Истината

Джуджетата се бяха скупчили плътно, когато Уилям се върна в печатницата. А в епицентъра на вниманието им се мъдреше господин Диблър. Имаше изтормозен вид. Уилям още не бе виждал човек, за когото думата да подхожда толкова точно. „Изтормозен“ обозначаваше онзи, който вече двадесет минути си е поприказвал със Захариса.

— Пак ли някакъв проблем? Здравейте, господин Диблър…

— Уилям — подхвана Захариса, която неуморно обикаляше стола на Диблър, — ако историите бяха храна, на какво би оприличил „Златна рибка изяжда котка“?

— Какво?! — Той се вторачи по-остро в Диблър и го осени прозрение. — На дълго и тънко ястие, предполагам…

— Натъпкано с подозрителни отпадъци може би?

— Ама защо да се обиждаме… — надигна глава Диблър, но пак се прегърби под погледа на момичето.

— Да, но някак привлекателни отпадъци — продължи Уилям. — Продължаваш да ги ядеш, макар да знаеш, че е по-добре да спреш. Какво става тук?

— Слушайте, не исках да върша това — оплака се Диблър.

— Кое по-точно? — настоя Уилям.

— Господин Диблър е писал онези историйки във „Вестителя“ — осведоми го Захариса.

— Хайде сега — смънка Диблър, — никой не вярва на вестниците…

Уилям си придърпа стол и го яхна с лице към облегалката.

— И така, господин Диблър… Кога започнахте да препикавате извора на истината?

— Уилям! — сгълча го Захариса.

— Ама чуйте ме… — завайка се Диблър. — Лоши времена настанаха. И си рекох, че този бизнес с новините… Такова де, хората обичат да знаят какво става из далечни страни. Затова четяха и „Алманаха“…

— Например „Напаст от гигантски невестулки в Хершеба“, такива неща ли? — подсказа Уилям.

— Горе-долу в този стил. И аз си помислих… че няма голямо значение дали са съвсем истински… Тоест… — Замръзналата озъбена усмивка на Уилям още повече притесни Диблър. — Тоест… те са си почти истински, нали? Всеки знае, че се случват такива неща…

— Но не дойдохте при мен — напомни Уилям.

— Че как да дойда? Всеизвестно е, че по този въпрос… малко не ви достига въображение.

— Тоест искам да знам какво се случва наистина ли?

— Да, в този смисъл… А господин Карни разправя, че на хората и без това им е все едно. Вие не сте му много симпатичен.

— На господин Карни много му шарят ръцете — изсъска Захариса. — Как да се довериш на такъв тип?

Уилям взе последния брой на „Вестителя“ и се зачете наслуки.

— „Мъж откраднат от демони“. Отнася се за господин Рони Изпросен, за когото се знае, че дължи на трола Хризопраз повече от две хиляди долара. И за последно са го видели да си купува много бърз кон.

— Е, и?

— Къде се вместват демоните?

— Ами може и да е бил откраднат от демони — заинати се Диблър. — Всекиму може да се случи.

— Аха, значи няма доказателства, че не е бил откраднат от демони?

— Оставяме хората сами да преценят — заяви Диблър. — Така казва господин Карни. Трябвало да се зачита свободата на мнението.

— По въпроса що е истина ли?

— Освен това не си мие зъбите редовно — вметна Захариса.

Диблър тъжно поклати глава.

— Губя си усета. Представете си само — аз да работя за друг… Сигурно съм се побъркал. Мъчи ме студът, от това ще да е. Пък и надницата… — той потръпна — … ми се стори привлекателна. Знаете ли — добави потиснато, — че той ми нареждаше какво да правя? Следващия път ще си полегна кротко, докато ми мине.

— Вие сте един безнравствен приспособленец — отсъди Уилям.

— Досега добре се справях.

— Можете ли да съберете малко реклами и за нас? — намеси се Захариса.

— Повече за никого няма да раб…

— На процент! — отсече момичето.

— Какво?! — стъписа се Уилям. — Искаш да го наемем ли?

— Защо не? В рекламата можеш да лъжеш колкото си искаш. Позволено е. Моля те… Имаме нужда от тези пари.

