Измяната

Глава 16Поръчения

Кралицата се изправи.

Пристъпи напред, наведе се над Горат и постави ръце на раменете му.

— Изправи се — чуха мелодичния й глас.

Горат се надигна и тя се вгледа в лицето му.

— Виждам промяната, като при всички наши братовчеди, завърнали се след дълго отсъствие. Усмивката й бе окуражаваща. — Но долавям малка разлика. Ти не си се завърнал, Горат, но си на път да го сториш. Пътуването ти обратно към твоя народ продължава. — Тя погледна към водача на гламределите. — Не си сам, защото сред нас има и други, които не са завършили своето пътуване. Когато наистина дойдеш сред нас, ще получиш и новото си име. Засега си оставаш Горат, но вече от Елвандар.

Тя го прегърна, задържа го в обятията си за малко, после се върна на трона. Горат се наведе, взе сабята и я пъхна в ножницата.

— Ваше величество — обади се Оуин, — ще ми позволите ли да кажа нещо?

— Слушам ви. — Кралицата му кимна от трона.

— Нося послание за мъжа ви от жената на магьосника Пъг.

Агларана повика Калин и му каза:

— Синко, бъди така добър и отведи нашите гости в личните ми покои.

Принц Калин даде знак на Горат и Оуин да го последват. Те се поклониха на кралицата, а тя им каза:

— Вървете, а когато приключите разговора с Томас, се върнете при нас. Подготвили сме празненство.

Когато се отдалечиха, Оуин прошепна на Горат:

— Не разбрах почти нищо от това, което видях.

— Ще ти обясня по-късно — обеща му Горат.

— Съпругът на майка ми — каза Калин — беше ранен при едно гранично стълкновение с банда моредели, които се опитаха да прекосят границите ни.

— Не са били бандити — отвърна Горат, — а бегълци от клана на Обкар, прокудени от Делекан и тръгнали да дирят убежище в Зелено сърце.

— Каквито и да са — рече Калин, — Томас беше ранен с отровна стрела и сега си почива.

Той повдигна богато изрисуван гоблен и ги изведе на просторна тераса, от която се виждаше целият Елвандар. В една странична ниша, закрита с полупрозрачна завеса, лежеше едър мъж.

— Почакайте, ще проверя дали не спи — прошепна им принцът.

— Буден съм — обади се отпаднал глас от нишата.

— Томас — заговори Калин, — това са Оуин от Тимонс и Горат, който е на път да се завърне при нашия народ. Носят вести от жената на Пъг.

Оуин и Горат се приближиха към леглото. Томас беше висок и добре сложен младолик мъж с величествена осанка. Бе опрял красивата си глава на няколко възглавници.

— Дочух някои слухове — тихо каза Горат, — но не знаех дали да им вярвам. Той е истински валхеру.

— Не съвсем — рече Калин. — За наше щастие.

— Бих се изправил, за да ви посрещна — продължи Томас, — но за съжаление в момента не съм в състояние да го направя.

— Отрова? — попита Горат. — Каква беше?

— Светлозелено вещество, което ни е непознато.

— Колтари — рече Горат. — Казват, че я донесли от света на цураните и носела името на провинцията, в която я произвеждали. Появи се по времето, когато Делекан започна да сбира клановете.

— Има ли противоотрова? — попита Калин.

— Може ли да видя раната?

Томас даде знак на Горат да се приближи, изви глава настрани и на шията му се показа грозна възпалена рана, която стигаше до рамото.

— Друг на ваше място досега да е издъхнал — рече Горат.

Томас се усмихна и Оуин отново бе поразен от младежкия му вид. Имаше странно лице, с ъгловати, но красиви черти, а ушите му бяха заострени почти като на елфите.

— Забелязал съм, че тялото ми умее да надвива всякакви болести. Само че точно сега силите ми са колкото на някое пале.

— Щом е изкарал досега — рече Горат, — ще надживее и тази рана. Не зная само колко дълго още ще продължи борбата. Дори леко одраскване с колтари изкарва от строя най-малко за две седмици и най-яките мъжаги.

— Струва ми се, че до няколко дни ще се изправя на крака — произнесе Томас.

— Съпругът на майка ми е непоправим оптимист — намеси се Калин. — Ако питате мен, ще има да пази леглото още дълги седмици. Лечителите ни направиха всичко, на което са способни.

