Измяната

Глава 4Преходът

Вятърът виеше в прохода.

— Какво ли не прави човек за родината — каза Локлир. Зъбите му тракаха.

— Не обръщай внимание на студа — посъветва го Горат. — Докато все още чувстваш пръстите на ръцете и краката си, всичко останало е само неприятно преживяване, което ще отмине.

— Лесно ти е да го кажеш — озъби се Оуин, който трепереше почти неконтролируемо. — Ти си свикнал със студа, нали живееш в Северните земи?

— Никой не „свиква“ със студа, човеко. Просто се научаваш да го търпиш, както е с всичко, което не можеш да контролираш. — Той ги изгледа многозначително и продължи: — Всеки момент ще се натъкнем на пост.

— Защо смяташ така? — учуди се Локлир.

— Почакайте тук — бе отговорът на Горат. — Ще ида да поразузная.

Локлир и Оуин се притаиха зад една канара, където вятърът поне не ги брулеше. Тъй като Горат се бавеше, драмата се притиснаха един в друг, за да не губят топлина.

Най-сетне моределът се появи и каза:

— Намерих плевника. Отвън има четирима стражи. Колко още са вътре не зная, а и Наго е много опасен.

Локлир се изправи и взе да разтрива вкочанените си пръсти — готвеше се за предстоящата схватка с врага.

— Какво ще правим? — попита той, уповавайки се на опита на Горат.

— Оуин — заговори тъмният елф, — нямам представа за възможностите ти, но Наго е заклинател с големи способности. Би могъл да превърне противника си на прах, да го изпепели или да го накара да пищи от ужас. Той и брат му са двамата най-опасни съюзници на Делекан и му служат още по-енергично след появата на Шестимата.

— Кои са Шестимата? — попита Оуин.

Локлир махна нетърпеливо с ръка и попита:

— И как ще се справим с него?

Горат посочи Оуин.

— Ти трябва да го разсееш, момче. Двамата с Локлир ще се справим с другите четирима и всички останали, които открием в хамбара, но магьосникът е твоя грижа. Накарай го да се забави, да се поколебае, дори да избяга, каквото и да е, само да не приложи уменията си върху нас. Ще се справиш ли?

— Ще опитам — отвърна Оуин бодро, но на лицето му се четеше страх.

— Трудно е да се поиска нещо повече — опита се да го успокои Горат. После се обърна към Локлир: — Изненадата е на наша страна, но трябва да премахнем четиримата бързо. Ако ни задържат, докато Наго се окопити, лошо ни се пише. Не успее ли Оуин да го забави, може и да не стигнем при твоя принц здрави и читави.

— Тогава защо да се захващаме? — попита Доклир и вдигна ръка преди още Горат да е отговорил. — Зная, примката се затяга и ако не го направим сега, никога няма да стигнем Крондор.

Горат кимна.

— Да започваме.

Спуснаха се по пътеката до мястото, откъдето се виждаше покривът на плевника, който се намираше в другия край на една тясна долчинка.

— Къде са часовоите? — попита Локлир.

— Не зная — зачуди се Горат. — Преди малко бяха отвън.

— Може да са влезли да се претоплят — подметна Оуин.

Горат посочи едно засъхнало корито на ручей и тримата се спуснаха безшумно по него в долчинката.

— Трябва да побързаме — прошепна Горат. — Майките и Отците са благосклонни към нас и стражите са се прибрали вътре. Не знаем колко дълго ще останат. — Той затича през поляната. Въпреки нетърпимата болка в ставите Локлир си наложи да не изостава. Раните му бяха заздравели, но още се чувстваше слаб, а и преходът го бе изтощил. Не му се нравеше идеята да се бият точно сега, но успееха ли да се справят с противника, после щеше да им е много по-леко.

Горат стигна пръв и се спотаи в сянката на навеса. Огледа се. Нямаше никакви признаци да са ги открили. Той вдигна ръка в знак да пазят тишина.

Тримата наостриха слух. Иззад стената се чуваха приглушени гласове, но Локлир не разбираше нищо — най-вече защото разговаряха на непознат език. Горат, чийто слух бе по-остър, тихо им превеждаше:

— Казват, че никой не ни е виждал, откакто сме напуснали Ястребово гнездо. Опасяват се, че може да сме им се изплъзнали на пътя през Танерус.

— И какво ще правим сега? — попита Оуин.

— Каквото се уговорихме — ще ги избием — заяви Горат. — Трябва да действаме дръзко. — Той застана пред вратата и оголи сабята. Отметна качулката си назад, смръщи решително вежди, погледна през рамо към Оуин и Локлир и рече: — Пригответе се и изчакайте няколко секунди, след като вляза.

