Един от майсторите, надзираващи пресите на „Вестителя“, почука учтиво на вратата.
— Какво има, Козли? — попита господин Карни. — Господин Диблър още ли не се е върнал?
— Не, сър, но една млада дама иска да говори с вас. Онази… госпожица Крипслок — добави майсторът, бършейки ръцете си с парцал.
Собственикът на „Вестителя“ се оживи.
— О, така ли?
— Да, сър. Ама е малко… напушена. И оня тип Дьо Слов е с нея.
Усмивчицата на Карни поизбледня. Бе гледал пожара през прозореца с несдържано злорадство, но умът му стигна да не си покаже носа на улицата. Джуджетата бяха свирепи твари, както бе чувал неведнъж, а не се съмняваше, че ще обвинят него за бедата си. А той изобщо не знаеше защо съборетината им се подпали, но можеше да се очаква, нали?
— Значи… дойде време да се смирим малко, а? — промърмори под носа си.
— Тъй ли, сър?
— Кажи им да се качат.
Пак се загледа в пръснатия върху бюрото си брой. Дяволите го взели този Диблър! Все пак беше странно, че пишеше измислици досущ като гнусните си наденички — знаеш какво представляват, но ги довършваш и искаш още. А и съчиняването им се оказа не чак толкова лесно. Диблър имаше дарбата. Скалъпваше историйка за огромно чудовище, което се крие в езерото насред Хайде Де Парк, и тутакси идваха поне петима читатели, готови да се закълнат, че са видели създанието с очите си. Обикновени, нормални хора, от които може би купуваш хляб всеки ден. Как го постигаше? Бюрото беше осеяно със собствените творчески несполуки на Карни. Да, за това се искаше по-особено въобра…
— О, Захариса — изправи се галантно той, когато момичето влезе плахо. — Моля те, настани се на стола. Опасявам се, че нямам стол и за теб… драги — кимна той на Уилям. — Позволете да изразя съжалението си за пожара.
— В своя кабинет можеш да си позволиш каквото искаш — отвърна хладно Уилям.
През прозореца виждаше факлите на стражниците, които най-сетне идваха да огледат местопроизшествието. За всеки случай се дръпна към стената.
— Уилям, не се дръж така… — умърлушено помоли Захариса. — Рони, всъщност… ние идваме точно заради пожара.
— Нима? — подсмихна се Карни. — Ти се държа малко необмислено напоследък, нали?
— Да, ъ-ъ… Ами всичките ни пари бяха… — Захариса заподсмърча. — И сега… нямаме нищо. А толкова се старахме, но загубихме всичко…
Тя захлипа.
Рони Карни се пресегна над бюрото и погали ръката й.
— Мога ли да направя нещо за теб?
— Е, аз се надявах… Питах се дали… Тоест би ли искал да обмислиш… да ползваме назаем една от твоите преси тази нощ?
Карни се облегна рязко назад.
— Какво?! Ти да не си полудяла?
Захариса си издуха носа.
— Да, тъкмо това очаквах от теб… — сподели тъжно.
Леко смутен, Карни пак докосна ръката й.
— Помня как играехме с теб като деца…
— Не съм уверена, че играехме… — прекъсна го Захариса, тършувайки в чантичката си. — Ти ме гонеше, а аз те налагах по главата с една дървена крава. А, ето го… — Тя пусна чантичката на пода и се изправи, стиснала един от пружинните арбалети на покойния господин Шиш. — Пусни ни да работим с твоите „ани“ преси, иначе ще ти продупча „аната“ глава! — изкрещя момичето. — Май така трябва да се каже, струва ми се…
— Не би посмяла да натиснеш спусъка! — възкликна Карни, но се помъчи да се пъхне под бюрото.
— Беше хубава кравичка, а веднъж те праснах толкова силно, че едното й краче се отчупи… — унесено отрони Захариса.
Карни погледна умоляващо Уилям.
— Вразуми я, моля те…
— Господин Карни, имаме нужда от вашите преси само за около час — осведоми го Уилям, а Захариса държеше цевта с много смахната усмивка, поне според господин Карни. — После ще се махнем.
— Сега какво ще правите? — дрезгаво попита Карни.
— Първо ще ви вържем.
— Не! Ще повикам майсторите!
