Изваяние

42

Помните ли фантастичния разказ на Ф. М. Достоевски „Сънят на смешния човек“? Ще процитирам от този гениален разказ само една фраза: „Аз изведнъж съвсем незабелязано за самия себе си сякаш застанах на тази друга земя в ярката светлина на слънчевия, прелестен като рай ден.“

Същото се случи и с мен: „Сякаш съвсем незабелязано за самия мен“ аз се оказах „на тази друга земя“.

Дали друга земя? Нима може да има още една Земя?

Може.

Аз се оказах на слънчев, прелестен като рай остров. И както подобава на остров, той от всички страни се къпеше в сините вълни на морето.

Не, не! Това съвсем не беше робинзониада. Никакви петкани! И без всякакви людоеди и диваци.

Мъничък санаториум, няколко почиващи. Обслужващият персонал: лекари, сестри, сервитьорки, готвачи и никакъв организатор на развлечения. И аз, току-що появил се в този безкрайно уютен свят, с карта за санаториума в ръце, с карта за почивка и с всички необходими справки, с които предвидливо ме беше снабдила Офелия.

Дали ме беше снабдила и с нужните знания, необходимия опит, с който разполагаше всеки жител на неизвестния ми свят?

Разбира се, не. Та нейното магическо изкуство като всяко изкуство имаше граници.

Беше уговорено, че аз съм пострадал в експериментална лаборатория при неудачен химически опит и съм заболял от амнезия, която е прекарала невидима черта между моето настояще и моето минало. Моето настояще продължаваше, осветено от юлското слънце, а миналото приличаше на затъмнен прозорец в първия ден на световната война.

За войната ще стане дума по-нататък, а засега пред очите на читателя ще разтворя своя куфар и ще измъкна багажа си, за да го поставя в шкафа, където все още се съхраняваше тайнственият мирис на вещите на моя предшественик или предшественица.

Прозорците на стаята гледаха към морето, където се белееше платно, точно така лирично и самотно, както в стихотворението на Лермонтов.

Напомних си, че за Лермонтов не бива да споменавам в разговор с почиващите. На тази планета не е имало и не би могло да има Лермонтов, макар че планетата дяволски приличаше на напуснатата от мен Земя. И езикът, на който разговаряше с мен сестрата-домакиня, която ме прие така гостоприемно и мило, много приличаше на руския език, въпреки че не всички думи съвпадаха.

Аз имах право на грешки и на нелепи, глупаво почти по детски звучащи въпроси. Кали боледувах от амнезия и пострадалата ми памет много бавно възстановяваше своите сили.

Напомних се, че на тази Земяне е имало Лермонтов и Пушкин, не е имало Нютон и Дарвин. Тук имаше други гении и други имена, които аз не знаех. Но аз имах правото да бъда невежа. Всички ще разберат, че аз съм знаел всичко, което е необходимо да знае интелигентен човек. Всичко съм знаел, но в един прекрасен ден всичко съм забравил. Нали бях забравил даже собственото си име. Човек без опит е мило възрастно дете. Но дали бях мил? Изглежда, все пак бях.

Съседката ми на масата по време на обеда, млада, красива жена, приветливо ми се усмихваше. Тя не би се усмихвала така, ако ме смяташе за мошеник и мерзавец.

— Как се казвате? — попита тя.

— Името ми звучи твърде нескромно и гръмко — казах аз.

— Но все пак кажете го.

— Шекспир — казах аз.

Тя никак не се учуди и прие това като нормално. Затова пък аз се учудих. И само няколко минути по-късно си обясних всичко. Тя за първи път чува това име: „Шекспир“. Това име не й говори нищо. На тази планета не е имало никакъв Шекспир.

Аз неволно се замислих. Беше ми трудно да си въобразя света без Шекспир, а значи и без Хамлет. Добре би било, ако този свят ми приличаше на онзи, където името на датския принц беше едно от най-популярните. Но на мен ми се струваше, че съм на Земята, и небето, и дърветата, и къщите — всичко беше точно такова, каквото е на Земята. И усмивката върху лицето на моята съседка по маса също беше земна.

— Значи, се казвате Шекспир? — каза тя. — За първи път чувам такова странно име.

— А вашето? — попитах аз.

— Алга.

— Олга ли? — отново попитах аз.

— Не, Алга — поправи ме тя.

„Нима тази Земя — помислих аз — се отличава от другата, както «о» от «а»?“

— Може би вие ще разрешите — казах — да ви наричам Олга?

— Ако на вас така повече ви харесва, наричайте ме.

