Истината

Получаваха поща. Уилям бе свикнал с редките писма, обикновено от недоволни клиенти на новинарското му бюлетинче. Оплакваха се, че не им е съобщил за появата на двуглавите великани, безбройните напасти и дъждовете от домашни животни, които според слуховете връхлитали Анкх-Морпорк. Поне в едно баща му беше прав — лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите. Но все още се изумяваше, че хората са готови да повярват толкова лесно.

А сега… Сякаш раздруса дърво и върху главата му се сипеха орехи. В няколко писма се заяждаха, че е имало къде-къде по-студени зими от тази, макар че във всяко се посочваше различна година. Някой твърдеше, че напоследък и зеленчуците вече не били толкова смешни, особено праз лукът. Читател питаше възмутен къде гледа Гилдията на крадците, а не сложи край на нелицензираната престъпност в града. Един човек приписваше наскорошните грабежи на джуджетата, на които не бивало да се позволява да живеят в града и да отнемат залъка от устата на почтените човеци.

— Слагаме отгоре заглавие, нещо като „Писма“, и ги отпечатваме във вестника — реши Уилям. — Но без писмото за джуджетата. Все едно чувам приказките на господин Уайндлинг. Или пък слушам баща си, но той поне пише правилно думата „нежелани“.

— А защо не и това писмо?

— Защото е оскърбително.

— Някои хора обаче биха се съгласили — възрази Захариса. — Неприятностите в града зачестиха.

— Вярно, но не бива да го публикуваме.

Уилям помоли Добровръх да дойде при тях и показа писмото на джуджето. Гунила го прочете внимателно.

— Сложи и него — предложи накрая. — Ще запълни половин колонка.

— Но мнозина ще се разсърдят.

— Чудесно. Ще сложим във вестника и техните писма.

Захариса въздъхна.

— Вероятно добре ще ни послужат за запълване на мястото… Уилям, дядо ми каза, че никой от гилдията нямало да ни гравира иконографиите.

— Че защо? Можем да си позволим техните тарифи.

— Но не сме членове на гилдията. Положението става много неловко. Искаш ли ти да кажеш на Ото?

Уилям също въздъхна и слезе по подвижната стълбичка.

Джуджетата използваха мазето за спалня, защото се чувстваха по-уютно, когато подът е над главите им. Позволиха на Ото да се свре в един влажен ъгъл, който той отдели със стар чаршаф на опънато въже.

— О, здравейте, гозподин Уилям.

— Опасявам се, че няма да намерим кой да гравира вашите снимки…

Вампирът като че не се притесни.

— Да, чудех зе дали няма да зтане така.

— За съжаление се налага да ви кажа, че…

— Няма проблеми, гозподин Уилям. Винаги зе намира изход.

— Какъв? Вие нали не умеете да гравирате?

— Не умея, но… Ние печатаме черно и бяло, не зъм ли прав? А хартията е бяла, значи печатаме замо черно. Погледнах как джуджетата работят з буквите. Навзякъде зе търкалят парчета метал и… Знаете ли как гравьорите работят з кизелина?

— Е?

— Ами на мен ми озтава замо да науча духчетата да ризуват з кизелина. Трябваше да поумувам как да позтигнат оттенъците на зивото, но зпоред мен зе зетих…

— Тоест ще накарате духчетата да правят вместо снимки направо гравюри?

— Да. Такива идеи изглеждат прозто очевидни, злед като зи измизлил какво да правиш. — Ото се настрои някак печално. — А аз мизля за зветлината през цялото време. Винаги…

Уилям смътно си спомняше какво бе казал някакъв умник: „По-страшен от жадуващия кръв вампир е само вампирът, жадуващ нещо друго.“ Цялата непреклонна решителност, влагана в намирането на млади жени, които спят в стаи с отворени прозорци, се насочваше в друг интерес с безмилостно и несекващо старание.

— Ъ-ъ… А защо трябва да работите в тъмна стая? Духчетата нямат нужда от мрак, доколкото знам.

— А, това ми е необходимо за моя екзперимент — гордо сподели Ото. — Знаете ли, че иконографизтите могат да бъдат наречени и фотографи? От зтарата дума „фотус“ на латацийзки език, която означава…

— „Да се размотаваш наоколо като слабоумен и да раздаваш заповеди, сякаш светът е твой.“

— О, значи я знаете!

Уилям кимна. Тази дума го озадачаваше отдавна.

— Е, аз пък работя над звоя обзкурограф.

Веждите на Уилям се извиха. Денят се оказваше уморителен.

— Обскурограф ли?… За правене на снимки с тъмнина?

