Изгубените открития

Пътувания

Антонио Меучи е забравеният скромен гений, чиито открития предхождат всички революции в комуникационната техника от миналото столетие. Времето, през което ги е направил, само по себе си е достатъчно показателно. Истинско чудо е как в онази епоха Меучи е успял да разработи случайните си открития и да ги превърне в работещи системи.

„Отглеждането“ на една технология от първия проблясък на идеята до завършването й е постижение от особена категория. Откривател на телефона, Меучи с право се възхвалява като истинския баща на телефонията от онези негови съмишленици, които са запознати с необичайната му и трогателна биография. Но той е създател на далеч повече неща от телефона, който познаваме всички. Меучи е автор на две напълно различни телефонни системи. Първото и най-изумителното му откритие е известно като физиофония — телефониране през тялото и слушане през жиците. Едва след това дошъл ред на акустичната телефония, преварила с десетилетия всеки друг неин легендарен откривател.

Меучи захранвал телефоните си с електричество, взимано от земята чрез специални акумулатори, както и от небето с помощта на диоди с достатъчно голяма площ, за да могат да извличат статичното електричество от въздуха. Елиминирайки необходимостта от използване на батерии в телефонните си системи, Меучи пръв започнал да гради планове за презокеанска система за гласова комуникация. Идеята му била велика и същевременно реално осъществима. По-късно Маркони щял да използва методите, открити от отдавна забравения Меучи.

Той разработил ферити, с чиято помощ конструирал истински аудио трансформатори и приемно-предавателни устройства с високоговорители. Той е създателят на морския радар и подводните комуникационни системи. Постиженията му в химическата обработка и промишлената химия са твърде много, за да се спираме върху тях в този кратък обзор. И всичките му чудеса били измислени и демонстрирани доста преди 1857 г.

Сеньор Меучи бил блестящ откривател, инженер и специалист по приложна химия. Докато живеел във Флоренция, работел като сценичен дизайнер и техник в различни театри. Антонио Меучи напуснал града със съпругата си, за да се спаси от угрозата на гражданската война, бушуваща по онова време в Италия. Мнозина емигранти в търсене на спокоен и мирен живот решили да потърсят убежище в Новия свят от другата страна на океана.

Тъй като за съжаление му отказали влизане в Съединените щати, Меучи и семейството му поели по пътя, по който били принудени да поемат и повечето други бегълци от Средиземноморието. Отклонени на югозапад, те били буквално принудени да се установят в карибските и южноамериканските пристанища. И до наши дни там продължават да съществуват многобройни колонии от европейски емигранти, на които законът не позволил да се заселят в Съединените щати. Повечето открили, че местните жители ги приемат с почти същата топлина и гостоприемство, каквито биха открили и в родината си. И това станало причина да се установят по тези места завинаги.

Семейството на Меучи пристигнало в Куба и превърнало Хавана в свой дом. Открили, че тази топла и приветлива страна е земя на нови и прекрасни възможности. Докато живеел в Хавана, сеньор Меучи се занимавал с множество експерименти и изследвания и разработил нов метод за галванопластика на металите. Разработката му намерила приложение в оборудването на кубинската армия и в Хавана Меучи си спечелил славата и уважението на учен и изобретател.

Меучи изработил няколко електрически контролни системи специално за хаванската опера „Театро Такон“. Електрически реостати осигурявали безопасността и лесното управление на въглеродните дъгови лампи. Механични приспособления вдигали, спускали, разтваряли и затваряли тежките завеси. Теза автоматични системи били истинско чудо сами по себе си.

Младият и романтичен Меучи намирал работата си в театъра за изключително завладяваща и вдъхновяваща. Там мечтите се превръщали в реалност и макар и за кратко, студеният прагматизъм отстъпвал на красотата. Фантазията и чудесата били магически еликсири, изпълващи душата и отварящи очите на съзнанието. Подобно на детските си години, човек можел да възприеме божествените откровения, необходими за откриването на неочаквани феномени и разработване на невиждани дотогава технологии.

Решението да се премести в Хавана наистина се оказало добро. Гостоприемството и признанието внесли радост в горчивия живот на бежанците. Съпругата на Меучи често се изненадвала на все по-чудноватите му идеи и изобретения, но с трайното им установяване в Хавана започнала да го гълчи и да мърмори, че трябва да измисли нещо сериозно и практично, с което „да вържат двата края“.

Всеобщият интерес към физиологичните състояния и техните електрически реакции станал причина Меучи да се заеме с изследвания в областта на електро медицината. С тази чисто практическа идея той оборудвал цяла експериментална електромедицинска лаборатория в сградата на операта. Отдавайки се на изкуството на „електро медицината“, която била така популярна в Европа и в Новия свят, Меучи се заел да изследва лечебните способности на електрическия импулс. Докато прокарвал слаб ток от малки индукционни намотки в телата на пациентите си с надежда да ги излекува, Меучи научил, че „тайната на изкуството“ се крие в точния контрол на „силата и продължителността“ на електрическия импулс.

Според него болката и определени физически състояния могат да се лекуват чрез електрически методи, стига да се прилагат много краткотрайни импулси с незначителен волтаж. Импулсите с определена продължителност и мощност би трябвало да освободят страдащите от болката им. Освен това Меучи вярвал, че със същите средства може да се стимулира възстановяването на тъканите и костите.

Онова, което наистина интересувало сеньор Меучи, било колко време трябва да трае импулсът, пускан в тялото на пациента. За целта той направил специални плъзгачи, с помощта, на които да регулира продължителността му. Възможно било контактната повърхност да се премества на зигзаг върху неподвижен източник на електричество. Променяйки разстоянието между контактите, Меучи можел механично да генерира изключително краткотрайни електрически импулси.

Реостатите можели да се използват и за регулиране на силата на тока. С въвеждането на тези две контролни устройства станало възможно прилагането на точно необходимата „сила и продължителност“ на тока. Меучи смятал да опише различни серии от импулси, способни да премахнат определен вид болка или заболяване. Целта му била да състави каталог на лечебни електрически импулси. Ако бъде разработена подробно, подобна технология би осигурила на практикуващите лекари ново средство за борба със заболяванията.

За да осъществи целите си, сеньор Меучи провел многобройни опити. Често пациентите му били служители от операта и актьори. Всички били сигурни, че лечението му определено действа. Методът на Меучи напълно променял състоянието на пациента. Изобретателят обръщал специално внимание на местоположението и големината на поставяните върху тялото електроди — често те били съвсем малки и били поставяни върху специфични нервни точки, за да повлияят на аналгетичните (обезболяващите) им свойства. Меучи бил особено предпазлив със „силата на импулса“ — обикновено пускал в тялото на пациента само по един миливолт. При правилно използване на импулсите болката постепенно изчезвала.

