Измяната

Глава 18Прегрупирване

Димът заслепяваше защитниците.

Джеймс бе успял да дремне половин час, Локлир — два, а през това време войниците се сменяха да дежурят по бойниците.

Застанал на най-високото място на порталната кула, Джеймс напрягаше взор през дима, който бълваха пламтящите останки на двете запалени обсадни кули. Дори утринният ветрец не можеше да му помогне, защото изтласкваше дима право към крепостната стена. Слънцето се издигаше бавно зад гърбовете на изнурените защитници. Джеймс предполагаше, че противникът ще започне нова атака съвсем скоро.

Погледна надолу и видя, че в рова плуват тела на избити врагове и защитници. Самият ров изглеждаше почти запълнен и вероятно нападателите вече можеха да го прекосят безпрепятствено и да щурмуват стените от много посоки.

Ако се съдеше по докладите, които идваха от всички краища на крепостта, силите им бяха на изчерпване — едва ли щяха да издържат повече от един ден. Освен ако противникът не беше толкова глупав да им даде да отдъхнат, до вечерта крепостта щеше да падне.

Джеймс вече беше обмислил, поне пет-шест начина, чрез които той би превзел крепостната стена, ако командваше атакуващите, и въз основа на това се опитваше да изгради най-добрата стратегия за защита. Всеки път обаче стигаше до извода, че не разполага с достатъчно хора, в случай че противникът предприеме нещо друго, освен директна атака. Като например да щурмува портата и същевременно да прати таласъми да изкатерят северната стена, за да задържат там повечето защитници — почти невъзможно беше да се сражават на два фронта.

Локлир застана до него и попита:

— Какво ще правим?

— Мисля да изоставим външната стена и да приберем всички войници в твърдината.

Локлир поклати глава.

— И аз нямам по-добра идея, но това ще е като да признаем поражението. Поне ще се постараем превземането на замъка да им струва скъпо.

— Знаеш много добре, че не можем да се задържим още дълго.

— Нима си се надявал на друго? Преди малко се опитвах да измисля един гениален план, с помощта на който да се промъкнем в тила на Делекан и да изненадаме войските му отзад.

Към тях се приближи един десетник, целият опръскан с кръв.

— Докладвай — нареди му Джеймс.

— Още трима души издъхнаха през нощта, скуайър. Разполагаме със сто и петдесет бойци, годни да държат оръжие, около седемдесет ранени, но готови да се бият, и петнайсетина с по-тежки наранявания, които помагат в Голямата зала.

Бяха превърнали Голямата зала в лазарет — там стотина тежко ранени умираха, лишени от грижите на лечител. Джеймс поклати глава.

— Нека хората си почиват, докато започне следващата атака. Раздайте колкото се може повече храна и вода. Ако искаме да спечелим тази битка, войниците ни трябва да са добре нахранени.

— Слушам, скуайър — отвърна десетникът и си тръгна.

След малко се появи Патрус. Лицето му бе сбръчкано от умора.

— Опитах всичко, на което са ме учили, за да помогна на ранените — въздъхна той. — Какво мога да направя тук?

— Да измислиш някакъв начин, за да отклониш атаките на противника от две места — портата и северната стена.

— Твърде много стени и прекалено малко войници, а? — подсмихна се старецът.

— Нещо такова — отвърна Локлир.

— Май ще мога да измисля нещо, стига да не почистят всички тези трупове, дето се въргалят на пътя. Колкото повече метал има там долу, толкова по-добре. Премести част от хората си на северната стена.

— Какво смяташ да направиш? — попита Джеймс.

— Ти май искаш да развалиш изненадата? — отвърна с въпрос и зла усмивка старият магьосник. — Потърпи малко, приятелче. Като му дойде времето, ще ви направя едно хубаво представление.

— Не ме интересуват представления. Колко време можеш да спечелиш? — попита Джеймс.

— Няколко часа. Зависи кога ще им дойде куражът на онези долу, след като им приложа моя малък фокус.

