Истината

Мястото, което Уилям по принуда смяташе за своя нов офис, се бе променило видимо. Остатъците от пералнята, разчленените дървени кончета и другите боклуци ги нямаше, а посред преградената стаичка се мъдреха две опрени едно до друго бюра. Бяха възстари и очукани, а за да не се клатушкат, имаха нужда от — противно на всякакъв здрав разум — картончета, пъхнати и под четирите крачета.

— Взех ги от магазина за вехтории отсреща — неспокойно обясни Захариса. — Изобщо не бяха скъпи.

— Личи си. Ъ-ъ… Госпожице Крипслок… Мислех си за нещо… Вашият дядо може да гравира снимка, нали?

— Разбира се. А вие защо целият сте окалян?

— Ако се сдобием с иконограф и се научим да правим снимки — продължи Уилям, пускайки въпроса й покрай ушите си, — той може ли да гравира каквото е нарисувало духчето?

— Предполагам.

— А вие познавате ли добри майстори на иконографа в нашия град?

— Мога да поразпитам. Какво ви се случи?

— О, един заплашваше да се самоубие на улица „Желан сапун“.

— И стана ли новина от това? — Захариса се стресна от собствените си думи. — Тоест… ясно е, че не бих искала никой да умре, но… имаме много място за запълване…

— Май ще успея да изстискам нещо от случката. Той… ъ-ъ, спаси живота на човека, който се качи при него да го разубеждава.

— Каква смелост! А научихте ли името на човека, който се качи при него?

— Хъм… Не. Остана си тайнствен непознат.

— Е, все пак е нещо. Отвън чакат разни хора, искат да говорят с вас. — Захариса заби нос в бележничето си. — Един мъж си загубил часовника, едно зомби… май не проумях какво иска… Един трол си търси работа, дойде и някакъв човек с оплакване — не му харесала историята за сбиването в „Кърпеният барабан“ и гори от желание да ви обезглави.

— Олеле… Добре, един по един…

С мъжа, останал без часовник, беше лесно.

— От ония, новите, с пружинки — обясни съкрушено. — Подарък от баща ми. Цяла седмица го търся!

— Но ние не се…

— Ако напишете във вестника, че съм го загубил, може някой да го е намерил и така да научи на кого да го върне — промълви мъжът с необоснован оптимизъм. — И ще ви платя шест пенса за безпокойството.

Парите са си пари, ако ще и да са шест пенса. Уилям записа по-важните данни, свързани с часовника.

Зомбито обаче го поизмъчи. Първо, беше сиво, тук-там зеленясваше и миришеше силно на хиацинтов лосион. Някои по-съвременни зомбита започваха да се досещат, че шансовете им да си намерят приятели в новото битие нарастват много, ако миришат на хиацинти, а не просто миришат…

— Хората искат да знаят за мъртъвците — заяви зомбито.

Казваше се господин Бенди и произнасяше името така, че „господин“ ставаше неразделна част от него.

— Наистина ли?

— Да — натърти господин Бенди. — И мъртъвците могат да бъдат изключително интересни. Очаквам, че хората с голямо любопитство ще четат новини за мъртъвците.

— За некролози ли говорите?

— Ами да, предполагам. Бих могъл да ги пиша занимателно.

— Добре. Значи ще получавате по двадесет пенса за всеки.

Господин Бенди кимна, макар да се долавяше, че би ги писал и безплатно. Подаде на Уилям пожълтял крехък свитък.

— Ето ви един от по-любопитните за начало.

— О… Чий е некрологът?

— Моят. Много е интересен. Особено в онази част за смъртта ми.

След това влезе тролът. За разлика от повечето тролове, които покриваха телата си само колкото да задоволят загадъчните човешки изисквания за приличие, този носеше костюм. Или поне съединени цилиндри от плат с различен диаметър.

— Аз съм Скалата — замънка със сведен поглед. — Шефе, готов съм да се хвана на всякаква работа.

— А каква беше предишната ти работа? — попита Уилям.

