Изгубените открития

Морето на мечтите

Тази забележителна биография изисква сериозно разглеждане на архетиповете, тяхната изпълваща сила и света, в който се материализират. За да разберем силата и значението на истинското откритие на д-р Томас Хенри Мъри, трябва да преминем през най-тайнствените води на времето, докато не станем напълно подготвени за чудото на находката му. Причината за това ще стане очевидна в хода на разказа. Колкото и да е странно, историята на Мъри започва в море от мечти и архетипове.

Истории, мечти, саги. Разказвани от древни философи и бардове, великите епоси съдържали смътни спомени от един още по-древен свят. Пеейки за славата на забравени царства и изчезнали цивилизации, поетите пренасяли слушателите си в друга епоха. Слушайки ритмичното редуване на стиховете, пред очите на омагьосаните древни слушатели се издигали планини, могъщи цитадели и прекрасни градове. Бардовете ги отвеждали до самите порти на Златния век. Утопия. Загадъчните изгубени светове били сякаш по-лесно достъпни, след като се чуе за тях.

Поети, бардове и историци провокирали слушателите си със символи, образи и теми. Щом започвала песента, животът винаги започвал да изглежда изпълнен с едно особено чувство за чистота, добри намерения и посока. Разказването на дългите саги провокирало огромно вътрешно вълнение, стимулирало ефирната надежда и преследването на мечтите. От пресъздаването на ритъм и стих, на мит и патос, хората се изпълвали с ново пламенно желание. Преданията оставали движещата сила на цивилизацията.

Споделените архетипове насочвали сърцата на хората към определена цел. Всяка архаична сага в устата на бардовете запалвала искрата на велики и запомнящи се постъпки. Любовниците търсели чистата любов, авантюристите — върховното приключение, а пътешествениците се втурвали към земи далеч отвъд хоризонта. Всички се превръщали в търсачи. Търсачи на идеалния свят и неговите чудеса.

Дългите преплетени теми били обсипани с малки скъпоценности. Непознати чудеса изпълвали световете. Екзотични и тайнствени предмети. Познати премени и принадлежности на щастливите обитатели на тези утопии. Неизменно богоподобните обитатели на изгубените светове използвали странни и магически технологии. Щом чуел тези легенди, човек се вдъхновявал да възроди или повтори описаните от бардовете магически предмети и принадлежности.

Омагьосани от разкази за любов и храброст, за красотата на сияйни принцеси и силата на могъщи герои, младите слушатели се опитвали да им подражават. Приключения, вълнение, идеали и цел. Целият живот се обяснявал в песен. Всички тези чудеса, колкото и прекрасни да изглеждат, оставали все така трудни за възприемане, освен ако не са били нещо истинско. Известно е, че някога много от поетите са били благородници от знатно потекло. Образовани и знаещи. Познаващи лукса и богатството, преди да се променят под въздействието на песента на други бардове. С неустоимата си сила сагите ги карали да се откъснат от охолството на вилите и мраморните имения. По-възрастните бардове и трубадури им предавали безценните си съкровища от стихове и епоси, докато сърцето на легендата и мита не намирало нови сили. Предавани между търсачите на истина, славните митове оцелели през безбройните векове. В митовете, извлечени от минали истории и тайнствени текстове от далечни земи, винаги се намирало зрънце истина.

По озарените със сапфирена светлина брегове и величествените блестящи виолетови и зелени планини на тези светове живеели любовниците на Утопия. Те били създателите на цивилизацията, безсмъртни същества, чиято безкрайна доброта и мъдрост се отразявала в могъщите цивилизации от прекрасното минало. Пронизващи облаците сребърни кули, ослепително ярки фарове, светещи с чиста бяла светлина, и прочути пристанища, приветстващи завръщащите се безсмъртни мореплаватели със златните си стълбове, оповестявали приближаването към чудото.

Планински тераси, обрамчени със странни светещи огледала, пронизвали въздуха със смъртоносни сини лъчи, охраняващи цитаделата. Над всичко властвал мирът и уважението. Огромни изумруденозелени кристали в небето докарвали сини и прекрасно ухаещи ветрове. Огледала от живак в златни рамки, дар от незнайни епохи и светове, свързвали пътешествениците сред разхвърляните далеч една от друга сребърни тераси, приличащи на скъпоценности в планинския свят сред морето.

Широки площади от бял камък, пирамиди от кристал, осеяни с цветя улици, градини със зелени басейни и изкуствени водопади. Всичко било изпълнено с топазено жълтата светлина на фенери, които никога не изгасвали. Никой никога не боледувал в тези благословени земи, като се изключи заболяването любов. Хората живеели векове. Специални еликсири и виолетови лампи хвърляли лъчите си върху млади и стари, носейки на хората здраве, чувство за завършеност и радост. Огромни щитове от оникс, вградени в незнайни метали, позволявали да се видят далечни аметистови острови. Медни слънчеви часовници можели да покажат времето навсякъде, като го контролирали. Велики занаятчии насочвали огънати метални тръби, от които излизали магически ветрове, носещи огромни камъни по въздуха.

А чудесните хора, обитаващи онези земи, винаги били благородни, с просветлени умове, храбри и мъдри, живеещи изпълнен с радост и удоволствия живот. Били славни, блестящи и притежавали нечувани способности. Сякаш винаги разполагали с най-желани магически предмети — пръстени, токи, гривни, огърлици, скъпоценни брошки, колани, наметала, шлемове, щитове, мечове с всички инструменти на магията.

Домовете им били прекрасни и богати, пълни с най-фина храна и магически мебели. Нощите били обсипани със звезди, планети и светлина от светилници и пещи, които никога не изчерпвали горивото си. Утопия никога не била описвана по по-ясен начин.

Под ритъма на малки барабани и меките звуци на арфите, поетът мъдрец пеел и разказвал почувстваните със сърцето истории. Сълзи се стичали по брадясалото му лице върху цветната роба, когато пеел за изгубена любов. Музикантите засвирвали най-нежна музика, когато бардът бил прекалено развълнуван, за да продължи. Гняв и властни нотки изпълвали гласа му, когато герои побеждавали зли магьосници. И песните следвали една след друга. Деца от знатни семейства оставяли дарове пред почитания бард. Поръсено с вода бяло грозде, питки със стафиди и мед, кристалночиста студена планинска вода в глинени стомни и златни бокали с пурпурно вино.

Разказването на историята често отнемало няколко дни. За това време се издигала и рухвала цяла цивилизация. След като разказът завършвал, възрастният бард бивал изпращан от многобройните си почитатели и изчезвал във времето също толкова загадъчно, както и се появявал.

Силата на преданието е архетипът, който го поражда. Докато слушат разказа, хората изцяло се потапят в описваните светове. Групов трансцендентален опит и контакт извън измеренията. Феномените, с които бил така добре запознат Питагор, обединявали обществата чрез разказването на предания. Историите, разказвани от бардовете, са вечни теми. Образите в тях са непрекъснато напомняне на исторически реалности. Те се появяват от въображаеми светове и смисълът им е неподвластен на времето. В ролята си на вестител на вечното море бардът играе ролята на пророк за хората. Самото споменаване на тайнствените светове и техните чудеса очаровало умовете с изгубената връзка с древното минало.

Защо тези специфични образи имат толкова дълбок и емоционален ефект върху нас? Всеки образ е метафора, която в действителност е посетител от забравен свят. Образите ни обсебват и изпълват със странно желание. Те са архетипи, символи, руни, които комуникират с нас направо от непознатото море. Символите са живи разряди от загадъчното море на мечтите, съзнанието, чрез което се съединяваме с нашия свят. Темите, образите и символите продължават да живеят векове, изпълвайки световното съзнание. Архетиповете пътуват от човек на човек като послание от вечността. Те унищожават времето и разстоянието. Всички, които се слеят с архетиповете, се озовават в едни и същи неподвластни на времето места и виждат едни и същи сцени.

Архетиповете се появяват от неизмеримите дълбини на морето от мечти на цялото човечество. Откривани в преданията, те са останки от древни изгубени цивилизации. Тези образи притежават огромна мощ. Архетиповете са квазиматериални реалности, които изискват активното ни внимание и съзидателно съдействие. Огромната армия от образи се проявява чрез епическите поети и има силно емоционално влияние върху обществото. Всъщност именно те са причината технологиите бавно да се движат напред.

Посетители от най-дълбоките кътчета на съзнанието, символите и архетиповете ни стимулират с лъчистата си енергия на видението и желанието, импулса и мотивацията. Те създават технологиите. Човешките същества от векове са чувствали мистериозния им подтик, каращ ги да вървят напред. Голямото желание на някои от тях е да открият чудесните магически инструменти от легендите, да открият местата, където мечти и природа се „сливат“ в едно материално цяло. Мотивираните пътешественици и мъдрите древни познавачи на природата постигали успешното материализиране на отделни архетипове. Откривани били забравени земи и прочути съкровища. Огромни сребърни огледала били изваждани от покрити с увивни растения лагуни. Подобни на скъпоценни камъни светилници излъчвали студена зелена светлина.

Има и такива, според които мечтите, образите и символите са метафизични еднодневки без аналог в реалността, които нямат възможност да се материализират. Човечеството е подчинено на всички архетипове и символичен натиск, който извира от неподвластното на времето море. Вълни от мечти се надигат и изпълват ума на хората. Техният потенциал е истинската и плодовита сила, която изпълва света и го кара да се движи напред. Историческите мечти всъщност намират своя естествен материален израз. Великите открития са били предшествани от обсебващи образи и видения, които карат откривателя да продължи делото си. След усилено търсене в тайните на природата, мечтата най-сетне придобива материална форма. Естествената „кореспонденция“ между мечтата и природата представлява общият исторически опит. Несъмнено мечтите за далечни морски брегове са се материализирали чрез откритията на Колумб.

Онези, които притежават способността да дадат израз на мечтите си, имат велики постижения в изкуството и науката. Символи, образи и мечти предизвикват загадъчни видения, които артисти и учени се опитват да преповторят. Точността на успеха им изцяло се определя от точността, с която са реагирали на образа. Артистите и учените се опитват да дадат израз на явилите се в мечтите им символи — всеки със своите собствени изразни средства. Дарът на технологията е резултат както на появилата се от безкрайната съкровищница мечта, така и на артиста, който я възпроизвежда.

Обществото безпомощно се задвижва в огромната вълна образи. Всяка епоха се определя и различава по образите, които провокират „епохалната тема“, или „zeitgeist“. Архетиповете се носят на вълни и неуморно се изразяват и материализират като изкуства и технологии. Макар и метафизични, те намират чисто материално съответствие. Романтичните артисти осъзнават това. Когато изтичащият навън вътрешен опит се слее с течащия навътре външен опит, мечтите изумително откриват материалния си израз.

Мечтите се материализират, когато ги наблюдаваме в естествени условия. Чувствително и внимателно спрямо тази мистична кристализация на мисълта в материя, чудесният и непрестанен поток от съзнание разкрива странните завладяващи прилики и синхронности между видените в мечтите неща и присъствието ни в материалния свят.

Вечни светилници

Всеки символ, артефакт и принадлежност в утопичния свят излъчва светлина. Именно тя се забелязва най-напред от пренесените там земни посетители. Домакинът им радостно обяснява, че „светлината идва отвсякъде“. Това магическо лъчение е светлината на самото съзнание. Митовете и легендите също изобилстват със съобщения за „безкрайна светлина“.

Блестящата красота на митичните „вечни светилници“ стимулира и провокира вечното желание на учените. Безкрайното им сияние си остава техният единствен и най-впечатляващ аспект. Възможно ли е подобна светлина да съществува в материалния свят? Мистерията на вечната светлина не би могла да се открие или повтори на земята. Нашите средства не са в състояние да повторят качеството на идеалното излъчване в Утопия. Тази вечна светлина излъчва радост и предизвиква възхищение. Сякаш нито лъчението й, нито съживителните й тръпки отслабват с течение на времето.

Образът и символът на вечния светилник се среща във всички митологии, колкото и да са раздалечени във времето и пространството. Символът на вечния светилник е обсебващ обект, който желаем най-силно. От него се излъчва безмълвно послание за надежда и живот, което най-много се доближава до божественото.

Древната квалитативна наука вярвала, че някога в миналото на прочутия свят са съществували вечни светилници, и ги е търсила с дълбокото убеждение, че могат да бъдат намерени. Древните изследователи издирвали навсякъде вечни светилници и други подобни „прочути“ съкровища. Най-голямото предизвикателство за тях било да открият, възвърнат или изровят тези лампи. По този начин били открити и описани от заслужаващи доверие натуралисти множество източници на светлина.

Вековете отминавали и от време на време някои учени оповестявали, че са успели успешно да пресъздадат вечните светилници. Според някои бардове от Средновековието съществували земи, в които мечтите буквално се материализирали. На изток се простирали могъщи кралства с безброй чудеса, чиито жители владеели магически технологии. По пътя на тези легенди поел Марко Поло. Наред с материалните доказателства, които донесъл със себе си във Венеция, имало и нови легенди и разкази. Марко Поло разказвал за дворци и царе, кралства и артефакти, екзотични природни чудеса и аномалии. Цели кервани от архетипове и символи.

В града на великия хан имало стотици рубини, хиляди златни таблички и милиони изправени войници. Марко съвсем недвусмислено заявил, че светещи камъни и магически вещи широко се използвали за всякакви дейности в провинциите на империята. Самият той видял със собствените си очи някои от чудесата. Една от легендите, която обичал да разказва най-много, днес рядко се споменава. Тя е свързана с митичния владетел на изтока — прочутия Предстоятел Йоан.

Предстоятелят Йоан седял в магическа тронна зала, изпълнена със светлина, излъчвана от особени скъпоценни камъни. Тази неземна и вечна светлина правела залата свещена, просветлена, изпълнена с живот и покой. Рицарите му били винаги изпълнени със сила и любов от въздействието на вълшебната светлина.

С помощта на скъпоценните камъни Предстоятелят Йоан научавал за събития, случващи се в далечни земи. Надарен с властта да налага мир и доброжелателност на далечни воюващи земи, той наблюдавал и защитавал със свръхестествената си сила цели райони. Можел да изпрати помощ чрез лъчите от магическите камъни. Прогонвал глада, изкоренявал болестите и възвръщал радостта. Той бил защитник на страни, в които никой не подозирал за съществуването му. Прочутата легенда за мистичния християнски владетел, наричан Предстоятеля Йоан, е с монголски произход. Вечният светилник като един от безбройните архетипове, се среща във всички митологии по света.

Марко заявил, че е виждал как в Кападокия използвали черни камъни, за да получат светлина и топлина. В други части на същия район пък видял „черни масла“, събирани за същата цел от бълбукащи ями в земята. Когато чули това, учените отхвърлили всичките му твърдения. Много след пътешествието му европейците открили въглищата и петрола и разказите на Марко Поло били приети без никакви възражения, Чудото на вечната светлина, Предстояте — ля Йоан и магическите технологии продължавали да вълнуват човешкото любопитство и през следващите векове.

Всички земи и народи пазят вечния светилник в съкровищниците си от мечти. Нордическата митология приписва „вечните светилници“ на гномите, които ги наследили и произвеждали. Използвали ги, за да осветяват обсипаните си със скъпоценни камъни подземни дворци. Всеки светилник си имал име, дадено му още в древността от някой прочут майстор. Изработени от светещи камъни, тези светилници непрекъснато греели в меки цветове и създавали атмосфера на небивало удоволствие.

Според преданията загадъчните вечни светилници са изработени от недостъпни за хората минерали и елементи. Легендите непрекъснато ни напомнят, че магическите вещества и скъпоценни камъни произлизат от дълбока древност и са останки от изгубения свят. Неопетнени от докосването и пороците на смъртните, те са доказателство за първото сътворение. Техните свойства, почитани като свещени, произлизат от света на мечтите. Преданията разказват, че всички живи същества търсят тези материали. Някои от тях — най-често гномите — ги желаят с безумна страст. „Светещите камъни“ разкриват първичния свят на природата и всичките му чудеса; те са „изгубените елементи“, от които е бил направен този свят.

Твърди се, че магическите елементи все още съществуват в най-дълбоките недра на земята и в тайни планини. За намирането и получаването им са необходими големи духовни сили. „Скритият народ“ винаги вижда онова, което смъртните не могат, и с лекота събира магическите камъни и добива магически метали от древните съкровищници. Гноми, феи, елфи и ангели ревностно пазят тайната на светещите камъни и вечните светилници. Когато хората успеят да се сдобият с тях, винаги настъпват усложнения.

Магическите елементи и светещите камъни са винаги прекрасни за всички, които ги видят. Светлината им е божествена. Загадъчни същества благоговеят при появата им. Човечеството особено много почита и желае тези камъни. Елфите цинично ни напомнят защо сме изгубили първичния свят и чудните елементи, от които е бил съставен той. Вълшебните камъни и метали неизменно са от „забравени минали епохи“. Те са „първата създадена материя“, „свещени камъни“ и „звездни метали“. Те са материята на стария свят.

Преданията разказват, че тези прекрасни елементи са от времето непосредствено след началото на сътворението. Погребани по време на въстанието на ангелите, някои от тях останали дълбоко в земните недра. Други били разхвърляни сред звездите и се носят в звездния прах в очакване на времето, когато ще се върнат отново при хората. Те крият ключа към развитието на човешкото съзнание и изискват единствено смирение, за да могат да бъдат намерени.

Мистичните материали и светещите скъпоценни камъни често се намират на места, където стават природни катаклизми. Светещите камъни се освобождават от древния си затвор от странни събития, които „скритият народ“ разтревожено следва. Той ревниво пази съкровищата си от „тромавото“ човечество. Вълшебните елементи могат да се намерят в пламъците на вулканичните изригвания, изхвърлени нагоре от тайнствени метафизични дълбини. Някои падат на земята от космоса, като светят и пулсират. Независимо дали са изхвърлени от земните или небесните съкровищници, те обикновено биват откривани от авантюристи и променят завинаги живота им. Обикновено съдбата на тези хора се определя от това какво правят със съкровището си — морален урок за злоупотребата с властта и силата.

В някои предания се описват и мирни начини, по които могат да се открият светещи камъни. Има хора, които нощем виждат езера, светещи с магическа светлина. Когато влязат в тях, те успяват да открият редките „изпълняващи желания“ блестящи скъпоценности. Те могат да се открият само от надарените, които могат да видят как камъните започват да светят, когато са докоснати от лунния сърп. Загадъчни посетители често добавят „зрънце“ магия в смесите на стари обезверени алхимици. Когато търсената рецепта бъде намерена, разтопените метали започват да светят с радостна светлина.