Меучи вече изобретил фини реостати за настройване на изходния ток от електрическото си устройство. За да осигури напълно „проверено“ електролечение, той винаги експериментирал първо върху самия себе си. Така можел да съди за параметрите лично и с по-голяма отговорност. Имал навика да прилага лечението си и върху болнавата си съпруга Естер, за която артритът постепенно се превръщал в същинска прокоба. Меучи искал да я избави напълно от заболяването. Докато будувал и се молел по цели нощи, Антонио се мъчел да усъвършенства средствата за артикулиране на импулсите, с което лечението му да бъде възможно най-ефективно.

Подобно на останалите му открития, осъществяването на тези изпреварили времето си идеи в областта на медицината станало в началото на XX век. Всеки изследовател в тази област на медицината използвал изключително краткотрайни импулси с определен волтаж, за да облекчи широка гама от заболявания. Електромедицинският метод на Меучи бил преоткрит, независимо от учени като Никола Тесла, д-р А. Ейбрамс, Дж. Лаковски, д-р Т. Колсън. Всеки от тях съставил каталог на специфични импулси, предназначени да лекуват точно определени заболявания. И всеки от тях разработил метод за използване на импулси с точно определена продължителност и сила, постигайки забележителни резултати в лечението.

Сравнително неотдавна неколцина медици използваха импулсния метод, за да ускорят неимоверно регенерацията на кости и тъкани. Опитите им потвърдиха, че човешката физиология реагира с ускоряване, когато върху нея се приложат подходящи електрически импулси. Опитите им се следят отблизо от властите, желаещи да наложат контрол върху новата наука.

От страх да не изгубят собствените си фармацевтични монополи, повечето бюрократи в областта на медицината използват всяка възможност да дискредитират и дори да елиминират тези революционни похвати. Ъптън Синклер лично се запознал с лечебната апаратура и медиците, развили новите методи. Той защитава тяхната кауза в многобройните си публикации и яростно разобличава онези, които се опитват да сложат край на делото им.

Синклер споменава за социалната революция, която неизбежно би последвала подобни открития. Той правилно посочва, че разпространението на новите технологии не би могло да се осъществи без драматична битка с установения ред. Победен от интриги на най-високо ниво, Синклер за жалост подценил способността на бюрократите да заличат технологиите, които биха сторили единствено добро на цялото общество.

Този бележит автор е писал много за трудовете на д-р Ейбрамс, който по-късно бил оклеветен и злепоставен както от Министерството по храните и лекарствата, така и от Американската лекарска асоциация. Моментално срещу новите методи бе предприета груба атака, целяща да ги унищожи веднъж завинаги. Но това е история, която може да се разкаже най-добре в няколко други биографии. Електромедицинските методи на Меучи скоро щели да се превърнат в революционно средство за комуникация на големи разстояния.

Шок

Така стигаме до един от главните епизоди в живота на Меучи, когато прави най-забележителното си откритие. В края на живота си изобретателят разказал следната история, случила се през 1849 г., когато бил на четиридесет и една годишна възраст. Един господин страдал от непоносима мигрена и тъй като лечебните свойства на електромедицинските методи на сеньор Меучи били известни на мнозина, потърсил помощта му.

Меучи настанил омаломощения нещастник на стол в съседната стая. Състоянието на пациента пораждало искрено съчувствие. Антонио вече изпитал страданието от болката на любимата си съпруга. Очите й, подобно на очите на мъжа пред него, умолявали за лек, който все още оставал тайнствен и недостижим. Изпълнен със загриженост, Антонио е опитал да облекчи страданието на пациента си.

Той поставил малък меден електрод в устата на мъжа и го помолил да хване другия (медна пръчка) в ръката си. Апаратурата за генериране на импулси се намирала в съседната стая. Меучи отишъл при нея и си поставил идентични електроди, за да открие възможно най-слабия импулс. Казал на пациента си да се отпусне и да очаква как болката моментално ще изчезне, като в същото време настройвал индукционната намотка.

Характерно за силната мигрена е, че предизвиква също толкова силна реакция спрямо най-малкия дразнител. Пациентът бил много чувствителен към болка и усетил импулсите (макар и съвсем слаби и стимулиращи). В очакване на някакъв ужасен шок, пациентът изкрещял още при първото гъделичкане.

Меучи моментално забравил състраданието, което изпитвал към нещастника в съседното помещение. Вниманието му неочаквано се отклонило към нещо необичайно и поразително, проявило се за първи път — той буквално „почувствал“ вика на пациента в собствената си уста! След като преодолял стъписването си, Меучи се втурнал в съседната стая да разбере каква е причината за писъците. Зарадван, че нещастникът все още не е избягал, той сменил електрода в устата му и се върнал при апаратурата, за да направи същите настройки, но този път при затворена врата. Помолил господина да говори по-високо, а самият той отново поставил електрода в устата си.

За своя най-голяма изненада, Меучи отново чул далечния глас „в собствената си уста“. Произношението било ясно, отчетливо и напълно различно от приглушените звуци, идващи през затворената врата. Това било истинско откритие! Антонио Меучи се натъкнал на онова, което по-късно щяло да стане известно като „електро фоничен“ ефект.

Феноменът, познат по-късно като физиофония, представлява нервна реакция на токове от специфично естество. Нервната система в тялото използва импулси с безкрайно малка мощност и Меучи съвсем случайно използвал подобни токове. Те съдържали сигнали, които можели да се чуят — тоест звуци. Странният метод на „чуване чрез тялото“ изобщо не използвал ушите и резонирал в деликатните тъкани на мястото на контакт с електрода. В случая — с тъканите в устата.

Двамата си благодарили взаимно и пациентът си тръгнал. Лечението успяло да се справи с мигрената. Наградата на Меучи не била парична. Това било откритието по една щастлива случайност — предаването на човешки глас по проводник. С тези няколко малки експеримента Меучи положил основите на бъдещата история на телефонията.

Гласове

Въодушевеният и изпълнен с радост Антонио помолил неколцина приятели да бъдат така добри да участват в експериментите му. Дал по един орален електрод на всеки от тях и ги помолил да говорят или викат. Самият той се настанил в затвореното помещение и допрял своя електрод до устата си. Щом някой проговарял или извиквал нещо, Меучи го чувал съвсем ясно — звукът се възприемал от тъканите на устата му. Откритието било зашеметяващо.