— Та какво ми носите от Катала? — върна се на темата Томас.

— Помоли ни да ви предадем, че Пъг и Гамина са изчезнали от Крондор. Преди това Пъг оставил мистериозна бележка: „За Томас! Книгата на Макрос!“ По пътя се отбихме в Сартското абатство, но те не са чували за подобна книга. Вие знаете ли нещо за нея?

— Зная — кимна Томас. — Но това всъщност не е книга. Калин, би ли донесъл кутията, дето е поставена върху ковчежето с оръжия?

Калин се отдалечи и скоро се върна с малка кутия и я подаде на Томас. Вътре имаше свитък.

— Книгата на Макрос е парола, която си уговорихме с Пъг, в случай, че той изпадне в беда и се нуждае от помощ. Той изписа върху този свитък заклинание, с помощта на което всеки, който прочете написаното, ще се озове при него. — Томас се надигна. — Калин, помогни ми да си сложа ризницата.

— Не, Томас — вдигна ръка Калин. — Още си много слаб. В това състояние не можеш да направиш нищо за своя приятел.

— Но Пъг трябва здравата да е загазил, щом ми праща това съобщение.

— Аз ще ида — заяви Калин.

— Не — спря го Горат. — Ще ида аз.

— Принц Арута ни нареди да намерим магьосника Пъг — намеси се Оуин. — Задачата ни ще бъде изпълнена едва когато го открием.

— Не искам да ви обиждам, принце — рече Горат, — но аз имам много по-богат опит в подобни начинания. А и дългът изисква от вас да останете тук, докато Томас се възстанови.

— Познанията ми в магьосническото изкуство сигурно ще са от полза там, където отиваме — похвали се Оуин.

— Де да можехте да изчакате още няколко дни — въздъхна Томас.

— Времето лети — отвърна Горат. — На път сме вече от няколко седмици, съвсем скоро Делекан ще започне нашествието срещу Кралството. Арута се бои от магьосниците му и затова са му нужни съветите на Пъг. Позволете ние да идем. Може да не сме най-подходящите, но сме тук и имаме желание да го направим.

— Хайде, моля ви — добави Оуин и взе свитъка.

Томас кимна.

— Кажете на кралицата да отложи празненството до нашето завръщане — рече Горат.

Оуин разгърна свитъка, погледна го и каза:

— Горате, застани до мен и постави ръка на рамото ми.

Макар свитъкът да бе изписан на непознат език, думите приковаха вниманието му и накараха погледа му да бяга по знаците и докато го правеше, пред мисления му взор се заредиха пламтящи символи. Когато стигна последния ред, ги обгърна непроницаема пелена, зад която скоро се показа плоско като стъкло поле, увиснало насред сивкаво пространство.

Те се понесоха през тунел от светлина, покрай бързо менящи се звуци и аромати, които изчезваха още преди да ги възприемат напълно. Сетне отново се озоваха насред равнина, която този път бе обляна от сребриста светлина, и се понесоха към земята.

Стояха върху пепелявосива почва, от която стърчаха червеникави камъни. Небето бе тъмновиолетово, из въздуха се носеха странни и непознати миризми. Вятърът бе сух и студен.

— Къде сме? — попита Горат.

— На никой от познатите ни светове — отвърна Оуин. — Трябва да сме някъде другаде.

— Да, но къде?

— Не зная. — Оуин сви рамене. Малко бяло слънце бе увиснало над далечните планини и хвърляше издължени черни сенки. — Струва ми се обаче, че скоро ще се стъмни и трябва да си намерим някакво убежище.

Оуин се опита да произнесе заклинанието, с което от дланта му бликаше светлина, и изведнъж прозря ужасяващата истина.

— Горат! Тук магията не действа!

Джеймс разгледа внимателно картата и попита войника:

— Сигурен ли си?

— Да, скуайър. Видях поне три вражески патрула да се катерят по козята пътека към билото.

Локлир проследи с пръст планинския склон върху картата.

— Но какво търсят горе?

— Трябва да са били съгледвачи, едва ли могат да прехвърлят оттам цялата армия. Въпросът е какво душат там?

— Може би искат да проверят дали се задават подкрепления? — предположи войникът.

— Е, ако видят някакви подкрепления, надявам се, ще бъдат така добри да ни го съобщят — засмя се Локлир.

