Изгубените открития

Криволичещи пътеки

Историците на науката издирват забравени феномени, като методично преравят стари периодични издания, текстове и списъци на патенти. Намирането на потулени или потънали в забрава наблюдения, открития, анекдотични случаи и редки природни феномени осигуряват интелектуалното измерение, което така отчаяно е нужно на съвременните изследователи, работещи във вакуума на догматизма.

Запознатите с обаянието на научните архиви много добре разбират, че съвременните технологии, които се разработват, дискутират и въвеждат, са капка в морето в сравнение с онези, които така и останали неосъществени. Голяма част от модерните научни разработки са само слаб отзвук на трудове, писани още през XIX век. Идеята за извличане на енергия от земята изглежда чудновата и направо фантастична за конвенционалните учени, но въпреки това тя се поддържа от редица патенти. Много от тях описват компактни батерии, способни да захранват малки устройства с взето направо от земята електричество. Други описват методи за добиване на мощност, достатъчна и за индустриални нужди. Съществуването на тези устройства е напълно конкретно и е ясно документирано в няколко неочаквани и непроучени досега патенти.

За „земните батерии“ стана въпрос и в предишната глава. Историята им може да се проследи до експериментите на Луиджи Галвани с медните плочи, потопени в дълбоки каменни кладенци. Полученият по този начин ток предизвикал у Галвани и помощниците му „тръпки и приятни удари“. По-късно със земни батерии работел и някой си господин Кемп от Единбург (1828). Ясно е, че върху подобни устройства се е работило сериозно. Те показват правотата на древните вярвания относно жизнената сила на самата земя.

Няколко такива устройства са се използвали за захранване на телеграфни системи (Бейн), часовници (Дроубоу), входни звънци (Сноу) и телефони (Меучи, Стронг, Браун, Томкинс, Локуд). Земните батерии са необичайно и забравено научно откритие с огромна важност. Разработени предимно през Викторианската епоха, те са доказателство за уникални феномени, с чиято помощ е можело направо да се „извлича“ електричество от почвата. Най-известният патент за земна батерия обаче е на устройство, захранващо дъгови лампи с „постоянна електродвижеща сила с търговска стойност“ направо от земята. В добавка към това забележително твърдение се описва и система за предаване на гласове по радио през земята.

Всичко започнало преди сто и петдесет години с появата на телеграфа. Още преди да започнат да се наемат геолози и картографи, които да начертаят бъдещите телеграфни линии през дадена територия, реалният път на телеграфа се избирал от обикновени техници. И макар че се знаело в общи линии накъде вървят проводниците, именно техниците трябвало да избират конкретните места за стълбовете през горите. Без да се съобразяват задължително с геологичните характеристики на местността, те избирали пътя, който им се струвал „правилен“ от чисто естетична гледна точка.

Криволичещата телеграфна линия лъкатушела по причудливия си път през гъсти вечнозелени гори и закътани поляни, през плодородни долини, засети с полюшваща се на слабия вятър царевица, над нацъфтели ливади. Техниците вървели и пеели сред хълмистите райони, издигащи се нагоре към палещото слънце. И линиите следвали загадъчния си лъкатушещ път, който малцина успяват да разберат. Нямало ясни инструкции за точното положение и ориентация на безкрайните проводници. Работниците просто избирали пътища, които според тях били „безопасни“ за линията. Първите техници „усещали“ пътя си през горите и прокарвали линията на телеграфа, основавайки се на собствената си интуиция. Техният избор се определял от чувството, а не от бездушната математика, и именно чувството прокарвало артистичните криволичещи пътища през гори и долини.

По-старите работници си спомняли дните, когато проводниците вървели по характерния си път през гори и ливади, покрай хребети, езера и потоци — със свобода, която трудно може да се обясни. Работниците инстинктивно усещали най-благоприятното трасе, по което „трябва“ да мине телеграфът. Човек може да открие, че безцелната разходка из гората доста прилича на пътя, избран от техниците.

Един топограф може просто да начертае линия през дадена местност и инженерите ще впрегнат всякакви мощни машини и средства, за да прокарат трасето, независимо от естествените бариери. По-голямата част от съвременното градоустройство и инфраструктура се основава именно на този метод на „чертане и рязане“. Правите линии на инженерите са ефективни и преки, но старите криволичещи селски пътища с живописно разположените покрай тях домове са прекрасни. По-късно стремежът да се икономисат проводници, изолационни материали и стълбове надделял над естетическото чувство за посока. Телеграфните линии просто започнали да следват железопътните, които прорязват пейзажа, без изобщо да се интересуват от естетиката или тенденциите в природата.

Тази способност обаче не била напълно изгубена. Все още има някои групи хора, които са запазили специфичния „усет за земята“. Такъв е паркостроителят, използващ изкуството си да проектира градини и паркове, които да направят красотата още по-съвършена. Уменията му се основават на усещане, което е едновременно и зрително, и вътрешно. От архитектите също се изисква подобен естетически усет, когато трябва да проектират хармониращи с местността сгради. Те трябва да балансират разположението, формата, материала и структурата с мистериозния „зов“ на земята, върху която ще се намира сградата. Построената по неподходящ начин сграда винаги дразни този деликатен „забравен усет“, за който на висок глас говорят всички критици.

Тази ориентирана към усета техника за избиране на най-добрия път през дадена местност със сигурност се основава на забравена чувствителност, която все още притежават онези, които намират вода с лозови пръчки. „Зовът“ на земята е бил усещан и почитан още в древността от онези, които разбирали, че това е загадъчният разум на самата земя. Избрани хора в древността разпознавали местата, където се излъчвала жизнена сила, зареждаща ума, емоциите и тялото до небивали нива. Такива енергийни места бивали обявявани за „свещени“.

Скоро станало ясно, че свещените места се свързват помежду си 104 от изключително странна и лъкатушеща система от пътеки. Разбирайки, че тези места държат в себе си ключа за оцеляването им, тези чувствителни хора вдъхновено следвали тези пътеки в търсене на нови познания. Пътищата им не били прави „като конец“, а се виели подобно на вени в протегната ръка, подобно на клоните на дърветата и на нервните разклонения.

Магьосниците и тамплиерите наричали местата свещени, а свързващите ги пътеки — „woivres“. Те се виели и блуждаели из полята, подобно на потоците и реките. Древните бързо разработили технологии, използващи загадъчните земни енергии за земеделски и медицински цели. Там, където енергиите излизали на повърхността, се побивали камъни. Смятало се, че по този начин жизнената сила на местностите ще се концентрира и запази за дълго. Събирателното име на тези умения е „геомантия“ — отдавна забравено изкуство за оптимизиране на жизнената енергия.

Делата на древните геоманти са се запазили и до днес. Тяхната древна и забравена емпирична мъдрост съзираме в мегалитите — система от приемници и концентратори на земната енергия. Ще открием, че в близост до някои от тези каменни стълбове плодородието на почвата е най-високо. Геомантите използвали връзката си със земната енергия, за да намират вода — дар, който бил високо ценен в обществата им.

Квалитативната наука геомантия превъзхожда квалитативната наука геология. Хванали метални пръти или зелени клонки в ръце, геомантите усещали скритата дълбоко под земята вода със странен рефлекс, който усещали дълбоко в коремната си област. Този рефлекс бил потвърден от изследванията на д-р Джордж С. Уайт и д-р Ейбрахъм Ейбрамс, които преоткрили автономните реакции на човешкия организъм спрямо наличието на една или друга субстанция.

Земната енергия, подаваща сигналите си на тези чувствителни хора под формата на тайнствени руни и загадъчни символи, можела да потече през местността, стига да бъде култивирана по-подходящ начин. Геомантите оставали да бдят на свещените места, докато не получавали дълбоки лични откровения. Тези свещени места са известни с това, че явяващите се там сънища и видения са изключително живи. Способностите им да лекуват болести са отразени в легенди и неведнъж определят мястото на олтарния камък в европейските катедрали. Всъщност системата от катедрали се сочи от някои като опит да се запазят почитаните от древността свещени горички и долини.

Геомантията е древна квалитативна наука, с чиято помощ се разпознавали „свещените места“ и се полагали основите на светилища. Геомантът се ръководел от интуицията си, а не от сухата обективност на математиката. Естетиката на геомантията диктувала градоустройствените планове на древните села и градове. Нищо чудно, че повечето архитекти с артистични заложби споделят същата естетика. Те са естествени геоманти.

Във всички култури, независимо колко са разделени помежду си от време и пространство, може да се съзре „усетът“ към земната енергия. По цял свят можем да намерим примери за емпиричното й откриване. Всеки геомант обхождал района, в който живеел и отбелязвал наличието или отсъствието на земна енергия. Геомантите са били свещеници, мъдреци, гностици. Геомантите били архитекти. Геомантите откривали всеки природен ресурс, от който се нуждаела общността им. По цялата земя са останали следи от почти изцяло забравеното им изкуство.

Оставени на квантитативните умения на геолози и инженери, днес ние профучаваме по квадрати и решетки, установени по наш собствен дизайн. Никой плановик не се замисля за „зова“ на земята. Малцина могат да си позволят сумите, изисквани от наистина надарените с уменията на геоманти архитекти. Никой обаче не може да отрече, че приложени по-подходящ начин в архитектурата, тези умения са в състояние да оформят и настроението, и въображението. Освободената сила превъзхожда съвременните способности на претегляне, оценяване и количествено измерване. Земната енергия не се поддава на количествен анализ. Тя е същност тази, която свързва в едно усещанията, мечтите, виденията, въображението, мисълта и мястото. Различните общества наричат тази загадъчна сила по различен начин. За китайците тя е „Ки“ или „Чи“, за англосаксонците — „Врил“. Всеки народ има свое име за тази единна земна енергия.

