Изгубените открития

Дупки в пространството

За омаяните свидетели, видели загадъчните и блестящи „въздушни кораби“ през 90-те години на XIX век, кухото пространство като че ли разкривало нови тайни и възможности за човечеството. Цялата нация се взирала в нощното небе с надеждата да види странните апарати, корабите от „друг свят“. Случаите на наблюдения преминали през цялата страна много преди пресата да успее да всее в душите на по-податливите паника и да предизвика масови истерии. Това бил единственият случай, в който се наблюдавали масово неидентифицирани летящи обекти — не с помощта на помощни средства, а пряко и в продължение на много време.

Жителите на градчетата и фермите на все още аграрна Америка били дълбоко объркани от видяното. Имало контакт, но с кого или с какво? Първите въздушни кораби приличали на призраци. Макар и с неизменна цилиндрична форма, те често изглеждали полупрозрачни и с неясни детайли. А тишината, с която се движели, още повече смайвала случайните очевидци.

Твърдите геометрични форми от непромокаеми тъкани постепенно придобивали други странни атрибути. Подобно на видение, което изплува от мъглата и очертанията му се избистрят бавно и постепенно, въздушните кораби „започнали“ да се разпознават като някакви странни транспортни средства. Разноцветни светлини, мигащи светлини, прожектори, турбини, звуци (звуците се появявали, след като обектите бивали видени от големи групи хора) и неясни „човешки образи“.

Гледащите в небето били щастливи свидетели на новото бързо приближаващо утро, в което символите от мечтите махали приветствено на бъдещето. Умовете на американците внезапно били изпълнени с едно ново откровение. Книгите и вестниците се напълнили с истории за отвличания от въздуха. Жителите на градчетата споделяли видяното през нощта. Местните вестници публикували новина след новина. Мислите на всички се обърнали от земята към звездите в търсене на знак за странните машини. „Загадъчните посетители“, прелитащи безмълвно нощем над полетата на Средния запад, смътно се свързвали с отдавна забравеното минало и изгубения свят. В тях имало нещо приказно. И същевременно напълно осезаемо.

Дали представлявали въплъщение на безумните планове на някой изобретател, или са призраци от колективния свят на символите? Наблюдавани в небето на Калифорния, Ню Мексико, Тексас, Небраска, Айова, Омаха, Канзас, Мисури, Уисконсин, Мичиган, Илинойс, Охайо, Делауеър и Ню Йорк, тези първи въздушни кораби били предвестници на ново движение в морето на мечтите. Скоро към него щяло да се присъедини и изкуството, за да създаде физически устройства, наподобяващи първите „въздушни кораби призраци“.

Сякаш за тях не съществували никакви граници и пречки. Немските имигранти били виждали „демоничните двигатели“ в родината си от 1860 до 80-те години на XIX век. Защо сякаш са решили да ги преследват през Атлантика? Какво представлявали и защо привличали вниманието към себе си? Какво означавали тези пътешественици? Преминаващите над домовете на хората кораби можели да бъдат описани с голяма точност. Всички имали формата на пура и били дълги тридесет метра, а може би и повече. Още по-ясно се виждали в случаите, когато „се реели отгоре на височина шестстотин стъпки“. Имало и такива, които се приближавали много до земята, а мнозина очевидци твърдели, че са виждали как корабите кацат.

Докато първите наблюдения (1890–1892) приличали на мечти и предизвиквали интерес, повечето хора започвали все повече да се плашат от появата им в „разгара на сезона“ (1893–1896). Странните им форми изглеждали някак си „враждебни“, макар че от корабите не произлизала никакви заплаха. Хората постепенно започнали да ги възприемат като коварна „инвазия“ срещу собствения им свят. Уплашени, че от небето ще се стоварят злонамерени безлики орди и ще започнат да сеят злини, собствениците на ферми започнали да се въоръжават.

Много от първите наблюдения на въздушни кораби останали в досиетата на паранормалните явления. В тях намираме сведения за загадъчни персонажи с неизвестен произход, говорещи непознати езици и притежаващи необичайни способности. Страховете сякаш се потвърждавали, когато някой тайнствен въздушен посетител се появявал безмълвно по време на нощните бдения. Постепенно изниквайки от сенките, тези загадъчни същества били забелязвани от огромен брой хора. Някои от тях говорели странни езици, представляващи смес от познати наречия. В един случай чертите на посетителя изглеждали „ориенталски“. Непознатите приличали на хора, но дългите им дрехи нямали нищо общо с познатия свят и изглеждали някак си футуристично. Определено „изглеждали различно“. Езиците им били неразпознаваеми. Приближавали се достатъчно, за да установят контакт.

Бързото приближаване към фигурите водело до незабавното им оттегляне и излитане. Пришълците сякаш можели да се дематери — ализират и да се появяват високо във въздуха за секунди! Стремежът им да останат недосегаеми карал обикновените хора да смятат, че се случва нещо свръхестествено. „Загадъчните посетители“ запазвали любопитната и неясна дистанция от хората, които вдъхновявали. „Те“ сякаш се страхували да се срещат отблизо с простосмъртните, сякаш контактът ще ги лиши от силите им.

По-късните наблюдения на въздушни кораби (1895–1899) били коренно различни. Някои фермери и занаятчии се опитали да ги доближат и ги описвали като „съдове с формата на кану“. Често били осветени със „зеленикава или синкава“ светлина. Под големия им купол имало много кръгли прозорци, през които надничали развълнувани лица. В някои случаи имало нещо като перки, които се въртели бавно и спомагали за рязкото им издигане и отстъпление.

В един случай загадъчните нощни посетители отмъкнали говедо, завързано за врата с нещо, приличащо на метално въже. След това червеният кораб отлетял към хълмовете на хоризонта. Някои от „по-късните загадъчни въздушни кораби“ увисвали на едно или друго място и участвали в приятелски разговори. Въздушните кораби станали „дирижабли“ и мистерията като че ли намерила решението си.

На повечето хора им станало ясно, че зад целия този феномен стоят „изобретатели“. Немски изобретатели! Дирижаблите започнали да се появяват навсякъде. Имената като „Аустерлиц“, „Еделман“, „Тилман“, „Долбер“, „Никсън“ и „Шьотлер“ като че ли отговаряли на въпросите, задавани от уплашените имигранти от Германия. Но тези хора виждали корабите призраци и по-рано — аномалия, на която нямало разумен отговор.

Въпреки това повечето хора напълно се уверили, че цялата история всъщност се дължи на неясните наблюдения, тайни общества, измами, сензационни публикации и така нататък. При някои от последните случаи наистина се наблюдавали кораби на тайни въздухоплавателни „клубове“. Първите дирижабли били разработени съвместно от дизайнери и финансисти. Има няколко съобщения за подобни начинания. Устройствата били огромни, използвали водород и през нощта си служели с мощни прожектори, чиито лампи били пълни с осмий.

Изобретателят, чието име било Уилсън, излязъл да се срещне със заинтригуваните зрители. В приятелски разговор той разкрил тайните на разработките си и разказал, че е от „малко мирно градче в Айова“. Да, американец е, родил се в Гошен, Ню Йорк. Корабът се захранвал от електрическа система, използваща „силно кондензирано“ електричество. Уилсън добавил, че се е заел с построяването на още пет летящи машини като тази тук.

Преди да си тръгне, той помолил шерифа да поздрави от негово име местния пътуващ съдия, когото познавал по име. Помолил само за няколко кофи вода „за двигателя“, след което се прибрал в машината. Издигнал се във въздуха под овациите на десетките зрители и отлетял в историята, за да не се върне никога повече. Дирижаблите и другите подобни летящи машини вече се превръщали в истинска революция за Патентния регистър — два типични примера са патент 565805 на Чарлс Абът Смит (1896) и патент 580941 на Хенри Хайнц (1897).

Изследователите, занимаващи се с многобройните загадъчни наблюдения на въздушни обекти, отбелязват, че пътуването по въздуха бързо се превърнало в хит за младите инженери по цял свят. Оттогава светът станал свидетел на нова ера на дръзки експерименти, в които изобретателите играели игрите си пред обърнатите нагоре очи на стъписаните наблюдатели. Появявали се все по-красиви модели — първо на чертожните маси, а не след дълго — и в небето.

Цилиндричните балони се поставяли в мрежи или платнища и се закрепвали здраво към „добре проветрявана“ гондола. Някои от моделите били наистина много компактни и ефективни. Всички двигатели, перки и кормила се управлявали от лостове и колела. Проблемите на маневреността във въздуха били решени от един блестящ дребен човек, същински майстор в областта. Алберто Сантос Дюмон, плейбоят на въздухоплавателите, използвал изработения по лично негов проект дирижабъл, за да омайва красавиците по бреговете на Сена.

Той се спускал от облаците заедно с прислужника си, като не забравял да се запаси с шампанско и лакомства за евентуалното похождение. С позволението на гувернантката красавицата заемала мястото на прислужника и прекрасният мосю Дюмон отлитал с новото си съкровище. Нищо друго не приличало толкова много на приказка. Приетият от обществото въздухоплавател не знаел какво означава отказ. Да откажеш на Сантос Дюмон, означавало да откажеш честта на най-високопоставена личност. Богат, привлекателен и с добри обноски, пиратът на парижкото небе с копринения си шал ежедневно се появявал над Елисейските полета.

Заедно с по-авантюристичните си обожателки Дюмон кръстосвал небето на Париж. Никоя от припадащите от вълнение госпожици не можела след това да каже, че нито един мъж не я е карал да „полети“. След определеното време Дюмон приземявал апарата си с увереността и лекотата на артистичен любовник. Госпожиците се връщали при очарованите си и отстъпчиви гувернантки, а мястото на натъжената хубавица отново се заемало от прислужника. Целували се ръце, а от време на време се подарявала и по някоя роза.

Дюмон спазвал безупречно уговорените срокове. „Ръчният часовник“, изработен специално за случая от приятеля му Картие, вече станал последният писък на модата в Париж. Въздушни кораби, странни покрити със стъкло инструменти, очила, ръчни часовници, пищни мустаци и специални пилотски костюми дребният мъж със сериозно лице представлявал комична и същевременно драматична гледка. Надарени с умението да усещат бъдещето, жените непрекъснато се въртели около него. И наистина, Дюмон си остава исторически пример за странната въздушна галантност.

Алберто Сантос Дюмон с право си е спечелил възхищението на обществото в първите дни на летателните апарати. Проявите му представяли въздухоплаването в очите на публиката като смес от наука, изкуство й спорт. На едно изложение той успял да прокара апарата си около и под Айфеловата кула. Фотографиите, запечатали събитието, са наистина поразителни. Странният дребен летящ човек владеел до съвършенство изкуството на управление на дирижабъл и всички мечтатели трябва да му бъдат благодарни. Да живее Сантос Дюмон!

Огромната армия въздухоплаватели, опитващи се донякъде да подражават на Дюмон, разбудили мистерията на въздушните кораби за повечето озадачени наблюдатели с грандиозните си представления. Забравени били приличащите на привидения неясни форми, носещи се в небето като миражи. Независимо че ерата на балоните е отминала, развитието на дирижаблите е свързано с една от най-мистериозните и обсебващи тайни.

Историята е за един възрастен немски господин на име Делшау. Той е един от първите и забравени изследователи на въздушните феномени, запазил сведения за всички наблюдавани въздушни кораби от 1850 г. насетне. Човекът не се разделял с дневниците си чак докато не се споминал на преклонната възраст от деветдесет и две години. По-късно записките му били открити от един изследовател (Наваро) по време на едно авиационно изложение. В бележниците имало рисунки и изрезки с изображения на дирижабли от средата на XIX век. На многобройните и редки изрезки се виждали какви ли не странни модели. Прекалено огромни, за да бъдат използвани наистина, те като че ли представлявали опит за сублимиране на привиденията.

Имало данни, че Делшау бил член на тайно общество, което (както показали по-нататъшните изследвания върху странния диалект, който използвал в дневниците си) във всяко едно отношение приличало на описаните в романите на Жул Берн. Според изследователя ядрото на този вероятно първи в историята аероклуб образували шестдесет учени и изобретатели. Преводът на дневниците показва, че създадените модели били изпробвани в Германия в средата на века, а по-късно въздушните кораби се появили и в Калифорния.

Това странно съобщение би могло да обясни всички наблюдения на въздушни обекти в Германия и Америка, ако нямаше някои важни подробности. При внимателно проучване на текста се забелязват значителни несъответствия между описанията и самите модели. Моделите приличали повече на ракети и балоните им били прекалено малки, за да могат да издигнат посочените в текста тежести. Някои смятат, че описаният от Делшау НТ газ (неутрализиращ тежестта газ) е с все още непознат състав и може би е бил получен чрез дестилация на редки минерали или чрез някакъв електрически процес. Тези странни обяснения са приемливи за мнозината, които са запознати с подобни открития от миналото.

Въпреки всичко, има и едно друго, макар и обвито в по-зловещ чар обяснение, което изглежда още по-близко до реалността на наблюдаваните въздушни кораби, както и на самия Делшау. Самотният фантазьор пише като мистик, притежаващ огромна и могъща тайна. По-необичайните обяснения на европейските и американските наблюдения вероятно могат да се открият в това, че наблюденията „следвали“ Делшау навсякъде, където отивал. Никога не трябва да се казва, че мечтите и виденията, овладели достатъчно надарените хора, не могат да се материализират.

Ракетата

Наблюденията на „загадъчните въздушни кораби“ си остават като истински материализации на мечти и реалност, мит и инженерни постижения, архетип и дизайн. Изстреляните в пространството частици от мечти притежават любопитната способност да се движат през осъществените от самите тях стимулиращи революции. С появата на истинските дирижабли всички мисли за кораби привидения били пратени обратно в света на мечтите и мечтателите.

Дизайнерите и строителите се нагърбили със задачата да осъществят тези по-материални цели и да построят най-грамадните и най-легендарни дирижабли. Те били последното чудо във века на чудесата. Но онези, които гледали небето в очакване да зърнат дирижабли от дърво, плат, стъкло, метал и газ, внезапно останали слисани. Защото там горе, над облаците и дирижаблите започнали да се появяват нови неща.

Те изглеждали смътни и неясни при първите наблюдения и виделите ги почти се страхували да говорят за тях заради неминуемите подигравки, които ги очаквали. По-късно хиляди започнали да виждат така наречените „ракети призраци“. Приличали на облаци, с цилиндрично тяло и заострени краища. Оставяли зад себе си огромни количества дим и се издигали право нагоре с фантастична скорост. Подобно на първите дирижабли, тези ракети призраци били имали много смътни очертания и били напълно безмълвни.

Тези устройства, ако били наистина дирижабли, изглеждали абсолютно нови за наблюдателите. Лишени от криле, без кормила и напълно тихи, те не се поддавали на никакво обяснение. Ракетите призраци били наблюдавани по цял свят. Постепенното „натрупване на подробности“ е ясно документирано. Илюминатори, перки, криле, хора — отделните детайли следвали един след друг. По същия начин, както и при загадъчните въздушни кораби, човешкото въображение определяло онова, което хората виждали. Океанът от мечти изпълвал световния ум и го подготвял за следващото търсене.

Нямало нищо чудно в това идеята за пътешествия в космоса да завладее въображението на онези, чиито родители навремето са виждали безмълвните армади от загадъчни дирижабли. Едгар Райе Бъроус живял по времето, когато въздушните кораби предприемали необяснимите си пътешествия в нощното небе и в умовете на хората. Като истински фантазьор, той очаровал читателите си с поредицата си „Марсиански приключения“.

Главният герой Джон Картър е човек от Земята, който бил „преместен“ по необясним начин на Марс, докато вървял през някаква „забравена пещера“ в пустините на Аризона. Междупланетният портал, реликва от древна магия, бил най-съвършеният начин за пътуване между различните светове. Красотата на тази мечта описва самите архетипове — символичният лексикон на предания и легенди е пълен с магически проходи към други светове.

Марсианската поредица запознава младите читатели с възможностите за междупланетно пътуване и контактите с други цивилизации. Сюблимните мечти, описани и представени от Едгар Райе Бъроус, се нуждаели от цели три десетилетия, за да бъдат осъществени. Легендарните експерименти в областта на междупланетните пътешествия продължили да преследват американската научна общност през целия XX век и най-вече натурфилософите и частните предприемачи. Твърди се, че някои от тях успели да се приближат и дори да осъществят тези чудеса. Неспособни да разберат символа „портал“ в материалната му форма, хората се насочили към друга митична тема, способна да строи мостове през пропастите. Мистериозните пещери на Джон Картър и техните технологии били забравени. Променената мечта, образът и целта на ранния XX век станала ракетната техника.

Космосът бил открит — необятен портал, през който се изливали потоци от мечти. Огромната надпревара за нови и нови постижения насочила вниманието на всички към ракетите и техния потенциал. Ракети в космоса! Дори героичните приказки се променили, за да отговарят на новото време. Появили се Бък Роджърс и Флаш Гор — дън и понесоха младите читатели към нови мечти, чиято сила се дължи на по-достъпни със средствата на механиката извори.

Ракетите не се създавали от учени. Прекалено много физически закони обяснявали, че те са „непрактични и безполезни“. Американските учени трудно приели идеята за ракетата като възможно средство за придвижване. Но всички тези „закони и ограничения“ не спрели младите ентусиасти, твърдо решили да напишат своята част в историята на човечеството. Най-различни ракетни клубове в Европа изработвали и тествали моделите си. Опитът показал, че ракетите — независимо дали били закрепени към шейни, влакове, коли, лодки, самолети или хора — са прекалено нестабилни и опасни, за да се приемат насериозно. Всъщност ракетите били непредвидими.

Филмите от зората на ракетната ера често показват ужасни сценарии на експлозии, летящи колела, въртящи се бясно шейни и горящи комбинезони. Ракетите с твърдо гориво били неконтролируеми. Веднъж запалени, връщане назад нямало. Един влак със закачена за него ракета се оказал прекалено тежък, за да отлети, но пътниците му изпаднали в безсъзнание през десетте секунди на пътуването. Трябвало да се намери някакъв начин тягата на ракетата да се овладее.

Учените в Америка били заети да клеймят моделите на някой си Робер Годар — гимназиален учител по физика, който разработвал ракетни двигатели с течно гориво, притежаващо огромна мощност и производителност. Ракетите на Годар притежавали нещо особено важно, което липсвало на ракетите с твърдо гориво — те били управляеми. Това се постигало чрез клапани, които при нужда можели да се затворят. В „Сайънтифик Американ“ се появили много статии, отричащи категорично способността на ракетите да работят във вакуум — т.е., в космоса. Авторите на тези злобни ненаучни писания предлагали какви ли не „причини“, обричащи системата на Годар на безусловен и пълен провал. Подобни писмени атаки „доказвали“, че ракетите не могат да работят във вакуум — по простата причина, че двигателите им щели да угаснат.