— Ако не видят, най-вероятно ще ни атакуват — рече Джими, който не виждаше в ситуацията нищо смешно. — Пратете най-бързия конник до Мъглива гора — нареди той на войника. — Нека провери дали не се приближават войските на принца и да ми докладва веднага. Ако ги няма, трябва да очакваме нападение всеки момент.

Войникът изтича навън, а Джеймс се обърна към Локлир.

— Май е време да признаем, че Горат и Оуин не са успели да се справят.

— В такъв случай ще трябва да задържим тази позиция, докато…

— Докато не пристигнат подкрепления или врагът не превземе крепостта.

— Дали да не подготвим отстъпление — предложи Локлир, — както при Висок замък — в случай, че положението стане неудържимо?

Джеймс потъна в мрачно мълчание. Накрая поклати глава.

— Не. Ще стоим тук до смърт.

— Какво пък, щом така ни било писано — въздъхна невъзмутимо Локлир.

— Арута би казал: „Такъв е нашият дълг“.

— Ами добре, щом се налага, да го направим с достойнство — рече Локлир.

Двамата излязоха навън и се заеха с подготовката на предстоящата битка.

Слънцето изгря над безлюдния чужд свят. Предната вечер бяха успели да се приютят в една плитка пещера, където прекараха неспокойна нощ. Освен че им беше студено, нямаха и никаква храна.

Когато небето просветля, Горат събуди Оуин. Младият магьосник не беше на себе си, откакто бе открил, че заклинанията не действат на този свят. А това беше вторият шок за Оуин — нямаше никакво съмнение, че са на друг свят.

— Къде може да е Пъг? — зачуди се Горат.

— Ако заклинанието му е подействало така, както смяташе Томас, трябва да е някъде наблизо — отвърна Оуин.

Горат излезе от пещерата и се огледа.

— Виж — посочи той земята. — Следи.

Оуин застана до него и се наведе. В меката почва наистина се виждаха отпечатъци от крака.

— Може би са от Пъг, или от онези, които са го довели. Уф, какви ги говоря! Нямам никаква представа дали Пъг е бил тук.

Горат коленичи и разгледа внимателно следите.

— Бил е само един човек — каза той. — Тръгнал е натам.

Той се изправи и последва дирята. Оуин вървеше зад него и се оглеждаше. Светлината на слънцето падаше под странен ъгъл, небето беше чисто, ако се изключеха няколко едва забележими пухкави облачета. Вятърът бе все така сух и студен, растителността бе оскъдна. Пейзажът напомняше на Оуин за Северните земи, които бяха прекосили с Горат.

— Виж, тук се появяват още следи — посочи Горат. — Ако първите са на Пъг, на това място са го пресрещнали четирима. Всички са продължили в тази посока. — Той посочи ниските хълмове на хоризонта. — И ние ще вървим натам.

С напредването на деня ставаше все по-топло.

— Това е пустиня — изпуфтя Оуин. — Чувал съм разни истории от пътници, прекосили Джал-Пур. Но ме подлъга студената нощ. — Той спря, свали от рамото си торбата и я отвори. Извади отвътре чиста риза и я завърза на главата си. — Преди да вървим където и да било, трябва да намерим вода.

— Прав си — рече Горат. — Но не виждам никаква вода наблизо. Според мен, ако в района въобще има вода, трябва да е там, където са отишли четиримата. Сред онези хълмове. Тъй че не ни остава друго, освен да продължим в същата посока.

Оуин бе принуден да се съгласи. Продължиха да вървят през скалистата безводна местност.

— Ако въобще някога нещо е растяло от тази земя, предполагам, че отдавна е изсъхнало — отбеляза Горат. — Имаш ли представа защо магията не действа тук?

— Не — отвърна унило Оуин. — Опитах с чародейство, заклинание, медитация и всичко друго, на което са ме учили. На пръв поглед всичко е наред, само дето няма резултат! — Той поклати глава. — Сякаш на този свят няма мана.

— Мана? — повтори Горат.

— Това е едно от названията — обясни Оуин. — Така поне я нарича Патрус, за другите магьосници не зная. Става въпрос за енергията, която свързва всички неща, а същевременно може да се използва, за да се създава магия. Повечето хора нямат представа как действа магията. Аз не нося силата в себе си. Всичко, което зная, са готови словесни формулировки, действия, знаци, все неща, които ми помагат да събера мана от заобикалящия ме свят. Но тук като че ли въобще няма мана. Жалко, че не съм изучавал Нисшия път.

