Изваяние

22

Късове речна синева вместо прозорци. А във витрините влажни и отразени облаци. Всеки дом и всеки клен молеше за платно, изискваше веднага да го превърнат в картина, да го облекат в рамка, да го загърнат в мъглата на възпоминанията, в откъслек от утринния сън.

В облицованите с камък канали в утрините още спеше нощната, тежка като плочи вода, но градът вече се събуждаше заедно с тръбенето на заводите и се превръщаше в гъвкавокрачещи пешеходци, в пътници на весело звънтящите трамваи.

Затова пък в почивните дни над улиците и площадите падаше покой, за да даде възможност на хората да разберат душата на Петербург-Петроград-Ленинград и да почувствуват, че пробягващото мигновение съединява не само къщите, дворците, квартирите и фабриките, но и разновременните събития, като че иззад ъгъла в тесни панталони сега ще излезе Тургенев и приближавайки се до будката за вестници, ще си купи „Вечерная красная газета“.

Веднъж в градинката на ъгъла на Болшой проспект и Трета линия видях на скамейката жена. В ръката си тя държеше томче на Пушкин и мислено беседваше с великия поет, преодолявайки далнините на времето и може би удивлявайки се на силата на човешката мисъл, способна да съедини и сближи хората, живеещи в различни епохи.

Като се надявах да остана незабелязан, аз започнах да екипирам скромния й облик в тефтера, но прекалено се увлякох и привлякох вниманието й върху себе си.

— Извинете, аз, струва ми се, ви попречих.

— Никак, — каза тя разсеяно, откъсвайки се от Пушкиновото време, за да се върне в своето.

Съдейки по изражението на лицето й в тази минута, тя като че присъствуваше и там, и тук, подчинила се на силата в поетичното слово. След две седмици аз я нарисувах, изобразявайки я заедно с Пушкин, седящ с фабрична работничка на една и съща скамейка. Аз исках да придам духа на града в сърцето на епохата. Да, това беше удивителен феномен: милиони хора влизаха в доскоро още недостъпния им свят, в сияещия свят на Тютчев, Леонардо, Бетховен и Чайковски.

Аз обичах да се отбивам в районната библиотека в часа, когато там се нареждаше опашка от работници, бързащи да почувствуват цялата свежест и новост на знанието, което толкова дълго се беше отвръщало от тях и едва сега се беше обърнало с лице, изпълнявайки заповедта на Пролетарската революция.

Епохата имаше заложби на велик скулптор. Тя съумя да докаже, че светът е къде-къде по-пластичен, отколкото мислеха буржоазните икономисти и политици.

Всичко се оказа пластично: реките, облекли се в нови мостове и бентове на хидростанции, планините — отстъпили, за да дадат простор на новите пътища, дворянските полудворци с колони, превърнали се в клубове и университети.

Когато аз се приближавах до витрината, където висяха миришещи на кола афиши и обявления, буквално ставах разноглед и не знаех какво да избера и къде да отида. Струваше ми се, че светът се е превърнал в една огромна аудитория, където безчислени лектори с червени от безсъние очи четат ден и нощ лекции за разширяващата се Вселена, за научната организация на труда, за конницата на Будьони и живописта на Рембранд, за корпускулярната теория на наследствеността и увеличаващото се производство на чугун, за музиката на Игор Стравински и за новите сортове пшеница, отгледани от съветските селекционери.

Животът като стихотворение съединяваше несъединимото: зарята и стоманата, вика на авлигата, цимента, спектакъла на Майерхолд и железопътните траверси, теорията на относителността и саловете, носещи се през ревящите и стенещи прагове на планинските реки.

Никога до този момент нощите не са били толкова къси. Хората нямаха кога да спят. Епохата се готвеше за изпит.

Плуваха облаци, извиваха се жълти пътища, гърмяха бури, шибаха дъждове, като на разсъмване синееха прозорци, пееха славеи, тракаха колела, но всичко беше станало неизмеримо по-реално, отколкото е било в други векове и хилядолетия.