После отвори вратата и застана на прага. Отвътре, на фона на следобедното небе, бе само очертан силует. Чу се глас, който — ако се съдеше по интонацията — зададе някакъв въпрос. Горат пристъпи вътре с вид на стопанин, който се връща в дома си, и отвърна на моределски. Вероятно ги заблуди, защото последва нов въпрос, преди друг глас да извика:

— Горат!

Без да се двоуми повече, Локлир се хвърли през отворената врата. Оуин го следваше на крачка.

Вътре нямаше други, освен петимата моредели. В средата бе поставена маса, от едната й страна имаше пейка, от която тъкмо се надигаше слисаният при вида на жадуваната плячка, Наго.

Един моределски воин вече бе повален от първия удар на Горат, който междувременно промуши в ръката и втория. Локлир се втурна в гръб на ранения тъмен елф, посече го с един удар през тила и остави на Горат да се справи с другите двама.

Оуин забеляза, че моределският заклинател все още не се е окопитил от изненада при появата на онези, които бе търсил упорито повече от седмица. Но докато се приближаваше към него, долови нарастването на магьосническа сила в стаята и в същия миг чу тихия, напевен глас на Наго. Осъзна, че няма кой знае какъв избор, и реши да прибегне до единствената магия, с която имаше известен опит през последните няколко дни — заслепяващото заклинание.

Тъмният елф премигна от изненада, люшна се назад и се запъна насред заклинанието. Без да се колебае, Оуин вдигна жезъла и се хвърли в атака, готов на всичко. Тъничък боен вопъл излетя от гърлото му, докато се носеше покрай Горат и Локлир, вчепкани в свирепа размяна на удари с противниците си.

Но тъкмо когато наближаваше магьосника, се подхлъзна и падна напред. Това всъщност му спаси живота, защото разгневеният Наго бе изстрелял сноп блещукаща пурпурносива енергия, който прониза мястото, където допреди миг бе стоял младият монах. Вместо да го удари в гърдите, снопът го близна по гърба и Оуин почувства агонизираща болка на мястото, където докосна кожата му. Зави му се свят, всичко пред очите му се завъртя. Мускулите на гърба и краката му бяха като парализирани. Той понечи да се надигне, но сякаш бе стегнат в железни менгемета.

Докато се търкаляше по пода, забеляза, че магьосникът подготвя ново заклинание, и останал без друга възможност, запрати жезъла си по моредела. Както и очакваше, магьосникът отскочи встрани и отново бе принуден да прекъсне заклинанието си. Наго затвори очи и лицето му се изкриви от болка. Оуин осъзна, че се опитва да продължи оттам, където е бил спрян. Макар да бе почти новак в заклинателното изкуство, Оуин имаше достатъчно познания и знаеше, че всяко прекъснато заклинание е много болезнено и че на Наго ще са му необходими няколко секунди, за да се окопити и да си възвърне способността да порази избраната жертва.

Оуин също ровеше отчаяно из мозъка си за някаква възможност, но за разлика от могъщия магьосник, изборът му си оставаше силно ограничен. Пред очите му се мятаха разпокъсани картини, в ушите му кънтяха откъслечни фрази и неясни правила, но той така и не успяваше да извлече от този хаос нещо, което да му е полезно. Бръкна в колана си за кинжала — мислеше да го метне по Наго.

Магьосникът отвори очи и погледна над рамото му към мястото, където схватката продължаваше. Оуин се извърна и видя, че Горат тъкмо е повалил противника си, а Локлир е само на няколко удара от победния завършек. Когато отново извърна очи към Наго, той вече се готвеше да напусне сцената.

— Опитва се да избяга! — развика се Оуин, но гласът му бе толкова слаб, та не знаеше дали другарите му са го чули.

Горат обаче го чу и прекоси помещението с три гигантски скока. Моределският магьосник се обърна и запокити нещо по него. Тялото на Горат бе обгърнато от блещукащи искри и той изпъшка от болка, замръзнал неподвижно.

В този момент Оуин метна кинжала — отдолу, слабо и неточно, защото оръжието удари магьосника по тила с дръжката. Но и това бе достатъчно — Горат се размърда като освободен от невидими окови и отсече главата на Наго с един-единствен страховит удар.

Дотича Локлир и помогна на Оуин да се изправи.

— Хубаво щеше да е, ако бяхме оставили поне един жив — отбеляза той.

— Стражите не знаят нищо, което да ни е от полза — отвърна Горат. — А Наго не можехме да пощадим — сигурно щеше да прати вест с нашето местоположение на съзаклятниците си, докато го разпитваме. — Той погледна Оуин. — Справи се добре, момче. Как си?

— Не си чувствам краката — отвърна младежът. — Мисля, че все пак ще успея да ги раздвижа.