Несъмнено физиофонията е най-бележитото постижение на Меучи в областта на телефонията. Той обаче не предвидил съдбата на своето странно и чудесно откритие. Само си помислете — да чувате без уши, а направо чрез нервите си! Последствията от това откритие са толкова много, колкото и възможните му приложения. Нима е възможно изгубилите слуха си хора отново да чуят звуци? За Меучи нямало съмнение, че това е възможно.

Първата серия от новите му експерименти целяла да намери начин за подобряване на електро фоничния ефект. За целта Меучи изработил предварителен комплект електроди. Външният вид на устройствата изглеждал странно за хората от онова време — както, между другото, и за нас самите. Всяко едно било направено от малки коркови цилиндри, към които били прикрепени гладки медни дискове. Всеки трябвало да постави личното си приемно-предавателно устройство направо в устата си! Другият електрод се държал в ръка.

Меучи многократно потвърждавал съществуването на физиофоничния феномен. Онези, които изпробвали станалия вече прочут ефект, оставали поразени. Освен това се оказало, че е възможно дължината на проводниците да се увеличи многократно и да достигне стотици метри. Звуците се чували съвсем ясно „в нервите“, когато се използвало съвсем слабо напрежение. За първи път в съвременната история преднамерено били предавани звуци по проводници на електричество.

Слуховите органи не играели никаква роля в този начин на комуникация. Меучи открил, че оралните вибрации варират в зависимост от съпротивлението на веригата — устните мускули трептели в съответствие с тока. Произнесените звуци се предавали като вибриращ електрически ток по жицата, който можел да се усети и „чуе“ в нервните окончания и мускулните тъкани.

Възможно е забележителните му резултати да се повторят, стига да се вземат строги мерки за избягване на евентуални наранявания. Напреженията по проводника трябва да бъдат минимални. Когато стигнат по-подходящ начин до тъканите, звуците се чуват в онази част на тялото, която се намира в контакт с жицата. Няма съмнение, че електрическият сигнал предизвиква идентични аудио контракции в чувствителните тъкани. Това е единият от източниците на „чуваните“ чрез вътрешностите звуци. Всъщност, когато импулсите са подредени по-подходящ начин, нервите образуват един по-голям канал и пряко предават съдържанието на импулсите без посредничеството на вътрешното ухо.

Физиофонията е най-голямото откритие на Меучи и би трябвало той да го прокара, преди да се заеме с разработването на обикновената акустична телефония. Четвърт век по-късно в Америка феноменът щял да бъде преоткрит от Елайша Грей, който ще направи физиофонията основна тема на научните си разработки. Много по-късно подозрително идентични демонстрации ще се появят и в писмата на Бел, който несъмнено е копирал експериментите, проведени първо от Меучи, а след това от Грей и Рейс.

В началото на XX век в някои метрополитени съществували мюзикхолове за глухи, където лишените от слух хора можели да се наслаждават на музиката благодарение на електроди, държани в ръка. С малки модификации, целящи по-свободно движение, подобни устройства позволявали на глухите дори да танцуват. Те можели да усещат и чуват пряко музиката и ритъма благодарение на малки медни пръчки, свързани към мрежа на тавана. Физиофонията, наричана в днешно време „неврофония“, пази в себе си тайната на една нова технология. Нейното преоткриване помага на засегнатите от глухота хора.

Меучи открил две различни форми на гласова комуникация — физиофонията и акустичната телефония. Следващите му експерименти били свързани с намирането на начин за пълно отделяне на физиофоничното действие от човешкото тяло. Той разработил работещи системи, позволяващи използването и на двата метода за комуникация, но наблягал предимно на акустичната телефония. Смяната на тъканите на устата с отделна вибрираща медия изисквала разширяване на закрепените за корка електроди.

Меучи използвал тънка и гъвкава медна жица (пластина), която да може свободно да вибрира в тежък книжен конус. Изобретателят отново променил експеримента. Този път собственият му орален електрод също щял да бъде затворен в хартиен конус. Отново всеки от участниците бил молен да говори в първия електрод, докато Меучи слушал. Всеки път думите били възприемани като вибрации на въздуха. Това било първото акустично приемно-предавателно устройство.

Меучи описал всички свои открития през 1849 г., когато Александър Греъм Бел бил едва двегодишен. По онова време Меучи живеел в Хавана и правел планове за първата телефонна система. Представял си, че американската промишленост ще предложи безкрайни възможности за реализиране на откритата от него нова технология. Телефонната система би революционизирала всяка държава, която съдейства за разпространението й.

Свещи

През втората половина на XIX век вратите към свободата не били широко и безрезервно отворени пред желаещите да се заселят в Америка европейци. Суровите имиграционни закони не им позволявали дори да влязат в пристанището на Ню Йорк. Намирането на работа било още по-трудно, ако не и невъзможно. Новопристигналите се сблъсквали с тежки, почти нечовешки условия на живот. В страната на свободната инициатива нямало никакви системи за подпомагане. Забравени открития и нововъведения течали като кръв под тежката ръка на магнатите монополисти.

„Новият свят“ не бил склонен да приеме новодошлите с отворени обятия. Дискриминацията спрямо емигрантите от Европа се ширела безпрепятствено и безнаказано. Когато Америка най-сетне отворила врати, за идващите да живеят и работят в Новия свят нямало никаква сигурност. Нямало обещания, нямало храна, нямало работа, нямало спешна помощ. Да бъдеш в Америка, означавало да се справяш сам срещу всичко.

По онова време широко разпространени били предубежденията срещу „чужденците“. Имигрантите, надяващи се на по-добър живот в северните части на страната, ги чакало горчиво разочарование. Мнозина от новопристигналите предпочитали временната болка в гетата на бруталния град просто защото очите им били вперени в бъдещето.

Европейците пристигали в Америка с уменията и знанията си. Майстори занаятчии и техници в Стария свят, тези „нежелани“ натрапници в крайна сметка победили закостенялата индустриална система с добрата си работа и мнозина от тях по-късно създали американската промишленост. Неслучайно Томас Едисон наемал само европейски специалисти. За по-малко от две поколения децата на тези храбри личности станали лидери в своята област и влели на „болната от левкемия“ нация поредния приток свежа кръв, от която се нуждаела.

