Измяната

Глава 1Среща

Огънят пукаше.

Оуин Белефот седеше сам в нощта, загледан в пламъците и погълнат от собственото си нещастие. Най-малкият син на барона на Тимонс беше далеч от дома, но не би имал нищо против да е още по-далече. Младичкото му лице бе угрижено.

Нощта бе студена, а храната — недостатъчна, особено след като току-що бе напуснал изобилието, което предлагаше домът на леля му в град Ябон. Бяха го приютили, без да знаят за скарването с баща му, бяха го обгърнали с топлина и уют, каквито не беше изпитвал от доста време. Бяха пробудили в него забравени спомени: вечер пред семейното огнище, в компанията на братята и сестрите му, спокойните разговори с майка му, но и вечните скандали с баща му.

— Татко — прошепна Оуин.

Бяха изминали по-малко от две години от онази страховита разпра с баща му, след която той се бе отправил на път за Звезден пристан — острова на магьосниците, разположен в южните покрайнини на Кралството. Тогава баща му категорично забрани да се занимава с това, което бе избрал за свое поприще в живота — да изучава магия. Настояваше Оуин да стане свещеник в някой от уважаваните ордени. В края на краищата те също се занимаваха с магьосничество, посочи тогава баща му.

Оуин въздъхна и се загърна по-плътно в наметалото. В него все още живееше надеждата някой ден да се завърне в родния дом, но като прочут магьосник, може би известен дори колкото легендарния Пъг, основателя на Академията в Звезден пристан. Но се оказа, че не е бил подготвен за усилията, които се изискваха по време на обучението. Не му се понрави и неспокойната атмосфера на онова място, разделените на групи ученици, които злословеха срещу един или друг наставник, опитите изучаването на магьосническото изкуство да се превърне във вероучение. Той си даваше сметка, че в най-добрия случай е станал посредствен магьосник и че никога няма да постигне нещо повече, защото колкото и усилия да полагаше, липсата на талант си оставаше непреодолима пречка.

След по-малко от година обучение Оуин напусна Звезден пристан, като призна пред себе си, че е направил грешка. Да признае същото пред баща си щеше да е много по-трудна задача — тъкмо по тази причина реши първо да посети роднините си в Ябон, а след това да събере кураж и да се отправи на изток за среща със своя строг родител.

Леко изшумоляване в храстите накара Оуин да сграбчи масивния си дървен жезъл и да скочи. Нямаше почти никакви умения с оръжията, тъй като бе пренебрегвал тази част от образованието си като дете, но затова пък разполагаше с достатъчно познания и можеше да се защити с жезъла.

— Кой е там? — викна той.

От тъмнината долетя глас:

— Здрасти там, край огъня. Излизаме.

Оуин се поотпусна, тъй като ако бяха разбойници, едва ли щяха да го предупреждават за появата си. Освен това си даваше сметка, че не е кой знае колко примамлива плячка, тъй като от известно време бе заприличал на дрипав просяк. Ала въпреки това нямаше нищо лошо да е предпазлив.

От мрака изплуваха две фигури, едната горе-долу колкото Оуин, другата с глава по-висока. Двамата бяха облечени с дебели наметала. По-дребният куцукаше забележимо.

Куцащият хвърли поглед през рамо, сякаш се опасяваше, че могат да ги преследват, и попита:

— Ти кой си?

— Аз ли? — отвърна Оуин. — А вие кои сте?

По-дребният отметна качулката си и рече:

— Локлир. Скуайър в двора на принц Арута.

Оуин кимна.

— Аз пък съм Оуин, син на барон Белефот.

— От Тимонс, зная, познавам баща ти — рече Локлир. Приклекна до огъня и протегна длани към пламъците. После погледна Оуин и каза:

— Доста си далеч от дома, приятелю.

— Бях на гости на леля ми в Ябон — отвърна русокосият младеж. — А сега съм тръгнал за дома.

— Дълъг път те чака — подметна загърнатата фигура.

— Ще се спусна до Крондор и ще потърся някой керван за Саладор. Оттам пък ще хвана кораб за Тимонс.

— Е, нищо лошо няма да вървим заедно поне до Ламут — каза Локлир и се отпусна изнурено на земята. Наметалото му се разтвори и Оуин забеляза по дрехите му кървави петна.

— Ти си ранен!

— Нищо сериозно — успокои го Локлир.