— Това пък какво е? — учуди се Горат.

— Различните магьосници владеят различни нива на вълшебство. Патрус е майстор на Нисшия път — тъкмо той ме посъветва да отида в Звезден пристан. Преди Пъг да се завърне от цуранския свят никой не знаеше за различията между двата пътя на магията, поне никой на Мидкемия. Нисшият път е тази част от магьосническото изкуство, при която прилагащият го се свързва със самата природа на почвата под краката си, или с водата — ако наблизо има вода, — дори с небето и с вятъра, като се възползва от способността на повечето вещества да горят при определени обстоятелства и следователно да бъдат използвани като гориво. Мисля, че един магьосник от Нисшия път би бил в състояние да измайстори някоя магия на място като това, но аз съм безсилен.

— Това важи ли и за Пъг?

— Не зная — отвърна Оуин. — За него също се говори, че е по-голям майстор на Висшия път. — Оуин се огледа. — Не е изключено силата му тук да е потисната до такава степен, че да е безпомощен пред похитителите си. В едно обаче не се съмнявам.

— В какво?

— Без Пъг нямаме никакъв шанс да се завърнем на Мидкемия. През следващите няколко часа вървяха мълчаливо.

Едва по пладне на следващия ден забелязаха купола. Постоянната жега и жаждата бяха намалили темпото им до мъчително влачене през пустинята. Меховете на поясите им бяха изцедени до последна капка и Оуин вече усещаше първите признаци на обезводняване. Без да кажат нищо, те закретаха към купола. Когато го наближиха, видяха, че е направен от опънати върху извити пръти кожи.

— Прилича на юрта — рече пресипнало Горат.

— Какво е това?

— Използват ги степните чергари. Вдигат се и се свалят за броени минути.

Той извади сабята, заобиколи постройката и се приближи безшумно към входа, който бе закрит от кожена завеса. Побутна завесата встрани с върха на сабята и след като не се случи нищо, пъхна глава вътре.

— Ела да погледнеш — повика той Оуин.

Оуин го последва вътре и се огледа. Помещението беше съвсем празно, само на пода се въргаляше изтъркано платнище, някога било килим. Горат се отпусна върху него. В ръката си държеше смачкан пергаментов къс, изписан с въглен. Оуин се наведе над рамото му и прочете:

— Вече е ясно накъде трябва да тръгнем — рече Горат.

— Ще ми се първо да намерим вода — въздъхна Оуин.

— Вода сигурно има, щом тази пустош е обитаема.

Оуин кимна, но премълча опасенията си, че може да не я открият навреме.

— Поне знаем, че сме на остров — рече Горат. — Това е добре.

— Защо?

— Защото означава, че няма да се скитаме вечно.

Оуин реши, че хуморът е твърде черен за ситуацията, в която се намират, и премълча. Продължиха към близкия хълм и когато го изкатериха, забелязаха руините, за които пишеше Пъг. Отвъд тях се виждаше просторна водна шир.

— Ако стигнем до брега — рече Оуин, — мисля, че ще намеря начин да се сдобием с обезсолена вода.

— Може би този остров се намира насред голямо езеро — подметна обнадеждено Горат.

— Би било чудесно.

Спуснаха се по склона и когато доближиха подножието му, Горат извика:

— Вода! — Наведе се и загреба с шепа. — Прясна е. Подай ми меха. След минута вече разполагаха с половин мях прясна вода, което бе достатъчно да удовлетвори жаждата им поне на първо време. Оуин пи пръв, а Горат го поучаваше:

— Бавно! Не се наливай. Ще те заболи корем.

Водата имаше вкус на минерали и беше топла, но се стори на Оуин най-вкусната на света. Той подаде меха на Горат и нетърпеливо зачака пак да дойде неговият ред. Когато приключиха, отново напълниха меха и Горат каза:

— Ще отбележа това място, в случай че не намерим никъде другаде вода.

Оуин кимна.

— Вече сме близо до руините.

— Сигурно ще сме там преди залез-слънце.

На стотина метра от целта забелязаха още една юрта, полузаровена в пясъка. От това разстояние вече се виждаше; че руините са седем масивни колони от дялан камък. И този път Горат използва върха на сабята, за да повдигне завесата на вратата, а Оуин надникна предпазливо.

На пода вътре откриха втора бележка.