— На процент, значи? — Диблър потърка небръснатата си брадичка. — Да речем… Петдесет процента за мен и петдесет за вас двамата ли?

— Ние първо ще го обсъдим — потупа го по рамото Добровръх.

Диблър се сви. В пазарлъците джуджетата бяха твърди като диамант.

— Имам ли избор? — промърмори унило.

Джуджето се наведе към него и брадата му щръкна. В момента не държеше оръжие, но Диблър сякаш виждаше голямата остра брадва, която не беше в ръцете му.

— Никакъв — увери го Добровръх.

— И какво ще продавам всъщност?

— Място на страниците — обясни Захариса.

Диблър отново живна.

— Място ли? Тоест нищо? О, това го мога. Нищото го продавам като нищо друго на света! — Пак поклати глава опечален. — Но всичко се сгромолясва, когато се опитам да продам нещо.

— Господин Диблър, а как попаднахте тук? — попита Уилям.

Дългото обяснение никак не го зарадва.

— Може и нас да ни сполети същото… Не бива да ровите под чужда собственост! — изгледа ядно джуджетата. — Бодони, искам дупката да се запуши незабавно, разбрахме ли се?

— Но ние само…

— Да, да, искали сте да помогнете. А сега ще я зазидате, и то както се полага. Все едно никога не я е имало. За да не се качи по стълбичката някой, който не е слизал по нея. Веднага, моля ви! — Щом посърналите джуджета се спуснаха в мазето, Уилям се похвали: — Мисля, че попаднах на голяма история. Надявам се, че ще видя най-после кучето Рошльо. Имам…

Когато извади бележника си, нещо звънна на пода.

— О, да… взех ключа от къщата. Нали искаше рокля…

— Малко е късничко, а и забравих, да си призная.

— Защо не отидеш да огледаш дрехите, докато всички останали сме заети? Вземи и Скалата. Сещаш се… за всеки случай. Но там няма никой. Когато идва в града, баща ми нощува в своя клуб. Хайде, върви. В живота трябва да има и още нещо освен коригиране на репортажи.

Захариса гледаше нерешително ключа на дланта си.

— Сестра ми има дрехи в излишък — добави Уилям. — Нали искаш да отидеш на бала?

— Предполагам, че госпожа Ютийска ще може да нагласи роклята по моите мерки, ако я занеса още сутринта — с леко раздразнение неохотно отвърна Захариса, а в същото време с езика на тялото умоляваше да бъде склонена.

— Ето, имало начин — одобри Уилям. — Сигурен съм, че ще намериш и кой да ти направи най-сетне хубава прическа.

Погледът на Захариса се изостри.

— Знаеш ли, убедих се окончателно, че боравиш много изкусно с думите. А ти какво ще правиш сега?

— Този път отивам да си поприказвам с едно куче за един човек.

Сержант Ангуа погледна към Ваймс през гъстите изпарения, надигащи се от купичката пред лицето й.

— Съжалявам за случката, сър.

— Този ще го провеся да съхне! — обяви Командирът на Стражата.

— Сър, не можете да го арестувате — намеси се капитан Керът и сложи нова кърпа върху главата на Ангуа.

— Я гледай… Казваш ми, че не мога да го задържа за нападение срещу мой служител?

— Тъкмо в това е неловкият момент, сър, не мислите ли? — промърмори Ангуа.

— Сержант, ти служиш в Стражата, независимо в какъв облик си по едно или друго време!

— Да, но… винаги сме предпочитали да има само слухове за върколак в Стражата — напомни Керът. — Не сте ли съгласен? Господин Дьо Слов записва всичко, което научи. Двамата с Ангуа изобщо не копнеем това да се разчуе. Който трябва да знае, вече знае.

— Тогава ще му забраня!

— Как, сър?

Ваймс се позатрудни.

— Сега да не ми разправяш, че като шеф на полицията не мога да попреча на един дребен пик… един идиот да пише всичко, каквото му хрумне?

— Не съм казал това, сър. Можете, разбира се. Но не съм убеден, че можете да му попречите да напише, че сте му попречил.

