Изгубените открития

Лъчът на откритието

Някога имало мечта за безкрайна енергия, за никога неугасваща светлина. Както е типично за мечтите, и тази намерила материален израз в откритията на неколцина наистина надарени изследователи. Мечтите сами намират онези, които ги търсят. Всички открития били резултат на случайност. Щастлива случайност. Но въпреки това, светът видял проявите на енергии, чиито извори били мощни, загадъчни и вечни. Тогава изглеждало, че тези чудесни изобретения, тези странни генератори на енергия ще изпълнят мечтата и надеждата, страстта и желанията на онези, които очакват в мълчание.

Тези мистериозни устройства били получени като щедри дарове от провидението. Онези, в чиито ръце мечтите получили материалната си форма, изобщо не си задавали въпроса за източника им. Това били аномалии на природата. Никой не би могъл да изобрети такива устройства единствено въз основа на научните познания. Подобно нещо би отнело още няколко века. Не, откритията на Мъри, Периго, Томадели, Хендършот, Хубърт, Колер и още мнозина други не били резултат на обикновено научно постоянство.

Но защо са ни били дадени тези открития? Може би заради предстоящата нужда от тях и заради хуманната им цел. Великите откровения винаги предшестват потенциална световна криза. Великите откровения изпреварват нуждата. Може би те са се появили, за да задоволят потребността от енергия. Чиста и безопасна енергия. Всички тези открития се появили приблизително по едно и също време. В края на XIX и началото на XX век човечеството станало свидетел на чудни открития. Може би са се появили заради предстоящото неправилно и опасно за живота използване на някои природни енергии. Доста хора биха се съгласили с подобно виждане.

Откритията пристигат като пронизващ лъч. Няма значение къде точно се появяват. Ползата от тях е за цялото човечество. Откритията идват като светъл лъч в нощта и улучват в сърцето онези, които ги търсят. Това е активна проява на външно съзнание. Получилите благословения лъч правят открития, изпратени да спасят всички хора от предстоящата гибел. Всеки откривател е виждал и говорел за този „лъч на откритието“. От избора на човечеството какво да прави с подобни послания зависи бъдещето на света.

Технополитика

Неотдавнашните изявления на плазмените физици обещават нови завладяващи постижения в производството на електроенергия за обществото. Наградата от тези изследвания е евтино и чисто електричество в огромни количества. Енергийният източник, за който говорят, теоретически би могъл да стигне за хилядолетия. Ето защо се нуждаят от още милиарди, за да продължат изследванията си. И милиардите не закъсняват.

Защитниците на термоядрения синтез — предимно жадни за пари академици и техните екипи — рисуват светло бъдеще пред сенатската комисия. Самият факт, че Сенатът изобщо се занимава с подобни предложения, прави някои тревожни факти още по-подозрителни. Веднага става ясно, че са настъпили големи и радикални промени в политиката на финансиране на научните програми. Едно време предложенията за термоядрен синтез и различни космически програми били смазвани от членовете на комисията. Поради връзките си с добиващите изкопаеми горива картели никой не желаел да рискува и да позволи появата на нови футуристични технологии, които биха поставили под въпрос финансовата му сигурност.

Днес обаче виждаме несъмнена промяна в политиката в полза на новите технологии, сякаш е била разработена и въведена в изпълнение някаква нова стратегия. Трудно е да се прецени подобно поведение. Съгласно традицията, в Америка парите се правят чрез съпротива срещу откритията и технологиите, а не с тяхното подпомагане. Но може би са се появили нови регулаторни променливи и страхове, които трябва да бъдат разбрани.

Учените пророкуват, че широката достъпност на плодовете на термоядрената технология ще сложи началото на революционни промени в обществото. Думите им, подобно на речите на опитни демагози, успяват да докоснат необходимите струни в сърцата. Нововъведението, казват те, ще направи изкопаемите горива безполезни. Независимостта от намиращите се в чужбина петролни източници ще бъде част от това „предимство“. Наред с обезсмислянето на петрола ще бъде сложен край и на замърсяването на околната среда.

След това планират изграждането на термоядрени електроцентрали. Малки термоядрени реактори ще бъдат в състояние да задоволят националните потребности от електричество завинаги. Кълнат се, че ще настъпи комерсиализиране на термоядрените реактори, стига правителството да подкрепи финансово изследванията и да ги даде за изпълнение на частни концерни. Според наетите от тях икономисти идеалисти резултатите от тази термоядрена революция няма да унищожат интересите на играчите в петролния бизнес. Икономическите съветници предполагат, че петролната индустрия постепенно ще започне да се насочва към производство на химикали. Доколкото подобен алтруизъм никога не е бил характерен за въглищните и петролните компании, членовете на комисията се напрягат да чуят и погълнат всяка дума на обещанието. Някои все още са предпазливи, тъй като седалището на „Стандарт Ойл“ все пак е Америка. Даването на глас в полза на новата технология може да се окаже и опасно.

И макар че утопичните обещания за чиста и евтина енергия валят пред комисията в ежегодните конкурси за получаването на огромни субсидии, фактите далеч не са толкова розови. Всъщност фактите изобщо не са многообещаващи. Изненадващо е, че учените никога не са толкова хапливи при разглеждането на собствените си резултати, колкото когато коментират изследователските проекти на други свои колеги.

Тази научна симфония за осигуряване на финанси звучи много фалшиво за запознатите с историята на термоядрения синтез. Въпреки противоречивите ноти, предложенията продължават да валят и ежегодните представления все така осигуряват заплати. Термоядрената „награда“, търсена чрез най-модерни средства е, меко казано, неуловима. Проследилите несигурния път на днешните изследвания в тази област анализатори са запознати с разочарованията, провалите и практическите ограничения на цялата термоядрена програма. А съществуват и граници, пред които би се изправил и реалният успех на начинанието. Освен това съществуват и скъпоструващи разочарования. Периодично разгласяващите поредния дребен „успех“ физици обикновено вдигат шум с отвлечени и неясни технически детайли, за да продължат да получават финансова подкрепа. Но мечтите, които размахват, са измислици, отделни фрагменти от една друга мечта, осъществена в многобройни свързани с енергетиката открития. Много преди да й бъде сложено определението „атомна“ или „ядрена“, мечтата е намерила своите реализации при това във форми, отговарящи на обещанията им. И евтини за изпълнение.

Но може би няма да е зле отново да цитираме общото невежество на научната общност относно собствените й съкровища. Изследователите, предявили наскоро претенциите си за държавно финансиране, се осмеляват да посочат, че начинанието им ще се увенчае с успех към 2050 г.! Никога преди не е имало толкова настойчиво искане на пари за толкова несигурни обещания. Това бомбастично изявление звучи по-скоро като опит за технологичен рушвет на хора, опитващи се да си осигурят заплатите — че защо не и пенсиите — от държавната хазна! И най-големите скептици — също учени — биха видели очевидното. Изследователите ще прибират тлъстите си заплати, без да предлагат нищо в замяна. Просто поредния вид съвременни шарлатани. А задълбаването в историята на техническите постижения в тази област ще покаже нещо поразително — че контролираният термоядрен синтез всъщност е бил постигнат преди три десетилетия.

Синтез

Енергия от синтез. Какво означава „енергия от синтез“? Атомната бомба се задейства, когато атомите на урана се разцепват и освобождават свързващата ги енергия. Контролираното разцепване на атомите в ядрените реактори произвежда топлина и отпадъчни продукти. Ядрените реактори се нуждаят от силно токсичен уран или плутоний и оставят след себе си материали, които са опасни за околната среда.

В теоретичния си подход към „проблема“ за слънчевата енергия Ханс Бете изказал предположението, че Слънцето използва друг вид атомна реакция. Той твърди, че при отделянето на огромните количества енергия се извършва не разделяне, а сливане на ядра. Според д-р Бете горивото за този синтез е водородът — газът, от който почти изцяло е съставена атмосферата на Слънцето. При процеса на синтез водородните ядра се привличат едно към друго заради огромната гравитация на звездата.

Сблъсъците между водородните атоми отначало произвежда топлина, след това — йонизация и накрая — ядрен синтез. Процесът изисква огромно налягане, каквото е неизвестно на Земята. Намиращите се на определено разстояние ядра се отблъскват помежду си заради електростатичната сила. Но след като преминат определен радиус, надмощие вземат ядрените сили. При огромния брой сблъсъци и неимоверната плътност, свободните ядра започват да се „сливат“ помежду си, като със сливането се отделя енергия. Мнозина читатели често питат как е възможно това. Докато е сравнително лесно да си представим отделянето на остатъчната енергия при разцепването на атома, на доста хора им е трудно да разберат как при едно „сливане“ може също да се получи „остатъчна“ енергия. В зората на атомната теория ядрата не са се разглеждали като статични структури от протони и неутрони. Те не били „затворени“ кристали без собствена вътрешна динамика. Вместо това ядрата се възприемали като динамични системи с вътрешна газообразна свобода и изключително силни „токове“ (Томсън, Ленард).

