Истината

Господин Шиш си запали пура. Пушенето беше единственият му порок. По-точно — единственият, който смяташе за порок. Останалите бяха професионална квалификация.

И пороците на господин Лале бяха неизброими, но той си признаваше само пиенето на лосион за след бръснене, защото мъжът все нещо трябва да пие. Дрогите не се брояха, дори и само защото единствените истински опиати, до които се докопа, бяха онези при обира на конския доктор. Тогава глътна две големи хапчета, от които всяка вена в тялото му се изду подобно на червеникав маркуч.

Двамата не бяха бандити или поне не се смятаха за такива. Не бяха и крадци. За такива също не се смятаха. Не бяха склонни да се определят и като убийци. Наемните убийци бяха прекалено натруфени и спазваха някакви правила. Шиш и Лале, тоест Новата фирма, както с удоволствие отбелязваше господин Шиш, не признаваха правилата.

В собствените си представи бяха изпълнители на поръчки. Помагаха на различни неща да се случат, отиваха там, където е необходимо.

Задължително е да добавим, че когато казваме «те се смятаха» или «те си представяха», това се отнася за господин Шиш. И господин Лале често използваше главата си, за да нанася с нея удари, но с едно-две неочаквани изключения не разчиташе много на мозъка си. Общо взето, оставяше господин Шиш да се мъчи с многосричковите думи и помисли.

На свой ред господин Шиш не проявяваше изключителни способности в упоритото безумно насилие и се възхищаваше на господин Лале, чиито дарби в тази област бяха неизчерпаеми. Когато се запознаха и откриха един в друг достойнства, които биха направили партньорството им нещо повече от обикновен сбор на отделните части, господин Шиш разбра, че господин Лале не е поредният бияч, какъвто изглеждаше в очите на останалия свят. Някои отрицателни качества също могат да достигнат такава степен на съвършенство, че самата им природа се променя. Господин Лале бе превърнал гнева във форма на изкуството.

Не се гневеше на нещо конкретно. Беше чист платоничен гняв, извиращ от гущерските дълбини на душата му, истински фонтан от неспирна, нажежена до бяло свирепост. Господин Лале прекарваше целия си живот върху онази тънка черта, отвъд която хората изведнъж избухват и започват да налагат някого с ръжен по черепа. Господин Шиш понякога се питаше какво ли е сполетяло партньора му, за да го вбеси завинаги, но за господин Лале миналото беше съвсем друг свят с твърде бдително охранявани граници. Понякога господин Шиш го чуваше да крещи насън.

Наемането на господин Лале и господин Шиш беше трудно постижение. Трябваше да имаш подходящи познати. Тоест… неподходящи познати, и то срещнати чрез висене и оцеляване в определен вид барове, което само по себе си беше истинско изпитание. Неподходящите познати естествено не познаваха на свой ред лично господин Шиш и господин Лале. Но знаеха към кого да се обърнат. Съответният човек беше готов да сподели сдържано, че е донякъде вероятно да е осведомен как да се свърже с хора като господин Шиш или господин Лале. Разбира се, в момента не бил способен да си спомни нищо друго поради внезапната загуба на памет, причинена от финансов дефицит. Щом състоянието му бъдеше излекувано, той би могъл да подхвърли, без да се обвързва по никакъв начин, друг адрес — обикновено някое тъмно забутано кътче, — където поредният човек отричаше натъртено да е чувал за някого на име Шиш или Лале. Между другото питаше къде ще бъдеш, да речем, в девет вечерта.

И тогава би могъл да срещнеш господин Шиш и господин Лале. Те вече знаеха, че разполагаш с пари, че нещо ти се е загнездило в ума, а ако си бил излишно глупав, знаеха и адреса ти.

Затова двамата от Новата фирма се изненадаха, когато поредният клиент дойде право при тях. И се разтревожиха. Безпокоеше ги и фактът, че клиентът е мъртвец. Общо взето, двамата от Новата фирма нямаха нищо против труповете, обаче не обичаха да срещат говорещи мъртъвци.

Господин Въртел се прокашля и господин Шиш забеляза малкото облаче прах, изскочило от устата му. Той беше зомби.

— Длъжен съм да подчертая — започна господин Въртел, — че в случая само изпълнявам поръчка…

— Точно като нас — вметна господин Лале.

