Истината

Уилям притичваше от вход до вход. Скоро се усети, че е избрал твърде заобиколен път към дома си. Някой би помислил, че не гори от желание да отиде там.

Бурята се поукроти, макар че от шапката му още отскачаха дребни парчета градушка. По-едрите бяха затрупали улиците. Каруците се пързаляха, пешеходците се притискаха до стените.

Въпреки пламналата си глава извади бележника и записа: „Грдшк клкт тпк за голф?“ Напомни си да премери колко е голяма топка за голф. Вече започваше да осъзнава, че читателите може и да са настроени равнодушно към въпроса за гузната съвест на политиците, но веднага настръхват, ако някой сбърка в описанието на природен катаклизъм.

Спря на Бронзовия мост и се потули под един от дървените хипопотами. Градушката плющеше по мудната река, която тихо я засмукваше.

Стихията отминаваше.

Почти през целия досегашен живот на Уилям лорд Дьо Слов бе далечна фигура, изправена до прозореца на кабинета си сред стени, запълнени с книги, които си оставаха непрочетени. А Уилям стърчеше насред великолепния, но протрит от вековете килим, и слушаше… предимно кипяща злоба, прецени сега. Мнението на господин Уайндлинг, облечено в по-скъпи думи.

Най-лошо от всичко беше, че лорд Дьо Слов не можеше да сгреши. Не беше способен да си представи, че в личната му география има и такава територия. А който му противоречеше, беше опасно луд или просто не заслужаваше внимание. Нямаше как да се впуснеш в спор с лорд Дьо Слов. Това би означавало излагане на доводи и убеждаване чрез логика. С бащата на Уилям можеше да има само гръмогласно надвикване.

Лорд Дьо Слов изричаше думите с такъв тон и сила, че ги превръщаше в юмручни удари, но никога не прибягваше до истинско насилие.

За това си имаше подчинени.

Но нали дори баща му не би могъл да прояви такава тъпота?

Уилям се зачуди не е ли по-добре да остави всичко в ръцете на Стражата. Каквото и да говореха за Ваймс обаче, той всъщност разполагаше с шепа стражници срещу неизброими влиятелни врагове, корените на чието родословие тънеха в хилядолетията, а честта им подхождаше най-добре за схватка на улични кучета.

Не. И Уилям беше Дьо Слов. Стражата беше за останалите, които не се справяха сами с проблемите си. Пък и какво би могло да му се случи?

Толкова разнообразни неприятности, каза си, щом закрачи нататък, че не знаеше коя от тях е най-страшната.

Същинска галактика от свещи сияеше насред залата. В потъмнелите огледала наоколо те приличаха на ята дълбоководни риби.

Уилям мина покрай съборени кресла. Но едно още стоеше зад свещите.

Спря.

— А… Уилям — изрече глас от креслото.

После лорд Дьо Слов бавно разгъна дългурестото си тяло и се изправи в осветения кръг.

— Татко…

— Предположих, че ще дойдеш тук. И майка ти обичаше това място. Естествено в онези дни изглеждаше… другояче.

Уилям си замълча. Тогава наистина беше различно.

— Според мен е време да сложим край на тези глупости — осведоми го лорд Дьо Слов. — Не си ли съгласен?

— Мисля, че краят им бездруго наближава.

— Но не ми се вярва, че говорим за едно и също.

— Не знам какво си мислиш, че аз мисля — сподели Уилям. — Само искам да чуя истината от теб.

Лорд дьо Слов въздъхна.

— Истината ли? Взех присърце добруването на града. Някой ден ще ме разбереш. Ветинари ни съсипва.

— Да-а… Вече затъваме в неразборията — подхвърли Уилям и се изненада, че гласът му още не се е разтреперил. — Нали всеки го казва? „Направих го с най-добри намерения. Целта оправдава средствата.“ Все същите думи всеки път.