— Дай ми два часа да отбия атаките към северната стена и мисля, че ще се задържим и днес.

— Остави това на мен — вдигна успокояващо ръка Патрус. — Сега ще сляза долу да си приготвя някои неща.

Локлир се наведе към Джеймс и му прошепна с усмивка:

— Да си виждал по-зъл старец от нашия добър и храбър магьосник?

— Не — отвърна Джеймс. После се усмихна и добави: — Но такъв го предпочитам. — В далечината се обадиха барабани и той вдигна пръст. — Идват!

Викове откъм северната стена ги известиха, че таласъмите са започнали да се катерят по склона. Бяха изхабили запасите си от камъни, а след това и всякакви отломки от мебели, готварски съдове и инструменти, които за момента не им трябваха, и почти всички резерви от вода, която кипваха и изливаха върху главите на нападателите. Налагаше се да прибегнат до ограничените резерви от стрели, но като се стараеха всеки път да улучат, стрелците се излагаха на огъня на противника.

Патрус дойде пак и каза:

— Направете ми място. — Приседна на един камък и постави пред себе си малка купичка. — Цяла седмица изгубих да събера всички тия неща. А сега млъквайте и не ми пречете, освен ако не е дошъл краят на света.

Изсипа съдържанието на една малка кесия — някакво вещество, подобно на захар, в което се виждаха по-едри камъчета — в купата и затвори очи. Произнесе с напевен глас някаква неразбираема фраза, отвори очи и протегна напред показалеца на дясната си ръка. От върха му бликна пламъче и запали съдържанието на купичката. Вдигна се синьо-зелен облак дим, доста по-гъст и миризлив, отколкото очакваха Джеймс и Локлир, и се понесе към каменния таван. После сякаш се отблъсна от него и старият магьосник размаха ръце, за да го отпрати към пътя.

Като опитомено животно димът се понесе натам, разширяваше се настрани и скоро заприлича на утринна омара. Джеймс подаде глава иззад бойницата и забеляза, че към тях се приближава отряд таласъми, скрити зад кожените си щитове, а зад тях — троли, които се прикриваха зад тежки метални щитове и носеха дълги стълби. Въоръжението им се състоеше от боздугани, бойни чукове и секири, поклащащи се на кожени шнурове от десниците им.

— Тролски щурмоваци? — попита Локлир.

— Така изглежда — отвърна неохотно Джеймс. — Досега не съм се срещал в бой с тях, но като гледам, май знаят какво да правят. — Тролите не бяха кой знае колко по-добри воини от таласъмите или моределите, но затова пък бе много по-трудно да бъдат убити. Техният военачалник вероятно разчиташе тъкмо на този факт, за да изтощи защитниците докрай.

Под трепкащата светлина на факлите и зад завесата на мъглата тайнственият дим на Патрус бе станал почти невидим.

Когато нападателите навлязоха в обхвата на лъковете, стрелците от стената откриха огън. Локлир се стресна от слабия отпор. Едва сега си даде сметка, че от поражението наистина ги дели само една крачка.

В същия миг изпод замъка се разнесе приглушен тътен. Джеймс докосна стената — тя се тресеше, сякаш изпод земята се готвеше да бликне отдавна спотаена енергия.

Противниците не обърнаха никакво внимание на шума, докато сътресенията не нарушиха ритъма на стъпките им — дори на онези, които бяха натоварени с тежки щитове и стълби. Едва тогава забавиха крачка.

Патрус се изкиска и се провикна:

— Дръжте се, момчета! Сякаш целият замък подскочи.

Близо половината от настъпващите се строполиха на земята. Тътенът на земетресението заглуши врявата на битката. И тогава небето изригна.

Ослепителна светкавица удари желязната броня на един паднал на земята трол и порази заедно с него още десетина негови другари. Миг по-късно я застигна гръмотевица, от която ушите на всички започнаха да звънтят. Вятърът донесе мирис на озон и изгоряла плът.

Моредели, троли и таласъми се мятаха в конвулсивни мъки, с димяща обгорена кожа.