— Боксьор, шефе. Ама не ми пасна. Все ме просваха на пода.

— Можеш ли да пишеш или да правиш снимки? — провери Уилям с мъченическа гримаса.

— Не, шефе. Ама мога да вдигам тежко. И да свирукам песнички.

— Това е… чудесна дарба, но ми се струва, че…

Вратата се отвори с трясък и нахлу плещест мъж с кожени дрехи, който вдъхновено размахваше бойна брадва.

— Нямате право да пишете такива неща за мен във вестника! — сопна се, тикайки острието под носа на Уилям.

— Кой сте вие?

— Брезок Варварина съм. И ей сегинка ще те…

Мозъкът превключва на шеста скорост, когато вижда опасността да бъде съсечен.

— О, щом имате оплакване — подхвана Уилям, — трябва да го отнесете до редактора по жалбите, обезглавяванията и боя с камшик. Да ви го представя — господин Скалата.

— Аз съм, да знаеш — избумтя тролът весело.

Отпусна ръка върху рамото на Брезок. Побраха се само три от пръстите му. Мъжът с брадвата се омърлуши.

— А бе… само… исках да ви река… — заговори бавно и внимателно, — че сте написали как съм халосал някого си с маса. Нивгаш не е било тъй. За какъв ще ме помислят хората, ако четат как размахвам маси? Какво ще стане с доброто ми име?

— Аха, разбирам.

— Наръгах го с нож. Масата е оръжие за женчовци.

— Непременно ще поместим поправка — увери го Уилям и взе молива си.

— А не може ли да добавите, че отхапах ухото на Гадли Секача? Всички ще хлъцнат. Щото уши не се отхапват лесно.

Когато всички се махнаха, а Скалата се настани на здрав стол пред входа, Уилям и Захариса се спогледаха.

— Твърде странна сутрин — промърмори той.

— Проучих какво става със зимите — похвали се Захариса. — Имало е и нелицензирана кражба от бижутерски магазин на Улицата на хитроумните занаятчии. Отнесли са много сребро.

— Как се добрахте до тази новина?

— Един от калфите ми каза. — Тя се прокашля сдържано. — Той… ами той винаги излиза да си поговорим, когато ме види да минавам по улицата.

— Тъй ли? Чудесно се справяте!

— И докато ви чаках, се сетих за нещо. Помолих Гунила да го набере.

Захариса свенливо подаде един лист над бюрото.

— Така заглавието привлича повече внимание — промълви тя неуверено. — Как ви се струва?

— А за какво е тази плодова салата с листенца и други завъртулки? — озадачи се Уилям.

Захариса се изчерви.

— Аз ги направих. Така де… Малка любителска гравюра. Помислих, че ще изглежда… нали се сещате, изискано. Ами… не ви ли харесва?

— Много е хубаво — побърза да я увери Уилям. — Много мило… с тези… ъ-ъ, черешки…

— … грозде…

— Да, да, разбира се, исках да кажа грозде. А откъде е цитатът? Много е дълбокомислен, без… ъ-ъ… да казва нещо особено.

— Ами просто цитат — измъкна се Захариса.

Господин Шиш запали цигара и издуха димна струйка в още влажния въздух на избата.

— Слушай, тук май стигнахме до затруднения с общуването — отбеляза той. — Не те караме да научиш наизуст цяла книга или нещо подобно. Само трябва да изгледаш господин Лале, дето стои пред теб. Толкова ли е трудно? Безброй хора го правят без никакво специално обучение.

— Аз май… с-си з-загубих шишето — сподели Чарли.

Кракът му неволно подритна една от няколкото празни бутилки на пода.

— Господин Лале изобщо не е страшен — допълни господин Шиш.

Призна на ум, че изкривява нахално настоящите факти. Партньорът му си бе купил сериозна доза от вещество, за което продавачът се кълнеше, че е „дяволски прах“. Господин Шиш обаче откри подозрителна прилика със стрит меден сулфат. Явно прахът реагираше така с химикалите в „скалотръса“, който господин Лале изсмърка вместо следобедна закуска, че придаде на единия му синус електрически заряд. Дясното му око се въртеше бавно, а от космите в носа му изскачаха искри.