— Смаян съм. Да, смаян! Тя е твоя… ъ-ъм…

— Приятелка — помогна му Ангуа и пак вдиша дълбоко изпаренията. — Но Керът е прав. Не искам да задълбаваме. Аз сбърках, като го подцених. Сама си го изпросих. След час-два ще се оправя.

— Видях те, като влезе. Беше жалка картинка.

— От шока, сър. Носът просто престава да работи. Все едно да завия по пресечката и да се блъсна в Дъртия Гнусен Рон.

— О, богове… Толкова зле ли беше?

— Може би не чак толкова. Да потулим случая, сър. Моля ви.

— Бързо се учи нашият господин Дьо Слов. — Ваймс седна зад бюрото си. — Има всичко на всичко перодръжка и печатна преса, а всеки изведнъж взе да го мисли за голям играч. Е, ще се наложи да понаучи още нещичко. Не иска да му дишаме във врата, тъй ли? Ами няма. Небесата са ми свидетел, че сме затрупани с работа.

— Но формално погледнато той е…

— Капитане, не виждаш ли тая табела на бюрото ми? Сержант, а ти виждаш ли я? Написано е „Командир Ваймс“. Значи аз решавам и вие току-що чухте заповед. Я сега кажете научихте ли нещо ново.

— Нямаме приятни вести, сър. Никой още не е открил кучето. Всички гилдии си точат зъбите. Господин Скроуп е имал многобройни посетители. О, да… Висшият жрец Ридкъли уверява всеки срещнат, че Ветинари е полудял. В деня преди инцидента му казал, че имал план как да накара раците да летят по въздуха.

— Раците да летят по въздуха — безизразно повтори Ваймс.

— И добавил нещо за изпращане на кораби по семафорните кули.

— Олеле… А какво казва господин Скроуп?

— Доколкото ми е известно, виждал как пред нас се открива нова епоха в историята на града. Щял да върне в Анкх-Морпорк духа на гражданския дълг.

— Туй ми звучи малко като хвърчащите раци.

— Но е политика, сър. Както се оказва, сър, той искал да се върнем към ценностите и традициите, които са направили града ни велик.

— Той има ли представа какви са били ценностите и традициите в ония времена? — стресна се Ваймс, и то силно.

— Предполагам, сър — с подчертана невъзмутимост отвърна Керът.

— О, богове… Предпочитам хвърчащите раци, да си призная.

От притъмняващото небе пак се сипеше лапавица. По Сбъркания мост рядко минаваше някой. Уилям се свираше в сенките с нахлупена над очите шапка.

Изведнъж чу глас незнайно откъде.

— Е… донесе ли оная хартийка?

— Кост В Гърлото, вие ли сте? — уплашено попита Уилям.

— Изпращам ти… водач — съобщи невидимият осведомител. — Казва се… казва се Хитрушко. Върви с него и всичко ще е наред. Готов ли си?

— Да.

„Кост В Гърлото ме дебне. Трябва да е някъде наблизо…“

Хитрушко изприпка от мрака.

Беше пудел. Поне приблизително.

Майсторите в „Le Poil de Chien“, най-изискания кучешки салон за красота, дадоха всичко от себе си. Именно всичко, защото иначе нямаше как да се отърват от Дъртия Гнусен Рон. Те подрязваха, къдреха, лакираха, оцветяваха, сплитаха, миеха. Накрая маникюристката се заключи в тоалетната и отказа да излезе.

Резултатът беше… розов. Разбира се, розовостта беше само едно от свойствата на това видение. Но беше толкова розово, че цветът изпъкваше пред останалото, дори пред изобретателно подрязаната опашчица с пухкаво топче на края. Предницата на кучето сякаш бе изстреляна към голяма розова топка и бе излязла през нея само наполовина. Не можеше да се пренебрегне и широкият блещукащ нашийник. Отблясъците несъмнено бяха в прекомерно изобилие. Понякога стъклото засенчва дори диамантите, защо за разлика от тях има какво да доказва.

Общото впечатление беше не за пудел, а за уродлив пуделски образ. Иначе казано, всичко в създанието подсказваше: „Аз съм пудел“, с изключение на самото създание, което сякаш намекваше: „Я си стой настрана…“

— Джав — тъничко изрече кучето.

