Измяната

Глава 11Бягството

Малко камъче се изтърколи надолу по склона на хълма. Горат хвана дръжката на сабята още преди камъчето да е спряло и извика тихо:

— Оуин!

Заслепен от пламъците на огъня, младежът се оглеждаше слепешката в нощта. От мрака ги заговори глас на език, който Оуин не разбираше. Две стрели се забиха в пръстта пред краката му, сякаш за да потвърдят издадената заповед.

— Не прави нищо — посъветва го Горат. — Обкръжени сме.

От тъмнината изникнаха моредели и хора. Един от моределите застана пред Горат, огледа го от главата до петите, после замахна и го удари с юмрук в лицето. Оуин втренчи очи в тъмния елф — имаше чувството, че го е виждал, но не можеше да си спомни кога и къде.

Междувременно моределът се приближи до него и го заговори:

— Ти сигурно си съмишленикът на предателя, който уби брат ми. Миг по-късно Оуин също бе повален от страшен удар в лицето.

Проснат на земята, той не смееше да помръдне, парализиран от нетърпимата болка. Сети се, че това вероятно е братът на магьосника Наго, когото бяха убили при Жълтото муле.

— С радост бих набил главите ви на кол — обърна се към двамата Нараб, — но ще оставя това удоволствие на Делекан. — Той махна на подчинените си. — Упойте ги, завържете ги и доведете конете им!

Оуин почувства, че нечии груби ръце го изправят, след това го насилиха да пие някаква горчива течност. Опита се да я изплюе, но веднага го зашлевиха през устата. Сетне го дръпнаха назад за косата и някой му стисна носа, докато друг завря кратунка в гърлото му. Трябваше да преглътне, за да не се задави. Секунди след това почувства, че ръцете и краката му натежават; съзнанието му се замъгли и всичко пред погледа му се размаза. Извиха му ръцете, завързаха ги отзад и му сложиха превръзка на очите. После го качиха на седлото, завързаха му краката за стремената и поведоха коня. Нараб нареди на останалите хора и моредели също да яхват конете. Започна кошмарното пътуване.

Много пъти им сменяха конете, веднъж дори спираха да починат — дали за минути, или за часове, Оуин не можа да определи — но все пак имаше усещането, че времето тече. Лекарството, изглежда, бе предназначено да замъгли мислите му, за да не може да използва заклинанията, които владееше. На няколко пъти, когато усещаше, че омаята го напуска, го принуждаваха да пие отново. Веднъж увисна несръчно отстрани на седлото и се наложи да спрат, за да го нагласят отново. Овързаха го с още въжета.

Имаше смътното усещане, че е жаден и гладен, но не изпитваше мъки. През повечето време витаеше в някаква сива мъгла, прекъсвана от сътресенията на полюшващия се кон. Накрая го смъкнаха от седлото и го отнесоха в някакво хладно и влажно място, където го хвърлиха върху ръбести камъни. Тук остана да лежи известно време на границата на съзнанието. Постепенно се пробуди и усети нарастваща болка. Раздвижи се леко и установи, че краката му са развързани. Но ръцете му все още бяха стегнати отзад и не можеше да вижда заради превръзката на очите.

Седна и сви изтръпналите си от продължителната езда нозе. Ако съдеше по умората на вцепененото си тяло и спомените за смяната на конете и за почивките, бяха яздили без прекъсване седем или осем дни. Само на боговете можеше да благодари, че е още жив.

Отекнаха тежки стъпки. Скърцане на метална врата му подсказа, че похитителите са се върнали. Нечии ръце го вдигнаха грубо и Оуин едва сдържа болезнения си стон.

Смъкнаха му превръзката и дори слабото сияние на факлата го накара да премигне мъчително. Срязаха му въжетата с кинжал и още при първия опит да раздвижи ръце той почувства смъдяща болка в ставите.

Пред него застана Нараб и каза на стражите:

— Достатъчно е упоен, за да е напълно безвреден. — После поведе Оуин към вратата. От съседната килия извеждаха Горат и Оуин забеляза, че тъмният елф съвсем не е в най-добрата си форма, макар да вървеше почти наперено.

Тунелът беше дълъг и тъмен. Изглежда, се намираха дълбоко под земята. Въпреки притъпените си магьоснически умения Оуин долови, че някога това място е било убежище на могъщи сили. Нещо древно и ужасяващо витаеше из въздуха и той неволно потрепери.

Преведоха ги през няколко поредни тунела до площадка, от която започваше широка стълба. По нея се изкатериха до преддверие, зад което имаше голяма подземна зала. В центъра на залата бе поставен масивен трон, в момента празен. Отдясно имаше друг, по-малък трон, на който се бе настанил моредел с могъщо телосложение — без съмнение самият Делекан.

— Господарю, имам изненада за теб — обяви Нараб.

Стражите бутнаха Оуин и Горат напред и те се проснаха в краката на Делекан.

— Каква изненада? — попита Делекан и се изправи.