Живата енергия на земята, проявяваща се като загадъчно черно лъчение, може да се види къде ли не в природата. Наблюдаваме я под вечнозелените дървета по пладне, виждаме я и да трепти над някои места, където нощем се издига като величествена блестяща корона. Тя съчетава чувствата и съзнанието, тъй като може да се усети и види едновременно. Тя обединява метафизични и физически същности и може да се разпознае единствено чрез личен контакт и опит.

Земната енергия свободно насища и променя начина на действие на някои много специфични технологии, при които присъствието й поражда количествени аномалии. Всяка система, чиито основни елементи трябва да се намират в контакт със земята, със сигурност се превръща в приемник на земната енергия. Когато телеграфът се появил за първи път, той бил изпълнен с нея.

Старите телеграфни работници грижливо подбирали пътя си през горите и заобикаляли естествените прегради. Ако погледнем картите на първите телеграфни линии ще видим, че естественият начин, по който се вият през една или друга местност, съответства на енергийните пътеки, свързващи едно свещено място с друго. Лъкатушещите лози от метални жици и дървени колове пряко следвали енергията на земята.

Първите телеграфни линии следвали земната енергия изключително точно и често също свързвали намиращи се на голямо разстояние свещени места. Намираме множество истории и съобщения в телеграфските списания, от които се вижда, че в определени сезони в компонентите на системата се намесва аномална земна енергия. Тези съобщения потвърждават, че земното „електричество“ захранва телеграфските системи, без за целта да са нужни батерии.

Други истории разказват за странните автоматични телеграфни сигнали, появяващи се най-неочаквано в нощните часове. А в трети се съобщава за странната способност на операторите да „знаят кой ще се обади защо се обажда и какво ще бъде съобщението“. Тези феномени се повтарят и по-късно, когато операторите на безжичните съобщителни системи ще изпитат абсолютно същите неща. Повишената съзнателност, която може да се изпита в близост до заземени системи, е свързана тъкмо с повторната поява на феномените, наблюдавани още от древността по лъкатушещите пътеки между свещените места. Тези отдавна известни истини биват преоткрити отново в епохата на индустриалната революция.

Фантазьор

Кой е Нейтан Б. Стъбълфийлд и защо повечето жители на Кентъки с право тачат името му? Роденият в този щат Нейтан Б. Стъбълфийлд обичал самотните горски райони в покрайнините на родното си градче Мъри. Експериментатор самоук и запален читател на всякаква научна литература, Стъбълфийлд изкарвал прехраната си като фермер. Това обаче не му попречило да стане изобретател на някои от най-необикновените електрически устройства, появявали се някога в Америка.

Онова, което открил и демонстрирал пред стотици образовани свидетели навремето, като че ли сривало основните аксиоми на електродинамиката. Всичко започнало с усета му към „зова“ на земята. Някои места в горите наоколо били мистериозни и сякаш с тях била свързана някаква странна магия. Стъбълфийлд инстинктивно разбирал, че тези съживителни и изострящи възприятията местности са по всяка вероятност естествени енергийни източници.

Скални издатини, потънали в зеленина полянки и буйни потоци винаги притежавали някаква силна привлекателност. Възможно ли е тя да се дължи на това, че по тези места протичат и се излъчват някакви неизвестни земни токове? Дали Стъбълфийлд е бил очарован и притеглян към определени места заради излъчваната от тях енергия? Но каква енергия е това? Дали тя съдържа или надхвърля качествата на електричеството?

Стъбълфийлд изработил множество „вибриращи телефони“, които през 1887 г. се използвали от местните жители. Устройствата се захранвали от необичаен приемник на земна енергия, произвеждащ огромни количества странно „електричество“. Те били патентовани през 1888 г. и на практика са първите безжични телефони, които вместо проводници използвали за предаване на сигнали земята. Годините, когато телефонните линии изведнъж станали свободно достъпни, показали, че всъщност единствено най-богатите могат да си позволят новото средство за комуникация.

Обикновените хора просто не били в състояние да си позволят собствени телефони, докато цените не паднали. Докато телеграфът използвал икономичната желязна жица, телефоните изисквали далеч по-скъпите и проводими медни линии. Разработените от А. Г. Бел уреди не можели да изпращат достатъчно силни сигнали през железни проводници заради високото съпротивление на метала. Наред с многото други проблеми, телефонът на Бел просто не бил в състояние да предава или приема силен и ясен сигнал, без да бъде захранван от силни източници на енергия. Системата на Бел далеч не била „демократично“ средство за комуникация.

Първите разработки на Стъбълфийлд са предшествани от серия загадъчни и нерегистрирани открития, но в крайна сметка той намерил начин напълно да се освободи от проводниците. Системата му не била „едножилна“. Нейтан Стъбълфийлд извършил „невъзможното“ — разработил, изпитал, демонстрирал и организирал малка демократична телефонна система, която не се нуждаела от никакви жици!

Господин Стъбълфийлд открил, че през земята могат да се предават изключително чисти телефонни сигнали. Това откритие било безпрецедентно. Неговата система използвала за преносна медия самата земя — необяснима естествена „артикулация“, свързваща всички свързани със земята телефони.

Първият ефект от това чудо бил, че обикновените хора разполагали с така необходимото им средство за комуникация, което досега им било недостъпно заради големите разстояния и бедността. Отделните ферми можели да се свържат помежду си — достатъчно било просто двата терминала да се пъхнат в земята. Проводниците нямало да вдигат сумите, които по-късно щели да се събират за услугата. Сигналът бил силен и ясен. Всички запознали се с този начин на свръзка категорично заявявали, че по телефона на Стъбълфийлд се чува „изключително ясно“. Нейтан открил едно истинско чудо.

Разполагаме със снимки на телефонните мрежи на Стъбълфийлд. На тях се виждат малки, грубо сковани дървени кутии, върху които са монтирани обикновени приемно-предавателни устройства. От апарата към земята се спускат тежки изолирани кабели. Стъбълфийлд разработил „анонсиатор“ (високоговорител), който усилвал гласа на обаждащите се от големи разстояния. Тези телефонни мрежи се появили на множество демонстрации по цялото източно крайбрежие от Ню. Йорк до Делауеър.

Сигналите били толкова силни и ясни, че оставяли далеч зад себе си комерсиалните стандарти, осигурявани от растящите монополи на „Американ Телефон“ и „Уестърн Телеграф“. С изобретяването на въглеродния микрофон за „Уестърн Юниън“ Томас Едисон успял да разбие монопола на Бел върху телефонията. И макар че звуците от микрофона на Едисон наистина били по-силни, устройството изисквало мощно захранване, а батериите далеч не били евтини.

Някои телефонни компании започнали да въвеждат системи от генератори за захранване на линиите. Необходимото за работата им гориво обаче вдигнало прекалено крайната цена, което не позволявало на обикшга. А устройствата на Стъбълфийлд сякаш сривали всички известни закони на електричеството. В първата му система първоначалният мост между телефоните се образувал от два еднакви заземени терминала.

Всички потребители на системата се свързвали помежду се чрез земята и цената на проводниците била елиминирана! Сигналът бил изключително добър и не се влияел от лошото време. Този факт никога не е бил вземан предвид при теоретическите дискусии на работата му. Всички, които използвали системата на Стъбълфийлд, имат едни и същи впечатления. Макар че за работата на обикновената „земна“ телефония се изисквало наличие на известно количество подпочвена вода, ние знаем, че системата всъщност не действала на този принцип.

Теоретичното обяснение на принципите на работа на земната телефония било дадено по-късно от английски учени и най-вече от сър Уилям Прийс, който направил успешни опити да предаде единствено телеграфни сигнали на големи разстояния по суша и море. Стъбълфийлд можел да се свързва през още по-големи разстояния с легендарно чист и силен сигнал, който станал също такова чудо, в каквото се превърнали и другите му мистериозни открития.

Терминали

Първите телеграфни линии на Морз се състояли от две жици. Кръговият път на сигнала между приемници, батерии и предавателни ключове осигурявал високата му ефективност. Двужичните системи обаче били много скъпи. Бързо се установило, че сигнал със същата сила може да се предава и по едножична линия, заземена с тежки метални плочи. Огромните икономии от жица, стълбове, изолация и средства за поддръжка правели едножичния метод доста примамливо предложение. Собствениците на компанията ликували.

Проблемът при едножичната телеграфна система е в откриването на подходящото място за заземяване. Скоро станало ясно, че „добрата“ или „лошата“ земя може да повлияе върху поведението и начина на действие на линията. Поставените на неподходящо място плочи заплашвали да блокират системата с лошо предаване на сигнали. Лошата проводимост на линията би могла да съсипе жизненоважни приемници и предаватели. В областта на телеграфията се появили безброй дискусии за „добрата“ и „лошата“ земя.

Работниците по трасетата, които били предимно от селски произход, имали опит с почвата и земята като цяло. Мнозина от тях израснали във ферми и гледали как някои от по-възрастните търсят вода с помощта на пръчки. Техниците често обсъждали подобни естествени средства за намирането на „добра земя“ за заземяване на телеграфната линия. За своя радост те открили, че умеещите да откриват вода с помощта на пръчки винаги откриват и „добра земя“. Именно затова мнозина от тях прекарвали телеграфните стълбове по техните лъкатушещи пътища.

Разликата между системата на Стъбълфийлд и тази ранна „кондуктивна телеграфия“ става очевидна веднага щом се запознаем по-подробно с материалите. Стъбълфийлд разработил начин обажданията между отделните клиенти да бъдат индивидуални. По-късно централната му система включвала и увеличаващи мощността релета, разположени в земята на определени разстояния помежду си. Обажданията се осъществявали с помощта на сложна система от двужични, свързани със земята превключватели и релета, поставени на определени места в областта. Чистотата на телефонния сигнал била забележителна за времето си — особено като се има предвид, че се е използван един-единствен въглероден микрофон, служещ едновременно за приемник и предавател.