За да натрупат тази енергия, ядрата нямат нужда да се движат. Силните вътрешни движения са част от собствената им същност. Ето защо отделните ядра действат като цяла система със своя собствена вътрешна кинетична енергия. Когато се приближават помежду си, го правят с огромни индивидуални сили. Ето защо способното да ги събере в едно цяло налягане може да предизвика комбиниране на поразителните ядрени динамики. Но с навлизането в ядрените комбинации, вътрешните енергии се озовават на арена със свои структурни „правила“.

Въпреки че до голяма степен независимата динамика на отделните ядра, сливането им се възпрепятства от законите за ядрената стабилност. Именно тук виждаме могъщият разум на природата, проявяващ се в естествено предпочитаните състояния на структурна стабилност на ядрено равнище. Тези състояния съществуват в цялата вселена и се проявяват при ядрените реакции. Силното привличане, което води до сблъскването на ядрата, не може да създаде стабилна форма, без да се направят известни промени. Енергийни промени. Всяко ядро в топилото има свое собствено вътрешно трептене. Собствено ядрено трептене и токове. Всяко ядро започва сливането със своя собствена енергия и се опитва да оформи нова и по-стабилна ядрена „структура“. Има обаче един проблем. Изведнъж се появява излишък от ядрена енергия, донесена от всяко ядро. Ако сливащите се ядра не изхвърлят собствените си енергии, току-що образувалата се нова структура ще се разпадне. Какво ги кара да правят това?

Енергийните състояния търсят пространствени геометрии, които са „стабилни“ и „безопасни“. Стабилността на новата ядрена структура изисква изхвърлянето на енергийния излишък. Енергията, притежавана първоначално от отделното ядро, се изхвърля от новата структура и така сливането завършва. Всяка „нова структура“ е ядро на хелий. Когато водородните ядра се „сливат“ в хелий, те по необходимост отделят неутрони, топлина и светлина. Процесът продължава, докато не настъпят промени в „околната среда“. Всяка промяна в количеството водородни ядра, в скоростта на сблъскването помежду им, в плътността и в количеството изхвърлени продукти променя непрекъснатия термоядрен синтез, извършващ се в Слънцето.

В природата процесът се контролира от масата, от отделената топлина и частици, както и от следващия от всичко това обем на звездата. Слънцето действа като огромен газов „балон“, който се разширява, когато е горещ и се свива при охлаждане. При натрупването на прекалено много топлина то се раздува. Това забавя термоядрения синтез. При прекаленото изстиване силата на гравитацията го свива обратно, докато нагряването и сливането не продължат. С други думи, силата на гравитацията е причина за образуването, поддържането и управлението на термоядрената реакция в звездата.

Изучавайки тези реакции и начина на проявяването им, физиците се запитали дали не могат да създадат „горещ“ ядрен синтез на земята. Идеята била водородът да се свие изкуствено и ядрата му да се слеят в контейнер. Контролираното сливане на водородни атоми ще предизвика отделянето на изключително голяма топлина, но не и на радиоактивни отпадъци. Последният факт е най-атрактивната черта на потенциалния реактор за „горещ“ синтез.

Освен това, горивото за термоядрения реактор може да бъде от два тежки изотопа на водорода. Тези изотопи (деутерий и тритий) се съдържат в морската вода. Морска вода! Ето откъде ще черпим гориво. Урановата индустрия ще се срине за една нощ. Смес на деутерий и тритий ще се сложи в реактора, който ще я загрява достатъчно време, за да започне термоядреният синтез. И точно тук започва нашият разказ. Инженерните проблеми, съпътстващи този „прост“ реактор, се оказали непреодолими за повечето изследователи.

Термоядрен синтез

Практическите разработки започнали с идеята, че електричеството може да замести огромните гравитационни сили, упражнявани от Слънцето върху собственото си „водородно тяло“. За първите инженери на „термоядрени реактори“ това била първата завладяваща цел. Чак по време на експериментите станала ясна основната разлика между „неутралната“ сила на гравитацията и „поляризираната“ сила на електричеството.

Захранваният с електричество термоядрен реактор трябва да поддържа температура над един милион градуса, за да започне ядреният синтез. Първите изследователи използвали един ефект, открит в лабораториите от викторианската епоха. Блестящите електрически разряди, изпълващи контейнерите си, можели да бъдат накарани да „излязат“ от стените им чрез увеличаването на количеството ток. Следващите увеличавания на тока карали разрядите да се „притискат“. При това изтегляне към оста на контейнера те до такава степен засилвали яркостта си, че учените на можели да гледат директно към светлината.

Получената тънка гърчеща се нишка криела странна тайна. Първите изследователи в областта на термоядрения синтез разгледали феномена и проектирали свои различни системи за предизвикването му. При някои от експериментите токът се използвал, за да йонизира и „притисне“ поставеният под високо налягане деутерий. Фриц Панет извършил такива опити през 30-те и се сблъскал с аномално отделяне на огромни количества топлина, когато в деутерий под високо налягане се поставят електроди от волфрам и бисмут. От горещината електродите се нажежили до червено. Температурата оставала висока много след спирането на тока. Това бил първият термоядрен реактор.

При подобни експерименти с деутерий и електроди от паладий д-р Панет показал контролирано изпускане на топлина от реактора. Макар и да не знаел какъв е истинския източник на топлината, при реакциите се наблюдавали радиоактивни емисии, близки до тази на радия! Учените забравили за резултатите от труда му до избухването на Втората световна война. По типичния за нея начин, научната общност просто забравя с какви съкровища разполага. След войната започнали нови експерименти, но никой не се сетил за постиженията на д-р Панет.

Първите следвоенни модели били прости цилиндрични лампи с поставени един срещу друг електроди. Колкото повече ток се прилагал, толкова по-тясна ставала нишката. Колкото по-тясна била нишката, толкова по-близо бил ядреният синтез. Някои учени измерили количеството отделяни неутрони — сигурен знак, че се извършва термоядрена реакция. Разбира се, проблемът бил в това, че реакторът трябва да създаде постоянна реакция, което изисквало огромни количества електричество. Освен това системите претърпявали неуспех, защото електродите се стопявали от дъгата и металът замърсявал контейнера преди началото на реакцията и по този начин я блокирал.

Други се опитали да използват открития от Томсън феномен. Тесла и Ленард разработили процес на „електрически разряд“ в херметически затворени лампи, държани до осцилиращи електрически или магнитни полета. При такива условия газообразните разряди могат да се „притиснат“ без наличието на метални електроди. Заместването на трансформаторната макара с напълнена с деутерий лампа ефективно приближава модела за „практична“ термоядрена камера. Магнитната енергия индуцира ток с висок ампераж в лампата. Магнитното налягане увеличава прилаганата мощност до страховито кресчендо и ядрата на деутерия започват да се сливат.

Целта на подобни системи била да се стигне до температура на „самозапалване“. Това е температурата, при която прилаганата отвън мощност може да се изключи. Оттук нататък е достатъчно просто да се добавя гориво към плазмата. Така става възможно реакторът да произвежда електричество. Но и тук има значителни проблеми.

В точката на самозапалването сместа на деутерий и тритий е гореща. Изключително гореща. Именно затова технологията се нарича „термоядрен синтез“. Свръхнагорещените йонизирани газове са опасни. Основният проблем при получаването на термоядрен синтез на Земята е замърсяването с горещ водород. Йонизираният газ не трябва да се докосва до стените на контейнера, защото последиците ще бъдат катастрофални. Термоядреният реактор далеч не е контролирана водородна бомба, но това не го прави безопасен. Фотографиите на множество провалили се проекти показват нещо много повече от цъфнали контейнери и изпочупено оборудване. На тях се виждат миниатюрни ядрени полигони.

Според учените ключът към получаването на контролиран термоядрен синтез отново може да се намери в магнетизма. Мощното магнитно поле може едновременно да йонизира и да държи газа далеч от стените на контейнера. Тези системи били наречени „магнитни бутилки“. Йонизираните ядра на деутерия се сливали само след като поглъщат енергия от магнитното поле. Така то действа просто като запалваща ядрената реакция „искра“.

Ако цялата тази енергия може да се удържи през няколкото критични секунди, ще започне термоядрен синтез. Тогава остатъчната енергия ще се появи като електрически „порив“ върху прилаганото магнитно поле. Проблемът за извличането на тази енергия може да се реши по простия принцип на трансформатора. Горещото пулсиращо ядро на синтеза ще индуцира пулсиращи електрически токове в намотките на полето и така ще отделя остатъчната енергия навън. Теоретически получената енергия ще надхвърля приложената с няколко гигавата! Вечна енергия. Или поне така се твърди.

Мечти от Студената война

Термоядреният синтез ОФОРМИ мечтите на обществото и учените. Той бе ЦЕЛТА на Студената война. Шевролети, рокендрол, космически пътешествия и СИНТЕЗ! Тези вълнуващи прищевки бяха в центъра на общественото съзнание. Търсенето на „синтеза“ започнало няколко години преди края на Втората световна война. То занимавало умовете на теоретиците, изследователите и разработчиците на всяка държава. Макар че постиженията от миналото в областта на енергетиката били забравени, постигането на ядрен синтез означавало безкраен източник на енергия. Синтезът, единственият център на обществените дискусии за енергията на бъдещето, бил спрян една нощ от мъничък нашественик от космоса.