Старите родове презирали новодошлите, на които било гледано отначало с ужас, после с негодувание, а накрая — с твърда решимост да бъдат сложени на мястото им. След жестоките кампании от страна на бюрократите и местните величия да пропъдят чужденците от Северна Америка, богатите противостоящи пуритани потърсили помощта на закона, за да си осигурят защитата, която смятали, че им се полага. Тази лишена от съзидателност склонност да се манипулират прийомите на свободата в името на властта се превърнала в тема, която винаги е петнила историята на тази страна. Неуморимият и пламенен експанзионизъм на тези „чужденци“ до такава степен заплашвал безсилната бюрокрация, че били приети специални закони за ограничаване на безспирния наплив. Убедени, че новодошлите са всъщност нагли узурпатори на младата и наскоро консолидирана република, финансистите принудили законодателите да създадат „средна класа“, която остава основната движеща сила на страната и до наши дни.

Принудени да живеят в постоянен труд и непрекъснато плащане на данъци, децата на имигрантите вече не поставят под въпрос бариерите пред безкрайните възможности за лични постижения. Докато малцина се питат защо чувството им за неудовлетвореност толкова рядко може да се стопи в истинската лична свобода, с която Америка се гордее толкова много, повечето просто се задоволяват с баналния живот на консуматори.

Въпреки това „американският“ бум в областта на музиката, изкуствата, промишлеността и технологиите следвали имигрантите навсякъде, където им се налагало да търсят убежище. Когато Антонио и Естер Меучи пристигнали в Ню Йорк, изобретателят бил четиридесет и две годишен. Установили се в Клифтън, Стейтън Айланд.

По онова време Клифтън бил живописно малко градче, кацнало на скалистия хребет и оградено от ромолящи потоци и гъсти гори. Годината била 1850. Меучи се настанил в голяма и просторна къща с безброй прозорци. Златистата слънчева светлина изпълвала дома, в който Антонио създавал технологията на бъдещето. Стаите били обзаведени с мебели в стил art noveau, изработени лично от него. И до днес са се запазили някои от тях, както и едно прекрасно четириоктавно пиано. Самата къща днес е обявена за национален паметник.

Бедната му жена, превърнала се вече в пълен инвалид, прекарвала цялото си време в спалнята на втория етаж. Именно в стария Клифтън Меучи изобретил своя „телетрофоно“. Устройството претърпяло няколко промени и подобрения, докато не се появили няколко различни оригинални модела. За да свързва двата края и да посреща ежедневните разходи, Меучи измислил една химична формула за изработка на специален вид свещи и отворил малка фабрика за производството им. Бездимните свещи му осигурявали скромна сума, която позволила на семейството да оцелее в Новия свят. През многото години оттук нататък Меучи помагал на не един изпаднал в нужда човек.

Антонио патентовал формулата за бездимните свещи, както и някои други химични съединения, свързани с малката му фабрика. Свещите му бързо станали популярни и започнали да се търсят от съседи, енорийски църкви и малки смесени магазини. Това го подбудило да се заеме с масовото им производство. Покрай пласирането на стоката вече имал възможност да се занимава и с други експерименти. Това го окуражило и той започнал да прави изобретение след изобретение.

В дома си Меучи инсталирал малка телетрофонична система, както бил направил по-рано в Хавана. Артритът вече бил успял да превърне съпругата му Естер в пълен инвалид. Свързването на стаята й с малката фабрика за свещи позволило на Меучи да разговаря с жена си през целия ден. Кабелите на системата минавали по парапета на стълбището, продължавали през стаи и стени, след което покривали разстоянието до сградата на фабриката, временно прикачени на няколко места.

Меучи се погрижил кабелите да не бъдат прекалено опънати, за да не се скъсат през зимата. Всеки аспект на системата му била прототип. Всичките му съседи се запознали с изобретението му на никого не било отказвано „да говори по жицата“.

От време на време семейството пускало квартиранти, за да си позволи някой и друг дребен лукс от най-обикновено естество. Когато Гарибалди бил прогонен от Италия като метежник, той потърсил Меучи и се установил в Клифтън. Недалеч от дома му била построена малка фабрика за производство на химичните му свещи.

Благодарение на този единствен, но постоянен финансов източник, Меучи можел да продължи да се занимава с любимите си експерименти. Към 1852 г. вече успял да инсталира и да използва редовно няколко телетрофонични системи в дома си. Заедно с Гарибалди често се разхождали и излизали на лов или за риба в горите на някогашната холандска колония Стейтън Айланд.

Всеки следващ дизайн на телетрофона рано или късно се прибавял към растящата колекция, събрана на тавана на къщата му. Подобрените модели един след друг влизали в употреба в системата му. Благодарение на модифицираните устройства Меучи можел да разговаря без проблеми с болната си съпруга, с работници и приятели. Разстоянията престанали да бъдат проблем. Системата му била в състояние да пренесе гласа му до всяко едно място. Мнозина свидетели и съседи, на които може да се има доверие, всъщност използвали системата му. Сред тях бил, разбира се, и Джузепе Гарибалди.

Меучи и съпругата му поканили Гарибалди да остане в скромния им дом на Стейтън Айланд колкото пожелае. Великият италиански революционер споделял с тях трудностите и бедността с вяра, надежда и любов, изразени по безброй начини. Подкрепяли се взаимно в борбата срещу безчестието, недоверието, оскърбленията и всички дребни неприятности, които ги следвали навсякъде. На семейство Меучи не били чужди несгодите, които в крайна сметка каляват характера.

Семейство Меучи и Гарибалди продължили да произвеждат свещи и други подобни продукти, с което успявали да посрещнат нуждите си и да помагат на другите пришълци в Новия свят. Честите финансови кризи не били в състояние да ги накарат да загърбят мечтите си. Нищо не можело да накара Меучи да спре експериментите в лабораторията си или да се откаже от поет ангажимент.

Понякога се случва да настъпи промяна, която да разкрие нови възможности и радост за уморените сърца. След дългия зимен сън слънцето ненадейно огряло през прозореца. На гости на семейство Меучи дошъл техен стар приятел от Хавана. Карлос Падер се поинтересувал дали Меучи продължава да експериментира със станалия вече прочут „телетрофоно“.

Меучи му показал направеното досега, но признал, че се нуждае от нови материали. Сеньор Падер и спътникът му Гаетано Негрети съобщили на приятеля си Антонио, че на централната улица в Манхатън има много добър производител на телеграфски инструменти. Така сеньор Меучи се запознал с някой си господин Честър, собственикът на фабриката.