„Изгубените елементи“ даряват притежателите си със странни способности и свръхестествени сили. Тези способности често изискват малко напрежение на мисълта, което води до изпълняване на желанието. С помощта на светещ камък човек може да стане неуязвим или невидим. Други могат да преминават през стени, а трети да летят, да повдигат огромни тежести, да предизвикват мълнии или бури и да извършват нечувани свръхчовешки дела. Мистериозните предмети пряко свързват мечтите и света. Те са прозорци, през които архетиповете проникват направо в нашата реалност. Желанието се усилва. Това са артефактите на Предстоятеля Йоан. Магическите технологии изискват използването на светещи камъни. Те са изгубените талисмани, забравените инструменти, които водят и разширяват човешкото съзнание. Светещите камъни са движещата сила на всяка изгубена технология.

Онези, които ги открият, стават герои или злодеи. Легендите разказват за намирането и изгубването на загадъчните елементи. Те могат да бъдат открити, дадени или откраднати. Всеки начин на получаването им си има своите последствия. Магическите пръстени се дават на смирените от ангели. Мистични огърлици се даряват на деца заради извършени добри дела. Това са награди от гноми, феи и духове. Малките деца и смирените старци често случайно се натъкват на магическите предмети, нарочно подхвърлени от „скрития народ“.

Светещите кристални скъпоценности често попадат у хора, които влизат в странно светещи пещери при случайни обстоятелства. Странници, изгубили се в някой буря, попадат в пълна с вълшебни светещи съкровища пещера, чието място после никога не могат да си спомнят.

Има и такива, които от жажда за власт се стремят да придобият изгубените елементи със зли магьосничества. Има загадъчни алхимици, които нощем случайно се натъкват на странни минерали и ги отмъкват от „свещеното им вечно жилище“. Използвайки техните изключителни „лечебни и химични свойства“, докато не се освободи пазената в тях магия, те често се превръщат в ужас за цялата околност.

Злите алхимици, обърнали гръб на свещения повик, се обръщат срещу реда и се стремят да заграбят цялата власт. С помощта на магия успяват да заробят населението и се превръщат в символи на опасностите, свързани с неправилното използване на магическите технологии. Обикновено някой непокорен добър магьосник призовава герой, който да унищожи злия алхимик. В прочутите битки винаги срещу магията се изправя магия — героят също разполага с могъщ талисман, с чиято помощ да победи. Ключът към победата в битката е любовта. Тя кара камъните да светят. Алчни и безскрупулни ловци на съкровища ги крадат от забравени храмове и измъкват от очите на идоли сияещи червени камъни с грубите си стоманени ножове.

Когато „вълшебните елементи“ се губят, това става поради лоша употреба или гордост. Често биват взети от порочните си притежатели от загадъчни защитници и покровители на човечеството. Завистливи и нещастни глупаци случайно изпускат откраднатата награда в кладенци, морета, огнени езера или пукнатини в леда. Вълшебните елементи и светещите скъпоценни камъни често се губят, след като заслужаващи хора биват благословени от магията им. Хората сякаш не са в състояние да ги запазят.

Загубата винаги е съпроводена с голяма мъка и съжаление. Загубилите ги винаги биват отбягвани, а в селата им ги очаква безрадостно и сиво бъдеще. В последните стихове на разказите винаги следва обещанието, че рано или късно вълшебните предмети ще се появят отново. Изразява се надеждата, че преоткриването на изгубените елементи ще гарантира светло бъдеще. Винаги има знаци, по които можем да разберем появата им на земята. Революцията в световното съзнание винаги се нуждае от светещи камъни.

Загадъчните „изгубени елементи“ и „светещи камъни“ непрекъснато се появяват от най-древната памет на човечеството. Повторната им поява в символичния лексикон на обществото е непреодолима. Най-великите теми в съвременната научна фантастика по произход са древни колкото света. Техните символи, макар и осъвременени и променени, имат дълбоки корени. Архетипните образи на вечния светилник и магическия елемент се появили отново в серията „Зеленият светилник“ от 30-те. В комиксите вечният изумруден светилник от друг свят разкрива мощта си на човека, който справедливо носи магически пръстен. Зареден с вечната светлина на светилника, рицарят се заклева да предпазва света от злото, след което научава тайната психотронна сила на пръстена си.

И докато образите на Предстоятеля Йоан и прочутата му тронна зала осветява умовете на онези, които са чули историята му, съществува една нова, неочаквана и документирана материализация.

Този така драматичен епизод в човешката история все още изисква пълно библиографско проучване. Има един случай — истинско психо социално събитие, в което архетипът се срещнал с човешкото желание в материална форма.

Светеща скала

В края на Средновековието били най-внезапно и неочаквано открити най-различни забележителни „светещи скали“. Находките се появявали една след друга от планинските райони на Централна Европа. Намирали ги обикновените местни жители. Приближавали ги боязливо, с чисто детско любопитство, и виждали невъзможното. През самите скали на планинските склонове се излъчвала силна и необичайна светлина. Сякаш самият склон светел! Зелена и синя светлина била забелязвана сред познатите скали след залез-слънце. Според съобщенията тя била ярка — далеч по-ярка от светлината на пълната луна.

Повечето от първите късметлии, направили тези открития, не били учени или занаятчии. Обикновено това били пастири, планински селяни, поклонници и скитници — онези невинни души, които според преданията често са посещавани от ангели, за да получат някакво послание. Светещите скали сякаш били прозорци на някакво подземно царство, разположено може би в неизвестна пещера отдолу! Хората прекарвали по цели нощи в абсолютен захлас, загледани в светлината — прекрасна, величествена и непозната, носеща със себе си атмосферата на друг свят.

Това било ново откровение, нов вид светлина, чийто източник не бил огънят. Скалите излъчвали ярка светлина, достатъчно силна, за да освети лицата на взиращите се с невярващи очи хора. Макар че блестяла с часове без никакъв източник на енергия, тази студена скална светлина не изчезвала! Открилите странните скали вярвали, че са удостоени с чудодейно посещение и са получили отговор на изгарящи душите им въпроси.

От различни части на света започнали да се появяват разкази за светещите скали. Някои получили имена. Някои били свързани с един или друг светец. Трети просто получавали имената на онези, които са ги намерили, или пък на местността, в която били изкопани. Неколцина смелчаци се решили да ги изследват. Отделни парчета били отнесени в домовете им. Макар и отделени от основната скала, те продължавали да осветяват домовете с невижданата си студена светлина. Неумиращ огън. Студена, чиста и безкрайна светлина!

Повечето от камъните произлизали от познати райони, но въпреки това никой дотогава не ги бил забелязвал да светят. Съществували безброй възможности за наблюдение на яркото и спонтанно излъчване. На защо никой досега не е съобщавал за тези чудеса? Нима никой не е виждал светлините до този момент? Пастирите, които често минавали по тези места, кръстосвали едни и същи пътища от векове. И въпреки това никой от запознатите и с най-малката подробност на местностите не е виждал нищо необичайно. Тази дълбока и объркваща загадка формирала допълнително доказателство относно светещите камъни — доказателство, което ги обгърнало с още по-неотразима аура.

Очевидно било, че става дума за божествено вдъхновени събития, за истински нови сътворения. Това допълнително усещане още повече засилило славата им в общественото съзнание. Духовенство и монаси били омагьосани и смирени пред идеята, че науката и теологията не са отделни неща, както се приемало от повечето хора. Архетипът, фантастичното желание и материалната реалност се слели в едно цяло.

Светещите скали предричали наближаващото зазоряване — може би на нов Век на светлината! За хората от онова време феноменът бил материално доказателство на древната вяра. Славата на светещите кристали породила любопитна форма на култ. Приемани за божествен знак, те били показвани на всички, независимо от произхода им. Катедралите ги показвали на простия народ. Камъните се разглеждали като светини и към тях се отнасяли като с реликви. В дворовете на кралете се устройвали частни изложения, съпроводени с най-пищни литургии.

Те били ново обещание, мълчаливо успокоение. В атмосферата на благочестивото мълчание чудодейните камъни излъчвали своята нереална зелена или синя светлина за почуда на всички присъстващи, вперили благоговейни погледи в тях. Някои камъни били изключително ярки и според сведенията светлината им била много по-силна от светлината на пълната луна. В някои случаи се съобщава дори за яркост, наподобяваща слънчевата — и тези твърдения се потвърждават от видни авторитети от онова време. Хората, гледащи със страхопочитание камъните в потъналите в мълчание катедрали, очаквали метафорични отговори на въпросите си. Трудно можело да се помисли, че някогашните учени разделяли вътрешния свят и външната природа и наричали едното „фантазия“, а другото — „реалност“.

В ясната светлина на чудните скали имало някакво силно усещане за изгубен чист свят и неговата прекрасна искряща жизненост. Сякаш всички учени, приближили блестящите камъни, били обзети от някаква нова и поразителна атмосфера. Вперил поглед в изумително ярката и сякаш безкрайна светлина, човек имал усещането, че божественото проявление свети през „покварената материя“. Това била светлина от смъртта — пълна антитеза на парадигмата за огъня. За получаването на светлина не била нужна смъртта на нещо живо. Светлината не била плод на изгаряне на гориво, не представлявала душата на зелената гора. Тази материя не била „покварена“, а била съвсем друг рядък вид, описан в най-големи подробности единствено в древните легенди и предания.

С всяка нова находка на светещ минерал се добавяло поредното доказателство за древното вярване, че съзидателната светлина не е напуснала света на сълзите. Там, където смъртта властвала над всичко, светлината на тези редки камъни възвестявали радостната вест, че божествената любов продължава да се стреми към човечеството. Онези, които изучили и описали преживяното със светещите скали, със сигурност можели да сравнят яркостта им с яркостта на свещите и огньовете. А когато свързали светенето на странните скали с лунната и слънчевата светлина, това не е било израз на научен примитивизъм или емоционален изблик.

Изумяваме се, когато си дадем сметка колко много са били тези находки в зората на Ренесанса. Тайни алманаси и ръкописи, намирани с огромна трудност и често във фрагментарен вид, съдържат безброй разкази за тези открития — остатъци от забележителните събития от миналото, което винаги намира начин да превъзмогне забравата.

Умовете на учените размишлявали под въздействието на видяната мечта за нови технологии. Било нужно време, за да могат напълно да се разработят чудесата, които можели да се постигнат при подходящото използване на тези камъни. Дали камъните отговарят на мислите? Извършват ли действия от разстояние? Ще могат ли да се използват за вдигане на тежки предмети? Да направят човек невидим или неуязвим? Много показателно е, че онези, които търсели приложение за светещите камъни, използвали същите архетипове от легендите, които да насочват усилията им.

Сега мнозина се завтекли в планините да търсят светещи скали. Били открити множество разновидности, но само няколко излъчвали рядката светлина като намерените по-рано. Големи кристали флуорит и барит били откъртвани от склоновете на планините. След като се излагали на силните слънчеви лъчи, те били премествани в тъмни помещения за изучаване. В ръцете на секуларните учени, които търсели чисто механично обяснение на явлението, сравнително слабото лъчение на тези кристали си оставало неразгадаемо. Те не можели да се сравняват с намерените по-рано. Думите и логиката не успявали да обяснят онова, което им разкрила природата.

Учените от късния Ренесанс търсели по цял свят още образци на чудните светещи камъни. Били намерени множество примери на тези флуоресцентни феномени и на науката не й оставало нищо друго, освен да съпоставя данните. Търпеливо и методично била събрана огромна колекция от най-различни минерали и описания. И все пак, никоя от по-късните находки не можела да се сравнява с онези забележителни събития от миналото, когато били открити прочутите светещи камъни на Европа.

Подобно единодушно религиозно отношение към феномена не било наблюдавано никога повече. И наистина е любопитно, че силата на светене на намерените по-късно камъни — предимно барит и флуорит — не можела да се сравнява със светлината на откритите по-рано. Оригиналните камъни се появявали в дворовете на различни благородници през целия Ренесанс и всеки владетел жадувал да ги притежава. Техните появи и изчезвания следвали възхода и падението на силата им. Невъзможно било да се проследи местонахождението на тези редки камъни, чиято излъчвана светлина била толкова силна, че „плашела“. Други подобни открития в Европа така и не били направени.

При липсата на по-късни съобщения, тези камъни си остават необясними. От време на време някои от тях се появявали през следващите векове, но наистина големите източници на естествена светлина като че ли отново помръкнали. В това отношение ученият е изправен пред загадка. Каква е причината за тяхната поява и изчезване през вековете?

Нова светлина

Когато през 1669 бил открит елементът „phosphoro“, уплашеният алхимик Бранд се проснал на земята и започнал мълчаливо да се моли. Често го изобразяват именно в това положение в момента на откритието. Интересът към светещите камъни и други свързани с тях феномени винаги се повтарял всеки следващ век. Особено силно това се отнася за XVIII век, когато интересите били свързвани най-вече с биолуминесценцията. Светещи насекоми, плесени, корали, риби, гъби и т.н. Тяхната светлина не била нито вечна, нито силна. Въпреки това тя отново била приветствана, но не с религиозното страхопочитание, характерно за онези първи чудодейни прояви.

Появили се хора, които започнали да свикват с „разочароващата“ природа на търсенето и откритията. Тази тъжна тенденция се превърнала в „очакван резултат“ на вярата във всички въображаеми артефакти. Разочарованието и безнадеждността започнали да се свързват с търсенето на архетиповете в материалния свят. Въпреки това някои големи открития продължавали да отхвърлят този негативен светоглед и оправдавали онези, които все още очаквали заобикалящия ги свят да им поднесе нови и нови изненади.

В края на XVII век някой си Стийли открил тайнствен светещ камък в Кънектикът. Живеещият по онова време в Източен Хадъм Стийли попаднал на един наистина прекрасен скъпоценен камък, който според твърденията му излъчвал неимоверно количество светлина. Споделил на четири очи с хазяина си Ноултън, че скоро ще може да го достави тайно. Наричал камъка „гранита“ и обяснявал, че двамата могат да си поделят огромна сума и да забогатеят, стига да запазят тайната до подходящия момент. Очевидно Стийли намеквал, че е открил голямо находище на белия материал и така засилил нетърпението и очакванията на хазяина си.

През нощта Стийли донесъл в пансиона „белия заоблен гранит“, увит в дебело парче плат. Въпреки опитите си да скрие камъка, той светел с изключително ярка пронизваща светлина. В тъмното светлината ставала толкова невероятно силна, че сякаш засенчвала слънчевата. Камъкът бил скрит в мазето на къщата, „където нямало никакви прозорци“. Там Стийли „работел върху него нощем“, като го подлагал на въздействието на различни химикали.

Въпреки дебелите каменни стени, светлината „се излъчвала направо през тях“ и стигала до поляните навън. Пронизващата й сила била толкова голяма, че цялата къща сякаш се осветявала от пожар и се виждала от голямо разстояние. В допълнение към тази мистерия, около къщата и камъка се разнасяли високи и продължителни звуци, наподобяващи гръм. Стийли заявил, че звуците излизат от камъка. Той се трудил върху него всяка нощ, докато станало невъзможно да се пази тайната от съседите. Ноултън решил, че камъкът е омагьосан с някаква индианска магия и гневно предупредил Стийли да престане със злите си деяния.

Стийли увил камъка в оловен лист, маскирал се и избягал с кораб от града. Силната светлина на камъка, съпроводена с мощна буря, разкрила тайната му. Смята се, че суеверните и изплашени от проклетия камък моряци просто го изхвърлили заедно с притежателя му през борда. Стийли така и не стигнал до Англия. Камъкът, естествено, се изгубил.

Загадъчният голям камък бил изкопан от склоновете на един хълм, който бил добре познат на жителите на Източен Хадъм. Водейки се по описанията на вече покойния Стийли, местният свещеник открил мястото. Свещеникът е същият господин, човек с безукорен характер и пословична честност, който по-късно описал цялата случка. Той разказва за загадъчния гранит като за реално съществуващ факт с абсолютна увереност.

Свещеникът споменава, че върхът на хълма често се превръща в прицел за мълниите и че често се чували силни гърмежи независимо какво е времето. Коренното население смятало цялата местност за свещена, а пуританите вярвали, че хълмът е свърталище на зли сили, ужасно се страхували и го заобикаляли. Никъде другаде не се съобщава за странната субстанция.

Макар и да изглеждат напълно фантастични, подобни камъни били виждани в Нова Гвинея от множество търговци, който успели да проникнат във високите части на планината Вилхемния. Тези авантюристи разказват, че местните селяни използвали големи „каменни топки“, с чиято светлина прогонвали нощния мрак. Огромните светещи камъни били изключително ярки и приличали на „окачени луни“. Изпълвали околната джунгла с лъчите си и придавали на цялата местност странен сюрреалистичен вид. Когато открили източниците на светлина, участниците в експедицията били поразени. Огромните бели топки, разположени на високи подставки, светели със силата на електрически лампи. Светлината им не отслабвала с времето.

Друго такова сведение ни дава прочутият австралийски писател Йън Айдрийс. Докато му разказвали историята на страната си, старейшините на аборигените споменали за „боояс“. Това били големи каменни топки, които светели със свръхестествена магическа светлина. Знаело се за три подобни каменни „скиптъра“ в района. Разположените на високи подставки от бамбук боояс излъчвали толкова ярка светлина, че тя буквално обгръщала всичко наоколо. Когато се издигал към небето, камъкът проблясвал със студена зелена светлина и по този начин се „зареждал“. Селата се осветявали със зеленикавобялата светлина, която била толкова ярка, че се виждала далеч в морето.

В дневника на конквистадора Барко Центенера от 1601 г. се разказва за подобен (ако не и същия) каменен светилник във формата на топка. Действието се развива в град Гран Моксо в Парагвай. Споменава се за откриването на огромен каменен пиедестал с височина около 7–8 метра, върху който била поставена огромна каменна топка, която блестяла толкова ярко, че осветявала намиращото се наблизо езеро и населения район.

Английският полковник П. Х. Фосет съобщава за слуховете за градове в същите южноамерикански джунгли, чиито жители използвали подобни странни начини да осветяват домовете си. Говори се за абсолютно същата странна студена зелена светлина, излъчвана от поставени на високи стълбове каменни топки. Известният с крайната си честност полковник Фосет жертвал живота си, докато търсел руините на тези изгубени градове. Според него това били „съвременни останки“, запазили забравеното знание на много по-древни цивилизации.