Внезапно с изстрелването на съветския „Спутник“ на сцената излязла космическата надпревара. Всички ресурси на Америка били пренасочени с един замах. Космосът, тази политически необходима нова арена, се превърнал в най-важната област на технологичните разработки. Космическата индустрия — новият състезател в арената, където науката се среща с политиката — се финансирала изключително от военните. Те ръководели космическата надпревара и нещата не са се променили в наши дни. Моменталното изместване на интереса от синтеза към космоса нямало да трае дълго. Докато космическата надпревара имала своите публични политически обертонове, надпреварата за термоядрения синтез е с далеч по-дългосрочни и всеобхватни последици. Много след като сателитите се превърнали в капсули, а капсулите — в спускаеми лунни модули, синтезът си оставал единственият център на технологичните търсения.

И двете области били продължения на прекрасна мечта, получила обществен израз от мистериозния източник на всички мечти. Макар че всеки младеж има надеждите да стане космически кадет, повече от очевидно е, че „процесът на подбор“ е изцяло военен. За да станеш астронавт, трябва да си част от военната машина. Космосът принадлежи на военните — на отделни хора, а не на цялото общество. Докато американската космическа програма печелела победите си срещу съветската космическа технология, повечето американци продължавали да живеят с други мечти за бъдещето. Прогресивното движение на космическите начинания от обществените надежди към военните придобивки било съпроводено с обратното движение на общественото внимание от космоса към земята. Разочарованието поради липса на свои представители завинаги променили мечтите на обществото.

Загубата на общественото внимание започнала да тормози космическата индустрия. Така се стигна до появата на по-достъпния за обществото проект за „космическа совалка“, който сякаш щял да предложи шанс (макар и минимален) „всеки обикновен гражданин“ да се превърне в „космически кадет“. Но надпреварата за термоядрения синтез сграбчила обществото с една по-сигурна и земна надежда, която била напълно достъпна и ценна. Обикновените граждани разчитат повече на проект, обещаващ нови и чисти енергийни източници и всички допълнителни облаги, следващи подобна реална технологична революция.

Хората знаели, че получената от синтеза енергия коренно ще промени света. И това наистина е така. Те чакали появата й подобно на прекрасен изгрев на кристално чистия хоризонт. Синтезът бил бъдещето. Според дадените от учените уверения и обещания нищо не можело да спре предстоящото разработване на система за ядрен синтез. Изследванията в областта на термоядрените реакции били противовесът, намерил финансовата и обществена подкрепа по онова време.

Синтезът е ядрената алтернатива на урановата технология. Уранови атоми. Това била разочароваща фраза, свързана с ужасяващи асоциации. Разочароваща, защото самото й споменаване някога изпълвала умовете със силата на въображението. Мечтата за атомната енергия била прекрасна. Фантастична. Уран, обикновен земен метал. Мощ, която щяла да ни отведе при звездите.

Търсенето на атомната енергия започнало много преди Втората световна война и мечтата набирала сила в научните публикации и малките лаборатории по цял свят. Имало дори независими изследователи, които експериментирали с уранова руда и успявали да получат странна енергия от нея. Някои взимали урановата руда направо от земята, поставяли я в камери с газ под ниско налягане и прилагали високоволтов ток. Това предизвиквало освобождаването на огромни количества енергия, която далеч надхвърляла приложената.

В онези дни смисълът на думата „атомен“ бил съвсем различен. И багрите на мечтата създавали атмосферата на фразите. Във фразата „атомна енергия“ се долавяло някакво „златно“ чувство. За първи път терминът „атомна енергия“ бил въведен от белгиеца д-р Гюстав льо Бон, който изпреварил всички познати имена, имащи нещо общо с конвенционалната атомна физика. Д-р Льо Бон създал малки атомни реактори, използващи фото ядрени процеси.

Според представите му атомната енергия била сила, която можела да се използва по всякакъв начин, без това да има смъртоносни последици. В простите си устройства той получавал огромни количества фото ядрени продукти без вредни странични ефекти и без отпадъци. За целта не му трябвал уран или други тежки метали. Не разцепвал ядра. Фолклорът около атомната енергия започнал именно с неговите трудове. Чак по-късните изследвания на Кюри извратили идеята в занимания с тежки метали и разцепване на атоми.

Думите „уран“ и „радий“ се използвали във всеки научнофантастичен сериал от 30-те. Работещата изцяло в морето на архетиповете и мечтите фантастика дотолкова превъзнасяла атомната енергия, че никой не вярвал във възможността да се използва като оръжие. Героите употребявали елементите по всевъзможни вълшебни начини в полза на човечеството. Огромното мнозинство читатели изобщо не можели да приемат, че тези метали биха могли да се използват за изработването на бомба. Атомната енергия носела златния ореол на чудото. Надеждата за бъдещето била „атомна“. Тя била средството за непознаващите граници постижения на човечеството. Предстоял нов Златен век, в който основна роля щяла да играе енергията.

Мощта на атома щяла да помогне на човечеството да подчини цялата планета. Благодарение на безкрайната енергия от урана и радия щели да се произвеждат безкрайни количества храна и вода. Пътуването до всяка точка на земята нямало да представлява никакъв проблем. Човекът щял спокойно да достига до всякакви дълбочини в океана и в земните недра. Новите сплави, лекарства и приложения на енергията щели да променят света на бъдещето. Златно бъдеще. След като постигнело всички тези чудеса, човечеството щяло да продължи в космическия океан и да сложи началото на Нова епоха на великите открития.

Предсказана и описана в късия шедьовър на Хърбърт Уелс „Нещата, които предстоят“, тази реалност наистина започвала да се проявява сред някои изобретатели. Панет, Хубърт, Винкелман, Макилрат и Бърк са сред хората, успели действително да получат значителна електрическа енергия от малки количества радий и от уранова руда. Системите им били безопасни. В тях се използвал процесът на естествено разпадане на метала и отделената енергия на частици и полета се превръщала в електричество. В не един случай полученото електричество имало странни и необичайни свойства. Някои предполагали, че причината за ярката студена светлина, получена от тези устройства, се крие в някакви нови заредени частици.

Прогресът при тези първи атомни „генератори“ бил свидетелство за процеса на осъществяване на мечтата. Новият свят започвал да се приближава все повече. Но едновременният прогрес в едно друго течение на науката довело до нестабилност в технологията. В опитите си да ускорят радиоактивното разпадане, физиците открили ядрените реакции. Учените обявили разцепването на атомното ядро за „истинска атомна енергия“, макар че повечето разпознали фундаменталната опасност, криеща се зад тези изследвания. Естественото радиоактивно разпадане осигурява достатъчно енергия, за да осигури потребностите за цели хилядолетия — заявили независимите изследователи. Атомните генератори изисквали прости начини за извличане на наличната енергия. Нямало нужда от друга техника.

Някои писатели предвидили времето, в което ядрените системи щели да се прилагат във всичко и посочили опасностите от насилственото отнемане на тези енергии от природата. Някои дори предсказали криза в световен мащаб, ако тази мощ бъде оставена без контрол. В литературата се появили нови думи. „ВЕРИЖНА РЕАКЦИЯ“. „МАСОВО УНИЩОЖЕНИЕ“. Фразите започнали да проникват в психиката на хората наред с ужасяващите изводи. В иначе спокойния океан на мечтите се разразили бури.

Извличането на годна за използване енергия от естествената радиоактивност е правилният начин за използването на тази енергия. Онези системи никога не изисквали обогатяване на материала, както може да се види от първите патенти на атомни батерии. В достатъчно големите устройства получаваната енергия можела да бъде огромна и постоянна, а генераторите — да продължат да работят векове. Някои от атомните батерии представлявали вакуумни лампи. В тях се използвали радиочестоти, с които се „напомпвали“ естествените радиоактивни горива. Получената енергия далеч превишавала получаваните от съвременните атомни батерии количества. Тези системи си остават, по един странен и подозрителен начин, напълно забравени.

Макар че тези изобретения били патентовани и демонстрирани пред публика, разцепването на атома набирало популярност сред военните. Новото „обещание“ било за БОМБАТА, която щяла да спечели всички сегашни войни и да предотврати бъдещите. Имало обаче обществена реакция, която сварила учените неподготвени. Налице била твърда съпротива срещу разработването на унищожителни атомни технологии. Никой не вярвал, че атомната енергия може да се използва първо като оръжие, а едва след това за мирни цели. В умовете на информираното общество „истинската атомна мощ“ не намирала отзвук. Истинската атомна мощ била дар, благодеяние, обещание и потенциал за едно спокойно бъдеще. Погледната в светлината на онези забравени патенти за атомни батерии, тази мечта лесно може да се разбере. Документите съществуват все още като доказателство, че океанът на мечтите разкрива истините, когато се търсят и откриват от всеотдайните.