— Погледни, де — подкани господин Шиш. — Страшен ли ти се вижда? Помни, че ти си лорд Ветинари. Схвана ли? Няма да търпиш глупости от някакъв си пазач. Ако ти се репчи, ти само ще го изгледаш.

— Ей тъй — даде пример господин Лале, а половината му лице ту просветваше, ту потъмняваше.

Чарли се отдръпна.

— Е, не точно така — призна господин Шиш. — Но горе-долу това е.

— Не искам повече да го правя! — изхленчи Чарли.

— Десет хиляди долара — напомни господин Шиш. — Много пари.

— Чувал съм за този Ветинари — оплака се Чарли. — Ако нещо се обърка, ще ме хвърли в ямата със скорпионите!

Господин Шиш разпери ръце добродушно.

— Е, от мен да знаеш, че ямата със скорпионите не е толкова гадна, колкото разправят.

— Тя си е …ан пикник в сравнение с мен — избоботи господин Лале и носът му проблесна.

Очите на Чарли трескаво търсеха някакъв изход. За жалост го намираше в хитруването. Господин Шиш не можеше да понася гледката на хитруващия Чарли. Все едно наблюдаваше как куче се мъчи да свири на тромбон.

— Няма да го направя само за десет хиляди долара. Мисля си… че съм ви необходим…

Остави изречението недовършено, а господин Шиш си мислеше дали да не довърши самия Чарли.

— Нали уж се разбрахме? — напомни меко.

— Да, ама сигурно сте измъкнали куп пари досега от тая история — заинати се Чарли.

— Господин Лале, ти какво ще кажеш?

Партньорът отвори уста да изрази мнението си, но кихна. Мъничка светкавица се заземи в оковите на Чарли.

— Може би ще ти увеличим хонорара на петнадесет хиляди — предложи господин Шиш. — И то за сметка на нашия дял, не забравяй.

— Е, щом е тъй… — проточи Чарли.

Опъваше веригата докрай, за да стои по-далеч от господин Лале, чиято суха коса стърчеше около главата му.

— Ще искаме обаче да положиш повече усилия, ясно? — натърти господин Шиш. — Още сега. Само трябва да кажеш… Я да чуя помниш ли какво трябва да кажеш?

— „Освобождавам те от поста, човече. Излез“ — изрече Чарли.

— Но не и така, Чарли — поклати глава господин Шиш. — Това е заповед. Ти си му началник. Задължително е да го погледнеш високомерно… Как да ти го втълпя? Щом си търговец, представи си, че е поискал да купи нещо от теб на вересия.

Беше шест часът сутринта. Мразовита мъгла стискаше града в задушаваща хватка.

Те вървяха през мътилката по улиците, затътряха се в печатницата зад „Кофата“ и пак излизаха в мъглата на всевъзможни крака, патерици и колела.

Лорд Ветинари чу нечленоразделен крясък и накара нощния дежурен чиновник да слезе до входа на двореца.

Веднага забеляза главата на първа страница. Усмихна се на девиза.

И се зачете в думите.

Лорд Ветинари се усмихваше.

Някой почука кротко на вратата.

Той погледна часовника.

— Влезте.

Нищо не се случи. След няколко секунди тихото почукване се повтори.

— Влезте.

Пак настъпи тежка тишина.

Лорд Ветинари докосна една наглед най-обикновена част от бюрото си.

От уж плътната дъска изскочи дълго чекмедже, сякаш се плъзгаше по грижливо смазана рамка. Върху подложка от черно кадифе бяха наредени няколко тънки приспособления. Описанието на всяко от тях задължително трябваше да включва думата „остро“.

Патрицият направи своя избор, отпусна небрежно ръката си покрай хълбока, пристъпи безшумно към вратата и натисна дръжката. После отстъпи пъргаво, за да се предпази от желаещите да нахълтат.