Погледът на господин Въртел го увери, че и след хиляда години няма да си приличат по нищо, но на глас адвокатът изрече:

— Възможно е. Моите клиенти пожелаха да им намеря… специалисти. И аз ви открих. Връчих ви указания в запечатан плик. Вие приехте да изпълните договора. И доколкото се досещам, за тази цел сте предприели съответните… действия. Не знам какви са. Няма да знам и занапред. Връзката ми с вас ще бъде ограничена, както е прието да се казва. Разбрахме ли се?

— Каква е тая …ана ограничена връзка?

— Срещаме се само при необходимост и говорим само по същество.

— Мразя …ани зомбита — заяви господин Лале.

Сутринта бе опитал нещо, което намери в кутия под мивката. Стигна до извода, че щом е предназначено да отпушва канализационни тръби, значи е химия. И в момента получаваше доста смахнати сигнали от дебелото си черво.

— Убеден съм, че чувствата ни са взаимни — отвърна господин Въртел.

— Аз ви разбирам — увери го господин Шиш. — Значи ако нещата се обърнат зле, никога не сте ни виждал през живота си…

— Кхе-кхе — прокашля се господин Въртел.

— Добре, де, и след края на живота си — поправи се господин Шиш. — Ясно. Ами парите?

— Както настояхте, към вече договорената сума бяха прибавени тридесет хиляди долара за извънредни разноски.

— В скъпоценни камъни. Никакви монети.

— Разбира се. Пък и не бихте очаквали моите клиенти да ви напишат чек, нали? Ще получите сумата тази вечер. Вероятно няма да е излишно, ако засегна още един въпрос.

Сухите пръсти прехвърлиха сухите листове върху сухата кожена чанта и подадоха една папка на господин Шиш, който се зачете, после я прелисти набързо.

— Ако искате, покажете я и на вашата маймунка — разреши господин Въртел.

Господин Шиш успя да стисне ръката на господин Лале, преди да е докопала главата на зомбито. Господин Въртел дори не трепна.

— Господин Лале, той е изровил всичко за миналото ни!

— И к’во толкова? Пак мога да му откъсна …аната зашита тиква.

— Не можете — възрази зомбито. — Вашият колега ще ви обясни причината.

— Защото нашето приятелче адвокатът има много копия от папката. Нали, господин Въртел? И вероятно ги пази къде ли не в случай на смъ… да, де, в случай на…

— … непредвидени произшествия — невъзмутимо довърши вместо него зомбито. — Досетлив сте. Господа, кариерата ви досега е извънредно интересна. Още сте млади. Вашите способности са ви тласнали доста напред за кратко време и са ви заслужили особена слава в избраната от вас професия. Разбира се, нямам представа каква задача ви е възложена — подчертавам, че дори нищо не подозирам, — но не се съмнявам, че накрая ще удивите всички ни.

— Тоя знае ли за поръчката в Куирм? — попита господин Лале.

— Да — потвърди господин Шиш.

— Оная история с телената мрежа, раците и …ания банкер?

— Да.

— А знае ли какво стана с кученцата и хлапето?

— Вече знае. Осведомен е за почти всичко. Много хитро. Господин Въртел, а знаете ли и къде са заровени телата?

— Вече говорих с една-две от жертвите ви — заяви зомбито. — Но доколкото ми е известно, никога не сте извършвали престъпление на територията на Анкх-Морпорк, иначе в никакъв случай не бих могъл да се обърна към вас.

— Кой казва, че никога не сме извършвали …ано престъпление в Анкх-Морпорк? — засегна се господин Лале.

— Доколкото съм осведомен, досега не сте идвали в този град.

— Тъй ли? Цял …ан ден бяхме тук!

— А заловиха ли ви? — настоя господин Въртел.

— Не!

— Значи не сте извършили престъпление. Позволете ми да изразя надеждата си, че вашата работа тук не включва никакви криминални деяния.

— Изобщо не се тревожете за това — подхвърли господин Шиш.

— Местната Градска стража се отличава с извънредна упоритост в някои случаи. А различните гилдии ревниво пазят професионалните си територии.

— Ние сме настроени много почтително към полицията — сподели господин Шиш. — И уважаваме работата, която вършат.

