озари от ярък проблясък и димната следа на ракета. Еър 1 получи пряко попадение в задния ротор и започна да се върти надолу като гонещо опашката си куче. Заби нос в масивния стъклен покрив на вътрешния двор. Перката му продължи да се върти и да разбива стъклото, докато машината не изчезна от поглед. Прозвуча оглушителен тътен и в небето се издигнаха кълба черен дим.

Броди и Чюи гледаха безпомощно как непознатият хеликоптер зави и увисна ниско над покрива, където според Нюли се намираше вторият екип, готов да нанесе удар. Оглушителният трясък на картечницата продъни тъпанчетата на Броди. Червените и оранжеви трасиращи куршуми прошиха убийствения си път по покрива.

Малко преди това Блеър разпозна лейтенант Бракстън да излиза от сенките с насочено към тях оръжие. Погледна към нея.

— Добре ли си, доктор Кели?

Погледът му отново се насочи към другите двама. Трепна и се намръщи при вида на отец Доминик. Блеър кимна немощно.

— Ще се оправя. Но Доминик се нуждае от незабавна… — Изкрещя пронизително, докато се опитваше да се изправи, подпирайки се на близката витрина.

Отгоре избухна ярка светлина и озари нощното небе. Гръмката експлозия разтърси стените и бе последвана от оглушителен трясък на картечница. Бракс непредпазливо се втурна покрай Ернст към Блеър. Проблесна метал. Нокътят на ледокопа рязко полетя надолу и изби оръжието от ръката му. То издрънча на пода. Бракс се извъртя настрани, но Ернст сръчно обърна инструмента си и заби стоманената топка в слънчевия му сплит, принуждавайки Бракс да се превие от болка. След като го обезвреди, Ернст използва инструмента като палка и прикова противника си към пода с безмилостни удари по главата.

Блеър измъкна пистолета от джоба си, но рефлексите на Марго бяха безпогрешни. Тя преполови разстоянието помежду им, преди Блеър да успее да насочи оръжието. Силен страничен ритник изби пистолета от ръката й. С писък на животинска ярост Марго сграбчи Блеър за реверите, вдигна я във въздуха и с нечовешка сила я запрати през стаята. Блеър полетя като филмов каскадьор и блъсна с гърба си голяма витрина. Остри като бръснач парчета се забиха в тялото й, докато рухваше на пода сред разцепено дърво и разбити стъкла. Докато губеше съзнание, през прозореца отгоре се появи втора ослепителна светлина. Чу тракането на вертолетна перка. Започна да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака.

От счупения прозорец се посипа стъкло и облечена в черно фигура полетя надолу. Към Марго се спуснаха въжета. Тя вдигна Блеър като парцалена кукла и закрепи ремъците. Лебедката на хеликоптера ги издигна във въздуха към яркия прожектор. Ернст ги последва, когато въжето се спусна за втори път, и изчезна в светлината, отнасяйки награбеното в куфара.

Осветлението внезапно се включи. Завиха сирени и в коридорите запулсираха червени светлини. Асансьорите забръмчаха. По стълбището задумкаха тежки обувки. В притихналата зала Бракс лежеше полумъртъв под разпнатия свещеник.

26.

Фасадата на Британския музей изглеждаше като бойно поле, окъпано в нажежената до бяло светлина на огромните прожектори и пулсиращите проблясъци на пожарни и линейки. Бариери и полицейски ленти ограждаха най-голямото местопрестъпление в Лондон от времето на терористичните бомбардировки. Пълчища телевизионни микробуси се бяха наредили зад барикадите и дългите им микровълнови антени предаваха на живо по каналите идеално фризираните, но подлудяващи новини. Противопожарната бригада потушаваше ада във вътрешния двор, където бе рухнал хеликоптерът.

Вътре криминалистите от Специалния директорат по престъпленията събираха улики, докато техни колеги прибираха останките на хората от охраната, от щурмовия отряд на покрива и от нападателите, след като детективите завършиха първоначалния оглед. Главен инспектор Нюли и Броди Девлин се намираха във външния коридор на залата на Просвещението. Парамедиците бързо отнесоха на носилки лейтенант Бракстън и отец Доминик Кели към асансьорите.

— Какви са прогнозите, докторе? — мрачно попита Броди Девлин.

Докторът свали хирургическите си ръкавици и го погледна в очите.

— Лейтенант Бракстън има тежко сътресение, но ако е рекъл Бог, може и да избегне трайно мозъчно увреждане. — Прехапа долната си устна. — Само времето ще покаже.