Вещите получиха тежест, думите — смисъл, а човешките дела и постъпки за първи път се освободиха от гнета на хилядолетните навици.

По улиците вървяха влюбени двойки и поетите сутрин мърмореха своите стихове, преди още заедно с мастилото да ги излеят на пияната хартия. Но прекалено реалните, натъпкани до крайност с живот вещи, събития, дела, факти не се вместваха в овехтелите думи и битието изискваше от съзнанието това, за което най-рано от всички се досети Маяковски. Изкуството трябваше да стане също толкова ново като живота.

Аз мислех за Маяковски и за уплътнението на мисълта и думите, отивайки на изложбата на М.

На ретроспективната изложба на Тициан от Василевския остров се запознах с Коля Фаустов.

Едва много по-късно разбрах колко му подхождаше тази рядко срещаща се фамилия „Фаустов“ на Коля, който се оказа в близко родство с Фауст, разбира се, не в кръвно, а в духовно. Пък и кой би могъл да помисли, гледайки хилавата фигурка на Коля, неговото клепоухо, обидено лице, огромните му шпайкове вместо обувки, че той ще се окаже съвременен Фауст, който търси абсолютното знание и усеща това, което самият Фауст не е усетил. Но нека не изпреварваме събитията, които рано или късно ще настъпят, и ще въвлекат и нас, и вас в техния причудлив и алогичен ход.

А тогава той стоеше до мен пред женския портрет, на който малко напълнялата, станала прозаична Офелия беше ако ли не изящно, то поне виртуозно закрепен за платното.

— Месото е много. Прекалено много плът — каза ми Коля. — И в същото време има нещо антично. Сякаш са взели гръцка богиня, изпратили са я за три месеца в Евпатория или Ялта, а след това са я оженили за великия сладкар Лора и синовете му.

— Вие не грешите. Тя действително е от бившите богини. А по отношение на Лора по-внимателно. Тя е жена на Тициан от Василевския остров. И той я е нарисувал, като съвсем не е разчитал на вашите скептични забележки. Тициан си е Тициан дори и да живее не в старинна Венеция, а тук до Болшой проспект.

Малко по малко ние поведохме разговор.

Николай Фаустов също живееше на Василевския остров, караше аспирантура в Биологическия факултет под ръководството на най-крупния цитолог и най-знаменития историк на еволюционните идеи. Сливайки се с духа и буквата на своята метафизично-гносеологична фамилия, Коля се интересуваше от всичко, което действително беше дяволски интересно: цитология, философия на езика, първобитно мислене, квантова механика, поезията на Райнер Мария Рилке, изкуството на Великденските острови.

Загърнат в дребничкото пространство на Василевския остров, а също на Петроградската и Виборгската страна с техните прашни булеварди и градини, той с шестото си чувство усещаше безкрайността на обкръжаващата бюрото му Вселена и вече завиждаше на този, който много години, по-късно ще се гмурне в нейните бездънни глъбини и ще се върне на Земята, препълнена с пространство, време и, разбира се, с щастие — щастието, чийто псевдоним е Абсолютът.

Когато ми разказваше за своята гносеологическа ненаситност, за своя временнопространствен глад, той не подозираше, че неговият събеседник вече се е гмуркал в глъбините на тази най-бездънна Вселена и се е върнал на Земята, макар и препълнен с пространство и време, но съвсем непознал щастието — нито относителното, нито абсолютното. Пък и какво е това щастие? Островче, където царят уютът и покоят. Сладникаво-еснафска думичка, заимствувана от лексикона на тези, които не подозират, че човешките желания са също така безкрайни и бездънни като Вселената.

Аз казах на Коля какво мисля за щастието и Фаустов, нещо, което се случваше рядко с него, не започна да оспорва моята малко тъжна мисъл.