— Ние направо си ги обичаме …аните ченгета — добави господин Лале.

— Ако някой проведе благотворителен бал в полза на полицията, ние първи ще си купим билети — продължи господин Шиш.

— Особено ако са на декоративна поставка — допълни мисълта му господин Лале, — щото харесваме хубавите неща.

— Само исках да се уверя, че всички разбираме положението — натърти господин Въртел и рязко затвори чантата си.

Стана, кимна им и излезе сковано от стаята.

— А бе, що не му… — подхвана господин Лале.

Господин Шиш опря показалец до устните си. Пристъпи безшумно към вратата и я отвори. Адвокатът си бе отишъл.

— Тоя знае за к’ва …ана работа сме дошли! — разгорещено прошепна господин Лале. — К’ви са тия …ани преструвки?

— Ами той е адвокат — обясни изчерпателно господин Шиш. — Много приятно място — отбеляза излишно силно, оглеждайки обстановката.

Господин Лале също се озърна.

— А, не — възрази презрително. — И аз тъй си помислих отначало, ама всичко е …ано подражание на барок, присъщо за края на осемнадесети век. Всички съотношения са сбъркани. Видя ли ги ония колони във фоайето, видя ли ги, а? Ефебиански …ан стил от шести век, ама …ните капители са от Втората империя в Джелибейби! Едва не си залепих устата от стискане, за да не се разхиля.

— Да… — промълви господин Шиш. — Както съм казвал неведнъж, господин Лале, в много отношения си изумителен.

Господин Лале застана пред закрита картина и отмести плата.

— Да ме …ат, ама това е от …ания Леонард Куирмски. Виждал съм снимка. «Жена с пор». Нарисувал я малко след напускането на Генуа, когато се повлиял от …ания Каравати. Погледни я само тая негова работа с …аната четка! Виж как очертанията на ръката насочват …аното око към центъра на картината! Взри се по-внимателно в прекрасния пейзаж, който се вижда през …ания прозорец. А не ти ли се струва, че муцунката на …ания пор сякаш те следи, като ходиш из стаята? На това му викам аз …ан гений и точка. Хич не ме е срам да си кажа, че ако бях сам в …аната стая, щях да се облея в …ани сълзи.

— Хубавичка е.

— Хубавичка ли?! — възкликна господин Лале, отчаян от художествения усет на партньора си.

Премести се при статуята до вратата и се вторачи напрегнато, после лекичко плъзна пръсти по мрамора.

— А бе, знаех си аз! Това си е …ан Сколпини! Хващам се на бас. Ама не съм я виждал в каталозите. И са я оставили в празна къща, дето всеки …аняк може да влезе и да я отмъкне!

— Това място се охранява добре. Не видя ли печатите на входа?

— Ха, на ония гилдии ли? Сбирщина …ани аматьори. Можем да се развъртим из тая дупка като горещ нож из буца масло, ясно ти е. Аматьори, ходещи камънаци, дребни градински украшения и говорещи трупове… Направо можем да го схрускаме тоя град.

Господин Шиш си замълча. И през неговия ум бяха минавали подобни впечатления, но за разлика от колегата си не допускаше действието веднага да последва онова, което му замества мисленето.

Фирмата наистина не се бе развихряла в Анкх-Морпорк досега. Господин Шиш се бе постарал да стоят настрана, защото имаше достатъчно други градове, а инстинктът за оцеляване му подсказваше, че Голямото уахуни2 може да почака. Разработваше своя План, откакто срещна господин Лале и установи, че собствената му изобретателност, съчетана с неизчерпаемия гняв на партньора, вещае бъдещи успехи. Развиваше бизнеса в Генуа, Псевдополис, Куирм — по-малки и лесни за обработка градове в сравнение с Анкх-Морпорк, макар че напоследък все повече заприличваха на него.

Прозря, че напредваха бързо, защото всички наоколо рано или късно се размекваха. Например онези от тролската Брекчия. Щом проправиха маршрутите за трафик на «скалотръс» и «скалорез» чак до Юбервалд и ликвидираха конкурентните кланове, троловете се отпуснаха. Вместо като достойни тонове те се държаха като лордове. Все същото навсякъде — старите корави банди постигаха някакво особено равновесие с обществото и се превръщаха в по-своеобразни бизнесмени. Наемаха по-малко мускуляги, затова пък търсеха услугите на икономи. И когато изпаднеха в затруднение, когато имаха нужда от надарени с остър ум мускули… Новата фирма беше насреща, готова да помогне.