— В такъв случай не ти ли се струва, че е време да имаме управник, който се вслушва в гласа на хората?

— Може би. Кои хора по-точно?

Благото изражение на лорд Дьо Слов се промени. Уилям не бе и очаквал да се запази толкова дълго.

— Ще напишеш всичко в своето хартиено парцалче, нали?

Уилям мълчеше.

— Знаеш, че нищо няма да докажеш.

Уилям влезе в кръга от светлина и извади бележника си.

— Събрах достатъчно доказателства. Само това има значение. Останалото ще бъде установено при… разследването. Известно ли ти е, че наричат Ваймс „териера на Ветинари“? А териерите ровят упорито и не пускат.

Лорд Дьо Слов стисна дръжката на сабята си.

И Уилям се чу да казва безмълвно: „Благодаря ти. Много ти благодаря. Чак досега не исках да повярвам…“

— Ти не знаеш що е чест, нали? — изсумтя баща му, макар и все още с вбесяващо хладнокръвие. — Ами публикувай и върви по дяволите. И Стражата да върви по дяволите. Не сме давали заповед за…

— Не съм и предполагал това — прекъсна го Уилям. — Само си изразил желанията си, а с подробностите са се заели хора като Шиш и Лале. Нека други си цапат ръцете.

— Като твой баща ти заповядвам да прекратиш тази… тази…

— А преди ми заповядваше да казвам истината.

— О, стига, Уилям! Не бъди такъв наивник.

Уилям затвори бележника. Думите по-лесно идваха на езика му. Бе скочил от покрива и откри, че може да лети.

— И за коя истина си ми говорил? Онази, толкова скъпоценната, че трябва да я обградиш със защитна стена от лъжи ли? Или другата, която е по-странна от измислицата? А може би истината, която още си обува ботушите, докато лъжата е обиколила света? — Той доближи баща си. — Любимият ти израз, нали? Вече няма значение. Господин Шиш май се е канил да те изнуди. Трябва да ти кажа, че ще последвам примера му, какъвто ще наивник да съм. Незабавно ще напуснеш града. Не вярвам това да те затрудни. И ти препоръчвам да се надяваш нищо да не сполети нито мен, нито някой от сътрудниците или познатите ми.

— Нима?

— Незабавно! — изрева Уилям с такъв глас, че лорд Дьо Слов отскочи. — Да не си оглушал, освен че си се побъркал?! Веднага се махни и не се връщай, иначе ще публикувам всяка гадна думичка, която изрече! — Този път извади Дезорганизатора от джоба си. — Всяка, чу ли? И едва ли господин Въртел ще те измъкне с мазните си приказки. Дори си имал наглостта… тъпата наглост да им предоставиш нашата къща! Как посмя! Махни се от този град! И или извади тази сабя от ножницата, или… си… дръпни… ръката… оттам! — Той помълча зачервен и задъхан. — Истината си обу ботушите. И започва да рита. — Очите му се присвиха. — Казах ти да си махнеш ръката от сабята!

— Колко глупаво, колко глупаво! А аз те смятах за свой син…

— А, стигнахме и до това. Почти бях забравил. — Яростта вече тласкаше Уилям като ракета. — Познаваш ли обичаите на джуджетата? Защо ли питам! За теб те не са хора. Аз обаче научих един-два, да си призная, и затова…

Измъкна от джоба си кадифена кесийка и я подхвърли пред баща си.

— И какво трябва да означава тази?… — започна лорд Дьо Слов.

— Вътре има скъпоценности за повече от двадесет хиляди долара, доколкото двама познавачи успяха да преценят. Нямах много време и не исках да кажеш, че съм се държал нечестно, затова може и да съм прекалил. Би трябвало да стигне, за да ти възстановя всички разходи, които си направил за мен. Училищни такси, дрехи, всичко. Длъжен съм да отбележа, че не си се справил кой знае колко добре, щом крайният резултат съм аз — какъвто съм в момента. Откупувам се, ако не си се досетил.