Коля имаше няколко кумира: московския цитолог Колцов, поета Хлебников, физика Фридман, познавача на първобитната логика Леви Брюл и учителя на Циолковски, руския мислител на XIX век Николай Фьодорович Фьодоров. Впрочем това съвсем не означаваше, че Коля беше подготвил духовен коктейл от техните идеи и го вземаше по супена лъжица сутрин заедно с мед, за да поддържа своето интелектуално здраве, не много устойчиво като у всеки юноша, който безразсъдно изразходва своите сили.

Към изредените имена и идеи той не беше добавил още една, изглеждаща невъзможна за времето, в което живееше Коля, но осъществена в моето — XXII век.

Вие се досещате, разбира се, за какво става дума сега. Става дума за това, от което Синеусов беше избягал и бе приел смъртта в колчаковския затвор, предпочитайки временното пред вечното.

Коля Фаустов, този нов Фауст от Василевския остров, презираше временното и крайното и като всеки Фауст мечтаеше за безкрайното.

Дали именно затова той не специализираше цитология? Дали не разчиташе на това, че неговата наука без помощта на чуждопланетния разум не ще преподнесе на човечеството своя коварен подарък?

Но, първо, Коля не знаеше (пък и откъде би могъл да знае това!) какво е това вечност и, второ — той надценяваше възможностите на тази наука, която имаше намерение да направи своя специалност.

— Да, да — шеговито се съгласявах аз, — науката ще ви поднесе този подарък на тепсия в един, както вие казвате, прекрасен ден. Но аз не бих нарекъл този ден прекрасен.

— Защо? — попита той.

Аз бих могъл да му разкажа за Синеусов и за себе си, а също така за електронния Спиноза, останал далече-далече. Представям си как би се удивил новият Фауст, чувайки за Мефистофел, синтезиран от доста тривиални формули от физико-химиците и химико-физиците на XXII столетие. Но аз отложих тази беседа, разчитайки на това, че пред нас има още много време и мислейки за това, че Коля с неговия Евклидов ум още не е подготвен, за да възприеме толкова парадоксални сведения.

И за да не разочаровам Коля съвсем, аз му подхвърлих кокалче, намеквайки, че Хърбърт Уелз не е бил толкова прост и наивен, както мислят учените, които бяха обявили идеята за пътешествие във времето най-малко смешна, ако не жалка.

Коля се наостри, нарече Уелз невежа (което беше по юношески избухливо и несправедливо) и веднага приведе няколко довода, с които искаше да убеди мен, понеже нямаше възможност да убеди живеещия в Англия Уелз.

Но аз не се съгласявах, отстоявах своята мисъл.

— Да — възразявах аз, — но тогава защо съществува езикът, защо съществува словото и най на края изкуството, на което се подчинява ходът на времето?

Коля, зачервен като рак, започна да се надсмива над моите доводи.

Тогава аз не подозирах и не се досещах, че Фаустов спореше не с мен и даже не с нищо неподозиращия Уелз, прекарващ напълно позитивно и рационално своето съвсем необратимо време някъде в околностите на Лондон, а само със самия себе си.

Точно в тези дни Коля четеше книгата на немския философ Ернст Касирер „Философия на символичните форми“. И може би тази книга, а може и заниманията с генетиката и цитологията да го бяха навели на тази гениална мисъл, която след двадесет години американецът Винер нарече теория на информацията и кибернетиката. Коля точно в тези дни се беше досетил за това, че не само на човека, но и на цялата органическа природа е присъща информацията, без която е необяснима същността на живота. Всички тези дни парадоксалната мисъл буквално не му даваше покой. А тук като за беда в Чуждестранната зала на Публичната библиотека, четейки книгата на английския писател Батлер, който понякога съчетаваше работата на белетриста с размишленията на биолога, Коля беше попаднал на поразителната фраза: „Наследствеността, това е памет.“

Забравяйки, че се намира в библиотеката, а не в къщи, Коля беше извикал „еврика“ съвсем като Архимед и беше изскочил сред смеха и негодуващите погледи на всички, които бяха обърнали внимание на неговото нескромно поведение там, където даже самият Архимед не би си позволил да издаде някакъв звук освен прикрита с длан кашлица или приглушено от услужливата кърпичка леко и ненадейно „апчих“.