— Мисля, че… те са малко заети в момента — подхвърли Захариса.
Карни се заслуша. Долу бе настанала необичайна тишина.
Примири се.
Печатарите на „Вестителя“ стояха в кръг около Добровръх.
— Момци, чуйте какво ще сторим сега. Всеки, който се прибере вкъщи тая нощ, щото го мъчи главоболие, си пъха в джобчето стотачка. Има такъв прастар клачиански обичай.
— А какво ще стане, ако не се приберем? — попита старшият на смяната и стисна дръжката на тежък чук.
— Тогава наизтина ще ви мъчи… главоболие — обясни един глас до ухото му.
Блесна светкавица, последвана почти незабавно от тътен. Ото победоносно размаха юмрук.
— О, да! — викна той, докато печатарите лудешки препускаха към изхода. — Когато зи в най-отчаяна нужда, можеш да разчиташ на това! Да опитаме още веднъж… Замък! — Гръмотевицата отново разтърси сградата. Вампирът подскачаше възбудено. — Ау! Ей това зе казва прелезт! Още веднъж, но з повече чувзтво! Какъв голям… замък!…
Грохотът беше още по-силен. Ото изигра няколко танцови стъпки. Не беше на себе си от щастие, по сивкавото му лице се стичаха сълзи.
— Да! Това вече е Музика з камъни! — отекна неговият вопъл.
В тишината след гръмотевицата Уилям извади от джоба си кадифена кесийка и я изсипа върху бюрото.
Карни се облещи към скъпоценните камъни.
— Струват към две хиляди долара — осведоми го Уилям. — Най-малко. Нашата такса за встъпване в гилдията. Просто ще ги оставя тук, бива ли? Не искаме разписка. Имаме ти доверие.
Карни не продума, защото беше вързан и със запушена уста.
Захариса натисна спусъка. Нищо особено не се случи.
— А, май съм забравила да пъхна вътре острото нещо — сподели тя, когато Карни загуби съзнание. — Но нали съм си глупавичка, та чак …„ана“. Ах, колко ми олеква, когато го кажа. „Ано.“ Чудя се обаче какво ли означава…
Гунила Добровръх погледна подканящо Уилям, който малко се олюляваше, насилвайки се да мисли.
— Добре-е… — Затвори очи и се щипна по носа. — Заглавие на три реда по цялата ширина на страницата. Първи ред: „Разкрит заговор!“ Набра ли го? Следващият ред: „Лорд Ветинари невинен!“
Подвоуми се, но реши да не променя думите. Нека хората обсъждат по-късно дали е истина в най-общия смисъл. В момента не беше важно.
— Да? — обади се джуджето. — А нататък?
— Написах го. — Уилям подаде листче от бележника си. — С главни букви, моля те. Най-големите. С каквито във „Вестителя“ пишат за елфи и избухващи хора.
— Това ли?… — промълви Добровръх, но посегна към кутията с огромните черни букви. — Че това новина ли е?
— Вече е — потвърди Уилям и разлисти бележника.
— Няма ли първо да напишеш историята? — учуди се джуджето.
— Няма време. Готово ли е? „След няколкодневна усърдна работа на Стражата снощи бе разкрит заговор за незаконно обсебване на властта в Анкх-Морпорк.“ Нов ред. „Както «Вестникът» научи, двама убийци, които вече не са между живите, са били наети в друг град, за да очернят лорд Ветинари и да предизвикат свалянето му от поста на Патриций.“ Нов ред. „Въвлекли са против волята му невинен човек, който има забележителна прилика с лорд Ветинари, за да се промъкнат безпрепятствено в двореца. След това…“
— Задръж малко — спря го Добровръх. — Стражата нищичко не е разкрила, нали? Ти изрови историята!
— Само споменах, че няколко дни са работили по случая — напомни Уилям. — Това е вярно. Но не съм длъжен да добавя, че нищо не свършиха. — Лесно разгада изражението на джуджето, затова продължи: — Слушай, твърде скоро ще се сдобия с далеч повече неприятни врагове, отколкото ми се иска. Предпочитам Ваймс да ми се сърди, че го хваля излишно, а не защото съм го оплюл. Разбрахме ли се?
— И тъй да е, все пак…
— Недей да спориш с мен!