— З изтинзка тъмнина, за да бъдем точни. — В гласа на Ото се прокрадваше вълнение. — Тя не е замо отзъзтвие на зветлина. Говоря ви за зветлината от другата зтрана на тъмнината. Защо да не я наречем… жива тъмнина? Ние не можем да я виждаме, но духчетата могат. Извезтно ли ви е, че юбервалдзката пещерна земна змиорка излъчва тъмна зветлина, когато я зтрезнат?

Уилям се вторачи в голямата стъкленица на работната маса. Две грозни твари се бяха свили на дъното.

— Дали ще успеете?

— Надявам зе. Почакайте малко.

— Трябва да се кача горе…

— Замо зекундичка…

Ото нежно извади едната змиорка и я сложи на поставката, където обикновено имаше саламандър. Насочи единия си иконограф към Уилям и кимна.

— Раз… два… три… БАМ!

И последва…

… мека беззвучна имплозия, мимолетно усещане, че светът е бил смачкан на топка, замразен и разтрошен на дребни остри иглички, набити във всяка клетка от тялото на Уилям.6 После се възцари отново привичният здрач на мазето.

— Твърде… странно — сподели примигващият Уилям. — Стори ми се, че нещо много студено мина през мен.

— Вече зме зпозобни да зе взрем в тъмната зветлина и да я проучим, щом озтавихме звоето отвратително минало зад гърба зи и влязохме в яркото ново бъдеще, когато не мизлим за думата з „к“ по цял ден — отбеляза Ото, който пак човъркаше иконографа. Взря се отблизо в снимката, нарисувана от духчето, и погледна Уилям. — Е, хайде пак отначало…

— Може ли да я видя?

— Ще ме зазрамите. — Ото остави снимката на масата. — През цялото време бъркам.

— О, но аз само…

— Господин Дьо Слов, става нещо! — кресна Скалата, чиято глава почти затъмни отвора на капака.

— Какво?

— Ами в двореца. Убили някого!

Уилям изфуча нагоре по стълбичката. Захариса седеше пребледняла зад бюрото си.

— Някой наемен убиец да не е докопал Ветинари? — избълва Уилям.

— А-а… не — смънка момичето. — Не е… точно така.

В мазето Ото Вик пак взе иконографията, направена при тъмна светлина, и я огледа. Почегърта я с дългия си блед показалец, като че се опитваше да махне нещо.

— Чудна работа…

Знаеше, че духчето нищо не си е измислило. Беше напълно лишено от въображение. Не знаеше как да лъже.

Ото подозрително огледа голите стени на мазето.

— Има ли някой тук? Кой зи играе на шикалки з мен?

За щастие не последва отговор.

Тъмна светлина. Ох… Имаше всякакви теории за тъмната светлина…

— Ото!

Той вдигна глава, пъхайки снимката в джоба си.

— Да, гозподин Уилям?

— Събери си нещата и ела с мен! Лорд Ветинари е убил някого! Ъ-ъ… така се говори — поправи се Уилям. — И не може да е вярно.

Понякога Уилям си представяше цялото население на Анкх-Морпорк като тълпа, която само чака повод. През повечето време беше пръсната рехаво из целия град като огромна амеба. Но случеше ли се нещо, незабавно се събираше около мястото, досущ като едноклетъчно около храна, и улиците се препълваха с хора.

Сега гъмжилото растеше пред портата на двореца. Наглед множеството се събираше хаотично. Към групичката се присъединяваха поредните минувачи и тълпата нарастваше, придобиваше все по-сложна структура. Спираха каруци и колесници, за да научат возещите се в тях какво става. Невидимият звяр набираше мощ.

Този път Градската стража, а не дворцовата пазеше пред портата. И това беше първото затруднение.

— Защо зпираме? — не разбра Ото.

— Онзи пред портата е сержант Детритус — посочи Уилям.

— Аха, трол. Много за тъпи — сподели преценката си Ото.

— Но е трудно да ги залъжеш. Опасявам се, че ще бъда принуден да прибягна до истината.

— И защо зе надявате да узпеете?

— Той е полицай. Истината обикновено ги обърква. Не я чуват често.

Едрият трол ги наблюдаваше безстрастно, докато крачеха към него. Най-уместният за един полицай поглед. Нищо не издаваше, но натякваше безмълвно: „Виждам те и чакам кога ще сгазиш лука.“

— Добро утро, сержант — поздрави Уилям.

Кимането на трола подсказваше, че е готов да допусне като хипотеза наличието на утро в момента, а при определени обстоятелства за конкретни лица то вероятно е и добро.