Като ми разказваше тази идея, която не го оставяше спокойно да спи, Коля не скри от мен и този конфуз, който му се беше случило да преживее в Чуждестранната зала на Публичната библиотека, където никога няма да му простят неговите възгледи и свързаната с този неумишлен възглас претенция.

Не беше ли претенциозна и идеята му, опираща се на съвсем нестабилните връзки и на парадоксалната фраза на Батлер, който нямаше авторитет сред строгите учени мъже, пък и при това си позволяваше, както и неговият лекомислен ученик и последовател Уелз, да пише фантастични романи?

Аз успокоих Коля, доколкото можех, и се опитах да го уверя, че той с не по-малко основание от Архимед е имал право да извика „еврика“, но Архимед е имал просто повече късмет, тъй като размишлявайки, е седял във ваната, а не в превзетата Чуждестранна зала на Публичната библиотека.

Какво значи юношеско самолюбие? Неволно излетялото възклицание сега пречеше на Коля да се наслаждава на своята идея, сякаш ненадейният и нескромен възглас беше нарушил хармонията, която изведнъж беше изчезнала, някъде се беше изпарила от идеята, а за нея знаехме само Коля и аз.

Това, че Коля ми се доверяваше, въпреки че се беше запознал неотдавна с мен, искрено ме трогваше. И за доверието реших да платя със същата монета.

Аз все пак му разказах за Синеусов, човека от бъдещето, който можеше да даде консултация на Коля, ако не го бяха разстреляли.

Разказвайки за Синеусов, аз до определено време премълчавах за себе си и за Офелия, в чийто портрет проницателният поглед на Коля беше прозрял античната богиня, плувнала в дамско-непманска мазнина, тази самодоволна буржоазна мазнинка, която комсомолецът Коля Фаустов „презираше и ненавиждаше“.

Но Коля Фаустов презираше не само тази мазнинка, признак на еснафско успокоение и доволство, но и много други неща, например „Литературната енциклопедия на Фридрих Ницше“, вулгарния социологизъм, книгите на модния в тези години Пиер Бенуа, насладата от секса и опита да се облегне на лошоразбрания Фройд, сладкишите на Лора и приличащите на тези сладкиши живопис и скулптура, които се опитваха да приспособят темата, адаптирайки заедно с нея и зрителя.

Трудно ми е да изброя това, което заради своя характер и младост отричаше изцяло или частично. Много по-леко е да назова това, на което той казваше „да“. И малко по-късно ще го назова.

Беше ли Коля аскет? Вероятно отчасти да. В него живееше този древноруски дух, който с такова проникновено майсторство изобразяваха иконописците на XIV век. Като гръцка амфора с вино Коля беше пълен с духовност. Но комсомолският век вършеше своето. Към тази почти аскетична духовност той прибавяше енергията, безкрайната страст към това, което беше безкрайно и неутолимо — знанието.

Именно на него Коля беше казал своето „да“, за да каже „не“ на всичко, което тайно и явно враждуваше със знанието, като нерядко се прикриваше с неговото име, а понякога даже се представяше за него.

— Кой беше този Синеусов? — попита ме Коля Фаустов. — Мечтател ли? С мисълта за уж обратимия ход на времето не е ли искал да примири себе си и вас с трагизма на своята съдба? Вие казахте, че той е очаквал разстрела?