Джуджето не би и помислило да спори. Заради погледа на Уилям. Момчето се бе смръзнало, докато слушаше духчето от кутийката, а когато се размърда… вече беше друг човек.
Доста по-сприхав и нетърпелив. Все едно имаше треска.
— Така… Докъде стигнахме?
— „След това…“
— Добре… „След това…“ …не… Нека бъде така: „Както «Вестникът» научи, лорд Ветинари е бил…“ Захариса, нали каза, че мъжът в избата много приличал на Ветинари?
— Да. Дори по прическата.
— Аха. „Както «Вестникът» научи, лорд Ветинари е бил изненадан от нападателите, тъй като в първия миг се е стъписал, виждайки себе си да влиза в кабинета…“
— И това ли сме научили? — слиса се момичето.
— Да. Правдоподобна версия. Кой ще я оспори? Докъде бях… „Техният замисъл е бил провален от кучето на лорд Ветинари — Рошльо (16 г.), което се хвърлило срещу двамата нападатели.“ Нов ред. „Шумът привлякъл вниманието на секретаря на лорд Ветинари — Руфус Дръмнот…“ По дяволите, забравих да го попитам на колко години е… „… който е бил повален в несвяст.“ Нов ред. „Нападателите са се опитали да се възползват от намесата му, за да осъществят своя…“ Ох, коя е по-приличната дума?… „… своя гнусен план. Намушкали са Дръмнот с един от кинжалите на лорд Ветинари, за да изглежда, че самият Патриций го е сторил, защото е полудял или не би се спрял пред убийство.“ Нов ред. „С присъщото на подобни злодеи коварство…“
— Станал си много вещ в боравенето с думите — поклати глава Захариса.
— Не го прекъсвай! — изсъска Бодони. — Искам да чуя какво са сторили после ония злодеи!
— „… коварство те принудили фалшивия лорд Ветинари…“
— Хубава дума — подсмихна се Добровръх, но продължи да набира бясно.
— Сигурен ли си за „принудили“? — намеси се Захариса.
— Те не са… да, де, не бяха от хората, които молят учтиво — сопна й се Уилям. — Ъ-ъ… „Принудили фалшивия лорд Ветинари… да направи лъжливо самопризнание пред няколко прислужнички, които дошли заради шума. После тримата отнесли до конюшните изпадналия в безсъзнание лорд Ветинари, хапани от кучето Рошльо (16 г).“ Нов ред. „Там оставили улики, които трябвало да подскажат намерението на лорд Ветинари да ограби градската хазна, както вече съобщи «Вестникът»…
— «… както вече съобщи единствено „Вестникът“… — вмъкна Захариса.
— Правилно. Нов ред. „Кучето Рошльо обаче им се изплъзнало и започна издирването му из целия град и от Стражата, и от престъпниците. Било открито от група добронамерени граждани, които…“
Буква падна от вцепенените пръсти на Добровръх.
— Ти да не говориш за Дъртия Гнусен Рон и тайфата му?
— „… група добронамерени граждани…“ — закима настойчиво Уилям, — „… които го скрили, докато…“
Студените зимни бури имаха на разположение обширните равнини Сто, за да наберат мощ. Докато стигнат до Анкх-Морпорк, вече бяха бързи и натежали от злост.
Този път заваля градушка. Буци колкото юмрук се пръскаха на парченца по покривите. Запушваха канавките и покриваха улиците с леден шрапнел.
Блъскаха и по склада на Бляскавата улица. Счупиха два прозореца.
Уилям крачеше напред-назад и изкрещяваше думите през грохота на стихията, понякога поглеждаше изписаните страници на бележника си. Ото дойде и връчи на джуджетата две гравирани иконографии. Тайфата се примъкна, готова да разнесе броя из града.
Уилям млъкна. Последните букви изтракаха на мястото си.
— Я да видим какво направихме досега.
Добровръх намаза набраната страница с мастило, сложи лист хартия и плъзна отгоре малък валяк. Безмълвно подаде листа на Захариса.
— Уилям, сигурен ли си за всичко? — попита момичето.
— Да.
— Но някои моменти са… Убеден ли си, че е вярно?
— Убеден съм, че е вестникарство.
— И какво се опитваш да ми кажеш?
— Ами че е достатъчно вярно в момента.