Въпреки това другият лагер бил далеч по-силен от безбройните независими изобретатели на атомни генератори. Твърдо решени да докажат, че природата може да бъде принудена да даде атомната си енергия, физиците започнали да извършват смъртоносните си експерименти под покривалото на военната тайна. Финансирана от невероятно богати инвеститори, които виждали бъдещата атомна индустрия в ръцете на „квалифициран научен персонал“, работата по разцепването на атома напредвала.

Дори терминът „атомен“ започнал да става мръсен. От златна надежда думата започнала да се свързва с мъчителна смърт. Използвана във война, думата била омърсена. Вина и шок. ХИРОШИМА. НАГАСАКИ. Масово убийство. Мислите се излъчвали като смъртоносни лъчи. Вина и шок. Навсякъде и всеки път, когато се правели опити, следвали страхът и чувството за обреченост. АТОМНИ ГЪБИ. Чувството било вледеняващо. Страхът бил истински. Самата мисъл за атомна авария карала хората да се обливат в студена пот. Потта на параноята и Студената война. Интересно как мисълта за атомната пещ предизвиква студена пот. Били направени опити да се отвлече вниманието — енергията била наречена „ЯДРЕНА“, но това нямало кой знае какво значение.

Думата АТОМЕН била омърсена. МРЪСНИ бомби. Радиоактивни. РАДИОАКТИВНА ПРАХ. Атомен или ядрен — терминът просто нямал значение. МЕГАТОН. Кошмарите на децата показвали изпълващото света чувство. СТРОНЦИЙ–90. Залягай и се крий! Отправяли се молитви за недопускането на ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА. Свят, загиващ в атомна пещ. АРМАГЕДОН. Децата се замислили дълбоко. Ако атомната енергия е върховото постижение на високите технологии, то светът е обречен. Мечтата на обществото била отложена, потисната и унищожена за пореден път от могъщите обществени хищници. Мечтите на малцинството управлявали мечтите на мнозинството. Още надежди били отложени.

Пронизващите думи на Студената атомна война станали безпомощни, когато в крайна сметка породили едно странно обществено движение далеч от проклятието на високите технологии. Сякаш бомбата вече свършила смъртоносното си дело в сърцата, радиоактивната прах покрила телата на растящите деца и създала мутанти. Бягащи. Бягащи мечтатели. Бягащи от атомната светлина, от ужасния Молох, заплашващ да изяде техните деца, родители и светове. Бягащи навътре и отхвърлящи всичко външно. Отхвърлящи и променящи. Движението навътре сред младите не се ограничило до високите технологии. То се стремяло към отхвърлянето на технологиите въобще. С този странен психичен скок американската младеж се гмурнала в зелената земя, за да се появи като някогашните индианци. ПЕЙОТА. МЪНИСТА. ДЪЛГА КОСА. ГРАФИТИ. ДЕН НА ЗЕМЯТА. Нови пронизващи думи.

След войната уранът останал чиста дума само за онези, които търсели в пустините с гайгерови броячи. Уранът сега бил средство за правене на пари, а не преследваща нова технология наука или мечта. Синтезът обаче бил нещо ново. Синтезът щял да бъде усъвършенстване на започнатата от Кюри ядрена наука. Макар и ядрен, процесът бил ЧИСТ. Той бил БЪДЕЩЕТО, гладката и лъскава повърхност на син метал. Аеродинамичен, със стъклени сфери, цилиндри и циферблати. Разцепването на ядрото разделило света, мечтата и надеждата. Синтезът щял да излекува раните и да ги съедини отново.

И така мечтата отново възкръснала. Усмихнати оператори в бели дрехи, вървящи през облицовани с черен мрамор зали с блестящи прозорци. Колони и позлатени капители. Прекрасни помещения и термоядрени реактори сред зеленина. Отново чист въздух. Отново съвършена мечта. Водород, излизащ с тихо съскане от големи цилиндри от синя стомана и попадащ в огромния стъклен купол в средата. Реакторът мечта на научната фантастика. Опияняващо видение.

Мощта на бъдещата цивилизация. Именно така бихме осъществили собственото си бъдеще. Бихме могли да станем високоразвитите пришълци от друг свят — популярната тема в научната фантастика. Можем отново да се превърнем във ведрите жители на Утопия. Приели дълбоко в сърцата си — там, където се отглеждат мечтите, където чувствата оформят душата на търсенето — ние очаквахме синтеза и обещанията, които сякаш нямаше да спрат никога.

Синтезът би революционизирал всеки аспект на технологията. Нови метали. Сплави, по-издръжливи от стоманата, по-леки от магнезия и по-твърди от диаманта. Нови начини за пътуване. Сила да направим космоса малък и достъпен. Да можем да тръгнем от всяка една станция на Земята и да продължим в орбита. Нова медицина. Операции със светлина, анестетични лъчи, лечебни лъчи. Нови комуникации. Нова архитектура. Нова инфраструктура. Електрически автомобили, бръмчащи по идеално гладки магистрали над водни канали в Средния запад, изкопани с помощта на новата енергия.

Нови индустрии. И всичко това — ново и „слято“. Подобно на стъкло — стопено, огладено, оформено и отново превърнато в едно цяло. Ядрено изкуство. Синтезът, новият странен огън, ще промени света ни. Днес дори не си спомняме за Льо Бон, Мъри и останалите. Тяхната мечта е забравена, образите от нея са се разпилели подобно на скъсана огърлица. Стъклените й мъниста падат в чаша евтино вино. Парчетата от мечтата с неохота цопват в нови съдове.

Няма особено значение какви точно ще бъдат материалните форми. Важното е, че целта е постигната. Лекувайки раните и ужаса от отминалата световна война, повечето хора просто искали мирен и щастлив живот тук и сега. Всички те били представители на работническата класа. Най-силно засегнатите от управляващите и от онези, които са им поставили ограничения. Знаещи за правителствените машинации, уморени и жертвали синовете и бъдещето си във войни, защитаващи инвестициите в чужбина, повечето хора от второто поколение работническа класа вече достигнали предела на патриотичната си толерантност.

Синтезът щял да стане достъпен и очакван начин на живот за американците. Това било обещанието, което ни накарало да дадем съгласието си. Мечта за граждани, подтикнала мнозина да се обърнат към професии в близки области. Разработките върху термоядрения синтез не са нови. Методите за постигане на „термоядрената мечта“ варирали по форма и принципи през последните четиридесет и пет години. Тази мечта обаче била несъвършена. Тя забравила за първите открития, които я превърнали в огромно занимание.

Всеки от проектите от времето на Студената война имал прекрасно звучащи имена. Всяко било достойно за вдъхновилата ги несъвършена мечта. „Сцила“, проект „Зета“, проект „Астрон“, „Стелерейтър“, „DCX“, „Алис“. Имената запазили магията си няколко години. Всяка по-голяма корпорация издигала свой проект. Всички свързани с него лаборатории били огромни и дълбоко засекретени. Обикновено проектите се финансирали от държавата и били под строгото наблюдение на правителствени агенции, особено когато успехът изглеждал неминуем — регулаторите намерили нещо ново за регулиране. Надпреварата била в разгара си. Достигналите първи целта щели да отнесат техническата награда, възхищението на поколенията и да се превърнат в чудото на епохата.

Обществото трябвало да бъде обучено относно предстоящата нова технология. „Дженеръл Електрик“ дори демонстрирали прост термоядрен реактор в павилиона си по време на Нюйоркското изложение през 1964 г. Публично представяне на ядрения синтез! Посетителите се тълпели на опашки пред павилиона, омагьосани от мълниите и светлините от другата страна на вратата, с надеждата да зърнат бъдещето. Подаван от кондензатор с размерите на камион, огромното количество електрическа енергия се изпразвала в мощна мълния между два волфрамови електрода.

Посетителите били шокирани. Деутерият на пътя на светкавицата изпълвал футуристичен купол от дебел плексиглас. Внезапните ослепителни червено-бели разряди произвеждали такова количество неутрони, че неоновите показатели на приборите скачали до хиляди. Всеки излязъл от павилиона посетител поглеждал към прекрасното залязващо слънце и се изпълвал с мечти за светло бъдеще.

Горещи реакции

В историята на термоядрените устройства има няколко периода на разработка. Отначало били използвани волтови дъги, тъй като подаваната от тях мощност била далеч по-голяма и по-насочена от тази на системите, използващи „без електродно“ изпразване. При последните се получавала слаба волтова дъга чрез електростатична или магнитна индукция на плазма през стъклени стени.

Впоследствие волтовите дъги били заместени от „системи от магнитни огледала“. Магнитните огледала са хибрид, разчитащ на волтовата дъга в деутерия. При тях се използвали големи външни магнитни обвивки, в които се намирали терминалите на дъгата. Оказало се, че системата позволява достигането на по-високи температури, тъй като магнитните „огледала“ не позволявали загуба на частици и топлина от края на плазмения поток. Все пак, това били терминални системи с волтова дъга. Замърсяванията от електродите ограничавали горния праг на температурата на плазмата. Огледалните системи били обречени на провал.