Има хора, които твърдят, че са се сдобили с парчета от тези легендарни камъни. Прочутият художник символист Николай Рьо — рих предприел през 1925 г. пътешествие в Монголия, след като научил от монаси за съществуването на прочут камък, „паднал от Орион“. Успял да се сдобие с камъка в манастира, където се пазел, и започнал да твърди, че е открил изумителните му способности да разширява ума. Николай и Елена Рьорих съпроводили парче от камъка до един съседен манастир, където бил поставен в специално хранилище.

Рьорих пише, че тези свещени камъни, елементи от първичния свят, излъчвали ясно изразена съзнателност. Монасите говорели за способността им да „запазват мира и да издигат съзнанието във всички посоки“. В онези планински земи неподвластните на времето традиции са запазили онова, което е било изтрито през вековете в Европа. Възможно ли е това да е същият камък, за който съобщава Марко Поло? Или някой от „магическите камъни“, използвани от предстоятеля Йоан? Семейството се завърнало у дома и кодирало истината за забележителната находка в серия изпълнени с мистика книги („По кръстопътищата на Изтока“, „Легенда за камъка“, „Дом на светлината“).

Електрически скали

Съвременната специализирана литература е изпълнена с безброй изследвания върху феномените на луминесценцията и фосфоресценцията. Всички те търсят механистични обяснения за забележителната способност на някои материали и апарати да излъчват светлина. Въпреки тези академични спекулации, феномените на излъчването на светлина и фосфоресценцията изразяват самата същност на най-съкровените ни мечти и свързаните с митовете желания. Странни светлинни източници от дълбините на легендарните постижения на древната магия, завладяващите архетипове, които надхвърлят нашите обикновени интелектуални търсения. Въпросът защо самото им споменаване ни изпълва с огромно страхопочитание има далеч по-дълбоки корени.

Всяка следваща технологична епоха неизбежно се съпровожда с появата на нови забележителни светлинни източници. От втората половина на XIX век до средата на 30-те се появили какви ли не устройства за осветление. И макар че огромната част от тези „светилници“ принудително генерирали енергия, имало и такива, за които това не се отнасяло. По-нататък ще видим, че легендите за „изгубените магически елементи“ и „светещи скали“ се основават на истина.

През 1910 г. електроинженерът д-р Томас Хенри Мъри започнал проучвания върху въздушните генератори на статично електричество. Успял да получи годна за употреба електрическа енергия от електростатичното поле на Земята. Мнозина други изследователи получили подобни резултати във века преди д-р Мъри. Архивите са пълни с патенти на „въздушни батерии“ (Вайън, Уорд, Дюи, Паленскар, Пенък, Плаузен). За забележителната им ефективност трябвало само да бъдат издигнати на подходящо място. Всеки модел се различавал по начина, по който извличал електричеството от атмосферата. Някои от тези въздушни батерии задоволявали енергийните потребности на малки фабрики и телеграфни станции.

Д-р Мъри бил запленен от идеята за добив на електрическа енергия направо от околната среда. Първите му примитивни опити го възнаградили със скромно количество електричество от първата му въздушна батерия, което било достатъчно да произведе щракащи звуци в телефонна слушалка. Започвайки с това устройство, д-р Мъри постепенно го развил до степен да извлича достатъчно електричество, за да запали малка неонова „дъгова лампа“. Бил окуражен, но не и доволен от резултатите. Трябвало да има начин да се добива много повече енергия от въздуха.

Системите, извличащи статично електричество, задължително са издигнати високо във въздуха и заемат много голямо пространство. Някои дизайнери използвали големи балони, в които поставяли кондензатори. Други просто използвали неподвижни структури — големи екрани, поставени на върха на някоя планина, или високи стълбове. Бенджамин Уорд използвал поразителния „насочващ парашут“, който „подкарвал“ електростатичните ветрове. При събирането на електростатичните заряди въздушните батерии зависели от повърхността и площта на структурите, върху които се намирали. Колкото по-голямо било устройството, толкова по-голяма била и наличната електрическа мощност. Мъри искал да миниатюризира тези конструкции. А за тази цел се нуждаел от революционно нов подход към проблема.

Докато изучавал изходната мощ на устройството си, той открил една особеност на естественото статично електричество, която поради една или друга причина била пропусната от останалите изобретатели на въздушни батерии. Електростатичната мощност пулсирала. Разбрал за това „статично пулсиране“, докато слушал през свързаните към телефонните жици слушалки. Шумът се появил като равномерно силно бучене. Първата „вълна“ заглъхнала, следвана от многобройни „отливни вълни“. След малко всичко се повторило. Статичното електричество прииждало „като океански вълни“. И наистина, предизвикваният от него „бял шум“ звучал като прибой!

Тези особени вълни не се появявали „с точността на часовник“, а точно като океанските вълни следвали свой собствен график. Д-р Мъри бил убеден, че изпълвали целия свят. Стигнал до заключението, че те представляват естествения „ритъм на вселената“. Тази заинтригуваща характеристика предполагала, че малки количества пулсиращи електростатични заряди могат да се използват за предизвикването на силни вибрации в голям „резервоар“ на напрежение. Получената по този начин енергия би могла да се използва за промишлени цели. Но експериментите в тази насока не се оказали много обещаващи.

Д-р Мъри смятал, че естествените електрически енергии на Земята се получават от минералите в нея, и затова започнал усърдно да ги изучава. Където и да отивал, първата му работа била да започне да събира минерали. Постепенно събрал доста внушителна колекция. Всеки от образците бил изследван в малката му лаборатория, с цел да се открият евентуални нови електрически свойства, които биха могли да покажат доколко идеята му е правилна.

В първите му предположения имало известна истина. В зората на радиото за улавянето на сигналите се използвали кристали. Тесла е може би първият, който обявил, че кристалите на селения са в състояние да уловят особените лъчи, с които се занимавал по онова време. По-късно различни изобретатели твърдели, че са „открили“ метода за регистрация на сигналите чрез кристали.

Този действително солиден метод използва кристали за „улавяне“ на радиосигнали. Тънки жици (наричани „котешки мустаци“) се заканват към специфични „чувствителни точки“ на повърхността на кристала и се настройват с помощта на малка макара. С помощта на този детектор могат да се улавят радиосигнали, без да се използват батерии. Когато се включи към антена, заземен прът, тунер и слушалки, получената „кристална система“ се превръща в средство за получаване на силни радиосигнали. Мнозина от нас сме имали такива устройства като деца. Те са все още популярни и могат и до днес да се купят за няколко долара.

Тъй като кристалите били ключът към по-доброто приемане, експериментаторите се заели да претърсят минералния свят за нови и по-чувствителни кристали. Ранните списания по радиотехника обяснявали на нетърпеливите ентусиасти как да монтират специалните радио чувствителни кристали. Имало няколко любими видове, по които залитали повечето любители. Главният фаворит бил галенът — сребристосиният кристал с блестяща, приличаща на метал отразяваща повърхност. На второ място се нареждал пиритът, известен също като „златото на глупците“. Като радио детектор, пиритът дава доста силен сигнал. Някои предпочитали молибденита — кристал, който е особено чувствителен към инфрачервените лъчи, както и към радиосигналите. Аматьорите винаги опитвали нови и нови видове, за да решат кой усилва получените сигнали най-много и осигурява най-чисто приемане. Всеки си имал любим кристал. Малцина обаче знаели защо в това търсене на „светещи кристали“ се криела мистерия!

С напредването на технологията някои изследователи открили, че при комбинирането на кристалите се получава по-добро усилване. Когато парчета карборунд и силиций се закрепят едно до друго с малки пружини в метална тръба, сигналът става невероятно силен. Батерии със слабо напрежение превръщат тези минерални детектори в усилватели — първите по рода си приемно-предавателни устройства. Били направени доста опити с биминерални и биметални хибриди, които показали добри резултати. За още по-силно увеличаване на силата на сигнала се използвали най-различни комбинации — минерал метал, минерал, минерал и дори множество минерали, свързани за два различни метала.

В някои детектори се използвал радиоактивния минерал карнотит. Това много засилвало проводимостта, което пък водело до невероятно усилване на сигнала. Същият резултат се получавал и когато въздушните батерии и котешките мустаци са свържат с аутонит — друг слабо радиоактивен кристал. Имало дори малки фирми, произвеждащи синтетични кристали („радиоцит“ и „русонит“). Твърдяло се, че използването им давало най-добри резултати. Постепенно в списанията започнали да се появяват и множество други чувствителни материали — естествени и редки, както и синтетични.

В светлината на всички тези чудеса частни и правителствени лаборатории започнали истинска надпревара в изучаването на минералния свят. Отново било направено откритието, че този свят не е никак прост, а загадъчен и специфичен за конкретното място. Всяко находище се характеризирало с уникални комбинации и смесица на минерали. Характерните особености на един и същ минерал могат да варират в зависимост от местонахождението му.

Галенът например съдържа следи от специфични елементи, които са напълно различни според находището. Оказало се, че галенът от някои находища в Канзас дава изключително чист и силен сигнал. Тази богата на германий разновидност далеч превъзхожда останалите образци на същия минерал. Освен това, кристалите от Канзас се различават и по външен вид от откритите другаде с характерния си синьо-зелен оттенък.

Земна енергия

Кристалните композиции били водещата радио технология в началото на XX век, макар че слушането на радио през подобни устройства е тръпка и до днес. Звуците са изненадващо ясни и силни. Един възрастен съсед разказваше как прачичо му успял така да настрои приемника си, че „музиката се чуваше из цялата къща“. Повечето радиоприемници с кристали били без захранване. Написаните за тях студии са достатъчни за събирането им в няколко обемисти тома.

Аномалната сила на получените чрез кристалите радиосигнали е тясно свързана с дизайна, проводимостта, качеството на кристала, площта на антената и заземяването. В много случаи може да се мине и без антена, стига заземяването да е „правилно“. Всъщност приемането на сигнали е възможно без антена, но не и без заземяване. В случая важна е именно връзката със земята.

Аматьорите отново откриват, че специфични точки на земята излъчват радиосигнали, които са достатъчни, за да захранят високоговорители! Неотдавна трима независими изследователи показаха, че сигналите от кристално радио единствено чрез заземяване са шокиращо силни. Получената от приемниците мощност била толкова голяма, че се наложило да се сложат колони с възможност за намаляване на звука!

Според съобщенията, получените чрез кристалите радиосигнали всъщност като че ли „стават по-силни“ с времето. Това странно засилване е било отбелязано от множество изследователи. Схемата следва „вегетативния растеж“, наблюдаван от Райхенбах при неговата енергия од и открит от Стъбълфийлд в неговите „земни електрически вълни“. Вегетативният растеж се проявява като постепенно усилващ се сигнал, който при максималната си мощност достига до плашещи величини. В един от случаите сигналът бил толкова слаб, че имало нужда от слушалки. В рамките на няколко дни обаче слушалките трябвало да се заменят с малък високоговорител, който на свой ред отстъпил на доста по-голям. Накрая се налагало големият високоговорител периодично да се изключва, защото съседите започнали да се оплакват от „нетърпимо гърмящия звук“. Тук имаме вегетативно усилване на сигнала, а не някаква електрическа характеристика.

Кристалният радиоприемник може да се разглежда като тунер на кристална од, при който радиосигналите и другите електрически стойности са само епифеномени (Майнке). Да си спомним, че Райхенбах се е надявал да използва од в неизискваща електричество технология и че въз основа на това по-късните пионери в областта на радиониката успели да проектират приборите си. Инженерите от началото на XX век все още не разбирали активната поява на тези фундаментални енергии във веригите им, както го правели предшествениците им в телеграфната индустрия.

Идеята за получаване и използване на „земна енергия“ е обвита в секретност. Какво би станало с нефтените компании ако дори само заподозрат какво огромно количество може да се вади направо от земята в определени точки? Тази енергия започнала да се „появява“ в годините на телеграфа. Доброто разполагане на заземяващите плочи позволявало на линиите да работят със захранване единствено от земята. Някои телеграфни линии продължавали да работят, макар че батериите им били „изсъхнали и мъртви“ от години! Още като тийнейджър разговарях с един инженер, който е виждал подобна работеща система. Гледката толкова го впечатлила, че успяла да развие онзи рядък интерес към неизвестното и до края на живота си човекът не престана да се интересува от подобни аномалии. Множество статии от XIX век описват феномените в най-малки подробности.

Принципът може да се демонстрира с помощта на заземени пръти и галванометър. Да, в земята наистина има огромно количество енергия, достъпна само на определени места. Но истинският и фундаментален характер на тази енергия е под въпрос. Повечето висококвалифицирани изследователи отбелязват, че земната енергия не „започва“ като електричество. То се появява едва след няколко естествени етапа на трансформация. Вегетативен растеж. За него свидетелстват и старите телеграфски линии, при които измерената електрическа мощност не е достатъчна за активността, която се наблюдава по-късно при компонентите им. Особено много това важи за забравените химически телеграфни системи, при които успешното предаване на силни сигнали едва ли се дължало на електрическия ток.

Забравеното умение за избиране на „специални места на земята“ започнало да се възражда сред радиолюбителите. На земята няма две точки, които да са напълно еднакви. Можете да се убедите сами, като се поразходите из градината около дома ви с две метални пръчки и прост галванометър. Опирането на въглеродната и желязната пръчка до земята регистрира токове САМО когато попаднете на определена точка. Невероятно е, че някои от изключително активните точки се намират непосредствено до такива, при които датчиците изобщо не реагират. Ефектите забележимо се засилват, независимо от разстоянието между прътите.

Тези ефекти по никакъв начин не могат да се определят като „електролитни“ или „батерийни“, тъй като условието за най-добро извличане на енергия по този начин е сухата почва. Ефектът изчезва, когато почвата се напои с дъждовна вода. Нещо повече — измервателният уред ще „закове“ единствено когато е направен правилният контакт. И ще продължи да показва стойността, докато не се махнат пръчките. Подобни електрически разряди могат да продължат цели месеци!

Махането на пръчките води до още по-поразителен феномен. Датчикът пада до нула и не отчита отново, дори да поставите пръчките на абсолютно същото място. Достатъчно е дори само да повдигнете за миг едната пръчка. Земната енергия се оттегля по начин, предполагащ „биологично раздразнение“. Можете лично да си доставите удоволствие и да се убедите във всичко това със съвсем прост апарат.

Шведският камък

През 1911 г. д-р Мъри заминал за Швеция като мисионер на мормонската църква, като през лятото посетил родителите си. Често правел излети из прекрасните зелени ливади и сините планински хребети, по време на които търсел и събирал още минерали за колекцията си. Именно тук, в историческото отечество на гномите, попаднал на неочаквано съкровище. И именно този момент от биографията го отделила от легендите и преданията.

По време на една от експедициите си д-р Мъри открил мек сребристобял минерал, който веднага привлякъл вниманието му. Въпреки големите трудности, които срещнал при събирането на нужните инструменти и за най-прост лабораторен анализ, Мъри открил, че сребристите парчета имат способността да изправят тока. Когато сребърните клеми докоснали минерала, камъкът предавал тока от батерията в една посока. Мъри сметнал, че минералът може да се окаже подходящ като нов материал за радио индустрията, така че се запасил с достатъчно количество от него, преди да потегли обратно към Америка.

Д-р Мъри така и не споменава никакви подробности около „откривателската“ част на тази история. Просто споменава, че е добил минерала от два различни източника в Швеция. Първите образци били кристали, намерени в оголената скала на склона на един хълм. Вторият — фина бяла пудра — бил събран от някакъв железопътен вагон в Абиско. Двата материала били идентични по състав. Няма съмнение, че д-р Мъри умишлено крие местоположението на находищата и е възнамерявал да ги използва в бъдеще.

Надареният с изключително странни електрически свойства камък се оказал голяма изненада. Д-р Мъри го използвал като кристален детектор на радиосигнали и бързо открил няколко неочаквани феномена. Минералът толкова много усилил сигналите, че токът унищожил слушалките му. След това Мъри настроил изходната мощност така, че да е подходяща за много силен високоговорител. Изборът, на която и да е станция водел до получаването на изключително силен звук без нуждата от външно захранване! Фактът, че кристалните радиоприемници не се нуждаели от външно захранване, за да постигнат тези нива на активност, подсказал последвалите експерименти. Преценката му за минерала е мистична. Объркващият му коментар дотогава нямал аналог в света на електротехниката.

„Попаднах на способен да улавя радиовълни минерал със свойства сам да усилва сигналите.“

Освен това наблюдавал ярки синьо-бели искри, танцуващи по жиците около минерала. Мистерия! Невероятно! Камъкът предизвикал куп теоретични „проблеми“. Всяко устройство „със способност само да усилва сигналите“ би трябвало да черпи енергията си отнякъде. Но какъв е тогава източникът на „шведския камък“? Такъв просто нямало.

Без да е в състояние да открие отговора, д-р Мъри модифицирал теорията си за земното електричество. Стигнал до заключението, че естественото земно електричество изцяло се дължи на особени минерали, подобни на намерения от него. Минералите, разсъждавал той, могат да модифицират някакви по-фундаментални енергии на земята. При този процес се натрупва електрическо напрежение, което е и причина в Земята да има постоянно електричество. Това може би обяснява и защо статичния заряд на Земята „приижда“ на отделни вълни. Каквато и енергия да натрупва заряда в минералите, тя е очевидно пулсираща.

Това особено поведение на минерала било напълно безпрецедентно. За него не съществували никакви електрически обяснения. Въпреки неспособността си да проумее защо камъкът е способен на подобни чудеса, д-р Мъри продължил експериментите си. В процеса на работа направил няколко модификации на първоначалната си теория. Основавайки се на силната си интуиция, през 1914 г. той завършил докторската си дисертация, в която постулира съществуването на „море от енергия“, което в бъдеще може да задоволи всички енергийни нужди на човечеството.

Звездните пещи

Всички тези събития са от недотам познатите години от младостта на д-р Мъри. Оженил се през 1917 г. Сменил няколко работни места като инженер, като не преставал да преследва мечтата си да открие начин за извличане на енергия от земята. Между 1914 и 1921 г. д-р Мъри не бил в състояние да продължи с експериментите си — работата и семейният живот поглъщали цялото му време. Кариерата му била доста престижна за времето си. Работел едновременно като конструктор и инженер за Енергийната и осветителна компания на Юта, инженер на строителна компания „Феникс“, заместник главен инженер на строителната компания „Арастард“, както и главен инженер на отдел в телефонната и телеграфна компания „Маунтин Стейтс“.