— Но ти знаеш ли имената на онези хора?
Уилям се подвоуми.
— Гунила, можеш ли да вмъкнеш още един абзац?
— Няма проблем.
— Добре. Набирай. „Вестникът“ е в състояние да докаже, че убийците са били наети от група изтъкнати жители на града под предводителството на…» — Спря и си пое дъх. — Започни отначало. «Вестникът» е в състояние да докаже, че заговорниците са били ръководени от…“ — Уилям разтърси глава. — „Доказателствата уличават…“ Уф… „Всички доказателства, с които «Вестникът» разполага, уличават…“
Гласът му затихна.
— Ще го има ли тоя абзац? — осведоми се Добровръх.
Уилям се взря окаяно във влажната коректура.
— Не — призна немощно. — Мисля, че и това стига. Вмъкни един ред, че „Вестникът“ ще окаже съдействие на Стражата в разследването.
— Туй пък защо? — изненада се джуджето. — Ние не сме виновните, нали?
— Просто го вмъкни, моля те.
Уилям смачка коректурата на топка, захвърли я под една скамейка и се замъкна към пресите.
Захариса отиде при него след няколко минути. В една печатница можеш да си намериш закътано местенце, където често се свират любителите на пушенето крадешком. Той седеше на сноп хартия и зяпаше сляпо.
— Искаш ли да поговорим за нещо? — подхвана момичето.
— Не.
— Знаеш ли кои са заговорниците?
— Не.
— А дали ще е по-точно, ако кажа, че подозираш кои са тези хора?
— Вестникарски номера ли ми прилагаш? — ядоса се Уилям.
— О, значи на всички други може, но на теб не?
Тя седна до него. Уилям разсеяно натисна бутон на Дезорганизатора.
— Уидълуидъл… „… преди истината да си обуе ботушите…“
— Ти май не се погаждаш особено с баща си… — подхвана Захариса.
— Но какво да правя сега? — прекъсна я Уилям. — Това е любимата му поговорка. Според него подчертавала колко лековерни са хората. А онези мъже са се разполагали на спокойствие в нашата къща. Затънал е до ушите в тази история!
— Да, но може би е направил услуга на някого…
— Ако баща ми се е захванал с нещо, значи е водачът — безстрастно я увери той. — Щом не си убедена в това, не познаваш рода Дьо Слов. Не играем в никой отбор, където не ни избират за капитани.
— Малко нехайно е постъпил, не мислиш ли? Да ги пусне в собствената си къща…
— О, не. Само е бил много, ама много нагъл. Открай време сме свикнали с привилегиите, нали разбираш? А привилегията означава „закон за частно ползване“. Той изобщо не вярва, че общите закони важат и за него. Не би могъл да си представи, че някой ще посмее да го тормози. Или смята, че е достатъчно да викне по-силно, за да го оставят на мира. Ето ти я традицията на рода Дьо Слов, а много ни бива в спазването й. В крясъците, в налагането на своето мнение, в погазването на правилата. Е, било е така, докато не съм се родил аз.
Захариса предвидливо се постара изражението на лицето й да не се промени.
— И не очаквах това… — завърши Уилям, подмятайки кутията.
— Нали каза, че искаш да стигнеш до истината?
— Да, но не така! Аз… трябва да съм се объркал. Непременно. Дори баща ми не може да е толкова… толкова тъп. Трябва да узная какво става всъщност.
— Нали няма да отидеш при него? — притесни се Захариса.
— О, ще отида. Той вече знае за провала.
— Тогава вземи някого със себе си!
— Няма! — сряза я Уилям. — Виж… Ти не познаваш приятелите на баща ми. Възпитани са да заповядват. И да са уверени, че щом заемат страна, тя е правилната, защото обратното е просто немислимо. А когато се почувстват заплашени, започват да налагат с юмруци, но без да си свалят ръкавиците. Те са бандити и изнудвачи, и то от най-лошия вид, защото не са страхливци. И ако им се опълчиш, само започват да удрят по-силно. Израснали са в свят, където прекаленият досадник може и да… изчезне. Мислиш си, че свърталища като Сенките са отвратителни, нали? Само защото не знаеш какво се върши на Парковата алея! И баща ми е един от най-лошите сред тях. Да, обаче сме… едно семейство. А ние милеем за семейството си. Значи нищо няма да ме сполети. Ти остани тук и им помогни да издадат броя. Половината истина все пак е по-добре от нищо — добави той горчиво.