— Какво се е случило?

— Нападнаха ни на няколко мили северно оттук — обясни Локлир.

Оуин почна да рови в торбата си.

— Имам тук нещичко, подходящо за рани. Свали си жакета.

Локлир смъкна наметалото и жакета, а през това време Оуин извади от торбата превръзки и някакъв мехлем.

— Леля ми настоя да ги взема за всеки случай. Стори ми се глупаво, но ето, че не било тъй.

Локлир понесе стоически усилията на момчето да му промие раната — очевидно от удар със сабя в ребрата, — но потръпна, когато му слагаха мехлема. Докато го превързваше, Оуин подметна:

— Приятелят ти май не е от приказливите?

— Не съм му приятел — отвърна Горат и показа окованите си китки. — Аз съм негов пленник.

Оуин се опита да разгледа скритото под сянката на качулката лице и попита Локлир:

— Какво е направил?

— Нищо, освен че се е родил от неподходящата страна на планината — обясни Локлир.

Горат си свали качулката и дари Оуин с любезна усмивка.

— Резци Божии! — възкликна Оуин. — Ами че той е от Братята на Тъмната пътека!

— Моредел — поправи го Горат с нотка на иронична горчивина. — Тъмен елф, на вашия език. Поне така биха твърдели нашите братовчеди в Елвандар. Вие хората знаете много малко.

— Тъй като в момента не бързаме за никъде — подметна нехайно Локлир, — защо не вземеш да ни просветиш?

Горат изгледа младия скуайър, сякаш се опитваше да прецени нещо, след това потъна в кратко мълчание.

— В жилите на тези, които вие наричате „елфи“ — заговори той, — и на моите сънародници, тече една и съща кръв, но ние живеем различен живот. Ние сме първата смъртна раса след Великите дракони и древните.

Оуин погледна Горат с любопитство, но Локлир само скръцна със зъби и рече:

— Хайде, младежо, привършвай с превръзката.

— Кои са тези древни? — попита шепнешком Оуин.

— Властелините на драконите — отвърна Локлир.

— Валхеру, господарите на силата — добави Горат. — Когато напуснали този свят, те оставили съдбата ни в нашите собствени ръце и ни обявили за свободни същества.

— Чувал съм тази история — промърмори Локлир.

— Това е нещо повече от история, човече, защото съгласно нея този свят е завещан на моя народ. А после сте се появили вие, човеците, както и джуджетата и другите. Този свят бе наш свят, а вие ни го отнехте.

— Не съм студент по вероучение — поде Локлир, — а и познанията ми по история са доста оскъдни, но струва ми се, че каквато и да е причината за появата ни на този свят, ние сме тук и няма къде другаде да идем. Така че, щом вашите роднини, елфите, са преглътнали този факт и дори извличат полза от него, защо да не го направите и вие?

Горат втренчи поглед в младия скуайър, но не отговори. След това се надигна и тръгна бавно и решително към него.

Оуин тъкмо бе приключил с превръзките и отхвръкна настрана, когато Локлир го избута, опитвайки се да се изправи и да извади сабя срещу приближаващия се Горат.

Но вместо да се нахвърли върху Локлир, тъмният елф се метна над главата му, размахвайки веригата, с която му бяха оковани ръцете. Звън на стомана накара Локлир да се дръпне встрани и в същия миг отекна викът на Горат:

— Убиец в лагера! — После Горат срита Оуин и му кресна: — Не ми се мотай в краката!

Оуин не знаеше откъде се е взел този убиец, допреди миг край огъня бяха само тримата и си говореха спокойно, а ето че сега Горат бе вкопчен в схватка на живот и смърт с друго същество от своята раса.

Двамата се счепкаха под трепкащата светлина на огъня, лицата им бяха изкривени от гняв и омраза. Горат бе успял да избие сабята от ръката на другия моредел, а когато непознатият тъмен елф се опита да измъкне кинжала си, се промуши зад него и усука веригите си около врата му. Достатъчно бе само да напъне мишци и очите на среднощния нападател изхвръкнаха.

— Не се бори с мен, Хасет — прецеди през стиснати зъби Горат. — Ще го направя бързо, заради старата ни дружба. — При тези думи Горат дръпна рязко ръце и вратът на другия се прекърши, а тялото му увисна.