Обхванат от внезапно вдъхновение, той се заел да работи с открития от него минерал и усъвършенствал измайстореното вече устройство — цилиндър с диаметър 20 см и височина 15 см. С помощта на антена и добър заземителен прът д-р Мъри успешно захранил 100 ватова лампа с нажежаема жичка и 655 ватов нагревател. Било установено, че с по-дълбоко забити заземяващи пръти се получава по-ярка светлина. Светът чул за д-р Мъри през 1925 г., когато започнал да прави чудеса с новия си „енергиен приемник“ в Солт Лейк Сити.

Няколко местни жители били свидетели на експериментите му. Видели, че мощността се засилва, когато пръчките за заземяване се забивали по-дълбоко. Мъри се обърнал към някои утвърдени учени с надеждата, че откритието му ще бъде разгледано обстойно в някоя по-голяма научна лаборатория. След това се сетил, че най-разумно е да установи връзка с представители на енергийната промишленост, които биха имали интерес да разгърнат революционната му технология.

През октомври 1925 г. д-р Мъри поканил представители на клона на „Дженеръл Електрик“ в Солт Лейк Сити, за да представи официално откритието си. Демонстрациите протекли като предишните. Д-р Мъри показал, че изваждането на пръчките от земята или свалянето на антената води до намаляване на мощността, което доказва, че източникът й е външен. Действието на устройството било наблюдавано и от неколцина квалифицирани представители на университета „Брайгъм Йънг“. Д-р Мъри позволил на инженерите да огледат и разглобят цялото устройство, за да се убедят, че няма никаква измама. Те дори отворили цилиндъра, за да се уверят, че вътре няма скрити трансформаторни макари или батерии, които да произвеждат огромното количество енергия. По време на тези обстойни прегледи не била установена никаква измама. Единственият компонент, който д-р Мъри така и не показал на останалите, бил с големината на джобен часовник. В него се намирал безценният „шведски камък“.

По един странен и особено забележителен начин д-р Мъри открил вечния светилник! Откритието му сварило авторитетите напълно неподготвени. Заетите да наглеждат и предпазват всяка неизменна догма и самовлюбена институция йерарси буквално останали без почва под краката си. Академичните авторитети заявили, че устройството на д-р Мъри просто получава енергията си от електропроводите или местните радиостанции и поискали да го отнесе на различни други места, за да може да се засече истинския източник на енергия и да се установят работните критерии на устройството. Заявили, че не може да става и дума за промишлено производство на устройството, докато не изпълни тези изисквания.

Обиколилите целия щат с надеждата да компрометират откритието академици били поразени от факта, че устройството продължило да работи. Било невъзможно да се намери място, където мощността му да намалява и най-малко. Устройството работело и по време на снежни бури и проливни дъждове, както и в дълбоките шахти на мините. Запечатано в метален сандък, то било откарвано на много километри от далекопроводите и качвано високо в планините, където нямало никакви радиосигнали.

Навсякъде устройството запазвало изходната си мощност напълно непроменена. Обикновено в тези затънтени райони се изпитвали едновременно пет лампи с мощност по сто и петдесет вата, ръчна ютия с мощност хиляда вата, нагревател и вентилатор. Самият Мъри искал да провери дали устройството му ще бъде в състояние да задвижва самолет или подводница. Монтирали го на самолет и го потопили във водонепроницаем контейнер на дъното на езеро. И в двата случая изходното напрежение си останало същото.

По време на една от демонстрациите пред група инженери била наблюдавана продължителна тъмносиня искра с дължина около 20 см. Инженерите били страшно изумени, тъй като искрата изскочила от единия от изводите и се разредила във въздуха. Всъщност в един момент притокът на енергия станал по-силен от възможностите на приемника. Очевидно енергията идвала „отвън“. По-късно се оказало, че синята искра представлявала ток, способен да проникне през няколко дебели стъклени прегради.

Някои анализатори идентифицират това явление с „високочестотна електростатична“ енергия, но заключението им е невъзможно — преминаващият през стъкло ток можел да извършва същите енергийни чудеса, каквито би показал и ако преминаваше през проводник. В такъв случай, въпросът е да се открие истинския характер на изходящата енергия на приемника. Дали става въпрос за разновидност на електростатичната енергия? Или за някакъв съвсем друг „вид“?

От този момент д-р Мъри започнал много ревностно да пази детектора си. Новият компонент вече не бил с размерите на джобен часовник. Модифицираният детектор приличал на нещо като малък огнеупорен съд с плътно затворен капак. След всеки опит Мъри го изваждал и го прибирал в джоба си. По-късно той разкрил характера на компонента и заявил, че в него се има част от мекия „шведски камък“ и „някои допълнителни добавки“. Само неколцина от най-приближените му помощници били допускани до тази част. В нея обаче нямало нищо повече от онова, което било показано на чертежите му. Цялата тайна била в характера на изгубения чудодеен минерал. Светещият камък. Що за истина е научил д-р Мъри?

Как е успял да трансформира устройството си в същинска електроцентрала?

Космически лъчи

Години преди тези демонстрации липсата на адекватни научни обяснения на феномена принудили д-р Мъри да се впусне в изследвания. Подготовката на дисертацията му изисквала доста богата лична библиотека, която започнал постепенно да събира. Междувременно си осигурил няколко редки издания върху радиоактивността, публикувани около половин век по-рано. В тях били изложени теориите на Тесла и д-р Гюстав льо Бон, които писали доста обширно по темата.

Теорията на Тесла за радиоактивността никога не е била оценена по достойнство, независимо от факта, че той бил първият, който успял да покаже съществуването на космическите лъчи. Когато след известен период на усилени проучвания Тесла обявил откритието си, станал обект на подигравки и нападки от страна на цялата американска научна общност. Но много преди изследванията на Хенри Бекерел и Мария Кюри в областта на радиоактивността, Тесла издигнал идеята, че материята спонтанно се превръща в енергия. Този процес, твърдял той, е вечен. Цялата материя се пронизва, бомбардира и дезинтегрира от постоянен външен поток „космически лъчи“. Процесът осезаемо се засилвал през деня, защото според Тесла тези лъчи идвали от Слънцето. Те притежавали невероятно голям електрически потенциал.

Тесла споменава потенциали, надхвърлящи „сто милиона волта“ и твърди, че ги е измерил със „специални“ детектори. Възможно е да става въпрос за детектори от селений или вакуумни лампи като използваните в патентите му за радиоприемници. Заредените частици непрекъснато бомбардират всички материали и благодарение на това можела да се наблюдава радиоактивността. Тесла твърдял, че цялата материя се намира в състояние на постоянен разпад. Най-плътните метали най-лесно се идентифицират като „радиоактивни“, защото представляват „по-добри мишени“. Радиоактивността според тази гледна точка е манифестация на външно въздействие. Тесла твърдял, че истинският източник на радиоактивността се намира вън, а не вътре в материята. И че той е именно тези лъчи, идващи „от космическото пространство“.

Тесла определя космическите лъчи като подобно на светлината лъчение с огромна проникваща мощ. Те нямат нищо общо с обикновените космически лъчи, открити от Гокел (1910), Хес (1912), Кьолхорстер (1913) или Робърт Миликан (1925). Тесла смятал, че това подобно на светлината лъчение е най-сериозният източник на енергия за реално приложение. Според него енергията му многократно надхвърля тази на „частиците“ на космическите лъчи.

Когато Мъри прочел тези идеи, като че ли попаднал на част от пъзела, който досега му се изплъзвал. Един друг изследовател и съвременник на Тесла развил теорията за радиоактивността като „външното бомбардиране“ и привел експериментални доказателства. Белгийският физик Гюстав льо Бон изучавал с особен интерес ултравиолетовите лъчи и радиоактивността. Експериментите му го довели до заключението, че енергийното бомбардиране е пряк причинител на радиоактивността и това му давало възможност да и влияе. Успял да намали радиоактивността на някои материали чрез прости физически манипулации. Нагряването например чувствително забавяло радиоактивното разпадане на радиевия хлорид — нещо, смятано от физиците за невъзможно.

При опитите си Льо Бон нагрявал радия до червено. Всеки път се наблюдавало едно и също намаляване на радиоактивното излъчване. Льо Бон открил, че е в състояние да изолира радиоактивния агент в решетката на радия — блестяща газообразна „еманация“, която можела да се кондензира в течен въздух. Вследствие на това радият се денатурирал, но ставал отново активен, когато се изложи на въздействието на бомбардиращи лъчи. След загряването били нужни двадесет дни, за да може радиоактивността му да достигне максимума си.

Д-р Льо Бон бил смаян до дъното на душата си, когато колегите му заявили, че „радиоактивното разпадане е неизменно“, с което буквално преиначавали фактите за сметка на теорията. Много добре разбрал докъде ще доведе в крайна сметка погрешната им логика, когато за източник на радиоактивността била посочена „вътрешната нестабилност“ на елементите. Като се отделяли още повече от теорията за външната енергия, те на практика губели много повече, отколкото си представяли.

Льо Бон възразил, когато физиците започнали да отделят тежките метали като „единствените“ радиоактивни елементи — та нали вече недвусмислено показал, че „цялата материя е в една или друга степен радиоактивна“. Той е първият, писал за преобразуването на обикновената материя в лъчи — процес, който смятал за постоянен. Показал, че лъчението от обикновената материя може да се измери. Льо Бон заявил, че причината цялата материя спонтанно да излъчва не се дължи на това, че е замърсена с тежки радиоактивни елементи, а защото е подложена на бомбардиране от външни лъчи с особени свойства.

Това постоянно бомбардиране от външния източник водело до постоянно освобождаване или „излъчване“ на енергия. Тъй като разпадането на материята се получавало под въздействието на фокусирана слънчева светлина, той отначало посочил за причина някакъв специален фотоелектрически ефект. Впоследствие обаче решил, че при този процес ядрата се дезинтегрират, което наложило търсенето на нов и „разширен“ фотоелектрически ефект.

Разпадането на материята и превръщането й в енергия били описани в няколко труда на Льо Бон. Той говори за процес на конверсия, който може да бъде наречен единствено „фото ядрен“. Изказал предположението, че фото ядрени реакции се извършват във всяка материя, осветявана от слънцето. Самата светлина била в състояние да превърне обикновената материя в енергия. Излагането на фокусирана слънчева светлина можело нагледно да превърне някои леки метали в „енергийни еманации“.

Льо Бон открил онази част от слънчевия спектър, която първа проявила преобразователна способност — крайната част на ултравиолетовите лъчи. По време на експериментите си той насочвал силно фокусирана слънчева светлина върху метални плочи и в резултат се появявала забележително силна електростатична радиоактивност. На естественият процес на радиоактивност у всички материали преминавал без помощта на експериментатори. Коя била онази част от слънчевия спектър, която би могла непрекъснато да бомбардира материята и да предизвика наблюдаваната радиоактивност у всички метали?

Льо Бон заявил, че съществува невидима и силно проникваща част от слънчевия спектър, чиято мощ е в състояние да прониже и жилищни сгради. Тази част се намирала извън видимия спектър, след ултравиолетовите лъчи. С помощта на специални чувствителни емулсии Льо Бон демонстрирал уникалната същност на тези загадъчни лъчи. Той показал, че може да прави панорамни снимки направо през стените на лабораторията си. Льо Бон разграничавал тези лъчи от обикновените инфрачервени лъчи. Наричал ги „тъмна светлина“, идентифицирайки я с луминесценцията на од на Райхенбах. „Тъмната светлина“ според него е част от слънчевия спектър, който може да проникне във всяка материя и да я дезинтегрира.

Фотоядрени реакции

Радиоактивността е много бавен процес. Елементите не се изпаряват всеки ден в някакъв бърз и неконтролируем процес на разпадане. Огромните количества освободена енергия не намалява осезаемо масата на материала. Защо разпадането е толкова бавно и умерено? Какви природни условия контролират този иначе унищожителен процес на разграждане на материята?

Според д-р Льо Бон, при фото ядрената реакция има и особена „взаимосвързаност“ между елемента и лъча. Всеки елемент отговаря на специфични серии светлинна енергия. Дезинтеграцията започва само когато отделният елемент бъде бомбардиран от точно определен лъч. Не е нужно лъчът да попадне върху елемента. Достатъчно е само да се намира в близост до атомите му, за да стимулира започването на процеса.

Дезинтегрираните атоми могат да произведат много характерни частици, сили и лъчи. Тези продукти и естеството на радиоактивното разпадане се определят от отделния елемент и от специфичния за него резонантни лъчи. Възможно е изкуствено да се предизвика реакция, стига да се подберат подходящите елементи и лъчи. Не всяко лъчево попадение върху даден елемент слага началото на фото ядрената реакция — необходими са специфични лъчи и специфични елементи, един вид „щастливо стечение на обстоятелствата“. Нещо повече — от експериментите станало ясно, че това бомбардиране представлява истинска реакция, а не прост сблъсък между лъч и материя.

Според Льо Бон интензивността на бомбардиращите лъчи не е важна. Когато тъмните ултравиолетови лъчи взаимодействат с подходящия „резонансен“ елемент, елементът освобождава същите лъчи. Фото ядрената реакция представлява много мощна електронна реакция — това показва внимателното й теоретично изследване. Наблюденията сочат, че подходящите фотони от космоса стимулират електронни каскади в специфични елементи. Всеки фотон е в състояние да стимулира емисия на безброй други във верижна реакция, която да доведе до пълното разпадане на материала.

При тази верижна реакция се разпадат голям брой атоми. Единствено присъствието на „замърсявания“ блокира непрекъснатото разпадане на някои елементи. Фото ядреният процес представлява верижна реакция, която е далеч по-важна от другите видове реакции, дължащи се на изпускането на бавни неутрони. Тъй като един-единствен подобен лъч е в състояние да стимулира разпадането на огромен брой атоми, дори и най-обикновените материали излъчват енергия. Единствено нееднородния характер на слънчевата светлина и разсеяните лъчи не позволяват унищожаването на всички земни елементи. Въпреки това случаите, в които подходящите елементи и лъчи се дезинтегрират „резонантно“, са достатъчно високи, за да е налице поддаваща се на измерване радиоактивност на цялата материя.

Д-р Льо Бон твърди, че съществуват слънчеви лъчи с далеч по-голям потенциал от ултравиолетовите. Стимулирането на радиоактивните емисии се извършвало на „последователни етапи“. Пълното разпадане на материята се получавало, когато много специфични гама-лъчи се съчетаят с подходящите елементи. При такива ултрафотоядрени реакции се отделяли невъобразими количества енергия и самите реакции били „цялостни“. При разпадането не се получавали междинни частици.

И така, пълното разпадане на даден елемент може да се предизвика единствено от специфични гама-лъчи, които превръщат материята в чиста енергия, без междинни частици. Следователно реакциите при отсъствието на въпросните лъчи са „непълни“ — много по-слаби от възможното „пиково“ превръщане на материята. Тези непълни реакции водят до появата на различни частици и лъчи, които физиците наричат „радиоактивност“.

В продължение на тезата си Льо Бон разглежда състоянието в космоса и изчислява потенциалното количество енергия, освобождавана при фото ядрената реакция. Според него единствено рядкото срещане на специфичните гама-лъчи и на резонансните им елементи е попречило на света да се разпадне в един гигантски проблясък. За щастие елементите по повърхността на Земята, които при този процес биха се превърнали в чиста енергия чрез една огромна експлозия, отдавна не съществуват. Звездите вечно ни напомнят за тази възможност.

Льо Бон показал, че редките гама-лъчи действително проникват в цялата материя и поддържат в звездите постоянно ниво на преобразуване на материята в енергия. Физиците след него, занимаващи се с проблема за разцепването на атомното ядро, така и не оценили експерименталните му доказателства.

Ако тези стимулиращи фокусирани лъчи се приложат контролирано към резонантните им елементи, биха могли да се отделят неизчислими количества използваема енергия за цяла вечност. Истински вечен светилник! Д-р Льо Бон бил първият теоретик, посочил „вътрешно атомната“ енергия като енергията на бъдещето. Пак той пръв проектирал и използвал специални реактори за процеса на преобразуване. Гориво на фото ядрения му реактор били леки метали — Льо Бон твърдял, че те ща се разпаднат толкова бавно, че ще излъчват енергия най-малкото в продължение на столетие, ако не и повече.

Фото ядрената реакция е процес, при който могат да се появят всякакви междинни частици. Някои от тях биха могли да не бъдат от „известните“. Д-р Льо Бон говори също за тези преобразувания като за „етерни“. В процеса на фото ядрената реакция има две крайности. При едната по време на частичното преобразуване се образуват множество различни частици и лъчи. При другата се извършва „пълно преобразуване“ на материята в енергия.

Чрез „моделиране“ на фото ядрения процес Льо Бон показал как могат да се определят специфичните резултантни енергии. Теоретично тези реакции могат да се настроят така, че да се получава топлина, светлина, двигателна сила, отблъскване, привличане — с други думи, във всичко. Тази „вътрешно атомна енергия“ е резултат от управляеми и моделирани реакции, при които физиците са в състояние да определят с висока точност изходния резултат. Така е възможно да се получи чисто електричество без вредни странични емисии — достатъчно е просто да се подберат подходящите лъчи и елементи.

Отсъствието на опасните проникващи лъчи не позволява пълното разпадане на земните материали и превръщането им в енергия. Всички примери на естествена радиоактивност са непълни и „случайни“. По принцип в слънчевата енергия няма достатъчно висока концентрация тъмни ултравиолетови и намиращите се извън видимия спектър лъчи, способни да причинят неконтролируемо отделяне на големи количества енергия. Въпреки това д-р Льо Бон заявявал, че фото ядрената реакция може да бъде овладяна.

В серия поразително прости експерименти той неведнъж демонстрирал, че правилното резонансно съчетаване на лъчи и прости елементи действително води до излъчване на заредени частици, чието количество било достатъчно, за да надхвърли лъчението на така наречените естествени радиоактивни елементи. Опитите били извършени с магнезий и калай, поставени под силно фокусирана слънчева светлина. Полученото количество статично електричество надхвърляло лъчението на радия!

Когато колегите му започнали да протестират, че Льо Бон всъщност е предизвикал „фотоелектрически ефект“, той доказал правотата си, като просто пресъздал двата ефекта едновременно. Фото електрическият ефект, който се приписва неправилно на Хайнрих Херц, е открит всъщност от Никола Тесла. Било установено, че ултравиолетовите лъчи са в състояние да предизвикат емисия на електрони от леките метали. Изходната му мощност се увеличавала изключително много, когато специфични лъчи бомбардират точно определени материали — в такива случаи количествата излъчвана енергия били особено големи.