— Трябва спешно да се срещна с Командир Ваймс.

— Тъй ли било?

— Да, непременно.

— А дали и той иска спешно да се срещне с вас? — Тролът се наведе да погледне отблизо. — Вие сте господин Дьо Слов, нали?

— Да. Работя във „Вестника“.

— Не го чета — заяви тролът.

— Така ли? Ще пуснем и издание с едър шрифт — промълви Уилям.

— Туй беше много смешен майтап — установи Детритус. — Ама колкото ще да съм тъп, аз решавам кой да остане пред портата, затуй… Ей, какво е намислил тоя вампир?

— Стойте така секундичка! — подвикна Ото.

УУУУФ.

— … олелеолелеолеле!

Детритус погледа Ото, който се търкаляше с писъци по калдъръма.

— Туй пък какво беше? — попита след малко.

— Той ви снима как не ме пускате да вляза в двореца — сподели Уилям.

Детритус се бе родил над линията на вечните снегове в далечна планина и за пръв път бе видял човек чак към петата си година. Въпреки това беше полицай до върховете на възлестите си пръсти и реагира подобаващо.

— Не може да прави тъй.

Уилям тутакси извади бележника си и моливът му застина в очакване над страницата.

— Бихте ли обяснил на нашите читатели защо не може?

Детритус се огледа обезпокоен.

— Къде ги тия читатели?

— Исках да кажа, че ще запиша каквото чуя от вас.

Принципите на полицейското поведение отново подсказаха правилния отговор на сержанта.

— Не може да правите тъй.

— Тогава може ли да запиша защо не мога да запиша? — усмихна му се лъчезарно Уилям.

Детритус вдигна ръка и побутна лостчето на шлема си. Едва доловимото бръмчене се засили лекичко. Тролът си имаше шлем с вентилатор, задвижван от пружина. Така охлаждаше своя силициев мозък, когато беше застрашен от прегряване и спадане на ефективността. А в момента очевидно имаше нужда от цялото си хладнокръвие.

— А бе, виж сега… Тука е забъркана политиката, чатна ли?

— Хъм, може би. Извинявайте, че се заядох.

Ото се бе изправил немощно и отново се занимаваше с иконографа.

Детритус стигна до решение и кимна на един редови стражник.

— Фидимънт, заведи тия… двамата при господин Ваймс. Гледай да не се търкулнат по някоя стълба или да не стане друга беля.

„Господин Ваймс…“ — повтори мислено Уилям, докато бързаше след стражника. Всички в Стражата го наричаха така. До неотдавна бе рицар, вече беше дук и Командир на Градската стража, а те казваха „господин Ваймс“. Със същия натъртен тон, както при реплики от рода на „Господине, пуснете тоя арбалет на земята и се обърнете към мене, ама кротичко“. Уилям недоумяваше защо е така.

Не го бяха възпитали да уважава Стражата, защото „това не са хора от нашите кръгове“. Смяташе се, че са полезни досущ като овчарските кучета, защото несъмнено все някой трябва да държи юздите на сганта. Но в името на небесата, кой глупак би пуснал овчарското куче да спи в дневната?! С други думи, Стражата беше печална необходимост, подразделение на същите криминални прослойки, които усмиряваше. Или според възгледа, който лорд Дьо Слов не изповядваше открито — част от всички онези, които печелят по-малко от хиляда долара годишно.

Семейството на Уилям и техните познати държаха в умовете си въображаема карта на града, която го делеше на райони, населени с почтени граждани, и останалите, побиращи престъпните отрепки. Те се стъписаха… не, поправи се Уилям, те се обидиха, когато научиха, че Ваймс си представя съвсем друга карта. Очевидно бе заповядал на подчинените си да чукат на главния вход при посещение в която и да било сграда, дори посред бял ден. А здравомислието подсказваше, че е задължително да минават отзад като всяка прислуга.7 Този човек просто не знаеше що е приличие.

И фактът, че Патрицият му даде титлата дук, само показваше колко некадърен управник е Ветинари.

Ето защо Уилям беше предразположен да се отнася със симпатия към Ваймс. Стигаха му и враговете, които си създаваше Командирът на Стражата. За съжаление обаче смяташе и че всичко в този човек предполага употребата на думичката „лошо“ — лошо се изразяваше, имаше лошо образование и лошо го мъчеше самоналожената трезвост.

Фидимънт спря насред просторната приемна зала на двореца.

— Никъде не мърдайте и нищо не пипайте — заповяда стражникът. — Аз ще отида да…

Но Ваймс тъкмо слизаше по широката стълба, придружен от гигант, в когото Уилям разпозна капитан Керът.