Проектите се насочили към разработване на без електроден метод за получаване на волтова дъга. Огледалните системи били загърбени и на тяхно място се появили подобни на трансформатори задържащи системи. Магнитното задържане преминало през няколко етапа на усъвършенстване. Най-известна от първите плазмени системи от този вид е британско начинание — прочутият проект „Зета“. Тороидният стъклен съд на проекта „Зета“ се поставял в голямо трансформаторно ядро. Захранен с неимоверни електрически осцилации, тороидът се събуждал за огнен живот. Начинанието изглеждало многообещаващо.

Разгласяването на системите за магнитно задържане породило нов жар у изследователите. Появили се пръчките „Иов“, кръстени на съветски учен. Зашеметяващият успех на разработената от него нова магнитна система привлякъл интереса на целия научен свят. Идеята била тороидът да се постави в различни намотки, както и да се огради с успоредни магнити.

Комбинираните симетрии на полето стабилизирали и събирали плазмата в центъра на тороида, като намалявали пулсациите й. Но основната грижа си оставала загубата на топлина. Никакво количество енергия не можело да накара плазмата да достигне температурата на запалването. Критичният въпрос не бил в големината. Повечето от съоръженията по принцип били огромни. Основният инженерен проблем не бил в размера. Основният инженерен проблем на всяка такава термоядрена система бил в огромната загуба на топлина. Неспособността да се достигне прагът на запалването държала наградата мъчително далеч.

Много преди да се достигне до точката на запалване, всичко се проваляло. Температурите при термоядрения синтез се измерват в милиони градуси. Нито един материал на Земята не може да понесе подобна топлина. Имало проблеми с материалите, както и сериозни проблеми със замърсяването. Свръхнагорещеният йонизиран газ изпарявал контейнерите, а заедно с тях — и изследователските комплекси. Всъщност нито една от първите системи не била в състояние да осигури мощността, необходима за преодоляването на загубата на йони. Движейки се през задържащите системи като пчели през рибарски мрежи, йоните разпилявали толкова гориво и топлина, колкото се доставяли. Често това опасно състояние разрушавало и устройствата, и мечтите на създателите им.

След като разгледали постигнатото от д-р Иов, западните теоретици решили, че една сложно намотана „магнитна бутилка“ би могла да задържи свръхгорещата плазма достатъчно време, за да се стигне до ядрено запалване. Всички, които все още не плачели от безсилие, се хвърлили в играта „магнитен капан“. Намотки, симетрии, успоредни магнити. Магнити под ъгъл, магнити на намотки, намотки върху други намотки Комбинации били безброй. След всички тези магнитни фехтовки, повечето американски и английски системи така и не успели да постигнат теоретичните си резултати при първите няколко опита.

Новите съпротивителни свойства на плазмата блокирали целият изпълнен с надежда прогрес в тази област. Плазмена нестабилност. Сериозно вкиснатите учени открили, че при прилагането на ток върху газовете в плазмения канал внезапно започват да се появяват нестабилност, вълнения и трептене. Сякаш природата просто не искала да позволи електрическо сливане! Плазмените струи се гърчели като змии в магнитните бутилки и така се отърсвали от цялата си натрупана енергия. В някои случаи свръхгорещите струи избухвали през металните стени на камерите. Подобни събития били изключително опасни. Някои от изследователските комплекси били разрушени от експлозии подобни на атомен взрив и разхвърляли радиоактивни вещества.

Резултатът бил дълъг списък от провали. За съжаление не успяло нито едно от най-сериозните и щедро финансирани начинания. Проектите не успели да изпълнят обещанието за получаването на постоянна енергия от термоядрен синтез. Поради множеството провали на системите за магнитно задържане повечето физици просто се отказали от надпреварата. След като били пропилени милиарди долари най-сетне станало ясно, че системите за магнитно задържане нямат никакви шансове за успех. Намерили се хора, които предпочели да заложат на сигурното и си издействали „безопасни“ места в бюрократичната йерархия. Вместо да рискуват годишните си заплати в коренно нови научни проекти, те предпочели алтернативен начин на работа. Оцеляване. Започнали да използват новите проекти „ей така“, просто колкото да вържат двата края.

Хората, избрали подобна позиция, вече са приели, че термоядреният синтез е задънена улица. Задънена улица, но осигуряваща постоянни доходи. Много учени отстъпили от „рискования“ пиедестал на търсещите успех проекти, се задоволяват с по-скромната позиция на теоретици. Книгите се продават по-добре и по-дълго. Доходите от продажбите им продължават да постъпват след поредния неуспешен проект. Лесно е да пишеш статии и да водиш аналитични дискусии върху много провалили се проекти, просто защото провалите са много. Оцеляване. Лавиците на библиотеките са пълни с материали за ядрения синтез. Но въпреки това няма нито един реактор.

Отложени мечти

Загубата на мечтата за термоядрения синтез се превърна в поредното изгубено търсене, в поредната причина за разочарование. След Втората световна война като че ли всяка нова и обещаваща технология методично се оценява от регулаторите като „непрактична и невъзможна“. По един подозрителен начин тези оценки съвпаднаха с първите военни стъпки във Виетнам. Очевидно пренасочването на националните интереси е следвало пренасочването на старите пари в Индокитай. А финансите нямат проблем със загубата на каквито и да било жизненоважни социални разработки. Тях не ги е грижа дали някое гениално откритие ще получи разпространение или не.

Но за регулаторите последствията не се оказали отчайващи. Разочарованото общество може да се контролира. Всяка изгубена социална мечта се превръща в ново обществено заболяване. Когато социалните митове се развенчават, нацията се деморализира. Ето защо започнало активното търсене на изкуствено създадени нови митове, на нови „мечти“. Правителствената пропаганда се настанява на мястото на всяка отложена надежда. Вече попречили на естествения поток открития заради интересите на старите пари, регулаторите започват да спонсорират синтетични мечти, предназначени да заместят премахнатото. Но и най-малкото дете разбира кога му се отнема истинска мечта.

За огромно съжаление именно възрастните откриват, че най-съкровените им мечти са били не само отложени, но и направени недостижими. Производството на алтернативни обществени цели и други митове непрекъснато отклонява вниманието ни. Такива фалшиви мечти са дело на излишъка мечтатели и шмекери в излишно раздутата американска интелигенция. Избирането на една синтетична мечта от многото се превърна в политика на регулаторите. Хляб и зрелища.

Мечтите и целите, които правителството представя пред очите на своите граждани в страната на единството, могат да бъдат примамливи и завладяващи. Завладяващи за конкретния момент. Но мечтата може да успее само ако се получи от истинския източник на провидението. В сърцето на всяка разкрасена с фантазия мечта се вижда диамантената истина. И докато фалшивите пророци и техните синтетични мечти рухват като красиви разноцветни хвърчила, в ядрения синтез има истина. Един човек е успял да я открие. Огромното финансиране на новите проекти за термоядрен синтез е начин за запазването на обществения дух на почти подсъзнателно ниво посредством синтетична мечта. Това обаче е кампания, основана на жалко невежество. Синтезът е бил постигнат. Бил е създаден успешно изпитан работещ реактор. Изпитан и забравен.

Упоритото разработване на магнитни контейнери продължава и до днес. Дори руският реактор „Токамак“ с целия си огромен размер не е в състояние да постигне целта си — термоядрения синтез. Именно затова съперниците на Запад настояват за държавно финансиране за следващия половин век! През 70-те имаше няколко забележителни алтернативни системи, използващи фокусирани лазерни лъчи за предизвикването на термоядрен синтез във водорода. Но тези огромни системи, колкото и алтернативни да бяха, се оказаха като цяло неуспешни. По-късно стана известно, че проведените от лабораториите „Сандия“ експерименти били само спектакъл, целящ да прикрие военен проект, в който основната роля се играела от лазера. Отложени мечти. Разбити надежди.

Ако нямаше поне една важна забравена страница в историята на изследванията на ядрения синтез, вероятно щяхме да приемем дърдоренето на онези, които задоволяват собствените си материални нужди с публикации върху нещо постигнато. Всички академични задевки и позьорски кампании странно се разминават с едно събитие от 1965 г., когато бил демонстриран успешно работещ реактор, само за да бъде отхвърлен през 1966 г. при подозрителни обстоятелства. Дори докато се разработвали и изпробвани някои от най-модерните проекти за магнитно задържане, вече съществувал нормално работещ термоядрен реактор.

Тази информация преобръща естеството на цялото представление с термоядрения синтез и го представя в нова светлина. Защото ако наистина е имало работещ термоядрен реактор, за какво са били необходими огромните разходи за все по-нови и по-сложни проекти? Възможно ли е този „проект за финансиране“ всъщност да представлява начин за отлагане на моменталното въвеждане на успешно работещ реактор в полза на заплашените петролни картели?

За всеки запознат с историята на публикациите новината за човек, контролиращ термоядрени реакции през 1965 г. (при това достигнали до етап на само поддържане), звучи наистина невероятно.