В карнавала от невежи академични изказвания можем да видим, че единственото „доказателство“, според което ракетите не биха могли да пътуват през вакуума, се състои в това, че изгорелите газове „няма в какво да се оттласкват“. Не се съмнявайте — масираната атака срещу Годар била проведена тъкмо когато изобретателят щял да получи солидна сума за по-нататъшните си разработки! Д-р Годар успял със собствени средства да разработи системите за управление, помпите за гориво, системите за охлаждане на дюзите, стабилизаторите и всички останали фундаментални компоненти, които ще открием във всяка съвременна ракета с течно гориво. А правителствените агенции вече били напълно убедени, че ракетната техника е напълно непрактично начинание.

Мечтата обаче продължавала да витае в умовете на мечтателите. Настанила се в един европейски ракетен клуб, чиито членове се събирали всяка неделя следобед. Имало ракети, мечти за космоса, бира, песни и красиви момичета. Клубът станал прочут с постиженията си, за които знаела цялата страна. За съжаление славата му привлякла вниманието и на тогавашното фашистко правителство. Въпреки изключително ентусиазираната подкрепа на някой си Чарлс Линдберг, американското правителство така и не отпуснало финансова подкрепа за Годар. Интерес към патентите му проявили други — нацистите, ако трябва да бъдем точни.

А в градчето Занесвил в Охайо един млад мечтател се взирал в небето. Мисълта за пътуване в космоса и достигане до други светове очаровала ума на Томас Таунсент Браун. Том изучавал разработените дотогава ракетни двигатели и начина им на действие. Те му разкривали нови безкрайни възможности за завладяването на космоса. А собственият му ум и ръце щели да осъществят една далеч по-добра мечта, която щяла да отправи предизвикателство към всяка фундаментална научна доктрина.

Той просто мечтаел да построи ракетен двигател. Нов вид двигател. Малък и компактен, който да може да използва съвсем малко количество химично гориво и да е способен да победи гравитацията. Първата стъпка в търсенето на Том била да отиде до библиотеката и да се запознае с всичко, което се знаело за ракетните двигатели. Текстовете на мастити физици и химици били обезкуражаващи. Мъртви закони, стени, прегради, ограничения и какви ли не пречки се появявали на всяка следваща страница! Същите писания, които попречили на Годар да получи държавната субсидия.

Том не повярвал, че природата е толкова непреклонна — тя определено не се поддавала на никакви „ограничения“. Книгите не са лицето на природата, те представляват само описания на отделни нейни прояви. Смешно било да се наблюдава как всеки път, когато природата изненадвала човечеството с нещо ново, книгите били пренаписвани и отново се представяли за абсолютна истина! Въпреки огромното количество прехвърлена литература по физика, сякаш всички конвенционални пътища за постигане на целта били заградени с високи стени, на които пишело „НЕ“ за всякакви мечти за ракети.

Пъргавият млад ум така и не останал удовлетворен от академичните „ограничения, пречки и закони“. Тази разочароваща стена от съпротива накарала петнадесетгодишния младеж да поеме по друга линия на разсъждения. Той загърбил тежките и неприятни текстове и се насочил към множеството възможности, вдъхновени от самата мисъл за пътуване в космоса. Просто трябвало да има някакъв по-добър начин да се стигне до други светове! И той щял да го открие.

Електрическата дъга

Мозъкът на Том Браун трескаво работел. Щом химикалите не могат да осигурят достатъчно тяга, значи трябва да се разработят нови горива и системи. Такива системи могат да се открият при съчетаването на много идеи в едно цяло. Трябвало да има някакъв начин. Нищо не било в състояние да го спре. Космическият кораб на Зарков бил обграден от пръстен ракети, които изхвърляли електрически струи и правели какви ли не чудеса. Може би тайната наистина се крие в електричеството, но все още си оставала скрита.

Защо действат ракетите? Защото се движат благодарение на контролираната експлозия на горивото им. Експлозията се оформя и насочва от резистентна на температурата „горивна камера“ в определена посока. Действието на изхвърлените газове предизвиква противодействието на масата на ракетата. В случая законът на Нютон важи с пълна сила. Ключът към ракетната тяга е масата и скоростта на пламъка. Масата на пламъка е почти нулева, тогава откъде идва тягата? От скоростта на пламъка.

Малката маса на секунда се умножава по високото темпо на изхвърлените газове. Това създава реактивната тяга. Химичните експлозии дават тяга, която не зависи от температурата на изгаряне.

Скоростта на пламъка може да се измери спрямо скоростта на звука по няколко фактора. Химиците по онова време наричали това налягане (налягането на експлозията) „бягащо“.

Том спрял да чете и се замислил. Възможно ли е да има други начини за постигане на по-голяма тяга с по-малко устройство? Колкото по-висока е температурата, толкова по-силна е тягата. Колкото е по-силна тягата, толкова по-малък и по-компактен би могъл да е двигателят. Кой пламък може да даде най-високите скорости на газовете? Кой пламък е „по-горещ“ от най-горещите химични пламъци?

Кварталната бакалия имала неонова реклама на прозореца. Тя винаги го очаровала. Докато растял, той неведнъж съзерцавал блестящите лампи и гледал червения газ, изпълващ рекламата със светлина. Сега погледът му отново попаднал върху нея и Том внезапно проумял нещо изключително важно. Дали светещият неон е газът, чиято „скорост“ е по-висока от тази на химическата ракета? Нима отговорът на мъчещия го въпрос е стоял през цялото време пред очите му?

Разбира се! Електрическа ракета! Електричество, мълнии! Това са нещата, чиято скорост се доближава до скоростта на светлината! Най-високите скорости могат да се постигнат с помощта на електричеството. Сега вече наистина имало нещо, с което да се захване здравата. Колко бързо ще се движи газът в електрическо поле? Вероятно скоростта му ще бъде много по-висока от постигнатата с каквато и да било химична експлозия. Сега вече разполагал с посока. Сега мечтите му щели да водят текстовете вместо обратното.

Всяка книга, в която ставало дума за електрически разряди, посочвала невъобразими скорости на светещите газове. Сър Уилям Крукс описва молекулярните „средни свободни пътища“ — свободното пространство, през което йоните могат да се ускоряват в приложеното електрическо поле. Скоростите им били огромни, много по-големи от онези, които можели да се постигнат чрез химични експлозии. Известно било, че и най-малката искра е в състояние да произведе огромно налягане (Рейс). Но подобни скорости би трябвало да взривят неоновите лампи, помислил си Том. Защо това не ставало?

Неоновите лампи представляват тръби, в които газовете са под ниско налягане. Постоянният електрически ток „притиска“ газа в тясна блестяща нишка, която се отблъсква от стените на тръбата. Лампите, работещи с постоянен ток, никога не експлодирали. Известно е обаче, че те се пръскат, ако токът се подаде на импулс. Стига се до освобождаването на огромна експлозивна тяга — при това при съвсем ниско налягане! Това означава, че скоростта на газа трябва да е много висока, тъй като количеството му в лампата е почти нулево.

Том продължил проучванията си. Имало случаи, при които удар от мълния взривявал малки предмети, в които се съдържали малки количества въздух под нормално налягане. Подобни феномени означавали, че електрическите импулсни разряди могат да се съчетаят с газове с нормално налягане и да се получи огромна тяга. Нещо повече — някои майстори използват ежедневно този принцип, за да заваряват метали. Местният оксиженист използвал електрически импулси в комбинация с различни газове и така споявал металите един за друг. Том научил, че оксиженът често „ритал“ доста силно. Освен това имало случаи, когато много масивни метални предмети били отхвърляни с огромна скорост от налягането на ярката дъга.

Е, в такъв случай разполагал с всичко, каквото му било нужно. Веднага се появили няколко проблема, но решаването им била „детска работа“. Дъгата на оксижена образувала силна тяга и високи температури. От новите материали можели да се направят всякакви ракетни горивни камери, в които да се използват електрически дъги. Проблемът не бил неразрешим. Керамиката също е възможен вариант, колкото и невероятно да изглеждало по онова време. Това били неизследвани територии и Том се заел да проектира нещо съвсем ново.

Според математическите таблици, приведени от учените, скоростта на молекулите на газа в електрическите дъги се увеличавала с увеличаването на волтажа. По-високият волтаж означавал по-високи скорости на компонентите. „Дебелината“ и „яркостта“ на дъгата зависела от гъстотата на газа и количеството ток. Тези три фактора можели да създадат огромна тяга, ако се нагласят по-подходящия начин. Тягата щяла да бъде много по-голяма от получаваната при химическите ракети. При един и същ обем използващото електрическа дъга реактивно устройство би било няколко пъти по-мощно от еквивалентно химическо реактивно устройство. Мисълта била зашеметяваща. Но ако е вярна, защо тогава нито един професионален дизайнер не е направил все още електрическа ракета?

Подобен електродвигател би могъл да бъде малък, компактен и ефективен, многократно надвишаващ производителността на която и да било химическа ракета. С такъв двигател можело да се стигне чак до звездите. Планът бил осъществим с помощта на широко достъпни материали. В кварталните магазини можели да се намерят газове и електроди. Подобна мощна ракета можела да се сглоби и в работилницата в задния двор. Дъгата пламък на малкия електрически космически кораб щяла да бъде бяла и малка. И щяла да се управлява по начини, за които дори Годар не можел да мечтае.

През онази нощ Том сънувал пътешествия в космоса. Всяка история изглеждала все по-близко до реалността. Той щял да построи такъв двигател. Щял да го изпита и да полети с него. Щял да създаде двигател, който да промени завинаги представата на хората за космоса. Завинаги.

Електрически подскоци

Следващата му задача била да измисли средствата за управление на магическия компактен ракетен двигател. Електричеството би могло да се прилага непрекъснато или на импулси. Тягата щяла да се контролира чрез управление както на тока, така и на изхвърлени газове. Самото електричество можело да се засилва или намалява с реостати, а газовото „гориво“ — с помощта на клали. Освен това, щом газовете под нормално налягане създават такава неимоверна тяга, а при повишаването на налягането тягата се увеличавала, какво ли би се получило при използването на течни газове?

Течните газове, за предпочитане с тежка молекулярна маса, биха могли да осигурят изключително висока реактивна тяга. Схемата изглеждала перфектна. Имало ли някакви слаби моменти в разсъжденията му? Проверил ги отново, търсейки каквато и да било грешка, но не открил. Малкият му двигател щял да бъде в състояние без усилия да изпрати кораба в осеяните със звезди дълбини на космоса.

Тази силна реакция срещу ограниченията и критиките на учебниците е една от многото, появяващи се по целия свят. Експериментаторите вече отхвърляли теоретичните ограничения на динамиката и създавали феномени, които според правилата не би трябвало да съществуват. Том разполагал с план. Сега целта му била да разработи вариации на системата. Да получи най-голямата възможна тяга в най-малък обем.

На първо място трябвало да получи електричество. Каква компактна система би могла да осигури същия ток като на оксижени — те? Нито един двигател не би могъл да има толкова голяма маса и да е в състояние да лети. Съществува ли начин електричеството да се съхранява и да се пуска на части? Да. Можел да използва малки макари с високо напрежение и кондензатори от слюда и да остави дъгата да прогаря пространството между тях.

Газът можел да постъпва на части в областта на дъгата, където буквално би експлодирал в електрическа плазма и би получил ускорение навън от реактивната камера. По-продължителното ускорение по дъгата би осигурило още „по-пълна“ тяга. Експериментите в гаража с разряди от батерия доказали, че искрите могат да „изстрелват“ малки парчета станиол чак от другата страна на масата. Това била малка демонстрация на търсения от него ефект.

Единственият проблем, който тормозел естетическото му чувство, бил свързан с източника на мощност за двигателя. При химическите ракети горивата осигуряват както реактивната експлозия, така и газовете. В това се състояла простата им красота и предимство. А електрическата — или плазмената — ракета разчитала на електричество, което не можело да се получи от газ. Идеалната ситуация изисква газ, или газова смес, която да е в състояние да образува електричество. Къде може да се намери подобна смес?

Нямало безизходни положения. Имало само нови възможности. Младият мечтател бил чудесен ученик. Подложил на проверка вариантите. При уравнението за химическите ракети по-голямата част от коефициента на тягата е от страната на масата. При плазмените ракети по-голямата част от коефициента е от страната на скоростта. Когато двата модела се разгледат според обема и общата маса, предимствата като че ли отново клонят към електрическата ракета.

С нарастването на необходимостта за по-голяма тяга нараства и масата на химическата ракета. При електрическата ракета източникът на енергия достига до „фиксирана“ маса. В един момент електрическата ракета отново ще се окаже победител с оглед на размерите и ефективността.

Сега мисълта му била насочена единствено към скоростите на реакцията. Колко бързо се движат всъщност заредените молекули? Много по-бързо, отколкото изхвърлените при химични реакции. А каква е най-високата скорост, която би могла да се постигне с плазмена ракета? По всяка вероятност — скоростта на светлината. В нито една таблица — дори в тези на Дж. Дж. Томсън — нямало толкова огромни стойности. Молекулярните скорости в химичните експлозии достигали до около 3 километра в секунда, докато тези в експлозивните електрически разряди — 3000 километра в секунда.

Ако могат да се достигнат достатъчно високи електрически скорости, дали масата ще престане да бъде задължителна част от уравнението? Дали задвижваният чрез електрически импулси кораб няма просто да се повдигне от собственото си поле? Този ред на мисли го отвел отвъд обичайните концепции на ракетната техника. И точно тук започва истинският ни разказ.

Том започнал да събира информация. Тя идвала от различни „колекции“, останали от експериментите с електричество през викторианската епоха. Съществували ли и други, незабелязани досега „електрически“ начини да се задвижи кораб през въздуха и в космоса? Защо да се стига до използването на електричество за изстрелването на химикали или газове? Възможно ли е електричеството само да задвижва кораба чрез някакво странно взаимодействие между полетата?

Том бил виждал машини, работещи със статично електричество под високо напрежение. Поставени върху изправени метални колела, те образували виолетови пламъци и същевременно задвижвали с висока скорост колелата. Това била истинска „електрическа тяга“. Възможно ли е да се използва само електрически разряд, за да се накара кораба да се движи без нуждата от каквито и да било други реактивни маси?

Истинският момент, в който мечтата и реалността щели да се обединят в едно, настъпил в училище. По време на опит в час по физика Том наблюдавал голямата рентгенова вакуумна лампа, захранвана от мощни импулси прав ток. Дебелите кабели свързвали лампата с индукционната макара, която била оставена незакрепена. Всеки път, когато през лампата протичало електричество, кабелите „подскачали“. Същото се получавало и когато в лампата се появявала искра. Защо ставало така? Когато кабелите се движели, не се ли движела и лампата? Помолил учителя да повтори опита.

Том изобщо не гледал лампата. Цялото му внимание било насочено към свободната маса — кабелите. Те подскачали при всеки приложен към лампата импулс. Подскачането спирало, когато токът продължавал да тече. Когато спирал, проводниците отново леко помръдвали. Последното движение не било толкова силно като първото, но независимо от всичко също го имало. За миг мислите му се зареяли навън, към чернотата на космоса. Нима онова, върху което си блъскал главата, се намирало пред очите му, в час по физика?

Електрическият разряд във вакуумната лампа бил чист — разряд на катодни лъчи. Чисто електричество без никакви газови молекули. Катодните лъчи преминавали през малкото пространство със скорост, многократно надвишаваща скоростта на която и да било частица. А извън лампата имало реактивен ефект. Наблюдавал се точно там, където би трябвало да се очаква — в една линия с разряда.

Том се замислил сериозно върху идеята. Ако подобни електрически разряди могат да се насочат към откритото пространство чрез нещо като „цев“, тогава цялата система ще се задвижи по електрическото поле. В резултат ще има тяга, получена не от експлозии на маси, а от разрядни експлозии в свободното пространство. Реактивна реакция, основаваща се на взаимодействията с електрическото поле. Катодните лъчи държали ключа — ключа към пътуването в космоса!

Електрически реакции

И така подскачането се получавало само когато се прилагали импулси. Дали движението е просто магнитно? Според учебниците било точно така, но единствено експериментът можел да заглуши бученето в главата му. Отчаяно искал да провери лично, в собствената си работилница. Трябвала му някаква силна индукционна макара. Лесна работа. Бобини за запалване на камиони имало в изобилие. В комбинация с прекъсвачи те можели да произведат достойна за всеки млад експериментатор искра. Освен това му трябвала и рентгенова вакуумна лампа.

Можело да има какви ли не причини за феномена на „подскачащата жица“. Приложеният ток би могъл да изправи проводника по магнитните линии. Но магнитното поле трябва да бъде силно, за да успее да раздвижи тежките проводници, а в случая то не било. Високоволтовата индукционна макара почти не пренася ток. Всъщност, в лампата на практика нямало ток!

Може би става въпрос за някакъв малко известен електростатичен ефект — нещо, което става, когато жиците се заредят в близост до диелектрик. Вакуумът е диелектрик. Може би ефектът ще бъде по-силен, ако вакуумът е пълен. Може би става въпрос за ефект на електрическа ракета, при който светлината, ултравиолетовите, рентгеновите или някакви други неизвестни лъчи летят в противоположна посока. Може би проводниците подскачат, защото лампата за миг се ускорява от реактивни частици, излитащи от жицата във въздуха като невидими искри.

Имало още възможни пътища, по които би могъл да тръгне умът му. Подобно на невидимите катодни лъчи, носещи се по невидими линии, мислите на Том препускали около наблюдавания предишния ден експеримент. Силата на тези мисли го издигнали до такива висоти на вдъхновението, че му било трудно да прави каквото и да било друго. Само си представете! Реактивен ефект в метални проводници! Дали цялото устройство — лампа, макара и жици — ще се движи в космоса? Толкова много възможности Толкова много мисли. Имало само един начин да се убеди със сигурност.

На пазара се предлагали какви ли не лампи — те били популярни компоненти в научните експерименти в началото на века. Геслеровите лампи били пълни с красиво искрящ газ под ниско налягане. Можели да се открият във всяка железария. Тези чудеса на стъкларското производство имали причудливи форми и съдържали най-различни фосфоресцентни химикали. Високоволтовото статично електричество ги карало да светят в ярки цветове — същинско вълшебство.

Друга разновидност била истинско чудо, когато се гледала на тъмно. Тези лампи били миниатюрните електрически „учебници“ от една по-елегантна, но вече отминала епоха. Често ги слагали в какви ли не предмети, а разнообразието във формите и изработката им било наистина викторианско. Специални лампи във формата на цветя се закрепвали за един-единствен електрод. Всяко цвете било третирано със специални фосфоресциращи химикали. Когато се пускал ток, те заблестявали в изумителни червени, виолетови, сини, зелени и оранжеви тонове. Стъблата и листата светели в прекрасно зелено и пращали искрите си към сиво-синьото стъкло на лампата.

Но тези две разновидности предлагали просто красиви зрелища. Том се нуждаел от нещо съвсем друго — нещо като онова, което видял в часа по физика — истинска вакуумна лампа. Колкото по-пълен е вакуумът, толкова по-силен щял да бъде ефектът. Вече бил сигурен в това. Ефектът не се проявявал при Геслеровите и неоновите лампи. Колкото и опасно да звучи (а то е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО опасно!), младият Браун успял да се сдобие с малка рентгенова лампа тип „Кулидж“.