Оуин се огледа и забеляза продълговат вързоп, подпрян на стената на юртата. Вътре намериха навит на руло килим, същият като този в предишната юрта, в който бе загърнат жезъл, изработен от непознат синкав кристал. Оуин го докосна и веднага отдръпна ръката си.

— Какво има? — попита го Горат.

— Не съм съвсем сигурен — рече Оуин, посегна и отново докосна жезъла. — Странна работа.

Вдигна дясната си ръка и същевременно постави лявата върху жезъла и затвори очи. От пръстите му бликна синьо сияние.

— Не зная как е станало, но този жезъл ми възвърна изгубените способности. Сякаш е бил направен от… о, не съм сигурен… кристализиралата мана, за която споменава Пъг.

— Вземи го — рече Горат. — Да вървим да огледаме руините, преди да е паднала нощта.

Стояха на края на щръкнал в морето нос, от който се откриваше гледка към непознатото чуждо море. Седем гигантски кристални колони се издигаха на височина седем човешки ръста.

— Ще започна с тази отсам — заяви Оуин. Доближи най-лявата колона и я докосна.

Повърхността й бе съвсем гладка. Когато присви очи, Оуин откри, че в действителност плъзга върховете на пръстите си по сноп енергия, обгърнал каменния стълб.

Върху гладката заоблена повърхност на колоната трепкаха разкривени отражения на пустинята, морето и небето, но сред тях се мяркаха и други картини, сякаш колоната му показваше различни страни, океани и небеса.

„Интересно наблюдение. Да не си савани?“

Стреснат от присъствието на чужд глас в ума си, Оуин разтърси глава. Не знаеше дали да отговаря мислено, или на глас, после реши, че речта ще му помогне да се съсредоточава по-добре.

— Не зная какво означава савани, затова не мога да ти кажа дали съм такъв. С кого разговарям?

Горат го погледна втрещено, ала преди Оуин да успее да му обясни какво става, гласът отново се появи в мислите му.

„Аз съм Сутаками, Майка на Хилядите загадки, някога богиня на Тимиряния. Ти ме събуди. Какво искаш от мен?“

— Не съм сигурен за какво говориш. Да не си оракул? — попита Оуин.

„Не. Мога да ти казвам само неща, които са вече известни, макар понякога да предусещам и назряващи събития. Разбирам, че си нов на този свят. Може би искаш да ти разкажа за съществата, които го населяват?“

Още преди Оуин да отвърне, пред мисления му взор изникнаха гигантски същества, птицеподобни, ала с мускулести ръце вместо криле. Клюновете им бяха малки и оформени така, сякаш да могат да говорят с тях.

„Това са тимиряни. Някога бяха поети и учени, както и воини със страховити умения. Бяха на път да литнат към звездите, когато се появиха валхеру. С тях дойде и унищожението.“

Появи се друга фигура — мрачно, сякаш изтъкано от сенки същество, при вида на което по гърба на Оуин пробягаха тръпки. Макар най-впечатляващото в него да бяха грамадните му криле, тъкмо очите — леденостудени синкави сфери — приковаха вниманието му.

„Това са древните служители на Рлин Скрр, последните върховни жреци на Дхатсаван, нашия Божи отец, отпреди Голямата разруха. Вълшебни създания, които сега се скитат свободни по този свят, тъй че видиш ли някое от тях, бягай надалеч, защото могат да бъдат убити само от заклинание, което изцежда енергията им в почвата. Обичат да се навъртат край древните руини на храма Дхатсаван… — Гласът постепенно затихна, сякаш идеше отдалеч. — Имам нужда от отдих… другаде ме викат.“

— Почакай! — провикна се Оуин. — Трябва да те питам още нещо.

— Какво става? — чу гласа на Горат.

— Тези колони, те са… древните богове на този свят. Разговарях с богинята Сутаками.

— Защо не опиташ с друга колона?

Оуин кимна, приближи се към следващата колона, докосна я и промърмори:

— Как ли е изглеждало това място първоначално?

„Намираш се сред руините на храма на Карзийн-Маак, някога най-големият храм на седемте божества на Тимиряния. Навремето тези колони бяха символи на боговете. Изработени са от саванийски занаятчии, който служеха на Дхатсаван. Сега са само съдове, в които дирим убежище.“

— Какво може да накара един бог да търси убежище? — зачуди се Оуин.