И звукът не беше какъвто се очаква. Вярно, немалко кучета джавкат глезено, но това произнесе „джав“.

Съществото заприпка в кишата и се скри в тясна уличка. След миг муцунката му се подаде обратно.

— Джав?

— О, да — опомни се Уилям. — Извинявай.

Хитрушко го поведе надолу по мазни стъпала към старата пътека край брега. Беше осеяна с боклук, а в Анкх-Морпорк всичко изхвърлено, което някой не е прибрал, наистина е боклук. Слънчевите лъчи рядко стигаха дотук дори в ясен ден. Сенките успяваха да бъдат и вледеняващи, и просмукани с влага.

Под моста обаче гореше огън. Щом ноздрите на Уилям си взеха почивка, той разбра, че отива при тайфата.

По пътеката поначало рядко се мяркаше минувач, но заради Дъртия Гнусен Рон и останалите бе обезлюдяла напълно. От тях нямаше какво да се открадне. Понякога в Гилдията на просяците се замисляха дали да не ги прогонят от града, но без особено въодушевление. Дори просяците биха искали да гледат някого отвисоко. А тайфата беше паднала толкова ниско, че от определена гледна точка се оказваше на самия връх. Пък и в гилдията не си затваряха очите за чуждия майсторлък в занаята. Никой не можеше да се мери с Ковчега Хенри в плюенето или в липсата на крака със Страничния Арнолд. А нищо друго в целия свят не би могло да мирише като Дъртия Гнусен Рон. Вероятно би подобрил значително аромата си, ако използва маслото от скалатин като дезодорант.

Нелепата розова опашка на Хитрушко се скри в нахвърляните купчини от стари кутии и парчетии.

Очите на Уилям вече се насълзяваха. Тук почти не подухваше ветрец. Прекрачи към осветения от огъня кръг.

— Ох… Добър вечер, господа — успя да смънка и кимна на фигурите около зеленикавите пламъци.

— Я сега да видим тая твоя хартийка — нареди Кост В Гърлото от мрака.

— Не е… ъ-ъ, нищо особено — призна Уилям и разгъна чека.

Човека с патока го взе от пръстите му и се зачете внимателно.

— Като гледам, не е някакъв номер. Петдесет долара, има си и подпис. Господин Дьо Слов, вече обясних на присъстващите какво е чек. Не беше лесно, повярвайте ми.

— Ъхъ. И ако не платиш, ще ти дойдем на гости! — обяви Ковчега Хенри.

— Ъ-ъ… и какво ще направите?

— Ще си останем пред вратата завинаги! — просвети го Страничния Арнолд.

— Ще зяпаме хората нахално — добави Човекът с патока.

— И ще им храчим на обувките! — зарадва се Ковчега Хенри.

Уилям се постара да не мисли какво би сторила в такъв случай госпожа Еликсирска.

— Сега може ли да видя кучето?

— Покажи му го, Рон — заповяда гласът на Кост В Гърлото.

Пешовете на тежкото палто се отметнаха и Рошльо замига срещу огъня.

— Вие ли го носихте? — учуди се Уилям. — Така ли го крихте?

— Да му го!…

— Кому би хрумнало да претърси Дъртия Гнусен Рон? — обади се Кост В Гърлото.

— Така е, съгласен съм. Никой не би успял и да надуши Рошльо…

— Чуй сега… Не забравяй, че е престарял. Пък и на младини не е бил голям умник. Все пак си говорим за кучета… не за говорещи кучета, де — припряно добави гласът. — Не чакай от него философски трактат, това се мъча да ти втълпя.

Рошльо се изправи старчески на задни лапи, щом видя, че новодошлият го гледа.

— Как се озова при вас? — попита Уилям, докато кучето душеше ръката му.

— Избяга от двореца и се пъхна направо под палтото на Рон — отвърна Кост В Гърлото.

— А както изтъкнахте, там никому не би хрумнало да надникне.

— Самата истина си е, хич не се съмнявай.

— И дори върколак не би го открил там… — Уилям извади бележника си, отвори на празна страница и написа „Рошльо“. — На колко години е?