Следва да се отбележи, че по онова време малките рентгенови лампи не се смятали за толкова опасни, колкото са в действителност. Човек можел да си купи еднакво лесно Геслерови лампи от железарията и малки рентгенови лампи от аптеката. Том бил късметлия, че за активирането й използвал индукционна макара с малък капацитет. Това било достатъчно лошо, но използването на по-висок волтаж можело да бъде направо смъртоносно.

Смятал с първия си експеримент да получи ефекта на подскачането — сам, в домашни условия. Пресъздал схемата, която видял в училище. При внезапното прилагане на високо напрежение проводниците подскочили. Том бил изумен, но не и удовлетворен. Вече обмислил какви ли не възможности ефектът да не се окаже онова, което му трябвало. Сега искал да провери дали не може да задвижи лампата, проводниците и всичко останало. Ако лампата се изместела и на милиметър, това щяло да ознаменува раждането на един нов свят. Нова технология, нова наука, нови възможности за придвижване.

Дал на лампата малко свободно пространство на масата. Приложил импулс. Жиците подскочили, а лампата се разклатила. По някакъв абсолютно невероятен начин феноменът като че ли набирал сила. Том целият бил облян в пот. Вече знаел каква ще е следващата му стъпка. Работел като замаян. Щяло да се получи. Знаел го! Следващият експеримент щял да изясни както феномена, така и бъдещето му. Очаквал да види реактивно движение.

Лампата трябвало да се остави в свободно положение. Закачил я да виси и когато приложил импулс, лампата ясно се задвижила в една посока. Том бил запленен, очарован, потресен. Не можел да се сдържи и започнал да вика, да се смее и да танцува около пейката в гаража — самотен танцуващ победител, оповестяващ раждането на нова епоха, когато най-сетне дошъл на себе си, мислите му течали много по-леко в сравнение с напрежението, което го гнетяло през последните няколко седмици. Тук имало истинска загадка. Лампата се придвижила на определено разстояние без НИКАКВИ видими реакции. Изключил рентгеновите лъчи от главоблъсканицата — те нямали никаква маса. Нямало грешка, нямало „неизвестна комбинация на известни сили“. Не. Интуицията му била силна. Видяното преди малко представлявало някаква нова реакция на полето. Тя включвала надлъжно разпространение на електричеството през пространството. По някакъв начин това бил ключът за освобождаване на реактивната сила на електричеството. Налице било ракетно движение без никаква маса!

Закрепил лампата на края на тънък дървен прът, уравновесил го и го окачил на тавана. Отново приложил импулс. Поразеният тийнейджър гледал как мечтата се превръща в реалност — лампата започнала да върти пръта! С всеки следващ импулс скоростта се увеличавала. Силата била кумулативна.

Лампата винаги се движела в определена посока — с електро положителната страна напред. Новият феномен противоречал на всички съществуващи теории за електричеството по много начини. Насочил мислите си към природата на вакуума. В края на краищата вакуумът е особен вид диелектрик. Той осигурява пространство на силовите линии по линията на заряда — надлъжно разтегляне. Може би появата на рентгеновите лъчи било точно онова, което предполагал преди толкова много години Никола Тесла. Може би те са освободени частици на чистото електричество, по-фундаментални дори от електроните.

Вакуумната лампа действала като „изпускателен клапан“ за някаква забравена черта на електрическата сила, без която не би се получил реактивният ефект. Ако моменталното зареждане на пластините вътре в лампата създава силови линии в околното пространство, движението би трябвало да има някакви предпочитания според географията. Том проверил тази възможност, като отбелязвал силата на всеки импулс и резултата от него спрямо посоките на света. Не открил никакви разлики. Лампата неизменно се задвижвала с електро положителната пластина напред.

По някакъв загадъчен начин феноменът успявал да заобиколи Третия закон на Нютон. Може би освобождаването на електрически импулси с високо напрежение във вакуумни лампи прекрачвало законите, свързващи телата. Нима импулсите наистина нарушават природните закони? Възможно ли е да променят самата гравитация? В ума на Томас Браун започвал да се очертава схемата на един коренно различен начин на задвижване на космическите кораби.

Феноменът, който току-що демонстрирал за собствено удоволствие, нямал конвенционално обяснение. Този двигател бил съвсем различен от замисляния първоначално. Това обаче в никакъв случай не го разочаровало. Точно обратното — откритието му далеч надхвърляло всичките му първоначални идеи за компактен ракетен двигател. Феноменът го запратил в един съвсем чужд технологичен свят.

Не съществували по-ранни примери или аналози, на които да може да се опре теоретически. Най-близките подобни ефекти били споменати съвсем бегло от някой си загадъчен Никола Тесла. Обсъждайки електрическия импулс, той споменавал и за „специални реактивни сили“. По времето, когато правил тези изказвания, Тесла не можел свободно да дискутира феномена или технологиите, които развивал.

Сега младият Томас Браун разполагал с няколко сигурни факта. Първо, двигателят изобщо не се нуждаел от дюзи. В тягата му нямало никаква маса. Единственото, което трябвало да осигури, бил постоянен поток високоволтови импулси. Нямало нужда дори от ток. Това правело изискванията още по-прости и елегантни. Няколко вакуумни лампи можели да се комбинират заедно и така да се постигне още по-голяма тяга. Може би дори можело лампите да се модифицират така, че да имат по-добър фокус и оттам — по-добро ускорение. Това били нови мисли за развиването на нови — и оригинални технологии. Мечтата за нов ракетен двигател била в ръцете му.

Младият и замислен гимназист с интереси към физиката успял да отблъсне непоклатимата стена от конвенционални забрани и академични ограничения със силата на въображението си. Невероятните му наблюдения се превърнали в сърцето на революция в науката за електричеството — областта, която ръководела физиката по онова време. Не сме чували за този феномен или за условията на първоначалното наблюдение поради една-единствена причина — днес теоретиците твърдят, че всичко това е „невъзможно“.

Мислите му се насочили към бъдещето — неговото бъдеще. Докато кандидатствал за колежа, Томас размишлявал върху гравитацията. Питал се дали всъщност не е открил някаква огромна и останала скрита досега тайна. Подобна тайна би могла да се усвои в световната революция. С подобна тайна би могло да се стигне до звездите. Задействани от някой бъдещ астронавт, двигателите му биха могли да понесат целия екипаж до невъобразимо далечни нови светове. Бил сигурен, че системата му е в състояние да изтръгне космическия кораб от здравата прегръдка на гравитацията и да го понесе към сапфирените бездни на космоса.

Контактът

През 1922 г. Томас Таунсенд Браун влязъл в Калифорнийския технологичен институт. Бил седемнадесет годишен младеж с блестящ ум. Отчаяно се опитвал да привлече към себе си вниманието на някои видни професори. Един от онези, на които се възхищавал най-много, бил Робърт Миликън. Вярвал, че споделянето на резултатите от експериментите си с него ще бъде ползотворно. Междувременно Томас натрупал достатъчно наблюдения, за да подтикне и другите, които били „далеч по-способни“, да се заемат с изучаването на новия ефект на силата на електричеството.

Запалените мечтатели никога не могат да удържат мислите си. Те са толкова импулсивни, колкото и енергиите, с които се занимават. Том просто искал да разработи космическия си двигател, за да може човечеството да се впусне в изследване на безкрайните дълбини на космоса. Ако знаел лошото отношение на Миликън към великия Никола Тесла, едва ли щял да си губи времето и нервите с него.

Миликън се подиграл с Тесла, когато последният оповестил, че е открил космически лъчи. Когато и други учени потвърдили някои от твърденията на Тесла, Миликън не отстъпил и академичен до мозъка на костите си, продължавал да опровергава идеята. Най-накрая не можел да удържа позициите си и му се наложило да отстъпи, но пък започнал да твърди, че самият той е открил „нови космически лъчи“.

Затова когато бил пренебрегнат от Миликън и неколцина други преподаватели, Том се чувствал като разбит. Биографиите на прочутите учени обикновено показват, че когато мечтите им се отхвърлят от висшестоящите, учените отстъпват под силата на натиска. След подобен период на безмилостен тормоз започват да подлагат на преоценка вижданията си и отричат най-съкровеното в сърцата си. „Пречистени“ от нездравословния си романтизъм, те изведнъж отново започват да изпитват странно привличане към общността. През останалата част от живота си са заети да се подиграват с другите мечтатели, успешно изпълняват дребните си, но за сметка на това тясно профилирани технически задължения и завършват живота си като високоуважавани, но кухи отвътре старци.

Том Браун трудно можел да понесе подобно отношение. Нито един учен, дори великият Робърт Миликън, не приел идеите му. За тях новата електрическа сила била пълна глупост. Феноменът просто нямал място в приетия академичен речник. Но Том нямало да загърби романтиката. Именно в нея виждал истинската и благородна наука. Без страст тя е нищо. Малкото момче от малкия град мечтаело за света на науката. Той давал смисъл на живота му. Прочутите учени, романтичните идеали за науката и нейната слава именно това формирало характера му. След нанесения удар нещата в Калифорния далеч не тръгнали добре за него.

В първия си сблъсък със закостенелите учени Том получил безценен урок. Онова, с което разполагал, било истинско. Знаел го. Защо и те не искат да го научат? Нима се страхуват от истината, или просто не са достойни за тайните й? Оставен на студа, сега той знаел къде да намери топлина. Никога повече нямало да отдава почит на онези, които не си правели труда да го изслушат или да научат тайната му. Леденият отговор на академичния свят щял да събуди собствените му защитни реакции, Бързо научил, че колкото и да е странно, „отхвърлянето“ е нещо напълно нормално на места, където очаквал най-малко — в университетите и научните лаборатории.

Том Браун успял да се предпази от отровата на заразната академична болест достатъчно дълго, за да постигне легендарните резултати от проучванията си. И докато постепенно набирал сила от първата схватка с ледника, той изведнъж разбрал какво всъщност е станало. Може би първите няколко пъти Миликън просто е бързал за обяд. А останалите просто са подражавали на отношението му към младия Браун, предпочитайки сигурността на мястото си пред непринудените разговори с многообещаващи младоци.

Каквато и да е била причината, Том изобщо не се съмнявал, че откритието му ще разтърси науката из основи. С простия си експеримент в гаража той достатъчно нарушил равновесието, за да отблъсне и най-великите физици. Видял с очите си тази любопитно дразнеща, но същевременно и смешна реакция на хората, които заради предразсъдъците си просто не можели да приемат научната истина.

През 1923 г. Том с радост се преместил Кениън Колидж в Охайо. По-близко до топлината на родния дом, той вече не смятал, че величието и широката известност са идентични. Продължил изследванията си със собствени средства. Том вече не се нуждаел от ничие внимание или уважение и постепенно „се разкрил“ на професора си по физика, който научил за заниманията му. Д-р Пол Бифийлд бил силно заинтригуван от описанието на домашните му експерименти и феномена, чието съществуване било вън от всякакви съмнения. Професорът окуражил студента си. Тихото достойнство и увереността на Том му казали всичко, което искал да знае. Сериозен, въздържан, искрен. Описанието на странния ефект запалило любопитството му. Д-р Бифийлд поискал да го види с очите си. И имало причина за това.

Навремето д-р Бифийлд бил състудент на Алберт Айнщайн в Швейцария. През годините двамата си останали близки колеги и приятели. Професорът разбирал, че в електродвижещия ефект на Том се криело нещо дълбоко. Феноменът не можел да бъде обяснен конвенционално, просто защото нямало конвенционален начин да се изрази проявата му. Ефектът бил гравитационен. Д-р Бифийлд и Том обсъдили въпроса дали моментното подаване на електрическа и гравитационна сила може да предизвика електро гравитационен ефект. Този разговор положил началото на едно дълго приятелство, което щяло завинаги да промени живота на Томас Таунсенд Браун.

Д-р Бифийлд подкрепил откритието на Том и го окуражил да продължи проучванията си със средствата, които можел да му осигури колежът. Том бил дълбоко трогнат. Топлината постепенно започнала да го връща обратно към научния свят.

Д-р Бифийлд смятал, че постулатът за „явната пропаст“ между електричеството и гравитацията, установен От академиците преди толкова много време, очевидно се нарушава от домашния експеримент на Браун. По-нататъшните проучвания показали постоянството на подобни ефекти, наблюдавани като изолирани случаи от началото на века. Действието на задвижваща сила се наблюдавало и при използването на различна електрическа апаратура. Резултатите били отразени в различни броеве на няколко научни издания.

През ноември 1911 г. Едуард С. Фароу написал обширен доклад за собствените си открития във връзка с намаляването на гравитацията. Той забелязал, че свързаните с въздушни проводници и плочи макари губят от теглото си. Когато поставил макарата на точни везни (които не били направени от метал) и „стрелял“, устройството изгубило една шеста от теглото си. Фароу правел тези опити многократно и съвсем открито, позволявайки на присъстващите да разглобяват всяка част от апаратурата му. Нещо повече — предлагал и на останалите да повторят резултатите. При тези повторения ефектът отново се наблюдавал, макар и да бил по-слаб. Разликата се дължала на специално разработеното бързо въртящо се и „даващо искра колело“. Фароу смятал, че апаратът му анулира околното гравитационно поле, което наричал „вертикален компонент“. Той разглеждал гравитацията като специален електрически ефект, действащ вътре в неутралната материя. Горе долу по същото време в Париж Дюкрете създал друго малко антигравитационно устройство. То представлявало бързо въртящ се диск от слюда, който се издигал, когато бил зареждан с електричество.

През март 1918 г. д-р Франсис Нифер провел обширно проучване върху модифицирания експеримент на Кавендиш. В класическата част на опита за демонстриране на действието на гравитацията той използвал свободно висящи маси, притегляни от голяма неподвижна маса. Модификацията на д-р Нифер се състояла в това, че наелектризирал неподвижната маса. Когато тя била заредена от електростатична машина и затворена в контейнер, свободно движещите се маси започнали да се движат по съвсем неочакван и необясним начин.

Отначало, когато фиксираната маса била слабо заредена, се наблюдавало намаляване на гравитационното притегляне. При увеличаване на напрежението свободните маси изобщо престанали да се притеглят. Отвъд критичната граница се наблюдавало отблъскване между масите. Оттук следвало, че затворените електростатични полета въздействат на гравитацията при контролирани експерименти. Д-р Нифер заключил, че електростатичната сила и гравитацията са свързани помежду си. Докладите му били подробни и обширни и представляват истинска основа за по-нататъшни проучвания.

През юли 1920 г. Джордж С. Пигът проектирал, построил и използвал неимоверно мощна електростатична машина, с която станал свидетел на силни електро гравитационни ефекти. Устройството било затворено и „изсушено“ с въглероден диоксид под високо налягане. С помощта на този силно обезшумен генератор на статично електричество Пигът наблюдавал странен електро гравитационен ефект. За първи път той бил наблюдаван случайно, в хода на съвсем друг електрически експеримент.

Пигът окачил тежки сребърни мъниста (с диаметър 1 см) и други материали в пространството между заредена сфера и конкавна заземена плоча. Генераторът му бил зареден с 500 000 електростатични волта. Окачените предмети започвали да левитират, когато зарядът на сферата бил положителен.

Ефектът на Пигът очевидно не бил чисто електрически феномен — в такъв случай наличието на заземената плоча щеше да нулира резултата. В мига, в който зарядът се изпразвал в земята, окачените предмети увисвали надолу. При отсъствието на заземяване ефектът на левитация не се наблюдавал. Пигът смятал, че по някакъв необясним начин променя околното гравитационно поле, като ефектът се получавал в резултат от взаимодействието между генератора на статично поле и някаква друга сила в земята.

Освен това Пигът споменава, че нагорещените метални топчета се отдалечавали повече от центъра на полето, отколкото студените. Окачените топчета оставали да се реят в пространството най-малко 1,25 секунди след като генераторът на статично електричество преставал да се върти. След като полето напълно изчезвало, топчетата падали много бавно — твърде очевидно отклонение от нормалното гравитационно поведение.

Пигът заявил, че окачените предмети били заобиколени от „черен пояс“. Околното пространство било изпълнено с ефимерна синя електрическа светлина, характерна за много мощните електростатични машини. Повечето учени обяснили подобни феномени веднъж завинаги. Съгласно теориите за електро индукцията се твърдяло, че ефектите са „просто резултат от високото напрежение в проводника“. Поведението на окачените топчета в експеримента на Пигът се обяснявало като резултат от баланса между гравитацията и силата на електрическото отблъскване. Според мнението на учените, заредените метални топчета ще си останат в позициите на равновесие, докато действа полето.

Пигът твърдял, че по цялата повърхност на окачените топчета пробягвали малки сини петънца, които били доказателство за електрически разряди във въздуха. Ако това наистина е така, не би могъл на се натрупа заряд — той просто ще се освобождава във въздуха. А като се има предвид, че силното поле било „заземено“ към конкавната плоча, в това пространство не би могло да се образува постоянно напрежение. Във всички тези случаи се наблюдават сходства — електро гравитационната сила се възбужда от силни електростатични полета. Получените от Пигът ефекти са същите като наблюдаваните от Никола Тесла при използването на високоволтови електростатични импулси.

Устройството на Пигът със сигурност освобождавало на скокове огромния си заряд в заземената плоча. Скоростта на това прекъсващо еднопосочно поле се определяла от параметрите на сферата и заземената конкавна плоча. Ако се съди по използваните капацитети и доста голямото свободно пространство, очевидно става въпрос за много бързи импулси.

Никола Тесла наблюдавал и описал въздействието на такива бързи електростатични импулси върху материята (по-точно върху прашинки) в Колорадо Спрингс. По-късно описал по-тежък от въздуха дирижабъл без перки или реактивни двигатели, който можел да се задвижва изцяло с електричество. Съществуват и легендарните съобщения на хора, които твърдят, че са виждали с очите си подобно работещо устройство. Един възрастен господин, син на местен собственик на ранчо, описва видяното от баща му една нощ на няколко километра от експерименталната станция на Тесла.

Тесла бил забелязан изправен на оградена от пурпурна корона платформа, висяща на десетина метра над земята. Машината имала малка макара на кърмата, а отдолу била покрита с гладък меден лист. Дебелината на платформата била около половин метър и била натъпкана с най-различни инструменти. Тесла се разхождал по нея, стоял пред контролния панел и се издигнал нагоре сред корона от бели искри. Те отслабвали с отдалечаването от земята, а от време не време се прехвърляли към металните огради. Тесла подбрал курса си така, че да избягва многобройните огради на околните ферми.

Онова, което първоначално привлякло вниманието на фермера, бил подплашеният от странната бръмчаща машина жребец. Казват, че Тесла често се забавлявал по този начин и нощ след нощ се реел с часове из въздуха. Бил облечен по характерния за него небрежен начин, без шапка на главата. Летящата платформа изцяло го погълнала и изминавал огромни разстояния с нея. Устройството черпело енергия направо от неговия усилващ трансформатор и сякаш можело да стигне до всяка точка на света. Имало и други свидетели на странните му среднощни пътешествия над околните ферми.