Но това събитие далеч не е единственото за целия XX век, на което е било скалъпен номер. Забравената наука, спяща в непроучените патенти и викторианските текстове, ще преобърне ума на всеки осмелил се да разбие общоприетия начин на мислене.

Бягайки от последствията от състоянието на постоянно регулиране, занимаващите се с наука често са принудени да се върнат към викторианската литература и именно в нея преоткриват истината. За някои това не е приятно удоволствие. А необходимост, която определя живота им.

Но мечтите се осъществяват само от онези, които ги търсят. Онези, които са видени и докоснати от лъча на откритието, знаят неговата сила и жажда за хуманност. Въпреки късата памет на учените, сред тях има и такива, чиито сърца са достатъчно чисти, за да получат нови мечти. Нови видения. Отговори на загадки, които ни карат да търсим истината в студена ветровита нощ, носейки мъничка свещ. От всички проекти, търсещи неоткриваемия Граал на ядрения синтез, един все пак е успял. Трябва да сме щастливи, че сме открили този документ. Защото от него ще стане абсолютно ясно, че ако е можел да бъде унищожен, сегашните му собственици отдавна да са го направили. Но устройството е част от записаната история и затова можем да бъдем сигурни в съществуването му. Налице е една легенда, една биография, подкрепена с непоклатимите доказателства от самия Патентен регистър. Защото устройството е било патентовано!

Д-р Фило Т. Фарнсуорт

Създателят на електронната телевизия д-р Фило Т. Фарнсуорт открил начин за постигане на термоядрен синтез. Той демонстрирал реактора си пред няколко групи висококвалифицирани специалисти. Те видели системата и потвърждават, че тя е наистина работеща.

В това кратко биографично представяне трябва да припомним, че д-р Фарнсуорт е истинският създател на електронната телевизия. Той е един от най-пренебрегваните изобретатели на XX век. През 1927 г. младият гимназист получил целия работещ модел на електронната телевизия от един-единствен вдъхновяващ лъч. Надраскана върху лист от тетрадка и запазена от учителя му по физика, същата тази схема се превърнала в документа, запечатал името му в по-късните съдебни дела.

Патентите му са забележително напредничави за своето време. Способността му да проектира електронни лампи с необичайна форма му позволила да създаде напълно нови електронни компоненти, които и до днес се използват от военните. Все още нямало прецедент за електронната телевизия. Частите на системата трябвало да бъдат изобретени. Дизайнът на електронната телевизия изисквал всяка част, всяка лампа и всеки отделен компонент да бъде разработен, тестван и използван. В бърза серия разработки д-р Фарнсуорт и екипът му изобретили и използвали всяка част. В хода на работата се научили и как да ръководят изработването на частите, с което откривателите на телевизията поставили началото и на телевизионната индустрия. По-късно това позволило да се построи малка фабрика за производство на различните модели.

По онова време нито една корпоративна инициатива не била в състояние да примами гения за производство на адекватна телевизионна система. Дори Американската корпорация за радио разчитала на старите си механични модели като отправна точка за разработването на новата система. Тези механични устройства били искрящите чудеса с безброй огледала, останали от викторианско време. Имената на Беърд, Роузинг, Дженкинс и други задължително изплуват в паметта, когато си спомняме за онези чудни и вдъхновяващи работещи модели. Други извели механичната телевизия до точката на съвършенството. Но макар и перфектни за времето си, механичните телевизори не били нещо повече от „мигащи прозорци“, произвеждащи неясни и размазани сенки. Трябвало нещо напълно различно, нещо свежо, което да постави началото на новата епоха на истинската телевизия. Това ново и свежо начало вече било патентовано и работело в лабораториите на Фарнсуорт.

След няколко години на провали и огромни разходи Американската корпорация за радио била принудена да прекопира резултатите на Фарнсуорт. В крайна сметка трябвало да използва неговата система като свой основен модел, от който да „събере“ свои собствени компоненти. За крадец използвали д-р Владимир Зворикин. Легендарната му „фотографска памет“ си свършила работата при многобройните му „визити“ в лабораториите на Фарнсуорт. Това му позволило да преправи всеки компонент на Фарнсуорт под марката на Американската корпорация за радио. Така Дейвид Сарноф успял да използва патентите на Зворикин и да не плати на д-р Фарнсуорт нито цент в знак на благодарност.

Въпреки всичко, мечтата принадлежала на д-р Фарнсуорт. Дисектори на изображения, пулсови предаватели, синхронизиращи осцилатори и специални катодни лампи — с помощта на екипа си Фарнсуорт измислил, проектирал и изработил с ръцете си всяка една част през 1926 г. Проучването на патента му показва единствено нов модел тръби, която нямала равна на себе си по онова време. Д-р Фарнсуорт разработил множество необичайни лампи, които правели неговите телевизионни осцилатори, приемници и предаватели все по-ефективни. Нито една съществуваща технология не можела да се съревновава с характеристиките на неговите осцилатори, електронни множители и студени катодни усилвателни тръби.

Особено забележителни сред останалите му разработки са студените катодни вакуумни лампи, някои от които използвали слабо радиоактивни материали за постигане на нечувани електронни постижения. Той създал фото множители, мултипактори, инфрачервени изобразителни лампи, лампи за съхраняване на образа и лампи за усилване на образа. Уредите за нощно виждане на военните са също изобретение на Фарнсуорт. Само от този негов патент днес „Ай Ти Ти“ прави милиарди.

Малки звезди

По време на Втората световна война д-р Фарнсуорт продължил да изследва новите електронни алтернативи и създавал коренно различни видове електронни лампи, които станали толкова прочути, колкото и предишните му постижения в областта на телевизията. Изобретяването на „мултипакторната лампа“ била едно такова откъсване от общоприетото. В тези странни „студени“ лампи фото електрическият умножаващ процес насища вакуума с електрони. Простото прилагане на слаб прав ток създава толкова ефективна лавина от електронни заряди, че лампата достига до „пълна“ ефективност. Това означава, че входящата енергия е равна на изходящата, нещо непознато за технологията на вакуумните лампи.

В мултипакторните лампи се използват два поставени един срещу друг конкавни електрода, които играят ролята на вдлъбнати електростатични огледала. Те фокусират йонизирания газ в малки плътни точки, точно както вдлъбнатите огледала фокусират светлината. Тези елементи позволили преоткриването на електронната оптика — феномен, забелязан първоначално от сър Уилям Крукс през 1890 г., който впоследствие бил „пропуснат“.

Д-р Фарнсуорт разработил най-различни мултипакторни лампи. Колекцията му от патенти е внушителна. В някои от моделите Фарнсуорт забелязал много странни феномени. Сред тях били резки изблици на енергия, която сякаш се появявала „отникъде“. Напълно е възможно да е открил нов вид енергиен източник, който няма нищо общо с термоядрения синтез. Има предположение, че тези изблици са с космически произход.

През 1935 г., докато тествал първите си мощни високочестотни мултипакторни лампи, Фарнсуорт се натъкнал на странен феномен, който привлякъл вниманието му. В центъра на лампата се виждала малка, ослепително ярка и приличаща на звезда синя точка. Тя ставала още по-ярка при увеличаване на подаваното напрежение. Тези точки никога не докосвали стените на контейнера и си оставали точно там, където се появявали. Фарнсуорт видял в това явление контролна характеристика, която би могла по някакъв начин да се използва в бъдеще.

Мултипакторните му лампи могат да бъдат достатъчно малки, за да се поберат на длан. По-големите модели са с размерите и обема на термос. Използвани като високочестотни осцилатори, те произвеждат огромни количества енергия. Оптично фокусираните малки звезди се появявали мигновено и се поддавали на контрола, който по-късно отчаяно търсели всички конструктори на термоядрени реактори.

Фарнсуорт разбрал, че горещите йонизирани газове могат да се съберат в такива малки, подобни на звезди точки, а рядката им стабилност да се справя с всяко подадено напрежение. Малките звезди можели да поглъщат и задържат огромни количества енергия — черта, която силно впечатлила изобретателя. Първоначалната му идея била да използва принципа в по-мощни високочестотни лампи. Д-р Фарнсуорт предполагал, че процесът може да намери приложение в металургията. Звездите точки можели да се насочат, към каквато и да е повърхност. Стопяването на малки дупки в металите не би представлявало никакъв проблем за свободно носещата се малка йонна звезда. Не след дълго мислите му се насочили към ядрената енергия. Подобните на звезди „плазмоиди“ можели да бъдат натоварени с всякакви количества електрическа енергия и да се държат далеч от стените на контейнера. Те били стабилни, можели да абсорбират нови количества газ и електроенергия, теоретически без граници за достижимата температура. Идеята за използването на този принцип в създаването на ядрена пещ дълбоко го заинтригувала.

Топилката

Термоядреният синтез се използвала при водородната бомба. Научната общност говорела само за водородната енергия. Фарнсуорт също се заел с проблема за контролирана термоядрена реакция. Температурата на газа трябвало да бъде невъобразимо висока и да се задържа в стабилно състояние. Към 1953 г. той у него се родила идеята как да използва феномена на малката звезда за получаването на контролирани термоядрени реакции. Публикувал теоретична разработка върху използваемата термоядрена енергия.