— О, досещам се. Какъв драматичен жест! Наистина ли си въобразяваш, че семейството е само въпрос на пари?

— Ами-и… да, съдейки по семейната ни история. Пари, земи и титли. Смайващо е колко често сме пропускали да сключваме бракове с особи, които не са отговаряли на поне две от трите условия.

— Евтино заяждане. Знаеш какво исках да ти подскажа.

— Не знам дали знам — озъби се Уилям. — Но знам, че взех парите от трупа на човек, който преди няколко часа се опита да ме убие.

— Опита се да те убие ли?!

За пръв път в този глас прозвуча неувереност.

— О, нямаше съмнение. Учуден ли си? Ако метнеш нещо във въздуха, не се ли тревожиш накъде може да отскочи?

— Несъмнено — въздъхна лорд Дьо Слов и сдържано даде знак с ръка.

Уилям видя някакви сенки да се отделят от по-тъмните сенки в ъглите. И си спомни, че поддържането на владенията на Дьо Слов налагаше наемането на помощници… във всякакъв смисъл. Корави мъже с малки кръгли шапки, които умееха да изритват досадници, да изземват имуществото на длъжници, да залагат клопки за нарушители на свещената собственост…

— Както виждам, не издържаш на напрежението — отбеляза баща му, — и според мен имаш нужда от… да, от дълго морско пътешествие. До Мъгливите острови или дори до Четирите Хикса. Както ме увериха, там младежите, които не се боят да си изцапат ръцете, могат бързо да натрупат цяло състояние. Тук не те чака нищо… добро.

Уилям различаваше четири фигури. Бе ги виждал из именията. Обикновено се подвизаваха под прякори и не се знаеше дали изобщо са имали минало.

Един от тях изрече:

— Хайде да бъдем разумни, господин Уилям, и всичко ще мине мирно и тихо…

— Редовно ще ти бъдат изпращани малки суми — добави лорд Дьо Слов. — Ще можеш да живееш съобразно навиците си…

Няколко спиралки прах паднаха от сенките под тавана и се посипаха по пода около кадифената кесийка.

Един обвит с плат полилей звънна тихо.

Уилям вдигна глава.

— О, не… Моля те, не убивай никого!

— Какво?! — стресна се лорд Дьо Слов.

Ото Вик тупна на пода, хищно разперил пръсти.

— Добър вечер! — поздрави той слисаните частни пристави и погледна ръцете си. — Но какво правя аз? — Сви пръстите си и заподскача от крак на крак. — Хайде да започваме традиционната анкх-морпоркзка юмручна зхватка!

— Юмручна схватка ли? — прихна стоящият най-близо пристав и замахна със сопата си. — Я се разкарай, бе!

Късият прав удар на Ото го подхвърли над пода. Мъжът пльосна по гръб и се завъртя на хлъзгавия под. Ото се обърна толкова бързо, че силуетът му се разми, и със звучно кроше просна втория противник.

— Какво зтава тук? Какво зтава? Аз ви предизвиквам цивилизовано, а вие не изкате да зе биете? А, вие, гозподине, поне проявявате зпортен дух…

Юмруците му сякаш се превърнаха в гъста мъгла и заудряха по човека като боксов чувал. Ото се изпъчи, когато мъжът падна, и почти разсеяно замахна настрани, посрещайки четвъртия пристав с юмрук в брадичката. Онзи дори завъртя един пирует във въздуха.

Всичко се случи за броени секунди. И когато Уилям успя да кресне, беше късно.

Ото огледа острието на сабята, забило се прекалено навътре в гърдите му.

— О, вижте замо… Да зи призная, на тази работа прозто не узпявам да понозя някоя риза повече от два дена.

Обърна се към отстъпващия лорд Дьо Слов и изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Махни това нещо от мен! — нададе вопъл негова светлост.