Рошльо излая.

— На шестнадесет — преведе Кост В Гърлото. — Толкова ли е важно?

— Така е във вестникарството — осведоми го Уилям.

Записа в бележника: „Рошльо (16 г.), доскоро живял в двореца, гр. Анкх-Морпорк.“

„Вземам интервю от куче. Ей това вече е почти новина от класа…“

— И така… Ъ-ъ, Рошльо, какво се случи, преди да избягаш от двореца?

В скривалището си Кост В Гърлото заскимтя и заръмжа. Рошльо наостри уши и също изръмжа.

— Събудил се и преживял неловък момент на философска неопределеност — преведе Кост В Гърлото.

— Нали уж изтъкнахте, че той…

— Превеждам, ясно? Причината била в присъствието на двама Богове в стаята. Тоест имало двама лорд Ветинари. Рошльо е от кучетата с консервативни възгледи, що се отнася до собственика му. Но той знаел, че единият не е истински, защото миризмата му била сбъркана. Имало още двама мъже. И…

Уилям пишеше трескаво.

След двайсетина секунди Рошльо го ухапа по глезена.

Чиновникът в кантората на господин Въртел ги изгледа от високото си бюро, подсмръкна и продължи да пише красиво и бавно. Не задълбаваше охотно във въпроса за обслужването на клиентите. Никой не може да пришпорва Закона…

След миг главата му се заби в плота на бюрото и така си остана, притисната от неимоверна тежест.

Лицето на господин Шиш се появи в ограниченото му полезрение.

— Казах, че господин Въртел желае да ни приеме веднага…

— Снгх — отвърна чиновникът.

Господин Шиш кимна и натискът отслабна малко.

— Извинете, не ви разбрах — подхвърли той, наблюдавайки как ръката на човечето пълзи покрай ръба на бюрото.

— Той… не… приема… никого…

Твърдението завърши с приглушено квичене. Господин Шиш се наведе към ухото на чиновника.

— Жалко за пръстите ти, но не бива тези палави израстъци да пипат онова лостче, чатна ли? Защото не се знае какво може да стане, ако го дръпнат. Така… Коя врата е към кабинета на господин Въртел?

— Втората… отляво…

— Видя ли? Колко по-приятно е, когато си любезен. А след седмица, най-много след две пак ще можеш да държиш перото.

Господин Шиш кимна, господин Лале се дръпна и чиновникът се свлече на пода.

— Искаш ли да го очистя тоя …аняк?

— Остави го на мира. Днес май ще се държа дружелюбно с хората.

Нямаше как да не признае, че господин Въртел е корав противник. Когато Новата фирма влезе в кабинета, лицето му дори не трепна.

— Господа?…

— Не натискай никакво …ано нещо — предупреди господин Лале.

— Решихме, че е време да ви осведомим за това-онова — добави господин Шиш и извади кутийка от джоба си.

— По-точно?

Господин Шиш натисна копче на кутийката.

— Да чуем какво стана вчера.

Духчето примига.

— …нйип… няпнйип… няпдит… нйип…

— Припомня си записите отзад напред — обясни господин Шиш.

— Какво е това? — попита господин Въртел.

— …няпнйип… сипняп… нип… „…времето ми е ценно. Няма да го губя с празни приказки. Какво направихте с кучето?“ — Господин Шиш докосна друго копче. — …уидълуидълуи… „Моите… клиенти имат силна памет и дълбоки джобове. Възможно е да наемат и други убийци. Разбрахте ли ме?“

Чу се и тихичко „Ау!“, когато лостчето „Изключване“ прасна духчето по главата.

Господин Въртел стана и доближи древен шкаф.

— Бихте ли желали нещо за пиене? Само че имам единствено балсамиращ разтвор…

— Още не ми е нужен.

— …а май ще изровя и някой банан…

Адвокатът се обърна с блажена усмивка, щом чу как пръстите на господин Шиш плеснаха по ръката господин Лале.

— Казах ти, че ще го затрия тоя …аняк…

— Уви, закъснял сте — напомни господин Въртел и пак се настани зад бюрото. — Ясно, господин Шиш. Искате пари, нали?