Льо Бон нанесъл на графика резонанса на лъчи и елементи, започвайки от тъмните ултравиолетови лъчи. Всеки следващ експеримент показвал, че при частичната дезинтеграция на леките метали може да се извлича чиста електростатична енергия, стига металите да се облъчват със специфични ултравиолетови лъчи. Освен това Льо Бон показал, че и най-малкото включване на гама-лъчи е в състояние да стимулира пълното и бързо превръщане на резонантните материали в енергия. А какъв е източникът на гама-лъчите? Космическите пещи звездите.

Океан от енергия

В тези текстове Мъри открил части от онова, което търсел. Отговорът на въпроса за източника на енергия в неговия случай вероятно следвало да се търси в лъчите от Слънцето и другите звезди. Може би това е било интуитивно ръководство, но то било единственото, с което разполагал. Фото ядрената теория на Льо Бон била най-близката, която можела да даде на Мъри някакви указания за обясняването на производителността на неговия минерален енергиен приемник. Мъри приел, че кристалната решетка на „шведския камък“ наистина улавя някои от тези лъчи. Логично било по-нататъшното изследване да бъде насочено към изясняването на естеството на тези лъчи. Освен това Мъри трябвало да разбере и защо неговият странен сребристобял минерал е в състояние да улавя тези лъчи. И още нещо — защо винаги имало нужда от заземяване?

Ако звездните пещи наистина превръщат своята материя в енергия, то получаваната енергия би трябвало да идва от вечен и неизчерпаем източник. За момента Мъри просто погледнал благодарно небето. Звездите осигурявали цялата енергия, необходима на нашия свят. Отново проява на Провидението в действие. Само по себе си намирането на мистериозния минерал представлявало шанс, който никой не би могъл да предвиди. А сега можел да използва силата му и да определи както своята, така и съдбата на целия свят. Вечни светилници!

Според Льо Бон материята във вселената се превръща в енергия в един непрекъснат фото ядрен процес. Реакцията се извършва в звездите, които изпускат огромните количества светлина и други енергии. Наред с това те са и специални източници, изпълващи космическото пространство с всякакъв вид лъчи. Такъв източник е и Слънцето, чието всепроникващо въздействие поради малкото разстояние до Земята в никакъв случай не бива да се пренебрегва. Слънцето излъчва невъобразими количества лъчи в околното пространство и нашата планета поема една голяма част от тях. Някои от лъчите са видими, но повечето не са. Резултат от тях е естествената радиоактивност.

Всички материали на теория биват бомбардирани от тези проникващи през всичко лъчи. Това се вижда особено ясно, когато някои материали бъдат изложени на фокусирана слънчева светлина. Ако виновниците за активността на шведския камък са преди всичко видимите лъчи, то енергията му би трябвало да има своите максимуми и минимуми в рамките на денонощието.

Докато четял описанията на елегантните и прости експерименти на Льо Бон, Мъри можел единствено да се възхищава на безспорните му и убедителни твърдения и заключения. Разбира се, те бледнеели пред резултатите, получени от самия него. Но разликата на практика била именно в наличието на шведския камък — Льо Бон не разполагал с такъв материал. Нещо в структурата на кристала позволявало наличието на мощно електростатично излъчване под въздействието на обикновените слънчеви лъчи. Феноменалната му изходна мощност далеч надхвърляла всичко експериментално постигнато с който и да било друг природен елемент.

Минералът вероятно имал тайнствената възможност да улавя определен вид слънчеви лъчи и да излъчва огромното количество електричество, което Мъри се учел да овладее. Сега той проверил чрез експерименти теорията на Льо Бон и наблюдавал фото ядрения процес в съставни материали. Докато Льо Бон изучавал чисти метали (калай, магнезий, литий, цезий и калий), д-р Мъри насочил вниманието си към кристалографията на минералите.

Ако можел да открие кои точно космически лъчи активират шведския камък, то може би цял да бъде в състояние да подобри работата на детектора си. Изолирането на специфичните лъчи, които според него били причина за феномена, би подкрепило допълнително теорията на Льо Бон. Освен това, ако се открият „подходящи“ лъчи за синтетични микрокристални структури, би могло да се разработят още по-мощни източници на електричество.

Проучването било революционно. Д-р Мъри развил хипотезата на Льо Бон до напълно приемлива теория. Вече бил убеден, че Земята е изпълнена с „лъчист океан от енергия“. Мъри неведнъж повтарял, че този океан непрекъснато обгръща планетата Ни с енергийните си приливи. Според него лъчите, „виновни“ за този океан, попадат „отвъд гама спектъра“. Разбирайки, че тези огромни количества енергия и странната им динамика изискват специален приемник, д-р Мъри заявил:

„Най-широко разпространената и най-мощна от всички природни сили дълго време така и останала неоткрита, защото не сме разполагали с реагенти, способни да докажат съществуването й.“

Д-р Мъри открил един от тези реагенти под формата на кристал. Вечен светилник! Никола Тесла винаги е говорел за начините, по които човечеството може да използва космическите лъчи. Мъри кръстил устройството си приемник COSRAY (от cosmic ray — космически лъч), тъй като смятал, че минералът улавя космическите лъчи, причиняващи разпадането на материала. Процесът на дезинтеграция не бил пълен — електростатичните заряди се явявали фото реактивни продукти от него. Мечтата за неизчерпаема мощност била на път да се осъществи. Необходимо било обаче ново изследване, за да се постигне още по-висока производителност на приемника.

Радиоактивни импулси

Макар че при първите си експерименти Мъри успял да получи няколко киловата „електрическа енергия“, нужни били още много проучвания, за да може минералът да се използва като пълноценен енергиен източник, по време на експериментите си д-р Мъри забелязал, че изключително голямата „електростатична“ енергия се отделя на мощни импулси. Открил, че е в състояние да „изостри“ ефекта във вериги, снабдени с няколко радио настройващи компоненти. Отначало така и не успял да постигне устойчива работа на устройството.

Често от свързващите жици изскачали големи синкави искри. Ефектът бил наблюдаван няколко пъти по време на първите му демонстрации пред публика. Тази електростатична енергия се губела, защото приемникът не бил в състояние да се справи с огромната постъпваща мощност. Тя била потенциал, който можел да бъде овладян при определени условия. Но как да задържи огромната мощност? След като изучил теоретичните трудове на д-р Льо Бон, д-р Мъри смятал, че е открил най-вероятното обяснение на електростатичните импулси.

Ако слънчевата енергия се оприличи на връхлитаща буря, то тя едва ли ще бъде напълно хомогенна. Онова, което на пръв поглед прилича на постоянен поток, може да се окаже при по-подробно разглеждане разрушителна лавина. Съдейки по слънчевата повърхност, по-вероятно изглеждало слънчевите лъчи да се изхвърлят на силни, следващи една след друга експлозии. Активността на минерала и непредсказуемото пулсиране на изпусканата от него енергия биха могли да се обяснят ако се приеме, че върху Земята се изсипват особени лъчи, пристигащи на „пориви“ и „експлозии“. Според собствената му терминология тези лъчи били като „огромни океански вълни“, които Мъри нарекъл „радиоактивни вълни“.

И така, сините искри се появявали, защото гама-лъчите пристигали на непредсказуеми порции. Сега вече Мъри разбирал какво ставало, докато гледал как приемникът му изригва от време на време снопове искри. Отделните импулси били изключително мощни. Всеки съдържал достатъчно енергия, за да задвижи стотици уреди за краткия период на съществуването му. Но като цяло, поради импулсния си характер тази енергия била негодна за приложение. Решението на този проблем било да се намери начин първоначалният изблик да се „разпростре“ във времето. За тази цел д-р Мъри трябвало да създаде нови видове енергийни компоненти.

С тяхна помощ Мъри създал няколко модела приемници COSRAY, при които импулсите се отвеждали към специални кондензатори с помощта на не по-малко специални „плазмени прекъсвачи“. Полученият поток енергия „изтичал“ в тези компоненти. След това системата изхвърляла съдържанието си във всеки следващ етап на отделяне, докато натрупаното количество енергия не ставало прекалено голямо, за да може да се задържа повече. Движението на енергията в обратна посока било спирано от съответните компоненти. Отделяната електростатичната енергия приличала на постоянна мълния.

Д-р Мъри изобретил особена плазмена „лампа“, в която се съдържал минералът. В устройството й има някои подробности, които могат да се разберат най-добре при запознаването с чертежите и. Минералът се поставял върху вътрешната повърхност на метален огнеупорен съд и се задържал с помощта на няколко малки зърна от друг материал. Към конгломерата се прикачвал проводник, чийто извод излизал навън от съда. Компонентът се запълвал с инертен газ и се запечатвал.

Този компонент и всичките му детайли след всеки опит бил изваждан и държан в отделен сейф. Експериментите били изцяло емпирични и се извършвали изключително прецизно. Така постепенно Мъри създал модели, чиято изходна мощност била наистина впечатляваща. Резултатите от работата му били показвани на организирани частни демонстрации. Между 1925 и 1929 г. Мъри направил опити пред стотици квалифицирани специалисти.

В най-мощния си вариант устройството се състояло от множество работещи един след друг компоненти. За „настройването“ на приемника винаги били нужни няколко минути. По-ранните модели изисквали „запалване“, което се осъществявало с помощта на малък генератор на искри. След подходящото настройване енергията потичала незабавно и само след миг лампите светвали в пълната си мощност. Чрез преобразуването на лъчистата енергия д-р Мъри успешно достигал до мощност от 7500 вата. Най-мощните му модели произвеждали по 50 киловата — достатъчно за покриването на нуждите на малка фабрика за един ден.

В няколко случая имало „влияния“ на околната среда, които временно спирали активирането на устройствата. Но след преодоляването на пречките, приемниците започвали да работят по познатия начин в пълен разрез с всички закони на физиката. Резките удари обикновено се отразявали на работата им. Това се дължало на крехката сребърна жица, свързана с шведския камък в специалната метална лампа.

Най-неочаквано се оказало, че по-малкото устройство играело ролята на слънчева обсерватория. Д-р Мъри бил в състояние пряко да наблюдава слънчевата активност. Устройството следвало пулсациите на нашата звезда и произвеждало най-много енергия през деня. Нощем реакциите на слънчевата активност били много слаби. Като се има предвид огромното количество изходна енергия, д-р Мъри в никакъв случай не бил разочарован. Напротив — откритието направо го очаровало.

Скъпоценният минерал станал безценен, когато Мъри открил, че се среща изключително рядко. Сравненията с местни варианти от същия вид за огромна изненада показали, че единствено шведският камък е в състояние да произвежда енергия. Материалът се оказал абсолютен феномен.

За демонстрациите със значително подобрения детектор имало нужда от антена абсорбер. Пулсиращата електростатична енергия се проявявала много по-добре при по-високи антени с по-голяма приемателна площ. Без антена и заземяване не се наблюдавала никаква активност. Тя изчезвала и когато антената била „скъсявана“, докосвана или доближавана. На първите фотографии се вижда голяма външна антена с прикачен към нея приемник. Устройството ставало по-лесно преносимо, когато през помещението се опъвала малка медна антена. По-късно дори тя била заместена от вътрешна медна плоча.

Разбирането на тези изисквания налагало запознаване с по-ранни трудове. Космическите лъчи според Тесла представлявали „ултра материални частици“, които са в състояние да преминават през стъкло. Тесла наблюдавал как тези лъчи буквално потъвали в металите. Този фокусиращ ефект на металите осигурявал капацитивна повърхност, която позволила разстоянието между детектора и антената значително да се увеличи. Детекторната „лампа“ всъщност представлявала запечатан и запълнен с аргон съд. Предполага се, че космическите лъчи се фокусирали от металната му обвивка, също както някои рентгенови лъчи могат да се фокусират от подходящи метални форми. Медната плоча излагала по-голяма част от минерала на околното пространство и така го превръщала в по-ефективен фокус за специфичните стимулиращи космически лъчи.

Единственото нещо, от което Мъри така и не успял да се освободи, било заземяването. Устройството можело да работи само ако е свързано със земята — характеристика, на чието изучаване били хвърлени много усилия. Почти ежедневните демонстрации на Мъри се наблюдавали от множество очевидци. Странната „електрическа машина“ се превърнала в обект на огромен интерес сред научните и корпоративните кръгове в Солт Лейк Сити.

Покритата с копчета махагонова кутия с размерите на настолен радиоприемник генерирала около 7500 вата електрическа енергия. Фотографиите показват, че получената енергия постъпвала към външните устройства чрез два дебели кабела. Изходният капацитет бил достатъчен за пълното захранване на петнадесет двеставатови лампи, както и малка ютия, нагревател и вентилатор.

Мъри неизменно твърдял, че детекторът му улавя радиоактивните излъчвания от слънцето и звездите. Устройството използвало тези излъчвания в степен, която изглеждала невъзможна от гледна точка на законите на физиката. Въпреки тези теоретични несъответствия, историята непрекъснато ни показва, че емпиричното откритие е първостепенно и често може да противоречи на онова, което се смята за „възможно“ от господстващите в момента научни становища.

Изходният ток, особено когато се използвал в електрическите уреди, бил истинска загадка. Токът от приемникът на Мъри можел да накара обикновена електрическа крушка да свети много по-силно от нормалните й показатели. При това жичката на крушката никога не се нажежавала — призрачната бяла светлина се получавала от газовете около нея. Освен това лампите оставали студени на допир. Няколко свидетели по различно време съобщават, че движението в близост до устройството — било то на тяло или просто на ръце, можело да развали настройката му и да накара лампата или съответния уред да „изключи“. Новият приемник на д-р Мъри използвал няколко успоредно свързани „лампи“, представляващи херметически запечатани метални контейнери. За изработването на частите за устройствата се грижел Гейбриъл Мес, много близък приятел на Мъри. По негова поръчка няколко производители в Англия и Германия приготвяли отделните части за лампите. Местният бижутер и часовникар Алфред Бърел запоявал контактите и тънките сребърни жички. Никой друг не бил допускан до тайните на странните метални лампи. В заявката си за патент от 1931 г. д-р Мъри ги нарича „усилватели“.

Усилвателите представлявали изключително деликатни компоненти. Силните вибрации можели да повредят вътрешните контакти на устройството и да го направят неизползваемо. На едно голямо семейно събиране д-р Мъри демонстрирал приемника си, използващ за „абсорбер“ дълъг меден проводник. Някои го попитали какво ще стане, ако докоснат жицата. Д-р Мъри обяснил, че лампите ще изгаснат. А когато го запитали дали допирът ще предизвика токов удар, отговорът му бил отрицателен.

Токовете от приемника предизвиквали странни оптически феномени. Фотографирането на светлина, получена от захранвани от приемника лампи, било много трудно. Големи тъмни петна закривали по-голямата част от подробностите непосредствено над лампите, докато останалите детайли били учудващо контрастни. Този контраст се забелязвал и с просто око. Освен това, тъмните петна имали ясно очертани диаметри и се простирали на около петнадесет сантиметра около лампите.

Този феномен е необичаен, тъй като излъчваната от лампите светлина достигала далеч извън тъмните петна и се регистрирала на фотографиите. Когато снимките се правели на закрито, помещението се изпълвало с мъгливи сивкави области, които сякаш висели във въздуха в близост до хората. И Макар че тези ефекти се улавяли от лентата, с просто око не се забелязвало нищо подобно. Замъгляването би могло да се обясни с невидими дъги от земен източник, разреждащи се във въздуха в близост до приемника. Внимателното проучване показва, че става въпрос точно за такова явление.

Моторите, приспособените към подаваната от приемника енергия, работели на изключително високи обороти. Подобно на лампите, те също оставали студени. Д-р Мъри съобщава, че когато работели на тъмно, около тях можела да се види виолетова корона. Парадоксът се проявява, когато се захранвали нагреватели — при наличието на подходящо съпротивление токът от приемника произвеждал топлина. Д-р Мъри демонстрирал ефекта с обикновени електрически печки, чиито реотани се нажежавали до червено. В редица публични и частни демонстрации било показано, че енергийният приемник е в състояние да захранва обикновени електрически лампи, специално приспособени мотори и нагреватели.

С най-големия си приемник COSRAY д-р Мъри можел да превърне космическите лъчи в петдесет киловата електрическа енергия.

Част от неговото изгубено изкуство, благодарение на което ставало възможно получаването на цялата тази енергия, е и специалното „поетапно“ усилване. Именно благодарение на това разделено на отделни етапи приемане и усилване енергията можела да се овладее, да се поеме от няколко канала едновременно и да се „излъчи“ в постоянен поток.

Д-р Мъри описва многоетапния процес като „малка искра, превърната в лагерен огън“. Лъчистата енергия от космоса се получавала от изключително чист германий, който реагирал през „седем прозоречни честоти“. Германият трябвало да е изключително чист, тъй като примесите (арсениди) поглъщали и блокирали излъчените при фото ядрената реакция електрони. Лабораторните измервания показали нечувания капацитет от един фарад за всяка лампа!

Като изключително талантлив електроинженер, д-р Мъри преправил трансформаторите, за да могат да се справят ефективно с прекомерния волтаж на приемника. Този особен процес на „отстъпване“ включвал едновременно намаляване на импулса и на напрежението. Това се постигало с помощта на последователно действащи трансформатори, които превръщали високото импулсно напрежение в нискочестотен ток. Със сигурност крайният резултат не бил просто потоци от електрони — такъв ток не бил в състояние да задвижи обикновените мотори без съответната преработка, а освен това захранвал уреди с много ампери, без да произвежда топлина.

Нито един професионален учен не е успял да разбере начина на действие на устройството на Мъри само от гледна точка на електричеството. Макар получената от устройството енергия да приличала на електрическа, като цяло ефектите от прилагането й сочели, че е съвсем различна по природа. Физиците непрекъснато карали Мъри да повтаря обяснението на принципите с надеждата да получат повече информация за тайните на устройството. Апаратът, който очевидно работел, представлявал същинска аномалия. Всъщност за мнозина „моментът на истината“ настъпвал едва когато го виждали в действие. Какви щастливци са били онези, които са успели да се срещнат с д-р Мъри и да видят с очите си работата на неговия приемник!

Имало и колеги, които били наистина завладени от откритието. Някои се въздържали да изразят мнението си за устройството и заявили, че работата му може да се дължи на някакъв нов „ефект на батерията“. Според тях не било изключено химичните реакции в детекторната лампа да водят до временни силни излъчвания на енергия. Това можело да се провери единствено при продължително тестване на детектора. Ако действието му действително се дължало на химични процеси, то с течение на времето получаваната енергия щяла постепенно да намалява. Инженерите много настоявали за подобен опит, който задължително трябвало да се проведе в „изолирано“ помещение. Бързо било добавено, че тази възможност, макар и да накърнявала изразените от Льо Бон бомбастични концепции, щяла да си заслужава усилията, ако се окаже вярна.