Уилям врътна глава.

— О, така ли? — подхвърли Ото, настъпвайки към лорда. — Змятате ме за „нещо“? Нека да потвърдя правотата ви… — Сграбчи куртката на лорд Дьо Слов и го вдигна с една ръка. — Имаме зи хора като ваз и в нашия край. Тъкмо те подзтрекават тълпите. Дойдох в Анкх-Морпорк и ми казаха, че тук е различно, но взъщнозт навзякъде е едно и зъщо. Винаги има проклетници като ваз! А зега какво да ви правя? — Посегна към своя елек и откъсна черната лентичка. — И без това не харезвам онова противно какао.

— Ото!

— Да, Уилям? — обърна се вампирът. — Какво желаеш?

— Престараваш се.

А лорд Дьо Слов пребледняваше. Уилям за пръв път го виждаше толкова откровено уплашен.

— О, така ли мизлиш? Опазяваш зе да не го захапя ли? Е, да ви захапя ли, гозподин лорд? Май не бива, защото Уилям змята, че зъм добър. — Свали малко лорд Дьо Слов и лицата им почти се опряха. — Но дали не трябва да зе попитам — а колко добър зъм? Или замо да зи задам въпроза… дали зъм по-добър от ваз?

Поколеба се миг-два и с рязко движение придърпа лорда към себе си.

Много кротко го целуна по челото и пусна треперещия мъж на пода. Потупа го по главата.

— Взъщнозт какаото не е чак толкова лошо, а младата дама, която звири на хармониума, чезтичко ми намига.

Вампирът отстъпи встрани.

Лорд Дьо Слов отвори очи и впи поглед в Уилям.

— Как смееш да…

— Млъкни — скастри го Уилям. — Сега ще ти опиша какво предстои. Няма да назовавам имена. Това е решението ми. Не искам да се окаже, че моята майка е била омъжена за изменник. Мислех си и за Рупърт. И за сестрите си. И за себе си. Ще опазя името. Вероятно постъпвам много лошо, но така ще бъде. И както се оказва, отново няма да те послушам. Няма да кажа истината. Не и цялата истина. Бездруго си знам, че който иска да я научи, скоро ще изрови всичко. И се осмелявам да предположа, че всичко ще бъде уредено тихомълком. Нали разбираш… Както ти го правиш.

— Изменник ли? — прошепна лорд Дьо Слов.

— Такъв ще бъдеш в очите на хората.

Лордът кимна като човек, който се е омотал в неприятен сън.

— Не бих и помислил да взема парите. Радвай им се… синко. Защото… няма никакво съмнение, че и ти си от рода Дьо Слов. Желая ви приятен ден.

Обърна им гръб и след няколко секунди далечната врата изскърца и се затвори тихо.

Уилям се довлече до една колона, за да се облегне. Целият се тресеше. Припомни си разговора. Мозъкът му май нито за миг не бе стъпвал по земята.

— Добре ли зи? — попита Ото.

— Гади ми се, но… ами добре съм си. Що за твърдоглав, себичен, нагъл…

— О, ти имаш и дозтойнзтва — прекъсна го вампирът.

— Говоря за баща си.

— Така ли…

— И винаги е толкова сляпо убеден в правотата си…

— Извинявай, още ли говориш за баща зи?

— Нима намекваш, че съм като него?

— О, не! Напълно различен зи. Абзолютно. Изобщо не виждам прилика.

— Нямаше нужда да прекаляваш! — Уилям се укроти насила. — Впрочем казах ли думата „благодаря“?

— Не зи я зпоменавал.

— Олеле…

— Но забеляза, че зи я пропузнал, значи няма проблеми — увери го вампирът. — З взеки ден зтаваме по-добри във взичко. Между другото имаш ли нещо против да измъкнеш тази забя от мен? Що за злабоумен би зе надявал да убие вампир зъз забя? Замо ми зъзипват дрехите.