— Всичко, което ни дължите, и петдесет хиляди отгоре.

— Но още не сте намерили кучето.

— Не го е намерила и Стражата. А те имат върколак. Всеки търси кучето, но го няма. То не е важно, ей тази кутийка е по-важна.

— Оскъдни улики, бих казал…

— Виж ти… Разпитвате за кучето, споменавате убийци… Онзи Ваймс ще се вкопчи във вас като пиявица. Както чувам, не е свикнал да пипа меко. — Господин Шиш се усмихна само с устни. — Е, вие също имате какво да покажете… Между нас да си остане… — Наведе се по-близо до адвоката. — Някои от нашите постъпки може и да приличат на престъпления…

— Всички ония …ани убийства, да речем — кимна господин Лале.

— …но понеже сме си престъпници, ще кажат, че тъкмо това трябва да се очаква от нас. А вие сте уважаван гражданин. Хич не изглежда добре, когато уважаваните граждани се забъркват в такива гнусотии. Хората почват да мърморят.

— За да си спестим… недоразуменията — реши господин Въртел, — ще ви напиша чек за…

— Скъпоценни камъни — прекъсна го господин Шиш.

— Обичаме ги …аните скъпоценни камъни — потвърди господин Лале.

— Направихте ли копия от това… нещо? — попита адвокатът.

— Не казвам нито „да“, нито „не“ — отвърна господин Шиш, който не бе копирал записа и не знаеше как да го направи.

— Не знам дали мога да ви се доверя — промълви адвокатът сякаш само на себе си.

— Я ме чуйте — подхвана господин Шиш с цялото търпение, което успя да събере. Главата му беше още по-зле. — Ако плъзне мълва, че сме прекарали някой клиент, няма да е добре за нас. Хората ще си кажат: „Не може да се вярва на такива кримки. Не се държат подобаващо.“ Но ако хората, с които обикновено си имаме работа, чуят как сме очистили клиент, защото е играл мръсно, ще ни похвалят: „Тези са бизнесмени и знаят как се върти бизнес…“

Той млъкна и огледа сенките по ъглите.

— Слушам ви — подкани го господин Въртел.

— И… да върви всичко по дяволите! — Господин Шиш примига и тръсна глава. — Давай камъчетата, Въртел, иначе оставям господин Лале да те убеждава! Махаме се от това свърталище на проклети джуджета, вампири, тролове и ходещи трупове. Тръпки ме побиват от вашия град! Давай диамантите! На секундата!

— Добре — съгласи се адвокатът. — А духчето?

— Идва с нас. Спипат ли ни, ще спипат и него. Умрем ли загадъчно… някои хора ще научат какво е станало. Когато сме далеч оттук… Я стига си ме забълбуквал! — Господин Шиш потрепери. — Днес ми е скапан ден!

Господин Въртел отвори едно чекмедже и подхвърли три кадифени кесийки върху облицованото с кожа бюро. Господин Шиш си избърса челото.

— Виж ги, господин Лале.

Помълчаха, докато господин Лале изсипе кесийките върху грамадната си длан. Огледа няколко кристала през силен монокъл. Подуши ги. Близна един-два.

Извади четири от купчинката и ги пусна на бюрото.

— Ти за …ан идиот ли ме мислиш?

— Не смейте да му отговаряте — предупреди господин Шиш.

— Вероятно бижутерите са допуснали грешка.

— Брей…

Ръката на господин Шиш отново се мушна под сакото, само че този път измъкна оръжие.

На господин Въртел му се наложи да погледне право в кръглото око на пружинна цев. И от техническа, и от правна гледна точка това си беше арбалет, защото човешка сила трябваше да свие пружината, за да има изстрел. Но търпеливият напредък и хитроумие го бяха превърнали, общо взето, в тръба с дръжка и спусък. От Гилдията на убийците си направиха труда да пуснат мълвата, че спипат ли някого с такова оръжие в ръцете, ще му покажат колко надълбоко може да бъде скрито в човешкото тяло. А всяка градска стража, срещу която някой дръзваше да го насочи, се грижеше злосторникът да повиси полюшван от вятъра.

