Изваяние

27

След седмица, точно седмица след печалното произшествие, в дома-музей на знаменития художник М. се появи нов директор. Той беше модерен млад човек, с черна папионка и с необикновено светли прозрачно-проницателни очи. На тези светли очи много подхождаше името на човека, който гледаше с тях света, картините, жените. Наричаха го Ерих, Ерих Рихардович.

Докато Ерих Рихардович (фамилията му беше доста знаменита — Вагнер, заедно с бащиното, намекваща за несъществуващо родство с великия композитор), докато Вагнер разглеждаше ведомостите, развързваше папките и „делата“, завързани още от ръката на Артур Семьонович, толкова бързо станал от реална, много характерна личност само възпоминание, докато той сравняваше и пресмяташе, проверяваше и сверяваше, на светлоокото му лице лежеше интелигентно-спокойно и даже симпатично изражение. Но едва насочил вниманието си към Офелия, забелязвайки я най на края, изражението на лицето му рязко се промени. В светлите до този момент, спокойни и даже весели очи се появи страх, много бързо преминал в ужас.

Ерих Рихардович Вагнер гледаше вдовицата на художника, която понастоящем изпълняваше задълженията на машинописка и счетоводител, с такива очи, като че тъкмо в тази минута тя се бе превърнала от мраморна статуя в красива празнично облечена дама. Но ние не живеем в Овидиевия век, дамите са едно, а статуите, макар и сътворени не от метал, а от свежа благоухаеща женска плът — съвсем друго. И между тях не трябва и не може да има причинна връзка, защото не съществува на света такъв логически цимент, способен да слепи живота със съновидението, съвременната жена с химерата.

Прекалено светлите свръхпроницателни очи на Ерих Рихардович обладаваха редкия дар да забелязват това, което обикновено остава незабелязано, да проникват подобно рентгенов апарат през външната обвивка във вътрешните глъбини. Съвсем не случайно Вагнер беше избрал за себе си професията на изкуствоведа. Когато работеше в Ермитажа, той беше съумял да установи истинността на няколко картини, които в действителност принадлежаха на четката на гений, но по погрешка бяха приемани за работи на неговите ученици. Неговите удивителни очи умееха под горния слой бои да прозрат другия, първоначалния и ненапразно той се смяташе за един от най-крупните експерти в сложните и спорни въпроси на атрибуцията. От Ермитажа той си беше отишъл, скарвайки се с несправедливото началство, и за да спести време за дисертация, се беше съгласил временно да изпълнява длъжността директор на малкото музейче, чието съществуване, както можеше да се предположи, щеше да бъде недълговечно.

Опитното око на експерта, вродената и натренирана интуиция бяха открили нещо загадъчно и химерично — аналогичното съчетание на живо (а дали е живо?) същество с предмет на изкуството.

Природата, както отдавна е известно на всички, също е своего рода художник и божественото очарование на някои красавици те заставя неволно да си спомниш за художествената роля на естествения подбор, на който сме задължени за това, че животинската мутра на маймуната се е превърнала в прекрасното лице на юноша или девойка. Но тук проницателният поглед на експерта се беше сблъскал с нещо друго, нещо противоречащо на законите на реалния живот. И за първи път през тези дълги години вместо хазарт изследователят Ерих Рихардович почувствува страх, този страх, който е изпитвал Гоголевия философ Хома Брут, сблъсквайки се със също такова загадъчно явление, но все пак примиримо с причудливата логика на старинните народни поверия.

На всички е известно, че философът Хома Брут, както е редно за един истински философ, беше очертал около себе си тебеширен кръг, смятайки, че зад пределите му не може да проникне нечистата сила. В нашата позитивистична и просветена епоха Ерих Рихардович прибягна до други по-рационални похвати на изследване на химерично-загадъчното явление.