— Водя ти предателя Горат! Лично го залових. Позволи ми да му изтръгна собственоръчно сърцето, за да отмъстя за смъртта на брат си!

— Брат ти беше глупак! — извика Делекан. Оуин вдигна поглед към извисяващата се над него фигура и видя широко лице, разкривено от гняв — най-честото изражение, което бе виждал при тъмните елфи. — И ти също — добави Делекан. — Ти, куче, развали всичко!

Оуин погледна към Нараб, който стоеше с пребледняло лице, целият разтреперан от яд и омраза.

— Но аз… доведох предателя! Можем да го изтезаваме, за да узнаем имената на другите изменници…

— Нищо не разбираш! — Делекан се обърна към стражите. — Върнете тези двамата в тъмницата. Ще ги разпитам по-късно. — Той пак погледна Нараб. — Животът ти виси на косъм. Сбъркаш ли още веднъж и ще наредя да набият главата ти на кол пред портата! — Той пак седна на трона. — А сега ми се махай от очите, негоднико, и да не си се вясвал, докато не пратя да те повикат.

Макар че Оуин не беше експерт по израженията на моределите, бе сигурен, че върху лицето на Нараб е изписано желание да убива. Стражите изправиха Оуин и Горат и още веднъж ги преведоха през тунелите към тъмницата на Сар-Саргот.

Не им донесоха нито храна, нито вода, но Оуин сметна, че това едва ли има значение, след като щяха да са мъртви до няколко часа. Времето минаваше бавно. Горат мълчеше. Оуин също нямаше никакво желание да говори, сломен от умора. Дългата езда, липсата на храна и вода и последствията на упойващото лекарство прогонваха всяка друга охота, освен желанието да лежи на леденостудените камъни.

Постепенно се унесе в дрямка. По някое време неочаквано се събуди от тръпнене по кожата. Магия! Възбуден от неочакваните опити на някой да съсредоточи върху него заклинателната си мощ, той доближи решетките. Леко изщракване му подсказа, че вратата е отключена.

— Горат! — прошепна той.

Тъмният елф зад решетката на съседната килия вдигна глава и втренчи поглед в него.

— Някой използва магия, за да ни освободи! — продължи Оуин, забравил напълно изтощението.

Горат опря рамо на своята врата и откри, че тя също е отключена.

— Но кой? — попита моределът.

— Нямам представа. Може би този, който ти е помогнал да избягаш миналия път?

— По-късно ще мислим за това — реши Горат. — Трябва да се измъкнем от крепостта, преди да са ни усетили.

Двамата тръгнаха по тунела. В преддверието се натъкнаха на мъртвия тъмничар.

— Този, който е пратил заклинанието, е действал и тук — рече Оуин.

— Насам. — Горат посочи една маса, на която бяха струпани вещите им, препаса бързо сабята си и хвърли жезъла на Оуин.

— Обаче са ни прибрали златото, нали? — попита младият магьосник.

— Естествено.

Оуин коленичи да претършува мъртвия тъмничар. Когато се изправи, държеше неголяма кесия.

— Е, това ще свърши работа на първо време. Знаеш ли как да се измъкнем?

— Знам поне няколко начина. Този град е строен за десетки хиляди мои сънародници. Ще се изненадам, ако Делекан разполага и с няколкостотин поддръжници извън двореца. Освен това повечето племена тук не се познават, между тях има и много ренегати от човешкия род, така че измъкнем ли се от двореца, лесно ще намерим път навън. Дано колкото се може по-късно надушат, че сме избягали.

Изтичаха нагоре по изсечените в камък стъпала, прекосиха една зала и навлязоха в тъмен коридор. Всеки момент очакваха да чуят някъде отзад сигнал за тревога, но засега цареше тишина.

Изведнъж се озоваха на повърхността в неголям пуст двор. Горат махна на Оуин да го последва и двамата се затичаха, пришпорвани от страха и напълно забравили за болката и умората.

Притаиха се зад един шубрак, посипан с прясно нападал сняг.

— Тук някога идва ли пролет? — попита Оуин.

— Ами да — отвърна замислено Горат. — Но доста късно, а топлите дни се броят на пръсти. Но все пак знаем какво е пролетта.

— Аз си мислех, че Ябон е мразовито място.

— А по твоя край как е? — попита Горат.

— В Тимонс ли? Топло е през по-голямата част от годината. — Оуин се загледа към равнината. — Понякога вали, идват и бури откъм морето, но летата са направо горещи. Майка ми се грижи за градината, а баща ми — за конете. Знаеш ли, до този момент не си давах сметка колко много ми липсват.

— И защо ги напусна?

Оуин повдигна рамене.

— Момчешки глупости. Баща ми имаше един помощник, магьосник от севера, казваше се Патрус. Живя известно време при нас. Той беше първият ми учител. След това известно време учих в Звезден пристан и тогава си дадох сметка, че не е бил кой знае колко силен магьосник, но пък е бил много умен. Разбираше от доста неща. Мисля, че и аз искам да съм като него — да опозная и разбера света.