Никой не натисна вратата.

Тя сама се завъртя навътре заради кривите панти.

Господин Макълдъф приглади с длан вестника. Всички седящи около масата на закуска вече бяха приели факта, че щом той купува броевете, не само е техен собственик, но и проповедник, който съобщава съдържанието им на благодарното паство.

— Тук пише, че някакъв мъж от улица „Мартълбъри“ отгледал смешен зеленчук.

— Много ми се иска да го видя — сподели госпожа Еликсирска.

От другия край на масата се чу задавен звук.

— Добре ли сте, господин Дьо Слов? — разтревожи се хазайката, а господин Проун го потупа по гърба.

— Да, да, наред съм — изгъгна Уилям. — И-изви-нете. Не внимавах как гълтам чая.

— В онази част на града има хубава почва — отбеляза господин Картрайт, който беше амбулантен търговец на семена.

Уилям отчаяно се съсредоточи върху препечената си филийка, а около него всяка новина от вестника се представяше с вниманието и почитта, дължими на свещена реликва.

— Някой заплашил с нож бижутер — продължи господин Макълдъф.

— Скоро и в собствените си домове няма да сме на сигурно място — оплака се госпожа Еликсирска.

— Не ми се вярва обаче сегашната зима да е най-студената от сто години насам — възрази господин Картрайт. — Сигурен съм, че онази преди десет години беше по-лоша. Много зле ме удари в продажбите.

— Така е написано във вестника — напомни господин Макълдъф с невъзмутимия глас на играч, който слага асо на масата.

— Некрологът, който ни прочетохте, ми се стори малко необичаен — промълви госпожа Еликсирска, а Уилям закима безмълвно над рохкото си яйце. — Според мен едва ли е общоприето да се споменава какво е извършил покойникът след смъртта си.

Господин Дългокоп, който беше джудже и вършеше нещо в бижутерския бизнес, си взе още една препечена филийка и отбеляза спокойно:

— Всякакви ги има на този свят.

— Градът обаче взе да се препълва — вметна господин Уайндлинг, който изпълняваше неизвестни за останалите чиновнически задължения. — Зомбитата поне са бивши човеци. Разбира се, не влагам обиден смисъл в думите си.

Господин Дългокоп се подсмихна и си намаза филийката с масло. Уилям пък се питаше защо са му толкова неприятни хората, които уж никого не искали да обидят с приказките си. Може би защото просто биха могли да се въздържат от оскърбителни двусмислици.

— Е, трябва да се приспособяваме към новото време — обобщи госпожа Еликсирска. — Надявам се горкият човек да си намери часовника.

Споменатият господин Хари вече чакаше пред офиса. Сграбчи ръката на Уилям и я раздруса.

— Изумително, сър, изумително! Как го постигнахте? Трябва да е някаква магия! Щом поместихте съобщението във вашия вестник, аз се прибрах вкъщи и да пукна, ако часовникът не беше в десния джоб на другата ми куртка! Дано боговете благословят вашия вестник, това мога да кажа аз!

Вътре Добровръх запозна Уилям с последните случки. До този час от „Вестника“ били продадени осемстотин екземпляра. При цена от пет пенса делът на Уилям достигал шестнадесет долара. Делът представляваше солидна купчинка пенита върху бюрото.

— Ама че безумие! — възмути се Уилям. — Ние просто пишем разни неща!

— Има и малки затруднения, момко — продължи Добровръх. — Ще правиш ли нов брой за утре?

— О, богове, не!

— Е, аз обаче ти приготвих чудничка историйка — навъси се джуджето. — Чух, че в Гилдията на гравьорите вече подготвят своя преса. И разполагат с парици в излишък. Стигне ли се до надпревара в печатането, могат да ни натикат в миша дупка.

— Наистина ли могат?

— И още как! Отдавна са се научили да работят с печатарски преси. Изобщо не е трудно да си направиш наборни букви, щом имаш подръка толкова гравьори. Добра работа ще свършат. Да си призная, хич не очаквах да се намесят в бизнеса толкова скоро.