Подобна обезценяваща критика разкрива странното невежество на така наречените професионалисти, чиято репутация се оказала далеч по-ценна от „момента на истината“. Мъри настоявал, че устройството не разчита на никакви принципи на батерията, а на чувствителността му към вездесъщия „океан от лъчиста енергия“. Разбира се, при всеки такъв опит се правели и други протоколи и отчети. Те били дело на онези, чиито страхове се потвърждавали с всеки следващ успешен експеримент. Те докладвали на началниците си и потвърждавали, че новата технология представлява потенциална и сериозна заплаха.

По време на тези публични опити Мъри търпеливо изпълнявал прищевките на всички учени. Подобреното устройство било отнасяно в пусти райони, далеч отвъд границите на индукция на електропроводите. Поставяли се заземяващите пръчки, издигала се антената и апаратът се настройвал. След като започвала да излъчва енергия, системата се запечатвала и се оставяла да работи сама. Четири, пет, седем дни — нямало значение колко дълго. Апаратът продължавал да работи. Нито веднъж не се споменава за излъчвана от затворения контейнер топлина, както би се случило, ако ставаше въпрос за обикновен електрически ток. Устройството си оставало студено.

Някои академични светила, разбиращи много добре какво означавало това откритие за господстващата теория, започнали да нападат както методите, така и теоретичните постановки на Мъри. При възможност тези професионални комисии биха убедили дори самия откривател, че устройството му „не работи, защото не би трябвало да работи“. Следващата стъпка на учените била да поискат „лично“ да изучат чертежите и материалите. Мъри им предоставил цялата свързана с устройството документация, с изключение на шведския камък. Той се пазел на сигурно място, далеч от ръцете на неминуемите крадци.

Жадуващите да „сложат ръка на джаджата“ учени използвали „параноята“ на Мъри като доказателство, че устройството му е шарлатания. По онова време в Америка главната тема била правителственият монопол и добре координираната серия нападки щяла да разкрие действителните му размери. Асоциацията за електрифициране на селските райони неизменно осуетявала предложенията на Мъри за субсидиране чрез действията на професионалисти, свързани с дейността й. Тези неуспешни опити довели до спирането на развитието и разпространението на новата технология за цели две десетилетия, като същевременно не се поемали никакви ангажименти към изобретателя.

Мъри вече искал единствено да публикува откритията си в специализираните издания и за своя изненада открил, че университетските власти „задължително“ трябвало да „дадат разрешение“ за това. Сега съпротивата била от страна на академичната бюрокрация, която „отказвала да разгледа“ въпроса. Същият човек, който преди поздравявал Мъри за това, че „е постигнал невъзможното“, сега пишел унищожителни писма до агенциите, от които изобретателят се надявал да получи финансова подкрепа. Тези писма пристигали във всяка свързана с производството на електроенергия институция много преди Мъри да се появи с официалните си искания. В тях се твърдяло, че изобретателят „не разполага с научни доказателства за правотата на твърденията си“.

Учените за пореден път проявили самодоволното си високомерие и започнали да си играят с Мъри. Очевидно било изгодно да се докаже, че устройството му всъщност не работи! Физиците, проучили плановете и документацията му, не достигали до категорични заключения. Тези необвързващи изказвания изчерпали търпението на Мъри и той решил да се обърне направо към правителството и да получи изключителни права за серийно производство на моделите си. Щом никой не проявявал интерес към откритието на века, тогава той лично щял да се заеме с разпространението му!

Следващата стъпка била изваждането на патент. През 1931 г.

Мъри решил да затрупа патентното бюро с молби. Основавайки патентите си на няколко различни твърдения, той се надявал поне една от молбите му да бъде удовлетворена. Те обаче се връщали без никакви обяснения — точно според предписанията. Всяка молба носела един и същ печат — „ОТХВЪРЛЕНО“. Като че ли никакво наименование, описание или допълнение не можело да удовлетвори Патентния регистър. След безкрайно много опити с един и същ резултат търпението на Мъри започнало съвсем да се изчерпва и прибягнал до последната възможност. С надеждата да се възползва от думите на онези, които се опитвали да омаловажат откритието му, той отстъпил и написал „последната си молба“. В нея описва устройството си като „нов вид батерия“. Предполагал, че щом като патентните служители не признавали достоверността на предишните му описания, в крайна сметка биха му издали патент за нов вид батерия. Твърдото му решение било да спре да кандидатства повече (подаването на молбите струвало доста), докато стоящите зад всички тези откази не излязат наяве.

Разпространението на революционната му технология срещала съпротива от страна на високопоставени кръгове. Нито едно свързано с научната общност списание не се наемало да публикува описанията му. В резултат на това никой нямало и да чуе за устройството на Мъри. В най-добрия случай никаква информация не трябвало да излиза извън най-приближените до изобретателя. Новото средство за борба се изразявало в изолирането и ограничаването на Мъри в тесните рамки на собствения му град.

Както можело да се очаква, патентното бюро отхвърлило и последната му молба. Очевидно в поведението на служителите му имало нещо повече от простото неразбиране на техническите описания. Мъри бил възпиран съвсем преднамерено. Нямало никаква надежда патентната комисия да признае откритията му. Ситуацията била патова. Производители, инженери, университетски учени, издатели — прекалено много институции вече се били обърнали към патентното бюро със собствените си мнения по въпроса.

От тогава нататък Мъри позволявал неведнъж онези, които отначало смятали, че е измамник, да се запознаят лично с устройството му, но в края на краищата им дотегнало от скептици и критики. Пред очите им се намирало неоспоримо доказателство, а всички професионални експерти изказвали единствено съмнението си в него! Д-р Мъри решил да не си губи времето с тях и се заел с изследвания в нови области. Имало много допълнителни феномени, които щели да бъдат открити при експериментите с шведския камък. Но сега общественият натиск щял да се опитва да разкъса времето му. И не само това.

Обществени изпитания

В крайна сметка тази феноменална активност привлякла нежелано внимание. Разбира се, улавяната от необичайния минерал лъчиста енергия била абсолютно безплатна и навсякъде можела да се добива в изобилие. Масовото й използване би довело до революция в енергийната промишленост в целия свят. Подобна перспектива далеч не радвала корпоративните магнати. По време на Депресията Асоциацията за електрифициране на селските райони се мъчела да „зариби“ колкото се може повече живеещи в отдалечени кътчета на страната семейства. Принуждаването им да използват електричество осигурявало сигурност на онези, които си купували патронажа на правителството.

Депресията била дълга и непосилна за всички американци, които изкарвали прехраната си с тежък труд. Трудно било да се помисли, че горните класи ще предприемат нови инвестиции и ще се заемат с осъществяването на по-висши идеи, докато милиони деца гладуват. Ето защо (и за съжаление) социализмът се превърнал в привлекателна мечта за мнозина недоволни американци. По онова време съблазнителната утопия за икономическо равенство нямала онези негативни асоциации, свързани със Сталин и Студената война. На Съветския съюз наивно се гледало като на страна, в която всички работници са равни и се трудят заедно за реализацията на един общ идеал.

За гладуващите безработни американци, гледащи пътуващите в скъпите си лимузини богаташи, социализмът се превърнал в идея фикс. Разбира се, такава била „партийната линия“, с чиято помощ социалистите привличали аутсайдерите. Близките приятели на д-р Мъри Даниел и Джон Магдийл станали членове на комунистическата партия. Вече спечелили си репутация на американски комунисти, двамата решили да „помогнат“ на Мъри. Смятайки, че приятелят им неслучайно е „репресиран“ от индустриалците, те решили да отнесат „случая“ направо към съветското правителство.

През 1926 г. Даниел Магдийл заминал за Русия именно с тази цел. Наивният му план бил да събуди интереса на държава, чиято политика по отношение на новите технологии не била „регулирана“. Така историята на д-р Мъри поела по нежелателния път на политическите интриги. Сред многото учени и индустриалци, посетили Мъри, имало и един човек, който определено не бил американски гражданин. Полковник Яковлев, член на комунистическата партия, бил високопоставен представител на Съветска Русия. Фанатизмът му обаче бил дълбоко скрит зад усмихнатата маска, докато се запознавал с новата технология.

Американското правителство била толкова заето да заличи и регулира новите технологични постижения в полза на старите си покровители, че не си давало сметка колко е уязвимо от чуждоземните пирати. Наивните учени и индустриалци, присъстващи на демонстрациите на Мъри, не виждали в полковник Яковлев никаква потенциална бъдеща заплаха. Постепенно военните също щели да се заинтересуват от Мъри, но едва след появата на чужденеца. Привидната свобода е нещо твърде съблазнително. Очевидно, когато Мъри е бил изолиран в рамките на най-близкото си обкръжение от индустриалците, решението да се попречи на внедряването на устройството му вече е било отдавна взето.

Безразличието към революционните идеи винаги е било смъртоносно — както и регулирането им. Идеалът за нов и по-добър свят никога не фигурира в належащите цели на правителствата. Те често действат според стария и традиционен рефлекс — в интерес на покровителите си. В този случай успешното проникване На „излезлия в отпуска“ съветски полковник било немарливост, допусната заради тежката икономическа криза.

Ако американските финансисти бяха приели и приложили системата на Мъри, приходите им нямаше да познават граници. Но ставащото в момента „изглеждало много лошо“ за изобретателя в очите на бъдещите инвеститори. През 1929 г. полковник Яковлев го поканил в Ню Йорк. Там двамата щели да се срещнат с „началници“ от съветската търговска мисия АМТОРГ. Мъри обаче се озовал в офисите на „Дженеръл Електрик“. Срещите се провеждали тайно, след работно време. Това никак не му се харесало и той внезапно прекратил посещението си и се върнал в родния си град.

Даниел Магдийл предложил на д-р Мъри да му осигури голяма и напълно оборудвана лаборатория в Солт Лейк Сити. Мъри бил толкова притиснат от нуждата от средства за развиване на технологията си, че приел финансирането от страна на Съветския съюз посредством приятеля си. Провеждал изследванията си, без да има абсолютно никаква представа за политическите последствия. Просто се нуждаел от пари. Самият Даниел Магдийл емигрирал през 1952 г. в Мексико по политически причини. Към 1933 г. интерес към д-р Мъри вече не проявявали единствено чужди държави. Първите, които се нахвърлили върху него, били правителствените „регулаторни комисии“ по електрифицирането.

Контактите с Асоциацията за електрифициране на селските райони започнали през 1939 г. с появата на няколко нейни служители. Водачът им споменал, че Даниел Магдийл и администрацията на Асоциацията „ще се срещнат“, и довел със себе си неколцина инженери. Ненадейно в лабораторията на Мъри се събрали представители на всички заинтересувани страни. Асоциацията за електрифициране на селските райони дори призовала „учен експерт“, който за съвсем кратко време направил опит да унищожи както приемника, така и създателя му.

На влизане в тъмната лаборатория Мъри се озовал лице в лице с въоръжен мъж. Сред убийците бил и изпратеният от Асоциацията „учен“. Започнала престрелка. Мъри извадил пистолета си и отвърнал на огъня. Изстрелът му се оказал фатално точен. Повече никой не се осмелил да го закача, макар че един правителствен агент в присъствието на младия Джон Мъри отправил заплаха, че изобретателят ще бъде „ликвидиран“. Мъри непрекъснато бил тормозен от агентите да се „върне на работа или да си понесе последствията“. В отговор той сложил бронирани стъкла на автомобила си и не се разделял нито за миг с револвера си.

Тези видими и съвсем откровени изрази на пристрастие трябва да послужат като предупреждение. Онези, които продължават да си въобразяват, че бюрократите в правителството са заинтересовани от демократически начинания, са дълбоко заблудени идеалисти. Съмнения, гняв и убийства — само това може да се породи в сърцето на изпълнената със страх и вървяща към самоунищожение „конспирация“ на човешката природа, обърнала гръб на идеалите. На чудесата. На изгубения прекрасен свят.

Обществени връзки

Върнатите молби за патенти на д-р Мъри били подложени на подробно проучване. Комисията отхвърлила твърденията за приемника на лъчиста енергия въпреки съществуването на действащ модел и показанията на заслужаващи доверие очевидци. Очевидно има моменти, когато за Патентното бюро демонстрациите и работещите устройства не са „достатъчно доказателство“! Техническото основание за отхвърлянето било просто семантично средство, целящо изобретението да не достига до промишления комплекс. Членовете на комисията твърдели, че устройството не можело да произвежда ток, защото „оставало студено“. Любопитно е тогава как няколко кристални радиоприемника получили патенти през същата тази година. Те също „оставали студени“! Или членовете на комисията не са били достатъчно образовани, или са били много добре запознати с предписанията — които се променят всяка следваща година.

И макар че Мъри така и не получил патент, най-любопитното е, че през 1926 г. била подадена на практика същата заявка. Патент 2.032.545 на името на Х. Б. Макилрат предхожда молбата на Мъри и е идентичен с нея! Придружен с работещ модел, този петстепенен усилвател използва специални радиоактивни минерали за захранването на фонографи, системи за масово осведомяване и радиотелевизионни приемници. Изходната му енергия е много мощна. Устройството е в състояние да усилва сигналите без използването на външен източник на енергия и лампите му не се нуждаели от подмяна.

Има и още няколко други примери на подобни патенти — системата на Макиларт не била единствената, появила се през онзи период. Неколцина изобретатели (Блекмор, Хъбърд, Винкелман, Ейнсуорт, Бърк, Фарнсуорт и Харт) разработили забележителни усилватели и източници на електричество, използващи малки количества необогатени радиоактивни материали. Още по-забележителен е елегантният начин, по който патентите на Макилрат и другите така и не достигнали до пазара. Нито едно от устройствата не било дадено за масово производство. След като се запознае с достатъчно подобни случаи, човек започва да разбира, че свързаните с корпоративните интереси регулатори и членове на комисии са държали под око ново появяващите се устройства за производство на енергия.

От големия брой останали неосъществени патенти ясно се вижда, че всички изобретения, имащи някаква връзка с безплатната енергия, били целенасочено спирани и не се допускали до масово производство. Разполагаме единствено с официални документи, доказващи, че моделите действително са съществували и са работели според описанието. Някои представители на университетската управа разполагали с дадени им насаме чертежи и бележки на д-р Мъри. Чертежите излезли на бял свят години по-късно, когато Лабораториите „Бел“ патентовали своя „транзистор“. Дизайнът е абсолютно същият. Транзисторът е пряк резултат от изследванията на Мъри и е заимстван от собствените му ранни модели. Звучи невероятно? Служителят, одобрил патента на транзистора на Лабораториите „Бел“, е същият човек, който се занимавал и с исканията на Мъри.

През всички тези години д-р Мъри поддържал своята собствена лаборатория, работейки като консултант за радио индустрията. Различни компании прибягвали до експертното му мнение при изработването и производството на по-добри лампови приемници. Златният век на радиото му дължи някои от най-забележителните си постижения. Работейки за лабораториите на Е. Х. Скот, Мъри е един от пионерите в разработката на прочутите радиоприемници „Филхармонии“, „Импириъл“ и „LSB“. Тези масивни хромирани конзоли улавяли необичайно „топли и кадифени“ сигнали на средни и къси вълни, които звучали по-скоро като УКВ (FM).

Очевидно необичайните радио схеми на Мъри улавяли сигнали от слаби радиостанции, намиращи се чак в Антарктида! В един случай присъстващите ясно чули адмирал Бърд да предава от „Малка Америка“. Брошурите и журналите на компанията показват Мъри и Е. Х. Скот в промишлените лаборатории. Превърналият се в специалист в дизайна на ефективни вакуумни лампи и основани на тях схеми Мъри нямал проблем да си осигури място като консултант. Когато постъпил на работа за „Хамерланд Индъстрис“, той разработил успешната серия „Суперпро“. Ясният сигнал, получаван от тези модели, напомнял на звуците от кристалните радиоприемници.

Използвайки принципите, научени от работата върху шведския камък, Мъри разработил истински студени катодни лампи. В тях вместо термичните катодни излъчватели се използвали радиоактивни материали. Лампите намерили приложение в редица военни проекти, при които имало нужда от продължително работещи източници на висока мощност. По същото време подобни катодни лампи били разработени независимо и от д-р Фило Т. Фарнсуорт. Неговият цезиев „мултипактор“ представлява по същество чист фото ядрен реактор, чиято необичайна производителност напълно объркала тогавашните инженери.

Талантите на д-р Мъри били оценявани и търсени от редица радиокомпании. Той помогнал на „Фишер“ в разработката на прочутия стерео усилвател Модел 50. Всички модели на д-р Мъри имат характерни намотки, при които сигналите се усилват на отделни етапи — похват, научен от работата му върху лъчистия приемник.

Мъри успял да намери сред колегите си инженери и техници неколцина сърдечни хора, които разпознавали гения му. След като спечелил доверието им, той неведнъж обсъждал с тях идеите си за „океана от енергия“ и винаги предизвиквал въодушевлението им. Никой не се съмнявал в думите му. Никой не се опитвал да лепне един или друг етикет на твърденията му. Ползвал се с уважението на всички, с които общувал. Приятелите му напълно му вярвали. Техният приятел и колега разполагал с революционно откритие, което напълно щяло да промени света.

И докато професорските становища противопоставяли догмата и патронажа на емпиричния факт, д-р Мъри открил разбиране в работилниците. Това било най-сигурното средство, с което наистина можел да повлияе на научната общност. Оттук нататък в подхода му винаги имало личен контакт. Изнесъл множество лекции за лъчистата енергия и начините за нейното овладяване и използване. Несъмнено младият д-р Фило Т. Фарнсуорт, който живеел по онова време в Солт Лейк Сити, е бил запознат с първите му беседи. Двамата преследвали едни и същи идеи независимо един от друг.

Технологията на бъдещето

Освен своя приемник на лъчиста енергия, през годините д-р Мъри демонстрирал и няколко други чудеса пред безброй очевидци. Няколко хиляди души ставали свидетели на видения за бъдещето по време на рождени дни, вечерни сбирки, молитвени събрания и официални или неофициални лекции.

Д-р Мъри непрекъснато откривал нови и нови изумителни свойства на шведския камък. Той въвел в употреба научените от първоначалната теория на Льо Бон принципи и разработил революционни приложения на фото ядрената реакция в други елементи и химични съединения. През годините след първите му открития били намерени три различни приложения на общия принцип.