Горат помълча известно време, после рече:

— Струва ми се, че всички ще сме много по-добре, ако започнем да разбираме света и престанем да жадуваме за власт. — Той погледна към гаснещата светлина. — Хайде, време е.

Бяха решили да изчакат до смрачаване, преди да се опитат да заобиколят крепостта. Навсякъде се виждаха моределски воини и хора-ренегати. В началото смятаха, че са излезли да ги търсят, но постепенно взеха да осъзнават, че това не е организирано издирване, а по-скоро мащабна мобилизация на силите.

Горат преведе Оуин през няколко затлачени от сняг дерета, след това се спуснаха по един склон, отвъд който, на юг, се простираше равнина.

— Това е Сар-Сарготската низина — обясни Горат. — Според легендите точно тук валхеру свиквали своя съвет. Драконите се подреждали в широки кръгове, а ездачите им се сбирали около огньовете.

Оуин видя море от шатри и в центъра един голям павилион, пред който бе забит щандарт: приклекнал за скок леопард върху ален фон.

— Как ще заобиколим лагера?

— Няма да го заобикаляме — отвърна Горат и го поведе право към центъра. — Може да не открием тук приятели, но се съмнявам, че ще намерим и врагове.

Неколцина моредели ги изпроводиха с погледи, докато пресичаха лагера. На пръв поглед не им обърнаха особено внимание, но един от тях скочи и изтича напред. Когато наближиха павилиона, вече ги чакаха.

— Приветствия, Горат. Не ти ли допадна тъмницата на Сар-Саргот? — заговори ги висока напета моределка. Имаше изчистени, благородни черти, беше стройна, с червеникава коса, свита на топка и после спусната на раменете. Също както мъжете от племето й, и тя носеше ризница, но дори с нея изглеждаше забележително красива. Оуин я гледаше зяпнал от почуда. Макар и от чужда раса и странна, тя все пак го привличаше с нещо неуловимо. Моределката отстъпи встрани и им даде знак да влязат. Посочи им мястото в ъгъла, край горящия огън. — Нахранете се и си отдъхнете. Смятах, че Делекан вече ви е видял сметката. Трябва да призная, че с бягството си му причинихте известни неприятности.

— И това, изглежда, ти харесва, Лиалан.

— Горат, държа сегашното си положение на издигането на моя съпруг. Но бракът ни няма нищо общо с някакви чувства. Той беше сделка между могъщи племена, с цел да бъдат укротени инак враждуващи кланове и да се избегне излишното проливане на кръв… поне за известно време. Нищо повече.

— Защо да си играем на гатанки, Лиалан? Ти не по-зле от мен знаеш, че плановете на Делекан са истинско безумие, ала въпреки това открито го подкрепяш. Племето, над което властваш, е не по-малко могъщо от неговото, но в съвета гласът ти не струва нищо в сравнение с този на Нараб.

— Твърде дълго отсъства, Горат. Много неща се промениха за кратко време. В момента Нараб прави преглед на войниците си и е готов да се опълчи на Делекан. — Тя приклекна до Горат и взе къс варено месо от гърнето на огъня. Постави го между зъбите на Горат с жест, в който се долавяше съблазън, но Оуин не знаеше дали това не е просто тукашен обичай. — Нашият нов господар е недоволен от Нараб. По някакъв начин това е свързано със залавянето ти.

Горат прие подадената храна, после вдигна гърнето и предложи на Оуин.

— И защо съпругът ти ще е обезпокоен от залавянето ми? Предишния път направи всичко възможно да не избягам на юг.

Лиалан изгледа Горат за миг, преди да отговори:

— Ти си прочут и прославен воин, Горат, и храбростта ти не подлежи на съмнение, също както и грижите, които полагаш за своя клан, но понякога си много наивен.

— Сега пък ме обиждаш — отвърна той и присви очи.

— Не го приемай за обида. В тези дни на цинизъм и безчестие прямотата ти по-скоро заслужава уважение — тя вдигна ръка, разкопча каишките и си свали нагръдника. Отдолу носеше тънка риза без ръкави. Имаше дълга шия и изящно оформени ръце, но въпреки това в тялото й се криеше сила. Движенията й намекваха за пъргавина, мускулите на раменете и врата й бяха добре оформени. Беше опасна жена, според представите на всички раси.

— Какво искаш да кажеш, Лиалан?

— Искам да кажа, че си бил избран за своята роля. Ти си идеалният главатар на клан за тази задача.

— Тоест, позволили са ми да избягам, така ли?

— Кой според теб уреди бягството ти от Сар-Саргот? — Тя помълча, после добави: — Аз го направих. Също както когато пратих воините на Делекан да претърсват снежните равнини, докато племето на Обкар прехвърляше планините близо до Небесното езеро. Ако успеят да избегнат срещи с еледелите и джуджетата от Каменната планина, ще се приберат безпрепятствено у дома в Зелено сърце.

— Защо? — попита Горат.