Освен това телефоните на Стъбълфийлд можели да бъдат оставени да работят с дни, без това да отслаби мощността на системата. Сега стотици обикновени хора, живеещи и в най-отдалечените места, можели да си позволят инсталирането на телефон. Но как така включените в земята релета в системата на Стъбълфийлд играели ролята на усилватели?

С постепенното изместване на телеграфа от телефона започнали да се променят и линиите. Преди да се усамоти напълно, Стъбълфийлд се сприятелил с неколцина служители от телефонните компании, които му осигурявали бракувано оборудване и части за експериментите му. По-възрастните работници му разказвали много за наблюденията си върху системите и за феномени, които не могат да се срещнат по страниците на учебниците.

Стъбълфийлд станал познавач на поведението на телефонната апаратура в естествени условия. Телефонните системи на работещите тогава компании били заземени. Всеки край на телеграфната или телефонната линия отивал в земята, а комуникационната връзка се осъществявала от една-единствена скъпа медна жица.

На определени разстояния линиите били заземявани чрез специални дебели метални плочи, заровени дълбоко в избраното за целта място. Плочите били изработени от цинк или мед и за да работят правилно, трябвало да бъдат поставени на специфични места. Техниците били научавани да намират „добра земя“. По-късно поради наемането на все повече лишени от такъв усет служители се наложило да се разработят електрически устройства за локализиране на подобни места, но нито едно от тях не било в състояние да се справи толкова добре с откриването на такива специални аномални характеристики, колкото хората.

Някои телефонни патенти разкриват изключително „артикулирани“ заземителни плочи. Някои от тях били нагънати, наредени по определен начин, обвити с намотки и състоящи се от пластове. Те действали като акумулатори на земните енергии и често се зареждали до такава степен, че ставали опасни. Оказало се, че с въвеждането им в действие сигналът започнал да се изчиства и засилва до неочаквани нива.

Правилно заземените телеграфни линии водели до неочаквано засилване на сигнала, както и до появата на други, неочаквани сигнали. Нощните оператори често били „преследвани“ от сигнали с неизвестен произход. В тях се срещали части от думи и изречения и било невъзможно да се проследи източникът им. Неслучайно по-старите линии имали такива забележителни качества и продължавали да работят след толкова много години — при това с много малко или направо без батерии. Този поразителен факт е добре документиран в специализираната литература от онова време.

В списанията и журналите попадаме на съобщения за линии, по които токът никога не преставал да тече! Собствениците на компаниите намирали този изумителен факт колкото изненадващ, толкова и изгоден. Въпросът бил откъде се взема този ток? Отзвукът на работника по линията отеквал в гората, а отговорът се намирал буквално под краката му.

Друг не по-малко забележителен факт е свързан с прокараните от по-късните инженери линии. Те пресичат по права линия равнини и планини и при нито една от тях не се наблюдава подобно самозахранване. Очевидно разликата в методите е довела до напълно противоположни енергийни резултати — една активна и една напълно инертна система.

С разрастването и разширяването на компаниите инженерите постепенно изместили някогашните работници и картите на земемерите сменили техния усет за „подходящо разполагане“. Обичайно е разрастването на една корпорация да води до толкова необичайно понижаване на качеството — за сметка на повишеното количество. Жаждата за икономии всъщност допринесла единствено до засилване на невежеството, погълнало в крайна сметка по-тясно свързаните с природата емпирични знания.

Редица компании в стремежа си за икономии и пестеливост искали да спестят средства от цените на батериите. Проблемът с едножичните телеграфни системи се състоял в това, че батериите винаги трябвало да бъдат включени. Обикновено токът на заровените батерии просто изтичал в земята и те се изтощавали. Това означавало високи цени и собствениците настоявали да се намери начин за намаляването на разходите.

Джордж Литъл открил, че загубата може да се намали, ако между сигналния ключ, батерията и земята се поставят въглеродни реостати. Така изтичането на ток можело да се контролира с внимателното повдигане на реостата и с предотвратяване на ненужната загуба на ток, като мощността на батерията се запазвала за по-дълго време.

Но с инсталирането на реостатите започнали странни повтарящи се феномени. Първият е свързан с настройките на реостатите и действителната мощност на линията. Тя продължавала да се проявява, независимо от състоянието на батерията. Реостатите на Литъл били достатъчно чувствителни, за да „затвори“ сигналите по линията и да използва образуващото се в земята електричество.

Открити са няколко такива терминални реостати. Един от познатите модели представлява дебел цилиндър от въглерод с пружинен контакт отстрани. При друг се използват два фиксирани съпротивителни прага, които затварят или прекъсват веригата. Това са първите от огромната серия контролни компоненти в телеграфната система.

Томас Едисон възприел метода на Джордж Литъл и използвал терминални реостати, за да контролира количеството ток, преминаващо между линията и земята по време на предаването на сигнала. Друг изумителен феномен е огромното разнообразие настройки, които изисквала земята във всяка отделна местност, за да се получи силен сигнал. Нямало начин определянето на настройките да става автоматично. Нито една формула не можела да предвиди какво и как трябва да се пипне. Сякаш настройките се подчинявали на някакви непознати закони.

Някои терминални реостати трябвало да бъдат напълно затворени. Други трябвало да се отворят изцяло, докато не се получи Достатъчно силен сигнал, за да заработи системата. Винаги имало и вариации в настройките в зависимост от сезона. От всичко това изглежда, че всяка една местност като че ли притежава свой собствен „характер“. Всяка земя имала характеристики, които не се поддавали на общоприетото количествено описание. Освен това фактът, че настройките се променяли напълно според сезона, без това да е свързано с нивото на подпочвените води, създавал сериозни главоболия и на най-големите теоретици.

Изобретателите обаче възприемали онова, което им предлагал емпиричният експеримент. Щом нещо работело, то се използвало. Емпиричната технология породила най-изумителните съществували някога устройства, работещи по начин, който се разбирал от малцина — ако изобщо бил разбиран. Аномалната поява на мощни токове в заземените линии е едно от тези чудеса.

Телеграфната линия не е от чиста мед, а представлява гола желязна жица. Линиите не били изолирани особено добре и се придържали от порцеланови изолатори, закрепени за насмолени дървени стълбове. Дъждът и корозията ставали причина проводимостта на линията значително да се променя с увеличаването на разстоянието. На теория сигналът, минаващ по проводник с толкова високо съпротивление, би трябвало да е изключително слаб и некачествен.

В случая обаче теорията имала много малко общо с практиката. Понякога сигналите били изключително силни и било забелязано, че вариациите им са свързани със смяната на сезоните. Понякога натрупаната мощност била толкова голяма, че операторите можели да изключат батериите и да работят почти без да им е необходим ток. Това се отнасяло с особена сила за химическите телеграфи, при които през по-голямата част от времето се използвали единствено земни батерии.

Откъде идвала тази допълнителна енергия? Какъв е тайнственият източник на тази странна мощност? Нима е електричеството, каквото го познаваме? Било изказано предположението, че във всички тези системи действа земната, или пред електрическата енергия на земята. Наричана от викторианската наука „жизнена“, тази енергия надхвърляла характера и естеството на обикновеното електричество.

Когато започнали да измерват и да експериментират с извлечената от земята енергия, учените от по-късни времена открили няколко основни разлики между нея и електричеството. Докато силата на електрическия ток се излъчва в земята подобно на ветрило, земната енергия показва растителни характеристики. Проучването на вегетативните й модели разкрили наличието на отделни разклонения — подобно на нишки, които изобщо не са характерни за обикновения ток.

Енергийните нишки могат да бъдат измерени между двете точки на комуникация само по тясно ограничени пътеки. Освен това, докато електричеството очевидно се разсейва в земята, нишковата земна енергия всъщност се засилва в проводниците. Често напрежението се засилва до степен по тях да се появяват искри, без да има някакво обяснение за това.

Повечето разбирали, че електричеството е просто страничен продукт на една далеч по-фундаментална сила, влизаща в заземените линии. По някакъв начин реостатите успявали да „настроят“ потенциала на земната енергия. Докато Райхенбах откривал фундаменталната всепроникваща природа на силата „од“, неколцина други учени показали единството между земната енергия и човешката аура. Оказало се, че двете енергии могат да се „съчетаят и настроят“ с помощта на реостати и кондензатори. Обикновено слабите и болнави хора усещат прилив на жизнена енергия, когато бъдат включени към такива свързани със земята специални тунери.

Тези „радионични“ тунери, както ги наричат създателите им, разкриват многобройните възможности за използване на земната енергия. Използването им в земеделието води до увеличаване на количеството и качеството на реколтата. Освен това, големите радионични тунери имат необичайно въздействие върху ума и емоциите — те могат да отслабят натрупаното напрежение, да прояснят мисленето и да насочат ума към нови възможности. От тази гледна точка телеграфните системи могат да се разглеждат като огромни радионични тунери. Ето защо бихме могли да очакваме от тях да пораждат аномални енергийни ефекти в няколко параметри на човешкия опит.

Добър първи експеримент в тази връзка може да бъде докосването на добре заземен железен прът. Опитайте да намерите място, където изтичането на енергия в земята е минимално — някой парк или залесен район. Вземете дълъг около метър железен прът, чиято повърхност не е покрита с изолация или шеллак. Внимателно го забийте в земята. Ако ръцете ви са влажни, при допира им с желязото би трябвало да усетите слаб електрически ток. Напрежението му дори може да се измери с чувствителен галванометър. Ако прътът е поставен правилно, токът по него може да продължи да тече няколко седмици.