Горат го положи на земята и каза спокойно:

— Нека Богинята на Мрака се смили над теб.

Локлир се изправи и възкликна:

— Мислех, че сме им се измъкнали.

— Аз пък знаех, че не сме — отвърна Горат.

— А защо не ме предупреди? — попита Локлир, докато нахлузваше жакета върху току-що превързаната си рана.

— Все някога трябваше да се изправим срещу него — рече Горат, докато се връщаше на предишното си място. — Можехме да го направим сега, или след няколко дни, когато щеше да си много по-изтощен от загубата на кръв и недояждане. — Горат погледна към мрака, откъдето се бе появил убиецът. — Ако не беше дошъл сам, щеше да отнесеш на принца трупа ми.

— Виждам, че не се отказваш лесно, моредел. И по-добре стана, след всички усилия, които положих, за да ти спася кожата. Този последният ли е?

— Почти със сигурност не — отвърна тъмният елф. — Но е последният от този отряд. Ще дойдат още. — Той огледа гората. — Други може да има пред нас.

Локлир пъхна ръка в малката кесия на пояса си и извади ключ.

— В такъв случай най-добре да ти сваля веригите.

Докато отключваше оковите на ръцете му, Горат го наблюдаваше равнодушно.

— Вземи сабята на убиеца.

— Дали да не го погребем? — предложи Оуин.

— Това не е по нашия обичай — каза Горат. — Тялото му не е нищо повече от тленна обвивка. Нека нахрани мършоядите, да се върне в земята, да натори растенията и да обнови света. Духът му вече е поел своя път през тъмнината и с милостта на Богинята на Мрака може би ще стигне до Благословените острови. — Горат погледна на север, сякаш диреше някакъв знак в нощта. — Той беше мой роднина, макар и да не го обичах. Но в моя народ кръвното родство се цени високо. Преследваше ме, защото бях низвергнат и обявен за предател на своята раса. — Той погледна към Локлир. — Сега с теб имаме обща кауза, човеко. Щом съм решил да доведа докрай замисленото, заради което бях прокуден от собствения си народ, значи трябва да оцелея. Двамата с теб сме обречени да си помагаме. — Горат взе сабята на Хасет. — Не го заравяй, само го изтикай настрани — рече той на Оуин. — До заранта гледката ще е доста неприятна.

Оуин, изглежда, не гореше от желание да докосва трупа, но премълча, наведе се и хвана моредела за китките. Трупът се оказа изненадващо тежък. Докато младежът го влачеше настрани от огъня, Горат каза:

— И виж къде си е хвърлил торбата. Трябва да е някъде наблизо. Може вътре да има нещо за ядене.

Оуин кимна. Питаше се що за странна прищявка на съдбата го е докарала дотам да влачи труп през тъмната гора и да тършува из вещите му.

Утрото ги завари да си пробиват път през горските шубраци — успоредно на пътя, но на достатъчно разстояние от него, за да не бъдат забелязани.

— Не виждам какво ни пречи да се върнем в Ябон и да вземем коне — мърмореше Оуин.

— Откакто напуснахме Тир-Сог, ни нападнаха три пъти — отвърна Локлир. — Ако има още врагове, предпочитам да не им се навирам сам в ръцете. Освен това не е изключено, докато вървим към Ламут, да открием някое селце, откъдето да вземем коне.

— И с какво ще платим за тях? — тросна се Оуин. — Нали сам каза, че при схватката, в която са те ранили, конете ви избягали в гората с всичките ви вещи. Предполагам, това включва и парите. Аз поне със сигурност нямам достатъчно средства, за да купя три коня.

Локлир се засмя.

— Аз пък не съм напълно лишен от ресурси.

— Можем просто да ги отнемем със сила — предложи Горат.

— И това е възможно — съгласи се Локлир. — Само че аз не нося никакви документи, които да удостоверяват високото ми положение при двора, нито че изпълнявам служебните си задължения. А това може да ни създаде неприятности с местната власт. Едва ли ще сме в безопасност от главорезите, ако ни тикнат в някой селски затвор.

Оуин млъкна. Бяха тръгнали още преди зазоряване и той вече се задъхваше от умора.

— Защо не спрем да починем? — предложи той след малко.

— В никакъв случай — поклати глава Горат и гласът му утихна до шепот. — Чуйте.

Тримата се смълчаха. Оуин пръв наруши тишината.