Той помоли своята машинописка (едновременно изпълняваща задълженията и на счетоводител) да напише автобиография, като посочи годината и мястото на раждането си, произхода на родителите си и изложи всички факти от живота си от ранно детство до този момент, когато е започнала да работи в дома-музей. Той обясни на Офелия, че тази автобиография е нужна не на него (той и без всякаква автобиография й вярва), а на култур-просветата, която желае по-отблизо да се запознае със своите многочислени сътрудници.

Ерих Рихардович малко се успокои, като разчиташе, че документите с тяхната трезва и строга формалност, опираща се на точни факти, дати и географски названия, ще разрешат всички съмнения.

Офелия, позовавайки се на неразположение и неприязън към всякакъв род излияния и откровеност, имащи приложен, малко казионен характер, се опитваше да избегне това, но гласът на Вагнер, този път директорски-категоричен, не й даде дори тридневна отсрочка, изисквайки тя незабавно да се заеме със своята неволна изповед.

Ние няма да разказваме какво бе изложила Офелия върху седемте страници, напечатани с едър шрифт на старичката „Ундервуд“, всичко това е вече известно на читателя. Тя не скри нищо, наистина без много да се разпростира в обяснения на това, което е почти невъзможно да се обясни.

Цели четири страници от седем и половина (за половината ние не споменахме, за да не изпадаме в прекалени подробности) тя беше посветила на изображението на епохата, в която се бе промъкнала чуждата и лукава другопланетна мисъл. Тя разказваше как с помощта на цитолозите човечеството бе получило странния, ако можем да се изразим така, неспокоен покой на безсмъртието и каква удивителна еволюция бяха претърпели знаците, чието съществование беше започнало заедно с езика, изглежда, още в средния палеолит, но в описваната от Офелия епоха беше достигнало умопомрачителни успехи, като по същество почти беше заличило разликата между знаците и техните създатели.

Какво беше искала да каже с това, така и не стана съвсем ясно. Може би искаше да изрази много сложна мисъл, не съвсем достъпна за съвременното наивно съзнание, че в нея има повече значение, отколкото в природното човешко същество, нали тя беше чисто химерическо явление: полужена-полукнига.

Именно този израз „полужена-полукнига“ произведе най-силно впечатление у Ерих Рихардович, чието ясно педантично-рационалистично съзнание на прибалтийски немец не търпеше нищо двусмислено-алогично и прекалено парадоксално.

Като прочете внимателно седемте и половина страници и забеляза няколко груби правописни грешки, Ерих Рихардович се успокои. Хартията внесе пълна яснота в нещо, което изглеждаше загадъчно, смътно и съвсем доскоро дори тревожно. Всичко беше просто. Офелия бе душевноболно същество, въобразило си, че е книга, тоест неодушевен предмет. Притежавайки по всяка вероятност някои актьорски способности, тя умееше да придава на изражението на лицето си нещо мраморно-застинало и студено.

Въобразявайки си, че е предмет, тя се и опитваше да го изобразява, което на моменти й се удаваше.

Какво трябваше да се направи? Нищо друго — да се извика голям специалист психиатър.

В края на двадесетте години в Ленинград, както впрочем и в Москва, в психиатрията съществуваха две враждуващи направления: последователите на Фройд и започващия да излиза на мода Юнг — от една страна, и техните противници, от друга.

Подчинявайки се на един от главните изповядвани от него принципи — принципа на обективността, — Ерих Рихардович извика при Офелия представители на двете направления. Не изведнъж и двете, разбира се. Отначало — фройдиста, а след това неговия противник, последовател на физиологическата школа на академик Павлов.

Павловецът, впрочем също бивш фройдист, но неотдавна рязко скъсал с психоаналитичната школа на виенския мъдрец, веднага обяви Офелия за болна, но се отказа да назове болестта, заявявайки, че шизофренията е явление, предизвикано от социални причини, а в този прискърбен случай той такива причини не вижда и почти е уверен, че болната скоро ще се поправи. Той й предписа покой, непродължителен престой на село на чист въздух, след което — той беше уверен — при нея ще се поправи взаимодействието на двете сигнални системи.