— За да създавам работа на Делекан — отвърна Лиалан. — Той си има своя програма, аз — моя. За мен е по-изгодно да забавя колкото се може повече нашествието срещу Кралството. Заради дрязгите му с Нараб ще спечеля още един месец. Набият ли на кол главата на непокорника, ще е нужен поне още месец, за да може Делекан да подчини на волята си всички главатари на кланове. Делекан иска да започне войната в началото на пролетта, аз предпочитам това да е по-късно.

— Ти ли ни помогна да избягаме? — попита Оуин.

— Този път ли? Не. Нямаше да имам никаква изгода от бягството ви. Каквото и да сте направили, постигнали сте го със собствени сили.

— Не — поклати глава Оуин. — Някой ни отвори вратите.

— Не бих се учудила, ако е бил Нараб. От него може да се очаква всичко. Защо да не ви освободи, щом Делекан се държи така с него, задето ви е заловил?

— Ще ни помогнеш ли сега? — попита Горат.

— Ще го направя, но като инвестиция в бъдещето на Северните земи. Ако те убия или те предам на мъжа ми, няма да спечеля нищо. Но ако те пусна, може по-нататък да ми бъдеш полезен. Имам верни агенти навсякъде из Северните земи и ще пратя вест да ти оказват помощ, докато се придвижваш на юг.

— А аз пък ще ти помогна с каквото мога — ако някога се наложи — обеща Горат.

Тя се засмя, разкривайки два реда идеални зъби.

— Починете си, а аз ще наредя да ви приготвят коне. Тръгнете на запад, но избягвайте пътищата. Най-добрият маршрут е през Скосения проход, южно от Сар-Исбандия. Но заобиколете село Харлик — там е лагерът на Мороулф, а той те познава добре.

Тя се протегна и Оуин отново остана поразен от изящните й форми.

— Изчакайте до утре, тогава сигурно суматохата в града ще се уталожи. Нараб е събрал целия си клан, а Делекан без съмнение ще поиска от Шестимата да стоварят цялата си мощ върху него. Скоро борбата за власт ще приключи.

— Кои са тези шестима магьосници? — попита Горат. Лиалан снижи глас до шепот, сякаш някой можеше да ги подслушва.

— Те го съветват, но правят и други неща. Нощем се събират, за да кроят планове. Единици са ги виждали, но никой не знае кои са всъщност. Те подшушнаха на Делекан да унищожи племето ти.

— Но защо? — попита Горат. — Никога не сме били негови съперници, дори когато му служехме с явна неохота.

— Защото сте малко на брой, но от много време се държите настрана. Когато баща ти умря, ти събра хората си и ги отведе в северните планини. Мъдро решение, но пробуди нечии подозрения. Отмъсти за кръвната обида, което и следваше да се очаква, но сред избитите имаше и роднини на Делекан. Той не можеше да игнорира действията ти, защото беше на показ, а и го подтикваше нуждата да си намери могъщи съюзници. Накратко, ти се оказа подходящ враг, а изтребването на племето ти щеше да е горчив и назидателен урок. Както и смъртта на Нараб.

— Шестимата ли го наредиха?

Лиалан сви рамене.

— Не зная, но не бих се изненадала, ако са говорили на мъжа ми срещу Нараб и Наго. С убийството на Наго ти направи услуга на Делекан. Той не смееше да се изправи срещу единия брат, докато другият е още жив. Двамата бяха най-могъщите заклинатели на нашата раса, а и кланът им не е от онези, на които да не обръщаш внимание.

— Откъде са се взели Шестимата? — попита Горат, докато дъвчеше замислено.

— Никой не знае. Не се знае дори към коя раса принадлежат. Те са Тъкачи на заклинания със сила, каквато никой от нас не познава. Някои подозират, че са пантатийци.

— Мурмандамус — прошепна Горат.

— Да — кимна Лиалан. — Същите, които служиха на Белязания.

— В Сар-Саргот ли живеят?

— Само когато съветват Делекан. В момента са при Мороулф в Харлик. Издирват бегълци от твоя клан, онези, които се опитват да намерят свободата си на юг от Зелено сърце.

— Толкова повече належащи причини да отнеса час по-скоро предупреждението на принц Арута — заяви Горат. — Щом не мога да си разчистя сам сметките с Делекан, ще помогна на онези, които имат тази сила.

— Бъди предпазлив — посъветва го Лиалан. — И да знаеш, развея ли знамето на Снежните леопарди над стените на Сар-Саргот, ти и оцелелите от твоето племе можете да се завърнете.

— Лиалан, не зная дали бих могъл да ти се доверя чак дотам — отвърна предпазливо Горат.

Тя се усмихна.

— Нека се страхуват само онези, които не мислят доброто на племето ми. Удари ли моят час, завръщай се в планините и между нас ще има мир. — Тя се надигна. — Почивайте си. Конете ще ви чакат преди изгрев-слънце. — Когато стигна вратата, спря и ги погледна през рамо. — Крий се добре и се движи бързо, Горат. Появиш ли се отново, преди да е свален Делекан, ще съм принудена да му отнеса главата ти като предложение за мир.