— Какво има? Нищо не чувам!

— Точно в това е въпросът — рече Горат. — Птиците по дърветата пред нас спряха да пеят.

— Засада? — попита Локлир.

— Най-вероятно — отвърна Горат и извади сабята на убития си роднина.

— Раната ме боли, но мога да се бия — заяви Локлир и се обърна към Оуин. — Ами ти?

Оуин вдигна дървения си жезъл. Беше издялан от дъбов клон, със заострен метален наконечник.

— Ако се наложи, ще се развъртя с тази пущина. Владея и някои заклинания.

— Можеш ли да ги накараш да изчезнат?

— Не — отвърна Оуин. — Това не го мога.

— Жалко — рече Локлир. — В такъв случай гледай да не ни се пречкаш.

Продължиха да напредват предпазливо и когато приближиха мястото, посочено от Горат, Локлир различи между дърветата тъмна фигура. Човекът или моределът — това Локлир не можа да определи — се размърда леко, но и това бе достатъчно да издаде позицията си. Локлир никога нямаше да го забележи, ако бе останал неподвижен.

Горат махна на Локлир и Оуин да заобиколят отдясно и да излязат в тил на противника. След като не знаеха какви са силите срещу тях, оставаше им да се уповават само на предимството на изненадата.

Горат се прокрадваше през гората като призрак, безшумен и почти невидим. Локлир даде знак на Оуин да го следва отзад и вдясно, за да знае къде е, когато се изправят срещу неприятеля.

Когато наближиха, дочуха шепот, но Локлир знаеше, че дебнещи елфи никога не биха произнесли и думичка. Въпросът сега беше дали това са обикновени разбойници, или агенти, пратени да спрат Горат по пътя.

Ръмжене малко встрани от тях им подсказа, че Горат вече е забелязал противника. Последва вик и Локлир и Оуин се втурнаха напред.

Видяха четирима мъже. Един от тях вече издъхваше. Останалите трима бяха заели позиция в отсрещния край на полянката, между два реда дървета — идеално място за засада. Локлир долови някакъв странен повей зад гърба си и нещо профуча покрай него, сякаш някой бе изстрелял стрела, но освен усещането за движение не забеляза нищо друго.

Един от тримата дебнещи в засада извика уплашено и вдигна ръце към очите си.

— Нищо не виждам! — изрева той, завладян от панически ужас. — Ослепях!

Локлир реши, че Оуин се е намесил в подходящия момент, и мислено благодари на Богинята на късмета, че момчето е понаучило това-онова.

Горат вече си разменяше удари с единия от мъжете и Локлир избра другия. Внезапно разпозна облеклата им и извика:

— Квеганци!

Мъжете носеха къси туники, гамаши и кожени сандали. Противникът на Локлир бе завързал на главата си червена кърпа, а на увесения през рамото му ремък висеше ножницата на рапирата му. Самата тя в момента свистеше във въздуха пред очите на младия скуайър.

Той парира удара и от сблъсъка раната му пламна. Стиснал зъби, за да преодолее болката, Локлир премина в атака и пиратът отстъпи. Сподавен вик му подсказа, че Горат е провалил противника си.

Невидимата стрела отново профуча край него и квеганецът потрепна и вдигна ръце, сякаш да закрие очите си. Локлир не се поколеба и веднага го промуши.

Горат доуби и последния пират и изведнъж в гората се възцари тишина.

Локлир се намръщи от парещата болка в раната, но за щастие този път нямаше допълнителни поражения. Прибра сабята си в ножницата и промърмори:

— Проклет да съм!

— Ранен ли си? — попита Оуин.

— Не — отвърна Локлир.

— Тогава какво те мъчи?

Локлир огледа полянката.

— Тези тук, това ме мъчи. Някой е пратил вест, че идваме.

— Но как? — учуди се Оуин.

— Това са квегански пирати — каза Локлир. — Виж им оръжията.

— Не бих познал квеганец дори да се препъна в него — призна Оуин. — Но съм готов да ти повярвам.

— Пиратите не дебнат ли плячката си в морето? — попита Горат.

— Така правят — кимна Локлир. — Освен ако някой не им плати да завардят пътя и да причакат трима пътници. — Той коленичи до един от убитите пирати и продължи: — Погледнете ръцете му. Има мазоли от корабните въжета. Но най-сигурният довод са рапирите. — Той почна да претърсва мъртвия. — Дирете нещо, което да прилича на писмо.