Последва нова светкавица, която падна на десетина крачки от първата и повали още десетина щурмоваци. Миг след това още една светкавица порази моредел с вдигнат нагоре меч и за миг го превърна в ярко сияеща фигура, преди да избухне в огнено кълбо и да избие стоящите около него.

Джеймс се прикри зад стената и дръпна Локлир за наметалото да се наведе до него.

— Скрийте се! — извика той на войниците и заповедта му бе предадена по стената. Междувременно тайнственият облак на Патрус продължаваше да бълва светкавици, всяка последвана от оглушителен гръм. Войниците затискаха ушите си с ръце и крещяха ужасено. Джеймс едва се сдържа да не изпълзи надолу и да се скрие в подземията на замъка. Не можеше да си представи какво ли е на пътя.

После всичко утихна. Заедно с последната гръмотевица се уталожиха и земните трусове.

Джеймс скочи и надникна иззад бойниците. Армията, която допреди няколко минути крачеше в пълен боен ред към портата, отстъпваше в паническо безредие и тъпчеше труповете на своите избити и ранени другари.

Джеймс коленичи до Патрус, който премигваше уморено, и го попита:

— Как го направи?

— Получи се, нали? Побягнаха?

Локлир приклекна до тях.

— Как се казва това заклинание?

— Няма си подходящо название. Научих го от едно приятелче в Саладор, което пък го знае от килианските свещеници, но го беше попроменил. Мисля, че му казваше „Килиански гняв“. — Той се надигна. — Много исках да го изпробвам, но досега все не ми се удаваше подходящ случай. — Патрус се приближи към стената и огледа обсипаното с трупове бойно поле. — Върши повече работа, отколкото предполагах.

— Как е на северната стена? — извика Джеймс.

— Избягаха, като почнаха трусовете — отвърна му някой.

Джеймс сложи ръка на рамото на Патрус.

— Спечели ни предостатъчно време.

Локлир се отпусна до бойницата, опря гръб в нея и се оплака.

— Не мога да помръдна!

Джеймс протегна ръка и го дръпна.

— Размърдай се. Скоро пак ще дойдат. Освен ако Патрус не успее да повтори фокуса си.

Патрус поклати глава.

— Не разполагам с нужните неща. За някои от тях трябва да отида в гората, а и не се срещат на всяка крачка.

— Едно нещо не ми дава покой — рече Локлир.

— Кое? — попита Джеймс.

— Къде са техните магьосници?

— Богове! — Джеймс се плесна по челото. — Ако след този номер не дотичат на бойното поле, значи въобще не са наблизо.

— И какво може да значи това? — попита Локлир.

— Означава, че сме измамени.

— Не те разбирам — каза Локлир и се облегна на стената.

— Щом не са тук, значи са някъде другаде — обясни Патрус. — Зная, че си уморен, но това не е извинение за глупостта ти!

— Остави ме на мира — махна с ръка Локлир. — Тъкмо се наслаждавах на мисълта, че сме се отървали. Дори се заблуждавах, че чувам в далечината тръбите на кралската армия.

Джеймс млъкна и се заслуша.

— Май не си се заблуждавал. Аз също ги чувам.

Покатери се на стената и застина неподвижно, загледан в далечината. Димът все още пречеше да се вижда добре, но въпреки това след минутка той извика:

— Виждам знамето на Арута! — Скочи долу и нареди: — Свалете подвижния мост!

Локлир се втурна надолу с обновени сили, следван по петите от Джеймс и Патрус. Когато слязоха на двора, решетестата врата бе вдигната достатъчно, за да се промушат под нея. От другата й страна мостът вече опираше в отсрещния бряг на рова и Локлир скочи върху него.

По пътя срещу тях тичаха гвардейците от охраната на Арута. Локлир застана пред владетеля на цялото Западно кралство и задъхано каза:

— Опасявах се, ваше височество, че ще изпуснете забавата!

— Не бих допуснал да ме сметнеш за толкова невъзпитан — отвърна Арута. — Как са хората?