Електрически океан

В Патентния регистър можем да открием голям брой модели на земни батерии. Най-ранните са от 1841 г., когато Александър Бейн приложил този феномен в телеграфната. Докато прокарвал телеграфна линия, той случайно открил, че заземяващите плочи на жицата са попаднали в подпочвена вода. Късото съединение не спряло работата на системата му.

Бейн предприел нов опит, като този път заровил медните и цинковите плочи на разстояние 1,6 км помежду им. Когато ги съединил с телеграфната линия, тя заработила много добре без помощта на допълнителни батерии. Бейн патентовал своята земна батерия няколко години след откриването й (1841 г.) и я използвал за захранване на телеграфни системи и часовници.

През 1837 г. Стивън Вейл наблюдавал същия ефект, без да може да си обясни каква е причината за него. След пускането си първата функционираща телеграфна линия сякаш се нуждаела от все по-малко и малко батерии. Вейл започнал с около двадесет големи батерии и постепенно намалявал броя им, докато се оказало, че не са му необходими повече от две. След това дошъл момент, при който през някои сезони можел да махне дори и тях!

През 1845 г. в Англия Дж. У. Уилкинс потвърдил откритието на Бейн, разработвайки подобна земна батерия за нуждите на телеграфа. Един от първите английски патенти в тази област е от 1864 г. и принадлежи на Джон Хоуърт, създател на първата истинска съставна земна батерия. Тя имала формата на барабан и се състояла от множество твърди дискове, монтирани върху изолирана ос. Мощността й се определяла в зависимост от големината на дисковете и дължината на линията — дискове с диаметър 30 см били достатъчни да захранят линия с дължина 120 км, а с диаметър 60 см — 710 км.

Загадката си останала неизяснена години наред. Един мой близък приятел електроинженер (У. Лер) ми каза, че местните телеграфни станции продължавали да работят, въпреки че батериите им не били презареждани от много години. Когато ги изваждали за оглед, се оказвало, че са напълно пресъхнали и корозирали. И въпреки това сигналът продължавал да минава по жицата.

В патентните архиви могат да се намерят описания на множество подобни устройства заедно с невероятните описания на начина им на работа. Земните батерии на Гарат (1868), Едърд (1877), Мелън (1889) и Хикс (1890) имали терапевтични способности. Батериите на Брайън (1875), Серпо (1876), Беър (1877), Дикман (1885), Дроубоу (1879), Сноу (1874), Сполдинг (1885) и Стъбълфийлд (1898) произвеждали годна за използване мощност.

Освен всички тези изумителни патенти съществуват и земни батерии, намерили приложение в телефонните системи. Моделите на Стронг (1880), Браун (1881), Томкинс (1881) и Локуд (1881) осигурявали основното захранване и играели ролята на усилватели в телефонни системи из цялата страна. Славата на „земните батерии“ е съсредоточена около необичайния им начин на действие. И до днес си остава пълна загадка как подобни устройства са в състояние да произведат такива количества ток.

Главната мистерия на земните батерии е, че те не корозират с темпото, което на теория би трябвало да се очаква, съдейки по количеството произведено електричество. Изкопаните батерии показват съвсем слаба корозия по повърхността. Някои давали само слаб и негоден за използване ток. Други продължавали да произвеждат феноменални количества енергия, без да са докосвани с години. Някои изследователи (Дикман) свързвали земни батерии, за да получат по-силен ток, но Стъбълфийлд не се интересувал от подобни начинания.

Несъмнено Стъбълфийлд е бил свидетел (или е изпитал на свой гръб) някакъв естествен разряд на енергия в телефонна система и е успял да си обясни по прост начин причината за явлението. Неговият земен приемател на енергия (патент 600. 457) и до днес си остава истинска загадка.

Наблюденията на Нейтан Стъбълфийлд върху естествените прояви на електричеството го накарали да се замисли как да получи „безплатна“ електрическа енергия от земята. Според теоретичната литература, която познавал много добре, подобно нещо не можело да се постигне чрез земни батерии. Авторите твърдели, че земната батерия никога няма да бъде в състояние да произвежда огромните количества енергия, нужна за захранване в индустриални мащаби. Стъбълфийлд разбирал, че теоретиците ще бъдат прави, докато не бъде направено някакво ново епохално откритие в областта на електроинженерството.

По-възрастните работници по телеграфите разказали на Стъбълфийлд за специфичните места и как „необичайно високата“ електрическа активност трябва да се търси с търпение и постоянство. Тези електрически „горещи точки“ в сравнение с околния терен приличат на своеобразни електрически кладенци. Те могат да направят много повече от това само да осигурят добро заземяване на телеграфните линии. Някои от тях са в състояние и да ги захранват! Мотивиран от собствените си наблюдения и интуицията си да започне по-задълбочени проучвания, Стъбълфийлд съставил планове на няколко земни батерии. Собствената му способност да усеща земните енергии му подсказвала, че количеството й е огромно, но човечеството все още не се е научило да се възползва от нея. И че е възможно да се намерят средства за извличането й!

Стъбълфийлд знаел, че измерванията показват изумително висока електрическа активност в някои точки. Мощността и варирала според конкретното място. Влажните почви често променяли очакваната сила на електричеството — отслабвали го, вместо да го засилват. Стъбълфийлд знаел, че при подходящо разположение на металните сонди би могло да се получи по-силен и годен за употреба ток, но за момента така и не си дал сметка какво е открил.

Първите му експерименти били свързани с разработката и изпробването на прости земни батерии — вкопани в земята метални устройства, произвеждащи слаб електрически ток. Стъбълфийлд забелязал един странен феномен на „зареждане на земята“ — след заравянето на „енергийната клетка“ било нужно известно време, за да се натрупа електрически заряд. През първата фаза на натрупването на енергия се наблюдавало характерното слабо изходно напрежение — обикновено около един волт на половин ампер, характерната електролитна мощност на заровен метал.

От своите ментори — старите работници по телеграфа — Стъбълфийлд знаел, че ключът за добиването на енергия е разположението на метала. Ако е поставена на подходящото място, изходната мощност на клетката би била феноменална. Стъбълфийлд открил такава точка и закопал батерията. Нужна била седмица или повече, докато се натрупа достатъчно енергия. Щом обаче клетката била „наситена“ тя се превърнала (според собствените му думи) в „канал за земния ток“. Загадъчното преобразуване на слабата батерия в мощен проводник изисквало време.

С типичния си рязък тон Стъбълфийлд просто обяснява, че напълно заредената намотка внезапно „придоби електродвижеща сила, далеч по-голяма от тази на всяка позната ни акумулаторна батерия“. След достигането на това състояние клетката можела да произвежда електричество в „индустриални количества“.

Стъбълфийлд не твърдял, че разбира напълно феномена, но забелязал, че действието му „продължава ден и нощ в продължение на седмици и месеци, без да прекъсва“.

Стъбълфийлд разглеждал енергийната клетка като „кран“, извличащ електричеството от земята. Намотките на клетката действали като сборен проводник. Напрежението го зареждало и захранвало всяко включено към него електрическо устройство. След редица проверки се оказало, че медният елемент на изкопаните от земята клетки „не е видимо износен и не се налага подновяването му“.

Стъбълфийлд описал как такива клетки могат да се свържат в серии на къси разстояния една от друга. Клетките, играещи ролята на електроди, могат да извлекат от енергията на земята постоянна и годна за използване електродвижеща сила. Фразата „играещи ролята на електроди“ е сърцето на енергийната клетка на Стъбълфийлд. Тя не е батерия, а устройство, което абсорбира и предава по изумителен начин земна енергия.

Тези вкарани в земята електроди извличали електричество, достатъчно за захранването на мотори, помпи, дъгови лампи и всички компоненти на телефонната му система. Внедряването на технологията му би могло да промени стандарта на живот на американското общество, стига да имала възможност да излезе на свободния пазар.

По-късно Стъбълфийлд съвсем ясно заявява, че земята е пълна с „електрически океан“ и в него се носят огромни „електрически вълни“, които могат да бъдат усетени как излизат на повърхността на определени места. Несъмнено той бил от хората, способни да почувстват енергията на земята. Стъбълфийлд усещал, че земните токове се движат на мощни електрически вълни. Във въображението му тези вълни изпълвали цялата земя и приличали на океанските, следващи безкрайно една след друга.

Както океанските вълни се разбиват в неподвижните брегове и скали, така и електрическите вълни се сблъскват в подземните геологически образувания. Стъбълфийлд предполагал, че на някои места електрическото вълнение е изключително силно. „Скалистите брегове“ на електрическия океан били множество, но със своя специфика. Стъбълфийлд ясно си представял скалите, тихите заливи, мощните подводни течения и загадъчните тъмни вълни на огромния и неподозиран дотогава подземен електрически океан.

Стъбълфийлд разположил метални пръти в избрани точки, с чиято помощ да прихване електрическите вълни. Той знаел, че въпросните вълни се появяват на определени места и затова не очаквал да ги открие навсякъде. Стъбълфийлд непрекъснато говори за „обработване на земята“, преди да се извлече енергията и, и изучавал естествените приливи и границите на електрическия океан в красивия селски район около дома си.

Някои изследователи смятали, че източникът на огромния земен резервоар на енергия е в изключително мощните слънчеви изригвания. Наистина, през деня в земята може да се измери доста високо количество статично електричество. Приемането на някои честоти къси вълни през деня е изключително затруднено. Независимо от предполагаемите изолационни качества на атмосферата, слънчевите изригвания успяват да я преодолеят и в крайна сметка да достигне до земята. Някои учени наричали тази проникнала в земята слънчева енергия „бавен слънчев разряд“.

