Изваяние

16

Офелия! Образът-книга, мисълта със смеещи се устни и две живи красиви момински ръце.

Аз бях започнал вече да забравям за нея. Но, изглежда, тя си си спомни за мен. И си спомни в най-неподходящия за това момент — не тогава, когато си купувах газ за примуса, и не тогава, когато си търках с тривка гърба в комуналната баня, а в съкровените минути на срещата с великите образи.

Аз стоях в Холандската зала на Ермитажа и разглеждах картината на Рембранд „Завръщането на блудния син“. Необичайната сила на чувството, нравствената красота на постигнатото от художника и сякаш спряното мигновение дълбоко ме трогваха.

Аз също бях блуден син, но отдавна нямах баща и освен това не можех да се завърна не само в бащиния дом, но и в този свят, от който ме беше изтръгнала, нарушавайки логиката на битието, живата и нервна тъкан на странната книга.

— Сънища! Всичко това бяха сънища — помислих аз на глас, като забравих, че посетителите на Ермитажа, сънно бродещи около великите творения, могат да ме чуят.

И те наистина ме чуха.

Стоящото до мен момиче каза тихо:

— Не, това не бяха сънища.

— Откъде знаете?

— Защото аз съм оттам, откъдето сте и вие.

Гласът й ми беше удивително познат. Тя стоеше до мен, но думите й сякаш долитаха отдалече.

— Коя си ти? — попитах аз.

— Офелия.

— Но защо няма нито гръм, нито мълния, нито дъжд?

— Има — отговори тя, — вслушайте се.

Аз се вслушах и чух отзвучаващата гръмотевица.

До мен стоеше тя. Сякаш току-що бе слязла от една от картините на Ермитажа. Беше облечена в твърде ярки дрехи, характерни за друг век. Но никой не й обръщаше внимание, като че се беше явила само пред мен, само в моите очи, обличайки се в смееща се плът, оставаща невидима за всички други непознати.

Ние минахме встрани и седнахме на дивана.

— Как попадна тук?

Тя се разсмя.

— Някой прелисти страницата, без дори да ме попита — искам ли, или не искам. Нали ти е известно: аз съм книга, макар че изглеждам като живо същество. А книгата не принадлежи на себе си, а на действието. И ето, действието продължава, скъпи. Страницата се преобърна, а на следващата ние се срещнахме. Надявам се, ти не съжаляваш за това?

— Аз вече бях започнал да свиквам с новата обстановка и със самия себе си, ако мога да се нарека самия себе си, без да изпадам в противоречие с логиката.

— Ти пак с твоята логика — прекъсна ме тя, — като че ли не знаеш, че на света има много логики, а не една. Законите на тази логика, на която си подчинен ти, ще разбереш, когато завърши действието и дойде време да поставим точка.

— Но у вас там, в двадесет и второто столетие, вечността, безсмъртието са подарени: от науката на всеки младенец и всяка страница.

— Та това е у нас, а не у вас. Или ти забрави къде се намираш.

— Намирам се сред великите творения в Ермитажа. Те също са освободени от гибелното влияние и са иззети от времето, те също са безсмъртни.

— Но те са знаци и символи, макар да са велики знаци и велики символи, а ти си човек.

— Е и какво — казах аз, — все пак по-добре е да бъдеш обикновен жив човек, отколкото велика и безсмъртна картина.

— Ти сигурен ли си в това?

— Сигурен съм.

— От твоя страна това е наивно. Ето тази картина на Рембранд на световния пазар се оценява на няколко милиона златни рубли, а тази старица, която я пази… Определи цената й. Може би ти си като Достоевски, който смяташе всяко човешко същество за безценно. Но той грешеше…

— Не, грешиш ти. Но няма да спорим. Къде си се устроила?

— Засега никъде. Но ако реша да се задържа, ще намеря къде да се устроя. В края на краищата аз мога да се превърна в мраморна статуя и да остана тук.

— Ти ще поставиш в затруднено положение екскурзовода. Нали той е длъжен да знае какво да говори за теб, да знае века и майстора, който те е сътворил. На него ще му задават въпроси.

— Нищо. Ще му подскажа. Но аз, струва ми се, ще избера живота в града пред стоенето в една и съща поза. Скучно е и изморително. Чух, че си станал художник?

— Станах — казах аз унило.

— Е, да тръгваме. Да тръгваме вече. Гърмът вече не гърми и дъждът също престана. Ще отидем на твоя Василевский остров, който скоро ще стане и мой.