„Валхеру — дойде незабавният отговор. — Те изтребиха обитателите на този свят и оставиха след себе си само шепа оцелели. Едва когато Дхатсаван ни убеди, че съпротивата ни е обречена, създадохме план да прогоним валхеру от този свят, като ги лишим от чутовните им сили. Те избягаха, за да не бъдат заловени в капана, и дори зарязаха верните си служители.“

— И какъв бе този план? — попита Оуин.

„Само шестима от Седмината могъщи оцеляха след Голямата разруха. Двама отпаднаха до такава степен, че почти не могат да обличат в глас мислите си и сега са само разумни сили — на природата. Единствено Дхатсаван остана, за да чака времето на Пробуждането. Той ще ни повика, когато възникне тази нужда… Повече няма какво да си кажем, савани.“

Оуин погледна към Горат.

— Валхеру са превърнали този свят в пустош.

— Силата им няма равна — отвърна тъмният елф. — В нашите легенди се разказва как пътували между звездите върху гърбовете на дракони. Само боговете са по-могъщи от тях.

Оуин се огледа. Слънцето клонеше към хоризонта.

— Но не всички богове, изглежда. Тези колони са всичко, което е останало от седемте най-главни божества на този свят. Един от тях е мъртъв. Двама са онемели, с други двама вече разговарях.

— В бележката на Пъг се казваше да не докосваш централната колона.

— Значи мога да разговарям само с още един. Дали той няма да ми каже какво е станало с Пъг?

Оуин докосна последната колона, но долови само неясно усещане, което не бе свързано с никаква разумна мисъл.

— Този трябва да е от изгубилите сила.

Подмина централната колона и се приближи към следващата, която също се оказа безжизнена. Опита тази след нея, все още затоплена от лъчите на гаснещото слънце. В същия миг се зачуди кого ли са оставили след себе си валхеру.

„Панат-тиандините. Това са същества от друг свят, обучени в магьосническия занаят. Притежават ограничена интелигентност, но са хитри и опасни. Те изработват различни неща за валхеру.“

— Те ли заловиха Пъг?

„Не, макар че смятаха да го сторят. Аз им попречих.“

— А кой си ти?

„Ние седмината някога бяхме богове на този свят. Аз, савани, се наричах Дхатсаван, Господар на портата. Но когато валхеру започнаха да сеят унищожение по целия свят, избрахме да приемем тази форма, вместо да срещнем гибелта си.“

— Не разбирам много от онова, което ми казваш — оплака се Оуин. — На моя роден свят също се носят всякакви легенди за валхеру…

„Това, което знаеш, не е от значение — прекъсна го гласът в главата му. — Нашата кауза е изгубена, но вие все още имате време, за да спасите народа си от съдбата, която ни сполетя.“

— Да го спасим ли? — учуди се Оуин. — Валхеру са измрели на моя свят преди цяла епоха. Те не са заплаха за нас.

Оуин почувства, че го залива вълна на безразличие, сякаш това, което бе казал, нямаше никакво значение за това същество.

„Този, когото познавате като Пъг от Звезден пристан, ще ви разкаже всичко, когато за теб и спътникът ти настъпи време да направите своя избор. От вас се иска да донесете тук Чашата на Рлин Скрр. Направете го и ще освободим Пъг.“

— Откога боговете разчитат на смъртните да им носят разни неща? — зачуди се Оуин.

„Хитър въпрос, млади савани, но само аз единствен мога да зная истинския му отговор. Потърси Чашата в най-далечната пещера в югоизточния край на острова. Вероятно ще трябва да убиеш панат-тиандина, който я пази. Можеш да ми я донесеш, а можеш и да не го направиш и да издъхнеш сред пущинаците. Сам решавай. Но предупреждавам те — не се опитвай да я използваш. Пъг вече получи един горчив урок, задето се помъчи да почерпи от спотаените в нея сили, без да изчака напътствията ми. Тръгвайте.“

— Трябва да вземем някаква вълшебна чаша от другия край на острова — обясни Оуин на Горат. — Изглежда, ще се наложи да се сражаваме с едно същество, което са оставили тук валхеру.

— Денят беше дълъг — рече изморено Горат. — Нека се върнем при юртата и да си отдъхнем. Имаме нужда от почивка и храна, преди да се захванем с тази задача.

Оуин кимна и го последва надолу по склона.