През 1959 г. Х. С. Джинийн (Райтън) поканил д-р Фарнсуорт да говори през борда на директорите на „Ай Ти Ти“ за контролираната термоядрена реакция. Това било направено след изказаните от Американската електрическа компания твърдения, че подобна лекция вече е била изнесена. „Ай Ти Ти“ се обърнала официално към Фарнсуорт, след като той оповестил плановете си да започне проучвания върху термоядрените реакции. Той разработил нова и напълно оригинална лампа, която кръстил „Топилката“. В нея подобните на звезди плазмоиди от деутерий били изолирани, оформени, затворени, стегнати, уравновесени и задвижвани без абсолютно никаква нужда от магнитни прегради. Направил първите опити в домашната си лаборатория, а маркучите на бутилките с деутерий и електрическите кабели минавали през дневната и стигали до мазето. Скоро след това били направени предварителни тестове на първата „Топилка“ в една малка подземна лаборатория на „Ай Ти Ти“. Първият план на термоядрен реактор бил реализиран по-късно, през 1958 г. От „Ай Ти Ти“ наблюдавали цялото проучване и дори пратили свои инспектори в екипа на Фарнсуорт.

„Топилката“ е устройство, което произвежда контролирани термоядрени реакции и не използва магнитни заграждения. Дизайнът бил коренно различен от всички останали по онова време — най-проста оптична електронна система. Самата лампа не е по-голяма от топка за софтбол. В центъра й се намира излъчващ електрони катод, обкръжен от сферичен анод. Върху него е подредена група симетрично разположени дюзи за деутерий. Осите им се срещали в центъра на лампата и изстрелвали йони в реактивния фокус. Може би това е най-усъвършенстваната електронна лампа, създавана някога.

Частиците надеутерия се ускорявали и се събирали в центъра на лампата, като образували подобна на звезда плазмена точка. Не били нужни магнити за задържането на газа. Ядрата, уловени в звездата точка, никога не могат да се освободят от фокуса. Те се задържат на мястото си от собствената си инерция и от бомбардировката с нови ядра. Ядрата били буквално набивани до нужната плътност в центъра чрез процеса на „вътрешно задържане“ — термин, за първи път използван от Фарнсуорт. Потенциалите бегълци били спирани от пластовете околно напрежение и били принуждавани да се върнат обратно в централната точка.

Йонните сачми били държани като в менгеме от приложената енергия. Тази енергия можела да се прилага в центъра почти безкрайно, тъй като уловените ядра не могат да избягат от полето. Ядрата, които „падат“ в центъра на виртуалния електрод, натрупват огромно количество енергия и се държат в достатъчна плътност, за да породят контролирана термоядрена реакция. При достатъчно висока мощност термоядрената реакция може да се продължи и контролира по желания начин. Д-р Фарнсуорт разработил елегантен начин за извличането на отделяната енергия, която си остава електронна по характер. Получената енергия поражда електронно напрежение върху приложеното енергийно поле. Това създава драматичен обратен поток енергия, който може да бъде овладян пряко и използван.

Както звездите управляват собственото си отделяне чрез разширяване и намаляване на плътността на плазмата, така и малките звезди се оказали забележително гъвкави и устойчиви на нестабилни състояния. Всъщност единствените наблюдавани колебания в „Топилката“ били онези, които идвали отвън. Това наложило разработването на нови системи за безопасност. Запазването на постоянното подаване изисквало „чиста“ електрическа енергия.

Нито една система на магнитно задържане не е постигнала подобен успех. Системата на Фарнсуорт била компактна, проста, елегантна и евтина. Той решил проблема за задържането на частиците и преобразуването на енергията с един съвсем прост модел. На 8 октомври 1960 г. реакторът „Топилка 1“ произвел постоянен неутронен поток, когато бил пуснат деутерий при съвсем малки количества подавана енергия. Това означавало, че се извършвал синтез. По време на тези първи опити Фарнсуорт търсел средства за контролиране на термоядрените реакции при повишаването на количеството подавана енергия. Постепенно и стъпка по стъпка се вървяло към постигането на самоподдържаща се реакция.

Фарнсуорт измерил увеличаване на неутронния поток с увеличаването на електростатичната мощност. Методичните експерименти били абсолютно необходими за все още непознатата територия на ядрения синтез. Той отново и отново се занимавал с вероятността за получаване на „неудържима“ реакция и проектирал все нови и нови модели лампи, за да предотврати подобен ужас. Предлагам на читателите да се сдобият с копие на патента му, за да се запознаят по-добре с тези аспекти на дизайна.

Самоподдържащ се синтез

Фарнсуорт трябвало да разбере работните параметри на термоядрения реактор. Той бил блестящ математик и теоретичните му разработки се публикували заедно с патентите на моделите. Установил няколко критерия за проверка на постигането на ядрен синтез. Цялото устройство било потопено в масло и затворено зад дебели оловни и бетонни стени. Експериментът приел определено застрашителен вид, след като тази процедура реконфигурирала системата. Реакторът заемал пространство колкото малка аудитория. В това пространство влизали източници на енергия, контейнери, защити и устройства за наблюдение. Рядка миниатюра в изкуството на синтеза.

Д-р Фарнсуорт измервал количеството неутрони като индикатор за термоядрената реакция в сферата. Работещият с деутерий „Топилка II — Модел 2“ достигнал до над 50 меганеутрона в секунда. По-късно устройството произвело 1,3 гига неутрона в секунда в реакция, продължила повече от минута. Тези реакции били стабилни, намирали се под пълен контрол и можели да се дублират.

На 5 октомври 1965 г. се провели изпитанията на „Топилка II — Модел 2“. Променената и изключително точна конфигурация произвела от деутерий 1 гига неутрон в секунда — световен рекорд. На 28 декември същата година в камерата бил пуснат тритий, който произвел 2,6 гига неутрона в секунда. При повишаване на напрежението се повишавал и броят излъчвани неутрони. При смесването на тритий и деутерий екипът на д-р Фарнсуорт достигнал до 6,2 гига неутрона в секунда.

„Топилка III“ достигнала изумителни рекорди, бързо следващи един след друг. Към края на 1965 г. екипът рутинно измервал по 15,5 гига неутрона в секунда. Не бива да се забравя, че устройството все още било голямо колкото топка за софтбол. Реактор с диаметър само един метър би позволил постигането на много по-голяма мощност за по-малък период, като изходната мощност се увеличавала с увеличаването на обема. Реакторът можел да бъде с произволни размери според необходимата мощност. Д-р Фарнсуорт съобщил, че на няколко пъти екипът му получил самоподдържаща се реакция и щял да повтори резултата. Онези, които работили с Фарнсуорт, съобщават за гръмовните вибрации в реактора. Много сътрудници видели ослепителната бяла светлина на „Топилката“ по време на тези първи тестове — при това направо през металните прегради!

Една вечер д-р Фарнсуорт поканил гости да наблюдават изпитанията. С включването на реактора неутронните показания достигнали определена стойност и останали там. Мощността била увеличена съвсем малко, когато стрелката на уреда излязла от скалата и останала неподвижна. В помещението се разнесъл гръм. Изпусканата зад преградата светлина цяла моментално и завинаги да ослепи всеки, който погледнел към нея. Макар че подаваната енергия била изключена напълно, стрелката останала на мястото си в продължение на половин минута, през която протичала самоподдържаща се термоядрената реакция. Контролирани самоподдържащи се термоядрени реакции с тритий били постигнати през 1965 г.

Успехът дошъл. В архива на патентите се вижда, че Фарнсуорт постигнал целта си през 1965 г. По-големият четвърти вариант на реактора щял да превърне „Ай Ти Ти“ едва ли не в единствен играч на пазара на електроенергия. Големи модели можели да се инсталират навсякъде. Системата доказала работоспособността си през всичките седем забравени години на разработване. Построяването на термоядрени електроцентрали щяло да бъде повече от изгодно за „Ай Ти Ти“ и да донесе трилиони долари печалба. Реакторите били прости за построяване, поддържане и управление. Д-р Фарнсуорт и екипът му върнали многократно всеки вложен цент на компанията! В такъв случай, кой наредил на „Ай Ти Ти“ да се откаже от производството?

Контролиран синтез

С оповестяването на последните постижения Фарнсуорт бил посрещнат от напълно неочакван и необясним обрат на нещата. „Ай Ти Ти“ постепенно поглъщали целия проект през последните години. Всички свързани с него патенти били приписвани на компанията, дори когато постиженията на д-р Фарнсуорт идвали бавно и на последователни стъпки. И изведнъж „Ай Ти Ти“ престанала да „проявява интерес“ към системата.