— Какво зтава з него? — попита Ото, когато Уилям излезе от печатницата.
— О, той отиде… да се види с баща си — смънка потиснато Захариса. — Който явно не е много мил човек. Уилям… много се е разстроил от постъпките му.
— ’звинявам се — намеси се нов глас.
Стреснатото момиче не видя никого зад себе си.
Невидимият събеседник въздъхна.
— По-надолу.
Тя се вторачи в уродливия розов пудел.
— Хайде да не се забълбукваме, бива ли? — подхвана кучето. — Да е ясно веднъж завинаги — и кучетата имат дар слово. Аха, бързо ти светна пред очите, браво. Без да искам, ви подслушах. Щото исках да чуя. Момчето отиде да си търси белята, ясно ли ви е? Аз надушвам неприятностите…
— Ти да не зи някакъв върколак? — предположи Ото.
— Да, бе, никне ми козина само по пълнолуние — презрително изпръхтя кучето. — Представяш ли си как ми се обърква светският живот. Сега слушайте…
— Но нали кучетата не говорят… — прекъсна го Захариса.
— Ох, олеле, да му се не знае — промълви кучето. — Аз казвал ли съм, че говоря?
— Е, не точно с тези думи, но…
— Именно. Страхотия е тая феноменология. Аз обаче ей сегичка зърнах как мойте сто долара излизат през вратата и искам да ги видя как се прибират. А друг гадняр като лорд Дьо Слов трудничко се намира дори в тоя град.
— Ти и благородниците ли познаваш? — усъмни се Захариса.
— Всекиго познавам. А лорд Дьо Слов по едно време караше иконома си да оставя отровно месо за помиярите.
— Но нали не би навредил на Уилям?
— Не си падам по такива басове — промърмори Гаспод. — Но и да стане лошото, нали пак ще си получа стоте долара?
— Не можем да зтоим бездейно — заяви Ото. — Уилям ми е много зкъп. Не е възпитан да бъде добър човек, а толкова зе зтарае! И дори не може да разчита на чаша какао и хорово пеене! Трудно е да зе пребориш зъз звоята природа. Ние зме длъжни… да помогнем.
Смърт върна и последния часовник в редицата, която избледня във въздуха.
— ТОВА БЕШЕ. ИНТЕРЕСНО, НАЛИ? И СЕГА КАКВО, ГОСПОДИН ЛАЛЕ? ГОТОВ ЛИ СИ ДА ТРЪГНЕШ?
Фигурата седеше на студения пясък и гледаше в краката си.
— ГОСПОДИН ЛАЛЕ? — повика го пак Смърт.
Вятърът развя робата му и от нея се проточи дълга ивица мрак.
— Значи… трябва да се покайвам, ама много?…
— О, ДА. ТОЛКОВА Е ЛЕСНО ДА ИЗРЕЧЕШ ДУМАТА. ТУК ОБАЧЕ ТЯ ИМА СМИСЪЛ. И… ТЕЖЕСТ.
— Ъхъ. Вече знам. — Господин Лале вдигна глава. Очите му бяха зачервени, лицето — подпухнало. — Ама като гледам… за да се покайвам достатъчно… доста ще се проточи…
— ДА.
— Е… колко време имам?
Смърт огледа странните съзвездия.
— ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА СВЕТА.
— Ъхъ… Ами тъй май е най-добре… Може пък като свърша, вече да няма свят, дето да се връщам.
— ДОКОЛКОТО ЗНАМ, НЕ Е ТОЧНО ТАКА. ОСВЕДОМЕН СЪМ, ЧЕ ПРЕРАЖДАНЕТО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ В КОЙТО И ДА Е МОМЕНТ. КОЙ ТВЪРДИ, ЧЕ ЖИВОТИТЕ СЕ РЕДЯТ В ЛИНИЯ?
— А-а, казваш… че може да се родя преди тоя живот дето мина ли?
— ДА.
— Що ли не се намеря и не се затрия — смотолеви господин Лале и пак заби поглед в пясъка.
