Индиго

Епилог

Картаго, Коста Рика

След като самолетът им кацна на летище „Хуан Сантамария“ в Сан Хосе, Блеър и Девлин взеха багажа. Медисън и Бил Соренсън, облени в пот, зачакаха да минат проверките. Дрехите им подгизнаха и прилепнаха по гърбовете им в горещия и влажен августовски ден. Черен закрит джип приближи и рязко спря до бордюра. Точно когато Блеър и Девлин се появиха с багажа, Чюи слезе от предварително наетата кола. С широкополата сламена шапка на главата си и дългата бяла риза щеше да е неузнаваем, ако грамадната му фигура не се извисяваше над местните.

Натовариха багажа в колата, качиха се в охлажданото от климатик купе и потеглиха. Чюи леко намали, докато минаваха покрай „Mercado Central“43 с почернелите от слънцето продавачи, гордо изправени до количките си, пълни догоре с люти чушки с всевъзможни форми, размери и цветове и купища авокадо.

Бързо напуснаха града и се насочиха на югоизток. Медисън, която седеше отзад до Соренсън, им обърна внимание на плодородните склонове с безкрайните редици кафеени плантации. Обработваемите земи се редуваха с гъсти джунгли.

— Накъде пътуваме? — попита Броди и хвана ръката на Блеър.

— Към Картаго. Малко градче на около двайсет и четири километра от Сан Хосе. Уенди с Изгубените момчета и останалите вече са там.

Девлин се усмихна.

— Не знам как си го уредила. Ти си загадъчни жена, Блеър Кели.

Пресегна се и потупа Чюи по рамото.

— Случайно да си се сетил да осигуриш някоя и друга студена бира, великане?

Разтърка дясната си ръка. Все още беше с превръзка. Раните от кучешките зъби продължаваха да му причиняват болка. Чюи кимна към хладилната чанта на пода. Медисън я отвори и раздаде бирите. Отвориха бутилките и ги надигнаха.

— Наздраве — рече Блеър. — Дано се озовете в рая минута преди дяволът да разбере, че сте мъртви.

Поради липса на тоалетна отбиха и спряха за малко край пътя.

— Не се отдалечавайте, ако не искате да ви изядат ленивци или маймуни — викна Броди след Соренсън и Медисън.

Блеър подаде глава от прозореца.

— Или кръвожадно ято папагали и гигантски игуани!

Смехът й се разнесе над зеленината.

— Стига, Блеър. Игуаните не са опасни — рече Броди.

— Нито пък ленивците и маймуните, Тарзане.

Чюи поклати глава и въздъхна шумно. Броди го потупа по рамото.

— Хей, защо е тази оклюмала физиономия?

Чюи сви рамене и погледът му се насочи към Медисън, която се връщаше към колата.

— Кълна се, Броди Девлин, ти си най-големият тъпак от тази страна на Атлантика — рече Блеър. — Не виждаш ли, че мистър Рейнденсър е съкрушен? — Тя кимна към Медисън.

— О — смутено рече Броди. — Нека я побутна малко, големи братко.

Скочи навън, отвори предната врата и смигна на Медисън. Погледът й се отмести от него към Чюи, който се беше ухилил като ученик, после отново се насочи към Броди. Усмихна се многозначително и се качи. Соренсън заспа дълбоко отзад и Чюи най-сетне намери смелост да говори с Медисън за нещо друго, освен за пазаруване.

За момент Броди отново стана сериозен.

— Сигурна ли си, че Уенди и Изгубените момчета са в безопасност? И как успя да уредиш всичко? Навярно е струвало цяло състояние. Или си сложила магическия си компас върху картата и… пуф — мястото на скритите златни дублони е отбелязано с кръстче?

Блеър се разсмя.

— Аз съм първожрица… а не морска вещица.

Броди се нацупи.

— Сериозно, откъде намери парите?

Тя продължаваше да се усмихва, като си играеше с кичур коса и си тананикаше нещо.

— Е, нали с брат ми сме все пак алхимици…

— О, вярно бе. Как не се сетих? Превърнала си няколко кила олово в злато и…

Тя се усмихна многозначително и намигна.

— Нека просто да кажем, че шелта тари се грижат за своите. И че имаме някои доста състоятелни благодетели.