Но и в бюрото сигурно имаше още някакъв скрит механизъм. Вратата се отвори с трясък и нахлуха двама мъже — единият размахал дълги ножове, другият насочил арбалет.

А това, което им стори господин Лале, си беше направо страшно.

В своеобразните си дарби той нямаше равен на себе си. Когато въоръжен човек се втурне в стая, сблъсква се със затруднение — необходима му е частица от секундата, за да прецени, да реши, да пресметне, да помисли. Господин Лале нямаше нужда от никакви частици. Той не мислеше. Ръцете му действаха самостоятелно.

Дори господин Въртел със зорките си очи на юрист трябваше да превърти мислено видяното, за да го проумее. Но и в забавения каданс на ужаса не му беше лесно да забележи как господин Лале сграбчи най-близкия стол и замахна. След неясното движение двамата вече лежаха неподвижно в нелепи пози, а един нож потрепваше забит в тавана.

Господин Шиш изобщо не се озърна. Пружинната цев в ръката му все така сочеше зомбито. Но бръкна отново в джоба на сакото си и извади запалка с формата на драконче. И тогава господин Въртел, който пращеше на всяка крачка и миришеше на прах, видя омотано парче плат около острието на зловещата стреличка, едва подаваща се от тръбата.

Без да отмести поглед от адвоката, господин Шиш поднесе пламъчето към цевта. Парцалчето пламна. А господин Въртел беше наистина много сух.

— Каня се да сторя зло — замълви господин Шиш като хипнотизиран. — Но вече съм направил толкова лошотии, че още една не влиза в сметката. Да речем… едно убийство е голяма работа, ама следващото е наполовина по-дребна. Чатна ли? Та когато стигнеш до двайсетина убийства, вече едва се различават. Ама… хубав ден е навън, птичките пеят, има разни… котенца и други глупости. Слънцето блещука по снега и разнася обещание за скорошна пролет, значи още цветенца, зелена тревичка, повечко котенца, после пък летни жеги, нежната милувка на дъждеца, прекрасна свежест, които никога няма да зърнеш, ако не ми дадеш каквото държиш в чекмеджето, щото ще пламнеш като факел, лукава, коварна, проклета мумия!

Господин Въртел тутакси бръкна в чекмеджето и им подхвърли още една кадифена кесийка. Господин Лале първо се облещи нервно към партньора си, който досега бе споменавал думата „котенца“ само в съчетание с „давя“. Чак тогава погледна какво има в кесийката.

— Рубини… И то …ано първокласни.

— Махайте се — изчегърта гласът на адвоката. — Незабавно. И не се връщайте. Никога не съм чувал за вас. Никога не съм ви срещал.

Господин Въртел бе виждал много страшни неща през последните няколко столетия, но за пръв път имаше пред себе си заплашителна гледка като господин Шиш. Както и за пръв път попадаше на толкова побъркан човек. Господин Шиш се олюляваше и очите му все се заглеждаха в сенките по ъглите.

Господин Лале потупа партньора си по рамото.

— Що не го очистим и да си ходим?

Шиш замига на парцали.

— Ъхъ. — Май се върна в света на зримото. — Ъхъ… — Обърна се към зомбито. — Днес няма да те довърша. — Угаси запаленото парцалче. — Но утре… Кой знае какво може да стане?

Заплахата си беше внушителна, само че не вложи много хъс в нея.

След миг Новата фирма си бе отишла.

Господин Въртел позяпа след тях.

Опитът на мъртвец му подсказа веднага, че нищо не може да се направи за двамата паднали ветерани на юриспруденцията. Господин Лале беше ненадминат майстор в своя занаят.

Извади лист за писма от друго чекмедже, написа с печатни букви няколко думи, пъхна листа в плик, запечата го и повика друг чиновник.

— Направи каквото е нужно — нареди му, щом мъжът се вторачи в повалените си колеги, — после занеси това на Дьо Слов.

— На кой от двамата, сър?

За миг дори господин Въртел се бе разсеял.

— На лорд Дьо Слов. В никакъв случай на другия.

Уилям обърна следващата страница и продължи да пише припряно. Тайфата го гледаше, сякаш е дошъл да ги забавлява.