Напипването — това също е познание, но познание в тъмнината, когато не гори нито една електрическа лампичка, нито една свещ, но протегнатите пръсти на слепеца все пак познават това, което им е съдено да познаят.

Отчасти аз също живеех в тъмнина, макар и да се намирах на изключително светло, слънчево островче, което ми напомняше за местата на безсмъртния Омир, за онова бурно, бурно, но все пак уютно море, където е плавал Одисей.

Моята съседка по маса се оказа учен — учен, както се изясни със световно име (на тази мила Земя също имаше наука, учени звания и световни имена). Тя беше известен ентомолог — специалистка, изучаваща живота и нравите на насекомите.

Ето за този странен живот и за тези удивителни нрави тя започна беседа с мен между първото и второто и между второто и третото, на уютната масичка край прозореца, където висеше толкова земно и толкова бяло перденце.

За насекомите аз знаех малко на онази Земя. Мухи, комари, дървеници и хлебарки. Но това беше само от опит, битово и приземено приложно знание. Оттатък това принудително и скучно, като бръмченето на комар знание не се промъкваше и не просветваше нито една мисъл със стойност.

Но Олга се постара да освети с дневната светлина на своята търсеща мисъл тази част на тайнствения свят.

— Та насекомите — аз подразбирам числото на видовете — ми съобщи тя — са много повече от всички други видове на животинското царство.

— Но тези, които ги изучават, ентомолозите — попитах, — не са толкова много?

— Какво говорите? Сега почти всички учени в една или друга степен станаха ентомолози. Ентомологията е първата от науките. Тя е даже по-напред от математиката и физиката.

— А защо така?

— Защото след сто години на нашата планета вероятно ще останат единствено насекомите.

Тя произнесе тези странно звучащи думи и изведнъж се смути, цялата стана като розата в чашата. Очевидно си беше спомнила за моята амнезия и си беше помислила, че до определено време от мен е необходимо много да се крие.

Тя се изчерви. А аз станах бял като платно и като в огледало видях своята бледност върху нейното лице, в нейните очи, които ме гледаха с болка и съчувствие.

— Какво? Как да ви разбирам? — попитах аз.

— Пошегувах се, разбира се — каза тя тихо. — Не ми се сърдете, аз неволно…

Тя не се доизказа.

Огледах се и видях. Зад масите всички бяха заети с храненето и въздухът в столовата беше син и радостен като на картинките на импресионистите. „Интересно, имало ли е импресионисти — помислих си аз — на тази Земя?“

Аз зададох този въпрос на себе си, а не на нея. Нея ми се искаше да попитам за друго, но разбрах, че е по-добре да отложа този въпрос. Не беше тази минутата, в която можех да попитам.

Минутата се проточи доста напрегнато. Започнала така трагично, тя завърши почти с фарс.

— Шекспир! — извика някого женски глас. — Шек-спи-ир!

Аз се разсмях: нима на света можеше да има още един Шекспир и при това жив, който откликва на чуждия зов.

— Шекспир!

Никой не се отзова.

Тогава моята съседка, ентомоложката Олга, ме върна към действителността.

— Това е за вас — каза тя. — Вие сте Шекспир, нали?

— Да, Шекспир съм.

— Вика ви сестрата-домакиня.

Аз се приближих до сестрата-домакиня, която седеше до входа на столовата.

— Вие нищо ли не сте загубили? — попита тя.

— Ако не смятам себе си, нищо — отговорих.

Тя изненадано ме погледна.

— Аз боледувах от загуба на паметта — обясних, — но малко по малко тя започва да се възвръща.

— Тогава ще си спомните…

Тя ми протегна снимка с портрета на Офелия.

— Намерих това до вратата на вашата стая. В коридора.

— Благодаря…

Никак не можех да си спомня съществувала ли е тази снимка, или изникна от небитието? По всяка вероятност фотографи и любители бяха снимали портрета на Офелия на изложбата, преди той да се „развали“… Но как тази снимка беше попаднала тук? Дали не ми я беше изпратила Офелия?

Твърде много загадки за един ден. Още веднъж поблагодарих на домакинята и излязох в градината. Седнах на скамейката. Над дърветата плуваха облаци. Обикновени облаци. Бели със синичко. Точно такива облаци и при това над градина винаги напомнят за безгрижност.

По алеите се разхождаха почиващите. Скоро видях ентомолога Олга. Беше сама. Станах и се приближих до нея.

— Не преча ли?

— Моля ви, моля ви — отговори тя. — Радвам се.

Излязохме от градината и тръгнахме по улицата. Това беше тиха улица на неголямо курортно селище.