— Разбирам, Лиалан. Беше много щедра към едного, когото е сполетяла зла участ.

Тя излезе, а Горат се обърна към Оуин.

— Тя е права. Нуждаем се от почивка.

Оуин се изтегна до огъня, доволен, че най-после е свободен и сит. Имаше чувството, че едва е склопил очи, когато Горат го разтърси и му каза:

— Време е.

Оуин се надигна, загърна се с наметалото, излезе навън и се покатери несръчно на коня. Дори стражите да бяха любопитни кои са били гостите в павилиона на Лиалан, с нищо не го показаха.

Къщурката беше истинска развалина, но отпред имаше завързани десетина коня.

— Тук може да хапнем нещо — предложи Горат.

В кесията, която Оуин бе взел от тъмничаря, имаше само шепа дребни монети — кралски, квегански и кешийски сребърници, както и две-три скъпоценни камъчета.

— Какво е това място? — попита Оуин, докато слизаха от конете.

— Вие им казвате ханове. Вдигнал го е някой пришълец от земите на хората. Моят народ не строи подобни вертепи, но напоследък като че ли стана мода да ги посещават.

Влязоха в тясно и мрачно помещение, в което имаше двайсетина човеци и моредели. Зад дъската, изпълняваща роля на тезгях, бяха подредени бъчонки. Горат си проправи път с лакти и поръча на ханджията:

— Ейл и нещо за хапване.

Мъжът извади чиния със сирене и хляб, които се оказаха неочаквано вкусни за инак посредствената обстановка.

— Къде сме всъщност? — попита Оуин, докато се хранеха.

— Близо до град Сар-Исбандия. Вие, хората, го наричате Арменгар. В този район има доста градчета и селца — заради оживената търговия с Юга.

— Повечето от хората, които живеят в Кралството, смятат, че Зъберите на света разделят нашите две раси.

— Те са преграда за войната, но не и за търговията. През планината има десетки удобни проходи.

— Но те всички се пазят строго, Горат — произнесе един глас зад тях.

Горат се извъртя, стиснал дръжката на сабята.

— Извадиш ли я, си мъртъв — рече другият моредел. — Яж си сиренето и живей.

Горат не се усмихна, но чертите му се отпуснаха.

— Виждам, че все още си държиш главата на раменете, Имерлин.

— Което не е заслуга на Делекан — отвърна другият и им даде знак да се преместят на една малка маса в ъгъла. Оуин не пропусна да вземе чинията със сирене и халбата си.

Седнаха в дъното на претъпканото помещение и подхванаха разговор.

— Когато всичко това приключи — поде Имерлин, — Делекан ще се погрижи в реките да тече урина, а кокошките да снасят прах. Пий, докато още можеш, стари враже.

— Защо си тук, Имерлин? Казаха ми, че племето на Обкар е избягало.

— Повечето успяха, но неколцина останахме, с надежда да освободим своя главатар.

— Че той жив ли е? — попита шепнешком Горат.

Имерлин кимна.

— Жив е и е наблизо. Държат го в старите мини под разрушения град.

— Затворник? — Горат го погледна объркано. — Защо не са го убили?

— Защото Делекан не знае, че работи като роб в мините. Представил се е за някой си Окабун от Снежните леопарди на Лиалан.

— И ти се навърташ наблизо с надеждата да го освободиш?

Имерлин кимна.

— Не само аз. Но ни е нужна помощ. Ти съгласен ли си да ни помагаш?

— В замяна на какво?

— Път на юг. Както ти казах, проходите се охраняват строго, но аз мога да те прехвърля.

— Какво се иска от нас? — попита Горат.

— Да излезем навън.

Надигнаха се и неохотно се разделиха с топлината на хана. Отвън Имерлин каза:

— Открихме път за бягство от мините. Неохраняван.

— Тогава защо Обкар просто не излезе? — попита Оуин.

— Когато искам да чуя мнението ти, дребосък — изръмжа Имерлин, — ще те сритам.

— Хубаво де, и аз смятах да те попитам същото — намеси се Горат.

— Заради изпаренията, които задръстват горната част на тунелите. Останали са още от времето, когато човеците избягали от града. Възпламеними са при най-малката искра.

— Но ти имаш план — досети се Горат.

— Открихме маски, използвани навремето от хората — изработени са от кости и мембрана от драконови бели дробове. Те пропускат въздуха, но задържат смъртоносните пари.

— Значи ви трябва някой, който да влезе вътре и да занесе маска на Обкар — рече Оуин.

Високият моредел погледна втренчено младежа и продължи да разговаря с Горат.

— Да, трябва ни някой да отнесе маска на Обкар и да му помогне да избяга.

— Защо точно ние? — попита Горат. — Защо не някой член на твоя клан?

— Защото тук, в Северните земи, останахме само шепа съмишленици и войниците на Мороулф ни познават до един. Ти, от друга страна, макар и известен по име, си непознат по лице. Арданейците живееха дълги години отделно от останалите кланове.

