Глава 8Тайни

Тъмни фигури се прокрадваха сред вечерните сенки. Джеймс ги посочи и Оуин попита:

— Какво има?

— Виждам ги — прошепна Горат.

От обед препускаха все на юг, като изстискваха от конете всичко, на което бяха способни, за да стигнат час по-скоро до Шлеп и да предадат ултиматума на графа. По залез-слънце изкачиха един хълм и зърнаха селцето в далечината. На север от него група въоръжени мъже се приближаваше към крайните къщи.

Горат пришпори коня си и извади сабята. Джеймс и Оуин го последваха и тримата препуснаха да пресекат пътя на въоръжените мъже. Джеймс крещеше с цяло гърло:

— Тревога! Нашественици от север!

След този вик имаше две възможности — или селяните щяха да наизлязат, въоръжени кой с каквото може, за да отбият атаката, или да залостят още по-здраво вратите и прозорците. На запад досега на улицата щяха да са изскочили десетки мъже, за да посрещнат нападателите. Тук, в относително спокойния Изток, Джеймс не беше сигурен каква ще е реакцията.

Докато препускаха покрай първата къща, той забеляза любопитно лице да надзърта от прозореца и пак извика:

— Нашественици в селото! На оръжие!

Мъжът хлопна кепенците и Джеймс предположи, че е изтичал да залости вратата.

Горат вече бе скочил от коня и се нахвърли върху първия противник. Джеймс реши, че ще е добре да отдели някой свободен следобед, за да обучи тъмния елф да се бие на кон.

Оуин, от друга страна, бе придобил солиден опит в употребата на своя тежък жезъл и го размахваше умело, като раздаваше удари наляво и надясно.

Само след минута нападателите бяха принудени да побегнат към близката гора. Джеймс забеляза, че Горат се готви да ги последва, и му извика да спре.

— Скоро ще се стъмни — обясни той. — Едва ли искаш да се озовеш сам в гора, която гъмжи от Нощни ястреби.

— Съгласен — отвърна лаконично Горат и се върна да си потърси коня.

Джеймс се приближи до къщата, която бе предполагаемата цел на нападението, скочи от седлото и потропа на вратата.

— Отворете, в името на краля!

Някой надникна през тесния процеп. Вратата се отвори и на прага застана Майкъл Уейландър.

— Скуайър? — възкликна той. — Какъв беше този шум?

— Току-що прогонихме банда Нощни ястреби — отвърна Джеймс.

— Нощни ястреби? — попита с пребледняло лице Уейландър. Коленете му се разтрепериха и той се подпря на дръжката. — В какво съм се забъркал?

— Точно това искам да разбера — каза Джеймс.

Горат и Оуин завързаха конете си до неговия. Междувременно Уейландър отвори вратата и ги покани да влязат. Къщата не се отличаваше с богата подредба, но бе чиста и уютна. Имаше три стаи, спалня и кухня. Уейландър се отпусна на един стол, а Джеймс седна срещу него и каза:

— Майкъл, някой много държи да ти види сметката. Кой може да е?

Уейландър бе втренчил поглед в стената. После едва промълви:

— Аз съм обречен.

— Не бързай толкова — успокои го Джеймс. — Аз представлявам принц Арута и макар очевидно да си подразнил някои доста влиятелни хора, принцът на Крондор все още е най-могъщият човек в тази страна след краля. Ако ни сътрудничиш, ще уредя да си под негова протекция.

Уейландър помълча още известно време, после промърмори:

— Този път загазих яко. Готов съм на всичко, за да се измъкна от тази каша.

— Ами тогава, можеш да започнеш, като ми обясниш по-подробно какво представлява „тази каша“ — предложи Джеймс.

— Преди около година при мен дойдоха един хора от Силдън — заразказва Уейландър. — Беше им хрумнала една идея и аз запознах с нея Арли Стоманената душа.

— И каква беше тази идея?

— Да се постави под контрол цялата търговия по реката — от Силдън чак до малките селца в планината.

— Как смятаха да го постигнат? — попита Джеймс.

— Казаха, че имат връзки сред лодкарите, които им съобщили, че гилдията възнамерява да вдигне цените за превоз по реката.

— Значи гилдията е искала да вдигне цените?

— Точно така. Обикновено избягват да го правят, защото тогава търговците се ориентират към керваните, за да пращат стоките си на север, към Кралския друм.