Джипът спря на площада и всички слязоха. Срещу тях се издигаше „Basilica de Los Angeles“. По върховете на високите й кули бяха кацнали ангели с разперени криле. Постоянно бдящи пазители. Слънчевата светлина играеше върху розетите от двете страни на главния вход. Отпред стоеше Джини Дулитъл и махаше енергично. Широката периферия на шапката й бе клюмнала пред лицето й. До нея бяха отец Доминик Кели, Скаут, Конърс и лейтенант Бракстън. Джини бе облечена като останалите пет шаферки — ирландски момичета от шелта тари, които, макар и хубави, изглеждаха малко странно в традиционния костюм на „Las Bailarinas Creollas“44 — бели селски ризи, пищни златни, сини и зелени поли, захванати с пъстроцветни пояси, и орхидеи зад ушите.

Изгубените момчета се бяха подредили едно до друго, облечени в костюми и вратовръзки. Имаха вид на малки господа, но се чувстваха ужасно неудобно. Гейбриъл се мъчеше да охлаби яката си, а Питър се бореше със зализания си кичур. Девлин застана пред тях.

— Хей, къде е Уенди? — попита той.

Питър се ухили до уши и посочи нагоре. Уенди се рееше над тях в мързеливи кръгове. Джонбой пъхна палци в устата си и изсвири пронизително. Уенди се плъзна надолу. Без да откъсва ярките си очи от Блеър, тя се хвърли през двора, цялата лакти и колене, следвана от радостно подскачащ голдън ретрийвър. Хвърли се направо в обятията й. Ретрийвърът излая и привлече вниманието на Броди. Наведе се да го почеше зад ушите.

— Ти сигурно си Рошльо?

Уенди се освободи от прегръдките на Блеър и се обърна.

— А, това е Сам. Не е ли чудесен? Мистър Никола и Пернел ми го подариха.

Девлин беше потресен от името и очите му се напълниха със сълзи. Вгледа се в скръбните очи на кучето. Сякаш старият му другар от училище, най-добрият му приятел Сам, който бе убит от бойни кучета, се беше преродил и стоеше пред него. Кучето помаха с опашка и близна носа му. Като ученик след последния звънец Броди хукна със Сам да играят на пръчка.

Блеър се загледа след тях с ръце на хълбоците и поклати глава. „Типичен мъж! Избяга с русото!“ Когато погледът й се спря върху краката на Уенди, избухна в смях. Момичето беше облечено в копринена рокля с панделка и приличаше на цветарка, с едно изключение — носеше високи червени кецове с развързани връзки.

— Мис Уенди Кели, къде намери тези обувки? — попита Блеър и се намръщи.

— От Джини са. Каза, че били като червените пантофки на Дороти. Ако искам да я посетя, трябва само да близна три пъти петите си. — Усмивката изчезна от лицето й и тя се оклюма. — Реших вече да не се наричам Уенди.

— Добре, миличка, но защо?

Тя разрови пръстта с върха на обувката си.

— Защото тук съм в безопасност. Вече не е нужно да се крия или да използвам измислено име от приказка.

Блеър приклекна и я прегърна.

— Добре. Значи ще бъдеш Нур Кели.

Церемонията мина безупречно. Не беше традиционна сватба, а стар обичай на шелта тари, наречен Скрепване на ръце. Под ръководството на отец Кели Блеър и Девлин положиха клетви, зарекоха се да споделят радости и скърби и любовта си един към друг. След година и един ден трябваше да се върнат на същото място и да се оженят окончателно, да подновят връзката си за още една година или просто да се разделят.

По време на церемонията Медисън стоеше до Чюи. Той се пресегна с огромната си лапа и хвана малката й ръка. Тя го погледна топло и въздъхна.

Облеченият в шотландска поличка Конърс наду гайдата си.

Устроиха празненство в голямата хасиенда, която щеше да бъде новият им дом. Никола и Пернел Фламел бяха дарили една от многото си къщи за убежище на индиго децата. Девлин се отдели от партито и излезе на верандата да потърси Блеър. Докато гледаше малкото момиче в скута й, което гукаше тихо, изведнъж интуицията му заговори. Разбра защо отец Кели бе искал сестра му да прочете „Кукувиците от Мидуич“. По някакво странно чудо на еволюцията Уенди бе развила необичайни способности. Наред с умението да лети тя бе придобила някои характерни особености на птиците. Мъничкото птиче, откъснато от майка си, често насочва емоционалната си връзка към друга, втора майка. Подобно на новооперено кукувиче, оставено да се излюпи и да бъде отгледано в чуждо гнездо, тази малка птичка бе намерила мир и утеха, докато се гушеше в топлите, изпълнени с любов криле на новата си майка.