Господин Шиш размишляваше, че един ден ще настъпи времето на новото поколение, което се е отърсило от оковите на традицията. Времето на хората, които причиняват събитията. Например господин Лале, около когото непрекъснато се случваше нещо.

— Ей, я погледни тая …ана работа! — тъкмо възклицаваше господин Лале, дърпайки покривалото от следващата картина. — Уж е подписана от Гогли, ама е …ан фалшификат. Виж как пада светлината тук. Ами листата на това дърво? Ако …аният Гогли ги е рисувал, значи е държал четката с …ания си крак. Сигурно я е намацал някой от …аните му ученици.

Когато дойдоха за пръв път в града само да огледат нещата, господин Шиш бе придружавал из художествените галерии господин Лале, от чийто нос изскачаха облачета прах против кучешки бълхи. Партньорът му настоя да го просвети, но посещенията им се оказаха още по-потресаващо преживяване за уредниците на галериите.

Господин Лале проявяваше към изкуството инстинкта, който толкова му липсваше във въпроса с дрогите. Изкихваше пудра захар и оглеждаше с кръвясалите си очи нервно сочените му поставки с миниатюри от слонова кост.

Господин Шиш слушаше с мълчаливо възхищение как колегата му описва красноречиво и подробно разликите между старите фалшификати на слонова кост, които все пак съдържали кости, макар и от други животни, и съвременните измишльотини на …аните джуджета, които забърквали рафинирано масло, варовик и «Накълски спирт».

После господин Лале изтрополи тежко към гоблените, впусна се в пламенна лекция за различните видове тъкане и станове, разплака се пред особено изящна сцена с пищна зеленина, а накрая доказа, че най-ценният експонат на галерията — гоблен от тринадесети век, създаден в Сто Лат, не може да е на повече от сто години. «Виждаш ли го …аното алено ей тук, а? Няма начин по онуй време да са имали такава …ана боя. А… това пък какво е? Гърненце за балсамиране от династията П’джи Су на Ахатовата империя ли? Господине, някой жестоко ви е изпързалял. Ами че глазурата му е същински боклук!»

Беше смайващо и господин Шиш толкова се увлече, че едва не забрави да пъхне в джобовете си някои по-дребни скъпоценности. Но всъщност вече се бе запознал с отношението на господин Лале към изкуството. Когато се случваше да подпалят някоя къща, господин Лале първо се грижеше всички наистина уникални творби да бъдат изнесени, макар че така губеха време, за да вържат обитателите на къщата за леглата им. Някъде под грубите белези, в самата сърцевина на разтърсващата ярост се криеше душата на истински ценител с безпогрешен усет към прекрасното. Не беше качество, което очакваш да откриеш у човек, смъркащ усърдно ароматни соли за вана.

Голямата двукрила врата в отсрещния край на стаята се отвори и зад нея зейна сумрачно пространство.

— Господин Лале… — обади се господин Шиш.

Партньорът му се откъсна от старателния оглед на масичка, вероятно сътворена от школата Тапаси. Имаше великолепни инкрустации с десетки различни …ани цветни лакове.

— Ъ?

— Време е пак да се срещнем със сегашните ни шефове — напомни господин Шиш.

Уилям се канеше да напусне завинаги малкия си офис, но някой почука на вратата.

Открехна я предпазливо, обаче посетителят я избута докрай.

— Ах, вие, черен неблагодарнико!

Не беше приятно да чуе подобно мнение за себе си, особено от устата на млада дама. Пък и тя изрече простичката дума «неблагодарник» така, че в устата на господин Лале би се наложило да я заменим с многоточие.

Уилям бе виждал Захариса Крипслок и преди — момичето обикновено помагаше на дядо си в тясната му работилница. Никога не й бе отделял повече внимание. Не му изглеждаше кой знае колко привлекателна, но не беше и грозновата. Най-обикновено момиче с престилка, което върши леко префърцунени неща някъде в ъгъла, например бърше небрежно праха или полива цветята. Доколкото изобщо имаше някакво мнение за нея, Уилям смяташе, че тя страда от избуяло в неподходяща среда благородство. Захариса май вярваше, че безукорната учтивост може да замени добрия произход.