— Но ако положението по пътищата е неспокойно, търговците ще се принудят да използват речния транспорт — сети се Джеймс. — И пак ще опрат до лодкарите.

— Да — потвърди Уейландър. — И значи тези хора заявиха, че ще се погрижат лодкарите да останат без конкуренция. После ние двамата с Арли трябваше да организираме другите гилдии в Ромней и околните селца да се съюзят срещу Гилдията на лодкарите. Когато ситуацията се влошеше достатъчно, кралят щеше да обяви военно положение и да постави лодкарската гилдия извън закона.

— И какво значение, ако междувременно пострадат невинни хорица, нали? — подметна сухо Оуин.

— Уейландър — заговори Джеймс, — какво те кара смяташ, че лодкарската гилдия ще бъде поставена извън закона, ако кралят обяви военно положение?

— Защото възнамерявахме да убием Деймън Рийвс — водача на Гилдията на лодкарите. — Той сведе глава, засрамен от признанието. — Не исках да стане така, но по времето, когато ми разкриха тази част от плана, вече бях затънал дълбоко. Обещаха, че ще го нагласят, сякаш са го направили Нощните ястреби — за да не падне вината върху нас. После им хрумна още по-добра идея — да заприлича на вътрешно боричкане за власт в гилдията, за да предизвикат противоречия в организацията. Познавам Деймън от години, с него сме стари приятели, но нищо не можех да направя.

Джеймс погледна Горат и Оуин и после попита:

— Чия бе идеята да стоварите вината върху Нощните ястреби?

— На онези от Силдън — отвърна Уейландър. — Защо?

— Просто ми се стори позната.

Оуин се сети, че Джеймс говори за самозваните Нощни ястреби в каналите под Крондор, и му кимна в знак, че е на същото мнение.

— Какво искате от мен? — попита Уейландър.

— Намери Арли, върни се в Ромней, съберете се с лодкарите и се спогодете. Ако не го направиш, графът се закани да ви обеси и двамата с Рийвс и да ви намери достойни заместници.

— Графът никога не е прибягвал до заплахи. Защо го прави сега? — попита Уейландър.

— Защото тази нощ някой е отровил петдесетима кралски копиеносци — отвърна Джеймс.

Уейландър се ококори и лицето му стана пепелявосиво.

— Петдесетима копиеносци! Богове на милосърдието! — Той се подпря на масата. — Кой може да направи подобно нещо?

— Много е възможно да сте подразнили истинските Нощни ястреби — подметна Джеймс. — По всичко изглежда, че хич не им се нрави, дето ги накисват за деяния, за които не са отговорни. Не зная за какви умници се смятате, но един тип с прозвище Гадника ви е направил на истински глупаци. Той се опитва да изложи Шегаджиите в Крондор и явно крайната му цел е да сложи ръка върху пристанищата във всички източни градове. Хората му не са ви помагали, само са подготвяли ситуацията така, че да вземат нещата в свои ръце, след като се изтощите в междуособни борби. Не бих се изненадал, ако тъкмо агенти на Гадника са подхвърлили информация на Нощните ястреби, че възнамерявате да стоварите върху тях вината за убийството на Рийвс.

— Какво да направя, когато се срещна е графа?

— Съветвам те да го помолиш за снизхождение — рече Оуин. Джеймс кимна.

— Двамата с Арли имате да отговаряте за много неща — заради вас загинаха невинни хора. Но ако помогнете на графа да възстанови реда и да разкрие истинския извършител на злодеянието, обещавам да измоля от него милост за двама ви.

— Дали да не избягам? — колебаеше се Уейландър.

— Няма да стигнеш до Силдън — отвърна Джеймс. — Ще те погнат като хрътки дивеч, където и да се скриеш.

— Имам връзки в Кеш — заяви Уейландър. — Ако стигна до Кучешка глава, мога да се присъединя към някой от керваните, дето прехвърлят Планините на спокойствието.

— Не предприемай нищо прибързано — посъветва го Джеймс. — С моите приятели сме замислили един план и ако се осъществи, скоро Нощните ястреби няма да ни създават повече проблеми. Съветвам те да се срещнеш с графа, а после да си седиш кротко. Аз ще ти пратя вест, когато всичко се разреши.

— А онези хора от Силдън?

— Те също могат да ни създадат неприятности.