„Слабият разряд“ представлява огромното количество етер, носещо се над цялата планета. За самата земя е характерно едно непрекъснато самовъзстановяващо се напрежение. Тесла не бил съгласен с идеята, че това енергийно поле е резултат от разпадането на радиоактивни елементи дълбоко в земната кора и успял да нанесе и използва земните вълни и за предаване на енергия през земята.

Мнозина други изследователи разглеждат този „електрически океан“ като огромен резервоар от неусвоена природна енергия, чието съдържание непрекъснато се възстановява по някакъв начин. Но откъде се взема тази енергия? Тесла бил на мнение, че земното статично електричество е резултат от слънчевата активност. Непрекъснато повишаващото се статично електричество представлявало проблем за физиците, които не можели да разберат какъв е източникът му.

Тесла смятал, че цялата Земя е пропита с изключително фини корпускули от Слънцето, които се проявяват като електрически заряд. Смятал, че източник на лъчите е именно Слънцето, тъй като то изхвърля материя „с изключително високо напрежение“. Ако това е вярно, разсъждавал Тесла, в такъв случай слънчевата светлина съдържа някаква част от електро активния компонент и това прави извличането на електричество от слънчевата светлина напълно възможно.

Никола Тесла излязъл с тези твърдения през 1894 г., но реакцията била единствено подигравки от страна на ортодоксалните учени, които вече настръхвали от омраза само като чуели името му. Когато Тесла заявил, че „лъчи от космоса бомбардират Земята“, той бил напълно отхвърлен от академичните кръгове, които обявили твърденията му за „суеверия“. Това не им попречило по-късно да присвоят хипотезите му (Хес, 1912; Миликън, 1932).

Тесла смятал, че количеството на отделяната от Слънцето електрическа енергия е много по-голямо от количеството светлина и бил на мнение, че тя трябва да се разглежда като първостепенен естествен източник на електричество за промишлени нужди. Твърденията му се основавали на експериментално потвърдени факти — когато измервал постоянно растящото напрежение във вакуумни лампи, му хрумнало, че земното електричество е резултат от слънчевата активност.

Освен това Тесла успял да демонстрира извличане на електричество от слънчевата енергия. Той заземил кондензатор от слюда, монтиран върху много добре полирана цинкова плоча. Плочата трябвало да се постави във вакуумен контейнер от стъкло, като по този начин цинкът не бил подложен на корозиране. Лампата се издигала и се оставяла на въздействието на слънчевите лъчи. Само след няколко минути се натрупвало огромно количество електричество, което се освобождавало чрез мощна бяла дъга. Тесла патентовал устройството си.

Първоначално Самюел Морз възнамерявал телеграфните линии между градовете да минават под земята. След като прокарал (на много висока цена и с огромно количество вложен труд) проводник с дължина 30 км той открил, че линията е абсолютно неработоспособна. Приемниците приемали толкова много шум, че разпознаването на какъвто и да било сигнал се оказало невъзможно. Системата се оказала парализирана от количеството абсорбирана от земята енергия. Този първи горчив опит със статичното електричество бил толкова обезкуражаващ, че едва не го накарал да се откаже от цялото начинание. По-късно неикономичното прокарване на кабелите по въздуха станало обичайна практика за телеграфните системи.

Първопроходците в телеграфията били свидетели на постоянно увеличаване на статичното електричество през нощните часове. То продължавало, въпреки че по цялата линия нямало никакви ветрове или гръмотевични бури. Често изследователите наричат този вид енергия „свободна“, имайки предвид, че източникът й е извънземен и естествен. Подобен източник би могъл да си остане напълно безплатен. Общините биха могли да приватизират компаниите и да си поделят разходите за построяване на станции, захранвани от земята. Така всичко би било далеч по-демократично.

Ако като земята поглъща всепроникващото слънчево лъчение, то в такъв случай тази енергия може да се добива безкрайно. Някои разглеждат натрупването на статично електричество като естествен „процес на излъчване“ на самата земя. То е като че ли инертен страничен продукт на загадъчната, само увеличаваща се и подобна на жив организъм земна енергия. Слънчевите ефекти отразяват състоянията на земята, която ги поглъща и създава епифеномена на статичното електричество. Според средновековните философи, Врил е основата на битието и всички прояви на материята се манифестират от него.

Приемник на енергия

Стъбълфийлд разработил особена биметална индукционна намотка, която била в състояние да извлича достатъчно количество енергия от земята, за да захранва лампи и други измислени и изпитвани от него устройства. Дълги изолирани медни и голи железни жици били навити в „двойна нишка“ върху голям железен болт. Намотките били държани една до друга по цялата дължина на макарата. Устройството се описва в патента като „извличащ земно електричество терминал“.

За да работи успешно, устройството задължително трябвало да се постави на специфично място в земята, тъй като действието му не било едно и също навсякъде. Прецизното разположение изисквало прецизно познание, което било достъпно единствено на радиестезистите. Стъбълфийлд споделил този специфичен факт само с един човек.

Разговарях с един учен, имал изключителната привилегия да се срещне със сина на Стъбълфийлд — Бърнард Стъбълфийлд. Вече доста възрастният по онова време Бърнард споменал, че методът на баща му за намиране на „подходящото място“ бил доста труден и отнемал много време. Баща му наричал устройството „приемников терминал“ и въпреки настояванията на служителите от Патентното бюро да го пишат „батерия“, Стъбълфийлд заявил, че то всъщност е „енергиен приемник приемаща клетка, която прихваща земните електрически вълни“. Проводимостта й по някакъв начини давала възможност да абсорбира и насочва огромните количества земна енергия.

Имало е съмнения дали извличаното от тази клетка електричество е във вида, в който го познаваме. Ако разгледаме използването й за захранване на лампите за осветление, ще видим, че може би става въпрос за друг вид енергия. Устройството на Нейтан Стъбълфийлд поддържало работещи на пълна мощност и по двадесет и четири часа на ден множество дъгови лампи. Имало нещо като спусък, с помощта, на който се стимулирала и поддържала енергията.

Кръстената на името на създателя си индукционна макара се състояла от три намотки, увити около тежка желязна сърцевина. Голата желязна жица и покритата с памук медна жица били разположени една до друга и съставлявали основното тяло на макарата. Всеки пласт от нея бил покрит с ивица памучен изолатор, по външната страна, на който до края на макарата стигали две железни и две медни жици. Именно чрез тях се добивало електричеството.

Освен биметалната намотка имало и трета, наричана „вторична“. Тя била изолирана от първичната и играела ролята на пусково устройство. Предполага се, че по нея бил пускан начален импулс, в отговор, на който земната енергия се активирала и започвала да отделя големи количества енергия, улавяна от медната и желязната намотка.

По отношение на електролитните си характеристики (като батерия, поставена в киселина или солена вода) макарата на Стъбълфийлд може да ни разочарова — според изследователите, направили по-късно нейни точни копия, тя произвеждала по-малко от един ват напрежение. Биметалната макара на Стъбълфийлд всъщност е „щепсел“ — приемник, който се свързва с огромния и свободен резервоар на самата земя. Патентът му и излезлите по-късно брошури на компанията описват начина, по който трябвало да се активира батерията.

От техническа гледна точка, устройството на Стъбълфийлд представлява модифицирана термодвойка (биметал с тесен повърхностен контакт), която не би могла да произвежда количеството енергия, за което споменава създателят й. И макар че устройството би могло да произведе няколко миливата на подходящи горещи места, термоелектрическите му свойства не могат да обяснят огромното количество изходна енергия, за което се споменава в новинарските репортажи за демонстрациите на Стъбълфийлд.

Нещо повече — макар че приемникът на Стъбълфийлд прилича на индукционна макара, той произвежда равномерно количество прав ток. Това създава допълнителни проблеми пред конвенционалните инженери. Електроиндукция има единствено при промяна на тока, осцилация и импулси.

Свидетелите описват задвижвани със земна енергия мотори, работещи непрестанно в продължение на месеци, без да е необходимо да се подменя захранващата ги батерия. Други достоверни източници съобщават, че с подобни клетки били захранвани малки машини, часовници и шумно биещи гонгове. Възможно е Стъбълфийлд да е открил ефекта на само увеличаващото се напрежение преди Тесла, който по-късно го използвал в своите електростатични трансформатори.

Вероятно макарите се насищали с електростатична енергия, идваща от дълбините на земята. В този случай нищожната мощност на батерията била заменяна от тази електростатична енергия и намотката е играела ролята на електрод. Това изглежда напълно приемливо, ако имаме предвид, че напрежението на обикновената му батерия (1 ват) постепенно отстъпвало пред далеч по-големи мощности.

Три корена

Експериментите показали „бавно и постъпателно натрупване“ на ток по вертикално заровените намотки и големите твърди метални пръти. Количеството ток се увеличавало с времето, през което устройството прекарвало в земята. Трябвало да минат няколко часа, преди закопаните намотки и пръти да заработят на пълна мощност и да започнат да отдават „натрупаното“ количество енергия.

Подобно поведение по никакъв начин не напомня на поведението на електрически ток. Най-подходящото обяснение е по-скоро биологическо — бавното натрупване и постъпателното движение приличат на развитието на растение. Окончателни и задоволителни отговори обаче могат да ни дадат единствено пълни изпитания на реконструираните устройства на Стъбълфийлд.

Свидетели твърдят, че батериите на изобретателя обикновено били закопавани в корените на много стари дъбове. От тези места можело да се захранват малки дъгови лампи, за което са нужни огромни количества енергия. Стъбълфийлд не само бил в състояние да извлича тази енергия от земята, но тя му била достъпна през цялото време.