— А отец Кели? — попита инспектор Нюли.

Докторът въздъхна тежко.

— Освен раните по ръцете и краката има жестоки охлузвания и разкъсвания. По бедрата и гениталиите му видях изгаряния от електроди, вероятно от шокова палка.

Нюли се намръщи и преглътна с мъка.

— Има ли някакъв шанс да ни каже кой му е сторил това?

— Ако се изключи психическият шок, вероятно ще бъде в състояние да говори след около четиридесет и осем часа. При тези случаи е много трудно, инспекторе. Психологическата травма може да затрудни възстановяването на жертвата повече от физическите наранявания.

— Разбира се — отвърна инспекторът. — Благодаря за положените усилия.

— Е добре, господа — рече докторът и тръгна към асансьора. — Ще ви оставя да работите.

Двамата се върнаха обратно в залата. Чюи се беше отпуснал на коляно и внимателно оглеждаше пода. После се насочи към разбитото стъкло горе. Екипите криминалисти съставяха подробна карта на местопрестъплението. Скаут Томпсън се беше настанил в ъгъла с лаптоп на коленете. Следван от Нюли, Броди застана до Чюи.

— Какво имаш за нас, голямо момче?

Орловите очи на Чюи огледаха помещението. Посочи към стената.

— Бракс е влязъл зад тях и вероятно ги е сварил неподготвени. — Кимна към пода недалеч от голямата засъхваща локва кръв. — Там има отпечатък от кубинка, най-вероятно дванайсети номер. Не е на Бракс, той носеше мокасини десети номер, проверих. — Чюи стана и предпазливо тръгна през залата. — Ето там лежи Corner-Shot-ът. Съдейки по следите по цевта, бих казал, че онзи с кубинките го е изтръгнал от ръцете на Бракс с някакъв назъбен инструмент. Криминалистите ще кажат какъв точно е.

Нюли и Броди кимнаха.

— Продължавай — подтикна го Нюли.

Чюи пое дълбоко дъх и издиша рязко. Посочи дупката на покрива на мястото на вентилационната тръба, която сега лежеше на пода на няколко крачки от тях.

— Някой е скочил през тази тръба и се е стоварил върху втория престъпник.

— Как, по дяволите…

— Точно там има отпечатък от длан върху пода, малко кръв и парчета стъкло — продължи Чюи. — А тук… две еднакви кръгли следи, най-вероятно от коленете на онзи, който се е оказал отдолу.

Нюли махна на един криминалист.

— Погрижи се да заснемете и да отбележите добре това тук, младежо.

След това Чюи отиде при разбитата витрина. Огледа я и се обърна към мястото, където се намираха преди малко.

— Втората извършителка е хвърлила жертвата си през залата. И тя е паднала тук. — Посочи съсипаната витрина.

— Задръж малко — прекъсна го Нюли, извади ръка от джоба на тренчкота си и размаха кокалест пръст към Чюи. — Говориш за извършителя в женски род, както и за жертвата. Откъде си толкова сигурен, че са били жени? И как можеш да предположиш, че едната е хвърлила другата на цели шест метра? Глупости!

Чюи посочи пода около тях и обясни:

— Няма следи от борба, а ето там виждаме, че през стъклото е била влачена жена.

— Добре. Ще се съглася с хипотезата ти за липса на борба… но заключението ти за пола им е абсурдно!

Чюи се обърна към един от криминалистите.

— Покажи му.

Кльощавият мъж вдигна с грейнало лице две пликчета за улики.

— Мистър Рейнденсър забеляза тези кичури, сър. — Вдигна едната торбичка. — Светлорусите косми бяха открити там, до отпечатъците от дланите, заедно с женска обеца, а — вдигна втората торбичка — отчупеният лакиран нокът и рижият кичур с кръв по него бяха намерени по разцепеното дърво във витрината.

Броди изстина, когато чу „риж“ и „кръв“. Представи си как Блеър лети през залата, блъска се във витрината и пада, посипана със стъкло. Нюли подсвирна.

— Остава да ми кажеш какъв парфюм използват и какви са им мерките.

Чюи се усмихна тънко и поклати глава.

— Не… но мога да ви кажа имената им.

Челюстта на Нюли увисна. Броди опря юмрук в брадичката си.

— Блондинката е Марго Гант, залагам пенсията си. А червенокоската… — Гласът му трепна леко. — Червенокоската е доктор Блеър Кели. Знаем, че е била тук, а сега от нея няма нито следа.