— Надявам се — рече Локлир. — Не ми се ще да те оставяме тук.

— И на мен не ми се ще да бъда оставен — усмихна се криво Оуин.

Горат се огледа. В ъгъла имаше голям сандък. Той отиде до него и извади питка и мях с вода. Отпи жадно, подаде меха на Локлир и разчупи питката на три, след това раздаде парчетата на другарите си.

През това време Локлир помогна на Оуин да седне на пейката до масата, на която бе разгъната карта.

— Вижте, какво има тук! — възкликна той.

Беше карта на района южно от Ястребово гнездо, с точно обозначени места на засадите и стрелки за посоката, в която ги бяха видели да се движат. Ясно личеше, че са им изгубили дирите по пътя за Жълтото муле.

— Оуин, дали Наго е успял да прати вест, че сме се появили тук?

Докато си разтриваше краката и се опитваше да определи какво не е наред е тях, Оуин отвърна:

— Съмнявам се. Гледах да го занимавам със себе си, за да не му оставя възможност да ни убие. Предполагам, че би могъл да прави две неща едновременно, но три ми се струва невероятно. Ако са уговорили време, в което да осъществяват връзка, съвсем скоро хората му ще знаят, че нещо не е наред.

— В такъв случай е най-добре да тръгваме — рече Горат. — Колко остава до Крондор?

— Два дни, ако вървим по Кралския друм. С коне дори по-бързо — около ден езда. Но през горите ще ни отнеме три.

— Ще можеш ли да ходиш? — обърна се Горат към Оуин.

— Не зная… — Изведнъж Оуин почувства, че пръстите на краката му помръдват. — Мисля, че ще мога — каза той, надигна се бавно и промърмори: — Интересно.

— Кое е интересното? — попита Локлир.

— Заклинанието. Предназначението му е да обездвижва противника, но само за кратко.

— И защо да е интересно?

— Това е някаква бойна магия. Не ни учат на такива в Звезден пристан.

— Можеш ли да я повториш? — попита Горат. — Може да ни е от полза.

— Наистина ли? — попита сухо Локлир.

— О, не зная — рече Оуин. — Когато заклинанието ме удари, почувствах нещо странно, сякаш го познах. Ще помисля. Може да излезе нещо.

— Хубаво. Мисли, докато вървим — нареди му Локлир, натъпкал устата си с хляб. — Стига да можеш да ходиш. — Докато ровеше в сандъка с припасите, се натъкна на няколко тъмносини наметала, обшити по края с нещавена кожа, и каза: — Може да ни послужат. Нощите по тия места са студени. — Сгъна картата и няколко писма, в който се съобщаваше, че определени войскови групи са заели местата си на запад в очакване да бъде даден сигнал за атака, прибра ги в торбата си и я метна на рамо.

Тримата излязоха от плевника и заобиколиха тънещата в мрак къща. Собственикът й или спеше дълбоко, или бе мъртъв, убит от гостите си, но и в двата случая не си заслужаваше да си губят времето с него. Чакаха ги още три дни придвижване по опасни пътища, на които ги дебнеха неуморни и незнаещи пощада врагове.

На два пъти успяха да се изплъзнат на убийци или разбойници — така и не разбраха какви бяха. Веднъж се наложи да лежат в калта в едно тресавище до горския път, по който премина група квегански мародери. Но ето че най-сетне стигнаха последните дървета преди откритото разорано поле. В далечината се издигаше град Крондор.

— Впечатляващо — каза на пръв поглед равнодушно Горат.

— Виждал съм Арменгар — рече Локлир. — Малко ми е чудно, че наричаш Крондор „впечатляващ“.

— Не говорех за размерите на двореца — уточни Горат, — а за човешкото множество. — Погледът му за миг се зарея в далечината. — Вие, краткоживеещите същества, нямате чувство за история и за мястото си на този свят. Размножавате се като… — Той погледна към Локлир и забеляза, че по лицето му премина сянка. — Няма значение. Просто сте твърде много, особено на места като това. — Той поклати глава. — За моя народ подобни гигантски сборища са непонятни.

— Ала въпреки това се събирате в Сар-Саргот — посочи Локлир.

— Да, така е. Събира ни общата мъка.

— Защо не прекосим нивите и не излезем на пътя? — попита Оуин.

— Не — отвърна Локлир. — Погледнете там. — Той посочи към мястото, където един черен селски път пресичаше Кралския друм. Неколцина мъже се размотаваха по него без никакво видимо занимание. — Не ми изглежда като място за среща на стари приятели.

— Така е — съгласи се Оуин. — Накъде тогава?