Всичко, което намериха обаче, бяха няколко златни монети, два кинжала и четири рапири. Никакви бележки, нищо, което да ги насочи към онези, които бяха наели пиратите.

— Не сме чак толкова близо до Илит, че цяла група пирати да се е промъкнала далеч на север за краткото време, откакто напуснахме Ябон.

— Някой трябва да е пратил вест на юг още щом напуснах Северните земи — отбеляза замислено Горат.

— Но как? — дивеше се Оуин. — Нали ми казахте, че сте прекарали само няколко дни в Тир-Сог и че сте тръгнали оттам едва вчера.

— Странен въпрос за студент по магьосничество — подсмихна се Горат.

— Ох! — Оуин се изчерви.

— И вие ли имате Тъкачи на заклинания, които могат да правят подобни неща? — учуди се Локлир.

— Не точно такива, които при еледелите — или онези, които наричате „елфи“ — са известни като Тъкачи на заклинания. Но също разполагаме със собствени майстори на магията. Освен това мнозина твои сънародници са готови да продават уменията си за пари.

— Не съм присъствал на подобно нещо, но съм чувал за един талант, наричан „мислена реч“, който позволява на заклинателите да разговарят помежду си на огромни разстояния. Съществува още едно умение, известно като „съновна реч“. И в двата случая…

— Някой много държи да ти види сметката, а? — прекъсна Локлир момчето, втренчил поглед в Горат.

— Делекан — отвърна Горат. — Напоследък привличаше около себе си всички, които притежават подобни таланти. Знам какви са целите му, но не и същината на плана му. Боя се, че шансовете ни значително намаляват, щом срещу нас се използват и заклинания.

— Напълно те разбирам — съгласи се Локлир. — Имал съм вземане-даване с хора, владеещи заклинания не по вкуса ми. Той погледна Оуин и добави: — Номерът със заслепяването си го биваше, момко.

— Помислих си, че може да ви е от полза — отвърна смутено Оуин. — Знам няколко подобни номера, но нищо, с което да надвия и най-слабия враг. Все пак ще гледам да съм ви от полза, когато мога.

— Не се съмнявам — отвърна засмяно Локлир. — Да тръгваме за Ламут.

Ламут запречваше южния път, и то по такъв начин, че всеки тръгнал от Ябон за Илит трябваше да мине през портите му или да рискува със стръмните и опасни склонове от двете му страни.

Градът се беше разраснал бързо и във всички посоки, оставяйки във вътрешността старите и безполезни крепостни стени, а някои от къщите бяха толкова високи, че биха позволили на потенциалните нападатели да се покатерят на покривите им и оттам да прехвърлят стените.

Наближаваше залез-слънце и тримата пътници бяха уморени и изгладнели.

— Утре ще се представим на граф Касуми.

— Защо не сега? — попита Оуин. — Добре ще ми дойде топла храна и чисто легло.

— Защото гарнизонът е там горе — отвърна Локлир и посочи крепостта на един далечен хълм. — Което означава още два часа път, докато до първата евтина странноприемница има само пет минути. — Той кимна към портата.

— Твоите сънародници няма ли да се възпротивят при появата ми? — попита Горат.

— Ще го направят само ако заподозрат истинската ти принадлежност. Но сметнат ли те за елф от Елвандар, няма да ти обърнат кой знае какво внимание. Хайде, тръгвай. Имаме достатъчно злато, благодарение на пиратите, да прекараме времето до сутринта в относителен комфорт. Утре ще се представим на графа и ще поискаме да ни осигури безпрепятствено придвижване до Крондор.

Влязоха в града под бдителните погледи на часовоите. Сред видимо скучаещите войници се открояваше един, който бе по-нисък, но се държеше много по-наперено от всички. Локлир се усмихна и кимна на стражите, но не спря да говори с тях. На кратко разстояние след портите имаше странноприемница с окачено пред вратата боядисано в яркосиньо колело от каруца.

— Ето там — посочи Локлир.

Вътре имаше доста посетители, но помещението не беше препълнено. Тримата заеха една маса до стената в дъното. Веднага щом седнаха, към тях се приближи млада напета ханджийка, попита ги какво ще желаят и отиде да изпълни поръчката. Локлир забеляза, че някакъв тип от другия край на помещението ги гледа.