— Познавам ги само по лице и по малките имена: Джейкъб, Линей и Франклин. Може това въобще да не са им истинските имена.

— Напълно възможно — съгласи се Джеймс, извади сребърния паяк и далекогледа от чантата си и ги показа на Уейландър.

— Тези неща да ти говорят нещо?

— Паякът е мой — от един търговец, казва се Абук. Той пътува постоянно между нашия район и Малаково средище и пътем се отбива в Силдън. За последен път го видях там, та нищо чудно сега да е на път към нас. Кара зелен фургон, а името му е изписано отстрани с яркочервени букви.

— Трудно е да не го забележиш — съгласи се Оуин.

— Открихме този паяк сутринта между труповете на убитите войници — обясни навъсено Джеймс.

— Значи едва ли е същият! — заяви изплашено Уейландър.

— Защо? — попита Джеймс.

— Купих го от Абук и го дадох на лъжливите Нощни ястреби, които бяха пратени да убият Деймън Рийвс.

— Нищо чудно да не е само един — съгласи се Джеймс, — но ще трябва да откриеш начин да докажеш невинността си.

Уейландър взе паяка и го разгледа внимателно.

— Вижте! — Той посочи канала с отровата. — Не зная какво е това. В моя имаше отрова от кучешко грозде.

— Трудно се намира сребротрън на юг — каза хладно Горат.

— Но не е невъзможно — отсече Джеймс. — И все пак, склонен съм да ти повярвам. А какво ще кажеш за далекогледа?

— За него не знам нищо — отвърна Уейландър. — Прилича на дрънкулките, с които търгува Абук.

— Майкъл, иди при графа — каза Джеймс. — Двамата с Арли трябва да сте при него до утре преди залез-слънце — ако искате да си запазите главите. Ние ще останем в странноприемницата до зори, после потегляме на юг.

— Ще дойда с вас до къщата на Арли — каза Уейландър. — А утре ще се видим при графа. Къде на юг отивате?

— Първо в Силдън да намерим Абук и тримата, които спомена ти. Ако имаме късмет, до няколко дни ще уредим тази бъркотия.

Уейландър не каза нищо и Джеймс знаеше защо. Дори Нощните ястреби и хората на Гадника да изчезнеха яко дим, пак оставаха престъпления, за които трябваше да плаща. Ала даже годините, прекарани в тъмница, бяха по-приемливи от смъртта. От тъмницата поне имаш шанс да избягаш.

Последната мисъл го накара да се усмихне.



Когато наближиха Силдън, забавиха ход. От запад към града препускаше група конници.

— Не знаем дали не търсят нас — рече Джеймс. — Зная, че винаги предпочиташ да нападнем, Горат, но нека да изчакаме и да видим имат ли лоши намерения, или са случайни пътници.

Горат само кимна. Конниците минаха по моста през река Ром и се изгубиха от погледите им.

Самият град бе построен на хълм, в който се врязваше морският залив, и затова не се нуждаеше от защитна стена. Няколко рибарски селца бяха пръснати на запад по крайбрежието.

Влязоха през северните порти. Двамата стражи ги изпроводиха с лениви погледи. Джеймс се обърна към Оуин и попита:

— Тук имаш ли приятели, или роднини?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна младежът.

Джеймс се засмя.

Силдън бе свърталище на контрабандисти и не беше град, който би привлякъл вниманието на хора с положение в обществото. По-голямата част от стоките, които отиваха нагоре по реката, се разтоварваха в Чим, който — заради удобното си пристанище и складовете — бе един от тукашните търговски центрове. Към Силдън се отправяха онези, които по една или друга причина искаха да избегнат срещата с кралските митнически служители. Тъкмо затова градът от години бе във фокуса на интересите на различни престъпни организации, като крондорските Шегаджии, кешийските търговци на дрога и риланонските разбойници, които бяха в съюз с местните крадци. Тази постоянна борба бе превърнала Силдън в нещо като открит град в Източните владения на Кралството.

Макар и привлекателно заради високото заплащане и гарантираните приходи, силдънското графско владение често оставаше без господар. Последният граф на Силдън бе загинал по време на Войната на разлома — при големия щурм на крал Родрик IV срещу цураните в заключителната й фаза. Крал Луам все още не бе решил кому да дари този пост и титлата и колебанието му бяха от полза за херцога на Чим, който междувременно се радваше на приходите от силдънското графство. Джеймс си даде сметка колко е важно да бъде назначен някой енергичен управител, който бързо да разреши наболелите проблеми на града. Трябваше да спомене за това пред принца, когато се върнеше.