Господин Честър бил ентусиазиран и приветлив предприемач, който с голямо удоволствие разговарял с Антонио. Двамата споделяли техническите си умения на развален английски. Вратите на фабриката на централната улица били винаги отворени за Меучи, който неведнъж идвал там, за да поръча части и да се запознава с последните постижения в областта на телеграфията. Именно тогава Меучи получил нови познания. Заловил се здраво за работа и поръчал материали за новите си експерименти. В Клифтън започнали да се появяват нови и все по-добри модели телетрофони.

В експериментите си Меучи бил методичен, акуратен и внимателен и към най-малката подробност. Водел си подробни бележки, нещо, което по-късно помогнало да отстои честта си. Винаги завършвал едно устройство, преди да предприеме каквито и да било модификации в дизайна му. Креативният му талант и познаването на материалите му позволявали да разбира и предугажда „следващия ход“. Неговата проницателност, новаторство и способност да прилага знанията си на практика били несравними.

По-късно методите на Меучи били прилагани най-вече от Томас Едисон. Когато единствено разсъжденията не давали плодове, Меучи тръгвал по пътя на опита и грешката. В края на краищата, основните принципи на телетрофонията му се бяха разкрили по чиста случайност. Самото провидение в действие!

Телетрофоно

Меучи методично изпробвал най-различни средства за превръщането на речта в електрически вибрации. От 1850 до 1862 г. той създал над тридесет различни модела и двадесет отделни варианти. Първите модели се основавали на принципа на вибриращата медна примка (верига), който открил още в Хавана. Хартиените конуси били заменени с метални цилиндри, за да се засили резонансът. Започнал да експериментира с тънки животински мембрани, които вибрирали от контакта с медната пластина. Този модел е първият, напомнящ за телефона такъв, какъвто го познаваме и днес.

Меучи поставил фини електромагнитни бобини около медните електроди, с което значително засилил амплитудата на звука. В следващата серия започнал да експериментира с магнитни вибратори. В моделите му могат да се видят най-разнообразни примки (вериги), намотки, пластини от меко желязо и железни подкови. Последните модели дали изумително добри резултати. Освен това диаграмите на Меучи показват, че е експериментирал както с отделени, така и със „свързани“ медни диафрагми (мембрани). Вторите работели според все още неоткрития „ефект на Хол“, при който пренасящите тока проводници вибрират по-силно в магнитни полета, генерирани от собствените им токове.

Макар че захранването на първите телетрофонични системи се осъществявало от намиращите се в мазето големи акумулатори, Меучи направил едно важно откритие, когато заземил линиите с различни метални плочи. Изведнъж системата му заработила така, сякаш към веригата били включени още енергийни източници. Меучи откачил акумулаторите в мазето, но системата продължила да работи, захранвана единствено от земните токове.

Използването на вкопани в земята различни плочи често се среща в ранните телеграфски патенти. Самите устройства, осигуряващи тази невероятна електрификация, се наричали „земни батерии“. Неколцина видни изследователи направили забележителни открития, докато работели върху земните батерии в края на XIX век. Те открили, че въпросните устройства всъщност не генерират никаква мощност.

Земните батерии прихващат земното електричество и го впрягат на работа. Някои телеграфски линии, захранвани единствено по този начин, продължили да работят чак до 30-те години на XX век. Имало системи, използващи земните си батерии цели четири десетилетия, без да се налага подмяната им!

Тези устройства са особено интересни, тъй като сякаш никога не корозират толкова, колкото би трябвало да се очаква според количеството електричество, което създават. Всъщност за корозия при тях почти не може да се говори, както се вижда от извадените от земята батерии. При тези устройства сме свидетели на някаква загадъчна регенерация — феномен, заслужаващ да бъде проучен и в наши дни.

Подобно на работилия по-късно Томас Едисон, Меучи бил гений в приложната химия. Много от техниките му си остават неизползвани и досега. Меучи разработвал странни покрития — използвал солена вода, графит, талк, восък, хлорна киселина, азбест, сяра и най-различни видове гума, с които покривал жиците. Третирани по такъв начин, проводниците получавали свойството да изправят тока. Те поглъщали и насочвали земното и въздушното електричество в линията — нещо като еднопосочен вентил (клапан). От техническа гледна точка създаденото от него представлявало всъщност диод с голяма външна площ.

С въвеждането на третираните по този начин проводници Меучи подобрил абсорбирането на „атмосферното електричество“. По жиците започнал да протича силен и постоянен ток, който нямал възможност да се освободи навън. Така Меучи успял да намери начин да захранва системата си единствено „от въздуха“.

Сега той бил в състояние свободно да използва въздушното и земното електричество, за да захранва телетрофоничната си система. Освен това открил, че латентната мощност в силните постоянни магнити е в състояние многократно да усилва звуците. Когато ги комбинирал с получената от земята енергия, Меучи открил, че може да получи истински усилвател. Открил, че звукът става много по-силен и може да се предава на много големи разстояния при онези от моделите му, в които се използвало „магнитно брашно“.

Отговорните за звука ядра от меко желязо били заменени с магнетит и различни композити, получени в лабораторията на Меучи. Новите устройства имали необичайно силен изход. Меучи използвал изключително фини медни намотки и уникалният дизайн на респондерите, позволили значително увеличаване на звуковия диапазон.

От новите модели се разнасяла силна, ясна и идеално разбираема реч. В устройството на респондерите Меучи използвал фина магнитна прах и така създал първите ферити в света — композити от желязо, цинк и манган, използвани по-късно в първите преобразуватели на радиовълни.

Телетрофоните му вече представлявали напълно оформени въз — тежки устройства със слушалки. Запазените модели силно напомнят на произведените много по-късно телефони на Бел — дървени кутии във формата на купи и дръжка, в която са вградени приемно-предавателните устройства. Човек говорел в слушалката и чувал отговора от същата мембрана. Всички скици, бележки и модели на Меучи категорично доказват, че той е истинският създател на телефона.

Освен това той използвал диафрагми, които пренасяли тока, модулиран от говора. Меучи разработил забележителни графитно солни покрития, за да подобри електропроводимостта на диафрагмите, изпреварвайки въглеродния микрофон на Едисон с цели 24 години!

През океана

Разполагайки с вече работеща система, Меучи започнал да крои планове в съвсем други направления в комуникациите. Умът му се насочил към океана и трансокеанските съобщения. Проверил идеята си, че морската вода е в състояние да замени телеграфните кабели — колкото и странно да звучи подобно нещо. По-късно тази идея щяла да получи названието „подводно безжично предаване“. Други вече били постигнали някои скромни резултати в тази област — Сомеринг, Линдси и Морз успели да изпратят слаби телеграфни сигнали през тесни потоци. А във въображението на Меучи целият Атлантически океан можел да изпълнява ролята на огромен резервоар за предаване на телефонни сигнали.