Изминаха няколко секунди, преди да си даде сметка, че мъжът отсреща е джудже. То стана и тръгна към тях. Лицето му бе разсечено от дълъг белег, който минаваше през лявото му око. Джуджето спря пред тях и каза:

— Локи, ти май не ме позна?

Локлир си даде сметка, че последния път, когато бе срещал джуджето, лицето му още не беше разкрасено по този начин.

— Дубал! — възкликна той. — Без превръзката на окото не те познах веднага!

Джуджето заобиколи масата и седна до Оуин и срещу Горат.

— Този белег ми е от една битка с неговата рода. — Той посочи Горат. — По-скоро ще стана майка на дракон, отколкото да го крия от хората.

— Дубал ме намери в едно мазе, където се бях спотаил след битката за Сетанон — обясни Локлир.

— В компанията на една доста засукана мома — засмя се джуджето.

— Беше случайна среща. — Локлир сви рамене.

— Я кажи сега, какво дири тук един скуайър от двора на принца, при това в компанията на моределски вожд? — Джуджето говореше тихо, но Оуин се огледа подозрително, сякаш някой можеше да ги чуе.

— Познаваш ли ме? — Горат почти подскочи.

— Достатъчно добре познавам твоя народ, защото сте ни кръвни врагове, за да разбера какъв си по ризницата. Не всеки човек би го забелязал, но ние, от Сивите кули, си имаме стара вражда с вас и не бихме ви сбъркали с някое отроче на Елвандар. Ако не беше в компанията на тия хора, досега да съм ти видял сметката.

Локлир вдигна ръка.

— Ще го сметна за любезна и лична услуга, също както и принц Арута, ако продължаваш да се преструваш, че тази личност тук е елф.

— Мисля, че ще мога да се справя. Но бих искал да отскочите до Сивите кули и да ми разкажете какво се крие зад този маскарад.

— Ще го направя, стига да мога — отвърна Локлир. — Кажи ми сега какво те води в Ламут?

— Имаше срутване в една от мините ни. Някои от нас останаха от тази страна на Сивите кули и аз слязох до града да купя продукти. Утре сутрин ще наема каручка и потеглям обратно нагоре. Но тази вечер ми остана свободна и реших да поседя в кръчмата и да си побъбря с някои от цураните в Ламут. През войната се бих срещу тях, а като ги опознах по-после отблизо, оказаха се юначни мъже. — Той посочи към тезгяха. — Онзи, високият… — Локи се разсмя, чул джуджето да нарича някого „висок“, — е Сумани, собственикът. Пълен е с истории за времето, когато е служил на цуранския свят, и да ме заплюят в лицето, ако повечето от тях не са самата истина!

Локлир прихна.

— Дубал, всички знаят, че цураните ги бива да разправят небивалици.

— Може и тъй да е, но човек никога не знае. Бил съм се с големите буболечки чо-джа, но някои от другите същества, за които разправя, направи ти вземат акъла.

Появи се ханджийката с храна и ейл и всички залапаха лакомо.

— А сега — рече по някое време Дубал, — разправи ми за вас. Какво ви води насам?

— Всяко нещо с времето си — отвърна уклончиво Локлир. — Вместо това ще те попитам: да си виждал квеганци да се навъртат тъдява?

— Чух да се говори, че преди два дни трима-четирима обикаляли наоколо — рече Дубал. — Не са ли малко далеч от дома?

— Има нещо такова — отбеляза Локлир. — Имахме си работа с неколцина, та се питаме дали си нямат приятелчета.

— Според слуховете са потеглили на север, тъй че ако не сте попаднали на голяма група, вероятно приятелите им още са наблизо.

— Така предположих и аз — каза Локлир.

Известно време се хранеха мълчаливо, а Дубал надигаше халбата с ейл. След това джуджето каза:

— Не сте ли срещали случайно по тия места някои от онези арменгарски ловци на чудовища от Севера?

— Ловци на чудовища ли? — повтори Оуин.

— Има предвид звероловците — обясни Локлир. — Веднъж срещнах един. — Споменът го накара да се засмее. Заедно с принц Арута бягаха от банда моредели и се натъкнаха на звероловец от Арменгар с неговата зверохрътка. Оказа се клопка, но пък ги спаси от преследващите ги моредели. — Не, мисля че малцината останали сега обитават хълмовете на север от Ябон.