Любопитно и подозрително изглежда фактът, че въпреки постоянния прогрес, постиган с минимални разходи, „Ай Ти Ти“ вече възнамерявала да изостави напълно проекта. Повлияни от професионални „лобисти“ членове на управителния съвет настоявали за закриването му. През същото това странно време анализаторите от Уол — стрийт изразявали своята „загриженост“ за „Ай Ти Ти“ и посочвало субсидирането на Фарнсуорт като „ужасна грешка“. Самият Фарнсуорт станал пряка мишена на всяка корпоративна смъртна присъда. Наета от все още неизвестни поръчители да убие проекта и лидера му, „Ай Ти Ти“ се прегънала като намокрена мукава под натиска.

Това пълно противоречие е прекалено подозрително и издава познатия стил на американската технология. Странните обвинения срещу „Ай Ти Ти“ остават в незаличимата памет на историята. Вестниците, списанията и другите публикации от онзи период ясно показват цялата кампания. Въпреки това — и също толкова неизличими — са патентите и периодичните записки, оставени ни от Фарнсуорт във връзка с контролирания термоядрен синтез. Кой е „разговарял“ с „Ай Ти Ти“ и ги е убедил да не продължат по-нататъшното развитие на реактора. Американската електрическа компания започвала надпреварата в ядрените реактори и същевременно стояла начело на кампанията срещу термоядрения синтез, използвайки всяка тактика за постигане на пълно господство в енергетиката.

Голямата приемна зала на „Валдорф“ кипяла от притеснения относно проекта на Фарнсуорт. Докато се обличал за официалната вечеря, Фарнсуорт получил удар. След това внезапно бил „освободен“ от проекта, вече заради „здравословен проблем“. Нещо повече — „Ай Ти Ти“ официално заявила, че проектът бил провал „задънена улица“. Д-р Фарнсуорт получил втори удар в самолета на път за дома си.

Охлаждане

По време на дългия период на възстановяване Фарнсуорт решил да продължи да разработва реактора си самостоятелно и да го доведе до съвършенство. В края на краищата той бил негово създание, защо да не може да преследва целта си самичък? Д-р Фарнсуорт се опитал да си върне патентите от „Ай Ти Ти“. Поради официалното обявяване на проекта за „задънена улица“ той смятал, че от компанията ще бъдат повече от доволни да му продадат „пропилените“ патенти. Реакторът бил „окаян провал“, така че той (не те) щял да поеме щетите и да изкупи онова, което на научния пазар се смятало за безполезно.

Фарнсуорт се свързал с „Ай Ти Ти“ и открито обявил намеренията си. Отговорът не закъснял — бърз, студен, измислен предварително и имперсонален. За нищо на света не биха му отстъпили правото да продължи проекта. Нещо повече — „Ай Ти Ти“ официално предупредила Фарнсуорт, че завинаги ще упражнява контрол върху всички негови самостоятелни занимания върху реактора, независимо от неговата „неприложимост“. През 1966 г. „Ай Ти Ти“ прекъснала всякакви официални финансови отношения с Фарнсуорт и на практика го изправила пред фалит. Някои от патентите му си остават изцяло в техни ръце и до наши дни. С няколко бързи и перфектни от законова страна хода компанията успяла да придобие пълна собственост върху всички разработки на Фарнсуорт за бъдещето. И тази странна реакция е породена от устройство, обявено за „задънена улица“!

През юли 1969 г. Фарнсуорт създал малка лаборатория в мазето на университета в Биргъм. С купено със собствени средства оборудване и с щедрата подкрепа на университета, той продължил изследванията си. Изведнъж обаче от всички страни започнали да го притискат кредитори. Нещо повече — оказало се невъзможно да се сдобие с горивни материали. Деутерият и тритият вече попаднали под специален режим и нямал право на достъп до тях. По същото време получил предложение от „Сони“, но вече не можел да продължи. Болен и емоционално потиснат от разправиите си с Американската корпорация за радио и „Ай Ти Ти“, Фарнсуорт починал през 1971 г. Никой от „Ай Ти Ти“ не се поинтересувал за бедната му вдовица.

Изгасване на светлината

Има благородни личности, в чиито сърца живеят мечтите на цели общества и бъдещи светове. Повечето млади учени дори няма да си спомнят проекта на Фарнсуорт. Повечето от тях ще възразят, че твърденията му са „невъзможни от научна гледна точка“. Арогантното им отношение се основава на липсата на една жизненоважна информация — тази на Патентния регистър. Подобни пристрастни отношения са се превърнали в рефлекс, основан на непълнотите в познанието. Единствено подозрението може да обясни най-добре високомерния начин, с който днес в академичните кръгове се използва етикетът „псевдонаучен“. Наистина е чудно, че това определение се появява след — винаги след — някое застрашително научно постижение на независими учени.

Има редица преплетени причини, поради които малцина са чували за термоядрения реактор на Фарнсуорт. Те не се ограничават със съвременната научна цензура. Днес патентите на Фарнсуорт са собственост на „Ай Ти Ти“ и компанията носи отговорността пред обществото за унищожаването на технологията. „Ай Ти Ти“ никога няма да публикува патентите за лицензиране. „Ай Ти Ти“ запазва положението си, въпреки че според закона двадесет години след издаването им патентите стават общодостъпни. От 1982 г. насам всеки би трябвало да има правото да се запознае свободно с тях. „Ай Ти Ти“ обаче продължава да отказва това право на всички предприемачи, решили да развиват и предлагат на пазара устройството. Наистина странно отношение към проект, обявен за „окаян провал“.

Какво може да заплаши финансовите династии повече от едно ново откритие? Регулаторите отначало решават кои открития са „допустими“ и едва след това — кое знание е „позволено“. С други думи контролът върху откритието предхожда контрола върху познанието. Контролът върху познанието предхожда контролът върху информацията. А контролът върху информацията не позволява ново откритие — и всичко това е в интерес на онези, чиито финанси в един момент биха се оказали застрашени.

Фундаменталното естествено откритие е силата, около която се суетят кооперациите, уплашени от често жестоките обществени промени, често последвали появата на нещо ново. Невежеството спрямо основните научни открития означава невежество спрямо състоянието на съвременния свят и посоката, в която се движи. Революционната технология представя възможности за пълна промяна на обществото и на хода на световната история. Ето защо фундаментално революционните технологии като тази на д-р Фарнсуорт биват преднамерено потискани. Не знаем със сигурност реалната дълбочина и размери на този заговор. Знаем със сигурност, че днес светът се води от дегенерирала технология, от изкривен и синтетичен фрагмент от забравената наука.

Технологичната революция е истинска революция. Династиите се страхуват най-силно именно от нея. Отлагането на потенциални технологични революции означава контрол на фундаментално ниво — в Патентното бюро, на пазара, в самото правителство. Отложената технология запазва финансовата стабилност на няколко „стари фамилии“ за сметка на човечеството като цяло. Науката, призвана да служи на провидението и на човечеството, е изгубила първата си любов. Тя е изгубила пътя си, тъй като той е объркан от многобройни и неоправдани финансови договорености.

Но къде е познанието за изгубената технология? Къде се крие то? Как успява да излезе на бял свят? Кои са онези, чрез които изгубената информация се връща при обществото, за да се усвои и да получи разпространение? Погледнете в патентните архиви. Ще ги откриете прекрасно запазени — при това напълно законно. Термоядреният синтез е постигнат, проучен, преценен, порицан, убит, погребан и цензуриран. И това е само един епизод, за който днес е „забранено“ да се споменава. Забележително е, че занимаващите се с ядрен синтез в цял свят дори не знаят, че целта им е постигната съвсем реално още през 1965 г. Преди четири десетилетия.

Сред огромния брой патенти на д-р Фарнсуорт са и работещите модели за постигане на ядрен синтез — патенти 3.258.402 и 3.386.833, както са отбелязани в Патентния регистър. Сами по себе си документите са учебник по изкуството на ядрения синтез. Устройството на модела, с който се постига синтезът, е елегантно просто и може да се проучи. Подобни технологични постижения са собственост на цялото човечество и трябва да се разпространяват навсякъде. Новите технологии никога не трябва да намират смъртта си на пуританските брегове, без да са посетили и другите страни отвъд границите на тази държава.

Една забележителна характеристика на естествените открития е, че те се правят непрекъснато. Откритията се появяват на бял свят преди социалната криза да наложи разработването им. Откритията представляват проява на благосклонността на провидението. Като такива те трябва да се почитат и да се разглеждат като послания за някой отчаян момент в бъдещето. Откритията не се ограничават с определено място. Нито една държава не може да управлява потока и разпространението на естествените открития. Онези, които се опитват да ги заличат, рано или късно ще бъдат унищожени. Последиците от заличаването на технологиите имат мистериозната способност да ни открият чрез смъртоносното си отсъствие. И точно когато имаме нужда от тях, те остават безмълвни.

Всъщност издълбаната в камък мечта не може да бъде унищожена. Тя остава. Независимо от онези, които замислят и осъществяват заговорите си. Планове, интриги, обрати и завои. Нищо не може да спре деня. Яркият сапфир, чистото нощно движение си остава. Звездите точки в огромната черна пустота, от която идват всички неща. Океанът на мечтите се вълнува, без да иска позволения и раздава даровете си на всички. Не е далеч земята, в която мечти и мечтатели ще вървят редом и където управлява любовта и очаква своя миг.