— Смаян съм!

— Няма от какво. По-младите в гилдията отдавна се заглеждат в книгите от Омния и Ахатовата империя. Както излиза, са чакали сгоден случай. Чух, че снощи в гилдията имали извънредно събрание. Сменили някой и друг от тузовете.

— Това си е струвало да се види.

— Та ако ще продължаваш с вестника… — подхвана джуджето.

— Не искам толкова пари! — изскимтя Уилям. — С парите идват и всякакви проблеми!

— Можем да продаваме „Вестника“ още по-евтино — предложи Захариса, но го изгледа накриво.

— Така само ще спечелим повече пари — мрачно промърмори Уилям.

— Можем… ами можем да даваме на уличните продавачи по-голяма отстъпка — сети се тя.

— Да не стане беля — сепна се Гунила. — Ще прекалят с терпентина.

— Поне нека се погрижим да получават добра закуска — не мирясваше Захариса. — Голям казан варено и в него да има месо с установен произход.

— Но аз дори не съм сигурен, че има достатъчно новини, за да запълним…

Уилям млъкна. Не беше така, нали? Щом е във вестника, значи е новина. А щом е новина, значи попада във вестника. И е истина.

Спомни си разговорите около масата на закуска. „Няма да им позволят да го напишат във вестника, ако не е вярно, прав ли съм?“

Уилям не беше запален по политиката. Но установи, че напряга неизползвани досега духовни мускули, когато се замисли за „онези“, които „не позволяват“. Защото тази мисъл будеше у него някои спомени.

— Защо не наемем още хора да ни помагат в събирането на новини? — не секваха предложенията на Захариса. — Ами новините от други краища на света? Псевдополис и Куирм, да речем? Стига и да поговорим с хората, които пристигат с дилижансите…

— На джуджетата ще им хареса да научават какво става в Юбервалд и Меден рудник — приглади брадата си Добровръх.

— Дилижансът пътува почти седмица оттам! — възрази Уилям.

— Е, и? Пак са си новини.

— Не бихме ли могли да използваме сигналните кули? — плахо се обади Захариса.

— Семафорите ли?! Да не сте полудяла?! — избухна Уилям. — Страшно е скъпо!

— Какво от това? Нали се тревожехте, че имаме прекалено много пари!

За миг ги освети някакво сияние. Уилям се обърна.

Едно… нещо се бе появило на вратата. Имаше триножник. Също и чифт кльощави крака в черни крачоли зад него, а отгоре му — голяма черна кутия. Ръка в черен ръкав се подаваше иззад кутията и държеше малка поставка, от която се виеше дим.

— Тази зтана добре — съобщи нечий глас откъм задницата на кутията. — Отблязъкът от шлема на джуджето беше толкова хубав, че не зе здържах. Нали тързите иконографизт? Аз зъм Ото Вик.

— О, тъй ли… — промълви Захариса. — А добър ли сте в този занаят?

— В тъмната зтаичка зъм зъщинзки магьозник. И непрекъзнато правя екзперименти — заяви Ото Вик. — Имам пълно оборудване, както и положителна и дейна наглаза!

— Захариса! — прошепна настойчиво Уилям.

— Вероятно бихте могъл да започнете с долар на ден…

— Захариса!

— Моля? Какво има?

— Той е вампир!

— Възразявам категорично зрещу такова отношение — не закъсня с отговора и скритият от погледите им Ото. — Толкова е лезно да предположите, че взеки з юбервалдзки акцент е вампир, нали? Има хиляди и хиляди жители на Юбервалд, които не за вампири!

Уилям безцелно махна с ръка, за да се отърси някак от смущението си.

— Добре де, съжалявам, но…

— Но аз впрочем зъм вампир — продължи Ото. — Ако обаче бях влязъл с бодър вопъл: „Здравейте, аз зъм едно мило зладко вампирче!“, какво бихте зи помизлили?

— Щяхме да се шашнем — призна Уилям.