— Зле. Барон Габот и офицерите му бяха избити. Повечето от войниците са мъртви или ранени, малцината оцелели са на предела на силите си. Още един ден и щяхте да ни намерите мъртви. Не искам да прозвучи невъзпитано, но защо се забавихте толкова?

— Тръгнахме веднага щом получихме вестта. Вашите пратеници са били отвлечени на север, откъдето се върнаха след тежки премеждия. Появиха се едва преди три седмици. От юг никой ли не дойде?

— Никой. Пратих вестоносци до Ромней, Долт и Риланон.

— Значи може и да дойдат — заключи Арута. — Или пък вестоносците ви са били заловени. Оуин ми каза, че сте убили главатаря на Нощните ястреби, но той сигурно е имал заместници.

— Боя се — каза Джеймс, — че никога няма да се справим напълно с това злокобно гнездо. Те са като легендарната змия в кешийския подземен свят: отрежеш ли й главата, израства наново. Ние смятаме, че всичко това е замислено предварително.

— И така да е, замисълът им е струвал скъпо — рече Арута, който оглеждаше бойното поле.

— Въпреки това вероятно ще им донесе плодове. Когато нашият магьосник Патрус ги нападна със заклинания, нямаше никакъв отговор.

— А какво е станало с онези, които наричат Шестимата? — попита Арута.

— Последното, което чухме за тях, е, че все още са на запад.

— На запад? — възкликна Арута. — Това е ужасно. Значи нарочно са ни накарали да изоставим Мъглива гора!

— Всички сили ли вдигнахте на крак?

— Не, оставих гарнизона близо до Сетанон, но останалата част от армията е с мен. Ще пратя патрули до планинските проходи да проверят дали не са завардени от противника. — Арута изглеждаше разтревожен, а при него това никога не беше случайно. — Да влезем в замъка и да решим какво ще правим по-нататък — нареди той. — Оставих Гардан близо до Висок замък и капитан Филип в сетанонския гарнизон. Мога да разчитам и на двамата, че ще задържат Делекан достатъчно дълго и ще попречат на плановете му. — Той погледна Джеймс. — Искам двамата с Локлир да се нахраните и да си починете, а после тръгвате за Сетанон с най-бързия патрул.

— Уф, значи пак на път — въздъхна Джеймс.

— Водя със себе си най-добрия знахар, така че ако имаш някакви оплаквания, обърни се към него — подметна шеговито принцът.

— Ами, хубаво — засмя се Джеймс.

— Безпокоя се за Оуин и Горат — продължи Арута. — След като узнахме за намесата на Шестимата, ги пратих да повикат Пъг. Но ако са попаднали в засада при Малаково средище или ако Пъг е изчезнал по някоя тайнствена работа и Катала не може да го открие, когато се появят Шестимата, няма да разполагаме с никакъв магьосник, който да им противодейства.

— Аз имам магьосник — похвали се Джеймс.

— Да не е същият, на когото дължим светлинното представление, което наблюдавахме отдалеч? — попита Арута.

— Същият е — отговори Джеймс. — Странна личност, но ми се струва, че ще ви се стори забавен. Поне първите няколко минути.

Арута се подсмихна и като видя, че лицето му се е разведрило, Джеймс въздъхна облекчено.

Горат се стараеше да стои съвършено неподвижно, стиснал въженцето на примката. Съществото пред него приличаше на покрит с броня заек или на костенурка с дълги крака, но и в двата случая беше единственото ядивно животинче, което се срещаше тук и което не приличаше на насекомо, с каквито изобилстваше островът. Досега се бе наложило да се задоволяват с полуизсъхнали корени и сбръчкани дребни плодове с вкус на вкиснал пъпеш и с жилава сърцевина, в която се съдържаше доста вода. Откриха и едно изворче близо до древния храм и напълниха меховете. „Горат!“

„Ей сега“ — отвърна той мислено. Двамата с Гамина все още срещаха известни затруднения да общуват без думи, в сравнение с останалите, но той постепенно започваше да свиква. Всеки път се налагаше да се съсредоточава. „Готвя се да уловя нещо за вечеря.“

Тя му отвърна със съвет да действа предпазливо.