Дъговите лампи се окачвали по самите дървета и захранващите им кабели отивали надолу в земята. Токът бил такъв, че лампите не се нагорещявали много и сякаш можели да светят безкрайно дълго с ярка бяла светлина. Нейтан не ги подменял толкова често, колкото би трябвало при такава продължителна работа. С помощта на енергийните си приемници той дори можел да зарежда изтощени батерии, които получавал от телефонната компания за другите си експерименти.

Някои твърдят, че за телефоните си Стъбълфийлд е използвал най-обикновени батерии. Направените по-късно демонстрации показват, че тази конвенционална гледна точка е напълно погрешна. Повечето от апаратите на Стъбълфийлд работели без прекъсване в продължение на дни, без да се прекъсва захранването им. По-вероятно е обикновените батерии да са се използвали за „начално стартиране“ на земния електрод през някои сезони — да не забравяме третата намотка, описана в патента наред с основните две.

Не знаем тайните на земното напрежение, открити от Нейтан Стъбълфийлд. От неговото време досега мнозина са наблюдавали изменения в земната енергия през определени периоди от годината. Възможно е отначало да е имало нужда от еднократна индукция, преди тази енергия да достигне повърхността — също като заливането на помпа. Възможно е дъговите лампи да са били пълни с газ под ниско налягане, подобно на демонстрираните от Дениъл Макфарлънд Мур, които обаче изискват високо напрежение, за разлика от моделите на Нейтан.

Друг парадокс е свързан с погрешното схващане, че Стъбълфийлд просто е свързал заедно стотици от своите маломощни батерии и така е успявал да произведе голямото количество ток. Това не може да се докаже по никакъв начин. Нейтан показал, че една или две такива батерии са напълно достатъчни, за да извлекат „напрежението на земята“. Очевидно става въпрос за съвсем различен вид енергия.

Разположена на подходящо място, маломощната „батерия“ на Стъбълфийлд се превръщала в електрод за силния земен заряд. Но захранването на дъгови лампи и зареждането на батерии не били единствените му специалитети — имало и други чудеса, които Стъбълфийлд започнал методично да разработва едно след друго. Биметалният му приемник улавял електрическите вълни и произвеждал огромни количества енергия, която се поддавала на модулиране — върху нея можели да се наложат допълнителни сигнали, звуци и гласове.

Земно радио

Салва (1795) предложил няколко електрически схеми за предаване на телеграфски съобщения на големи разстояния и дори през Атлантическия океан. Методът на комуникация бил физиофоничен, при който хората приемници щели да получават слаби токови импулси от изходните станции и така да разчитат съобщенията.

Салва също така смятал, че земетресенията се причиняват от натрупаното под земята електричество. Работейки върху хипотезата, че електричеството е виновник за катастрофалните движения на огромни земни пластове, той предложил необходимите за комуникиране проводници да бъдат заменени от земята и водата.

През 1811 г. Съмъринг направил първия опит за предаване на сигнали през пълни с вода дървени тръби. Сигналите преминали успешно като през проводник и така се появила идеята за безжични комуникации през земята. През 1830 г. Джеймс Линдзи развил идеята за използването на изкуствено получено електричество за определени видове осветление, захранване на двигатели й комуникации. Той предложил по дъното на океана да се положат кабели, чието захранване да се осигурява от „земни батерии и голи жици“.

През 1838 г. Щайнхайл демонстрирал предаване на сигнали през една-единствена заровена в земята жица. Когато се опитал да използва земята като „втора линия“, той измерил големи количества ток в нея. Този категоричен успех доказал високата проводимост на земята. Така се появила „земната верига“, която позволила на телеграфите да се освободят от скъпата втора линия. През 1842 г. Морз успял да прати сигнали от единия бряг на река до другия. През 1852 г. Антонио Меучи вече демонстрирал предаването на гласови сигнали през морска вода, но използването на земята като проводник представлява съвсем друго нещо.

Стъбълфийлд решил, че щом електрическите вълни преминават през цялата планета, то е възможно да изпраща сигнали до много отдалечени места. Естествените електрически вълни щели да се използват за предаване на човешки глас, като земята щяла да играе ролята едновременно на енергиен източник и на проводник. Така съобщенията можели да стигат за миг до всяка точка на земята, подобно на носени от вятъра листа.

Във връзка с тази идея Стъбълфийлд започнал серия експерименти с енергийния си приемник и телефонна система. Открил, че по този начин може да изпраща гласови сигнали до отдалечен приемник и нарекъл системата си „земен телефон“. Телефонирането през земята станало нещо обичайно за този забележителен изобретател.

Сигналите, изпращани по метода на Стъбълфийлд, се отличавали с „изключителна чистота“. Странното в системата е нейната елегантна простота — тя е дотолкова минималистична, че едва ли не нанася лична обида на някои учени и предизвиква възхищението на други.

Многобройните частни и публични демонстрации на тази първа система били направени между 1886 и 1892 г. в Мъри, където можели да се видят загадъчни „черни кутии“. На няколко крачки от тях имало по два забити в земята метални пръта. Гласът, предаван между два апарата, бил изключително висок и ясен, независимо от разстоянията, вариращи между един и два километра.

Сигналите били предавани през самата земя и за захранване се използвала енергийната клетка на Стъбълфийлд. На няколко фотографии виждаме специалните телефони с дълги (30 см) фунии, играещи ролята на високоговорители. Системата работела непрекъснато. Захранването било постоянно и не намалявало с времето или продължителността на използването и.

Докато Маркони и други изобретатели едва успявали да установят контакт на такива разстояния, Нейтан Стъбълфийлд бил в състояние да осъществява гласова връзка. Чистотата и силата на сигнала са най-характерната черта на системата му. Стъбълфийлд разработил начин да установява връзка на големи разстояния, като за усилването на сигнала използвал автоматични релета.

През 1898 г. той публикувал една необичайна брошура, с цел да привлече инвеститорите, които вече били изразили желание да основат малка корпорация въз основа на изобретенията му. На страниците й Стъбълфийлд спокойно заявява, че енергията за устройствата му не се произвежда в клетката, а че се извлича от самата земя. А на друго място в брошурата заявява, че на базата на земната си батерия е разработил и „електротерапевтични“ устройства. Подобни твърдения са правели и други изследователи, използващи земни батерии (Хикс, Мелън).

Станции

През 1902 г. Стъбълфийлд инсталирал телефон в офиса на втория етаж на един железарски магазин в горната част на главната улица. Оттам до фермата му разстоянието било около 1, 8 км, но това не му попречило да води продължителни разговори с Бърнард. Синът му почукал с молив по устройството, играещо ролята едновременно на приемник и предавател, и не след дълго чул от него да се разнася силен и ясен глас. Приемно предавателното устройство представлявало въглероден микрофон, поставен в тенекиена кутия за енфие, който играел ролята едновременно на микрофон и високоговорител. Захранващите клетки били поставени навън, пред офиса. Те така и не се износили, макар че работели по двадесет и четири часа без прекъсване.

Нейтан Стъбълфийлд предложил да построи мощна електрическа централа за нуждите на градчето. Според изчисленията му, цената на инсталацията щяла да възлиза на около пет хиляди долара. Градските власти обаче отхвърлили предложението. Днес техниката за извличане на електричество от земята си остава загадка.

През януари 1902 г. земното радио на Стъбълфийлд било демонстрирано пред около хиляда жители на Мъри. На фотографиите се виждат Стъбълфийлд и семейството му, голяма тълпа зрители и енергийната клетка (макара с размерите на голяма саксия), поставена на земята наред с множеството му изобретения. Сред другите устройства могат да се разпознаят двигатели и големи кондензатори, използвани в експериментите за въздушно предаване на сигнали.

След успешното приключване на предварителните тестове Стъбълфийлд отпътувал за Вашингтон. Направената пред март 1902 г. публична демонстрация в столицата била върховото му постижение. Стъбълфийлд изпратил съобщения от един параход до станциите по брега на Джорджтаун. При този забележителен опит през реката били положени проводници, а сигналите се предавали от кораба. По-късно свидетелите признали, че при земната телефония на Стъбълфийлд звуците били по-силни и ясни, отколкото при опитите под вода. Отразяващи събитието фотографии са се запазили и до наши дни.

Стъбълфийлд заявил, че системата му може да предава на големи разстояния частни съобщения. Добавил също, че е възможно и едновременното излъчване от една централна станция до множество приемници на новини, информация за времето и други обяви.

Освен това Нейтан заявил, че макар и подобни предавания да изискват покриването на големи райони, той е разработил средства, които да позволяват и провеждането на частни разговори между абонатите. Тези индивидуални съобщения също щели да се предават през земята и гарантирали, че подслушването им е невъзможно. Стъбълфийлд развил и демонстрирал тези системи около две десетилетия по-рано, с което изпреварил твърденията на Никола Тесла относно станцията му Уордънклиф.

След Вашингтон Стъбълфийлд предприел обиколка на север и отнесъл апаратурата си в Ню Йорк, за да направи демонстрация в Сентръл Парк. Представлението трябвало да се състои двадесет и четири часа след пристигането му в Манхатън. За своя огромна изненада обаче Стъбълфийлд открил, че земята в района не може да провежда добре сигнала — там просто нямало „енергийни точки“. Изобретателят поискал още време, за да може да открие подходящи места за установяване на апаратурата си. „Безцелното мотаене“ в парка събудило безпочвени подозрения относно перспективността на системата у малцината инвеститори. Демонстрацията незабавно била отменена.