Резултатът от така сложилата се ситуация бе почти пълната липса на законност и ред в града — освен онзи, който осигуряваха с привидното си присъствие представителите на градската милиция. Доколкото Джеймс можеше да определи, границата на тяхната власт не обхващаше района на пристанището и складовете и свършваше по средата на крайбрежния булевард, от едната страна на който имаше проспериращи на вид магазини и къщи, а от другата — ханове и моряшки вертепи. Точно през средата на улицата бе нарисувана яркочервена линия.

— Това пък какво е? — попита Горат, когато я прекосиха.

— Предупреждение — отвърна Джеймс. — От другата страна на чертата минаваш на свой риск. Едно ми харесва тук — че нещата се наричат с истинските им имена — добави той, докато се спускаха към пристанището. — Никой не ти хвърля прах в очите.

Минаха по няколко тесни улички, застроени от двете страни с високи складови помещения, и пресякоха друга широка улица, по чийто калдъръм трополяха тежко натоварени каруци и фургони. Яки мъже търкаляха бъчонки или се огъваха под тежестта на големи вързопи със стока. Скоро излязоха на пристанището и видяха доковете — едни от камък, други от дърво. В залива имаше само няколко малки лодки — той почти винаги бе тих, заради врязаните навътре естествени вълноломи.

Джеймс посочи една кръчма, над вратата на която висеше стара ръждясала корабна котва, покрита с олющена бяла боя, и спря пред конюшнята, където ги посрещна чорлаво хлапе.

— Почисти им копитата, дай им сено и вода и ги изтъркай хубаво — нареди му Джеймс, докато слизаше от седлото. — Момчето кимна и Джеймс продължи: — Освен това гледай утре сутринта да са тук. Не обичам да стават грешки.

— Това пък какво беше? — попита го Оуин.

— Вземам мерки за всеки случай — обясни Джеймс и спря да се огледа на прага. Вътре бе мрачно и мръсно. Клиентите бяха предимно моряци и докери, а също наемни войници, дами със съмнителна репутация и обичайното сборище от крадци и главорези. Джеймс настани спътниците си на една маса и каза:

— А сега ще чакаме.

— Какво? — попита Горат.

— Да се покаже този, който ни трябва.

— И колко време ще трябва да чакаме? — попита Оуин.

— В тази дупка? Един ден, може би два.

Горат се огледа смръщено и поклати глава.

— Вие хората… понякога сте като животни.

— Не е чак толкова зле, като свикнеш — успокои го Джеймс. — Като знам аз откъде съм тръгнал.

— Странно твърдение за човек, който е на служба при принца.

— Така е — съгласи се скуайърът. — Но е вярно. Просто получих рядката възможност да се издигна.

— Което е обратното на моето положение — промърмори Горат. — Аз бях вожд на клан, търсеха ме за съвет и уважаваха мнението ми. А сега седя в този вертеп с враговете на моя народ.

— Не съм враг никому, освен ако не ме нападне пръв — заяви Джеймс.

— Убеден съм в това, скуайър — отвърна Горат, — макар да ми е странно да го чувам от собствената си уста. Но не мога да го твърдя за сънародниците си.

— Никога не съм се опитвал да говоря от името на своя народ — посочи Джеймс. — Ако си забелязал, ние губим много повече време и усилия да се избиваме помежду си, отколкото да създаваме проблеми на северните си съседи.

Горат избухна в смях. Оуин и Джеймс го погледнаха, стреснати от странния, почти мелодичен звук.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Оуин.

— Помислих си — отвърна през смях Горат, — че ако бяхте малко по-ефективни в братоубийството, нямаше да има нужда да се безпокоя какво ще направи онова кръвожадно куче Делекан.

Споменаването на потенциалния завоевател накара Джеймс да си спомни за важността на задачата, с която се бяха захванали. За известно време бе решил, че Гадника, който и да бе той, представлява по-сериозен проблем, но не беше изключено в действителност той да е само част от много по-мащабните планове на Делекан.

Нощните ястреби очевидно работеха или с Гадника, или с моредела — а не беше изключено и с двамата. Но това, което събуждаше безпокойството на Джеймс, бе, че можеха всъщност да са пионки на пантатийските змиежреци. Джеймс реши да обсъди този въпрос с Горат, но по-късно, тъй като тук някой можеше да подслуша разговора им.