— Последвайте ме — отсече Локлир и тръгна на изток. Скоро стигнаха едно пресъхнало дере, което, изглежда, се пълнеше през пролетта, при топенето на снеговете в планината. — Това дере стига близо до източните градски порти и предградията.

— Предградията? — повтори Горат.

— Онази част от града, която е построена извън стените. Има си начини да се влезе и излезе незабелязано от града, но ти едва ли ги знаеш. Градската канализация не би трябвало да е свързана с тази на предградията, за да не може противникът да проникне през нея.

— Но въпреки това е свързана — отгатна Горат.

— Да, на две места. И едното от тях е също толкова опасно, колкото ако се приближим към онази група шляещи се без работа мъже и попитаме къде е дворецът на принца. Входът се охранява от Гилдията на крадците. Но има и друг вход — нека кажем, че освен един много близък мой приятел малцина знаят за него.

— А ти как го научи? — попита Горат.

— Двамата с моя приятел го използвахме веднъж — доста отдавна, — за да проследим Арута до Лориен.

Горат кимна.

— Чували сме за тази среща. Клопката, организирана от Мурмандамус, с цел да убие Господаря на Запада.

— Точно така — съгласи се Локлир. — А сега ще е добре да повървим в пълна тишина.

Така и направиха. Продължиха по дъното на дерето и стигнаха входа на подземен канал. Стените му бяха от зидани камъни, загладени от водата. Наведоха се и влязоха в канала, който минаваше под пътя. Следобедното слънце вече издължаваше сенките. Скоро каналът изви под малък каменен мост, който се оказа удобно място за прикритие. Отсрещният бряг бе затрупан от грамадни сандъци, които чакаха да бъдат натоварени на керваните. От време на време изморени товарачи отнасяха по някой.

— Тук ще почакаме, докато се стъмни — каза Локлир. — В подходящ момент ще се изкатерим на пътя и ще се смесим с тълпата, която върви към града. — Той се премести от другата страна на моста да погледне какво става горе. След известно време се върна и прошепна: — Някакъв тип се навърта на моста.

— Какво ще правим? — попита Горат, който очевидно не беше в стихията си, както в планината.

— Ще чакаме — отвърна Локлир. — Скоро от града ще се зададе вечерният патрул и ако горе има въоръжени мъже, ще им нареди да се прибират. По тъмно зад градските стени е опасно и стражите не обичат да се събират въоръжени групи.

Седнаха до локвите под моста и мълчаливо зачакаха. Мухите бяха неприятни. Само Горат не им обръщаше внимание — Локлир и Оуин непрекъснато ръкомахаха.

Малко преди залез-слънце Локлир чу по калдъръма тропот на ботуши. Разнесоха се силни гласове.

— Сега! — извика той, изтича към сандъците и се изкатери на брега тъкмо когато група мъже се разпръскваха под бдителния поглед на градската стража. — Скоро ще тръгнат насам, това е пътят за двореца — прошепна Локлир. — Ще се шмугнем зад тях. Дори да ни видят, едва ли някой ще посмее да ни нападне в присъствието на войници, готови да секат глави при първия признак за непокорство. — Той посочи Горат. — Ти обаче си нахлупи качулката. Повечето местни не могат да различават моредел от елф, но човек никога не знае кого ще срещне. Току-виж по някоя странна прищявка на Рутия се натъкнем на ветеран от войните на север и ще си имаме ядове. — Рутия беше Богинята на сполуката.

Горат направи каквото му наредиха и нахлузи качулката толкова ниско, че лицето му се скри в сянка. Веднага щом войниците минаха покрай тях, тримата излязоха иззад сандъците и тръгнаха подире им.

Така ги следваха от североизточния ъгъл на градската стена чак до южната порта, където Локлир се дръпна встрани.

— Защо просто не вървим с тях и да влезем? — попита Оуин.

— Виж — посочи му Локлир. — Пред вратата се бяха струпали голяма група работници, имаше и каруца с материали. — Изглежда, някой нарочно я е повредил.

Един от часовите на бойницата извика нещо на патрула долу, водачът им отдаде чест и подвикна на стражите:

— Хайде, момчета. Ще продължим до северната врата.

Локлир придърпа спътниците си в една тъмна уличка.

— Насам.

Скоро стигнаха до задния вход на сграда, което наподобяваше малка странноприемница, и влязоха. Озоваха се в тясно вътрешно дворче, от което друга врата водеше към странноприемницата.

— Къде сме? — попита Горат.