Д-р Бифийлд бил запознат с всички тези описани експерименти, както и с много легенди. Растящата библиография за електро гравитационните ефекти предлагала достатъчно материал, за да се обърне внимание върху ефекта, открит от Том Браун — „ефектът на Браун“.

Айнщайн използвал концепцията за изкривеното пространство, за да обясни проявата на всички сили. Според теорията му всяка от основните сили трябвало да бъде свързана с останалите по много начини. Възможно ли е откритият от Том Браун ефект да е „мост“ между силата на електричеството и гравитационната сила? Според Айнщайн подобен мост трябвало да съществува. Сега Том разполагал с добър теоретичен модел, върху който да продължи работата си. Ако гравитацията е наистина резултат от изкривяването на пространството, то явно високоволтовите електрически импулси успяват по някакъв начин да влияят на това изкривяване.

Благодарение на любезната и щедра подкрепа на д-р Бифийлд, Том имал възможност да провежда стотици експерименти с различни лампи и кондензатори в строго лабораторни условия. Тези експерименти целели да се измери силата, упражнена от заредените с високо напрежение лампи, кондензатори и масивни предмети в свободното пространство. Сега вместо лампи били окачвани заредени предмети — точно по начина, по който го бе направил навремето в гаража. Професионалните лабораторни инструменти измервали всеки аспект на движението и неговите епифеномени. Сега Браун можел да документира и заснеме резултатите, за да могат да бъдат видени от всички.

С новите инструменти и в далеч по-добрите лабораторни условия на бял свят се появили някои характерни за странния ефект на електрическата сила детайли. През 1924 г. Браун монтирал две оловни сфери върху стъклена пръчка и ги окачил чрез две силни изолирани подпори, образувайки нещо като махало. Когато сферите били заредени с противоположни заряди и им били приложени импулси с мощност 120 киловолта, цялото махало се залюляло настрани до максималната си точка и много бавно се върнало в първоначалното си положение. За пореден път движението се водело от заредената положително сфера.

Видяното от Том било наистина изумително. Махалото буквално останало да виси дълго време във въздуха. В цялото действие имало две ясно обособени фази. „Фазата на възбуждане“ продължавала по-малко от пет секунди. За „фазата на отпускането“ били необходими между тридесет до осемдесет секунди, през което време махалото се връщало в покой чрез серия от „фиксирани стъпки“. Потресаващо! Това било видимо доказателство, че изкривеното пространство има власт над материята и ограничава движенията й, сякаш самото то е твърда материя. Всъщност Том едва сега проумял нещо от първоначалните си мисли относно вакуумната лампа.

Още като ученик той правилно усещал, че катодните изпразвания създават тяга при отсъствието на маса. А сега разбрал, че „липсващата маса“ всъщност се намира около устройството. Тя е самото пространство, изкривено чрез електростатичните полета. При тези условия пространството се проявявало по-добре от всяко друго ракетно гориво. Та него го имало навсякъде! То трябвало единствено да се изкриви или „увие“. Тягата би могла да бъде просто резултат от това изкривяване.

Гравитатори

След завършването си през 1926 г. Том Браун започнал работа в обсерваторията в Суоси (Охайо), където останал четири години. По това време се оженил. Том запазил страстта си към експериментите и продължил работата си върху електро гравитацията, като същевременно преподавал и изпълнявал ежедневните си задължения на инструктор към обсерваторията.

Изследователската дейност никога не му станала чужда и Том продължил да работи на собствени средства. Следващото му изумително постижение било, когато заместил станалите вече „класически“ съединени с прът сфери с по-компактен кондензатор. Устройството се състояло от редуващи се пластове алуминий и напоена с парафин тъкан. За разлика от обикновените кондензатори, тук алуминиевите пластове не се преплитали. По време на експеримента се зареждали само крайните метални плочи. Кондензаторът бил покрит с асфалт и се държал затворен в бакелит, а двата крайни извода стърчали като големи дръжки.

Браун изработил няколко такива устройства за лабораторните си опити. Когато към кондензаторите се прилагали електрически импулси, ефектът на изкривеното пространство се простирал по вътрешността им. Това предизвиквало най-големия ефект на махалото, който бил виждал до момента. Кондензаторите абсорбирали приложения импулс много по-дълго време, а освен това им било нужно много повече време, за да се върнат в „точката на покой“. Също така оставали в реещо се положение много по-дълго време след като били наелектризирани. С тези устройства Том Браун наблюдавал продължително изкривяване на пространството. Били нужни пет минути, преди кондензаторите да се върнат в състояние на покой.

Ефектът на изкривеното пространство вече се изяснявал. Той всъщност обединявал електрическата сила на Куломб и Нютоновия закон за притеглянето по един изключително любопитен начин. Том Браун измерил многобройните променливи, необходими за получаването на максимално движение. Открил, че по-продължителните импулси изискват по-продължително време за отпускане. По-големите диелектрични маси в кондензаторите усилвали тягата. Същото се постигало и с увеличаването на волтажа. Освен това Том потвърдил, че електрическият ток няма абсолютно нищо общо с изкривяването на пространството. Той изчислил, че токът в гравитаторните клетки е 3,7 микро ампера — на практика нула. „Изкривяването“ на пространството се причинявало от електростатичния импулс.

Анализът му на самия ефект бил съвсем прост. Високоволтовият импулс се насочвал през тялото на кондензатора по обичайния начин — от електро положителния към електро отрицателния край. Диелектрикът, в който се намирали алуминиевите плочи, бил слаб проводник. Ефектът от изкривяването на пространството се разпространявал по-бързо от електрическия ток и минавал по същия път като импулса. В резултат се получавало пространство, което оставало изкривено в продължение на почти цяла минута. Целият кондензатор се намирал в това изкривено пространство и се задвижвал.

Том Браун видял начина, по който изкривяването на пространството е в състояние да задвижи материята. Идеята, че силна електростатична ударна вълна може да „огъне“ пространството, била изключително проницателна. Очевидно ефектът на изкривяване на пространството обхващал целия кондензатор и действал в продължение на секунди. В някои случаи, когато се използвали подходящи диелектрици, свиването можело да продължи минути.

През това време всяка материя в или около свиващото се пространство била привличана към и през изкривяването. Самото изкривяване имало особени граници и донякъде се простирало извън границите на кондензатора. В това свиващо се пространство материята започвала да се движи. Точно тук била „липсващата инерция“, която се проявявала като тяга. Подобренията били толкова тотално различни и нови, че Браун прекръстил компонентите. Нарекъл ги „клетъчни гравитатори“.

Ефективността на гравитатора зависела от волтажа на импулса. Подобно на насищането на кондензатора, високото напрежение създавало изкривено пространство. Това бил насищащ ефект на ударната вълна, който продължавал да се разпространява през масата на гравитатора доста след прекъсването на импулса. Удълженото изкривяване на пространството задвижвало гравитатора. Фронтът на изкривяващата пространството вълна достигал максималното си състояние, когато се постигало пълно насищане. След като гравитаторът абсорбирал изкривяването, той спирал да се ускорява.

След този момент никакви допълнителни импулси не били в състояние да задвижат гравитатора. Това се дължало на диелектричната субстанция. В диелектрика пространството взаимодействало динамично с електростатичния удар. Точно това разбрал Том още когато за първи път използвал рентгеновата лампа. Ефектът наистина изцяло зависел от естеството на диелектрика. Именно той осигурявал „стартовия механизъм“ за ефекта на изкривяване на пространството.

В крайна сметка Том разработил проста математическа зависимост, която точно описвала последователните събития, ставащи в гравитатора. След това се заел с подобряването на устройствата, като отначало формулирал нова диелектрична „каша“ от оловен оксид и бакелит. Множество алуминиеви плочи били поставени във форми, а диелектрикът се стопявал и се изливал отгоре им. Всичко това се покривало с асфалт и се поставяло в бакелитов контейнер. Устройствата можели да се произвеждат масово и ефективността им била много по-висока в сравнение с по-ранните модели. След като изстивал, подобреният диелектрик се електризирал чрез импулси с определена продължителност. Гравитаторите създавали забележително голяма кинетична сила.

За експериментите и демонстрациите били произведени стотици такива устройства. Гравитаторите получавали неимоверно големи и продължителни ускорения до абсорбирането на импулса. Поставени на противоположните краища на балансиран изолатор, те образували ротор. Всички резултати били фотографирани. Размазаните образи на гравитаторите и техните полетели настрани изводи представляват изумителна гледка.

Том използвал няколко гравитатора „в тандем“, за да продължат двигателния ефект. „Активните“ устройства осигурявали движението, докато „изразходваните“ се възстановявали. Възможно било да се конфигурира система, която да създава огромна постоянна тяга, подобно на двигател с много бутала. Първоначалната му мечта се реализирала отчасти — двигателят му можел да се използва в работещи на земята устройства. Големите импулсни гравитатори били в състояние да задвижват специално конструиран автомобил в лабораторията. Том изработил модели на влакове и автомобили и ги снабдил с множество гравитатори. Когато се активирали в правилната последователност, те осигурявали постоянна тяга и можели да придвижват доста големи товари през помещението.

Д-р Браун проектирал, построил и изпитал специални линейни двигатели за морски съдове. Моделите му работели превъзходно във водата — при корабите масата не била особено голяма пречка. Големите модели се движели с неимоверна бързина и имали изключително мощна тяга. Освен това Том открил, че изкривените пространства неутрализират вълнението — още едно преимущество от използването на гравитаторни двигатели. Изчислил, че големи гравитатори са в състояние да придвижват безшумно кораби през океаните със съвсем малки количества енергия.

Освен това, подобни двигатели използвали по-ефективно горивото, тъй като изкривяването на пространството елиминирало съпротивлението на водата. Целият двигател, както и отделни части от корпуса, попадали в изкривеното пространство. Тягата се получавала във вътрешността на гравитатора. На при по-висока мощност и при специфично оформяне на пространството изкривяването можело да се прехвърли извън двигателите, така че и самата морска вода да се движи заедно с кораба. В такъв случай корабът просто се плъзгал през огледално тиха вода.

Независимо дали във вода или в свободно пространство, общият ефект на тягата бил много любопитен. Той зависел от изкривяването на пространството, а не от средата, в която се извършвало движението. Всичко в изкривеното пространство се движело заедно със самото изкривяване. Тези устройства работели много ефективно на суша и във вода. Тягата на гравитаторите съперничела на тягата на другите видове двигатели. Том се надявал да конструира двигатели за самолети, а накрая — и за първоначалната си мечта. Космически кораби!

След това последвала серия „ротационни гравитатори“. Монтирани на дълги оси, тези масивни цилиндри били конфигурирани по такъв начин, че при прилагането на електростатичния цикъл да могат непрекъснато да се насищат, движат и отпускат. Д-р Браун описал кинетичната ефективност на тези изкривяващи пространството „самовъзбуждащи се“ мотори. Тягата, получена от тях, далеч надхвърляла мощността на електростатичния импулс, необходим за инициализирането и поддържането на въртенето им. Тези мотори развивали един милион пъти повече кинетична сила от запалващия импулс.

Били „самовъзбуждащи се“, защото за движението си напред разчитали на свиването на пространството.

Критиците отново подхванали старата конвенционална игра и се заели да настояват, че тези ефекти са резултат от „електрическия вятър“. Томас потопил устройствата си в големи контейнери масло — само за да открие, че гравитаторите заработили още по-добре! Маслото действало като диелектрик и всъщност увеличавало изкривяването на пространството отвъд обема на самия гравитатор.

Когато всички изпитания на прототипите приключили, било взето решение да извади патент. Когато изпращал прецизно подготвените заявления в Регистъра, надеждите му сякаш не знаели граници. За съжаление молбата му била незабавно отхвърлена. За официална причина била посочена „неподходящата терминология“.

Неспособността или целенасоченото нежелание да се разпознае една разтърсваща света технология е най-характерната черта на Патентното бюро на Съединените щати. Процесът на отсяване, при който се забелязват и отделят „опасните“ от „потребителските“ технологии, работи безпогрешно. Познатите лица, които ежедневно преглеждат постъпилите искания за нови патенти, докладват на безименните си началници. Това става по повелята на отдавна утвърдените капитали. Изобретателите от началото на XX век прекалено късно научили, че пазарите извън бреговете на Америка са далеч по-заинтересовани от революционни нови технологии в сравнение с тукашните, които работят по своя собствена програма.

Старият елит, който диктува националната политика и води войни, за да защитава инвестициите си в чужбина, не си губи времето с унищожаването на нови технологии, които могат да се окажат потенциална заплаха за властта им. Все пак, изобретателите си взели бележка — чуждестранните инвеститори и пазари са далеч по-подготвени и склонни да използват всяко ново откритие, появило се от океана на мечтите.

Експерименталните резултати на д-р Браун без съмнение са достатъчно доказателство, че революцията действително настъпва — революция, която някои добре установени династии нямат никакво желание да преживяват. Разочарован, но непоколебим, Том кандидатствал за патент в Англия. Интересното е, че моментално го получил — патент 300.311 от 15 ноември 1928 г.!

В чудесното си описание той си спомня първия си експеримент с малката рентгенова лампа. Всеки от експериментите му е запазен в етап на разработка. Патентът е истински „учебник“ по електро гравитация. Д-р Браун открито заявява, че наелектризираните диелектрици се движат като едно цяло през пространството без поддаваща се на измерване реакция. Той също посочва, че в това положение несъмнено се нарушава Третият закон на Нютон за движението. По-късно, през 1930 г., Том получил и американски патент за ротационния си „електростатичен мотор“ (1.974.483).

Изкривяване на пространството

В процеса на работа с гравитатора д-р Браун открил, че поведението му като махало варирало буквално „с фазите на Луната“. Освен това се оказало, че Слънцето също оказва странно въздействие върху циклите на зареждане и изпразване. Ясно било, че състоянието на гравитационното поле — независимо дали слънчево или лунно — влияе на състоянието на състоянието на пространството непосредствено пред очите му. Максимумите и минимумите на гравитатора варирали толкова много по време на пълнолуние, че можел да начертае точна графика на производителността му според фазите на Луната. След като събрал такова огромно количество данни, д-р Браун бил в състояние да познава фазите й, без да ги наблюдава. Точно тогава интерес към работата му започнали да проявяват и военните. В кариерата на д-р Браун започнала нова фаза.

Да не забравяме, че поведението на гравитатора като махало е различно от това на обикновеното махало. Масата на гравитатора се променя от електростатичния импулс, който предизвиква взаимодействие с гравитацията. По време на възбуждането гравитаторът се издига — при това доста внезапно и непостоянно. При внимателното наблюдение са оказва, че фазата на „издигане“ се състои от няколко „последователни стъпки“. Когато преминава през тях, гравитаторът проявява „напрежение“, докато стигне най-високата си позиция. В този момент той сякаш се намира във флуиден канал. Когато се намира в най-горната си позиция, гравитаторът „подскача“ няколко пъти. След като ударната вълна насити диелектрика, устройството започва продължителното си „падане“ обратно към точката на покой. Тук — по-ясно, отколкото във фазата на издигане, могат да се наблюдават „стъпките на успокояване“, които продължават няколко минути.

Откритието идентифицирало броя и позицията на тези пространствено разделени „стъпки“ с местоположението на Слънцето и Луната. При по-подробно проучване било възможно дори да се определи влиянието на някои планетни конфигурации върху гравитатора. Тези фиксирани пространствени „жлебове“ станали най-интригуващото откритие след първото му наблюдение на електро гравитационното взаимодействие.

За да провери електро гравитационната си хипотеза, д-р Браун бил принуден да провежда експерименти дори и на „екстремни“ места. Открил, че влиянието на небесните тела се проявява с еднаква сила навсякъде, дори и в много дълбоки пещери. Това явление определено не можело да се обясни единствено с електростатиката. Ясно било, че става въпрос за електро гравитационен ефект. Затворена отвсякъде от дебелите проводими скали, пещерата представлявала една доста ефективна фарадеева клетка. До тези дълбочини не можело да се достигне електростатично поле. Очевидно Земята се „къпела“ в комбинация от огънатите пространства на Луната и Слънцето.

Земното пространство било подложено на влиянието на тези преходни космически изкривявания и непрекъснато променяло „симетрията“ си. То не било хомогенно. Наред с промените в симетрията, налице били и постоянни вариации в гравитационния потенциал на всяка местност. Това не можело да се измери с помощта на инертни, а само чрез активирани електростатично инструменти. При тях се получава взаимодействие, при което гравитацията и електростатичният заряд пораждат поддаващо се на наблюдение движение. В ретроспективен план д-р Браун открил, че неколцина професионални изследователи са измерили тези „аномалии“, но са ги подминали. Техните силно заредени торзионни инструменти понякога давали „объркващи“ и противоречиви резултати.

През 1930 г. д-р Браун постъпил на работа във Военноморската изследователска лаборатория. Проучванията му върху диелектриците от периода между 1931 и 1933 г. са засекретени. Сега той започнал да наблюдава нови ефекти в електрическите системи. Неподвижните кондензатори показвали флуктуации в силата на полето си в рамките на денонощието. Отначало забелязал, че всички заредени кондензатори показват отклонения, които варират със слънчевия и лунния цикъл. Сродни пространствено гравитационни ефекти се регистрирали както в кондензаторите махала, така и в неподвижните кондензатори. Така най-основно оборудване можело да дава на наблюдателите информация за небесните тела — електростатичните флуктуации били показатели за внезапни „събития“ с неизвестно значение. Критиците твърдели, че това бил просто „вътрешен шум“. Браун преместил оборудването си в една подобна на бункер лаборатория и го поставил в замразители. Инструментите заработили по-добре и с по-голяма точност. Сигналите на практика се усилили. Мълчанието е злато.

Това били първите регистрирани случаи, при които научно и изключително точно били регистрирани гравитационни „вълни“. Експериментите отначало се провеждали в силно защитени наземни сгради. Между 1937 и 1939 г. Военноморската изследователска лаборатория финансирала изследванията и изградила разположени в пещери и миньорски шахти подземни станции за измерване на гравитационните вълни. Станциите се намирали в Охайо и Пенсилвания и останали свръхсекретни в продължение на години.

Браун разглеждал информацията за гравитационните вълни като доказателство на предсказанията на Айнщайн за съществуването им. Работата му била засекретена, тъй като на теория би могла да се използва за създаването на сензори за военни цели. Браун измервал в подземните станции промените в положението на Слънцето и Луната. Въпреки че апаратурата се намирала на изключителна дълбочина, сигналите продължавали да се улавят с пълна сила. Резултатите от тези проучвания все още са засекретени, макар че Браун публикувал част от тях след края на Втората световна война.

Браун наричал секретните си подземни системи „детектори на гравитационни вълни“ и полагал основите на нова област в науката и технологията. Военните високо го ценели и той останал техен служител в продължение на няколко години. През този период д-р Браун открил и няколко забележителни характеристики на материята, в които се проявявали непознати дотогава гравитационни взаимодействия.