Сега я виждаше несравнимо по-добре, преди всичко защото тя решително настъпваше към него. С лекото главозамайване, присъщо на хората, които са уверени в скорошната си смърт, той осъзна, че Захариса всъщност е много хубава, макар и от гледната точка на няколко последователни столетия. С годините представите за красотата се променят. Преди два века очите й биха накарали великия художник Каравати да си захапе конвулсивно четката. Преди три века скулпторът Мовез само би погледнал брадичката й и би изтървал длетото си. Преди хиляда години ефебианските поети биха установили единодушно, че заради очертанията на носа й би потеглил на дълго плаване флот от поне четирийсетина кораба. Имаше и чудесни уши по средновековните мерки.

Дланта й обаче беше съвсем съвременна и зашлеви на Уилям звънка плесница.

— Тези двадесет долара на месец бяха почти всичко, което имахме!

— Извинете, не разбрах…

— Признавам, той не работи бързо, но навремето е бил един от най-способните гравьори!

— О… да. Ъ-ъ…

Уилям внезапно си припомни колко е гузен спрямо господин Крипслок.

— А вие му отнехте прехраната, без да ви мигне окото!

— Не съм искал! Джуджетата… Просто се случи!

— Вече за тях ли работите?

— В известен смисъл… по-скоро съвместно с тях…

— А ние да гладуваме, така ли?

Захариса стоеше пред него и дишаше развълнувано. Имаше прекрасно очертани други телесни особености, които никога не излизат от мода и са ценени в което и да било столетие. Явно тя вярваше, че строгите старовремски рокли ги прикриват. И грешеше.

— Вижте какво, не мога да се измъкна — подхвана Уилям, който напразно се опитваше да не я зяпа. — Искам да кажа, че вече се оплетох с джуджетата. Лорд Ветинари се изрази твърде… недвусмислено. И изведнъж всичко се обърка…

— Ясно ли ви е, че Гилдията на гравьорите ще побеснее? — тросна се момичето.

— Ъ-ъ… — Отчаяно хрумване халоса Уилям доста по-силно от ръката й. — Права сте. Бихте ли желала… ъ-ъ… да направите официално изявление? Сещате ли се? «Ние сме вбесени!» — сподели говорителят… тоест говорителката на Гилдията на гравьорите“?

— И защо да го правя? — наежи се недоверчиво тя.

— Ами ужасно ми липсват неща, с които да запълня следващия брой — окаяно си призна Уилям. — Не искате ли да ми помагате? Мога да ви давам по… по двадесет пенса на всяка новина, а и пет на ден няма да са ми излишни.

Захариса отвори уста да се сопне, но пресметливостта надделя.

— Значи по един долар на ден?

— Дори повече, ако са хубави и дълги — развихри се Уилям.

— За вашето листче с вести ли?

— Да.

— Цял долар?

— Да.

Тя впи недоверчив поглед в него.

— Не можете да ми плащате толкова, нали? Чух, че изкарвате по трийсетина долара месечно. Казахте на дядо.

— Положението се промени сериозно. Още не съм проумял всичко, честно казано.

Продължаваше да го гледа със съмнение, но вроденият анкх-морпоркски интерес към далечната перспектива за спечелване на един долар окончателно наклони везните.

— Е, чувам това-онова… И… ще трябва само да записвам нещата, нали? Предполагам, че е подходяща работа за една дама? На практика дори е културна дейност.

— Ами… Горе-долу.

— Няма да върша нищо… неподобаващо.

— О, сигурен съм, че е съвсем прилично занимание.

— И от гилдията не могат да възразят, нали? В края на краищата вие вършите същото от години…

— Аз съм си аз — вдигна рамене Уилям. — А ако в гилдията не са доволни, нека отидат да се разберат с Патриция.

— Е… Добре тогава… Щом сте уверен, че това е приемлива работа за една млада дама…

— В такъв случай елате утре в печатарската работилница — реши той. — Мисля, че ще можем да направим още един вестникарски лист след два-три дни.