— Голям талант си е туй, гусине — похвали го Страничния Арнолд. — Направо ми се сгрява душата, като размахвате тъй молива. Ще ми се и аз да можех, ама нямам таквиз машинарийки в пръстите.

— Желаете ли чаша чай? — прояви любезност Човека с патока.

— Вие тук и чай ли пиете?

— Разбира се. А защо не? За какви ни смятате?

Човека с патока показа с подканяща усмивка почернял чайник и ръждясало канче.

Уилям реши, че в момента най-уместно е да отвърне с учтивост. Пък и водата е кипнала…

— … без мляко, моля — сети се навреме.

— Ах, ненапразно ги уверих, че сте джентълмен — зарадва се Човека с патока и наля смолиста кафява течност в канчето. — Чай с мляко… това е противно. — С изящен жест взе чинийка и щипци. — Резенче лимон?

— Лимон ли? Имате лимон?

— О, дори господин Рон би предпочел да се поизмие, отколкото да сложи нещо друго освен лимон в чая си.

— И четири бучки захар — сериозно допълни Страничния Арнолд.

Уилям отпи голяма глътка. Чаят беше гъст и преварен, но също сладък и горещ. И с лек вкус на лимон. Можеше да е доста по-зле, нали?

— Да, обикновено сме големи късметлии с лимоните — обясняваше Човека с патока, докато се занимаваше с принадлежностите за чай. — Рядко се случва реката да не довлече две-три резенчета.

Уилям се опули към водите на Анкх.

„Да плюеш или да преглътнеш — това е въпросът…“

— Добре ли сте, господин Дьо Слов?

— Ммф.

— Много захар ли сложих?

— Ммф.

— Да не е прекалено горещ?

Уилям с облекчение пръсна течността към реката.

— О, да! Опарих си устата! Да! Беше горещ! Прекрасен чай, но… горещ! Ще оставя чашата тук, до крака си, докато изстине…

Припряно сграбчи бележника и молива.

— И така… ъ-ъ, Рошльо, кого от тях ухапа?

Кучето излая.

— Ухапал е всички — преведе гласът на Кост В Гърлото. — Щом веднъж е започнал, защо да спира насред път?

— Би ли ги познал, ако ги ухапеш пак?

— Щял да ги познае. Казва, че грамадният мъж миришел на… нали знаеш… как беше… голяма, ама много голяма паница с топла вода и сапун в нея.

— Вана ли?

Рошльо изръмжа.

— Да, тая беше думата — потвърди Кост В Гърлото. — Другият пък миришел на евтино мазило за коса. А онзи с външността на Гос… да, де, на Ветинари, вонял на вино.

— Вино ли?

— Да. Освен това Рошльо моли да го извиниш, че те ухапа преди малко, но се увлякъл, докато си припомнял случката. Ние… тоест кучетата преживяват бурно спомените, ако схващаш.

Уилям кимна и разтри ухапаното място.

— Значи оттогава Рон го е носил под палтото си?

— Никой не досажда на Дъртия Гнусен Рон — заяви Кост В Гърлото.

— Вярвам ви. — Уилям кимна към Рошльо. — Искам да му направим иконография. Всичко това е… изумително. Но само със снимка ще докажем, че наистина съм разговарял с Рошльо. Е… чрез преводач, то се знае. Не бих искал хората да помислят, че това е историйка за говорещи кучета като във „Вестителя“…

Тайфата замърмори. Молбата не им хареса особено.

— Това е място за избрани хора — сподели Човекът с патока. — Не допускаме всекиго тук.

— Щом е така, елате в редакцията с мен — предложи Уилям. — Нали и досега сте го разнасяли, докато продавахте вестника?

— Вече е опасно — възрази Кост В Гърлото.

— Дали опасността ще намалее, ако добавя още петдесет долара?

— Още петдесет ли? — ахна Страничния Арнолд. — Значи стават общо петнайсет!

— Сто — уморено го поправи Уилям. — Не разбирате ли, че това е в интерес на обществото?

Тайфата се заоглежда.

— Никой не ни зяпа — възрази Ковчега Хенри.

Уилям стана и съвсем случайно разля канчето с чая.

— Ами да вървим.