Към тях се приближи ханджийката, едра жена с повехнала хубост, която намекваше, че на младини може да си е изкарвала прехраната с най-древния занаят. Изгледа Горат с нескрито подозрение и ги попита какво ще искат. Джеймс поръча ейл, ханджийката си тръгна и той отново потъна в размишления.

Имаше и друг играч, вече беше сигурен в това, някой, който дирижираше цялата тази бъркотия в Кралството — или пантатийците, или съвсем неизвестен участник — ето какво го безпокоеше. След като премисли всичко, което Горат бе казал на Арута, той се обърна към моредела.

— Бих дал много, за да науча повече за онези, който ти нарече Шестимата.

— За тях не се знае почти нищо — отвърна Горат, — освен че са най-близките съветници на Делекан. Не познавам никой, който да ги е виждал. Те наистина са могъщи. Благодарение на усилията им народът ми разполага с изобилие от всякакви оръжия. По-странното е, че враговете на Делекан неочаквано изчезнаха. Мен например ме повика на съвет Нараб, един от помощниците на Делекан. По пътя за Сар-Саргот ме нападнаха, вързаха ме и ме хвърлиха в тъмница.

— Това не си го казвал.

— Не си ме питал какво съм правил, преди да се срещна с Локлир.

— И как успя да избягаш?

— Някой ми помогна — отвърна Горат. — Не зная кой, но подозирам че е един стар… съюзник. Жена с влияние и сила.

Джеймс беше заинтригуван от думите му.

— Трябва наистина да има голямо влияние, щом е успяла да те измъкне изпод носа на Делекан.

— Има много приближени на Делекан, които не са готови да му се опълчат открито, но биха се радвали, ако се провали. Между тях са Нараб и брат му, но докато Шестимата му служат, те ще правят същото. Случи ли му се нещо, преди да успее да съюзи всички племена, договорите, които е сключил, ще бъдат нарушени. Той не вярва никому, дори на жена си и на сина си, и това е съвсем оправдано. Жена му е вожд на хамандийците, Снежните леопарди, един от най-могъщите кланове след този на Делекан, а синът му вече има свои собствени амбиции.

— Изглеждат щастливо семейство — отбеляза Оуин.

Горат се подсмихна иронично.

— Моите сънародници рядко се доверяват на някой, който не е от тяхното семейство, племе или клан. Над това могат да стоят само политически съюзи, но те не са толкова трайни. Ние сме по природа мнителни.

— И аз имах такова усещане — рече Джеймс. — Но същото може да се каже и за нас, в известен смисъл. — Той се надигна. — Извинете ме. След минутка се връщам.

Джеймс се приближи до един мъж, който току-що бе влязъл от задната стая. Имаше тъмна кожа, което говореше за кешийския му произход. Беше мършав и побелял, но с жилесто тяло, в което се криеше спотаена сила. Джеймс го прецени като опасен противник.

— Ти ли си собственикът на заведението? — попита го Джеймс.

— Аз. Казвам се Йофтаз.

Джеймс сниши глас и продължи:

— Тук съм по поръка на определени хора, чиито интереси напоследък са били сериозно засегнати. Едни типове, които използват за свой център Ромней, но са били виждани и на запад, създават затруднения.

Йофтаз го изгледа изпитателно.

— И защо ми казваш всичко това?

— Живееш на място, където минават много хора. Мисля, че може да си чувал за онези, които ти споменах.

Йофтаз се разсмя, но очите му останаха сериозни.

— Приятелю, човек с моя занаят предпочита да не чува и да не вижда нищо. А също и да говори колкото се може по-малко.

— Така е — кимна Джеймс. — Всяка информация си има цена.

— И каква е твоята цена?

— Зависи от информацията.

Йофтаз се огледа и прошушна:

— Има и такава информация, заради която човек може да си изгуби главата.

— Така е — съгласи се Джеймс. — Всеки си носи риска.

— От друга страна, точно в момента се нуждая от помощ в една доста деликатна работа и ако се намери човек, който да ми я окаже, бих могъл да му разкрия някои доста интересни неща, които съм чул, както и да му опиша хората, които ги говорят.

Джеймс кимна повторно.

— Тази деликатна работа не може ли да се реши с помощта на известна сума в злато?