На първото се натъкнал случайно по време на експериментите с приемника на лъчиста енергия. Странното откритие било направено, докато се опитвал да „настрои“ камъка с един от ранните заземени радиоприемници. За свое най-голямо изумление Мъри открил, че не улавя радиостанции, а гласовете на собствените си съседи! В слушалките се чували звуци от места, където нямало никакви микрофони — обикновени разговори и домашни шумове. Настроен на тези свръхестествени вълни, Мъри в крайна сметка успял да открие и намиращите се на големи разстояния места, където се разнасяли звуците. Устройството му не било микрофон.

Самото устройство се намирало под похлупак, от който излизали изводите, свързани със слушалките и земята. Механизмите за настройка се намирали под дебелия стъклен контейнер. Твърди се, че апаратът работел само когато „лампата“ на Мъри била насочена към земята. Загадъчното „подслушвателно“ или „улавящо звуци“ устройство може да се види на няколко снимки.

Д-р Мъри демонстрирал апарата на семейството си, както и на студенти, инженери и приятели. Всеки можел безпогрешно да разпознае подслушваните места. Били изказани предположения, че устройството улавя звуковите трептения в лъчистата обвивка непосредствено на нивото на земята. Настройването му позволявало странно „земно латерално улавяне“ на обвивката.

На една от демонстрациите към устройството били свързани две слушалки. След настройването д-р Мъри подал слушалките на двама души и помолил трима други да излязат пред къщата и да проведат някакъв разговор. Казал, че устройството е настроено към тримата. Думите им се различавали ясно. Двамата слушатели можели да разпознаят кой говори в момента. По време на демонстрацията единият от слушателите решил да „настрои“ апарата сам. Щом завъртял копчето, изуменият младеж започнал да чува други разговори и звуци. По-късно той писал, че ясно различил свирката на влак и вика „Всички да се качват!“ на началник-гарата, както и други разговори. Разбрал, че звуците идват от местната железопътна гара на повече от осем километра от мястото, където се намирал.

По време на демонстрацията никой не носел предавател. Всички съмняващи се замълчали, когато младежът споменал какво е чул от гарата. Там също нямало никой, който да носи предавател. Как е възможно всичко това си остава предизвикателство към физиката. Повдигнатите въпроси засягат основните идеи за земната енергия.

Как можело толкова далечни звуци да се улавят от заземена жица? Дали свързаните с човешката дейност звуци имат някакъв „биологически“ ефект върху лъчистата енергия. Правителствените агенции проявили много жив интерес към устройството. През 1950 г., много след злополучния си сблъсък с Асоциацията за електрифициране на селските райони, д-р Мъри занесъл устройството в радио лабораториите във Форт Монмаут (Ню Джързи), където разработил системата в рамките на свръхсекретен научен проект. След това изключително рядко споменавал за откритието си.

Втората изумителна област на открития е свързана с терапевтичните лъчеви устройства. След като работел с приемника на лъчиста енергия, д-р Мъри започнал да забелязва странни изгаряния по ръцете си, подобни на изгаряния от радий. В усилията си да се справи с възникналия проблем, той се заровил в загадките на лечението. Често за ускоряване на процеса на оздравяване се прилагало стимулиране на тялото с радиочестоти. Счупените кости се възстановявали много по-бързо, ако се подложат на определен вид радиоимпулси. По този начин можели да се лекуват също така порязвания, навяхвания и някои изгаряния.

Д-р Мъри се заел да се запознае с използването на различните лъчеви терапии и особено на приложението на радия и кобалта. Решил, че докато тези методи имали специфични ефекти и сфера на приложение, едно по-силно проникващо лъчение би могло да бъде по-ефективно от всички други системи. Започнал да експериментира, разработвайки най-различни видове лампи. По време на проучванията си открил, че някои лъчи могат да подобрят възстановяването на тъканите, без да причиняват вреда на тялото. Сега прилагал теорията на Льо Бон с намерението да получи с помощта на фото ядрената реакция нови и неизвестни до момента лъчи.

Мъри поставил специфични елементи и радиоактивни съединения в лапи с газ под ниско налягане. Идеята била да предизвика почти етерна дезинтеграция на материята, при което да се освободи силно проникващо лъчение, което да е с много по-малка енергийна натовареност от гама-лъчите. Целта му била получаването на емисии, близки до светлинните. Тесла успял да ги получи във вакуумни лампи с карборунд. Светлината от тях стимулирала и действала лечебно на организма. След серия експерименти той написал няколко статии по въпроса. В кратката си разработка под заглавие „Терапия с алфа, бета и гама-лъчи“ четем:

„Тъй като фундаменталният радиоактивен процес не е свързан с електроните (на повърхността на атома), а с ядрото на атома, възможна е дълготрайна дълбока терапия“ Д-р Мъри разработил и използвал собствените си „лъчеви апликатори“ с дълбокото убеждение, че проникващото им лъчение ще бъде лечебно, без да предизвиква увреждания — самият той бил доказателство за това. Теорията зад устройствата му била прозорлива. Щом по време на възстановяването си тъканите излъчват, значи можело същият вид лъчение да се приложи изкуствено и да стимулира възстановяването. Подобните на светлинни лъчи биха стимулирали възстановяването на конкретни вътрешни органи, стига да се прилагат достатъчно внимателно.

Тези лъчи могат да проникнат през един сантиметър олово и същевременно не нараняват здравите тъкани заради вътрешните „фантомни“ характеристики и естеството на използвания активен материал.

Тези озадачаващи твърдения показват революционния характер на лечебните устройства на Мъри, представляващи големи лампи с формата на камбани и сфери (патент 2.460.707). Внимателното проучване на модела показва наличието на четири различни по форма лампи, всяка от които имала по няколко възможни варианта. Терапевтичните лъчеви лампи използвали различни газове и радиоактивни материали в добре премислени пропорции и съчетания.

С помощта на тези и други подобни уреди д-р Мъри можел свободно да изследва странния свят на гама и „етерните“ лъчи. Мъри открил, че смятаните от учените за смъртоносни гама-лъчи могат да неутрализират радиоактивността на рудите, както и да вършат други чудеса. Забележително е, че е успял да получи патенти за новите си открития. Има хора, които смятат, че в тях д-р Мъри е разкрил тайната на детектора си на лъчиста енергия.

Според разпространеното мнение излагането на лъчението от тези лампи било безопасно. При някои устройства се използвал кварц или рубин, през който минавали лъчите. Лъчението от тези големи лампи пронизвало цялото тяло и го ободрявали. Твърди се, че стимулиращото и освежаващо въздействие напомняло на интравенозно инжектиране на витамини (Беарден).

Лампата YAROM (анаграма на Мъри) представлява стъклен мехур, който доста наподобява цилиндричната иконоскопска лампа на Зворикин (Лер). Активираните от електрически импулси от по 250 киловолта потоци от електрони се насочвали към странна, състояща се от множество части цел, изработена от неизвестни материали. По време на работа устройството излъчвало мека и лечебна розова светлина. Тя възниквала вътре в лампата и с лекота минавала през стените й в околното пространство. Светлината можела да се блокира с ръце, но по-дългото излагане на въздействието й доказвало проникващия й характер. Според твърденията на Мъри лъчите възниквали в ядрата на атомите.

Мъри изложил различни материали на лъчите на сравнително малката си лампа и открил, че може да стимулира растежа на кристалите и металите. Отделеното злато от златната руда се „увеличавало“, когато се облъчва с гама-лъчи. Това поставило началото на още по-драматична серия проучвания, довела до третата му революционна разработка.

Превръщане на енергията в материя

Към 1961 г. д-р Мъри вече описал начините, по които получената лъчиста енергия може да се „насочи навсякъде“ — очевиден намек за нова разработка, при която приемникът му на лъчиста енергия се свързва с лъчевите апликатори.

Основната му сила била металургията и използвал уменията си в различните области, свързани с проучванията му — кристалография, металургия и лъчиста енергия. Сега благодарение на познанията си той успял да „замисли“ кристални и метални съединения, чиято реакция спрямо лъчистата енергия (независимо дали естествена или с изкуствен произход) би довела до образуването на специфични продукти — специални лъчи или частици.

Наред с използването на кристали за поглъщане на лъчистата енергия, д-р Мъри изследвал възможностите да превърне лъчите направо в материя. Експериментите му в тази област станали обект на внимание през 1965 г., когато на 68-та Национална конференция по минно дело в Денвър изнесъл доклад върху трансмутацията. Заниманията му започнали през 1945 г. и първоначалната им цел била да се открие метод за повишаване на добивите от златната руда. За целта д-р Мъри наел с лични средства скъпоструващ линеен ускорител на частици. С негова помощ се получавали много специфичен вид активни електрони, нужни за работата му.

Д-р Мъри открил, че с излагането на различни материали на въздействието на частиците от ускорителя може да се стимулира растежът на кристали и метали в остатъците от рудата. Процесът приличал на работата на лечебните лъчи и очевидно имал аналогична теоретична база. Ето какво пише по въпроса Джон Мъри:

„описаният от нас процес е всъщност баня за растеж на кристали, активирана чрез облъчване. Получените чрез трансмутация атоми на златото са «стадни», което води до образуването на кристална формация. От това наблюдение имаме всички основания да предполагаме, че бедните на полезно съдържание руди и отпадъците могат да ни осигурят не само растеж на кристалите, но и ядрено обкръжение, което е уникално и изключително подходящо за получаването на скъпоценни метали чрез трансмутация“

Така д-р Мъри открил, че нищожното метално съдържание в отпадъчните руди може да бъде накарано да „расте“ чрез излагане на специфични енергии. Навсякъде в тези „отпадъци“ се срещало злато, сребро или платина, но под формата на отделни разпръснати „зърна“. Експериментът показал, че лъчите са в състояние да предизвикат „органичен“ растеж на малките кристали скъпоценен метал. Разработеният от д-р Мъри процес включвал и подлагане на отпадъчната руда на редица химични бани.

Многобройните му споменавания на „реагент“ и „обкръжение“ сочат, че тези „катализатори“ са най-важният елемент от целия процес. Гъстата, подобна на глина каша се изсипвала в големи форми във формата на дискове с различна дълбочина. Тези форми се подлагали на електронно бомбардиране върху изработен изцяло от дърво и гума конвейер. Получавали се значителни „интерференции“, ако в камерата се използвали пластмаси и метал (особено мед).

При първите експерименти подобните на каша смеси трябвало да се „състаряват“, което било един от основните елементи в процеса. По-късно Мъри открил, че чрез специални подобрения на катализиращите разтвори може да забърка кашите и да ги изложи направо на лъчите, без да се налага да ги „състарява“. Според него цената на разтворите не надхвърляла петдесет долара за 380 литра.

Така линейният ускорител с мощност 8 милиона електронволта бил в състояние да произвежда злато. Мъри обаче искал да подобри ефективността на метода отвъд всички очаквания. За целта се заел да изучи по-подробно трансмутацията в смесите. Когато открил, че бомбардиращите частици често не минават равномерно през образците, Мъри проектирал специална „резонансна камера“, която „вълнувала“ електронния поток и довеждала до необичайно високи резултати. Мъри се заел да изчисли стойността на трансмутацията, цената на полученото срещу разходите.

В рудните отпадъци, съдържащи първоначално около 0.18 унции злато на тон, добивът често достигал 100 унции злато и 225 унции сребро! От тези резултати Мъри изчислил, че количеството злато се увеличавало между 107 и 329 процента! След излагането на електронната бомбардировка, слабо радиоактивните метали трябвало да се „охладят“. За целта били облъчвани с гама-лъчи. „Третирането“ ги правело „неутрални“ и Мъри открил как да денатурира радиоактивната материя. Денатурираната руда била анализирана от специалисти и след като съдържанието на метали в нея било потвърдено, Мъри продължил да се занимава с производство на злато. По-късно насочил вниманието си върху проблема как да увеличи добива на уран чрез същия метод. Резултатите от тези експерименти са засекретени.

Твърди се, че по-късно Мъри изобретил малка система за получаване на големи количества гама-лъчи. Проектирана и работеща според параметри, в които се отразявали уникалните му познания върху лъчите и металите, системата била по-ефективна при получаването на злато. Производителността й далеч надхвърляла тази на тежките линейни ускорители, които били много по-скъпи и сложни за поддържане.

Д-р Мъри получавал мед и олово с изключително добри огнеупорни показатели. Оловото не можело да се стопи дори при температура 1000°С и било истинско чудо за всеки металург, запознал се с образците. Получената мед била толкова силна и издръжлива на топлина, че я използвал за изработването на високоскоростни двигатели. Една пазена в тайна сплав, получена по този начин, е в състояние да издържи на температура над 100 000°С, без да се разтопи.

Мистериозният минерал

Д-р Мъри продължил да изучава свързаните с шведския камък феномени, но си дал сметка, че заради множеството експерименти запасите му скоро щели да „отънеят“. Разделянето на процеса на много етапи в последните му няколко разработки изисквало използването на големи количества минерал. Мъри разбирал, че навлизането на методите му в промишлеността ще зависи от изкуствения синтез на кристала и затова подложил шведския камък на пълен анализ.

Д-р Мъри предполагал, че реалните „активни“ компоненти в минерала са само някои отделни химични съединения. Възможно било също така да съществуват и други компоненти, които на практика да ограничават или „блокират“ действието му. Синтетичният вариант би елиминирал тези несъвършенства и би повишил активността му. Така щели да се улавят и оползотворяват далеч по-големи количества енергия. На теория и най-малките приемници COSRAY биха могли да произвеждат гигавати електричество.

В един момент Мъри си помислил, че може би природата е постигнала онова, което ще си остане недостижимо за човека. В такъв случай знаел къде може да се сдобие с големи количества от минерала. Бидейки изключително добър металург, той в крайна сметка успял да синтезира редкия минерал в пещта на лабораторията си. Мъри споменава, че едва след синтеза наистина си дал сметка какъв късмет е имал навремето с находката си.

Не знаем дали д-р Мъри е успял да подобри качествата на шведския камък. Знаем само, че основната съставка на синтезирания материал е свръхчист германий. Мъри неведнъж се оплаквал на доставчиците си, че техният германий „не е достатъчно чист“. Редкият метал се добива от еуксенит, аргиродит и германит. Еуксенитът съдържа радиоактивни елементи и няколко редки съставки. Той се разлага на Y, Er, Ge, Ti, Nb, Fe, U, O, аргиродитът — на Ag, S, Ge, а германитът — на Cu, Ge, Ga.

Д-р Мъри открил, че шведският камък има малко радиоактивно съдържание (Лер). Различните „допинг“ материали в неговата синтетична смес включвали цинков сулфид, железен сулфид, бисмут и три други елемента „в комбинация“. Никой не знае какви точно са тези съединения. Разкрито е само, че представляват комбинация от ториев, цезиев и радиев сулфид.

Анализът на тези материали, при който било обърнато особено внимание на комбинираните им свойства, бил направен няколко години по-рано от извънредно талантливия електроинженер и мечтател У. Лер. Неговото заключение е, че компонентът на Мъри е фото — активен диод, чувствителен към специфични резонансни серии сигнали. Материалът на Мъри представлява високочестотен портал за вълни от рентгеновия спектър до гама-лъчите. Диод, който не изправя тока. Системата реагира на специфични входящи сигнали, както и на сигналите, „пренасяни“ от радиоактивните материали в самата нея.

Изказана е хипотезата, че шведският камък е рядък вариант на минерала сподумен. Той образува огромни кристали, които в някои находища достигат дължина До 12 м. Ярката му розова или бяла повърхност е изключително гладка. Когато се разцепи или натроши, се превръща в мек сребристобял материал. В Швеция има големи находища на сподумен. Минералът се състои от Li, Na, Al, Si, O.

Може би никога няма да разберем дали кристалът на Мъри е съдържал германий. Може би фото реакциите на Льо Бон са му позволили да измисли напълно нова комбинация. Всъщност, не се знае какво е станало с материала и детектора. Някои предполагат, че д-р Мъри е унищожил най-важните части на устройството си. Работилите с него се кълнат, че твърденията му са абсолютно верни. Всеки негов сътрудник е виждал с очите си работещия приемник на лъчиста енергия. Всеки се е опитвал по един или друг начин да повтори откритието му. Всеки по-късно е разработил свои модели, които с по-голям или по-малък успех успявали да произведат необичайно големи количества електроенергия.

Точно по архетипа на откритието, това не е единственият момент от втората половина на XX век, в който се появява подобен материал. Малцина знаят за едно друго случайно откритие. Пенсионираният инженер по електроника Артър Л. Адамс твърди, че през 50-те години в Уелс попаднал на гладък сребристосив „електро излъчващ“ минерал. Успял да го открие с помощта на проектирано и изработено от самия него устройство. Когато до повърхността му се допрат жици, кристалът отделя голямо количество високо напрежение — достатъчно, за да поддържа порядъчно силен ток във външен акумулатор.

Минералът (наречен адамсит) произвежда големи количества електрическа енергия в подходящо проектирани вериги. Когато се нареже на тънки пластини и се постави между метални контакти, изходната енергия на веригата се увеличава неимоверно. Ефектът се засилва, когато минералът се потопи във вода. А след премахването на камъка водата запазва с часове способността си да произвежда електроенергия.

Британските власти успели да сложат ръка върху минерала и всички бележки на откривателя под предлог, че ще се заемат с проучването на материала „за бъдещо използване в полза на обществото“. Едва ли ще чуем за него от британското (и което и да било друго) правителство, докато не настъпят коренни промени в обществото.

През XX век са били разработени и други приемници на енергия, използващи различни електро излъчващи минерали. Те са дело на различни изобретатели и произвеждат енергия, която е достатъчна за осветяването на домовете им в продължение на години след изключването им от електрическата система (Амън, Молине). Устройството на Амън (от 30-те) използва специални „химикали и минерали“ в комбинация с електрически кондензатори. С негова помощ могат да се захранват всички електрически уреди на едно домакинство. По-късните му разработки показали, че устройството е в състояние да задвижи електромобил неопределено дълго време.

През 1982 г. се появи друг изумителен пример на тази технология, дело на Жене Молине. Разработката му е плод на невероятното наблюдение, което направил, докато се опитвал да поправи радиостанцията на един самолет. Докато махал кристалния компонент, Молине получил силен токов удар. Това го накарало да се заеме с изучаването на кристалите и магнитните полета. Устройството му било изследвано от електроинженер, според когото Молине е успял да използва разположени на определени разстояния гален и магнити. За да работи, устройството трябвало да бъде добре заземено.