Следващите опити били направени през май 1902 г. в парка Феърмонт във Филаделфия и имали огромен успех. Сега Стъбълфийлд си дал сметка повече от всякога до каква степен станциите му са зависими от геологическите формации. Естествените енергийни точки диктували местоположението на всяка от тях. Стъбълфийлд публикувал реклама на основаната от него „Американска безжична телефонна компания“ (WTCA, Wireless Telephone Company of America), в която се казва: „В момента мога да телефонирам без посредничеството на жици на разстояние повече от километър и половина. А когато завърша новата апаратура, върху която работя в момента, разстоянието няма да бъде никаква пречка.“

Независимо от забележителните си демонстрации, Стъбълфийлд успял да продаде една-единствена телефонна система на друга корпорация — компанията „Гордън Телефон“ от Чарлстън. Системата се използвала за поддържане на връзка с намиращите се недалеч от сушата острови. Би било интересно да се проучат компонентите й и принципа й на действие.

Още от самото начало Стъбълфийлд се впуснал в тези търговски начинания с известно безпокойство, а през юни същата година напълно се отказал от проекта. Малцина са успели да разберат причината за внезапното му и мълчаливо оттегляне. Заради неуспеха при инсталирането на системата в Ню Йорк плъзнали слухове, че тайно закопавал проводници и правел фалшиви представления — просто за да стане добро шоу. Нейтан отрекъл подобни нападки.

Технологията била изгубена на пазара, където изобретателите се срещат с хитри бизнесмени, отнасящи се с подозрение към всяко ново начинание. Тези срещи определят бъдещия лик на света. Някои видове бизнес просто не желаят да се променят коренно и да въвеждат нови технологии по чисто финансови причини. Индивидите, попадащи в такива исторически моменти, често са неспособни да се възползват от възможността, просто защото им липсва предприемачески дух. Новите технологии носят далеч повече печалби и стимулират икономиката, правейки я много по-продуктивна.

При много подобни срещи инвеститорите са просто наследници и пазители на състояния, които не са направени от тях. Те откриват най-лесния и най-инфантилен начин да запазят семейното богатство — с унищожаването на конкурентната технология те просто си въобразяват, че са си осигурили безопасност. Някои от тях са станали до такава степен пленници на собствените си самотни светове, че си въобразяват, че държат конците на цялата национална икономика.

По-агресивните пък правят опити да копират конкурентите. Кражбата на патенти не е от вчера. След като видял демонстрациите на Стъбълфийлд, друг изобретател (А. Ф. Колинс) дублирал някои от ранните му разработки. След като си извадил патент (814. 942 от 1906 г. за „безжична телефония“) Колинс сметнал, че ще успее да изтика Стъбълфийлд от пазара. Един от свидетелите, подписали патента на Колинс, бил Уолтън Харисън от компанията на Стъбълфийлд. Същият Харисън по-късно нарушил авторските права на друго изобретение на Стъбълфийлд със своя „безжичен предавател“. Тази несъвършена телефонно телеграфна система (патент 1.119.952 от 1914 г.) не била в състояние да се захранва така успешно от земята, както системата на Стъбълфийлд.

Станало ясно, че някои хора в „Американската безжична телефонна компания“ се опитват да изтикат на заден план самия Стъбълфийлд. Компанията започвала да води свой собствен живот. Стъбълфийлд бил дълбоко отвратен от проявите на алчност и амбициозност на сътрудниците си и я оставил на произвола на съдбата. Колинс, Харисън и други съзаклятници били обвинени по-късно в дребни престъпления, свързани с пощенски измами. Компанията започнала да се разпада. Вътрешните разправии за пари надделели над стремежа към технологичен прогрес и нововъведения и се превърнали в неин гробокопач. Появил се Маркони със своята по-несъвършена, но по-широко рекламирана система. Когато Маркони започнал работата си, разстоянието, на което успявал да предава сигнали, било същото като при телефоните на Стъбълфийлд.

Стъбълфийлд експериментирал със земното радио от 1888 г., но патентовал разработките си много по-късно. Има надеждни свидетели от онова време, с което се потвърждава, че оригиналният американски гений Стъбълфийлд е първият, предприел опити в областта на безжичните комуникации.

Докато Маркони успявал с огромни трудности да излъчи само най-обикновени „точки и тирета“ през изпълнената с шумове среда, Нейтан бил в състояние да предава високи и кристално ясни гласови съобщения. По-късно системата на Колинс щяла да бъде възприета и приложена от други (Фесенден, Дифорест, Бетенод, Браун), но никой нямало да успее да повтори постигнатото от Стъбълфийлд.

През 1892 г. Никола Тесла провел експерименти със земната проводимост, за които съобщава на лекции и патентова някои от постиженията си през 1901 г. Нито една от тези по-късни системи не достигнала същите силни, ясни и чисти тонове, каквито били характерни за телефонията на Стъбълфийлд. Тесла така и не успял да открие истинските енергийни точки, захранващи устройствата на предшественика му.

Първенството в тази област е единствено на Нейтан Стъбълфийлд. Освен това неговата система била единствената, в която като захранващ източник се използвали изключително природните енергии. Всички останали изобретатели използвали „изкуствени“ източници (батерии, генератори на променлив ток, динамо и т.н.).

След демонстрациите Стъбълфийлд се заел с изследване на „магнитните вълни“ и разработил няколко системи, които не използвали заземени терминали за предаване на сигналите. Целта му била безжични комуникации на далечни разстояния. Мнозина предполагат, че става въпрос за радио във вида, в който го познаваме и днес, но някои характеристики на въздушната система на Стъбълфийлд са много по-особени и различни.

Първо, предавателите и приемниците били телефонични, а не телеграфски. В първите си експерименти той използвал земни батерии за захранването на апаратурата, свързана с дълга хоризонтална жица, минаваща по въздуха. По-късно Маркони възприел тази система заедно със заземен меден екран. Не разполагаме с фотографии на апаратурата, но все пак до нас са достигнали преписки на бележки, в които се говори за осъществяване на връзки на все по-големи разстояния. Нейтан постигнал значителен напредък в системата си за предаване на сигнали, но никога не прибягвал до използването на генератори на променлив ток или електрически искри.

Друга серия експерименти разкрива разработката на кондензатор. На запазените фотографии се виждат две обемисти устройства, използвани вероятно за индуктивна трансмисия. Някои изследователи индуцирали осцилации в земното електричество и събирали „ответната реакция“ в големи кондензатори. Системата използва „хидравличен“ модел на електричество, популярен през викторианската епоха.

Запазени са и снимки на последния вариант на въздушния телефон на Стъбълфийлд, при който се използва една огъната медна ивица с диаметър около 30 см, разположена на разстояние от друга вътрешна медна ивица и монтирана на дървена стойка. Към антената е монтиран обикновен телефон. Когато земната енергия се модулирала от човешкия глас, този компактен апарат предавал индуктивни лъчи (не вълни) на големи разстояния. По някакъв необясним засега начин Стъбълфийлд успял да намери начин да активира, резонира и излъчи земната енергия от енергийна точка. Очевидно не става дума за обикновен радиопредавател.

Като дълбоко честен и скромен човек, Стъбълфийлд с право смятал амбициозните и агресивни инвеститори от Севера за „нехранимайковци и проклети разбойници“. Станал подозрителен към околните. Лесно можем да разберем реакцията му, като имаме предвид времето. Обръщайки гръб на мошеничествата им, той бил принуден да се завърне в дома си, за да продължи да се занимава с любимите си експерименти. След събитията от 1902 г. Стъбълфийлд станал особено придирчив към обкръжението си и предпочитал уединението.

Според думите на неколцина души, с които имах щастието да разговарям, „Нейтан бе честен до крайност“. Разочарован от хората, той събрал апаратурата си и се прибрал в родния си град. Оттук нататък Стъбълфийлд предпочитал да си стои сам. Някои казват, че постепенно станал толкова саможив и нетолерантен, че с него трудно можело да се живее. Типично поведение за разочарован гений, за мечтател с разбито сърце. Лесно ранимата му душа започнала да наранява другите. Приятелите го изоставили и той не направил нищо, за да ги задържи. Накрая го напуснала и съпругата му заедно с децата. Бърнард като че ли бил единственият, който продължил да поддържа връзка с баща си.

Домът

Когато някой приближавал фермата на Стъбълфийлд, домакинът обикновено излизал навън и им давал знак да се махат. Често това ставало дори когато приближаващите се намирали прекалено далеч, за да бъдат забелязани. В продължение на много време Стъбълфийлд отказвал да разговаря с когото и да било. Много такива случаи ставали през нощта, когато било невъзможно да види от кабинета си до границите на имението. И въпреки това Нейтан се появявал на вратата и отпращал нежеланите гости.

Палави малчугани се опитвали да крадат от зеленчуците му и пропълзявали тихомълком в градината му. Незнайно как Нейтан винаги разбирал къде са и се озовавал до тях, като им се смеел, явно забавлявайки се. По-късно се споменава за звънци, които се задействали, щом някой наближи къщата на разстояние около километър. Изказани са предположения, че Стъбълфийлд е разработил някакво устройство, способно да засече положението на всеки нежелан гост.

Някои твърдели, че Нейтан до такава степен бил обсебен от стремежа си за уединение, че разположил из цялата ферма тънки жици, с чиято помощ да открива и изненадва натрапниците. Понякога Стъбълфийлд отивал точно към мястото, където се криели. Никой не успял да открие дори и една от предполагаемите жици. Ликуващият Нейтан неизбежно ги откривал и ги прогонвал.

Антонио Меучи също разработил методи на локализиране, при които се използвали звукови сигнали. При тях обаче имало нужда от приемници. Нейтан незнайно как разбирал откъде идват натрапниците и накъде точно са се запътили. Възможно е да е разработил система от безжични релета, реагиращи на заровени в земята сензори, които при задействане предавали сигнал в кабинета му. Възможно е приемникът да е бил снабден със звънящ механизъм. Но въпреки това, как е успявал да открие местоположението на хората с такава непогрешимост? След смъртта му в кабинета не били открити никакви сложни антени и друго подобно оборудване.