— Чакай, ще ти помогна…

Уилям предпазливо издърпа оръжието.

— А може ли да включа тази риза в разходите зи?

— Според мен е съвсем редно.

— Добре. Взичко звърши, време е за награди и медали — весело се обнадежди вампирът и си оправи елека. — Е, няма за какво да зе тревожиш.

— Напротив, тепърва ще има — възрази Уилям. — Струва ми се, че ще разглеждам Участъка на Стражата отвътре след по-малко от час.

По-точно минаха едва четиридесет и три минути, а Уилям вече „съдействаше на Стражата в разследването“ — според собствения му вестникарски стил.

От другата страна на бюрото Ваймс старателно довършваше четенето на „Вестника“. Уилям знаеше, че Командирът на Стражата протака нарочно, за да го изнерви.

— Да ви помогна ли с по-дългите непознати думи? — предложи охотно.

— Чудесна работа — не се хвана Ваймс. — Но трябва да науча още. Имам нужда от имената. И си мисля, че ти ги знаеш. А къде са се срещали? Ей такива дреболийки. Длъжен съм да ги знам.

— Някои подробности останаха загадка и за мен — отвърна Уилям. — Все пак събрахте предостатъчно факти, за да освободите лорд Ветинари.

— Искам да науча още.

— Няма да е от мен.

— Хайде де, господин Дьо Слов! В този случай играем в един отбор!

— Не. Случайно сме в два отбора, които се мъчат да вкарат гол в една и съща врата.

— Господин Дьо Слов, по-рано днес ти нападна един от моите служители. Да ти обясня ли точно колко си закъсал?

— Господин Ваймс, очаквах повече от вас — поклати глава Уилям. — Да не твърдите, че съм нападнал униформен служител на Стражата? Който ми се е представил официално?

— Внимавай, господин Дьо Слов…

— Преследваше ме върколак, Командир Ваймс. И се погрижих… да му попреча колкото е необходимо, за да се отърва от него. Бихте ли желал да обсъдим разногласията си публично?

„Аз съм един наперен, лъжлив, високомерен гадняр. И имам страхотна дарба за това…“

— Значи не ми оставяш друг избор, освен да те арестувам за укриване…

— Настоявам да се срещна с адвоката си — натърти Уилям.

— Сериозно? И за кого от тях се сети в този късен час?

— Господин Въртел.

— Въртел?! Надяваш се, че ще дойде чак дотук заради теб!

— Знам, че ще дойде. Доверете ми се.

— Е, стига… — усмихна се Ваймс. — Необходимо ли е? Нали всеки гражданин е длъжен да помага на Стражата?

— Не знам. Известно ми е само, че това е мнението на Стражата. Никога не съм го виждал в писмен вид. Но пък аз не знаех доскоро и че Стражата има право да следи невинни хора.

Видя как усмивката отсреща се смръзна.

— Беше за твое добро — изръмжа Ваймс.

— Не знаех, че е ваша работа да решавате кое е добро за мен.

Този път Ваймс заслужи малка награда.

— Няма да ме водиш за носа… Но имам основание да подозирам, че укриваш информация, отнасяща се за тежко престъпление, а това е нарушение на закона.

— Господин Въртел ще измисли нещо. Обзалагам се, че има подходящ прецедент. Ще се върне стотици години назад. Патрициите винаги са се уповавали на прецедентите. Господин Въртел ще рови неуморно. Години наред, ако се наложи. Така е стигнал до сегашното си положение. С ровене.

Ваймс се наведе към него.

— Между нас казано, но без да си вадиш бележника, господин Въртел е лукав труп, който може тъй да изкриви закона — доколкото изобщо го имаме, — че да си направи пръстен от него.

— Точно — съгласи се Уилям. — И той е моят адвокат. Гарантирам.

— И защо господин Въртел би решил да те защити? — вторачи се Ваймс.