Разхождахме се два или три часа. Всичко изглеждаше доста обикновено с изключение на едно. Никъде не видях нито малки деца, нито хлапета. Младежи и девойки се срещаха, но не по-млади от двайсет — двайсет и пет години. Аз си помислих: тук така се грижат за покоя на почиващите, че не допускат децата и хлапетата с техния шум. За неженени и нервни хора е добре, но не е ли твърде егоистично?

Исках да попитам за това Олга, но се отказах. Попитах не за децата, а за насекомите.

— Вие казахте — напомних й аз, — че след сто години…

— Да, след сто години или след двеста.

— Какво ще стане тогава?

— Нищо — отговори тя.

— Никой или нищо?

— Не, битието ще остане, но ще измени своите форми. Ще настъпи ерата на насекомите.

— А хората?

Тя ме погледна с уплаха и нищо не отговори.

— А хората? — повторих аз своя нелеп въпрос.

— Хората не могат да живеят повече от сто години. А най-младият от нас е на двадесет години.

— А къде са децата?

— Те престанаха да се раждат.

— Аборти ли? — попитах аз. — Или противозачатъчни средства?

— Не. Радиация. А тя, както е известно, не е така опасна за соматичните клетки, както за половите.

— Но защо не са създали защита против радиацията?

— Не успяха. Имаше война. И една от фашистките държави употреби срещу своите противници коварното оръжие. В дивата си ненавист към всичко живо те нанесоха непоправим удар на бъдещето. Сега няма бъдеще. Има само настояще. Но то може да продължи дълго, дълго. Учените цитолози търсят средство за безсмъртие. Ако не го намерят, ще настъпи ерата на насекомите. Насекомите не са пострадали от радиацията. Те се плодят… Те ще дойдат да сменят всички бозайници, в това число и хората, ако не бъде намерено средство за достигане на безсмъртието.

— Безсмъртие ли? — попитах аз. — Какво означава това?

— Философите сега пишат много за него — отговори Олга. — Създадени са множество научноизследователски институти за изучаване на проблемите, свързани с безсмъртието. Един от философите беше казал: „Безсмъртието — това е безкрайно продължаващото настояще, настояще без бъдеще.“ Но тази мисъл е призната за спорна.

— А какво в нея е спорното?

— Етическата страна… Не може да се каже на хората, че те нямат бъдеще.

— Но ако това е истина, струва ли се да се крие?

— Освен силни хора съществуват и слаби. Те се нуждаят от илюзии. Освен това някои учени смятат, че могат да се създадат хора по изкуствен път.

— Роботи?

— Не, истински живи хора.

— По какъв начин?

— Сега ще ви обясня. Половите клетки под влияние на радиацията са загубили наследствената си памет, но соматичните клетки почти не са пострадали. А всяка соматична клетка, взета от индивида при съответните условия, също може да си спомни и да възпроизведе индивид.

— Ами да! — възкликнах аз радостно. — Значи, не всичко е загубено.

— Но това няма да бъде създаване на ново, а буквално повторение на това, което е било. Соматичната клетка за разлика от половата произвежда не нов човек, а възпроизвежда стария, в потомството повтаря неговия двойник.

— В същност почти същата тази вечност?

— Да. Повторение. Синът е двойник на бащата, синът на сина е не внук, а същият този дядо, но подмладен. И така до безкрайност. Живот на поколението, но без обновление.

— А какъв е изходът?

— Друг изход няма. Само този.

— А насекомите?

Тя ме погледна с такъв вид, сякаш аз отгатнах нейната действителна тайна, най-скритата й мисъл.

— Насекомите ще могат да се обновяват, да обновяват живота, те ще еволюират.

— Вие искате хората да им отстъпят място?

Тя не отговори.

Паузата се оказа твърде дълга. Тя зае целия обратен път от края на селището до брега на морето, където се издигаха санаториумите.

И през целия път, докато моята спътница мълчеше, аз мислено беседвах сам със себе си. Стараех се да си представя семейство, състоящо се от двойници: дъщерята копие на майката, синът — двойник на бащата, внукът и внучката — повторение на дядото и бабата.

Семейството излиза от къщи на разходка. И среща друго семейство, в което също всеки е копие на другия.

Дали е страшно? А може би не е? Всичко е въпрос на навик. Братята и сестрите близнаци все пак свикват един с друг, а техните родители и познати пък — с тях. По-добре близнаци, отколкото насекоми.

Като влязохме в санаториума, аз погледнах своята спътница. Лицето й беше тъжно. Тя мислеше за нещо. За какво ли?