Това беше бална зала, все още разкошна с червеното и златното наоколо, но някак задушна в сумрака и призрачна с увитите в марля полилеи. Пламъчетата на свещите в средата се отразяваха мъждукащо в огледалата по стените. Някога тези огледала несъмнено бяха придавали бляскав вид на залата, но с годините чудновата патина бе плъзнала по тях и сега отразените светлинки приличаха на подводни твари в гъсталак от водорасли.

Господин Шиш измина половината път, преди да се сети, че чува звука само от своите крачки. Господин Лале бе свърнал в здрача и дърпаше покривалото от нещо, изтикано до стената.

— Да ме …ат — мърмореше партньорът му. — Ами че това си е …ано съкровище! Знаех си аз. Истински …ан Интаглио Ернесто отгоре на всичко. Виждаш ли тези седефени орнаменти?

— Господин Лале, сега не е времето да…

— Изработил е само шест през живота си. О, не! Дори не са го поддържали настроен, да ги …ат!

— По дяволите, трябва да се държим професионално…

— Може би тази вещ би допаднала на вашия колега като подарък? — изрече някой откъм средата на залата.

Около кръга от запалени свещи имаше половин дузина кресла. Бяха в старомоден стил и облегалките за главата и ръцете образуваха дълбока кожена дъга, вероятно предназначена да пази седящите от течения, но в момента им осигуряваше удобна допълнителна сянка.

Господин Шиш вече бе влизал тук. Одобряваше взетите мерки. Застаналият насред кръга от свещи не можеше да различи хората в креслата, но самият той се виждаше прекрасно.

Сега пък го осени мисълта, че и седящите наоколо не биха могли да виждат добре обитателите на останалите кресла.

Господин Шиш беше плъх. Пръв би одобрил такова описание на особата си. Плъховете притежават множество похвални достойнства. Тази подредба бе измислена от човек, който мислеше като него.

Откъм едно кресло се чу:

— Вашият приятел господин Глухарче…

— Лале — поправи говорещия господин Шиш.

— Вашият приятел господин Лале би ли желал този клавесин да стане част от заплащането ви?

— Не е …ан клавесин, а …ан виргинал, и то от ранните образци! — изръмжа господин Лале. — По една …ана струна за всеки тон вместо две! И е наречен виргинал, защото инструментът е бил предназначен за …ани млади девойки!

— Нима? — учуди се обитателят на друго кресло. — Аз пък мислех, че е един вид старо пиано!

— Инструмент, на който девойките само са свирели — находчиво уточни господин Шиш. — А господин Лале не колекционира произведения на изкуството, той само им се… радва. Ще получим заплащането си в скъпоценни камъни съгласно договора.

— Както желаете. Пристъпете в кръга, моля.

— Как пък не, …ан клавесин — мърмореше под носа си господин Лале.

Членовете на Новата фирма застанаха пред скритите погледи на хората в креслата.

Ето какво се виждаше.

Господин Шиш беше нисичък и строен, а главата му имаше размери над допустимите за такъв ръст. След думата „плъх“ следващите, за които подсещаше външността му, бяха „стегнат“ и „жилав“. Пиеше оскъдно, внимаваше какво яде и смяташе тялото си, макар и леко деформирано, за храм. Прекаляваше с разните масла по косата си и я разресваше на път в средата по начин, който беше на мода преди двайсетина години. И черният му костюм се отличаваше с излишна лъскавина. Очичките му шареха неуморно и попиваха всичко наоколо.

Очите на господин Лале се виждаха трудно заради несъмнената подпухналост около тях, вероятно дължаща се на ненужната настървеност към всичко, което се продава в кесийки. Може би на кесийките се дължаха и забележимите петна по кожата му, както и дебелите изпъкнали вени на челото. Но господин Лале поначало беше с тежко телосложение и сякаш се канеше да пръсне дрехите си по шевовете. Въпреки художествените си наклонности приличаше на борец, който не е успял в кариерата, защото се е провалил на теста за интелигентност. Ако и неговото тяло можеше да се смята за храм, несъмнено беше от онзи вид, в чиито подземия вършат странни неща с животни. А ако изобщо поглеждаше какво яде, само проверяваше дали не се гърчи в чинията.