Йофтаз се засмя.

— Харесвам как разсъждаваш, млади човече. Как да те наричам?

— Можеш да ме наричаш Джеймс.

Очите на Йофтаз трепнаха.

— И откъде идваш?

— От Шлеп. Но преди това бях в Ромней.

— Значи хората, които търсиш, са забъркани в някоя история, която е станала в Ромней, така ли?

— Точно така. Но преди да обсъдим този въпрос, бих искал да разбера цената.

— В такъв случай, млади приятелю, двамата с теб сме в нещо като задънена улица. За да ти кажа от какво се нуждая, ще трябва да разкрия всичко, а както казват хората: „бръкнеш ли за петаче, все ще извадиш и жълтица“.

— Обиждаш ме, Йофтаз. Какво да направя, за да спечеля доверието ти?

— Кажи ми защо търсиш тези хора.

— Търся ги, защото са брънка във веригата. Те могат да ме отведат при някой друг — някой, с когото искам да си поговоря сериозно. Този тип е замесен в предателство и убийство и аз съм твърдо решен да го предам на палача, или сам да го промуша — както се случи.

— Значи ти си от хората на краля, така ли?

— Не точно, но в известен смисъл.

— В такъв случай, закълни се пред Банат, че няма да ме издадеш, и смятай, че сделката е сключена.

— Защо точно пред бога на крадците? — попита ухилено Джеймс.

— Че кой ще е по-подходящ? За двама крадци като мен и теб.

— Добре, нека да е пред Банат — съгласи се Джеймс. — Какво искаш от мен?

— От теб, приятелю, искам да откраднеш едно нещо от най-опасния човек в Силдън. Ако успееш да го направиш, обещавам да ти помогна да намериш хората, които търсиш. Стига да оцелееш, разбира се.

— Аз — да крада? — ококори се Джеймс. — Какво те кара да мислиш, че ще крада, и то за теб?

— Живял съм достатъчно на този свят, за да позная откъде се вземат яйцата, млади човече. Щом си готов да се закълнеш пред Банат, значи си ходил по кривите пътеки.

Джеймс въздъхна.

— Не мога да го отрека. Пък и току-що се заклех.

— Хубаво. На въпроса тогава. Съвсем наблизо има една къща и в нея живее Джейкъб Ишандор.

— Кешиец?

— Тук живеят много кешийци. — Мъжът се тупна по гърдите. — Какъвто съм и аз. Но този човек и други като него дойдоха в Силдън наскоро — преди по-малко от две години. Всички работят за едного, който е като паяк — стои в центъра на мрежата, дето я е заплел, и чака да усети някакво трептене от плячката.

— Да не говориш за Гадника? — попита Джеймс.

Йофтаз кимна едва забележимо.

— Зная, че законът по нашия край никога не е бил силен, но поне имаше някакъв ред. Но откакто се появиха хората на Гадника — Джейкъб и още двама, Линей и Франклин — започнаха кръвопролития и жестокости, каквито не е имало никога.

— А какво правят местните крадци, тези, дето имат връзка с Риланон или Крондор?

— А, всички си отидоха — освен мен. Някои избягаха, други… изчезнаха. Тези, които останаха, сега работят за Гадника. Засега са ме оставили на мира, сигурно защото съм кешиец и ме смятат за един от техните. Такива като мен в Силдън са единици, но вече не смеем да правим нищо, освен онова, дето преди ни беше за параван — както аз с тази кръчма. Да знаеш обаче, че ако плановете на тези типове се провалят, мнозина ще се върнат и ще си поискат онова, дето им е принадлежало.

Джеймс се почеса замислено по брадата.

— Преди да се съглася, искам да ти покажа нещо. — Той извади сребърния паяк. — Това да ти е познато?

— Виждал съм такива — призна Йофтаз. — Но рядко. Изработва ги един ковач в едно селце под Планините на спокойствието. — Той взе паяка й го разгледа внимателно. — Попадали са ми и копия, но този е оригинален. Не всеки го бива да работи тъй фино със среброто.

— И какви хора купуват подобни дрънкулки?

Йофтаз се засмя.

— Нощни птички, какви. Опасни игрички играеш, приятелю. Ти май си човекът, когото търся.

— Кажи тогава, на кого си продал този?

— Мога и много повече неща да ти кажа. Но не и докато не приключим със сделката.