Опитите му го отвели на бреговете на Стейтън Айланд със своя телетрофоно, батериите и големи плочи от мед и цинк, които били поставени под водата на доста голямо разстояние една от друга. Гласовите съобщения се предавали през морската вода и се получавали от апарат, свързан към подобна уредба, монтирана на другия край на далечния бряг. Сигналите се чували съвсем ясно.

Повечето инженери ще възразят, че подобни експерименти биха се провалили при опит да се предадат гласови съобщения на големи разстояния, тъй като сигналът от предавателното устройство ще се разсее толкова много, че на другия край не би могло да се приеме на практика нищо годно за разбиране. Експериментът се провел на сравнително късо разстояние и на практика се оказал успешен. Най-важното в случая откритие засяга свойството на морската вода да регенерира сигнала. Тя се нуждае от съвсем малко количество ток, за да може да предава силни сигнали.

Самите плочи генерирали достатъчно електричество, за да захранват телетрофоничната система, без да е необходимо включването на батерии. Въпреки теоретичните очаквания, в морската вода сигналите не отслабвали. Когато Меучи говорел за трансокеански комуникации, той не преувеличавал. Самата вода като че ли представлявала един вид усилвател и регенератор. Добавянето на носеща честота (зумер) можело да изпрати сигналите в по-широк обхват, с което да гарантира по-добрия им фокус.

Сър Уилям Прийс повторил тези експерименти през Ламанша в началото на XX век. Успешните опити обаче били помрачени от появата на радиото. Някои учени смятат, че делото на Г. Маркони е всъщност комбинация от проводимата телеграфия на Меучи и ефирните безжични връзки. И въпреки протестите на пуристите е интересно да се отбележи, че по-късно за трансокеанските си предавания Маркони наистина ще използва потопени на 1,6 км един от друг медни екрани, които действали като „капацитетни балансьори“, следващи също толкова дългите вълни в океана.

Няколко сегмента от системата въздушни екрани на Маркони бяха открити в Ню Брънзуик (Ню Джързи) и Болинас (Калифорния). Ефирната система на Маркони се различава от модела на Меучи единствено по това, че в нея се използват няколкостотин хиляди вата дълго честотни токове. Всъщност за първите си презокеански системи Маркони на практика е използвал безжичното предаване на Меучи.

Меучи станал особено плодовит в изобретяването на тези свързани с морето устройства. Веднъж чул, че докато участвал в спасителна операция, някакъв водолаз чул ясно шума от двигателя на параход. Когато излязъл на повърхността се оказало, че въпросният кораб се намирал на цели четиридесет мили (64 км) от тях! Феноменът така впечатлил Меучи, че решил да използва телетрофона си за подводни комуникации и радарно устройство.

Идеята му била наистина оригинална и в реализирането й се използвала система от плочи за безжична гласова Връзка. Късите метални пръти върху шлема на водолаза били всъщност първите „антени“. С тяхна помощ водолазите можели да поддържат непрекъсната връзка с хората на повърхността. Металните пръти (с дължина до 30 см) се закрепвали на шлемовете и установявали безжична връзка — изобретение, достойно за романите на Жул Верн! Предаването и приемането се осъществявало благодарение на забележителната проводимост и способност на водата да регенерира сигналите.

Сега основната идея на Меучи станала установяването на стабилни морски системи за безжична комуникация. Той разработил няколко системи, предназначени да помагат при влизането в пристанищата и навигацията при намалена видимост. Групи от тон предаватели (разположени на фиксирани места и закрепени с шамандури) биха могли да съобщават за потенциални опасности на капитаните на кораби, оборудвани с приемници. Намиращите се на сушата станции и корабите щели да осъществяват връзка през водата посредством металните плочи, които щели да бъдат закрепени на определена дълбочина — много под кила на кораба и под всяка една от станциите на брега.

Корабите можели да влизат в пристанището, следвайки определени сигнали и избягвайки други. Тези тонове щели да се предават под водата от своеобразни тонални маяци. С тяхна помощ лоцманите щели да се ориентират по звука и да откриват съвсем точно определеното им място за приставане.

Местоположението на кораба можело да се изчисли, като се сравняват тоновете и тяхната сила. Самите тонове можели да се определят от малък бордови приемник, снабден с камертон. Предавателните станции щели да бъдат нанесени на картите и лоцманите биха могли да определят местоположението спрямо тях. Меучи мечтаел да сложи край на опасностите, които дебнели моряците в лошо или мъгливо време. Изобретателят правилно предвидил, че в бъдеще с подобна благородна работа ще се занимават цели екипи.

С други думи, Меучи предсказал системата LORAN4, която щяла да се появи цели седемдесет и пет години по-късно! В годините преди радиото да сложи край на нощната изолация на мореплавателите, намиращите се в открито море кораби се придържали към стриктно определени морски пътища. Катастрофите насред океана не били рядкост. Меучи замислял система, при която корабите могат да излъчват предупредителни сигнали, бележещи местоположението им. Чувствителни компаси щели да долавят близостта на други преминаващи кораби. Под корпуса на кораба щели да се инсталират двойки метални плочи, ориентирани по посоките на света. Доближаващите кораби щели да се регистрират от система релета, които можели да подадат сигнал за тревога.

Освен това корабите щели да бъдат в състояние да излъчват сигнали един към друг и да установяват гласов контакт. На практика Меучи предсказал появата на нов вид морски съобщения и на такива членове от екипажа, които щели да получат прозвището „свръзки“.

Експлозии

Единствено липсата на средства попречила на Меучи да направи мащабни демонстрации на революционните си системи. Предразсъдъците относно произхода му също казали своето — финансистите от Ню Йорк така и не си направили труда да се запознаят с дейността му. Меучи се принудил да се обърне за помощ към сънародниците си.

Уверен в оригиналността и разнообразието на откритията си, той бил сигурен, че ще успее да убеди италианските банкери да му помогнат в комерсиализирането на Телетрофоничната система — при това не в Америка, а в Италия. През 1860 г. петдесет и две годишният Меучи направил демонстрация на системата си, в която участвал знаменит италиански оперен певец. Песните му били предадени през няколко километра жица и Меучи се превърнал в обект на засилен интерес. Появата му на страниците на италианските вестници в Ню Йорк накрая привлякла вниманието на финансистите.