— НЕ МОЖЕ. НЯМА ДА ПОМНИШ. А И В НОВИЯ ЖИВОТ МОЖЕ ДА СИ СЪВСЕМ ДРУГ.
— И тъй ще е добре…
Смърт потупа по рамото господин Лале, а той се сви.
— СЕГА ТРЯБВА ДА ТЕ ОСТАВЯ…
— Хубава коса си имате — проточено изрече господин Лале. — По-свястно изковано сребро не съм виждал.
— БЛАГОДАРЯ ТИ. НАИСТИНА СТАНА ВРЕМЕ ДА СИ ВЪРВЯ. НО ПОНЯКОГА ЩЕ МИНАВАМ ОТТУК. И ВРАТАТА МИ — добави Смърт — ВИНАГИ Е ОТВОРЕНА.
Отдалечи се. Прегърбената фигура се смали и потъна в мрака, но изникна нова, хукнала лудешки по повърхността, която не беше точно пясък.
Размахваше картоф, окачен на връв. Спря, щом видя Смърт, и за негово изумление се озърна плашливо. Това се случваше за пръв път. Хората, които заставаха лице в лице със Смърт, преставаха да се тревожат какво друго има зад гърбовете им.
— Някой гони ли ме, а? Виждаш ли някого?
— АМИ… НЕ. ТИ ОЧАКВАШЕ ЛИ ДА ИМА НЯКОЙ?
— Ох, добре. Значи никой, а? Добре! — Господин Шиш се изпъчи. — Ъхъ! Хей-хей! Виж, имам си картоф!
Сиянието в очните кухини на Смърт мигна. Той бръкна под робата си, извади пясъчен часовник и го погледна.
— ГОСПОДИН ШИШ?… ДА, ДРУГИЯТ… ОЧАКВАХ ТЕ.
— Аз съм, да! Нося си картофа и много се разкайвам за всичко!
Господин Шиш вече се чувстваше безметежен. По планините на безумието се срещат и мънички плата на разсъдливостта.
Смърт се взря в налудничаво ухиленото лице.
— ЗНАЧИ СЕ РАЗКАЙВАШ, ТАКА ЛИ?
— Да, бе, да!
— ЗА ВСИЧКО ЛИ?
— И още как!
— ЗАЯВЯВАШ, ЧЕ СЕ РАЗКАЙВАШ? ТУК И СЕГА?
— Правилно. Бързо чатна. А сега защо не ми покажеш как да се върна…
— НЕ БИ ЛИ ИСКАЛ ДА РАЗМИСЛИШ?
— Хайде без пазарлъци. Искам каквото ми се полага. Нося си картофа. Погледни, де.
— ВИЖДАМ.
Смърт бръкна под робата си. На господин Шиш му се стори в първия миг, че вижда негово умалено копие. После зърна мишия череп, щръкнал изпод черната качулка.
Смърт се ухили.
— ЗАПОЗНАЙ СЕ С МОЕТО МАЛКО ПРИЯТЕЛЧЕ.
Смърт на плъховете посегна и издърпа връвта с картофа от ръката му.
— Ей…
— НЕ РАЗЧИТАЙ САМО НА КОРЕНОПЛОДНИТЕ. НЕЩАТА НЕ ВИНАГИ СА КАКВИТО ИЗГЛЕЖДАТ. НО НЕКА НИКОЙ НЕ КАЖЕ, ЧЕ НЕ ЗАЧИТАМ ПРАВИЛАТА. — Щракна с пръсти. — ВЪРНИ СЕ, КЪДЕТО ТИ Е МЯСТОТО…
За миг сини искрички затрепкаха около втрещения Шиш, после той изчезна.
Смърт въздъхна и поклати глава.
— У ДРУГИЯ ИМАШЕ НЕЩО… КОЕТО Е МОГЛО ДА БЪДЕ ПО-ДОБРО. НО ТОЗИ… — Въздъхна още по-тежко. — КОЙ ЗНАЕ КАКВО ЗЛО Е СПОСОБНО ДА ТАИ ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ?
Смърт на плъховете за миг престана да гризе картофа.
— ПИСУК.
Смърт снизходително махна с ръка.
— ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ АЗ ЗНАМ. ПИТАХ СЕ ДАЛИ ИМА ОЩЕ НЯКОЙ.