Уилям устоя на погледа му. „Вярно е. Аз съм син на баща си. И само трябва да се възползвам от това.“

— Може би защото е ревностен защитник на справедливостта — предложи обяснение. — Няма ли да пратите някого да го извика? Иначе трябва да ме пуснете.

Без да отделя погледа си от Уилям, Ваймс взе фунията на разговорната тръба, окачена отстрани на бюрото му. Подсвирна в нея и я поднесе към ухото си. Разнесоха се звуци като от мишка, молеща за милост в долния край на улук.

— Ята уипзи пойтл суп?

Ваймс заговори във фунията.

— Сержант, някой да се качи при мен, за да отведе господин Дьо Слов в килията.

— Суайдъл юмюмпуиппуип?

Ваймс въздъхна и остави фунията. Стана и отвори вратата.

— Фред, някой да се качи при мен, за да отведе господин Дьо Слов в килията! — кресна към долния етаж. — Засега решавам, че се нуждаеш от охрана заради собствената ти безопасност — подхвърли през рамо на Уилям.

— И от кого ме охранявате?

— Ами аз например изпитвам непреодолимо желание да ти прасна един по ухото. Подозирам, че има и други, но им липсва моето самообладание.

Всъщност в килиите беше същинско царство на спокойствието. Нарът се оказа удобен. Стените бяха изпъстрени с надписи и Уилям си запълни времето с поправяне на правописните грешки.

Отново отключиха вратата. Невъзмутим стражник отведе Уилям обратно в кабинета на Ваймс.

Господин Въртел чакаше там. Кимна безстрастно на Уилям. Командир Ваймс седеше пред малка, но зловеща на вид купчинка хартии и гледаше примирено.

— Убеден съм, че вече нищо не пречи на господин Дьо Слов да излезе оттук — промълви адвокатът.

Ваймс вдигна рамене.

— Чудя се как не поискахте и да му връча златен медал и благодарствен свитък с винетки по ъглите. Определям му обаче гаранция от хиля…

— О? — Господин Въртел изпружи сив показалец.

Ваймс се начумери.

— Сто дол…

— О?

Ваймс изсумтя и бръкна в джоба си. Подхвърли един долар на Уилям.

— Ето — сопна се кисело. — Ако утре в десет сутринта не се явите при Патриция, ще си поискам парите. Доволен ли сте? — изгледа той Въртел…

— При кой Патриций? — уточни Уилям.

— Благодаря за остроумния отговор. Просто се явете там.

Господин Въртел мълча, докато не изведе новия си клиент на тъмната улица, но навън подхвана:

— Представих искане за exeo carco cum nihil pretii въз основа на olfacere violarum и sini plenis piscis. Утре ще заявя, че вие сте ab hamo, а в случай че това няма успех, ще…

— Миризма на виолетки ли? — прекъсна го Уилям, който си превеждаше на ум. — И джобове, пълни с риба?

— Намерих правно основание в дело отпреди шестстотин години, в което ответникът успешно обосновал тезата си, че макар в действителност да е бутнал ищеца в езерото, ищецът е излязъл от водата с пълни джобове риба и в крайна сметка е извлякъл полза — сухо обясни адвокатът. — Независимо от всичко останало ще изтъкна довода, че ако укриването на сведения от Стражата е престъпление, значи всеки в града е закононарушител.

— Господин Въртел, не бих искал да ме задължат да призная как и откъде съм се сдобил с информацията. Ако се наложи, ще бъда принуден да разкрия всичко.

Далечната лампа зад синьо стъкло над входа на Участъка придаваше болнав вид на адвоката.

— Убеден ли сте, че онези двамата са имали… съучастници?

— Не изпитвам и сянка на съмнение — заяви Уилям. — Всъщност всичко е… записано.

В този момент почти съжали адвоката. Но стигна само до „почти“.

— Това едва ли ще бъде в интерес на обществото — бавно произнесе господин Въртел. — Струва ми се, че сега е време за… помирение.