Един такъв импресарио — сеньор Бенделари — предложил в Италия да се организира серийно производство на системата. Заминал за Стария континент и се заел да обикаля страната, носейки със себе си чертежи и обяснения на онова, което видял и чул. Противно на всички очаквания сеньор Бенделари открил, че не може да намери никаква подкрепа сред местните банкери. Гражданските войни в Италия били поставили иначе агресивната национална промишленост в пълен застой.

Производството на телетрофона в Италия така и не започнало. Меучи останал крайно огорчен от резултата, както и от положението в самата Америка. Местните финансисти не били по-различни. Повечето американци с „делови финансов нюх“ изобщо не можели да си представят, че някакво си механично устройство е в състояние да предава на разстояние човешки глас — и заради това нямали никакво намерение да влагат средства в начинание, което поначало им се виждало повече от съмнително.

Приятелски настроени сънародници предупредили Меучи в никакъв случай да не показва каквото и да било на американските индустриални концерни, без да се е погрижил да защити авторските си права. Преди изобретателят да се реши да предприеме краткото пътуване с ферибота до Долен Манхатън, му трябвал патент. Изваждането на патент никога не е било евтино — дори по онова време цената му била цели двеста и петдесет долара.

Тези надути цени пряко обслужвали интересите на едрите магнати. Нито един изобретател новак не би могъл да стане успешен конкурент без съответната „финансова помощ“.

Меучи решил въпроса, като си извадил кавеат — официален документ, който струвал много по-малко от патент. Можел да си позволи само това — временна официална декларация, потвърждаваща направено откритие.

Този вид документи описва изобретението и дава пълни права върху него на автора му, но за определен срок. Меучи притежавал и документ, и самите модели. Документът трябвало да се представи в съда, да бъде подпечатан, да получи съответния регистрационен номер и да се подпише от свидетели. Кавеатът бил издаден през 1871 г., когато Меучи бил на 63 години.

Докато пътувал от Манхатън до Стейтън Айланд, изобретателят едва не бил убит, когато парният котел на ферибота се взривил. Меучи останал жив като по чудо, макар че получил тежки изгаряния и бил ранен. Докато линеел в болничното легло, поради недостиг на средства съпругата му продала оригиналните модели на телетрофона за нищожната сума от шест долара.

Прототипите били продадени на някой си Джон Флеминг от Клифтън, търговец на вещи втора употреба. Когато се опитал да си откупи моделите, Меучи научил, че те били купени от някакъв „млад мъж“. Изобретателят така и не успял да открие купувача и напълно се отчаял. През 1874 г. Меучи се срещнал с вицепрезидента на „Уестърн Юниън Дистрикт Телеграф Къмпани“, някой си У. Б. Грант и му описал „говорещия телеграф“ и цялата работеща система. Настоял компанията да направи изпитание на телетрофоните и в отговор получил обещание за съдействие и подкрепа.

Господин Грант изглеждал искрен и добросъвестен човек и не след дълго поискал от изобретателя да му остави моделите си. Меучи го послушал, след като го уверили, че прототипите ще останат за съвсем кратко време, колкото да се проведат опитите. Часовете очакване се превърнали в дни. Накрая Меучи отново се опитал да се свърже с Грант. Вицепрезидентът „го нямало“. Меучи продължавал да посещава „Уестърн Юниън“ с надеждата да намери Грант и да настоява за извършване на обещаните изпитания.

Тази измама силно огорчила и ядосала изобретателя. Проявеното двуличие и лицемерие толкова ясно му разкрило истинското лице на американския бизнес, че започнал да се пита защо е трябвало изобщо да напуска Куба. Обхванат от гняв, Меучи трайно се установил пред входа на компанията и постепенно се превърнал в неприятна гледка. По-младите и по-агресивни служители на „Уестърн Юниън“ виждали в побелелия, брадясал и изгърбен от годините Меучи просто един безобиден умопобъркан старец.

Непреклонен до последно, Меучи най-накрая настоял да му бъде върнат всеки един от предоставените прототипи. Най-любезно му обяснили, че те „били изгубени“. Грант ги изпратил на Хенри У. Поуп за експертното му мнение относно принципа на действие на устройствата, но покрай многото други дела напълно забравил за случая. Монополът взел поредната си жертва. Меучи гневно напуснал.

Начинът, по който моделите на Меучи се озовали в „Уестърн Юниън“, е проследен сравнително добре. Както може да се съди по записките на неколцина любопитни служители, от време на време те се появявали и изчезвали в изследователските лаборатории на компанията. Прототипите попадали у различни инженери при всяка смяна на директорите. Всеки от тях ги проучвал в пълно неведение за начина им на действие. При липса на обяснения нито един от тях не бил в състояние да проумее какво правят тежките дървени кутии, когато се захранят с електричество.

Франклин Л. Поуп, по онова време приятел и партньор на младия Томас Едисон, получил прототипите от брат си. Поуп и Джордж Прескът не могли да разберат принципа на действие на устройствата и ги зарязали в складовете на „Уестърн Юниън“. Изглежда, те са последното хранилище на изобретенията на Меучи. Дадени с доверие и надежда преди години, сега те се озовали на прашните рафтове на компанията. Изгубени открития.

Истинската история на телефона започва именно с Меучи. Други, много по-млади изобретатели израснали в атмосфера, обогатена от неговите постижения. Филип Рейс забелязал телефоничните свойства на въглеродните пръти, когато през тях минава електрически ток. По-късно неговият примитивен микрофон бил откраднат от отмъстителния Едисон, който търсел начин да „разбие“ монопола на компанията „Бел“ върху телефоните и същевременно да запази собствените си финансови интереси в „Уестърн Юниън Телеграф“.

Изобретенията на Меучи далеч изпреварвали тези на останалите. Трябва да се отбележи, че и Грей, и Рейс са независими и еднакво велики изобретатели, които, макар и да изоставали от Меучи с около две десетилетия, на практика изпреварили Бел най-малко с десет години. Някои предполагат, че Бел, който срещал немалко трудности в разработката на собствения си телефонен апарат, се е сдобил с моделите на Меучи именно, за да може да спечели надпреварата.

По-късно „Уестърн Юниън“ ще ангажира Едисон да „удари“ патента на Бел. Изобретеният от Едисон въглероден микрофон представлява грубо копие на най-ранните приемно-предавателни устройства на Меучи. Масовото производство на телефони неизменно разкривало все нови и нови имитации на всяко едно от изобретенията му. Трескавата надпревара на Бел за първенство в областта на телефонията имала повече общо с амбицията да „се докопа“ до отпусканите за изследванията му пари, отколкото с действителните му способности на изобретател. Това се потвърждава и в по-късните му разработки, сред които са и фриволните (и провалили се с гръм и трясък) „фиктивни изобретения“. Всъщност, без активната „подкрепа“ на приятелите си от Патентното бюро, Бел никога не би успял да обори кавеата на Меучи и електро хармоничния патент на Грей.