— И какво предлагаш? — попита Горат.

— Иди при робовладелеца Венутриер. Той разправя, че е от Лан, малко градче в Кралството, но аз зная, че е квеганец. Кажи му, че искаш да продадеш момчето.

— Какво? — подскочи уплашено Оуин.

Горат вдигна ръка да го успокои.

— Продължавай.

— Венутриер е алчен като всички търгаши. Със сигурност ще се опита да те плени. Позволи му. Двама от хората му ще бъдат предупредени и ще ви позволят да слезете в мините, без да ви ровят из багажа. Обкар трябва да е в някоя част на западната галерия. Повече от това не знаем. Ако се съгласите и успеете да го измъкнете, ще се погрижим да продължите безпрепятствено на юг.

— Преди да отговоря какво сме решили, искам да ми кажеш — да си чувал нещо за Кулич?

— Да — кимна Имерлин. — Тя е недалеч оттук. В една къща близо до село Карн. Можеш да се срещнеш с нея, докато се спускаме на юг — ако това е желанието ти.

— Да, това е — отвърна Горат. — Искам да я видя.

— В такъв случай тръгвайте към входа на мината. Като ви спрат там, кажете на охраната, че искате да разговаряте с Венутриер. Аз ще взема конете и оръжията ви и ще ви чакам на едно място, което Обкар знае.

— На нас няма ли да ни го кажеш? — попита го Оуин.

— Ако не освободите Обкар, не е нужно да го знаете. Тогава ще разчитате единствено на себе си.

— Тръгвай, Оуин — рече Горат. — Чака ни доста път. И без да поглежда назад, се отправи към мината.

Венутриер беше огромен мъжага с търбух, пристегнат от масивен колан с катарама. Той огледа Оуин и попита:

— Къде го хвана тоя?

— Не съм — отвърна Горат. — Избягал от дома си в Кралството и дошъл тук с надежда да стане наемник. Не го биваше обаче да играе на зарове и бързо натрупа дългове.

— Мършав ми се вижда — отбеляза робовладелецът. — Хайде, тръгвайте с мен. — И без да изчака отговора на Горат, се запъти към входа на мината.

Когато влязоха, робовладелецът попита:

— А ти, войниче, кой си?

— Аз съм Горат от… балакарите. Родом съм от Зелено сърце.

— Значи не си тъдявашен? Хубаво. Такива като теб вършат добра работа.

Стражите свалиха копията и изведнъж Горат и Оуин бяха обкръжени от насочени остриета. — Приятелю, ако беше тукашен, щеше да знаеш, че не бива да ми се навираш в ръцете, ако не си водиш повечко дружки. Делекан иска да му доставим невъзможно голямо количество нефт за предстоящата кампания срещу Кралството и ми трябват работници. Отведете ги долу.

Точно както бе казал Имерлин, стражите подкараха Горат и Оуин към тунела за долното ниво на мината. Там ги отведоха в една празна галерия.

Един от тях се наведе към Горат и му прошепна:

— Чакайте тук.

Наложи се да стоят в почти непрогледен мрак.

— Не знаех, че ще ни държат на тъмно — оплака се Оуин.

— Това е заради опасността от газ в тунелите.

Скоро пазачът се върна, нарамил вързоп с вещи. Вътре намериха причудливи маски, направени така, че да покриват устата и носа. Извадиха и останалите вещи и се приготвиха за път.

Тунелът на запад се спускаше надолу. След известно време Горат спря.

— Какво има? — попита Оуин.

— Сега трябва да сме точно под стария град Сар-Исбандия.

Оуин не знаеше какво да каже. Горат отново тръгна напред. Скоро излязоха в просторна галерия, огласяна от шума на работещите роби. Един-единствен пазач крачеше лениво из грамадната галерия и надзираваше нещастниците, които пренасяха варели с гъст черен нефт.

Оуин почувства, че очите му се насълзяват.

— Сега разбирам защо са ни трябвали маските — рече задавено той.

— Така е — кимна Горат. — Сигурно останалите пазачи са в горната част на тунела, където въздухът по-свеж. Кой би могъл да избяга оттук?

— Никой, Горате — произнесе един глас зад него.

Двамата се извъртяха едновременно. Зад тях стоеше висок измършавял моредел с дълъг крив белег на лицето.

— Обкар! — възкликна Горат.

Моределът го огледа от главата до петите.

— В началото си помислих, че започвам да халюцинирам от изпаренията, но май не е така. Как попадна тук? Чух, че главата ти била набита на кол пред портите на Сар-Саргот.

Горат скръсти ръце на гърдите си.

— Не всички, които останаха в Северните земи, се подчиняват доброволно на Делекан. И не всички, които се бунтуват, умират. Някой ми помогна да избягам, както ще помогна сега на теб. Други пък умряха, за да бъда аз свободен.

— Имаш големи дългове за плащане.

— И толкова повече причини да сложа край на властта на Делекан, Обкаре! Ще го накарам да плати с кръв за дълговете ми.