Внезапно ясните, будни очи на Чюи проблеснаха. Върна се тичешком в центъра на залата под стъкления покрив като хрътка, уловила миризмата на енот. Спря пред главен инспектор Нюли.

— Дай ми обувката си.

— Какво? Няма да…

Чюи се отпусна на коляно, сграбчи десния глезен на инспектора и повдигна крака му. Нюли се помъчи да запази равновесие, като бурно протестираше.

— Стой мирно, инспекторе — грубо рече Чюи и се обърна към криминалиста. — Бързо, дай ми някакви пинсети.

Броди не успя да се удържи. Гледката как Нюли балансира като крава с патерица, сграбчен за крака от големия индианец, му дойде в повече. Избухна в истеричен смях. Добре дошло облекчение от натрупалото се напрежение. Накрая се овладя и се вгледа по-внимателно. Върху подметката на Нюли имаше залепнало влакно. Чюи го хвана съсредоточено с пинсетите и го пусна в услужливо отворената от криминалиста торбичка. След това се обърна към Скаут.

— Ало, господин магьосник. Онзи вълшебен електронен микроскоп още ли е закачен за играчката ти?

Скупчени около Скаут, те следяха мълчаливо как компютърджията поставя влакното в скенера на лаптопа.

— А стига бе! — възкликна Скаут и се опули.

Под увеличение нишките на влакното се движеха като живи микроорганизми.

— Добре де, какво е това, по дяволите?

— Нещо, върху което Бойни системи работят от години, но засега си остава само мечта.

— На мен ми прилича на нанотехнология — прозаично отбеляза Чюи.

— Почерпете този човек с пура — рече Скаут. — Идеята е да се използват нанонишки в боен костюм. Когато войникът стегне бицепса си или мускулите на краката, тъканта увеличава силата на мускулната му система от пет до двадесет пъти.

— Като костюма на Супермен? — попита Броди. — Това може да обясни как „Блонди“ е метнала Блеър през залата като торба стърготини.

Зад тях се разнесе язвителен глас.

— Виж ти. Шерлок Холмс и доктор Уотсън обясняват местопрестъплението на инспектор Лестрейд в присъствието на Тонто.

Броди се обърна. Сър Нейджъл Къмингс, дебел и кисел както винаги, вървеше към тях. Погледът на Девлин се премести от мазния му врат, надиплен над яката, към студените му сиви очи. В едната си ръка държеше книга, в другата — писмо. Застана пред тях и завъртя подпухналата си глава, за да огледа залата. Въздъхна и погледна Броди в очите.

— Е, майор Девлин. Виждам, че американските ви каубои отново са оплескали работата. Сигурно много се гордеете?

Чюи пристъпи напред със свити юмруци, но Броди го сграбчи за ръката и го задържа.

— Може би изгубих човек — с премерен тон отвърна той. — Още усещам миризмата на кръв тук и на покрива, сър Къмингс. Неуместното ви чувство за хумор позори храбрите мъже, загинали при изпълнение на задълженията си.

Къмингс махна пренебрежително с дундестата си ръка.

— Тъй да бъде, не исках да обидя никого. — Обърна се към главен инспектор Нюли и му тикна писмото. — Заповед за освобождаването ви, инспекторе. Вътрешният министър реши, че аз трябва да оправям бакиите ви тук. Тайните служби на Нейно величество поемат нещата. Вече нямаме нужда от услугите ви.

Нюли прочете писмото и лицето му се изкриви от гняв. Прилежно сгъна листа и го прибра в джоба си. Обърна се и кимна вяло на екипа „Омега“. После погледна към Къмингс.

— Върви по дяволите, надут тлъст… глупак.

Завъртя се на пети и си тръгна. Къмингс сви рамене и тихо се изкиска. После лицето му се напрегна и той присви очи.

— Майор Девлин, мога ли да поговоря с вас на четири очи, моля?

Отидоха в отсрещния край на залата, по-далеч от суматохата и любопитните очи и уши.

— Майоре, трябва да оставим детинските препирни настрана за известно време. Случаят определено е излязъл извън контрол.

Броди понечи да заговори, но дебелакът го прекъсна.

— Освен това научавам, че днес следобед сте участвали в престрелка. Наложи се доста да потърча, за да попреча на шефа на Лондонската полиция и на вътрешния министър да жигосат розовия ви задник.

— Копоите на Гант преследваха момичето. Положението беше убий или ще бъдеш убит.

— Доколкото разбирам, под момичето имате предвид…

Броди разтри врата си.

— Доктор Блеър Кели. Която сега е изчезнала. Най-вероятно е била отвлечена от Марго Гант.