С оглед на всичките му експерименти със земната енергия и безжичните комуникации можем да приемем, че последните му две загадъчни изобретения говорят за напълно нови и непознати (макар и свързани с предишната му работа) феномени на земната енергия. Но що за феномен би му позволил да постигне подобно нещо?

Океанските вълни често очертават бреговата линия и я правят видима от големи разстояния. Същото биха могли да правят и електрическите вълни. Но как Нейтан е успял да моделира това в кабинета си? Не са открити никакви чертежи или карти. Освен това, ако е използвал някакъв вид доплеров радар или сонар (разпространяващи се навън земни електрически импулси), тогава как отзвукът от приближаващия натрапник е стигал обратно до приемника?

Някои дори предполагат, че Стъбълфийлд е измервал отклоненията в земната проводимост, предизвикани от стъпките на натрапниците. Но как подобен сигнал ще се предава до измервателния уред? Подобна ответна реакция на земните токове би означавала, че използваната енергия е някак раздразнителна и чувствителна. А това би означавало, че в геологията има нещо живо, останало неподозирано и проникващо навсякъде — песен или личност, добре позната на старите работници по телеграфните линии.

Устройства

В музея в Мъри се пази едно проектирано от Стъбълфийлд устройство, работещо единствено с получено от земята електричество. Устройството има няколко подвижни отвеса около подобна на компас окръжност и напомня на не по-малко загадъчните електростатични телеграфи от XVIII век. Изучаващите работата на Стъбълфийлд студенти разгледали устройството и в цялото си невежество решили, че представлява абсолютно безполезна железария.

Електростатичните телеграфи от началото на XVIII век разкриват, че устройството на Стъбълфийлд е много специална „находка“. При тези телеграфи се използвал заземен метален обръч, под който се намирал циферблат, и махало, на което се окачвал отвесът (от корк). Две такива устройства се свързвали помежду си с една нишка (понякога от коприна).

Сигналите се излъчвали и получавали по много любопитен начин, който си остава историческа мистерия. Преместването на отвеса над определена буква водело до съответното изместване на махалото на приемника — истинска аномалия. Тези странни устройства успявали да осъществят предаването на съобщенията с помощта на земната енергия.

Посредством непознатите свойства на земната енергия устройствата се доближавали до истински интелигентен обмен на информация по една-единствена линия. Човек просто премествал махалото над отбелязана върху циферблата буква или дума. На другия край (понякога на огромни разстояния) идентично устройство регистрирало преместването. Електричеството не е в състояние да предизвика подобна реакция.

Свидетели на подобни устройства били учени, на които може да се има доверие. Никой не задал въпроса как е възможно да се осъществи подобна комуникация с помощта на статично електричество. Във всеки случай, незапознатият с тези устройства изследовател би подминал машината на Стъбълфийлд, без изобщо да предположи, че си струва да и обърне повече внимание.

Устройството, открито в кабинета на Нейтан след смъртта му, е истинска мистерия. Един човек дори смята, че Нейтан го е конструирал само защото „изглежда наистина странно“ — като своеобразен вид изкуство, предназначено да смае невежите. Машината се намирала на един пън недалеч от стената. Бърнард Стъбълфийлд не успял да я разпознае — очевидно Нейтан я е изработил, след като съпругата му го е напуснала. Прекалено млад, за да може да следва всички разработки на баща си, Бърнард нямал спомен да я е виждал преди това. Отнесли я в местния музей, където си остава и досега, без никой да й обръща внимание.

Устройството е квадратно, с по един изолиран отвес във всеки квадрант на централната плоскост. Напълно възможно е с негова помощ Нейтан да е долавял движението и местоположението на натрапниците в имението си. Ако това се окаже така, то машината е огромен скок в технологията, използваща земната енергия.

Предполагам, че именно това е бил детекторът на Стъбълфийлд. Движенията на едно или друго махало показвало местоположението и посоката, в която се движи натрапникът. Такова устройство работи по закони, неизвестни на конвенционалната електромеханика.

Наблюденията на естествените явления в системи водят до неочаквани и подриващи утвърдените теории открития. Тези явления показват, че природата е пропита с артикулирана, квази-интелигентна енергия, от която електричеството е само една нищожна част. Природният феномен, отговорен за наличието на тази способност, е наистина забележителен истинско чудо! Чрез него виждаме, че природата е изпълнена с една почти жива същност, която включва и смятаната за инертна геология. А това би означавало, че геологическата структура има нервна система — нещо, което академичната наука нито би могла да очаква, нито е способна да приеме.

Въпреки това, различни аспекти на земната чувствителност са били открити и използвани по различни начини през следващите години. През 1935 г. Т. Х. Мъри също открил предаване на големи разстояния на сигнали през земята от едно-единствено място. Неговото „устройство за слушане на излъчвана енергия“ му позволило да сканира голяма площ и дори да подслушва от разстояние разговори. Изобретението му не било снабдено с микрофон.

Подслушвателното устройство на Мъри използвало заземен прът и специален детектор от германий. Но как е можел този стационарен приемник да улавя звукови сигнали през земята? През 1932 г. Стенли Роджърс се натъкнал на същия ефект. Докато търсел полезни изкопаеми с радионичен детектор той открил, че с помощта на променлив кондензатор е в състояние да проучи цяло поле или ливада. Допълнителните настройки на тези детектори позволили да се открият и най-малките минерални находища. През 1951 г. д-р Р. Драун разработил самостоятелно компактно устройство, способно да открива руди под земята и дори да дава фотографско изображение, на което да изолира търсените видове полезни изкопаеми.

Устройството на Стъбълфийлд представлява скок в технологията за използване на земната енергия. То действа без никакво електричество — истински захранван от земята „ауричен“ двигател.

Слънчева светлина

От същия период от живота на Стъбълфийлд са и две други загадки. Естеството на всяка от тях разкрива до каква степен изобретателят е развил и усъвършенствал технологията си. Нейтан продължил да се занимава с експериментите си, но малцина са онези, които са го виждали през това време. Самотен и уморен, Нейтан напълно занемарил фермата си.

Посетителите съжалявали възрастния Нейтан, живеещ в самота, изоставен от съпругата и децата си. От съчувствие няколко дами от града решили да му носят храна. Веднъж пристигнали във фермата му и видели как земята „блести с ярка светлина сякаш от хълма светело слънце“.

По-късно изследователи открили в тази част от имението дебели жици, излизащи от корените на дърветата. Към тях били закрепени малки дъгови лампи, окачени на клоните. Всички били отдавна угаснали. Изследователите предположили, че са открили източника на ярката светлина. Прибързаното им заключение обаче не може да се потвърди от разказа на очевидците.

Топлата и разсеяна светлина идвала изпод земята около къщата му и източникът й не бил никаква Лампа. Светлината се излъчвала от земята, а не от дърветата, както било по-рано — „целият хълм бил облян със светлина, сякаш било ден“. Тези наблюдения показват, че Стъбълфийлд е успял наистина да преобразува земната енергия в светлинна и топлинна.

Това би било приемливо, ако Стъбълфийлд бе работил просто върху нови методи за извличане на енергия от земята, с която да захранва дъговите си лампи — нещо, което е постигнал много по-рано. Но в района не били намерени никакви свидетелства за осветляване с такива лампи или с други познати ни средства. Според думите на свидетелите „светлината като че ли идвало от земята“.

Освен светлината, мнозина чули много силен и непознат шум, излизащ като че ли от всички страни около къщата. Какво ли е било това? Нима Стъбълфийлд е успял да превърне земната енергия в звуци?

Последните му думи, изречени пред негов съгражданин две седмици преди да почине, гласели: „Миналото е нищо. Сега довършвам най-голямото откритие, което светът е познавал някога. Мога да добивам светлина от земята и въздуха, както и звук“

Залез

Докато писах първоначалната версия на главата за Нейтан Стъбълфийлд, имах щастието да получа едно съвсем неочаквано лично писмо. Подателят описваше разказа на някакъв мъж, станал свидетел на следното:

От няколко дни съседите не били виждали Нейтан. Разтревожени за здравето му, те се опитали на няколко пъти да се свържат с него. Вратата на дома му била заключена отвътре. В студения, мрачен и дъждовен мартенски ден съседи и стари приятели разбили бравата и влезли в дома на Нейтан. Открили го починал в леглото си, по всяка вероятност от недохранване и изтощение. Всички забелязали, че къщата била „много топла“, сякаш горяла огромна камина. Представителите на градските власти потърсили източника и открили „две полирани метални огледала, обърнати едно срещу друго, които излъчвали силна топлина“. Трябва да кажа, че това е наистина изумително откритие и последната загадка, която потвърждава и последните думи на Нейтан.

Очевидно Нейтан е имал доверие единствено в онези съчувстващи му хора, които продължили да се интересуват от него до последния му ден. Изоставен от всички, той помолил един от най-близките му съседи да напише биографията му. Може би е искал да обясни начина си на живот и да се извини за всичко. Казал „Живях петдесет години преди всички останали“. И макар да звучат вдъхновяващо, в тези думи се долавя дълбока скръб.

Да живееш с видения за бъдещето, означава да се сблъскваш с изненадващото и често разочароващо неодобрение и съпротива на всички около теб. Някои казват, че Нейтан Стъбълфийлд не бил способен да обича хората. Но именно любовта му успяла да извлече живата слънчева светлина от твърдата скалиста земя ехтящите вълни на вечния океан подземна енергия.