Браун открил, че гравитационните изкривявания променят електрическото съпротивление на материята. Изработил големи въглеродни резистори, като покрил дълги порцеланови цилиндри с лампени сажди. Цилиндрите били нарязани и полученият резистор представлявал фина въглеродна „ивица“ със съпротивление над 500 мегаома. С тяхна помощ можели да се наблюдават забележително силни електро гравитационни ефекти. Устройствата превъзхождали кондензаторните детектори по силата на сигнала и по всички останали характеристики.

Благодарение на това невероятно взаимодействие д-р Браун схванал, че гравитационните флуктуации и въглеродът са тясно свързани помежду си. По-късно се осмелил да предположи, че причина за изкривяването на пространството могат да бъдат и някои физиологически състояния. Изкривяванията въздействали върху въглерода в тялото и причинявали симптоматичните ефекти на гадене и физическо неразположение. При по-чувствителни индивиди подобни взаимодействия можели да предизвикат проблеми във възприятията и чувство за безпокойство. Възможните „вътрешни взаимодействия“ между физическото състояние, възприятията и гравитационните изкривявания накарали военните да проявят още по-голям интерес към докладите на д-р Браун. От този момент нататък Военноморската изследователска лаборатория се отнася с особено внимание към всички изследвания в областта на възприятията.

През 60-те експериментаторите разработили сложна апаратура за измерване на гравитационното излъчване. Тези големи и добре финансирани научни инсталации, масивни алуминиеви цилиндри и керамични екстензометри така и не успели да регистрират сигналите, получени от елегантната и проста апаратура на д-р Браун. Оттогава и други учени (като Ходованек) са наблюдавали и потвърдили откритията на Браун. Неговите детектори на гравитационни вълни представляват ново астрономическо средство, което все още очаква научното си приложение.

Затъмнение

Засилващият се финансов натиск на Голямата депресия принудил д-р Браун да напусне Военноморската изследователска лаборатория, да премине в запаса и да постъпи в Цивилните части за охрана в Охайо. През 1939 г. станал лейтенант от запаса и след като работил за кратко за компанията „Глен Л. Мартин“, бил насочен към Дирекцията за корабостроене. Там работел върху магнитните и акустичните аспекти на военните кораби.

През този период д-р Браун щял да участва в една авантюра, която щяла завинаги да промени живота му. Много от детайлите и фактите около нея са примесени с най-различни измислици и интриги. Събран от няколко уважавани научни източника, инцидентът станал известен на широката публика като „Експериментът Филаделфия“. Каква поредица от събития е накарала Военноморската изследователска лаборатория да изследва възможността да направи военните кораби оптически „невидими“?

Всичко започнало, когато на неколцина учени от Военноморските сили им било поръчано да проучат любопитния феномен, тормозещ някаква секретна корабостроителница. Предприятието било секретно, защото в него се разработвали изключително издръжливи бронирани корпуси. Използваното точково запояване изисквало изключително силни разряди с висок ампераж. Процесът приличал на заваряването на корпусите на съвременните изтребители МИГ, но се провеждал в гигантски мащаби. Електричеството се осигурявало от огромен кондензатор с много високо напрежение. Чрез този метод на заваряване можели да се съшият заедно по няколко стоманени листа, които сякаш прониквали един в друг на мястото на заваряването.

Високото напрежение било толкова опасно, че след като всичко се подготвяло за заваряването, персоналът не се допускал в корабостроителницата. Но електричеството било най-безобидният аспект по време на заваряването се освобождавала ослепителна синьо-бяла дъга и рентгенови лъчи. Дъгата се насочвала към металната обшивка с помощта на управлявана дистанционно силно изолирана механична ръка. Щом се подавал сигнал за безопасност, мощният разряд буквално разтърсвал корабостроителницата. Измервателните уреди отчитали излъчване на огромни количества рентгенови лъчи. Процесът бил ново технологично постижение на Военноморските сили.

Изключителните опасности, свързани с електричеството и радиацията, не попречили технологията да се наложи и в другите корабостроителници. Мерките за безопасност били изключително високи. Работниците били в безопасност извън камерата за заваряване. В корабостроителницата обаче започнали да се проявяват други странни феномени, които нямали никакво разумно обяснение. Учените изследвали района, разпитали работниците, за да проверят разпространяващите се слухове, и лично наблюдавали процеса на заваряването от контролната кабина.

Видяното било наистина безпрецедентно. Заедно с електрическия разряд настъпило и не по-малко силно „оптично затъмнение“. Внезапният електрически импулс създавал загадъчно оптично затъмнение на наблюдаваното пространство — ефект, за който се смятало, че се случва в окото. Предполагало се, че се дължи на интензивното и пълно обезцветяване на ретината — химична реакция на окото към силния и „моментален“ светлинен импулс. Такъв бил първоначалният конвенционален отговор. По-странният факт бил, че ефектът прониквал в контролната кабина и причинявал „загуба на зрение“ дори когато персоналът вътре се намирал зад няколко защитни стени.

Всеки ефект, който може да проникне през стени и да лиши хората от зрение по такъв начин, можел да се използва и като мощно оръжие. Това била неврологична реакция, която парализирала организма и го правела неспособен да реагира на външни дразнители. Така поне било решено отначало. Още същия ден проучването получило още по-високо ниво на секретност. Налице бил един вероятно излъчващ феномен, който временно неутрализирал възприемането, предаването и реакцията на нервната система.

Оръжейните експерти знаели, че всяко електрическо лъчение, което може да се използва като нервнопаралитичен газ, предлага ново военно предимство. Ужасната енергия можела да се „изстреля“ накъдето и да е. При подходящ контрол цели войскови части можели да бъдат накарани да изгубят съзнание с един-единствен „проблясък“. Жертва на подобно облъчване бил някой си Уилям Шейвър. Шейвър работел като заварчик с много по-ранна и малка ръчна версия на системата, при която се използвали повтарящи се с ниска честота мощни импулси. След многократното си излагане на въздействието на тази енергия, Шейвър започнал да халюцинира. В резултат от пораженията върху нервната му система центровете на волята му започнали да се разпадат.

Накрая този по принцип улегнал и стабилен човек изгубил връзка с реалността и през останалите години от живота си написал стотици памфлети на стряскащата тема за „същества от долния свят“. Впоследствие се оказало, че излагането на внезапни и мощни електрически импулси с изключително ниска честота поражда силно неразположение, а в някои случаи — и поражения на нервната система, водещи до лудост.

Проучването на Военноморската изследователска лаборатория доказало, че ефектът е крайно объркващ. Първо, „заслепяването“ можело не само да се изпита, но и да се фотографира. Следователно не ставало въпрос само за неврологична реакция спрямо някакво загадъчно лъчение. Ослепителният разряд бил свързан по някакъв начин със самото пространство. Изследователите били дълбоко заинтригувани. По разбираеми причини, интересът на военните бил не по-малък. Прегледът на публикациите по финансираните от Военноморските сили проучвания показва особено внимание към всякакви свързани с възприятията теми.

Работниците издигнали частите на корпуса и ги подредили за поредното заваряване. Прозвучала предупредителната сирена и всички работници и наблюдатели започнали да напускат мястото, като мнозина оставили инструментите си там, където стояли допреди малко. Зареждането на кондензатора отнемало няколко минути. След това прекъсвачът бил завъртян и огромната енергия разтърсила корабостроителницата. Разрядът предизвикал ефекта на заслепяване и когато помещението било официално обявено за „чисто“, работниците започнали да се връщат по местата си.

Някои забелязали, че оставените на пода инструменти и други тежки предмети били „преместени“ по време на заваряването. Предположили, че просто били захвърлени в ъглите или запратени до стените от ударната вълна, и започнали да ги търсят из цялото помещение. Не ги открили никъде (Пухарич).

Загадката вече достигала размери, изискващи пълно изучаване на феномена. Работниците били разпитани какво са видели, почувствали и усетили. Разказите им били толкова сходни, че „слуховете“ започнали да се превръщат в „лични показания“. Цялото разследване било така засекретено, че за него не знаели дори военните. Работниците казали на следователите, че инструментите им и други предмети в помещението „изчезвали“, при това „за добро“.

Майсторите им ги ругаели и им се подигравали непрекъснато заради изгубените инструменти и материали, докато сами не изпитали същото на свой гръб. Едно било ясно — когато сирената започвала да свири и заваряването започвало, предметите изчезвали. Никой нямал представа какво ставало с тях. Направените на бързи обороти филми доказали, че ефектът е истински. На подставки недалеч от дъгата били оставени предмети. При разряда те просто се дематериализирали. Филмите го доказвали. Инструментите определено не били „издухвани“ с висока скорост, нито „забивани“ в стените от мощния взрив.

Отначало отново били предложени конвенционални обяснения. Ефектът на заслепяването се разглеждал като резултат от странна лъчиста енергия, може би вариант на рентгеновите лъчи. Те имали силата да неутрализират нервните реакции у хората и да дезинтегрират намиращата се в непосредствена близост материя. Може би ставало дума именно за „лъча на смъртта“, търсен толкова дълго от военните. Втората световна война била в разгара си, по всяка вероятност предстояло откриване на втори „театър на военните действия“ в района на Тихия океан, а подобно фундаментално откритие притежавало огромен военен потенциал. Целта — единствената цел — била да се сложи край на войната.

Ако ефектът можел да се използва като оръжие, то щяло да се използва незабавно. Подобна оръжейна програма изисквала участието на най-видните учени в страната и най-дълбока секретност. За проучването били призовани неколцина военноморски служители. От д-р Браун се поискало да изследва „феномена“. Познанията му върху свързаните с „диелектричния стрес“ феномени и работата му с импулсните разряди го правели идеалния кандидат. Не било лесно да бъде държан „на сляпо“ относно крайните надежди, свързани с новото откритие. Той „имал славата“ на мечтател.

Когато д-р Браун се запознал с материалите, заключенията му били коренно различни от мненията на другите учени. Докато академиците твърдо настоявали, че наблюдаваната дематериализация е резултат от „ирадиация“, последвана от изпаряване, не можели да се открият никакви доказателства за наличието на „пари“. Анализът на въздуха в помещението за заваряване се оказал отрицателен. Истинска загадка. От Военноморската изследователска лаборатория искали да знаят повече.

Д-р Браун бил напълно сигурен какво всъщност е станало. Макар че никога не е наблюдавал лично ефекта, интуицията му си казала думата. По време на собствените си експерименти той никога не е изпитвал ефекта на заслепяването, но именно на такова нещо станал свидетел сър Уилям Крукс. В пространството на неговата станала вече знаменита вакуумна лампа той наблюдавал нещо извънредно любопитно. Над катода висяло черно пространство, което всъщност излъчвало. В някои особени случаи лъчението се простирало извън стените на лампата. Сър Уилям нямал проблем да приеме факта, че това е „изпълваща пространството“ чернота, чието лъчение имало много по-голямо значение, отколкото само като физически феномен. Крукс смятал, че лъчението е портал, връзка между нашия свят и някакво друго измерение.

Д-р Браун разпознал във феномена някои признаци, че става дума за изкривяване на пространството. Какви били границите на тези изкривявания? Какви ли други странни аномалии биха проявили те? Собствените му гравитатори работели с напрежение, което вече се смятало за „слабо“, а в сравнение с волтажите в корабостроителницата било направо нищожно. Въпреки това експериментите му доказали наличието на малки пространствени изкривявания. Една от аномалиите била изместването на материята. С две думи, според него всяко аномално поведение на инертната материя можело да се обясни с подобни изкривявания на пространството.

При изучаването на ефекта била важна всяка отделна подробност. Д-р Браун знаел, че масивните корпуси на корабите също имали своята роля. Те по някакъв начин „разпространявали“ електрическото поле и му придавали специфична форма. Насочената към корпуса електрическа дъга била мощният източник на полето. Но се случвало и нещо „допълнително“. На сцената се появявали и други реалности, когато разрядите бушували в помещението. Той бил единственият (може би с две изключения) в цялата страна, който можел да предположи, че феноменът е резултат от „електро гравитационно“ по своята същност взаимодействие.

Събития

Колегите му се изсмели на изказаните предположения и отхвърлили анализа му. Военните обаче се нуждаели от отговори. Ако д-р Браун можел да ги доближи до търсеното оръжие, то обясненията му щели да се приемат. Привлякъл вниманието и спечелил уважението на високопоставени военни специалисти, той бил помолен да докладва официално пред тях.

Д-р Браун подробно описал какво точно се е случило според него, позовавайки се на собствените си разработки и познаването на подобни феномени. Въпреки че собствената му апаратура никога не създавала подобни изключително силни и съсредоточени пространствени изкривявания, той все пак наблюдавал подобни явления достатъчно силни, за да приведат в движение инертна материя. При липса на конвенционално електрическо обяснение единственото решение било открито в предположенията на Айнщайн относно единството на силите на електричеството и гравитацията.

Айнщайн вече предсказал, че силните гравитационни полета могат да предизвикат оптически заслепявания. Но теорията му се отнасяла за огромните маси на изпадащите в колапс звезди. Теоретически пълно затъмнение се получава само когато изключително плътната материя в звездите се свие до степен да образува черна дупка. Сама по себе си масата не може да породи силния ефект, който като че ли се постигал от силните електрически импулси. Но дали става въпрос за истински ефект на черна дупка или за нещо съвсем различно?

Трудът на Айнщайн върху единната теория на електрическото и гравитационното поле и пространствената геометрия така и не бил написан. Експериментът на Военноморските сили обаче доказал, че съображенията му по тази тема са верни. Може би е възможно да се постигнат феномени на миниатюрна черна дупка чрез мощни електрически полета. Този загадъчен ефект бил най-мощното електро гравитационно взаимодействие, постигнато целенасочено (макар и случайно) в историята на техниката. Военните били поразени.

Д-р Браун продължил да описва какво всъщност се е случило в и около дъгата. Самата дъга създава свой собствен „твърд“ вакуум на отделни етапи. Макар и да се случва в атмосферно налягане, експлозивната сила на плазмената дъга изтласква всички газове извън себе си през първите микросекунди след появяването си. Пълната сила на удара се проявява през вакуумния диелектрик. Вакуумът всъщност спъва пълното разреждане на кондензатора още няколко микросекунди, с което позволява да се натрупа потенциал, много по-силен от наблюдаваните в по-слабите дъги ефекти.

Целият разряд се случва във вакуума и изкривява пространството чрез електро гравитационното взаимодействие. Това взаимодействие е пряко свързано с волтажа, обема на диелектрика и краткотрайността на импулса. Нормалната плътност на инертното пространство се разкъсвала за миг и дъгата буквално „пробивала дупка“ в континуума.

Експлозивната вакуумна дъга създала условията за „необичайни“ наблюдения. Пространството около интензивния електрически импулс се свивало заедно с всичко, намиращо се в него. Странният ефект можел да се очаква, ако цялата налична светлина се отклони през дъгата. Неспособен да се освободи от изкривеното пространство, ефектът на затъмнението започва да се разпространява навън. Ако изкривяването е достатъчно силно, към дъгата ще бъде „привлечен“ голям обем пространство. Взаимодействието продължавало няколко микросекунди и нямало начин да се избегне.

В разрастващото се изкривяване изчезвала още светлина, докато ефектът не достигне максималната си стойност. Стените не могат да го спрат, защото не става дума за лъчение — феноменът не е електрически. Разрядът буквално изкривявал самото пространство. Д-р Браун посочил случаите, когато изключително силните мълнии изглеждат на очевидците „черни“. Феноменът бил фотографиран от специалистите. Никой не разбирал истинското значение на запечатаното върху лентата. Само един учен успял да зърне и правилно да идентифицира възможната причина за подобно явление.

Джордж Пигът споменава за загадъчната „черна ивица“, която се появявала около неговите силно заредени метални топчета. В тези зони светлината като че ли изчезвала. Но всъщност пръв бил Никола Тесла с неговите забравени и игнорирани сведения за въздействието на електрическите системи с високо напрежение върху възприятията. Тесла произвел толкова мощни електрически дъги, че неведнъж наблюдавал именно такива странни ефекти на затъмнение. При прочутите му експерименти в Колорадо Спрингс ефектът предизвикал силно замайване, което Тесла правилно описал като сензорно пространствено изкривяване.

В публикувания му дневник са описани резултатите след действието на неговия усилващ трансформатор. Визуални изкривявания, избистряне, черни сенки, черни сияния, черни вълни, носещи се в продължение на часове около лабораторията му на платото. За тях той пише:

„Тези феномени са толкова поразителни, че не могат да се обяснят задоволително с никаква приемлива хипотеза. Склонен съм да вярвам, че силното наелектризиране на въздуха, което често достига до необичайни степени, е повече или по-малко причина за тяхната поява.“

Д-р Браун предположил, че пространството се е изкривило до степен, при която цялата налична светлина е била напълно пречупена в образувалия се канал. Никаква друга сила не би могла да породи подобна проява. Нещо повече — затъмняването ще породи различни ефекти на „последователни етапи“. При по-слабите нива ефектът на затъмняване може да се задържи, без да окаже видимо влияние върху околната материя. Може да има и мощност, при която ще се наблюдават значителни „модификации“ на материята — вътрешно разтягане и спонтанни електрически разряди. Ако ефектът на затъмнение е „достатъчно бавен“, тези модификации могат да разкъсат материята в ярка електрическа експлозия.

С нарастване на интензивността на дъгата могат да се очакват постепенни серии от свързани с изкривяването на пространството ефекти. Изчезването на светлината ще се последва от дематериализации. Силно изкривената материя ще последва изчезналата светлина в дъгата. Това може да се случи само ако разрядът е достатъчно „бърз“, за да огъне даден обем. Изчезналите инструменти били прекалено малки, за да се наблюдават подобни експлозии.

Д-р Браун потвърдил, че използваната в корабостроителницата заваряваща дъга е достигнала теоретичната мощност, при която намиращата се наблизо материя попада в нея с достатъчно висока скорост, за да изчезне. Простото изпаряване е възможен „изход“ за материалите, но във въздуха не са били открити следи от метали. Ако инструментите се бяха изпарили, анализът на атмосферата щеше да го докаже. Това означава, че ако са се изпарили, металите са били моментално привлечени в изкривеното пространство. Никакви отпадъци. Пълна дематериализация!

Филмите потвърдили предположението. Попадналите в разширяващата се чернота материали напълно изчезвали. Следователно това се дължало на изкривяването на пространството. В подкрепа на тези предположения били предложени уравнения. Изчезването на материята започвало от повърхностите непосредствено до дъгата и продължавало навън. Затъмнението следвало като вълна — разширявало се до известна граница, след което се оттегляло. След нея предметите „изчезвали“ от нашето пространство.

В обобщението на най-важните моменти д-р Браун подчертал, че ефектът е несъмнено електро гравитационен, при който достатъчно силни електрически полета били фокусирани до степен, която изкривявала пространството подобно на въже. В заключение той добавил, че описанията му на електро гравитационните взаимодействия са единствените по рода си — ясно разбирал, че безценните му проучвания в тази област се посрещат с огромно съмнение и недоверие от страна на научната общност.