Бронираният заек се раздвижи и крачето му попадна право в примката. Горат дръпна въжето и я затегна. Миг по-късно се хвърли върху съществото и го преобърна по гръб, научил от горчив опит, че това е единственият начин да си покаже главата от черупката. След като му изви врата и строши черупката, той се зае да изважда месото, тъй като — отново от опит — знаеше, че скоро ще се превърне в жилава неядивна маса.

„Какво има?“ — попита той Гамина, когато приключи. „Оуин и баща ми са открили още една ниша с мана.“ „Смятат ли, че ще е достатъчно?“

„Може би“ — отвърна тя. По някаква неизвестна причина — страх от валхеру или от Горат, Пъг и Оуин, змиечовеците не предприемаха никакви опити да навлязат в района на изоставения храм.

Нападнаха ги едва когато Пъг и Оуин излязоха да събират още мана. Пъг имаше идея как да задейства отново изоставената машина на разлома.

Гамина направи безуспешен опит да им разчете мислите, но в главите на панат-тиандините на пръв поглед цареше невъобразим хаос. Това бяха примитивни и суеверни същества, които се придържаха към някакви свои неясни обичаи и вярвания, но имаха и вродени умения да боравят с магията. Пъг ги нарече „магьосници-занаятчии“, тъй като според него те бяха строителите на различните машини и съоръжения, използвани от Алма-Лодака. Той предполагаше, че някога валхеру съзнателно са ограничили умствените им възможности, за да могат да ги използват като свои верни слуги.

Оставаше истинска загадка как са успели да оцелеят на този пустинен свят, където храната и водата бяха крайно оскъдни. Бе минало седмица, откакто бяха решили да натрупат достатъчно мана, за да задействат плана на Пъг. Горат още не можеше да си представи с какво ще им помогнат тези късове „кристализирала магия“, но засега оставяше на двамата магьосници да се грижат за това, а той самият се бе съсредоточил върху проблема с изхранването. Както се оказа впоследствие, подобно на много други пустинни области, лишени на пръв поглед от обитатели, и това място беше средище на богат подземен живот.

След като откриха машината на разлома, те изследваха внимателно целия остров, с изключение на върховете над храма. Островът бе достатъчно голям, че да им отнеме три дни, за да го прекосят от единия край до другия, където бяха разположени седемте колони на боговете, а и придвижването по права линия бе затруднено от планинския релеф.

Пъг изрази надежда, че на запад може да има друга земя, или дори материк, основавайки се на наблюденията си върху промените в блясъка на водата след залез-слънце. Горат се надяваше, че няма да се наложи да плуват дотам, за да потърсят друг начин за връщане.

Когато Горат стигна при пещерата, Гамина вече беше запалила огъня.

— Тази вечер ли ще се опитаме да осъществим плана на баща ти? — попита я моределът.

— Не зная — отвърна тя.

Горат я наблюдаваше скришом. Тя беше забележително дете, дори според представите на неговите сънародници. Не познаваше много човешки деца, но макар да се намираха в тежко положение, девойката запазваше самообладание и умееше да се съсредоточава върху конкретните задачи.

Освен това беше много красива, доколкото Горат бе в състояние да го прецени. Несъмнено бе привлякла вниманието на Оуин, но той не можеше да определи дали защото бе дъщеря на Пъг, или заради някакви други нейни качества. И тук Горат установи, че не познава достатъчно добре човешката природа.

Появиха се Оуин и Горат, нарамили големи вързопи.

— Надявам се, че събрахме достатъчно — каза магьосникът.

— Чудесно — каза Горат. — Защото ми омръзна да се храня с тези проклети бронирани зайци. Ще се радвам дори на къшей сух хляб.

— Аз също — призна Оуин.

— Какво ще правим, ако планът не успее? — попита Горат.