Помисли, че към списъка трябва да добави и „лошо облечен“. Не че Командирът на Стражата носеше лошо скроени дрехи, но сякаш излъчваше някакво мачкащо поле. Дори шлем върху главата му би изглеждал неизгладен.

Фидимънт пресрещна началника си и му замърмори тихо. Чу се ясно само едно „Какво?!“ и Ваймс опари с поглед Уилям. Изражението му казваше недвусмислено: „Не ми ли стигат останалите гадости днес, че и ти да ми се стовариш на главата?“

Командирът на Стражата доближи Уилям и го изгледа от главата до петите.

— Вие пък какво искате?

— Моля ви, бих желал да науча какво се е случило тук.

— Защо?

— Защото и хората искат да научат.

— Ха! Скоро ще научат, хич не се притеснявайте за това!

— Но от кого, господине?

Ваймс обиколи Уилям, сякаш изучаваше чудновато ново явление.

— Ти си момчето на лорд Дьо Слов, нали?

— Да, ваша светлост.

— Няма нужда да ми викаш тъй! — сряза го Ваймс. — И пишеш ония хартийки с клюките, нали?

— Разширих дейността, сър.

— Какво си сторил на сержант Детритус?

— Само записах каквото ми каза.

— Аха, изнудване с перо, тъй ли?

— Моля, сър?

— Плашиш хората с писане, а? Брей, брей… Тъй само ще си навлечеш неприятности.

Ваймс престана да го обикаля, но и ядно впереният поглед от една педя не разведри обстановката.

— Денят не е от най-приятните, да знаеш. И ще стане доста по-скапан. Защо да си губя времето в приказки с теб?

— Мога веднага да ви изтъкна една основателна причина.

— Хайде да те чуем.

— Би трябвало да говорите с мен, сър, за да запиша думите ви. Съвсем точно и правилно. Освен това знаете кой съм и къде да ме намерите, в случай че ги изопача.

— Я гледай… Значи казваш, че ако направя каквото искаш от мен, ти пак ще правиш каквото си искаш?

— Само твърдя, сър, че лъжата ще обиколи света, преди истината да си обуе ботушите.

— Ха! Сега ли го съчини?

— Не, сър. Но и вие знаете, че е вярно.

Ваймс засмука пурата си.

— И ще ми покажеш какво си записал, тъй ли?

— Разбира се. Ще се погрижа да получите пръв съответния брой от вестника.

— Ясно ти е, че те питам дали ще ми го покажеш преди отпечатването на вестника.

— Откровено казано — не. Не мисля, сър, че е редно да го правя.

— Момче, аз съм Командирът на Стражата.

— Така е, сър. А аз не съм. И това е част от същината на въпроса, но все още си я изяснявам докрай.

Ваймс го позяпа малко, после заговори с леко променен глас.

— Три от прислужничките в двореца — все достойни жени — са видели лорд Ветинари около седем сутринта днес, след като ги е разтревожил упоритият лай на неговото куче. Той им казал… — Ваймс погледна бележника си. — … „Убих го, убих го, толкова съжалявам!“ Зърнали на пода тяло, което помислили за труп. Лорд Ветинари държал нож. Хукнали към долния етаж да повикат някого. Когато се върнали, не заварили негова светлост. Тялото било на Руфус Дръмнот, личния секретар на Патриция. Бил наръган с нож и изглеждал зле. При претърсването на двореца лорд Ветинари бил открит в конюшните. Намерили го изпаднал в безсъзнание. Имало оседлан кон. А в дисагите били открити… седемдесет хиляди долара… Капитане, всичко туй е адска тъпотия.

— Знам, сър — отвърна Керът. — Но такива са фактите, сър.

— Не са правилните факти! Тия са тъпите факти!

— Знам, сър. Умът ми не побира негова светлост да се опита да убие някого.

— А бе, ти луд ли си? — избухна Ваймс. — Аз пък изобщо не вярвам той да каже някога, че съжалява! — Обърна се рязко и сякаш се изненада, че пак вижда Уилям. — Е, какво сега?

— Сър, а защо негова светлост е бил в безсъзнание?

Ваймс вдигна рамене.

— Изглежда се е опитал да яхне коня. Единият му крак е слаб. Може да се е подхлъзнал… Ох, направо не вярвам, че плещя тия глупости. Пък и от мен — толкоз, схвана ли?

— Моля ви, бих искал да ви снимаме с иконографа — настоя Уилям.

— Защо?

Уилям се постара да мисли бързо.

— Така ще уверим гражданството, че вие лично ръководите разследването. Ето го и нашия иконографист. Ото!