— Пък и обявата ви предполагаше… нали зе зещате, положителна и дейна наглаза. Озвен това вижте какво имам…

Тънка ръка със синкави вени се протегна, стиснала малка лъскава черна лента.

— О, вие сте подписал клетвата?! — въодушеви се Захариса.

— Да, в Зборната зала на Казапзката улица — победоносно потвърди Ото. — Отивам там взяка зедмица за нашите пезнопения и чай з кифлички, но преди взичко заради назърчителните разговори, които отклоняват мизлите ни от темата за телезните течнозти. Вече не зъм някакъв зи глупав змукач!

— Вие какво мислите? — озърна се Уилям към Добровръх.

Джуджето се почеса по носа.

— Вие решавате. Но ако опита някакви трикове с моите момци, ще има дълго да си търси краката. За каква клетва си приказвате?

— На Юбервалдското въздържателско движение — обясни Захариса. — Когато някой вампир се закълне и удостовери с подпис, че се отказва напълно от човешката кръв…

Ото потръпна.

— Предпочитаме да казваме „онази дума з «к»“…

— Добре, нека да е думата с „к“ — поправи се Захариса. — Движението набира голяма популярност. Знаят, че това е единственият им шанс.

— Е… така да бъде — смънка Уилям. Вампирите го лишаваха от спокойствие, но след всичко чуто да откаже на новодошлия щеше да е като ритник по дружелюбно кученце. — Имате ли нещо против да си разположите нещата в мазето?

— Мазе? — зарадва се Ото. — Върхът!

Уилям се върна зад бюрото си. Първо дойдоха джуджетата, мислеше си. Жителите на града ги обиждаха заради усърдието и ръста им, но те се снишаваха4 и преуспяваха. После дойдоха троловете, които никой не тормозеше излишно, защото хората рядко мятат камъни по високи два метра и половина същества, които могат да мятат цели скални късове. След време и зомбитата изскочиха от ковчезите. Неколцина върколака се промъкнаха крадешком. Гномовете бързо си намериха мястото въпреки лошото начало, защото бяха корави и още по-зле реагираха на обиди от троловете. Тролът поне не може да се покатери в крачола, за да ти счупи коляното. Май не оставаха много разумни раси, които да не са се настанили в града.

Вампирите обаче нищо не постигаха. Не общуваха охотно дори помежду си, не мислеха като задружна общност, бяха неприятно странни, а и дяволски се натрапваше липсата на подходящи за тях хранителни магазини.

По-схватливите сред тях проумяваха, че другите наоколо биха ги понесли само ако престанат да бъдат вампири. Възсолена цена за социалната интеграция, но може би не и колкото отрязването на главата, изгарянето на тялото и разпръскването на пепелта в реката. Примирението с пържолата алангле като диета не е толкова лоша участ в сравнение със смъртта от трепетликов кол натюр.5

— Но ние… ъ-ъ… бихме искали да видим кого наемаме на работа — накрая изрече Уилям.

Ото се появи съвсем бавно и неуверено иззад окуляра на иконографа. Беше слабоват и блед, носеше кръгли черни очилца. Още стискаше черната лентичка, сякаш е защитаващ го талисман. Всъщност точно така си беше.

— Няма да ви ухапем — успокои го Захариса.

— Защото същото очакваме и от вас — добави Добровръх.

— Това беше малко безвкусна забележка — укорно възрази момичето.

— Ами и аз не искам да ме пробват на вкус — отвърна джуджето и пак се зае с набора.

— Няма да зъжалявате — увери ги Ото. — Аз зе превъзпитах напълно. Моля ви, кажете ми вече какво изкате да знимам.

— Новини — лаконично отговори Уилям.

— Какви за тези новини?

— Новините са… — Уилям опита пак. — Новините… са каквото поместваме във вестника…

— А това как ви се струва? — попита весел глас.

Уилям се завъртя на пети. Видя стряскащо познато лице над картонена кутия.