— Казвай тогава какво точно искаш.

— Човекът, за когото ти говорех, Джейкъб Ишандор, е предводител на онези, които наскоро пристигнаха от Кеш. Та той има една торбичка — Йофтаз разтвори ръце, за да покаже колко е голяма, — в която държи достатъчно средства, за да финансира дейността си за цяла година.

— И ти искаш да открадна торбичката?

Йофтаз кимна.

— Струва ми се, че подобна задача е и по твоите сили — отбеляза Джеймс.

— Може би. Но независимо дали ще успея, или ще се проваля, ще трябва да продължа да живея тук, в Силдън. Ако ти се провалиш, това няма да повлияе на благосъстоянието ми.

— Разбирам. Какво има в торбичката?

— Сърцето на радостта — рече Йофтаз.

Джеймс затвори очи. Радостта бе често използвана дрога в бедняшките квартали в повечето кешийски градове, понякога се появяваше и в Крондор, както и в пристанищните градове на Кралството. Малко количество, погълнато с вино или вода, можеше да предизвика еуфория в продължение на цяла нощ. По-голяма доза бе в състояние да подсигури на клиента доста щастливи мигове за дни наред, но преминеше ли се границата, можеше да доведе до безсъзнание.

Сърцето на радостта бе друго нещо — силно пречистен екстракт от дрогата, с цел да бъде пренасян по-лесно. При продажба се смесваше с друг, напълно безвреден прах, като захар например, или всичко, което бе в състояние да се разтваря. Цената му обаче надвишаваше хиляда пъти цената на обикновената Радост.

— Торбичка с подобни размери ще струва…

— Достатъчно, за да се наложи Джейкъб да побегне презглава, когато Гадника открие, че е изчезнала, и го заподозре в измама — също както и Линей и Франклин.

— И ще остане празно място — допълни Джеймс, — на което ще се появиш ти, за да започнеш собствена търговия без конкуренция. При това ще разполагаш с достатъчно количество висококачествена стока и никой няма да те пита откъде я имаш, защото на пазара ще се е възцарил глад.

— Нещо такова — кимна с усмивка Йофтаз.

— Значи, ако аз докопам тая торба, ти ще прогониш агентите на Гадника от града и същевременно ще натрупаш цяло състояние?

— Стига всичко да мине според плана.

— Ще се върна за малко при моите приятели — каза Джеймс. — Когато си готов да ми кажеш къде трябва да отида, дай ми знак.

— Обикновено затваряме след полунощ. Почакай, докато свърша, после ще се погрижа и за вас.

Когато Джеймс се върна на масата, Оуин го попита:

— Е, какво откри?

— Че нищо на тоя свят не се дава безплатно — отвърна Джеймс, — облегна се на стената и се приготви за дълго и търпеливо чакане.



На пръв поглед къщата изглеждаше безлюдна. Горат бе останал на пост отвън, за да следи дали някой няма да се зададе откъм пристанището. Оуин стоеше от другата страна на улицата и следеше движението към центъра на града. И двамата се съгласиха да помагат, но — изразиха съмнение от смисъла на подобно начинание.

Джеймс първо огледа вратата за тайни знаци или сигнална уредба. Не откри нищо. Ключалката изглеждаше проста, но преди да започне, той по навик плъзна пръст в цепнатината между вратата и рамката. За своя изненада напипа една дъсчица, която потъваше при натиск. Когато я натисна, зад нея нещо изтрака. Той натисна по-силно — и се отвори малка ниша, в която бе скрит ключът.

Докато го измъкваше, Джеймс едва сдържа смеха си. Това бе стар, отдавна забравен номер, който служеше за две неща — притежателят на ключа не се безпокоеше, че може да го изгуби, дори ако се наложи да излезе много бързо, а и в отсъствието на собственика вътре можеха да влизат други, посветени в тайната. Друг на негово място никога не би се досетил да го потърси, но в подобни ситуации Джеймс бе свикнал да се доверява по-скоро на усета си, отколкото на привидното.

Все още коленичил, той отключи вратата и я побутна, готов за всякакви изненади. Стоеше навел глава, за да избегне някоя пусната от скрит механизъм стрела.