В обитателите на няколко от креслата се прокраднаха съмнения — не дали постъпват правилно (това си беше неоспоримо), а дали е правилен изборът на изпълнители. Все пак господин Лале изглеждаше безопасен колкото варел с лой до запален факел.

— Кога ще бъдете готови? — попитаха от едно кресло. — И как е днес вашият… подопечен?

— Смятаме, че вторник сутринта е най-доброто време — отговори господин Шиш. — Дотогава ще е толкова готов, колкото е възможно.

— И без никакви смъртни случаи — настояха от друго кресло. — Това е много важно.

— Господин Лале ще бъде кротък като агънце — обеща господин Шиш.

Невидимите погледи отбягваха да се спират на господин Лале, който избра тъкмо този момент да смръкне внушително количество „скалотръс“.

— Хъм, да — изсумтяха в някое от креслата. — Не бива да навредите на негова светлост повече, отколкото се налага. Мъртвият Ветинари може да се окаже по-опасен от живия.

— И на всяка цена трябва да бъдат избягнати неприятностите със Стражата.

— Ъхъ, научихме вече за вашата Стража — подхвърли господин Шиш. — Господин Въртел ни обясни каквото трябва да знаем.

— Командир Ваймс е създал много… пъргава Стража.

— Няма проблеми — заяви господин Шиш.

— И в нея работи върколак.

Фонтан от бял прах блъвна във въздуха. Наложи се господин Шиш да потупа колегата си по гърба.

— Значи …ан върколак, а? Да не сте се побъркали?

— Хъм… Господин Шиш, защо вашият партньор говори с многоточия? — озадачиха се в едно кресло.

— Тука май е пълно с …ани луди! — изръмжа господин Лале.

— Господин Лале има говорен недостатък — обясни господин Шиш. — Върколак?… Благодаря, че ни уведомихте. Тръгнат ли по следа, по-страшни са и от вампирите! Това ви е известно, предполагам.

— Препоръчаха ви като изключително изобретателни хора.

— Скъпи изобретателни хора — любезно уточни господин Шиш.

Въздишка откъм едно кресло.

— Няма друг вид. Добре, много добре. Господин Въртел ще обсъди въпроса с вас.

— Ъхъ, ама те имат такова обоняние, че просто да не повярваш — намеси се господин Лале. — Никой …ан труп няма полза от пари.

— Да сте ни подготвили още изненади? — осведоми се господин Шиш. — Научихме, че стражниците ви са много опърничави и сред тях има върколак. Нещо друго? В Стражата да не работят и тролове?

— О, да. Неколцина. И джуджета. И зомбита.

— В Градската стража?! Що за град управлявате вие?

— Ние не управляваме града — напомни някой от седящите в креслата.

— Но не ни е безразлично как други се справят с това — допълниха откъм съседното кресло.

— Аха, правилно — сговорчиво изрече господин Шиш. — Не съм забравил. Вие сте загрижени граждани.

Добре познаваше загрижените граждани. Където и да ги срещнеше, сякаш говореха един и същ собствен език, в който „традиционни ценности“ означаваше „време е да обесим някого“. Това не го притесняваше, стига да не се отнасяше лично за него, но никога не беше излишно да вникне в подбудите на работодателите си.

— Можехте да наемете някой друг — вметна той. — Имате си цяла Гилдия на убийците тук.

В някое кресло рязко си поеха дъх.

— Понастоящем проблемът на града е големият брой иначе интелигентни хора, които смятат сегашното положение за… удобно, макар да няма съмнение, че то води града към съсипия.

— Аха — кимна господин Шиш. — Те пък са безгрижните граждани.

— Именно.

— И колко голям е броят им?

Никой сякаш не чу въпроса му.

— Очакваме с нетърпение следващия ни разговор, господа — заявиха от креслото, водещо срещата. — Утре вечер. Когато очакваме да ни съобщите, че сте готови. Приятна работа.

В кръга помълчаха, след като двамата от Новата фирма излязоха. После фигура в черно влезе безшумно през двукрилата врата, доближи светлината, кимна и се махна бързо.

— Отдавна са напуснали сградата — съобщиха от едно кресло.

— Що за противни хора…

— Казвам ви, трябваше да предпочетем Гилдията на убийците.