Фройдистът не бързаше, не припираше, не се суетеше, а посветяваше на Офелия много време, опитваше се да узнае нейните сънища и търсеше друго, още по-удобно каналче, за да проникне в душата й.

— Вие твърдите, че сте книга — питаше той с мек, приятно ласкав глас, — е, а какво чувствувате при това? Гняв? Радост? Печал? Удоволствие?

Офелия отговаряше уморено, но с оттенък на ирония, че книгата доставя гняв, радост, печал или удоволствие на другите, но едва ли сама на себе си, по тази проста причина, че тя е книга.

— Но вие твърдите, че не сте само книга, а едновременно с това и жена. Нали така?

Офелия се усмихна иронично:

— Е, и какво да направя, като това е така?

— Не бихте ли могли да ми обясните — разпитваше лекарят-фройдист, човек на средна възраст, с много красива прическа и староиспанска брадичка клинче, понапарфюмирана с прекалено остър френски парфюм, — не бихте ли могли да ми обясните как можеш да бъдеш едновременно живо същество и мъртъв предмет?

— Вие смятате, че книгата е мъртъв предмет?

— М-да — не съвсем уверено отговори лекарят-фройдист. Както много психиатри, той често надникваше в популярните историко-философски трудове на Куно Фишер и беше поне дотолкова осведомен, та да даде категоричен и недвусмислен отговор на този толкова сложен въпрос.

С почти детски благозвучно-ангелски гласец на чужденка, която добре говори руски, Офелия започна да обяснява защо книгата, без да бъде органично същество, умеещо да противостои на законите на ентропията, в същото време не се явява и просто предмет, тя освен това е и знак.

— А що е това знак и по какво се отличава от мъртвия предмет? — попита тихо лекарят, толкова тихо, че би могло да се помисли, че този въпрос той отправя не към Офелия, а към самия себе си. Като задаваше този въпрос, той не подозираше, че на него едва ли би могъл да отговори не само Куно Фишер, но даже Спиноза, Кант, Хегел и знаменитият виенски психоаналитик. Проблемът за знака се появи по-късно, заедно с кибернетиката и семиотиката, за което Офелия беше премълчала, за да не огорчава прекалено и без това огорчения лекар.

— Предметът, ставайки знак — отговори Офелия, — за нашето съзнание престава да бъде предмет. За тази страна на нещата ние просто забравяме. Когато четете „Война и мир“ или „Евгений Онегин“, нима мислите за хартията, на която изведнъж оживява феноменът на Толстоевата или Пушкиновата мисъл? Знакът — това е символ и ставайки символ, предметът като че се одушевява.

— Разбирам — кимна лекарят с глава, миришеща на остър парфюм. — Но да се върнем към вас. Нима вие сте само символ, а не живо органично същество?

— Аз отказвам да отговоря на този въпрос — каза Офелия вече не с ангелски, а с обикновен женски глас.

— Защо?

— Защото аз нямам право да разкривам тайната на столетието, от което съм пристигнала тук.

Лекарят с тънка и разбираща усмивка на лицето кимна още веднъж, като че се съгласява с Офелия, и се постара да смени темата на разговора. При това той си спомни за дамата, беседваща с Чехов на философски теми, и въпросът на Чехов, зададен на дамата: какво повече обича тя — шоколад или мармелад?

С обикновен глас лекарят заговори с Офелия за обикновеното. Разказа няколко житейски случая и анекдоти.

Сега всичко му беше ясно. Диагнозата беше поставена. Оставаше само да се примами болната в Бехтеревската клиника, където тя би могла да разсъждава, колкото си иска, за символите и знаците, представяйки се за книга.

Откараха Офелия в Бехтеревка с колата за „Бърза помощ“.

Но там тя не стоя дълго за голямо огорчение на фройдиста-лекар, който разчиташе, че тя ще послужи за пример на концепцията, която той смяташе да изложи в своята дисертация.

Тя изчезна и като че ли безследно. Наистина носеха се слухове, че в града се е появила бродеща певица, която ридае по дворовете и разказва саги или еди на чист древноскандинавски език.