— Повечето от сънародниците ми сега са в Зелено сърце, но ако развееш знаме срещу Делекан, да знаеш, че и ние ще се присъединим към вас.

Горат се засмя.

— Значи най-сетне ми прости заради белега, който ти оставих?

— Никога няма да ти простя — отвърна Обкар, но също се разсмя. — Все още смятам да те убия за това, но за момента сме съюзници.

Оуин извади маските.

— Къде е тунелът с изпаренията?

— Насам — поведе ги Обкар.

Стигнаха до едно място, където започнаха да се задъхват, и Обкар рече:

— Време е да сложим маските. На очите ви едва ли ще помогнат, но поне ще можете да дишате. Чака ни дълъг път, а накрая ще се наложи да плуваме в леденостудена вода. Тунелът е частично наводнен, заради един ръкав, който се свързва с река Исбанди.

Сложиха си маските и Оуин с изненада установи, че вършат добра работа. Изпаренията дразнеха очите му, но все пак можеше да вижда, макар и като мига често. Обкар едва не получи сърдечен удар, когато Оуин освети себе си и спътниците си с вълшебната светлина. Старият моредел се оправда:

— За миг си помислих, че си запалил факла и че всички ще изгорим.

Стигнаха наводнения тунел и навлязоха в леденостудена вода, която стигаше до коленете им. Нататък нивото й се покачваше и скоро вече стигаше до гърдите им. Обкар даде знак и се гмурна. Оуин и Горат последваха примера му. Почувстваха придръпване и миг след това се озоваха в подводно течение.

Оуин зарита с крака, но преди да протегне ръце напред почувства, че блъска с главата си камък. Изправи се и се озова над водата.

— Сега вече може да си свалите маските — каза Обкар.

— Хубаво — въздъхна Оуин. — Защото моята се откачи, докато бях под водата.

Горат издаде звук, който наподобяваше кикот.

— Остава ни да плуваме по-малко от миля — заяви Обкар.

Отново се плъзнаха по повърхността на подводната река. Оуин се боеше да не бъде завлечен на дъното от подгизналите си дрехи, но скоро му хвана цаката. Внезапно над тях се показаха звезди — бяха се озовали навън.

Малко по-надолу по течението се виждаха запалени факли. Някой ги повика от мрака.

— Това трябва да е Имерлин.

Помогнаха им да излязат от водата и ги отведоха при огъня, където им подадоха дебели наметала, докато дрехите им се сушаха.

— Някой да е вдигнал тревога? — попита Обкар.

— Поне засега не — отвърна непознат моредел. — Подкупили сме половината стража. Нищо чудно още дълго никой да не разбере, че сте избягали. Мнозина умират в мината и хвърлят телата им в реката.

— Ще тръгваме ли при Кулич? — попита Горат.

— Че тя жива ли е още? — учуди се Обкар.

— Да, и живее наблизо — отвърна Имерлин.

— Казаха ми, че ще мога да я видя по пътя на юг — рече Горат.

Обкар погледна въпросително Имерлин, който в отговор кимна.

— Обещанието си е обещание — заяви главатарят. — Време е да тръгвам с хората от моя клан, които останаха, за да ми помогнат. Имерлин ще те отведе при Кулич и после ще ти покаже пътя през планините.

— Избягвайте Харлик — посъветва ги Имерлин. — Там са Мороулф и Шестимата.

— Добре — кимна Обкар, който беше приключил с обличането. — Горате, стари враже, желая ти да се справиш успешно. Не позволявай на другиго, освен на мен, да ти отнеме живота.

— И ти се пази — отвърна в същия тон Горат, — за да мога някой ден да ти отсека главата.

След като си тръгнаха, Оуин подметна на Горат:

— Двамата говорите така, сякаш сте привързани един към друг.

— Разбира се — отвърна Горат, който дъвчеше един сух комат. — Приятелите винаги могат да те предадат, а старите врагове поне знаеш как ще постъпят.

— Никога не съм поглеждал на въпроса от тази страна.

— Странна раса са хората, а? — обади се Имерлин.

— Много странна — съгласи се Горат.

Колибата беше съвсем примитивна — четири стени от изгнили дъски, пристегнати с лико и захлупени от сламен покрив. Струйката дим от каменния комин бе единственият признак, че тук живее някой.

— Вътре ли е? — попита Горат.

— Сигурно — отвърна Имерлин.

Горат слезе от коня и Оуин последва примера му.

— Делекан я държи под наблюдение — заговори Имерлин. — Аз по-добре да се скрия. Повикам ли ви, тръгвайте веднага.

Горат кимна и отвори вратата.

Дори жената вътре да бе изненадана от неочакваната му поява, не го показа с нищо. Просто вдигна глава от ъгъла, където клечеше до огнището, и каза:

— Влизай и затвори вратата.

— Така ли посрещаш гостите, Кулич? Мъжът ти се е върнал.

Оуин зяпна от почуда.