Едва ли би останал изненадан, ако малката група висши военни и инженери отхвърли подхода му към проблема. Всички били слисани. Никой досега не бил предлагал по-пълен анализ на феномена. Странните и невероятни събития намерили напълно задоволително обяснение. Само си представете — имали в ръцете си власт над тъканта на самото пространство! Сега оставало да се реши какво можело да се постигне с това.

Д-р Браун също така посочил, че събитието би могло да се съпровожда от спонтанни левитации и други гравитационни аномалии. Инструментите никога не биха могли да регистрират точно продължителността на тези импулси, тъй като биха се интерпретирали като „аномалии“ и „неизправности“. Военното приложение на ефекта нямало да остане скрито от собствените му електро гравитационни детектори. Системите за измерване трябвало да бъдат също толкова секретни, колкото и самият ефект.

Освен това описание в наличната литература почти няма други неща. След изказването му последвали въпроси и обсъждания. Изкривявания на пространството с такава сила като в корабостроителницата не били наблюдавани никога досега. Данни за ставащите вътре в тунела събития просто не съществували. Къде отивала изчезналата материя? Каква форма приемала? Въпросите били безкрайни. Технологическите потенциали — също. Никой не можел да каже точно какво се случва в тунела, докато не се направят преки наблюдения. Това обаче била опасна работа. Щом материята попадала в изкривеното пространство, всички дискусии ставали изцяло теоретични.

Скоростта на разпространение на затъмнението също определяла пълнотата на ефекта. „Събитието“ се разпространявало през пространството подобно на смъртоносна ударна вълна. Всичко, което попадало зад „хоризонта на събитията“, изчезвало от нашето пространство. Било буквално анихилирано.

Как точно материалите били засмуквани в тунела не се знаело. Дъгата като че ли представлявала тънък като конец тунел, но дали материята се превръщала в също толкова тънка пара при влизането в него, също не се знаело. Ами ако материята попадала в друго пространство? Какво представлявало тогава то? Всички тези размисли породили мечти, подобни на онези в научната фантастика. Възможно ли е по този начин да се телепортират предмети? Съществували ли други светове, в които да можем да проникнем? Едно било ясно, плътната материя от „локалното пространство“ се „прехвърляла“ в друго пространство. Къде точно се намирало това „друго пространство“ си оставало загадка.

Експериментите били опасни. Веднъж започнал, ефектът можел да „расте“ независимо от всички контролиращи фактори. Просто не се знаело какво може да стане, след като процесът веднъж започне. Ами ако самото започване на изкривяването създава „чернови“ на пространството? Колко време ще мине, преди те да изчезнат? И ще изчезнат ли изобщо? Дали веднъж създаденото изкривено пространство ще престане да поглъща светлина и материя в непрекъснато разширяващия се хоризонт на събитията? Плашещата възможност разширяващата се вълна да излезе извън контрол била напълно реална. Ако интензивността на фокуса на дъгата достигне някаква критична и неизвестна „универсална константа“, цялото околно пространство би могло да се свие в друго пространство.

Изкривяването на пространството „блясвало“ в своята чернота и лъчите му се простирали във всички посоки. Намиращите се в контролната кабина имали късмет, че не са били „засмукани“ отвъд хоризонта на събитията. Тази дискусия била богата на термини, които обикновено се използват за описанието на така наречените „черни дупки“. Всички били единодушни, че подробно проучване на феномена е възможно при модифицирането на системата за заваряване по такъв начин, че да може да се постигне много прецизен контрол върху мощността на импулсите. Само тогава изследователите биха могли да „степенуват“ ефекта и да наблюдават отделните фази на феномена в близост до дъгата.

След като Браун завършил изказването си, избухнали овации. Срамежливият и сдържан учен стоял мълчаливо и се усмихвал сред бурните аплодисменти. Нещо обаче го безпокояло. Още по време на изложението си едно странно чувство дълбоко в душата му го накарало да не разкрие другите, далеч по-загадъчни аспекти на феномена. Отказал да обсъжда всички характеристики на изкривяването на пространството, защото то можело да се използва като оръжие.

Очевидно било, че „те“ не проявявали чисто научен интерес към явлението. Феноменът представял нещо с далеч по-голяма важност — толкова голяма, че дори самият той не бил в състояние да възприеме. Без това познание и без тази мъдрост прилагането на технологията щяло да я превърне в най-ужасяващото оръжие на бъдещите войни.

Спомняне

Както може да се очаква, дискусията продължила почти цялата нощ. Научните приложения на ефекта биха могли да са безкрайни. Новата технология щяла да подобри методите във военното дело. Тя била разрушителна. Подобно устройство било в състояние да заличи всичко в определен район, без да остави никакви следи, че това „всичко“ изобщо е съществувало някога! По-добре от атомна бомба! Подобни мисли се споделяли полугласно между присъстващите. Случайното наблюдение можело да се окаже „новата сила“, която очаквал светът.

Много от фазите на феномена можели да се използват за различни военни цели. Биха могли да се подберат и използват някои странични ефекти. Когато нощта приближила към края си и в помещението едва се дишало от миризмата на уиски и пури, били предложени няколко Плана. Било решено да се проведе експеримент с ефекта на „затъмнението“. Първата цел била да се направи опит да се „скрие“ определен район.

Ако експериментът докажел, че може да се окаже от полза, щели да се използват и други моменти от ефекта на изкривеното пространство. С всеки следващ успех в проучванията щели да се използват все по-драматични и по-разрушителни свойства. Тази първа фаза не можела да се означи с някаква ясно формулирана терминология. Приоритет сам по себе си бил „ефектът на затъмнението“. Работното заглавие на проекта трябвало да бъде подвеждащо. Целта била отстраняването на светлината, затова било подходящо използването на противоположния термин. Така било поставено началото на прочутия проект „Дъга“.

Очевидното превъзходство на трудовете на д-р Браун върху електро гравитационните ефекти, както и познанията му за „изкривяванията на пространството“, го направили най-основателния съветник в току-що предложения „Проект Дъга“ на Военноморската изследователска лаборатория. Този период от биографията на д-р Браун остава забулена в мълчание. Тогава бил произведен в чин капитан трети ранг. Участието му в първоначалните фази на прочутия днес експеримент е потвърдено. След това той сякаш изчезва от екипа. Причините за това са изцяло свързани със собствената му природа.

Браун желаел да ускори края на войната и по този начин да спаси живота и да сложи край на ужасните страдания на всички. След като всички експериментални данни били внимателно разгледани, се стигнало до заключението, че може да се постигне продължително „затъмняване“, обхващащо определен район. Но основните части от апаратурата трябвало да се изработят от други. Д-р Браун, който бил твърдо против използването на технологията за изкривяване на пространството като оръжие, можел да осигури само първоначалните компоненти за маскировъчното устройство. Душата и умът му вече жадували да се откаже от работата. Нещо в официалното отношение към анализа му дълбоко го безпокояло. Какво се опитвали да постигнат те всъщност? Оръжие? Или просто наистина се интересували от създаването на апарат за невидимост, подобно на самия него? За целта корабостроителницата била преустроена. Помещението за заваряване било пригодено за експериментални изследвания. Били разработени свръхмощни прекъсвачи, камери за разреждане и прецизни контролни уреди.

На теория, ефектът би трябвало да е безопасен при внимателно наблюдаване на разрядите и контролирането на техния интензитет и „скорост“. Но на практика, изпусканите от кондензатора дъги се оказали нестабилни и непостоянни. Ето защо, съдейки по предложената от д-р Браун теза, имало нужда от специални генератори, които да направят ефектите годни за контролиране. Вече се търсело продължително генериране на изкривено пространство.

Въртящо се високоволтово динамо би могло да се управлява механично, като скоростта му на въртене регулира необходимото високо напрежение за продължителен период от време. Освен това се разбрало, че тъй като изкривяването се получава от еднопосочен електрически импулс, то обратният импулс би трябвало да го премахне. Така можели незабавно да се прекъсне възможното разширяване на ефекта. И така, при наличието на тези предпазни фактори, изследователският екип закрачил към неизвестното.

Натискът да се постигнат целите на проекта бил почти непоносим. Още по-важни били бързите изчисления и предположенията, с които д-р Браун виждал истинското предназначение на проекта. Докъде могат да стигнат военните с огромната мощ, която били на път да отприщят? Върху кого ще се стовари тя? Нима самият той е изиграл ролята си на обикновена пионка в мащабната игра, с която се забавлявали само онези, които желаят злото на другите? Изведнъж разбрал какво точно смятат да правят с тази технология и докъде щяло да се стигне в крайна сметка. Този проект, това търсене на дъгата нямало да завърши с някаква „отбранителна“ технология. Самата дума сега отеквала в съзнанието му като лъжа и подигравка. Знаел какво ще бъде поискано в следващата фаза на проучванията. И той нямало да го даде. Нямало да участва. Всичко трябвало да свърши още тук й сега.

В мъчителните си видения се разкривали градове, опразнени от черната вълна. Видял изкривените лица, когато връхлитал ураганът; черната вълна разкъсвала плътта им на части. Чул виковете и писъците на невинните хора, които изчезвали в чернотата, за да не се появят никога повече. Вече не можел с лекота да се оттегли от експериментите, въпреки че моралът му го задължавал да предприеме тази стъпка. Всякакви подобни действия щели да се възприемат като израз на малодушие, а може би и на предателство. Той бил офицер, положил клетва да се справя с всичките си задължения. Бушувала война, а той помагал на собствената си страна да разработи оръжие, по-мощно и ненавистно и от атомната бомба. Трябвало да напусне веднага или да живее цял живот с угризенията на съвестта си. Какво можел да стори?

От „официалното“ разпореждане за д-р Браун след този период знаем, че той се е намирал в състояние на „пълен нервен колапс“. Крайно тежкото му състояние го принудило да напусне проекта. Сега се водел завинаги „пенсиониран“, а достъпът му до секретна информация — „понижен“. Д-р Браун се върнал в дома си да почива и да чака. Някои приемат версията за „пълния нервен колапс“ безусловно. Има и такива, които изказват какви ли не предположения относно реалната причина за оттеглянето му. Дали е жертвал поста и престижа си, за да попречи на разработването на най-ужасното приложение на собствената си технология? Нима лошото му „състояние“ му е било единственото средство да се „пенсионира“? И успял ли е да постигне целта си?

Дъги

Почтеността и моралът му останали непокътнати — забележителна награда за толкова съмнително военно начинание. След взетото решение бъдещето не се очертавало да бъде от най-леките. Щяло да бъде почти невъзможно отново да се върне на работа като консултант на Военноморските сили. Щял да има и трудности с общността на цивилните учени, ако се разчуело, че се е „пречупил под натиска“. Освен това, ако от Военноморската изследователска лаборатория решат да го „преследват“, както са правели в миналото с други „вредители“, не би имал никакъв шанс за измъкване. Дали щели да го заобиколят с „огнен пръстен“ и да го направят невидим?

Браун бил обичан, уважаван и високо ценен от всичките си началници и сътрудници, поради което крайният резултат далеч не бил толкова лош, колкото били опасенията му. Към него се отнасяли с искрено доброжелателство и уважение. До момента мислел за Военноморската изследователска лаборатория и евентуалните действия, които щели да се предприемат оттам. Напускането му не спряло проекта. Продължили без него. Повикали нови експерти. Техниците и конструкторите изпълнявали поставените им задачи. Лишени от интуитивната проницателност, която идва заедно с вдъхновението, преценките им не съвпадали с тези на д-р Браун.

В технология като тази и най-малката грешка в теорията, замисъла или изпълнението можела да доведе до смъртно опасна ситуация. Първоначалната енергия се осигурявала от наскоро разработено динамо, генериращо поле с много високо напрежение. Да си спомним, че именно д-р Браун открил, че за изкривяването на пространството е нужно единствено интензивно високо напрежение. От ток нямало нужда. Освен това, използването на силни диелектрични кондензатори, чиито качества са по-добри от тези на вакуума, би позволило ефектът на затъмнението да се прояви при много по-ниско напрежение. Също така било абсолютно задължително ефектът, представляващ опасно изкривяване на пространството, да бъде „оформен“ по определена геометрия. Никой не искал да се окаже в чернотата.

Някои твърдят, че оптичното затъмняване не е желателен начин за маскиране на какъвто и да било тактически обект. Всеки противник би могъл да види „чернотата“ и просто да стреля в центъра й, за да улучи целта. Онова, което се търсело, е по-тънък аспект на изкривяването на пространството — нещо много по-фино и поддаващо се на контрол. Била изказана хипотезата, че пълната чернота може и да не е първото оптично изкривяване в „поредицата ефекти“, описани в доклада на д-р Браун.

Може би е можело ефектът да не „настрои“ по такъв начин, че преди да настъпят състоянията на „оптична чернота“ да се постигне състояние на прозрачност, или невидимост. Идеята била да се направи опит за постигане на изкривено пространство с такъв интензитет, че всички предмети в него да изчезнат. Да изчезнат „от погледа“, но не и от локалното пространство. Някои високопоставени военни заявили, че щели да бъдат доволни дори и ако изкривеното пространство причини само „радарна невидимост“ за продължителен период. Оптическата невидимост щяла да бъде „допълнителен бонус“. Така проектът „Дъга“ намерил ново вдъхновение.

Години по-рано (през 1936) в Унгария Щефан Прибил демонстрирал „система за невидимост“. Тя използвала специални хетеродин — ни светлинни лъчи, които правели предметите прозрачни и дори невидими. Под въздействието на излъчваните от специалните му лампи лъчи непрозрачните предмети постепенно ставали прозрачни. Процесът можел да се контролира, а прозрачността — да се запазва при специфични „интензитети“. Изложените на лампите му радиошкафове изчезвали от погледа. Изумените очевидци можели да гледат през тях, като същевременно вътрешните им части се откроявали с изумителна яснота. Метални компоненти, лампи и шасита проблясвали през дървените стени.

Прибил позволявал на свидетелите да разгледат най-подробно апарата и направените прозрачни предмети. Очевидно било, че системата му наистина работела. Чрез необичайния си метод той можел да направи прозрачен всеки предмет, който си пожелаел. По какъв начин пространствата се изкривяват с помощта на най-обикновени енергии, си остава част от научната документация. Има множество случаи, в които са се проявявали подобни странни феномени. Резките черни ръбове, ограничаващи заземените железни предмети и вечнозелените дървета сякаш са по-скоро свързани с най-крайните електро гравитационни феномени — най-малко на външен вид.

Първите серии експерименти в рамките на проекта „Дъга“ (фазата, която накарала д-р Браун да се включи в него) имали за цел да направят „невидими“ танкове и тежки артилерийски установки.

Високоволтовите импулси се прилагали към пръстен от кондензатори, разположен около обекта. От особена важност било кондензаторите да са ориентирани по такъв начин, че изкривеното пространство да не погълне никого вътре в периметъра му.

При първите наблюдения разрядът на дъгата поглъщал цялото околно пространство. Поради единствената си вертикална ос, изкривяването се разпространявало от дъгата към периферията. Учените трябвало да намерят начин изкривяването да се движи в ограничена зона. Всяка система, в която щяло да има и хора, трябвало да има и „безопасна зона“, в която да могат да се водят наблюдения и същевременно наблюдателите да не се намират в изкривеното пространство. Възможно ли е група изключително мощни кондензатори всъщност да огънат пространството около определен периметър? Безопасността от изкривяването била главната грижа.

Ами ако нямало защита от този потенциално смъртоносен ефект? Ако не съществували материали или конфигурации на полето, които да оформят и „отвеждат“ изкривяването от експериментаторите, а по-късно — и от екипажа? Възможно ли е ефектът да бъде излъчен на определено място? Колко далеч може да бъде изпратен подобен „лъч“? В проекта вече се намесвали и интереси за разработката на оръжия. Техниците се опитвали да преобразуват симетрията, в която ще се разпространи „черната вълна“. Осите на кондензаторите играели ролята на излъчващи точки за разширяващото се изкривено пространство.

Системата е забележителна с простотата си. Не се знае с каква точно продължителност и скорост на повтаряне били прилаганите върху кондензаторите импулси, но със сигурност честотата им на повтаряне е била ниска. Години по-рано д-р Браун открил при експериментите си със своите гравитатори, че големите стойности на кондензатора изискват повече време за „насищане“ на изкривяването.

„Осите“ на кондензаторите били разположени радиално на големи разстояния от една централна точка. Многобройните захранващи кабели се спускали отгоре в радиални линии към периферията на кръга. Осите на кондензаторите съвпадали с положението на кабелите. Точното им разполагане било абсолютно задължително, тъй като всяко отклонение от тази радиална симетрия можело да доведе до катастрофа. Външните терминали на кондензаторите били свързани в една непрекъсната верига. По този начин напрежението се подавало от центъра към периферията.

При това подреждане изкривеното пространство би се разширявало като обвивка със специфична „дебелина“, зависеща изцяло от дебелината на кондензаторите. Диелектрикът в тях бил специално съединение, вероятно бариев титанит. Диелектрикът позволявал концентрирането на електрически полета с изключително висок волтаж без изтичане. Всеки кондензатор изкривявал пространството и отделните изкривявания се смесвали помежду си. Ефектът на маскирането можел да се индуцира като подобна на пръстен стена около вътрешното пространство — безопасната зона. Или поне такива били надеждите.

Така всеки предмет, поставен в центъра на „прикриващия пръстен“, щял да се окаже ограден от неподдаваща се на оптическо определение зона. Според анализа на техниците, вътре в пръстена нямало да има изкривявания, тъй като те щели да се ограничат само в периферията. Системата трябвало да осигури стена, скриваща намиращите се вътре от погледа на неприятеля. За изясняване на това как се възприема светът „оттатък пръстена“ били необходими други експерименти.

Изходното напрежение, получавано от новите динама, било огромно. Всъщност устройствата работели по-скоро като генератори на статично електричество, отколкото на ток. Консервативните изчисления сочат показатели от порядъка на няколко милиона волта. Очевидно първоначалните експерименти се оказали успешни, тъй като проектът преминал на следващия етап от разработката. Сега проблем можела да се окаже връзката с намиращите се вътре в кръга. Как екипажът ще се свързва с командването? По време на война, комуникациите са от особена важност.

Възможно ли било да се използват обикновени радиовълни през прага на изкривеното пространство? Оптичното затъмнение би трябвало да блокира всякакви връзки между двете страни на стената. Прозрачността обаче би могла да позволи на определени радиочестоти да преминат преградата. При достатъчно високи радиочестоти и мощност не би трябвало да има проблеми използването на изкривяването по този начин. По време на експериментите започнали да се появяват специални t/HF-антени. В показанията се описват като „приличащи на коледни елхи“ структури.

Военноморската изследователска лаборатория се заела да изпробва системата в далеч по-голям мащаб — да направи невидим цял кораб. Изборът спрял върху „Елдридж“ (DE 173), на който била монтирана експерименталната апаратура. Тя била разделена на две — едната се намирала на борда и включвала генераторите на напрежение и модифициран пръстен от кондензатори. Втората част, която вероятно трябвало да контролира устройствата и да води наблюдения, останала на брега. Закотвеният кораб бил свързан със сушата с огромна система от дебели черни кабели.