— Защото в мината се е завъдил Брак Нур, та ни трябва някой, който да го улови. Бихме могли или да я прокопаем отново, или да прогоним чудовището, но и за двете сме твърде малко на брой.

— Какво е Брак Нур? — попита Оуин. — Не съм чувал за такова същество.

— По-скоро е досадно, отколкото опасно — обясни Дубал. — Доста е глуповато, повечето се придържат към най-дълбоките галерии под планините. Има приблизително човешка форма, но прилича на ходеща купчина камъни. Това му е скритата опасност, момче. Не можеш го видя, преди да си го настъпил по палците. Движенията им са бавни и несигурни, но инак са яки и с един удар трошат човешки череп. Този, нашичкият, мисля, се появи след едно свличане, но каквато и да е причината, вече се опита да сгащи някои от моите момчета. Прогонихме го, но нямаме нито време, нито сили, за да се справим с него напълно. Ако ви е доскучало, мога да ви взема с мен, а помогнете ли да се отървем от него, ще ви възнаградя.

— Възнаграждение? — попита Локлир. — Тази мелодия винаги звучи приятно за ухото, само дето този път нямаме време. С радост бихме ви помогнали, но трябва да бързаме на юг.

Дубал се надигна.

— Разбирам, Свършим ли с прокопаването на тунелите, ще се заемем с онова чудовище. Аз ще ида да се изопна, че утре ще трябва да ставам раничко. Радвам се, че пак се видяхме, скуайър, макар и в подобна компания. — Той погледна изпод вежди Горат. — Сполука на всинца ви.

— И на теб, Дубал.

След като се нахрани, Локлир отиде да си поговори със съдържателя.

Ханджията носеше туника, скроена по кралска мода, а панталоните му бяха затъкнати във високите ботуши от телешка кожа. Освен това се беше заметнал с дебело вълнено наметало, макар че в странноприемницата бе доста горещо.

— Да, господине? — обърна се той към Локлир с осезаем акцент, който прозвуча чудновато в ушите му.

— Почести за вашия дом — отвърна Локлир на цурански.

Мъжът се усмихна и отвърна нещо неразбрано. Локлир на свой ред се засмя и сви рамене.

— Съжалявам, но това бяха всички цурански думи, които зная.

Усмивката на ханджията се разшири.

— И това не е малко — рече той. — Вие не сте от Ламут.

— Вярно. Научих малко от езика ви при Сетанон.

— Аха — възкликна ханджията и кимна в знак, че е разбрал. Никой от онези, които бяха ходили в Сетанон, не говореше за случилото се там, най-вече защото никой не го разбираше. В разгара на битката страхотен катаклизъм бе прогонил и двете армии, на нашествениците и защитниците, далеч от града. Блесналата зелена светлина и появата на нещо в небето, последвана от разрушаването на градския център, бе парализирала повечето от хората, а някои бяха оглушали. Никой не знаеше със сигурност какво се е случило, но хората смятаха, че става дума за магия с грандиозни мащаби. Говореше се, че магьосникът Пъг, приятел на принца, имал пръст в тази работа, но и това не бе потвърдено.

Скрит в едно мазе, Локлир бе пропуснал заключителната част на битката, но след това бе чул предостатъчно разкази на очевидци, за да нарисува сравнително точна картина в представите си. Съществуваше някаква особена връзка между всички оцелели след битката при Сетанон, независимо от месторождението им, защото рамо до рамо цурани, поданици на Кралството и дори кешийски войници бяха прогонили моределите и техните съюзници, таласъмите, обратно в Северните земи.

— Това, което казах — обясни ханджията, може да се преведе като: Почести и за вашия дом и добре дошли в странноприемница „При синьото колело“.

— Синьото колело? Това не беше ли една от вашите цурански партии?

На лицето на ханджията отново се появи широка усмивка и зъбите му блеснаха. Черните му очи святкаха на светлините на свещите.

— Вие знаете толкова много за нас! — рече той и протегна ръка, както бе обичаят в Кралството. — Аз съм Сумани — добави той. — Ако има нещо, с което мога да ви бъда от полза, само ми кажете.

Локлир разтърси десницата на ханджията и отвърна:

— Стая за тази нощ, след като приключим с вечерята. Утре отрано трябва да сме в замъка по работа.