— Здравейте, господин Уинтлър. Ъ-ъ… Захариса, не бихте ли могла да отидете в…

Закъсня. Господин Уинтлър беше от хората, за които пърдящата възглавница е ненадминато постижение в областта на шегичките. И не би позволил леденото посрещане да го обезсърчи.

— Тази сутрин си копаех в градинката и що да видя — ей този пащърнак. Викам си: „Онзи младеж във вестника направо ще падне от стола“, щото и съпругата ми все се хили…

За ужас на Уилям вече бъркаше в кутията.

— Господин Уинтлър, наистина съм убеден, че не е…

Но ръката се вдигаше.

— Хващам се на бас, че и младата дама обича да се посмее.

Уилям стисна клепачи. Чу как Захариса ахна.

— Ау, каква прилика!

Той отвори очи.

— О, това е нос… Пащърнак с личице на буци и огромен нос!

— Изкате ли да го знимам? — попита Ото.

— Да! — подкани го Уилям, опиянен от облекчението. — Направете голяма снимка на господин Уинтлър и неговия смайващо носов пащърнак. Първата ви задача, Ото! На всяка цена!

Господин Уинтлър сияеше.

— Да изтичам ли до вкъщи за моркова?

— Не! — изплющяха в дует гласовете на Уилям и Гунила.

— Веднага ли изкате знимката? — уточни Ото.

— Непременно! — заяви Уилям. — Колкото по-скоро пуснем господин Уинтлър да се прибере в дома си, толкова по-бързо ще успее да изкопае следващия смешен зеленчук! Какво ли ще ни донесете другия път? Зелен фасул с ушички? Цвекло с ръчички? Брюкселско зеле с грамаден космат език?

— Ама още тук и зега ли изкате знимката?

Напрежението на Ото просмукваше всяка сричка.

— Да, тук и сега!

— Да си призная, имам големи надежди за една ряпа… — подхвана господин Уинтлър.

— Е, добре… Гозподин Уинтлър, погледнете назам, ако обичате — промълви Ото.

Шмугна се зад иконографа и махна капака на лещата. Уилям зърна за миг надничащото духче, което стискаше четчица. С другата си ръка Ото полека вдигна поставката, където дремеше дебел саламандър. Показалецът му се приготви да натисне спусъка, който стоварваше чукче върху главата на животинчето с премерена сила, колкото да го ядоса.

— Взички да зме зазмени, моля!

— Почакайте! — припряно се намеси Захариса. — Всъщност благоразумно ли е един вампир да…

Щрак.

Саламандърът блесна и превърна цялата стая в ослепителна бяла светлина и тъмни сенки.

Ото изпищя. Свлече се на пода, впил пръсти в шията си. После скочи, опулил очи и задавен. Олюля се на омекналите си крака до отсрещната стена и обратно. Накрая рухна на стола и с конвулсивно трепнала ръка помете хартиите от бюрото.

— Ааргхааргх…

Настъпи тишина на вцепенение.

Ото стана, нагласи папийонката си и изтупа дрехите си. Едва тогава погледна замръзналите лица.

— Е, какво? — заговори строго. — Защо ме зяпате така? Зъвзем нормална реакция. Зтарая зе да я преодолея. Зветлината във взичките зи форми е моята зтразт. Зветлината е моето платно, а зенките — моята четка.

— Но силната светлина е болезнена за вас както за всички останали вампири! — възкликна Захариса.

— Да. Малко е гадничко, но минава.

— И… се случва всеки път, когато снимате, така ли? — попита Уилям.

— Не, понякога е по-зле.

— По-зле ли?!

— Понякога зе разпадам на прах. Но каквото не ни убие, замо ни прави по-зилни.

— Зилни ли?

— Абзолютно!

Уилям долови погледа на Захариса. Беше красноречив: „Вече го наехме. Нима можем да го прогоним? И не се присмивай на акцента му, ако не владееш до съвършенство юбервалдския, ясно?“

Ото намести правилно иконографа и пъхна вътре чист лист.

— А зега ще опитаме ли още веднъж? — предложи бодро. — И този път взички да за узмихнати!