Телефонни системи

Онези, които искали първи да въведат телефонията и да получат съответните финансови облаги, избирали по-лесно поддаващи се на контрол и не толкова избухливи личности. Нито Меучи, нито Грей, нито Рейс попадали в тази категория. Повече от ясно е, че моделите на Бел са буквални копия на прототипите, създадени много по-рано от Меучи. Коварният начин, по който са „разгледани и одобрени“ патентите на Бел, говорят повече за финансов нюх, отколкото за гениална изобретателност. Също толкова очевидни са и манипулациите в патентното бюро, когато Бел успял да регистрира патента си „15 минути“ преди Грей да поиска да му се издаде кавеат. Днес едва ли някой се съмнява, че виновниците за подобно нещо биха се посвенили да твърдят, че са изпреварили конкурентите си с „15 години“.

В крайна сметка, благодарение на всички тези мошеничества се стигнало дотам, че кавеатът на Меучи, който „така и не бил намерен в списъка на патентите“, бил отхвърлен. Няма значение. Меучи е легенда. Име, обвеяно със загадъчност. Неговият кавеат и до ден-днешен може да бъде открит в архивите. Всички по-късни патенти на телефона са невалидни. Първенството и авторското право принадлежат именно на Меучи. Тази истина не би оспорил нито един съвременен адвокат.

Всички останали съдебни действия, предприемани срещу Меучи до края на живота му, били организирани както от телефонните компании, така и от самия съд. Целта била една — да се осигури монополът върху телекомуникациите. Завършената и действаща телефонна система на Меучи, видяна и използвана от безброй посетители и съседи на изобретателя години преди появата на Бел, е много добре отразена както в италианските, така и в местните вестници от онова време.

Да четеш стенограмите от съдебните битки на вече възрастния и немощен Меучи, е равносилно на това да усетиш страха на великан. Макар че Меучи не можел да си позволи ежегодното подновяване на своя кавеат, първенството му било безспорно и опасно, в противен случай гигантите не биха си направили труда да вдигнат толкова шум пред обществеността. Компанията „Бел“ се опитвала по всякакъв начин да омаловажи системата на Меучи, като я наричала по време на процесите най-обикновен „въжен телефон“ и на няколко пъти била уличена в измама. От научна гледна точка, подобен начин на защита бил напълно лишен от основания. Провисналите кабели на системата на Меучи я правели неспособна да предава обикновени еластични вибрации с такава чистота и амплитуда. Нещо повече кадифените звуци, получавани от неговите устройства, били прекалено силни и ясни, за да бъдат „най-обикновени механични трансмисии“.

По едно време магнатите се надявали, че възрастният господин в крайна сметка няма да издържи всички тези шумни процеси и ще се откаже. Водещите журналисти наричали Меучи „онзи стар италианец, онзи стар производител на свещи“. За ужас на адвокатите, Меучи останал непреклонен. По-ранни чертежи, свидетели, работещи модели нищо не било в състояние да промени предварително взетото решение на съда.

За да долеят още масло в огъня, противниците се постарали да очернят името му в пресата. В не една пристрастна към корпорациите статия той бил наричан „селянин лъжец стар глупак“. Твърдо решен да защити корпоративния мастодонт, пристрастният и достоен за презрение съд целял с всички средства да унищожи Меучи и твърденията му за първенство в откритията. По-късно подобни процеси щели да станат обичайно средство за отстраняване на съперници. Останал без всякаква надежда за финансово обезщетение, Меучи престанал да плаща скъпите съдебни такси. Точно това желаели монополистите. И все пак остава фактът, че Меучи пръв въвежда телефонната система.

В продължение на много години името на Меучи не се споменава нито веднъж в историята на телекомуникациите. По-подробното запознаване с този социален феномен на „контрол над информацията“ показва, че източниците за историята на комуникациите винаги са били контролирани и на практика предоставяни от Лабораториите „Бел“ на компаниите, занимаващи се с писане на учебници. Така монополистът „изглаждал“ иначе сложната история.

Ясно е също, че Меучи и сънародниците му никога не са били приемани „с отворени обятия“ от американците, докато не предприели конкретни действия в тази насока. До края на живота си Меучи просто и елегантно запазил твърдата си увереност, че истината е на негова страна. „Телефонът, който изобретих и направих достояние на толкова хора ми бе откраднат.“

Най-важното във всички тези интриги е разбирането, че откритието само по себе си не се интересува от отделни хора или национални принадлежности. Откритието докосва онези, които почитат откровенията му. Откритието е вдъхновяващ лъч, който никога не може да бъде ограничен от закони, предразсъдъци, неверие, нация, етническа група или икономически спирачки.

Легенда

В желанието си да запази първенството си в аналите на корпоративна Америка, компанията „Бел“ предприела нечувани мерки срещу възрастния Меучи. Във всичко това можем да видим как един-единствен необезпечен човек е в състояние да уплаши не на шега всички притежатели на сигурни инвестиции. В действителност нито една инвестиция няма да бъде сигурна, ако изведнъж се появи някакво откритие. Корпорациите винаги са се страхували от откритията. Те са нещо неизвестно. В опитите си да ги заграби, преди да имат възможност да се утвърдят и укрепнат, всеки корпоративен гигант се обръща към специалисти по патентите. Работата им е да издебнат и предотвратят откритията на някоя новопоявила се компания съперник.

Откривателите ни разкриват наистина непознатото. Те са неконтролируемата сила, която в действителност държи в хватката си мощта на икономическата система. Ако това не бе така, корпоративните акули нямаше да ги преследват с такъв хъс. Никой не е в състояние да унищожи идея, щом вече тя се е появила на този свят. Властта нито може да контролира, нито да унищожи откритието. Опитите да се заличи някоя нова технология по най-мистериозен начин завършват с хиляди различни нейни отгласи, движещи се едновременно в безброй посоки.

Автобиографията на Антонио Меучи е изтъкана от чувства. Чел съм биографиите на много велики и забравени легенди в науката, но не мога да открия нито една, чийто патос да се равнява на патоса на Меучи. Независимо от начина, по който се е отнесъл светът с него, достойнството на този велик изобретател безмълвно се отразява във всеки негов портрет. Лицето на Антонио Меучи е спокойно, лице на светец.