— О, богове, скапан вамп… — започна Ваймс.

— Сър, той носи черната лентичка — прошепна навреме Керът.

Ваймс само изпухтя от досада.

— Добро утро — поздрави ги Ото. — Моля, не зе мезтете повече, така контразтът на зветлина и зенки е чудезен.

Разтвори пъргаво триногата на иконографа, надникна през окуляра и вдигна поставката със саламандър в клетка.

— Погледнете назам, моля…

Щрак.

БУУУУФ.

— Ох, че гну-у-ус!…

На пода се посипа прах, а насред облачето изпърха черна лентичка.

За миг всички се втрещиха, после Ваймс промърмори:

— Какво става тука, по дяволите?

— Според мен той прекали със светкавицата — предположи Уилям.

Наведе се и с трепереща ръка взе картончето, щръкнало от купчинката останки на покойния Ото Вик.

— „НЕ ИЗПАДАЙТЕ В ПАНИКА“ — прочете на глас. — „Дозкорошният притежател на тази картичка позтрада в дребно произшезтвие. Имате нужда от капка кръв от каквото и да било животно, от лопатка и четка.“

— Е, кухните са ей там — посочи Командирът на Стражата. — Върни му предишния вид. Не ща моите хора да го тъпчат тука.

— Последен въпрос, сър. Желаете ли да напишем, че всеки, който е забелязал нещо подозрително, трябва да ви го съобщи?

— В тоя град ли?! Цялата Стража няма да стигне, за да усмирим опашката от любители на дърдоренето. Само внимавай какво ще напишеш, друго не искам от тебе.

Двамата стражници се отдалечиха, Керът за миг се усмихна посърнало.

Уилям се зае да изстърже грижливо Ото от пода с два листа от бележника си. Сипа праха в торбичката, където иконографистът държеше разни принадлежности на занаята си.

И тогава го осени мисълта, че е сам (засега можеше да не брои Ото) в двореца и има разрешението на Командир Ваймс да е тук. Е, ако „кухните са ей там“ можеше да се тълкува като разрешение. Уилям обаче боравеше изкусно с думите. Казваше истината, но тя невинаги съвпада с искреността.

С торбичката в ръка намери задните стълби и накрая се озова в кухните, където цареше бъркотия.

Прислугата се щураше насам-натам със сащисания вид на хора, които не знаят какво да вършат, но не забравят, че им се плаща да вършат нещо. Уилям се прокрадна към една слугиня, която хлипаше и си бършеше очите с изцапана кърпичка.

— Извинете, госпожице, но имам нужда само от една капчица кръв… Ех, май не избрах най-подходящия момент — добави той нервно, когато момичето избяга с писък.

— Ей, ти какво рече на наш’та Рене? — изръмжа як мъжага, остави настрана поднос с топли питки и се вторачи в него.

— Вие да не сте пекарят? — невинно попита Уилям.

— Що, на какъв ти приличам?

— На приличен човек — тутакси изстреля Уилям.

Погледът срещу него омекна.

— Месар съм впрочем — обясни мъжът. — Пекарят се поболя. Ама ти що разпитваш?

— Командир Ваймс ме прати тук…

Уилям сам се слиса от лекотата, с която истината се превръщаше в почти пълно подобие на лъжа само защото я изричаше по най-удобния начин. Все пак отвори бележника си.

— Аз съм от „Вестника“. Вие…

— От вестника?! — възкликна месарят.

— Ами да. Вие видяхте ли…

— Ха, да знаете, че много се оплескахте с ония щуротии за зимата. Трябваше да напишете, че най-лоша беше зимата през Годината на Мравката. Да ме бяхте попитали. Всичко щях да ви обясня.

— Може ли да науча името ви?

— Сидни Кланси от „Сидни Кланси и Син“, на 39 години, улица „Съмнително прасе“, номер 11, доставчици на най-фина кучешка и котешка храна за достопочтеното гражданство… Що не си записвате?

— Лорд Ветинари да не яде храна за домашни любимци?!

— Както чувам, рядко се случва да яде. Ама доставям месо за кучето му. Само филе. Превъзходно. Продаваме най-висококачествени изделия, магазинът е отворен от шест сутринта до…

— А, за кучето му — отдъхна си Уилям. — Разбрах. Ъ-ъ…

Огледа гъмжилото. Някои от тези хора биха могли да му разкрият нещо, а той се улисваше в разговор с доставчик на кучешка храна. Да, обаче…

— Извинете, ще ми дадете ли мъничко парченце месо?

— За вестника ли?

— Да, в известен смисъл.