— В една странноприемница, чиито съдържатели едва ли ще се зарадват, ако открият, че зная за това място, и разберат онова, което възнамерявам да направя. — Той се приближи към схлупения навес до стената, но не се пъхна под него, а застана отстрани. Затършува с ръка в тъмното и напипа скритата ръчка. Дръпна я и в същия миг изщрака метално резе. Един голям каменен блок се отмести и едва сега Горат и Оуин видяха, че е изработен от платно и дървено скеле и боядисан така, че да наподобява плоча от стената. Локлир приклекна и се пъхна в тесния отвор, като пъшкаше от усилие. Оуин го последва. Последен бе Горат, който едва успя да се промуши.

— Кой използва това нещо? — попита шепнешком Оуин. — Деца ли?

— Ами да — отвърна Локлир. — В редиците на Шегаджиите има и много хлапета, които познават всички дупки на града.

— Сега къде сме? — попита Оуин.

— Използвай сетивата си, човеко — смъмри го Горат. — Не можеш ли да подушиш вонята?

— Уф — изсумтя Оуин, усетил миризмата на канални води.

Локлир вдигна ръка и дръпна замаскираната врата. Обгърна ги непрогледен мрак.

— Локлир, може да виждам по-добре от теб в тъмното, но дори аз се нуждая от малко светлинка в подобна тъмница.

— Някъде тук трябва да има фенер — отвърна Локлир. — Чакай да си спомня къде точно беше…

— Какво? — попита Горат. — Забравил си къде е светлината?

— Мисля, че мога да ви помогна — намеси се Оуин. В същия миг в мрака се появи бледо, почти призрачно сияние, което сякаш извираше от дланта на младия монах. Скоро беше достатъчно силно, за да могат да се огледат във всички посоки.

— Как го направи? — попита Локлир.

Оуин вдигна лявата си ръка. На един от пръстите му блещукаше халка.

— Взех я от Наго. Вълшебна е.

— Сега накъде? — попита Горат.

— Насам — посочи Локлир и ги поведе из каналите под Крондор.

— Къде се намираме? — прошепна Оуин.

— Мисля, че сме на север от двореца — отвърна недотам уверено Локлир.

— Мислиш? — изсумтя подигравателно Горат.

— Добре де — рече Локлир. — Може и да съм се объркал малко. Сега ще намеря…

— Смъртта си, бърза и безпощадна — обяви глас извън обсега на светлината на Оуин.

Три саби едновременно напуснаха ножниците, докато Локлир се опитваше да различи говорещия отвъд завесата на мрака.

— Кои сте вие и какво търсите на тайния път на крадците?

Локлир прецени по гласа, че човекът отсреща е доста по-млад от него.

— Аз съм скуайър Локлир — заяви той надменно — и мога да ходя където си искам. Ако наистина си толкова умен, за колкото се представяш, трябва да знаеш, че не бива да ни се изпречваш на пътя.

От сенките се показа малко момче, стройно, загърнато в твърде голяма туника, която бе пристегнало на пояса си с въже. Беше въоръжено с къса сабя.

— Аз съм Лим и съм достатъчно бърз със сабята. Пристъпите ли още малко напред без мое разрешение, ще се лее кръв.

— Ако ще се лее, момче — отвърна Локлир, — най-вероятно ще е твоята собствена. Затова направи път да минем.

Страховитата фигура на моредела оказваше може би някакво въздействие върху момчето, но то се постара да го скрие и отвърна наперено:

— Побеждавал съм и по-добри от вас още като малък. — Въпреки това отстъпи назад предпазливо. — А и наблизо дебнат още петима биячи, които само чакат да ги повикам.

Локлир вдигна ръка и задържа напиращия за бой Горат.

— Напомняш ми за младия Джими Ръчицата — подметна той. — И той беше също толкова нахакан и жлъчен. Хайде, върви си, няма нужда да проливаме ничия кръв. — После прошепна тихо на Горат: — Ако наблизо дебнат още петима биячи, не ни трябва да търсим повече неприятности.

— Джими Ръчицата значи? — попита Лим. — Е, какво пък, ако наистина си приятел на синьор Джеймс, ще те пуснем да минеш. Но ако го видиш, кажи му по-бързо да дойде при нас, инак сделката се отменя. — И преди Локлир да отговори, Лим потъна безшумно в сенките. Гласът му се чу отдалеч: — И внимавай къде стъпваш, Локлир, който познава Джими Ръчицата. Тук долу се срещат какви ли не гадни типове. Освен това си на погрешен път. Трябва да свърнеш надясно и да тръгнеш обратно, за да стигнеш двореца.

Локлир спря, очаквайки да чуе нови напътствия, но в каналите се възцари тишина, ако се изключеше далечното ехо.

— Ама че странна среща — промърмори Горат.

— Аха — съгласи се Оуин.