Безкрайна светлина

Мнозина са изявилите желание да повторят резултатите, получени от д-р Мъри. Всички търсят липсващия „камък“! Той е може би една от най-големите и мъчителни загадки в аналите на забравената наука. Учените имат какви ли не мнения относно начините, по които д-р Мъри е използвал своя COSRAY приемник. Откриваме и множество теоретични предположения и не по-малко технически подходи към въпроса.

Желаещите да разбулят тайната на Мъри наистина се изправят пред няколко сериозни проблема. Съществуват и няколко важни открития, които могат да ни помогнат да се придвижим малко по-напред към истината. Освен това е налице и голяма група изследователи, чиято съвместна работа дава може би най-вероятното обяснение на забележителните постижения на д-р Мъри в приемането на лъчистата енергия.

Пътят на логиката се променя с откритията и новите заключения. Но наградите за обществото са огромни, стига някой да успее да съчетае практическата демонстрация с теорията. На първо място, не трябва да подражаваме на онези, които следват одобрените от учебниците правила и така стигат до задънена улица. Постоянното построяване и разрушаване на кулата от карти не е пречка за онези, които следват целта си с жар.

Задължително е, когато научните конвенции не са в състояние да предложат адекватни обяснения, изследователят да предпочете метапознанието пред статистиката. Да използва правото си да избира алтернативни подходи. Да гледа извън „фактите“ и отвъд „бариерите“ на догмата. Тази кратка част ще представи някои от множеството идеи, предложени като обяснение на приемника COSRAY. Да не забравяме, че целта е да се повторят резултатите. А наградата е енергийна революция за цялото човечество.

При липса на сигурни емпирични данни, търсенето на детектора на Мъри е до голяма степен процес на елиминиране! Когато се заеме с наличната около нас лъчиста енергия, изследователят се сблъсква със забележителни противоречия. Те обаче не са в състояние да направят невалидни демонстрациите на д-р Мъри. Учените изследвали феномена на късите вълни, известен като „пробиви“ и „отклонения“. „Пробивите“ представляват кратки, но извънредно силни електрически сигнали.

Радио пробивите остават на една честота и изливат цялата си мощност в приемника. Те сякаш „стоят на място“ като колони и с времето силата им нараства. Когато приемникът се настрои на честотата, малката входяща енергия като че ли привлича всички налични енергии, докато приемникът престане да е в състояние да удържи натрупаната мощност. Пробивите унищожават приемниците и пораждат странни електрически ефекти. „Радиоотклоненията“ са свързани с пробивите и се различават от тях единствено по честотата си — тя се „отклонява“. Според един изследовател (Д. Уинтър) енергийното съдържание на радио отклоненията е повече от един мегават.

Това зашеметяващо количество входяща енергия трудно може да се обясни със средствата на конвенционалната теория. Да си спомним, че д-р Мъри разбрал за енергийния потенциал на космоса, когато работел за телефонна и телеграфска компания. Интересът му към подобните на океански вълни, които се чували през дългите проводници в слушалките му, поставили началото на всичките му проучвания. Ето защо има и такива, според които д-р Мъри прехващал енергията от мощните електрически струи, които непрекъснато се носят в йоносферата. Така не им се налага да прибягват до космическите лъчи или други източници на лъчение, за да обяснят „реалните постижения“ на изобретателя.

Тези изследователи смятат, че откриването на шведския камък му е осигурило полупроводник, способен да провежда много високочестотни потоци. Високото напрежение, изпускано за миг в големи капацитивни съпротивления като телефонните линии, могат да преминат през външна верига и да захранят няколко прибора. На практика, те смятат, че камъкът е позволил създаването на високочестотен диод с голямо отрицателно съпротивление (Лер). Често може да се види, че някои импулси не могат да „преминат“ през силиконови диоди, но изобщо не се затрудняват с диоди от германий.

Използването на антени и заземителни елементи осигурява капацитивно съпротивление, чрез което се поглъща електростатичната енергия. Възможно е Мъри да е подобрил прага на проводимост на германия с помощта на специални радиоактивни добавки, така че той да реагира бързо и с нарастващо насищане на натрупващата се електростатична енергия. Натрупана в голямото капацитивно съпротивление на заземяването, тази енергия си остава незабелязана от повечето експериментатори. За да се улови този огромен резервоар, бил нужен само един „прекъсвач с нисък праг“. Ето защо изследването на устройството на Мъри продължава като изучаване на проводимостта и количеството потенциална енергия в кристалите.

Някои изказват предположението, че Мъри е разработил „диод за космически лъчи“. Според този модел приемникът му се разглежда като проводник, в който космическите лъчи задвижват потоците електрони. Специалният материал е чувствителен към лъчите и именно в него се извършва процесът на преобразуването.

Ако използваме наличната потенциална енергия на един-единствен космически лъч ще открием, че тя може да произведе електричество с мощност едва една десетохилядна от вата. Ако космическите лъчи се пресрещали от материала и предизвиквали верижна фото ядрена реакция, тогава защо изобщо е нужно заземяването? Според изчислените стойности, детектор с размерите на използвания от Мъри никога не би могъл да улови достатъчно космически лъчи, за да се получи такова голямо количество енергия като демонстрираното. Самото зрънце шведски камък няма достатъчно площ, за да играе ролята на производителен център на устройството. Очевидно камъкът е само част от много по-голяма „организирана активност“, в която участва и заземяването.

Съществува алтернативен модел, който насочва вниманието към необходимостта устройството да бъде заземено. Антената може да се елиминира, но нещата със заземяването не стоят по същия начин. Освен това, за да работи успешно, апаратът трябвало да бъде „настроен“. Какво представлявало това „настройване“? Наред със заземяването, то било задължителен елемент при получаването на огромните количества енергия от приемника COSRAY.

Земята е в състояние да улови огромно количество космически лъчи. Те са в състояние да стимулират активирането на огромни количества свободно електричество. Всеки участък земя би могъл да се разглежда като огромен „приемник“. Свободните заряди биха могли да „изтекат“ във всяко заземено радио и да образуват голяма „статична“ мощност, стига апаратът да бъде настроен на определени честоти. „Настройването“ на земния „приемник“ би довело до изпускането на неимоверно големи количества енергия във всеки детектор и да предизвика получаването на приличащи на мълнии разряди.

Този модел изглежда приемлив, но в случая каква е ролята на шведския камък? Защо подобни честоти да не могат да се улавят, от който и да е радиоприемник? Рядкото наблюдаване на „пробивите“ говори също в полза на това възражение. Възможно ли е те да са редки слънчеви емисии, които могат да се уловят по радиото и при които електрическият импулс е с по-ниска честота? Според Лер импулсите, които Мъри успявал да улавя непрекъснато, може би се намират в микровълновия обхват.

Този модел може и да ни отведе в правилна посока, ако насочим вниманието си към един алтернативен вид енергиен спектър. Ако проникващите в земята космически лъчи предизвикват някакви особени и характерни субатомни „вибрации“, които не могат да се уловят с обикновени радиоприемници, тогава слабо радиоактивният шведски камък би могъл да играе ролята на специален приемник, който едновременно се настройва и улавя земните „радиоактивни импулси“.

В заземен детектор подобни „радиоактивни вълни“ биха се появили като „бял шум“. При специални настройки би могло енергията да се освободи в приемника. Можем да оприличим процеса на дъждовните капки, падащи върху повърхността на езеро. Той като дъждът пада на порции, по повърхността на езерото се образуват вълнички и то сякаш започва да „кипи“. Настройването към тази енергия може да бъде еквивалент на използването на сламка, за да се получи кохерентен поток. Получаването на струя вода от такава не кохерентна вибрация е почти невъзможно. Използването на по-широка „тръба“ не би допринесло за извличането на повече енергия. Мъри не разчитал на заземяване с по-голяма площ. Това би било нужно, ако искаме да използваме радиоактивния бял шум. Ако подобна енергия постъпваше през свързаните към материала проводници, всички връзки щяха да бъдат разрушени много преди да се извлече каквато и да било енергия.

Когато разглеждаме „вторичната земна радиация“, трябва да имаме предвид „отражателната повърхност“, способна да поглъща космическите лъчи и да „вибрира“. Какво точно би трябвало да бъде естеството на „поглъщащата“ земна среда? Свободни електрони? А може би нещо по-екзотично от електроните — някакъв океан от субатомни частици, за които все още не знаем нищо?

Цялата идея за поглъщането на космическите лъчи изисква наличието на флуидна среда, способна да поема постъпващата енергия. Ако въпросният флуид са „свободните електрони“, тогава космическите лъчи биха го пронизали подобно на изстрелян към вода куршум. Получените трептения не биха били кохерентни — вместо това щяхме да имаме само „разпенена електростатична бъркотия“. Съществува съвсем малка вероятност в подобен бял шум да се постигне хармония, позволяваща образуването на годно за ползване електричество. Не кохерентността на „белия шум“ обаче си остава сериозно възражение срещу иначе доста добрия модел.

Теорията за „заземяващата плоча“ също би могла да свърши работа. Щом отделните космически лъчи могат да предизвикат единствено бял шум в океана от електрони или в екзотичните субатомни частици, то внезапните пориви биха „деформирали“ голяма площ от поглъщащата среда. Получената регионална деформация и възстановяването й би представлявало кохерентен енергиен импулс с огромна мощност. Дадено устройство може да се настрои към подобни пориви и неочакваните импулси да се усилят чрез подходящите вериги. Точно това описва и д-р Мъри.

Внезапните пориви могат да създадат мощен електростатичен потенциал, който се проявява над обичайния фон на белия шум като „океански вълни“. Нещо повече — ако внезапният изблик на енергия е електростатичен по природа (улавя се в земен електрически „резервоар“), той със сигурност ще се получи като един импулс с много бързо разпадане сред прогресивно все по-ниски хармонии. В този случай, импулсът от порива ще влезе в океана от бял шум и ще се изгуби.

Освен това ние знаем, че при измерване на по-голяма земна площ се оказва, че обикновените космически лъчи от далечните звезди пристигат на земята на внезапни порои. Но тези порои не съвпадат с периодичността, необходима за ефекта на Мъри. Слънчевата активност може да обясни далеч по-мощния енергиен поток и наблюдаваните от д-р Мъри „изблици“ и „импулсни вълни“. Трябва също да си припомним, че Тесла и Льо Бон разглеждат естествената радиоактивност като признак на „истинските космически лъчи“. Онова, което конвенционалните учени измерват и наричат космически лъчи, не обяснява постоянството на радиоактивността.

Щом пороите слънчеви космически лъчи не са постоянно наблюдавано събитие, тогава „космическите лъчи“ на Мъри не са конвенционални. В такъв случай трябва да определим характера както на лъчите, така и на поглъщащата ги среда. Ако земният „енергиен абсорбер“ се окаже друг енергиен пласт като етера в ранната викторианска физика, тогава трябва да решим как подобна на флуид енергия може да преминава през металните проводници на устройството на Мъри.

Ами ако енергийният приемник на Мъри изобщо не реагира на „конвенционалните“ космически лъчи? Какво е имал предвид изобретателят, говорейки за „космически“ и „радиоактивни вълни“? Някои изследователи смятат, че „космическите“ или „гама-лъчите“ на Мъри са напълно различни от онова, което разбират академичните учени под същото име. Д-р Мъри смятал, че причината за електростатичните емисии от минерала е в „неутронното бомбардиране“. Тогава можем да приемем, че Мъри разбира под космически лъчи същото, което е разбирал и Тесла.

За да бъдем по-точни, дефиницията на Тесла за космически лъчи няма нищо общо с описваното от конвенционалната астрофизика лъчение. Според Тесла тези лъчи се улавят много трудно. Ако за целта е нужно да се използват радиоактивни материали, тогава най-големите постижения в тази насока са дело на Даниел Уинтър, разработил специални схеми за улавяне на радиовълни, в които се използва гален.

Според теориите на Тесла и Льо Бон, радиоактивните материали представляват плътни цели за външни енергийни потоци. Тези потоци според Мъри пристигат на внезапни „порции“. Уинтър доказал този принцип. Когато към галена се свържат тънки проводници с накрайници от карнотит, на мястото на контакта се появяват електростатични „шипове“, чиято сила е почти невъзможно да се измери. Устройството получавало ненормално огромни количества енергия на внезапни порции.

При използването на два такива детектора на разстояние няколко крачки можело да се получи фазовохетеродинен сигнал, съществуващ като напрежение между двата приемника. С други думи, закъснялата реакция между двата детектора показва, че през пространството между тях минават „радиоактивни“ вълни. Нещо повече — импулсите им са кратки, щом като са хетеродинни на такова малко разстояние. Именно тези вълни „причиняват“ радиоактивността на карнотита. Появата им е съпроводена с изблици на енергия. Фактът, че вълните преминават през пространството, се доказва от фазовото изоставане между приемниците.

Подобно фазово изоставане в радиоактивните материали лесно може да се наблюдава при внимателно изучаване на радиеви циферблати. Най-добре е циферблатът да се държи на тъмно в продължение на няколко дни. Резултатът подкрепя теорията на Льо Бон. Радиоактивната луминесценция ясно „пробягва“ от единия край на циферблата до другия, сякаш е индуцирана отвън.

Някои използват този феномен като визуален детектор на външните радио индукционни вълни — наблюдават се внезапни меки изблици на светлина, които често обхващат цялата луминесцентна материя. На тези вълнообразни светлини са се наслаждавали викторианците, които са ги наблюдавали през едно устройство, известно ни като „сфинтарископ“. Те разкриват специфична вълна от външна енергийна индукция, която според Льо Бон е и истинската причина за радиоактивността. С малки радиоактивни добавки към подходящи проводници може да се получи детектор на космическите лъчи на Тесла.

Има и учени като П. Браун, които свеждат устройството на Мъри до „атомна батерия“. Виктор Харт, който навремето работел с д-р Мъри, разработил специален вид лампа, напомняща според очевидци (Браун, Линдеман, Редферн) на мултипактора на Фарнсуорт. В противоположните краища на лампата имало катоди, а анодът представлявал екран в средната част на тръбата. Съдът се запълвал с хелий и аргон под ниско налягане. Анодът представлявал месингов екран с примес на карнотит (и вероятно цезий).

Лампата се активирала с напрежение четири хиляди волта. Закрепени към нея датчиците не били в състояние да измерят изходната мощност. Лампата издавала гръмовни звуци и изпускала ослепителна бяла светлина. Освен това имало и лъчист поток, който карал гайгеровите броячи да полудяват. Устройството несъмнено представлява усилвател, който поема определено количество енергия и я увеличава неимоверно. Очевидно е, че тази трансформация се дължи на използвания в целта естествен радиоактивен материал.

А може би земните токове изобщо не са „радиоактивни“. Използването на обикновено заземяване и простият механизъм за настройване говорят по-скоро за свързана с радиониката активност. Всъщност за момента това е възможно най-правдоподобното обяснение. То обхваща безпроблемно всички различни аспекти на приемника на Мъри. Подобно решение обаче изисква нова гледна точка.

Шведският камък би могъл да играе ролята на проводник и усилвател на од. Подобно од-лъчение така и не предизвикало електрически заряди при опитите на барон Фон Райхенбах. Може би д-р Мъри е открил един от онези „минерални портали“, при които се получават такива ефекти. Възможно е самата природа на минерала да предизвиква превръщането на од в електростатична енергия. В тази връзка ви препоръчвам да се върнете отново на биографията на Райхенбах и да вземете предвид науката радионика.

Да не забравяме, че макар и да успял да замести антената с медна плоча, д-р Мъри така и не бил в състояние да елиминира напълно заземяването. Необходимостта от настройващ механизъм говори за нуждата от радионичен настройващ компонент. Когато детекторът бил добре заземен, минералът започвал да излъчва од. Количеството енергия растяло с времето и тя насищала и се увеличавала в заземените проводници с всякакво сечение. След това од се разреждала в пространството, образувайки черни аури и бели фотографски следи. Радионичният модел успешно съчетава всички аспекти на приемника на Мъри и е в съгласие с простотата на обясненията на изобретателя. Последният ключ към загадката е намирането на „магическия минерал“!

Вечно сияние

Има и такива, които биха се нахвърлили срещу историята на д-р Мъри и биха я отнесли към митовете за изгубените мечти и мечтатели. Да, откритията са мечти, които никога не изчезват напълно от общественото съзнание. Те са посланици от душата на света, океана на мечтите и страната, в която вечно има светлина. Самото съществуване на идеята е доказателство, че такъв свят съществува. Самата поява на идеята е заплаха за инертния свят, в който мъртвите умове не виждат никаква светлина. Открития като това на д-р Мъри остават като митове и тормозят онези, които се опитват да им се съпротивляват или да ги регулират. Изгубените чудни елементи на първия свят не се полагат на гордите, а продължават да се проявяват сред смирените.

Съпротивата срещу новите открития запазва семейните и династичните богатства. Пристрастяването на обществото към каквато и да било стока или услуга й осигурява съществуването за столетия напред. Онези, които жадуват абсолютна икономическа власт, създават самоопределящо се статукво.

Сред някои властимащи групи прикриването на опасна информация се е превърнало в приоритет. Макар че среща непрекъснато растящата съпротива на индустрията, социалното осъществяване на „забравената наука“ е сигурно. Забравата, наложена от онези, чиито финансови интереси са по-важни от интересите на обществото, не е в състояние да заличи откритието. А знаем, че откритите неща притежават загадъчното свойство да тревожат общественото съзнание.

Архаичното разочарование от огъня, което разкъсва човешката душа, е породило квалитативната и квантитативната наука. Тези древни разочарования управляват квантитативната наука в областта на физиката и термодинамиката. Старото проклятие се е превърнало в предимство на съвременните магнати, използващи всички средства за печалба. Съвременната система се основава на идеята, че чудеса не може да има, че светлината не може да съществува вечно и че тя умира при липсата на гориво. Д-р Мъри е един от многото, открили начин да разкъсат веригата огън гориво.

През цялото време, през което д-р Мъри учел, изнасял лекции и провеждал многобройните си експерименти и проучвания, ние виждаме един заловил се за работа затворник. Демонстрациите на д-р Мъри пред хиляди гости осигурили множество очевидци на постиженията му. Всеки можел да види, докосне и подържи в ръцете си приемникът на лъчиста енергия. Освен това д-р Мъри бил дълбоко религиозен човек и високият му морал сам по себе си е доказателство за честността му.

Дългогодишните интереси на д-р Мъри към минералогията, кристалографията и металургията довели до изумителните му разработки в три различни области — комуникации, медицински технологии и металургия. Търсенето на безкрайната светлина, на вечното сияние е идеал, който все още примамва учените мечтатели. Малцина са онези, които подобно на д-р Мъри са открили и видели мощта и.