Мъжът с телосложение на бивш борец кимна.

— Имаш късмет, приятелю. Предната вечер щях да изразя съжаление и да ти откажа засрамено. Всичко беше заето, но тази сутрин една доста голяма група освободи повечето от стаите. — Той бръкна под тезгяха и извади тежък железен ключ. — На родния ми свят това щеше да е цяло състояние, тук е само инструмент.

Локлир кимна, защото бе чувал колко са редки и ценни металите на Келеуан. Взе ключа и попита:

— Голяма група, казваш?

— Аха — отвърна Сумани. — Чужденци. Квеганци, струва ми се. Говорът им ми се стори доста чудноват.

Локлир се огледа. Странноприемницата показваше явни признаци на заможност.

— И как един цурански войник стана ханджия в Ламут?

— След войната граф Касуми даде на тези от нас, които бяха изолирани от тази страна на разлома, възможността да заживеят като граждани на Кралството. След повторното отваряне на Коридора на световете той ни позволи да изберем — да останем или да се върнем в Шинцавайското имение на Келеуан. Повечето останаха, но някои напуснаха служба и се върнаха при бащата на Касуми лорд Камацу. Една малка група, между която и моята особа, се засели в Ламут. Нямах останали живи роднини у дома. — Той се огледа. — Да ти кажа правата, тук си живея по-добре, отколкото в моята родина. Там можех да стана фермер или ратай в Шинцавайското имение. — Той посочи през отворената врата на кухнята, където една едра жена приготвяше блюдата. — Тук си имам жена от Кралството. Роди ми две дечица. Животът е хубав. Членувам в градското опълчение, тъй че все още не съм забравил как се върти сабята. Да държиш странноприемница не е по-малко забавно, отколкото да си на война.

Локлир се усмихна.

— Не разбирам кой знае колко от търговия, но и друг път съм чувал, че приличала на войната. Какви са новините?

— Има ги много, както винаги. Миналия месец доста пътници се отбиха в Ламут. Предната седмица оттук мина група Велики. Говори се, че са зърнали и сиви воини от моя роден свят в градските околности.

— Сиви воини? — повтори Локлир. — Бездомници? Какво ще дирят чак тук, в Ламут?

Сумани сви рамене.

— Нищо чудно да са чули, че по тези места човек може да се издигне благодарение на познанията и уменията си и да не бъде съден по положението, което има по рождение. А може да търсят нови богатства? Кой би могъл да знае със сигурност, когато става въпрос за сиви воини? — По лицето на Сумани премина сянка.

— Какво има? — попита Локлир.

— Сетих се още нещо: разломът е под контрола на онези, които служат на Великите от Келеуан, а кралските войници охраняват вратата от тази страна. За да преминат, тези сиви воини е трябвало да имат документи или съмишленици сред охраната.

— Подкуп? — попита Локлир.

— Не е изключено. Представата за чест и достойнство в Кралството е различна от тази в моя свят. Но предателство от служителите на Великите? — Той поклати глава. — Това е невъзможно.

— Благодаря за сведенията — рече Локлир. — Ще си държа очите и ушите отворени.

Цуранецът се засмя.

— Смешни работи говориш — отбеляза той. — Ако мога пак да ти услужа с нещо, само ми дай знак.

Локлир кимна, взе светилника и се върна при спътниците си. Горат и Оуин станаха и го последваха на горния етаж, където им бяха отредили неголяма стая с четири легла и скромна подредба. Локлир даде знак на Оуин да преместят едно от леглата до вратата, за да я запречат в случай, че някой реши да ги нападне.

— Оуин — рече той, — ти ще спиш до прозореца.

— Защо? — попита младият мъж. — Там сигурно духа.

— Защото — отвърна бавно Локлир, — ако някой реши да влезе през прозореца, ще се спъне в теб и виковете ти ще ни предупредят.

Оуин изсумтя недоволно, загърна се по-плътно с наметалото и се изтегна на леглото. Горат вече си бе избрал легло. Локлир приседна на своето и духна пламъчето на светилника. Стаята потъна в мрак. Чуваха се гласове от съседните стаи и горния етаж, но мислите на Локлир бързо отлетяха другаде. Присъствието на чуждоземци и атаката на квеганците го безпокояха, както и вестите за появата на сиви воини в околностите на града, но умората и изтощението бързо го приспаха.