— Повече, отколкото можете да си представите — посочи Локлир. — Това момче чакаше моя приятел Джеймс. А Джеймс е осъден на смърт от Шегаджиите, ако дръзне още веднъж да навлезе в тяхната територия. Такава беше сделката за живота му, която принц Арута сключи преди много години.

— Някои сделки търпят промени — подметна Оуин.

— Или се нарушават — добави Горат.

— Ще изясним тази работа по-късно — успокои ги Локлир. — В момента по-важното е да стигнем до двореца.

— Какво искаше да каже с това „какви ли не гадни типове“? — попита Оуин.

— Не зная — отвърна Локлир. — Но имам чувството, че не държа особено да науча.

На следващия ъгъл свиха в посоката, в която ги бе упътил Лим. Малко по-нататък Горат ги спря и прошепна:

— Пред нас има някой.

Оуин пъхна пръстена под мишницата си и светлината изчезна.

— Двама са — прошепна Горат. — Облечени в черно.

— Значи затова не ги видях. — Локлир поклати глава.

— Но кои са? — попита Оуин.

— Ами защо не идеш да ги попиташ? — сопна му се Локлир.

— Ако не са хора на принца или тези Шегаджии, значи трябва да са врагове — заяви Горат, пристъпи напред и измъкна сабята си, готов да посече всеки, който му се изпречи на пътя.

Локлир се поколеба за миг. Когато отново тръгна напред, Горат вече се бе нахвърлил върху двамината. Първият се извърна тъкмо навреме да посрещне смъртта си лице в лице. Сабята на Горат го посече през гърдите.

Междувременно вторият извади своята сабя и се опита да отсече главата на моредела, но Локлир застана между двамата и парира удара, което даде възможност на Горат да го довърши. Всичко свърши само за секунди.

Локлир коленичи и огледа труповете. Носеха еднакви панталони и туники от черен плат, както и черни кожени ботуши. И двамата бяха въоръжени с къси саби; единият бе подпрял на стената до себе си лък. Нямаха кесии на коланите, нито торби, ала на вратовете им висяха идентични медальони.

— Нощни ястреби! — възкликна Локлир.

— Убийци? — попита Оуин.

— Но те трябваше да имат… — Локлир поклати глава. — Ако тези двамата са Нощни ястреби, аз съм бащата на Горат.

Горат изсумтя, но каза само:

— Чували сме за вашите Нощни ястреби. Някои от тях бяха наети от агенти на Мурмандамус.

— Говори се, че имали магьоснически способности — отбеляза Оуин.

— Приказки — отсече Локлир. — Моят приятел Джеймс се срещна с един от тях на покривите на града още когато беше четиринайсетгодишен момък. И сега е жив и здрав и винаги готов да разказва за станалото. — Локлир се надигна. — Бива ги, наистина, но не повече от другите хора. Легендите им придават свръхестествени способности. Така си държат цената. Но тези — той посочи двамата мъртъвци — не бяха Нощни ястреби.

От дъното на тунела долетя остро тихо изсвирване. Горат се завъртя, готов да посрещне следващата атака. Вместо да последва примера му, Локлир пъхна два пръста в устата си и отвърна със същото изсвирване. Секунда по-късно към тях се приближи непознат мъж.

— Локи? — повика той.

— Джими! — Локлир го прегърна. — Тъкмо говорехме за теб. Джеймс, скуайър в двора на принца, огледа стария си приятел.

Погледът му се спря на дългата коса, стегната в плитка, и на гъстите мустаци.

— Какво си направил с косата си?

— Не сме се виждали от толкова време и първото, което ме питаш, е защо не съм подстриган по модата? — учуди се Локлир.

Джеймс се ухили. Беше младолик, макар че отдавна не беше младеж. Имаше късо подстригана къдрава кестенява коса и беше облечен сравнително скромно: с туника, панталони, ботуши и наметало. Единственото му оръжие бе затъкнатият в колана нож.

— Какво те води обратно в двореца? Доколкото си спомням, Арута забрани да се връщаш, преди да е изтекла една година.

— Този моредел — отвърна Локлир. — Казва се Горат и носи предупреждение за Арута. — Той посочи единия си спътник. — А това е Оуин, син на барона на Тимонс. Момчето много ни помогна.

— Един вожд на моределите в Крондор! — възкликна Джеймс. — Какво ли не става на тоя свят. — Той погледна двамата убити. — Някой, изглежда, е подкупил тези глупаци да се предрешат като Нощни ястреби и да слязат в градските канали, където въобще не им е мястото.

— Защо ли? — попита Локлир.

— Не знаем — отвърна Джеймс. — Тръгнал съм за среща с… един стар познат. Тъкмо ще проверя дали можем да си сътрудничим в разкриването на оногова, който стои зад този маскарад.