— Напълно съм съгласен. Затова съм сигурен, че ще се погрижите да не изливам всички тези слова в ухото на Командир Ваймс.

— Може да ви изглежда странно, но съществува прецедент от 1497 година, когато една котка успешно се…

— Добре. Освен това вие ще обсъдите хладнокръвно положението с Гилдията на гравьорите. Хладнокръвието ви е присъщо.

— Разбира се, ще направя всичко по силите си. Но сметката за услугите ми…

— Просто няма да я представите — увери го Уилям.

Едва сега пергаментните черти на господин Въртел се разкривиха от истинска болка.

— Значи pro bono publico? — изграчи той.

— О, да. Ясно е, че ще се трудите за благото на обществото. А каквото е добро за всички, естествено е добро и за вас. Не е ли прекрасно?

— От друга страна — подчерта адвокатът, — вероятно всеки има интерес да оставим този злополучен инцидент в миналото и аз с… хъм, радост ще положа усилия за това.

— Благодаря ви. Господин Скроуп вече е… Патриций, така ли?

— Да.

— Избран с гласовете на гилдиите ли?

— Да. Разбира се.

— Единодушно ли?

— Не съм длъжен да разгласявам…

Уилям изпружи показалец.

— О?

Господин Въртел се омърлуши още повече.

— Просяците и шивачките гласуваха за отлагане на решението. Такава беше позицията и на перачките, и на екзотичните танцьорки.

— Да видим… Значи Кралица Моли, госпожа Палм, госпожа Яхърска и госпожица Дикси Вуум — изброи Уилям. — Колко интересно е живял лорд Ветинари…

— Не коментирам.

— А бихте ли казал, че господин Скроуп очаква с нетърпение да се заеме с разнообразните проблеми в управлението на града?

Господин Въртел обмисли въпроса.

— Да, допускам, че е така.

— И сред тези проблеми не най-маловажният е несъмнената невинност на лорд Ветинари? Следователно виждаме много голям въпросителен знак над назначението на самия господин Скроуп. Бихте ли го посъветвал да изпълнява задълженията си, само след като се снабди с няколко резервни комплекта долно бельо? Не е нужно да отговаряте…

— Не е сред правомощията ми да съветвам събранието на гилдиите да отмени законно взето решение, дори ако е установено, че то е взето въз основа на… подвеждаща информация. Не е мое задължение и да съветвам господин Скроуп при избора на бельо.

— Ще се видим утре, господин Въртел.

Уилям сякаш едва успя да се тръшне на леглото си, а вече беше време да става. Опита се да прогони съня със студена вода, смени си ризата и предпазливо слезе на закуска. Седна пръв до масата.

Тегнеше обичайното мълчание, докато и другите квартиранти заемат местата си. Повечето поначало не отваряха уста, ако нямаха какво да кажат. Но когато господин Макълдъф се настани на стола, извади от джоба си броя на „Вестника“.

— Не продаваха моя — обясни, докато го разгръщаше, — та затова взех този.

Уилям се прокашля.

— Нещо лови ли окото?

И без да става, виждаше своето заглавие, изписано с огромни главни букви:

— Я гледай… На лорд Ветинари ще му се размине — съобщи господин Макълдъф.

— Ама разбира се — реагира господин Проун. — Хитър човек, както чувам.

— А, кучето било живо и здраво — изясни си господин Макълдъф.

На Уилям му идваше да го сграбчи за раменете и да го разтърси заради бавното четене.

— Това е добре — успокои се госпожа Еликсирска, която сипваше чай в чашите им.

— Друго няма ли? — не се стърпя Уилям.

— Е, има доста за политиката — призна господин Макълдъф. — Като гледам, изсмукали са си го от пръстите.

— Днес няма ли някой забавен зеленчук? — разочарова се господин Картрайт.

Господин Макълдъф внимателно огледа останалите страници.