— Ще проучим останалата част на острова и ако не открием нищо, ще направим лодка и ще отплаваме на запад.

Оуин замижа и притисна с пръсти слепоочията си.

— Пак ли главоболието? — попита го Гамина.

— Да, но мисля, че минава. — От известно време Оуин получаваше пристъпи на остро главоболие. Всъщност пристъпите бяха започнали, след като двамата с Пъг споделиха Чашата на Рлин Скрр. — Мисля, че този път болката бе по-търпима.

— Като се върнем на Мидкемия, млади приятелю, няма да се изненадам, ако откриеш, че притежаваш сили и способности, за които не си и мечтал.

— Ако се върнем — въздъхна Оуин.

— Ще се върнем — твърдо каза Пъг.

— Добре — кимна Оуин. — Какво друго ни трябва?

— Нищо, освен знание — рече магьосникът и се обърна към Горат.

— Огледа ли всички пещери в района?

— Да — кимна Горат. — Нали ти казах.

— В такъв случай утре сутринта ще направим опит да се приберем.

— Защо не сега? — попита Горат.

— Двамата с Оуин — обясни Пъг — ще се нуждаем от сериозна почивка, преди да си опитаме силите с тази работа. Зная доста неща за разломите и тяхната природа, но тази машина е създадена от други същества и може да не функционира като цуранските, които познавам добре. Не бих искал да допусна някоя грешка само защото съм изморен. Утре, след като се наспим добре, ще опитам.

Горат пак кимна.

Оуин се облегна на стената, изтощен от дългото ходене и торбата с мана, и каза:

— Горате, мога ли да те попитам нещо?

— Да, Оуин — отвърна тъмният елф.

— Помниш ли, когато се поклони на кралицата — стори ми се, че това е някакъв ритуал, но не го разбрах.

Горат се замисли, преди да отговори.

— Когато видях за първи път Елвандар — заговори той след малко, — го нарекох Бармалиндар, името на легендарния свят, от който всички елфически народи смятат, че са произлезли.

— Изумително — намеси се Пъг. — Разговарял съм с принц Калин, с други елфи и с Томас, но за първи път чувам да се споменава подобна легенда. Винаги съм смятал, че елфите произхождат от Мидкемия.

— Така е, както и драконите и валхеру, но съществува духовен източник на нашата раса, който лежи отвъд пределите на Мидкемия — обясни Горат. — Когато умрем, ние се преместваме на Блажените острови, където се събираме с нашите предци. Но всички произхождаме от Бармалиндар.

— Понякога — продължи той и погледна Оуин — някои от нас улавят в душата си зов, страстно желание да тръгнат да търсят Елвандар. Разберат ли това обаче, останалите преследват този нещастник като предател и го убиват, преди да открие Елвандар. — Горат затвори очи и продължи с глас, в който се долавяше мъка и съжаление. — Така постъпих и аз, много отдавна. Все пак единици успяват да достигнат заветната цел и когато се озоват там, еледелите ги наричат „завърнали се“. Нямат други имена. Сякаш цял живот са били еледели.

— Едно обаче не разбирам — заговори Оуин. — Защо кралицата каза, че още не си се завърнал? Какво означаваше това?

— Че все още имам връзки с миналото и това ми пречи да се присъединя безрезервно към сънародниците си от Елвандар.

— Но какви връзки? Нали децата ти са загинали, а жена ти те изгони?

— Трябва да убия Делекан — прекъсна го Горат и го погледна строго.

— Аха — отвърна младият магьосник. Възцари се мълчание. Гамина приготвяше вечерята, а Пъг обмисляше предстоящия опит.

Джеймс и преди бе присъствал на изтезания и никога не бе изпитвал удоволствие от гледката. Но Арута държеше на всяка цена да узнае плановете на Делекан.

Пленникът бе някакъв главатар или капитан, във всеки случай с достатъчно висок пост, за да знае повече от тролите и таласъмите в отряда си. Поне петима от ренегатите, които бяха пленили, го посочиха като единствения моредел, комуто са били поверени повече знания.