Пръстенът кондензатори заобикалял корпуса на кораба в същата симетрия като използваната при намиращите се на суша обекти. Корпусът бил заобиколен от всички страни от няколко чифта проводници. Между тях били разположени огромен брой радиално ориентирани кондензатори. Тъй като „пръстенът“ се насищал дълго време, било възможно отново да се намали честотата на импулсите. Продължителната прозрачност би трябвало да се постигне чрез използването на ритмични серии импулси.

Жизненоважно било електрическите оси да са абсолютно радиални по отношение на палубата и да няма никакви дифракции по пътя на разширяващото се изкривено пространство. Те биха могли да унищожат формата на изкривяването, което да се окаже фатално за безопасната зона. Членовете на екипажа трябвало да останат в центъра на зоната или рискували да бъдат унищожени от изкривеното пространство.

Така монтираната апаратура създала огромно изкривяване на пространството, което обхванало кораба от всички страни. Опитите без хора изглеждали успешни и наистина се постигала невидимост. Носят се слухове, че дори възрастният Тесла бил повикан от уединението си в Манхатън като консултант по проекта. Като експерт в областта, бащата на науката за електрическите импулси и откривателят на генераторите и трансформаторите на електростатични импулси добавил няколко последни щриха в масивното оборудване. Освен това собственият му опит с феномена придавал допълнително доверие в проекта. Несъмнено той също е бил очарован от откритието и изумителните му свойства.

Разработването на системата и предложението да бъде използвана от военните обаче не допаднало особено на Тесла — острата му интуиция веднага му подсказала каква е крайната цел на цялото начинание. Твърди се, че Тесла внезапно напуснал проекта, след като разбрал потенциалните разрушителни последици за членовете на екипажа и околната среда. Безопасността на екипажа и на останалия военен персонал, който щял да бъде изложен на подобен ефект, може наистина да е била решаващият фактор за решението му.

Възможно ли е човешко същество да се намира в близост до такова мощно изкривяване, без то да му се отрази по някакъв начин? При първите излагания на персонала в контролната кабина на корабостроителницата при някои се наблюдавало временна загуба на съзнанието. Никъде не се споменавало за увреждания на психиката по-късно. Жизненоважно било ефектът да се наблюдава отблизо и да бъде изолиран. Когато бъдела монтирана на разрушители или самолетоносачи, апаратурата щяла да създава огромно изкривяване. Тъй като от нея се изисквало да изкриви пространството около кораба, системата щяла да се изпитва до най-малката подробност и щяла да си остане „в етап на разработване“ до окончателната й стандартизация.

Състоянието на „затъмнение“ нямало да се постига — целта била получаването на прозрачност. Системата щяла да създава камуфлаж, напомнящ „замъгляване на хоризонта“. След като опитите с живот ни минали успешно, започнало подбирането на екипажа. Щом се озовали на борда, на моряците било заповядано просто „да изпълняват обичайните си задължения“ и да остават в рамките на безопасната зона. Било подчертано да се пазят от корпуса, сякаш е ограда с пуснат по нея ток. Екипажът бил уведомен, че може да стане свидетел на „странни зрителни ефекти“, но че те са част от експеримента. Ако всичко минело добре, щели да станат „герои от войната“. Флотът щял да разполага с ново оръжие и те щели да са първите, които са го изпитали.

Системите били задействани. Напрежението — подадено. На фона на небето корабът като че ли започнал да се „размазва“. С увеличаването на мощността ефектът се придвижвал към теоретичната цел. Очертанията на кораба ставали все по-неясни. Мощността се увеличила още малко и за всеобщо изумление размазаният образ се превърнал в полупрозрачна мъгла. Корабът изобщо не можел да се различи! Ефектът продължил няколко минути, след което постепенно бил отслабен. Всичко изглеждало наред.

От Военноморската изследователска лаборатория обаче не знаели какво ставало на кораба през тези няколко минути. Било невъзможно да получават сигнал за тревога — целият екипаж бил извън строя. Очевидно някъде в корпуса имало изтичане и „зле оформеното“ изкривяване се озовало в безопасната зона. Има предположение, че самата стомана на корпуса е повлияла по някакъв непредвиден начин и е привлякла изкривяването към кораба. Нещо повече — няколко секунди след подаването на мощността мнозина от екипажа се опитали да скочат от кораба. Така и не успели да се измъкнат от изкривяването и били погълнати от него.

Експериментът имал ужасни странични последици. Целият екипаж получил толкова тежки увреждания на нервната система, че нямало никаква надежда за излекуването им. Експериментът станал известен под името „Филаделфия“ и си остава една от най-засекретените глави във военната история. Онова, което знаем за него, е дошло от важни и заслужаващи доверието източници. Катастрофалните последици от експеримента не можели да се забравят лесно. Било „предположено“, че Военноморската изследователска лаборатория е изоставила проекта. Други посочват стряскащи доказателства, че нито една от системите не е преставала да бъде изучавана до най-малка подробност.

Към космоса

Отнемането на достъпа до секретна информация и освобождаването от активна военна служба си имало своите предимства. Около 1944 г. д-р Браун работел като консултант при разработката на радарни системи за „Локхийд“. Радарът като водещ конвенционален продукт на следвоенната наука, благодарение на който били спасени стотици животи и който на практика спечелил войната, се оказал далеч по-безопасна и морална област на занимания. „Конвенционалното“ му приложение след войната означавало добри и постоянни доходи. Въпреки това мечтата за космически пътешествия продължавала да се таи в ума му. Д-р Браун много добре знаел за ужасните последици от проекта „Дъга“. Въпреки че моралните му принципи в случая останали ненакърнени, той не можел да не си спомня за него, без да изпитва най-дълбока тъга. Конструкторите просто не притежавали таланта да използват енергията и пространството по толкова елегантен начин. Проверката на действията им разкрила множество пропуски в крайната конфигурация. Направо не можел да повярва, че на никой не му хрумнало за дифракционния ефект на корпуса върху изкривеното пространство. И все пак, ако бе активен участник в проекта, началниците му щяха да настояват за пълното му съдействие при разработването на оръжейния аспект на феномена.

Имало допълнителни усложнения от експерименталния кошмар на Военноморската изследователска лаборатория, които обърквали собствените му планове за бъдещето. Известно време си представял, че работещият на принципа на изкривеното пространство двигател е смъртно опасен. Ако се използват напреженията, необходими според собствените му изчисления, ефектът върху космическият екипаж щял да се окаже толкова катастрофален, колкото за моряците на борда на „Елдридж“. Изглеждало, че изкривеното пространство неминуемо ще убие летците или космонавтите, осмелили се да използват подобен двигател.

Търпеливото проучване и интуицията накрая го довели до решението на смъртоносния проблем. Отговорът се съдържал в диелектриците. Диелектрици с подходящо разположение могат да задвижат космическия кораб плавно и непрекъснато. За разлика от военните, опитите в тази област изисквали значителни инвестиции преди въвеждането им. Потисканите мисли и мечти от детството най-накрая се върнали с подновени сили. Този път за нищо на света нямало да ги разкрие на онези от Военноморската изследователска лаборатория. Знаел как да оформи и изолира изкривяването, при това напълно безопасно.

Войната била вече минало. Неговата собствена — също. Океанът от мечти отново започнал да изпълва умовете. Небето станало сякаш по-дълбоко и хората започнали да виждат нови неща в безкрайните му простори. Внезапно медиите се изпълнили със съобщения за „летящи дискове“. Чинии. Неясните форми се движели със скорости, които не били достижими за нито един военен самолет. Подобно на мистериозните дирижабли и ракетите призраци, тези наблюдения оставали близки до характерния начин на проявление на архетипа. Отначало били смътни и неясни, но с времето формите им сякаш се втвърдявали, придобивали резки очертания и се изпълвали с детайли.

Всяка проява на подобна мечта приковавала вниманието на хората към напълно нов тип поведение. Летящите чинии не правели изключение. Със самата си форма и действия те представлявали нещо крайно екзотично и неочаквано. Светлини, прожектори, цветове, припламвалия, промени в цвета, акробатични номера, завои под прав ъгъл, внезапно изчезване, видимост на радара и невидимост за окото Новото им поведение напълно съответствало на поведението на всяка материализирала се в миналото мечта.

Първата им поява била в самия края на войната в Европа, когато летците започнали да съобщават за странни „фу изтребители“ и мистериозни „огнени топки“. И докато някои изследователи споменавали за разработването на специални задвижвани с електричество безпилотни летателни апарати в нацистка Германия, повечето просто не били в състояние да обяснят невероятното разнообразие на летящите чинии, наблюдавани по цял свят.

Странните апарати превъзхождали по маневреност и бързина най-добрите самолети на съюзниците и по онова време били вече нещо повече от любопитен обект на общественото внимание. Основна грижа на всяко правителство била световната безопасност и затова НЛО се превърнали във военни „цели“. Всеки техен аспект бил подлаган на най-подробен анализ. Кои са те? Някаква затворена група невероятно талантливи инженери? Общност от изобретатели отцепници, обявили война на целия свят? Или извънземни? В такъв случай от коя планета? Какви са мотивите им? Защо се навъртат около военните бази и заводи по такъв безгрижен и арогантен начин?

Паметни бележки, доклади, паника и въздушни схватки. Новинарски репортажи, извънредни издания, заглавия на първи страници, потулване на информация. Отклоняване на вниманието, отричане. Има досиета, няма досиета. Сдобиване с апарати, свалени апарати, несъществуващи апарати, открити тела. Хангари, метеорологични балони, радарни балони цялата тази бъркотия продължава и до днес. И докато летящите чинии се движат като космически кораби, Военновъздушните сили разцепват небето. Безнадеждни. Безсилни. Опитите да се разрешат главоблъсканиците и да се даде вид, че всичко е под контрол, едновременните изопачавания и отчаяните опити да се съберат данни, потулванията и отричането в един момент се оказват далеч по-забавни от самите летящи чинии.

Този нелеп спектакъл на земна мощ и високоскоростни танци в небето се превърна в посмешище. Точно такъв ефект се е търсел. Огромната загриженост на военните към летящите чинии издавала безсилието им. Желание за контрол. Мощта, илюзията за контрол и власт попаднали под подигравките на някаква игрива енергия, която все така си остава неразбрана.

Въпреки това очевидното превъзходство на летящите чинии (ако наистина са летателни средства) оставяло военните шефове с отворени уста. Как точно летят? Как могат да извършват маневри в разрез с всички закони за инерцията, без да се разпаднат на парчета? Как могат да се ускоряват за миг и да изчезват от поглед, без да се наблюдава задействане на двигател? Какъв е принципът на задвижването им? От какви метали е направен корпусът им?

Били проучени всички земни технологии, дори смътно напомнящи за летящите чинии. Експертите посъветвали ровещите се в Патентния регистър военни да обърнат повече внимание на онези двигатели, които все пак работели, макар че повечето самолетостроители са ги обявили за „невъзможни“.

Само че Военновъздушните сили и Военноморската изследователска лаборатория не си сътрудничели. „Традицията“ забранявала. А сега, особено след края на войната, тези „традиции“ набрали сили повече от всякога — всяка една от групите притежавала нови и потенциално доминиращи технологии, придобити по време на войната.

И най-ненадейно от Военноморската изследователска лаборатория отново се заинтересували от д-р Браун! През 1949 г., противно на всички принципи на военната сигурност, д-р Браун отново се озовал сред униформени. По онова време живеел на Хаваите и ефектът бил видим — от времето на станалия вече прочут проект „Дъга“ били настъпили огромни промени. Силно уединените военни започнали диалога. „Браун“ (кафяв) бил най-близкият, към когото можели да се обърнат за решаване на особения „проблем“, пред който били изправени.

През 1952 г. д-р Браун решил да отправи официалното искане за финансиране на изследванията му. След няколко месеца проучвания се събрала малка група от Военноморската изследователска лаборатория. Д-р Браун отново говорил пред тях. Отначало предполагал, че техният „проблем“ е свързан по някакъв начин със зачестилите напоследък случаи на наблюдения на НЛО. Споменал, че би могъл да ги изненада, ако запазят търпение.

Започнал речта си с опит да докаже, че използването на гравитаторни двигатели е следващата стъпка в развитието на авиацията. Нарекъл това експериментално начинание проект „Уинтерхейвън“. Отправил молбата си към Военноморската изследователска лаборатория с надеждата да насочи вниманието на военните към истинското пътуване в космоса. Войната вече била в миналото и затова ги призовал да се заемат с някакво ново технологично начинание. Военните се усмихнали и продължили да слушат. Моментът наистина бил настъпил. Надпреварата в овладяването на космоса занимавала от дълго време умовете им. Океанът на мечтите се вълнувал неспокойно. Космическите полети били следващото очевидно предизвикателство. Д-р Браун напомнил и предупредил колегите си за някогашното им „пренебрегване“ на технологиите преди войната.

Военновъздушните сили много добре осъзнали невежеството си в областта на ракетната техника, когато над Англия започнали да се изсипват като градушка германските V–1 и V–2. Сега отново настъпило тяхното време, узряло за нови технологии и за експериментално приложение на изумителните му открития. Повечето от представителите на Военноморската изследователска лаборатория се съгласили, като едва сдържали смеха си от очевидната „вътрешна шега“.

Сега било времето. Точно сега. Всичко се движело към космоса. Сега бил моментът да се постави началото на космическите пътувания. След това Браун споменал как навремето внимателно следял изданията на Европейския ракетен клуб, в които се разкривали забравени хрумвания за полети в космоса и за космическо инженерство. Някои проекти и хипотетични планове били абсолютни фантасмагории от математическа гледна точка, но имали напълно реални практически измерения.

Поемайки щафетата от Робер Годар, европейците разработили стилни и елегантни решения на реалните проблеми на полетите в космоса с помощта на реактивни двигатели. Както и при много други научни достижения, цялата математическа обосновка на различните аспекти на космическите полети били публикувани и забравени по време на войната. Д-р Браун се спрял върху тях и обърнал особено внимание на факта, че макар и някои решения да изглеждали прекалено фантастични, повечето били вдъхновяващи, пророчески и напътстващи. Руските инженери разработили система за космически асансьор. Някои си представяли „космически въртележки“, свързани с кабели със Земята и изкачващи обикновените хора в небето. А именно математическата точност привличала вниманието на професионалисти и студенти към подобни издания.

Някои от по-сериозните схеми, предложени, независимо от Уили Лей и Артър Кларк, разглеждали постъпателно приближаване към полети до Луната и колонизирането на нашия спътник. Тези теми провокирали огромен интерес и станали обект на безброй бележки. Методичното разгръщане на станции на „постоянна орбита“ със сигурност щяло да осигури практически средства за пътуване до Луната. Космически острови, позволяващи кратки пътувания с дълги периоди на почивка, биха могли да се разположат на жизненоважни „L-точки“. Станциите там щели да бъдат своеобразни космически конюшни. Гориво, почивка, храна, припаси. Всички тези необходими материали можели да се препращат от точка на точка, докато достигнат лунната повърхност.

Подобна система от „космически стълбища“ не би имала нужда от огромните и непрактични ракети за пътуване между Земята и Луната. Военните го изгледали, а той продължил нататък, сякаш незаинтересуван от темата. Щом L-станциите се окажели на съответните си места, совалките щели да бъдат достатъчни за стигане до Луната. Когато споменал плана си за „превозни средства на къси разстояния“, способни да достигнат от Земята до първата L-станция, Браун внезапно привлякъл отново вниманието им. Започнал да описва новите си двигатели. Сега вече го слушали всички.

Задействаните с електрически импулси гравитационни двигатели можели да работят с върховите си възможности в космоса. Моделите използвали единствено електрическа енергия и затова не се нуждаели от течно гориво. Д-р Браун представил разработките си и успешните изпитания на малки йонни двигатели — електрическите ракети от младостта му. Те били достатъчни за набирането на първоначална скорост. Два такива двигателя можели елегантно и безпроблемно да изведат в космоса кораб с формата на диск.

Дори само въвеждането на йонните двигатели би революционизирало полетите и да позволи рязкото ускорение на малките междупланетни кораби. Д-р Браун патентовал няколко модела на тези двигатели (3.018.394, 3.022.430, 3.187.206) през 50-те и началото на 60-те. Устройствата създавали нечувано силна тяга и електрическо напрежение. Това били първите AfflD-генератори. Магнитно хидродинамичните генератори произвеждат забележителни количества електроенергия направо от пламъка.

Фотографиите, които представил на аудиторията, не приличали на ранните му форми на ракети стил „Флаш Гордън“, а повече наподобявали летящите чинии, за които толкова се говорело напоследък. Военните запазили гробна тишина и продължили да си водят записки. Имало и такива, които отишли да разгледат лабораторията му. Моделите му сякаш идвали от някакъв друг свят. Големи „дискоиди“ с идеално гладка повърхност. Конвексни метални форми. Летящи чинии, които наистина летели. Очевидната им връзка с масовата истерия на тема НЛО в началото на 50-те представлявала завладяващ аспект, привлякъл по-късно вниманието на редица любопитни учени и на военните съветници от ВВС.

Д-р Браун проектирал цялостната форма, която съчетавала всички черти на „летящо крило“. Предната част на летателното средство била заредена електро положително, а кърмата — електро отрицателно, като между двете части се образувало напрежение. Ефектът на изкривеното пространство на Браун можел да го придвижва напред, когато към корпуса се приложат достатъчно електрически импулси. Тези модели с формата на летящи чинии имали централна поддържаща греда с триметрови перпендикулярни издатъци. Върху тях били закрепени два „дисковидни аеролиста“ с диаметър около 3 м.

Захранвани с продължителни електростатични импулси от по 50 киловата, дисковете се носели по 18-метрова окръжност с ъглова скорост от около 6 м в секунда! Те се задвижвали изцяло от изкривеното пространство, което сами създавали.

В няколко бързи последователни стъпки д-р Браун увеличил размерите и скоростта на тези дисковидни кондензатори. Движенията им били пъргави и тихи — истинска военна мечта. Експериментите били засекретени от Военноморските сили, които следели отблизо развитието на разработките. Засекретени, но не и приети Странно противоречие!

Военните проявили интерес, но нещо в поведението им отново събудило подозренията на д-р Браун относно реалните им мотиви. Всъщност, какво точно ги довело при него? И защо точно тук и точно сега? Може би се опитвали да постигнат някаква друга цел с резултатите от труда му? Въпреки това диалогът продължил. Дисковете трябвало да се оборудват с няколко реактивни системи, които да се използват на отделните етапи от издигането в атмосферата. Йонните ракети на д-р Браун трябвало да осигурят първоначалното издигане на летателните средства, като същевременно генерират достатъчно силно електрическо поле, което да захрани гравитаторите.