Тя се надигна, гъвкава и яка, и макар дрехите й да бяха парцаливи, а косата й — мръсна и сплъстена, Оуин бе изненадан от приликата между нея и Лиалан. И двете излъчваха спотаена сила.

— Съпруг ли каза? — попита жената подигравателно, втренчила сините си очи в Горат. — И защо? Главатар на клан? С какво право? Вожд на племе? Вече не. Някога ти държеше всички тези титли, спечелени с храброст и достойнство, хитрост и сила. Целият арданейски клан се бе свил около теб като спящ дракон и очакваше една твоя дума, за да скочи и да се изправи срещу всеки, който дръзне да ни нападне. Къде е този дракон сега?

— Няма го. Разпиля се на север, зад Зъберите на света.

— В такъв случай, Горате, не се наричай повече нито главатар на клана, нито мой съпруг. Ти изгуби правото да носиш тези титли, откакто даде заповед да отстъпим от Сетанон и не се вслуша в мъдрия ми съвет.

— Мъдър съвет ли, стара вещице? Ти искаше от мен да безчинствам и убивам. Все още ли вярваш в измислицата за Мурмандамус? Не научи ли нищичко от жертвите, които дадохме при Арменгар и Сетанон? Двама синове изгубих там. Единият от тях бе наш син.

— Какво искаш от мен, старче? — попита го жената.

— Да сложим край на това безумие. Ще ми помогнеш ли?

— Как — като умра и набият главата ми на кол пред Сар-Саргот?

— Делекан трябва да бъде спрян.

— Защо? Каква съдба си избрал за народа ни, Горате? Нима искаш пак да склоним глави до земята? Да станем васали на една еледелска кралица, както някога бяхме на валхеру? Ние сме свободни! Или може би долавяш зова на Завръщането?

— Не! — извика Горат с блеснали от гняв очи. — Но чух и научих много неща. — Той посочи Оуин. — Не всички човеци са наши врагове.

— Така е — съгласи се Кулич. — Някои от тях са готови да ни служат за злато.

— Искам да кажа, че има и такива, които могат да живеят с нас в мир, като наши съседи.

— В мир? — повтори жената и се изсмя презрително. — Кога си чул някой моредел да говори за мир? Говориш като някой, който се е върнал от Елвандар. Онези, които някога бяха като неукротими бикове, сега повече приличат на впрегнати покорни волове, роби на кралицата.

— Не е истина, жено. Гламределите се присъединиха към еледелите, но не като роби, а като равни съюзници.

— Тези безумци! — кресна жената. — Ако го мислиш за вярно, по-добре си върви. Добре ми е и без теб. Това е моят дом, все някога ще намеря някой, който да оцени способностите ми. Той ще е войник и аз ще го науча как да се издигне и да вземе властта в ръцете си. Ще Имам и други синове, синове, които ще живеят.

Горат въздъхна.

— Страхувах се, че точно това ще е отговорът ти.

— Тогава защо дойде тук? Едва ли за да подпалваш искрата на отдавна угасналата ни обич.

— Не… Имам нужда от помощта ти. За последен път. После обещавам да напусна живота ти — по един или друг начин.

— Добре, ще те изслушам, заради децата, които имахме — отвърна тя и Горат я погледна учудено.

— Къде е сега армията на Делекан?

Кулич погледна през замръзналия прозорец.

— Скупчени са на границата с Кралството. Знамената на криедските, даргеласките и ойрдуските кланове се държат в резерв близо до Раглам. Чух, че войските на Лиалан и Нараб ще потеглят скоро.

Горат се засмя.

— Нараб се обърна срещу господаря си, като побесняло куче.

— Въпреки това по границата има достатъчно отряди, че да затруднят прехвърлянето ви.

— Знаем един таен път.

— Тогава защо си дошъл при мен?

— Заради знанията ти, вещице. Какво ти е известно за Шестимата?

— Веднъж се опитах да науча повече за тях от кристалното кълбо, но изпаднах в несвяст и съм лежала безпомощна няколко дни. Зная само, че изкуството им надминава всички мои представи. Те вероятно са най-силното оръжие на Делекан от всички средства, които притежава. Чудя се обаче защо си мисли, че ги контролира.

Имерлин се провикна отвън.

— Трябва да тръгваме.

— Вървете — каза магьосницата. — Мисля, че никога вече няма да се видим, но това не ме натъжава. Твърде много болка сме преживели заедно. Това ще е последният ни разговор като мъж и жена. Излезеш ли през тази врата, с брака ни е свършено. Но едно знай — каквото и да те чака, желая ти успех.

— Аз също — отвърна тихо Горат. — Пази се, жено.

— И ти, съпруже.

Горат излезе и когато хлопна вратата, с която затваряше страница от живота си, на лицето му се изписа колебание. Въпреки това се метна на коня и го пришпори.

— Трябва да прекосим прохода преди залез-слънце — заговори Имерлин. — Нашите хора сред часовоите са от дневната смяна.

Горат не отвърна нищо, потънал в мисли, а Оуин можеше само да се моли, че ще имат късмет и скоро пак ще бъдат в Кралството.