Къмингс го изгледа мълчаливо.

— И тъй като не сте си направили труда да изгубите безценното си време да ме уведомите за тези лудории, сигурно сте имали предвидливостта да държите поне началниците си в течение, нали?

В този момент мобилният на Девлин звънна.

Къмингс пусна мазна многозначителна усмивка и кимна към телефона.

— Явно не сте го направили. Съветвам ви да отговорите, майор Девлин. И ако не са ви разжалвали до ефрейтор в края на разговора, бъдете така добър да дойдете при мен в колата ми долу. Голямата черна кола, майоре — сви гъстите си вежди, наведе се напред и прошепна: — със затъмнените стъкла.

Сър Нейджъл Къмингс с мъка завъртя тлъстия си задник и се затъркаля през залата, оставяйки Девлин с телефон в ръка. Той отговори на позвъняването.

— Девлин.

Не се изненада, когато от другата страна се разнесе гневният глас на Бил Соренсън:

— Мили Боже, Девлин! Какво става там, по дяволите! От Капитолия и Белия дом хвърчаха лайна. В Ленгли са на седмото небе. Раздуват на Агенцията за национална сигурност какво бедствие е „Омега“ и как вилнеем из Лондон като банда вандали.

— Бракс е в интензивното — прекъсна го Броди. — Може би има трайно мозъчно увреждане.

— По дяволите! Добре, обясни ми едно по едно. Искам да се включа веднага щом стигна „Хийтроу“.

— И ти ли скачаш в играта?

— В момента пътувам, хлапе. И водя малко подкрепления. Трябва да овладеем положението, преди да е станало късно, Дев.

Сбито и стегнато, както беше обучен, Девлин предаде на Соренсън какво се бе случило. Скаут изтича към него с физиономия на изгарящо от нетърпение пале. Броди се опита да го спре, но Скаут настояваше.

— Задръж малко, Бил. Томпсън има нещо спешно.

— Знам къде е доктор Кели — задъхано рече Скаут. — GPS устройството още е у нея. Наложи се да разширя площта на търсене и…

На сърцето на Броди олекна, но го изгледа кръвнишки.

— За бога, Скаут. Казвай къде е, по дяволите!

— В район на име Северен Девън. Старо свърталище на важни клечки. Големи имения, замъци и ферми за расови коне. Някъде близо до брега.

В ума на Девлин изникна поканата за малкото парти на Хайнрих Гант в имението му Рейвънскар, която бе получил в хотела. Адресът бе в… Северен Девън.

— Имаме нова информация, Бил. Ще те запозная, когато пристигнеш. Става въпрос за местоположението на доктор Кели.

Следван от Чюи и Скаут, Девлин слезе на гъмжащия от полицейски коли и пожарни паркинг и се заоглежда за черния седан на Къмингс. Накрая се отказа и се обърна към хората си.

— Скаут, занасяй си задника в болницата и виж как е Бракс. Чюи, ти тръгвай за „Хийтроу“ да посрещнеш шефа. Очертава се дълга нощ.

Чюи кимна и посочи.

— Имаме посетители, Броди.

Кльощав дребен мъж с бомбе и дълго сиво двуредно палто си пробиваше път към тях. Приличаше на герой от шпионски филм от 40-е.

— Майор Девлин, сър?

— Да не сте от момчетата с плащове и кинжали на сър Нейджъл? — попита Девлин.

Мъжът с бомбето се огледа предпазливо и кимна. Тикна му някаква книга с твърди корици. Девлин отстъпи крачка назад и взе с неохота книгата.

— Сър Нейджъл заръча да предам извиненията му, но се наложи да замине. Помоли ме да ви съобщя, че организира атака на имението в Северен Девън на зазоряване. Поръча да ви взема сутринта, сър. В Дорчестър ли ще бъдете?

Изгубил ума и дума, Девлин кимна.

— Много добре, сър.

Дребният човек с бомбето се обърна рязко и си тръгна. Девлин стисна книгата и извика след него.

— Хей, приятел, не разбрах името ти.

Мъжът се озърна през рамо и докосна шапката си, без да спира.

— Не мисля, че ви го казах, сър.

Девлин се повдигна на пръсти и се загледа през тълпата, мъчейки се да не изпуска дребосъка от поглед.

— А книгата какво означава? — викна объркано той.

— Четиво за разтуха, майоре. Предполагам, че доктор Кели го е оставила за вас.

Девлин поклати глава и въздъхна. Погледна заглавието. „Кукувиците от Мидуич“.