При достигане на орбитална височина апаратът щял да се движи изцяло от гравитаторите и йонните двигатели ставали ненужни. Те можели да се използват повторно за управляемо навлизане в атмосферата. Планът не само звучал впечатляващо — демонстрацията му също била поразителна. Д-р Браун успял да разработи моделите си без много помощ от страна на военните. Използвал пестеливо отпуснатите му средства. Военните го запитали как смята да защити екипажа от възможните смъртоносни аспекти на гравитационния двигател. Точно в този момент той замълчал — вече разбрал истинските им мотиви зад възстановяването му в армията, финансирането на проучванията и за присъствието им в лабораторията му.

По време на самостоятелните си изследвания д-р Браун открил, че диелектрикът може да се променя така, че да отговаря на всякакви спецификации. Можела да се получи каквато и да било геометрична форма. В тези тайни той кодирал елегантното си решение на проблема за изолирането на екипажа от изкривеното пространство. Експертите от Военноморската изследователска лаборатория желаели тази информация. Точно затова се намирали тук.

Опитал се да им се изплъзне и да ги принуди да говорят, да получи насрещна информация. Поведението на опонента винаги издава неговите намерения, постижения и познания. Д-р Браун ги наблюдавал внимателно. Неведнъж им демонстрирал моделите си. А сега военните приключили с проверката си. След като чули и видели с очите си толкова много неща, те ненадейно заявили, че ефектът всъщност не е „наистина електро гравитационен“. Това трябвало да го накара да „изпусне“ следата, по която вървял.

По типичния си начин инспекторите от Военноморската изследователска лаборатория го обвинили в „лоши научни методи“ и заявили, че ефектът не е „нищо друго“, а обикновен високоволтов йонен вятър, изхвърлян от полюсите на гравитаторите. Следователно самите гравитатори били неизползваеми в космоса. Тази примамка, това осмиване е често използвана тактика от онези, които се опитват да скрият нещо. В конкретния случай военните искали да прикрият факта, че вече са усъвършенствани гравитационните двигатели. Д-р Браун великолепно разбирал какво става в лабораторията му. Опонентите му били отчаяни. Трябвало им само късчето информация, с което разполагал единствено той. Но каква била тази информация?

Слабохарактерните могат да бъдат обезсърчени, моралът им унищожен. Повярвали на „слуха“ за собствения им неуспех, изказан от военните „експерти“, подобни личности биха изоставили напълно работата си. Игра на умове. Цели нации се обръщат срещу изворите на собствената си съзидателност, предоставяйки откритието си на един затворен елит. Игра на сила. От името на кого? На старите пари. Кои са те? Старите фамилии си остават анонимни. На преден план винаги се изтикват новобогаташите.

Действията и поведението на военните му казали всичко, което искал да знае. Още една-две изненади щели да му осигурят информацията, от която се нуждаел. Провокирал инспекторите с импровизирана демонстрация. Стар, но чудесен експеримент. Провел същия този опит в деня, в който открил ефекта като дете в гаража в Занесвил. С типично научно самочувствие д-р Браун потопил гравитаторите си в масло. Устройствата отново заработили по-добре, отколкото във въздуха! Бил очарован от тази последна „победа“ лице в лице. Това означавало, че в увеличаването на височината гравитаторите ще Играят все по-голяма роля в общата тяга! Благодарил на инспекторите за „оригиналните“ им възражения.

Критиците били накарани да млъкнат, но не били очаровани от откритието. Реакцията им била повече от подозрителна. Вече са виждали подобни демонстрации и другаде, нали? Но чии били те? И кога били направени? Ясно било, че военните вече са достигнали до това технологично ниво. Очевидно инспекторите не били заинтересовани от системата „сега“, защото не са се интересували от нея от самото начало. Те вече успели да доведат първоначалния проект отвъд хоризонтите, които им показвал в момента — сами са разработили по-добри двигатели.

Военните се интересували дали системата му включва защита от изкривяваното пространство. Всичко било просто. Те знаели, че познанията му били в основата на проекта „Дъга“. Знаели, че той знаел за провала им. Знаел за опасностите, които криело изкривеното пространство. Знаел за неуспешния им опит да се предпазят от него. А сега разработвал космически двигател, работещ с изкривено пространство. Никой с неговите познания не би могъл да се наеме с подобен експеримент. В него нямало бъдеще от един момент нататък. Следователно, щом знаел за потенциалната опасност, той е успял да реши проблема със защитата.

Именно този проблем не успели да решат техните „експерти“ и това довело до ужасния крах на експеримента „Филаделфия“. Именно заради това сега се умилквали около него. Търсели отговори за нов проект, в който той никога нямало да участва. Очевидно било също, че вътрешните работи на Военноморската изследователска лаборатория са станали собственост на следвоенните тръстове. Хронологическите факти и поведението на инспекторите все пак си остават част от историята.

Свободен полет

„Успешните“ резултати от срещата му с Военноморската изследователска лаборатория го окуражили да продължи да преследва първоначалната си цел — космическите полети. Но смятал да го направи като цивилен. Редица военни вече управлявали самолетната промишленост. Те биха били безполезни за него, ако основната им грижа е да се установят и да трупат богатства. В такъв случай всяко тяхно начинание би било опорочено и взето на прицел просто заради стремежа им да се съпротивляват на всяка нова технология и да защитават инвестициите си.

Щял да предложи системата си на независими разработчици. Комерсиализирането на космическите кораби би довело до революция в начина, по който гражданите възприемат самите себе си. Гравитаторите действително работят в космоса далеч по-ефективно, отколкото при експериментите в лабораторията му. Двигателите му не се нуждаели от огромните средства на военните — нещо така характерно за обикновената ракетна техника.

Съвсем ясно било, че д-р Браун изобщо не го е грижа за възраженията на инспекторите от Военноморската изследователска лаборатория и военните разработчици. Издала ги собствената им мания за секретност. Той знаел, че в лабораториите им се произвеждат подобни летателни средства. Знаел, че усъвършенстването на технологията му има бъдеще. Начинът, по който военните се обърнали към него, разпитвали, изисквали и накрая отхвърлили обясненията му, бил повече от красноречив.

Комерсиализирането на системите за изкривяване на пространството се предсказвало от практическата простота и сравнително ниската цена на тяхното разработване и масовото им производство. Този път д-р Браун нямало да бъде спрян по пътя към осъществяването на мечтата си. Не се нуждаел от пари. Негов бил умът, с който вече ги бил спечелил. Негова била мечтата и знанието. Оттук нататък никой не финансирал проучванията му. Военните предпазливо поддържали дистанция. За усъвършенстването на проектите си и създаването на историята изразходвал личните си средства. Но пък не се нуждаел от скъпо оборудване и огромни фабрики. Нужна му била само мечтата.

Когато американските инвеститори не се отзовали на предложенията му да се включат в проекта, д-р Браун се обърнал към проявяващите интерес чужди компании. През 1955 г. предприел пътуване до Европа, където започнал презентациите си с надеждата, че ще попадне на повече отзивчиви и предприемчиви умове, готови да се вслушат в новите идеи. Демонстрирал системата си първо в Англия, но никой не се наел да го финансира. Инвеститорите били изцяло погълнати от делата на империята и не можели да се освободят от първостепенните си задължения.

За сметка на това Националното дружество по аеронавтика във Франция проявило жив интерес и пожелало да се запознае с моделите и да ги изпита. Демонстрациите му силно ги впечатлили. Запленени от потенциалната възможност да полетят в космоса, французите незабавно започнали да кроят ентусиазирани планове за новата технология. Изчисленията показвали, че по-големите дискове ще бъдат далеч по-ефективни от моделите. Повишаването на волтажа изисквало разработването на нов тип двигател.

Докато френските инженери били временно изправени пред задънена улица, д-р Браун отново предложил идеите си за йонни ракети. Именно във Франция той създал своя най-прочут и мощен магнитно хидродинамичен двигател. Лекото устройство можело да се поддържа от самото летателно средство, с което се премахвала неприятната необходимост от постоянна връзка със земята. Освен демонстрациите с маслото, той провел в Париж успешни експерименти с гравитатори в условията на възможно най-пълен вакуум. Опитите били направени през 1955 г. и категорично доказали, че причината за тягата не е в „йонния вятър“. Всъщност, не само че било невъзможно да се открият каквито и да било следи от йонен вятър, но и се оказало, че гравитаторите станали още по-мощни с увеличаването на вакуума.

Единственото необходимо течно гориво щял да бъде материалът за йонния двигател, който трябвало да даде начална скорост. Течните инертни газове с разтворени в тях соли щели да свършат идеална работа. Освен това, йонната опашка можела да се раздели с помощта на постоянни магнити на електро положителни и електро отрицателни заряди с огромен потенциал. Тази лека система щяла да произвежда над три милиона волта, и ще осигурява както първоначалната тяга, така и потенциал за гравитаторите. Така системите имали свои собствени енергийни запаси и можели да поберат големи маси полезен товар.

Бързото обединение между враждуващите групировки в Националното дружество по аеронавтика нанесло удар върху мечтите на Браун. Дълбоко разочарован и останал без средства, през 1956 г. той се върнал в САЩ. Въпреки всичко, опитите му да осъществи мечтата си имали известен успех. Разполагал със системата и с патентите. През 1957 г. бил поканен от богатия бизнесмен Агню Бансън да работи върху антигравитационен двигател. Браун се преместил в Северна Каролина, където създал частно финансирана изследователска лаборатория.

Бансън и Кинг смятали сами да разработят и патентоват моделите, така че Браун се превръщал просто в техен консултант. Това разочароващо положение го накарало да не споделя по-голямата част от технологията си с тях. Въпреки това се опитал да ги накара да обърнат повече внимание на откритията му и на техните преимущества. Има запазени филми на някои от експериментите, на които възрастният вече д-р Браун стои редом с господин Бансън и Франк Кинг и с топла приветлива усмивка демонстрира ефекта на Браун с малък (но тежък) метален диск. При подаване на импулс дискът забележимо се олюлява. От филма не личи зрителите да са особено заинтригувани от гледката.

Бансън бил убит при една крайно нелепа и подозрителна катастрофа. Частният му самолет се ударил в далекопровод. Лабораторията продължила работата си известно време и сътрудниците на милионера патентовали няколко неефективни електрически летателни средства, разчитащи за издигането си на вятъра. През този период д-р Браун споделил с Франк Кинг някои теории, които очевидно е пазел за себе си от години. Експериментите му го убедили, че инертната маса се различавала от гравитационната маса. Смятал, че тези разлики могат да се разкрият само когато масата се електризира.

Зареждането с положителен заряд увеличавало инертната маса, като същевременно намалявало гравитационната. Отрицателното зареждане действало по обратния начин — увеличавало гравитационната маса за сметка на инертната. Д-р Браун доказал това с голям брой стриктно контролирани опити.

От чертожните дъски се появили разработки на ракетни самолети като „най-добро средство“ за достигане до космоса. Корпоративното начинание, подкрепено от старите капитали и военните, било обречено на провал. При типичната политика на „национализация“ и в самото навечерие на успеха си, проектът Х–15 бил иззет от ръцете на дизайнерите и поставен изцяло под контрола на военните. Очевидните причини за желанието на военните да бъдат първи в овладяването на космоса не се нуждаят от коментари. Нямало да се „допусне“ никакво частно начинание в тази насока.

Забележително ефективните супер ускорители на д-р Джералд Бул, вече доказвали, че със сравнително малко средства са в състояние да изведат в космоса полезни товари, сателити и научна апаратура, били готови да посрещнат нуждите на клиентите. Гоненията срещу д-р Бул и принуждаването му да търси инвеститори другаде са отделна история. Всички тези мечти била методично заличавана, не защото били „неефективни“, а защото други сили се опитвали да установят пълен контрол върху космоса. На човек му става смешно и тъжно, когато види как невежеството заслепява онези, които го насърчават. Военнопромишленият комплекс сега се смята за собственик на „единствените средства за пътуване в космоса“. Да не забравяме обаче, че д-р Браун не е разработвал скъпи и недостъпни системи. Оттогава и други (като Уолъс) са получили приложими патенти за устройства, действащи на принципа на модифициране на гравитацията.

Скали

Между 1958 и 1962 г. д-р Браун работел като консултант, в редица корпоративни начинания. Години след разрива си с военните все още се смятало, че Том Браун „знае прекалено много, за да бъде оставен сам на себе си“. Правителствени агенти непрекъснато се промъквали на демонстрациите и срещите му с определени цели. Опитвали се да наблюдават разработките му и докладвали на началниците си всичко видяно.

Д-р Браун не преставал да твърди пред потенциалните купувачи и разработчици, че неговият електро гравитационен двигател е в състояние да отведе космическите кораби до звездите. Но сякаш всички, освен него и неколцина други изобретатели били изпаднали в някаква масова летаргия. От друга страна, инвеститорите просто не били в състояние да започнат нов бизнес. Нямали устрема и предприемчивостта на прадедите си, които натрупали средствата си благодарение на някоя нова технология. Основателите на старите династии влагали пари в технологиите, изковали стоманеното лице на Америка. Потомците им като че ли се грижели единствено да увеличат и подсигурят капиталите си.

Браун излязъл в пенсия, но продължил изследванията до края на живота си. Изглеждало, че мечтата му за космически полети ще се осъществи от други. Затова решил да служи с всичките си сили на бъдещето, като помага със знанията си на бъдещите разработчици и мечтатели. По-късните му експерименти се опитвали да докажат Общата теория на полето чрез показване на съществуващите връзки между електричеството и гравитацията.

Години по-рано д-р Браун открил, че наелектризираните въглеродни съпротивления и диелектрични маси излъчват шум, който се оказал свързан с промените в космоса. Оказало се, че при някои скали и особено при гранита и базалта се наблюдават странни „спонтанни волтажи“. Д-р Браун твърдял, че причина за това са внезапните гравитационни флуктуации, преобразувани в електрически заряди. Зарядите били наречени „петроволтови“, а самият феномен — „петроелектричество“.

При измерване се оказало, че петроволтовите заряди са доста мощни, особено при някои специфични силикати. Налице били доказателства за процес, при който краткотрайните изкривявания на пространството стимулират генерирането на електричество! Това означавало, че достатъчно голямо количество подходящи скали могат да бъдат вечен генератор на гравитоелектричество.

Д-р Браун си спомнил за трудовете на американския физик от викторианската епоха д-р Чарлс Бръш, който изучавал гравитационните феномени. Според него някои скали падали „по-бавно“ от други — съвсем малко по-бавно, но все пак достатъчно, за да се забележи. По-нататъшните му проучвания показали, че същите тези скали имали „добавъчна топлина“.

Д-р Браун се сдобил с образци от въпросните скали — линцови базалти — и открил, че те наистина дават много високи спонтанни волтажи. Допрените до повърхността им жици отчитали напрежение от няколко мили волта. Скалите можели да се нарежат и към тях да се свържат много контакти, при което се получавал значителен общ волтаж. Скални батерии! При по-големите образци петроволтовият ефект на д-р Браун произвеждал до един волт.

Странно, но скалните напрежения били свободни от ток и всеки ден се засилвали към 18 ч. и отслабвали към 7 ч. Ефективното изходно напрежение също се увеличавало, но нямало плавните показатели, които отчитали уредите при скалните маси в земята. Други изследователи (Ходованек) повторили и потвърдили тези наблюдения, получавайки изненадващи резултати. За да проверят твърденията на Браун, някои пътували до Андите и получили до 1,8 волта от един-единствен образец! Браун установил, че повишеното съдържание на графит в скалите също увеличава изходното напрежение — а това било в съответствие с откритията му на въглеродните резистори.

Полученото от скалните образци напрежение съдържало два електрически компонента. Стабилният прав ток съдържал втори, наложен сигнал, който варирал според движението на Слънцето и Луната. Малките електрически разряди се оказали свързани с далечни гравитационни пулсови източници в космоса. Д-р Браун открил, че и други богати на силициев диоксид скали спонтанно произвеждат електрически заряди.

Взаимодействието между гравитационните флуктуации и кристалните решетки имало друго приложение. Използвайки скалите като астрофизически инструмент, той можел да следи звездната активност, за която обикновено са необходими огромни радиотелескопи. Д-р Браун наблюдавал пулсар и избухването на свръхнова много преди събитията да бъдат оповестени официално от астрономите. С тези инструменти, намиращи се отново дълбоко под земята, можел да измерва слънчевите изригвания. Скалите неизменно регистрирали сигналите, макар и да се намирали в изолирана среда.

Сигнали

Съюзът между военните и бизнеса инвестирал огромни средства в обикновената ракетна техника. Смятаните за сигурни ракетни системи на военните се разработвали с яростна решителност. Огромни, опасни, неуправляеми и несъвършени, те им създали огромни грижи през 1956 г. Съветският „Спутник“ смутил самодоволната им твърдина. При опитите да се изведе в орбита големият колкото грейпфрут „Вангард“, всички масово произвеждани ракети се провалили.

В края на същото десетилетие д-р Джералд Бул щял да се отклони от първоначалния си път и да стане едър търговец на оръжие. Ако беше проявил търпение, може би щеше да натрупа състояние от бизнеса с изстрелване на частни сателити. Военните бяха решили да инвестират единствено във военната техника, с което определиха обвързаността си за в бъдеще. Направиха го в името на други, а не заради откритията. Космосът трябваше да бъде достъпен единствено за правителството и военните.

Грубото отлагане на мечтата за пътуване в космоса накара нацията да се затвори в себе си. И да започне да пропада. Общественият смут, хаосът и бъркотията си имат един истински първоизточник, те са израз на организираното разбъркване на мечти и очаквания. Националните кампании пропагандират едно нещо, а се получава друго. Често тези обрати са насочени срещу младото поколение, тъй като запазването на династичните богатства изисква упражняването на стриктен контрол над обществото с всяко следващо поколение.

Въпреки това откритията и технологиите никога не спят. Днес можем да ги намерим в лабораториите в мазето или в работилницата в задния двор. Огромна и неизброима армия, от която ще се надигнат вълните на океана на мечтите. Новите открития ще се появят и ще нахлуят в света ни. Въпреки установената система, която методически покосява и унищожава новото, техният час тепърва предстои. Никой не е в състояние да смачка откритието. Откритието със своята манифестация, която дефилира от време на време в нощното небе, е ГОЛЯМАТА неуморна сила и унищожава всеки, който се опитва да му навреди.

Други ще отнесат технологичната корона, когато нациите преследват и унищожават даденото от провидението знание. Нацията, която възкреси проучванията на Браун, ще владее небето и космоса. Мечтите не могат да бъдат унищожени. Те изпълват и преследват обществата, чиито лидери са отхвърлили осъществяването им. Провидението е щедро към мечтателя. Виденията спохождат само онези, посветили сърцето си на новото.

Д-р Томас Таунсенд Браун обичал топлия и слънчев климат и прекарал остатъка от живота си в Уматило, Флорида. Научните му постижения остават легендарни сред онези, които почитат и пазят паметта му. Полетът на въображението е истинският полет в космоса. Вярвам, че д-р Браун е разпознал в собствените си мечти истинската сила, одобрение и слава, които е заслужил. Чудната му мечта от детството остава да живее и до днес.