— Ха! Те добре си поживяха при Ветинари. Пък и ние изобщо не го искаме мъртъв, нали? Мисля си обаче, че след време вероятно ще имаме работа и за тази гилдия…

— Несъмнено. Когато нашите приятели напуснат града живи и здрави… Пътищата са опасни.

— Не, господа. Ще се придържаме към плана. Онзи Чарли ще ни бъде подръка, докато всичко се подреди според замислите ни, в случай че пак имаме нужда от него. После въпросните господа ще го отведат далеч, много далеч оттук, за да го… ха, възнаградят. Но може би по-късно ще се обърнем към Гилдията на убийците, защото не изключвам възможността господин Шиш да си въобрази, че е излишно хитър.

— Предвидливо. Все пак жалко, че ще похабим такъв шанс. Ех, какво ли не бихме могли да постигнем с Чарли в ръцете си…

— Колко пъти да ви втълпявам, че така няма да успеем? Човекът е същински клоун.

— Предполагам, че сте прав. По-добре да се отървем от проблемите си веднъж завинаги.

— Убеден съм, че се разбираме напълно. А сега… закривам това заседание на Комитета за неизбиране на Патриция. Впрочем то никога не е било провеждано.

Лорд Ветинари по навик ставаше толкова рано, че всъщност краткото отбиване в леглото беше само удобен повод да се преоблече.

Харесваше часа точно преди зимното зазоряване. Обикновено имаше мъгла и градът не се виждаше добре, рядко се чуваше звук освен някой и друг кратък писък.

Но покоят тази сутрин беше нарушен от вик точно пред портите на двореца.

— Хойнарилуп!

Ветинари пристъпи към прозореца.

— Скуидапед-_ойт!_

Патрицият се върна при бюрото си и взе звънчето, за да повика своя чиновник Дръмнот, когото изпрати да проучи положението.

— Сър, там стои просякът, известен като Дъртия Гнусен Рон — осведоми го Дръмнот след пет минути. — Продава тази… хартия, пълна с всякакви вести.

Държеше листа с два пръста на изпънатата си ръка, сякаш очакваше да избухне.

Лорд Ветинари го взе и го прегледа набързо. После се зачете.

— Брей, брей… „Анкх-морпоркски вестник“. Някой друг купуваше ли го?

— Немалко хора, милорд. Онези, които се прибират от нощна смяна, както и търговците на път към пазарите.

— Не виждам тук да се споменават Хойнарилуп или Скуидапед-_ойт._

— Наистина липсват, милорд.

— Твърде странно. — Ветинари пак се зачете. — Хъм, хъм. Отмени срещите ми тази сутрин. Ще приема Гилдията на градските викачи в девет часа, а Гилдията на гравьорите — в десет.

— Сър, не знаех, че са поискали среща с вас.

— Ще поискат — увери го Патрицият. — Щом видят това, няма да се помайват. Виж ти… Петдесет и шестима са пострадали при кръчмарско сбиване.

— Струват ми се множко, милорд.

— Но сигурно е вярно, Дръмнот. Така е написано във вестника. О, да, уведоми и онзи симпатичен господин Дьо Слов, че ще го приема в девет и половина. — Погледът му отново се плъзна по сивкавия лист. — Освен това те моля да споделиш с когото е необходимо, че не желая господин Дьо Слов да пострада по какъвто и да било начин.

Дръмнот почти винаги схващаше мигновено посланията на господаря си, но този път се подвоуми.

— Милорд, да смятам ли, че не желаете господин Дьо Слов да се сблъска със злонамерено неразбиране?

— Дръмнот, ти да не си позволи да намигнеш?

— О, не, сър!

— Бих искал да ти е ясно, че всеки гражданин на Анкх-Морпорк има правото да ходи по улиците, без да бъде тормозен.

— О, богове! Нима, милорд?!

— Така е, повярвай ми.

— Сър, аз обаче бях останал с впечатлението, че сте решително против наборното печатарство. Казвахте, че така печатните изделия ставали прекалено евтини и хората щели да…

— Дръмнот, ти не си ли обърнал поглед към вълнуващото ново хилядолетие, което ни очаква? Не си ли готов да сграбчиш каквото ти предлага бъдещето?

— Не съм сигурен, милорд. Ще имам ли нужда от специално работно облекло за целта?