Принцът се безпокоеше, че събитията са взели крайно неблагоприятен обрат.

Бяха разпратили съгледвачи до всички проходи и скоро вече знаеха със сигурност, че наблизо няма друга голяма армия. Хиляди войници, таласъми, троли и магьосниците, известни като Шестимата, бяха някъде другаде.

Въжетата се опънаха и моределът нададе болезнен стон. Краката му бяха завързани за две железни халки на пода, яки въжета пристягаха китките му, преметнати през два скрипеца.

— Говори — каза студено Арута, — ако искаш да видиш как порастват децата ти. Имаш думата ми. Ще те освободя веднага щом ми кажеш всичко, което ти е известно. Къде е Делекан?

Моределът вдигна глава, но вместо страх или омраза, Джеймс забеляза на устните му да трепка усмивка.

— Какво значение има това, принце на Запада? Повярвай ми, вече не можеш да попречиш на моя господар да осъществи замисленото. Пусни ме, а щом настояваш, ще ти кажа къде точно се намира сега Делекан.

Арута даде знак и двама войници развързаха въжетата.

— Делекан — обясни моределът — сега е в Сар-Саргот, където събира голяма армия.

Един капитан от Кралската гвардия понечи да го зашлеви през лицето с думите: „Лъжеш, куче!“, но Арута го улови за ръката.

— И защо господарят ти си седи на трона, докато ти и другарите ти проливате кръв пред стените на тази малка крепост?

— За да те накараме да дойдеш тук, принце — ухили се моределът.

— Но аз имам армия при Висок замък и още една при Косия проход.

— Това няма значение, Арута. Гарнизонът ти в Мъглива гора е съвсем малоброен и до няколко дни моят господар ще го изтреби до крак.

— До няколко дни? — Арута присви очи и се изправи. — Богове! Те ще използват разлом!

— Възможно ли е това? — попита Джеймс.

— Пуснете го на свобода — нареди Арута на капитана. — Не му давайте нито оръжие, нито храна и вода. Нека обере мъртвите си другари, ако иска да оцелее.

Войниците вдигнаха отмалелия моредел и го изнесоха навън.

— Ваше височество — обади се Локлир, — възможно ли е да отворят разлом?

— Цураните знаят как да го направят, както и Пъг. Подозираме, че пантатийците също имат известни познания по въпроса. Какъвто и да е източникът, по-важното е, че Делекан се е сдобил с него. В такъв случай от Сар-Саргот до Мъглива гора е само една крачка, а аз съм толкова далеч оттам…

— Какво ще правим сега? — попита Джеймс. Все още не се беше възстановил напълно, но все пак се бе посъвзел след цяла нощ сън и целебния чай, приготвен от знахаря на Арута.

— Искам ти, Локлир и този ваш магьосник да потеглите с възможно най-голяма бързина за Мъглива гора. Ще ви дам един отряд конници. Препускайте, без да спирате, не жалете конете. Първо ще идете във Висок замък. Кажете на барон Бодуен да свика целия гарнизон и да тръгне в ускорен марш за Сетанон. След това вземете хората на Гардан и се отправете към Мъглива гора, но колкото се може по-бързо. Аз ще ви последвам с цялата си армия. Разберете едно — вие двамата трябва да стигнете до Мъглива гора дори ако се наложи да се разделите с останалия отряд. Намерете капитан Филип и му кажете веднага да започне издирването на машината на разлома. Ако успее да я разруши преди Делекан да прехвърли армията си, ще скършим гръбнака на този моредел.

— Може вече да е там — подметна Джеймс.

— Което означава, че вече сте закъснели — отвърна Арута. — Яхвайте конете и тръгвайте незабавно. Имате половин ден езда до залез-слънце.

Джеймс се поклони мълчаливо и отиде да потърси Локлир и Патрус. Знаеше, че и двамата няма да са особено щастливи, когато чуят новите заповеди на Арута. Той самият не беше.