— Шегаджиите — обяви Локлир. — Малко по-рано се натъкнахме на един от тях — младеж на име Лим.

Джеймс кимна.

— Точно с тях предстои да се срещна. По-добре да не ги разочаровам. Но преди да тръгна да попитам — вие какво търсите тук долу?

— Някой, изглежда, ужасно държи да види сметката на Горат. Рязан съм повече пъти, отколкото конски бут в месарница. Слязохме тук, за да се скрием — на подстъпите към града караулят съмнителни типове. Когато се опитахме да минем стената, оказа се, че някой е повредил портата.

— Чух. Също и северната порта. Единственият начин да се попадне в двореца сега е през вратата на пристанището.

Локлир го изгледа загрижено и промърмори:

— Значи и другата врата са повредили? Положението е сериозно.

Джеймс кимна.

— Сега вече донякъде ми става ясна цялата картинка. Е, вие тръгвайте да се срещнете с Арута. Ще ви намеря по-късно.

— Това ли е пътят? — попита Локлир.

— Аха. — Джеймс извади от джоба си ключ и го подаде на Локлир.

— Заключихме тайната врата: щеше доста да почакаш там, докато някой ти отвори. Имаш късмет, че ме срещна.

— Мога да отварям ключалки — похвали се Локлир. — Нали съм гледал как го правиш.

— То ако ставаше с гледане — засмя се Джеймс и потупа приятеля си по рамото. — Радвам се, че те видях, макар и в такъв момент. — После посочи с палец през рамо. — Ще минете две разклонения, после следва стълбата за двореца. — На тръгване добави с усмивка: — И се изкъпете, преди да влезете при Арута.

Локлир също се засмя с облекчение. За първи път от много месеци се почувства в безопасност. Оставаха им само броени крачки до двореца, където скоро щеше да се наслади на жадуваната гореща вана.

— Намини да се видим, като приключиш — извика той на Джеймс. — Имам много да ти разправям.

— Обещавам — отвърна Джеймс.

Локлир отведе Горат и Оуин при стълбата, която водеше към двореца — поредица метални тръби, забити на равни разстояния в тухления зид. На горния етаж ги посрещна решетеста врата, заключена с катинар, и Локлир използва ключа на Джеймс, за да я отвори. Отвъд вратата се озоваха в тесен тунел, който вървеше над каналите и стигаше до най-долния етаж на двореца. Коридорът тук бе значително по-широк, с измазани стени, на които бяха затъкнати пламтящи факли.

Локлир отведе спътниците си в покоите си — по пътя срещнаха само двама стражи, които проследиха с интерес появата на младия скуайър в компанията на непознат монах и тъмен елф.

Локлир надникна през един прозорец и каза:

— До вечеря остава около час. Тъкмо колкото да се изкъпем и да се преоблечем. След това ще разговаряме с принца.

— Толкова ми е странно, че съм тук — промърмори Горат.

— На мен още повече — отвърна Локлир, докато отваряше вратата към покоите си. После отстъпи встрани да пропусне гостите и махна на един минаващ наблизо паж. — Момче!

— Да, господарю? — попита пажът.

— Уведоми принца, че съм се върнал и че нося особено важно съобщение.

Пажът, който познаваше добре младия скуайър, си позволи да промърмори под нос:

— Дано наистина да е важно, ваша милост, и принцът да е на същото мнение.

Локлир го отпрати с игриво потупване по главата.

— И предай да донесат вода за три вани!

— Веднага, скуайър — отвърна момчето.

Локлир влезе в стаята. Оуин вече се бе изтегнал на леглото, а Горат стоеше прав до прозореца и го чакаше търпеливо. Младият скуайър отвори гардероба и почна да се рови из дрехите.

— Докато се къпем, ще поръчам да намерят нещо, което да ти е по мярка — уведоми той Горат. Междувременно подбра туника и панталони за Оуин, както и чисто бельо за всички. — Банята е насам, приятели.

В дъното на коридора вече ги очакваха четирима прислужници — наливаха гореща вода в три вани.

— Хайде да влизаме — подкани ги Локлир и даде пример, като си свали мръсните дрехи и пристъпи във водата. Отпусна се с едно доволно „ах“ и облегна гръб на стената.

— Третата вана за мен ли е? — попита Горат.

— Ако не възразяваш…

— Напълнете я със студена вода.

Прислужниците се спогледаха, но Локлир кимна и след като напълниха втората вана, те изтичаха до кухнята и се върнаха с кофи със студена вода. След като напълниха ваната, Горат седна вътре и им нареди да го поливат с още студена вода. По нищо не личеше, че му е студено. Когато свършиха с къпането и облякоха чисти дрехи, Оуин попита:

— Защо със студена вода?