— Няма.

— В нашата фирма обмисляме дали да не се свържем с човека, за да предлагаме на пазара неговите семена — оповести господин Картрайт. — Хората тъкмо такива стоки харесват. — По навик долови погледа на госпожа Еликсирска и добави припряно: — Само зеленчуците, подходящи за цялото семейство, разбира се.

— Да, хубаво е човек да се посмее — сериозно отбеляза хазяйката.

Уилям за миг обмисли въпроса, дали господин Уинтлър би успял да отгледа неприличен грах. И още как…

— Струва ми се, че е важно дали лорд Ветинари е виновен или не.

— Да, де, ама за онези, които се занимават с тези неща — съгласи се господин Макълдъф. — Хич не се сещам нас какво ни засяга.

— Но нали… — започна Уилям.

Госпожа Еликсирска разсеяно оправи прическата си.

— Открай време си мисля, че лорд Ветинари е много привлекателен мъж. — Смути се, когато всички я зяпнаха. — Тоест… само малко съм изненадана, че няма и лейди Ветинари. Ъ-хъм…

— О, нали знаете какво се говори… — подхвърли господин Уайндлинг.

Чифт ръце се стрелнаха над масата, сграбчиха реверите на слисания мъж и го придърпаха само на педя от лицето на Уилям.

— Аз не знам какво се говори, господин Уайндлинг! — кресна оглушително Уилям. — Но вие знаете какво се говори! Защо не ни просветите, а? И защо не споделите кой ви каза?

— Господин Дьо Слов, моля ви! — възмути се хазяйката.

Господин Проун дръпна настрана чинията с препечените филийки.

— Искрено съжалявам, госпожо Еликсирска — промълви Уилям, без да пуска жертвата си, — но искам най-после да науча какво се говори и как го узнават. Е, господин Уайндлинг?

— Ами говори се, че имал приятелка, която е много видна особа в Юбервалд — промърмори господин Уайндлинг. — И ще ви бъда много благодарен, ако ме пуснете!

— Това ли е всичко? Какво толкова страшно видяхте? С целия Юбервалд сме в приятелски отношения!

— Да, но нали знаете какво се говори…

Уилям го тръшна на стола му, но остана прав и задъхан.

— Е, аз пък написах статията във „Вестника“! — заговори троснато. — И това е, което аз имам да кажа! Аз! Защото узнавам разни неща, проверявам ги, а разни хора, които все вмъкват думичката „…ано“, се мъчат да ме убият! И не съм братовчедът на зетя на човека, с когото си приказвате в кръчмата! Не съм някакъв тъп разпространител на слухове, с които само разстройвам хората! Помнете това, когато пак подхванете старата песничка „Говори се“! И след час трябва да съм в двореца, за да се срещна с Командир Ваймс, с Патриция, който и да е той в момента, и с още мнозина, за да разнищя докрай тази бъркотия! Няма да е приятно, обаче трябва да го направя, защото исках да знаете нещата, които са важни! Съжалявам за чайника, госпожо Еликсирска, но дръжката сигурно може да се залепи…

В тишината господин Проун взе вестника.

— Вие ли пишете това?

— Да!

— Аз… такова… мислех си, че те си имат специални хора за тази работа…

Всички глави пак се завъртяха към Уилям.

— Няма никакви „те“. Само аз и една млада дама. Ние пишем всичко!

— Но… кой ви казва какво да има във вестника?

Пак се вторачиха в Уилям.

— Ние просто… решаваме.

— Ами… вярно ли е онова за големите сребристи дискове, които отвличат хора?

— Не!

Господин Картрайт изненада Уилям, като вдигна ръка.

— Кажете, господин Картрайт.

— Имам особено важен за мен въпрос, господин Дьо Слов, понеже знаете толкова неща…

— Слушам ви.

— Имате ли адреса на човека, който отглежда смешните зеленчуци?