Изгубиха половин ден да стигнат най-далечния край на острова, където — според невидимия бог — Оуин щеше да открие Чашата. Когато стигнаха, приседнаха на един скат, откъдето се виждаше неголямо селце от полуразрушени колиби, построени близо до няколко пещери.

Наблюдаваха го около половин час, но не забелязаха признаци на живот.

— Сигурно е изоставено — промърмори Оуин.

— Не е. — Горат поклати глава и посочи купчина съчки, струпани и готови да бъдат запалени. Недалеч от тях бяха подредени покрити с кърпи делви. — Онова там, предполагам, е прясна вода. Може никой да не се движи, но селцето не е изоставено.

— В такъв случай значи са се запилели нанякъде.

— Или през деня спят, за да избегнат горещината. — Горат се надигна. — Няма да узнаем отговора, докато не слезем да проверим.

Оуин го последва надолу по склона и когато се приближиха към първата колиба, каза:

— Чашата трябва да е в ей онази пещера.

Горат вече се готвеше да отметне покривалото на входа, когато отвътре го изпревариха. Оуин се вцепени при вида на съществото, което се показа. Приличаше на изправен на два крака гущер, загърнат в черни дрехи. Примигваше заслепено срещу скосената светлина на слънцето. Така и не успя да вдигне тревога, защото Горат заби до дръжката острието на сабята си в гърдите му. После каза спокойно:

— Три.

— Какво три?

— Остават още три, ако това е четвъртото от съществата, които са проследили Пъг.

— А може и да са десетина, ако не са те — прошепна Оуин. — Да действаме бързо.

Изтичаха до входа на пещерата и тъкмо когато Оуин се готвеше да повдигне завесата, някой отвътре го изпревари. Той отскочи назад и съществото — странна смесица от човек и змия — се нахвърли върху Горат. Тъмният елф едва успя да избегне удара на люспестия му юмрук. В същия миг отвътре се появи второ подобно същество, което изръмжа, метна се към Оуин и го повали по гръб. Оуин се претърколи върху пясъка и едва не изпусна кристалния жезъл. Лицето на човека-змия бе изрисувано с жълтеникави знаци и той предположи, че ще се бие с някакъв панат-тиандински шаман. Имаше дълги пръсти, които завършваха със закривени нокти, и се опитваше да му издере очите.

Внезапно пред погледа му се появиха познатите пламтящи символи и той запокити по съществото невидима топка от концентрирана енергия, която го отхвърли назад. Оуин използва кратката пауза, за да се изправи. Съществото все още не се беше възстановило напълно от неочаквания удар. Оуин го изрита с всичка сила в главата и то замря.

Тъкмо когато Горат довършваше първата човекозмия, на сцената се появиха други две. Оуин претършува паметта си за друго подходящо заклинание и почувства, че жезълът в ръката му се затопля. Върху дланта му се появи сияеща сфера, която избухна и повали първото същество, обгръщайки го в пламъци. Част от пламъците се прехвърлиха и върху дрехите на второто и то нададе пронизителни писъци. Горат изтича при него и милостиво сложи край на мъченията му.

Оуин се огледа дали не ги дебнат и други противници. Но всичко изглеждаше спокойно.

Горат прибра сабята и каза:

— Давай да намерим тая проклета чаша.

Оуин влезе в сумрачната пещера, озарена от пламъчето на едно-единствено кандило, и усети, че кожата му настръхва. Намираха се в епицентъра на местната черна магия и макар че не можеше да прочете изписаните по стените символи, той долавяше злокобно присъствие. В една малка ниша бе поставена чаша, издялана от непознат камък.

Той посегна да я вземе и в мига, в който я докосна, почувства по ръката си приток на енергия. Щом изскочиха навън, младежът промърмори:

— Това е чашата, няма съмнение.

— И какво прави?

— Не зная, но ме предупредиха, че е причинила сериозни неприятности на Пъг. Така че нямам никакво намерение да се опитвам да разкрия тайната й.

— В такъв случай да се връщаме при тези така наречени богове и да видим дали ще изпълнят своята част от сделката. — Горат се огледа. — Съмнявам се това да са единствените членове на племето. Когато открият какво сме направили, сигурно ще тръгнат по следите ни.

— Ще успеем ли да стигнем колоните до залез-слънце?

— Ако тръгнем веднага и не спираме за почивка — отвърна Горат, обърна се и закрачи, без да чака отговора на Оуин.