— Ние се къпем в планински потоци и живеем в страна, където върховете винаги са покрити със сняг — заяви гордо Горат. — Не съм свикнал да се къпя с топла вода.

Локлир сви рамене.

— Човек научава по нещо ново всеки ден.

— Така е — съгласи се Горат. — С хората…

Когато бяха готови и излязоха отвън, откриха, че ги чака дворцовата стража.

— Скуайър, наредено ни е да ви отведем при принца.

— Не е необходимо — отвърна пресипнало Локлир. — Знам пътя. Сержантът, врял и кипял ветеран от войните, игнорира забележката на младия благородник.

— Господине, принцът е този, който преценява дали е необходимо.

Той даде знак и двама от войниците застанаха от двете страни на Горат, а другите двама се подредиха отзад. След това всички тръгнаха по коридора, който ги отведе в трапезарията, където принц Арута, принцеса Анита и останалите гости тъкмо привършваха с вечерята.

Арута, управителят на Западните владения на Островното кралство, седеше в центъра на дългата маса. Героят от Войната на разлома все още изглеждаше млад, донякъде и защото предпочиташе да е винаги гладко избръснат. Макар че управляваше владенията от десет години, по лицето му едва отскоро личаха следите от постоянното бреме на отговорностите. Имаше черна коса, на места прошарена с тънки, едва забележими сребристи кичури, но иначе си беше съвсем същият, какъвто го помнеше Локлир от времето, когато за първи път пристигна в Крондор. Кафявите му очи се вторачиха в младия скуайър с пронизителност, която би накарала някой с по-слаба воля да затрепери, но Локлир и друг път през десетгодишната си служба бе изпитвал силата им.

Принцеса Анита награди Локлир с усмивка — зелените й очи засияха при вида на един от любимците й, завърнал се в двореца след дълго отсъствие. Подобно на много други млади придворни, Локлир боготвореше принцесата заради неподправената й грация и естествения чар.

Локлир познаваше почти всички присъстващи на масата, сред които бяха Гардан, рицарят-маршал на Крондор, и херцог Брендан, лорд на Южните тресавища. Но човекът, седнал съвсем близо отдясно на принца, му бе непознат — беше загърнат в цуранска мантия, каквато носеха Великите, а снежнобялата му коса се спускаше свободно до раменете. Зад втренчения му в Локлир поглед се долавяше спотаена сила, с каквато можеха да се похвалят малцина на този свят. Локлир се досети, че това трябва да е Макала, цуранският Велик, пристигнал наскоро в двора.

— Господине — подхвана с официален тон Арута, — беше ви наредено в продължение на една година да предоставите услугите си на тирсогския граф. Ако не се лъжа, остават още доста месеци до края на това поръчение. Имате ли настоятелна причина да пренебрегнете заповедите ми?

Локлир се поклони и отвърна:

— Ваше височество, заплахата, която се надига от север, ме принуди час по-скоро да се върна при вас. Това е Горат, арданейски вожд, и той ви носи предупреждение.

— Предупреждение за какво, моредел? — попита Арута, като го изгледа подозрително. Досегашните му срещи с моредели бяха свързани с убийства и измами.

Горат пристъпи напред.

— За война и нови кръвопролития. В Сар-Саргот бият барабаните на войната и клановете отново се събират.

— С каква цел? — попита Арута.

— По нареждане на Делекан, дарнакийски вожд. Той възпява отминали подвизи и призовава отново да тръгнем на юг.

— Но защо? — повтори принцът. — Какво го кара?

— Кълне се — отвърна мрачно Горат, — че Мурмандамус е жив и че е ваш пленник в града Сетанон. Заклел се е в кръвта на предците ни, че трябва да се върнем и да освободим нашия велик водач.

Арута го погледна слисано. Той лично бе убил Мурмандамус, макар че само неколцина бяха присъствали на двубоя. Освен това знаеше, че Мурмандамус е самозванец, творение на пантатийски змиежрец, за да примами моределите в служба на тяхната тъмна кауза.

Арута се надигна и каза:

— Ще продължим този разговор в личните ми покои. — Поклони се на жена си и кимна на Макала. — Ще бъдете ли така любезен да се присъедините към нас?

Цуранският магьосник кимна и се изправи. Едва сега Локлир забеляза, че е необичайно висок за цуранец. Макала прошепна нещо на своя личен слуга, който се поклони и забърза към вратата.

Локлир даде знак на Горат и Оуин да го последват към покоите на принца, които бяха зад широката двойна врата. По пътя се наведе към Горат и му каза:

— Надявам се, че няма да се ограничиш само с предположения, инак и двамата ще загазим здравата.

— Всички ще загазим съвсем скоро, човеко — отвърна Горат.