Вратата се отвори безшумно. Нямаше устройство със заредена стрела, нито друга дебнеща заплаха. Той прекрачи прага и затвори вратата. След това се зае да претърсва една по една стаите. Човек никога не знае къде хората може да са скрили ценностите си, но и тук той се осланяше на опита си и на стандартното им мислене. В конкретния случай обаче предполагаше, че собственикът на жилището няма да постъпва като „обикновените хора“ и ще направи нещо непредсказуемо. Ето защо се зае да тършува на нетипични за скривалища места.

Първата стая бе скромно мебелирана. Маса, неголям гардероб с дрехи и легло. Врата към задния двор, огнище, до което бяха подредени гърнета с някакви изсушени подправки, и още една врата, която водеше към малката кухня.

Изведнъж Джеймс спря. Изсушени подправки? Той се приближи, за да ги разгледа по-внимателно. Позна ги веднага — не помнеше точното име, но точно такива се беше опитвала да отглежда в своята градина в Крондор принцеса Анита. Оплакваше се, че не проявявали охота да растат в почва, богата на соли, и че се нуждаели от повечко слънце.

Интересно, запита се Джеймс, защо му е на един главатар на разбойници в престъпно свърталище като Силдън, да отглежда и суши растения? Прегледа съдържанието на гърнетата. Вниманието му привлече последното отдясно. Беше по-леко от останалите. Джеймс бръкна вътре, извади растението заедно с пръстта и корените — отдолу, както и очакваше, имаше торбичка. Той развърза шнура, с който бе пристегната. На бледата светлина от прозореца видя някакъв жълтеникав прах.

Завърза торбичката и тръгна към вратата. Огледа се пътем, колкото да установи, че не е докосвал или местил нищо. Промуши се през вратата и я затвори. Заключи я и върна ключа в тайника, като задейства отново клопката, която вероятно дебнеше от другата страни всеки, който би се опитал да влезе с взлом.

Без да се оглежда, даде знак на другарите си да го последват и се върнаха в кръчмата. Когато наближаваха вратата, оставена отворена заради тях от Йофтаз, Джеймс усети, че го завладява странно вълнение. Колкото и високо да се издигаше на кралска служба, някаква част от него жадуваше за онова, с което някога се занимаваше Джими Ръчицата.

Предаде торбичката на Йофтаз и каза:

— Ред ти е да изпълниш твоята част от сделката.

Йофтаз се полюбува няколко минути на съдържанието на торбичката, после я скри зад тезгяха.

— За да откриеш притежателя на този паяк, трябва първо да намериш търговеца Абук. За последните две години му продадох общо четири такива.

Джеймс извади далекогледа.

— А за това какво ще кажеш?

Йофтаз разгледа тръбата и долепи окуляра до окото си.

— Това е опасно нещо, приятелю — рече той, докато разглеждаше стаята през тръбата.

— Защо?

— Защото разкрива тайни, заради които си заслужава да убиеш, или да бъдеш убит. — Той върна далекогледа на Джеймс. — Чувал съм за подобни предмети. На външен вид не са нищо особено, ала могат да се окажат безценни. Чрез тях повдигаш булото на илюзията, виждаш клопки и тайници. Казват, че генералите имали такива, за да виждат през мъглата и дима на бойното поле.

— А знаеш ли кой може да ги продава?

— Отново предполагам, че е Абук. Ако си намерил тази вещ близо до паяка, значи двата предмета са принадлежали на един и същи човек.

— В такъв случай, мой нови приятелю, ще ни е нужна стая за през нощта, а утре ще идем да потърсим този Абук.

Стиснаха си ръцете и Йофтаз каза:

— Ти служиш добре на своя крал, защото не само преследваш Нощните ястреби, извършители на злокобни убийства по късни доби, но също така отърва Силдън от онази напаст Гадника. Джейкъб и помощниците му ще хванат първия кораб за далечни земи, стигне ли вестта за случилото се до техните началници. Сега първо ще ви отведа в стаята, а сетне ще намеря някой разпространител на слухове, който да пусне новината, че трима кешийци, живеещи от известно време в Силдън, току-що са продали голямо количество от Сърцето на радостта на контрабандист, тръгнал за островното кралство Ролдем.

Йофтаз ги отведе в стаята, пожела им лека нощ и каза, че най-вероятно ще срещнат Абук на пътя между Силдън и Литън, тъй като го очаквали да се върне до няколко дни.

Джеймс се просна на леглото и почти веднага заспа, поуспокоен от мисълта, че са напреднали в разрешаването на загадката.

Загрузка...