Аз почувствувах, че се бях издал. Казвайки „a“, бях длъжен да кажа и „b“, след които според привичната логика трябваше да последват „c“ и „d“ и другите символи въпреки тяхната абстрактност, обрасла в плът. Но аз все отлагах своето признание, подозирайки, че новият Фауст ще помоли мен, играещия несвойствената ми роля на Мефистофел, да го запозная с Офелия, която, съгласете се сами, трудно можем да наречем Гретхен. А след това ще изиска от нея незабавно да го достави в XXII век.

Можеш да поискаш всичко, което ти хрумне, особено ако си Коля, чиито желания съвсем не бяха по-скромни, отколкото на великия му предшественик. Но аз сега много се съмнявах във възможността за такъв род пътешествия. Наистина Офелия се беше изменила твърде много, прекалено беше напълняла, премного оеснафяла, за да си играе с времето и пространството в тази чудесна и логически необятна игра — игра, която по-добре да бъде наречена реализирана приказка, опредметена поема, песен, превърнала се в жива плът и останала музика.

Но както ще разберете по-късно (аз пак изпреварвам събитията и бързам да разкажа за това, което засега би следвало да крия), че Коля беше създаден, за да стане герой на опредметена поема, реализирана приказка, макар че към приказките той се отнасяше с чисто изследователска предпазливост, само като към материал, който неговият френски кумир Люсиен Леви Брюл щателно анализираше за доказателство на своите интересни, но повече от спорни мисли.

Можеше ли да дойде в главата на Коля Фаустов мисълта, че науката, сляла се с изкуството, ще може да съедини наивния приказен герой с аналитичния изследовател, като създаде момичето-книга, богинята с плащ, изтъкан от пространство, време и още нещо, което остана тайна за онези сътрудничили с чуждопланетния разум, новия изкусител, който се беше явил на Земята. Оказа се, че може.

В магазина на проспект Володарски, където продаваха илюстровани издания и картички, той си купи евтина репродукция на картината на Тициан от Василевския остров, на която беше изобразена Офелия. Това не беше същият онзи портрет, който ние разглеждахме на ретроспективната изложба, а друг, по-майсторски и по-поетичен, но кой знае защо оставен в къщи.

Като ми показваше репродукцията, Фаустов явно се стараеше да скрие своето смущение.

— Не — каза той на мен или на себе си. — Въпреки пълнотата и даже напук на нея, в нея има нещо необикновено духовно, почти неземно. Коя е тя?

— Коя е? — свих рамене аз. — Коя е? Нито един съвременен мъдрец няма да отговори на този въпрос, даже и да е Планк, Фридман или Айнщайн. Пък и честно казано, нито Айнщайн, нито Планк би трябвало да бъдат питани за нея.

— А кого?

— Кого ли? Може би Хърбърт Уелз, ако той притежаваше по-малко от лондонския си позитивизъм и ако се беше родил поне един век по-късно.

— И все пак бих искал да узная коя е тя. И да зная сега, а не след век или век и половина. Сега! Разбирате ли, сега.

— Макар да сте Фаустов, Коля, но вие още не сте Фауст. И аз също не съм Мефистофел, за да зная отговорите на всички въпроси.

— Не ми е нужна вашата софистика! — извика Коля. — Аз ви моля, аз държа да ми кажете коя е тя! Коя е?

— Коя е? — разсмях се аз. — Да не би да сте се влюбили, Коля? Вие не бива да се влюбвате точно в нея. Вие сте комсомолец. А тя е фея, силфида, Психея, богиня, макар и зарегистрирана в гражданското с известния художник М. Впрочем аз зная, че вие не сте поклонник на неговата подсладена живопис. Но в този портрет някак е минало без захар, дори без захарин.

Коля обидено замълча и скри репродукцията. Аз бях почти уверен, че тя не ще остане дълго в сумрака на бюрото заедно със започнатата и недовършена статия, а много скоро ще бъде окачена на стената, където сега виси репродукция на „Сикстинската мадона“, тази същата, заради която на Коля му се наложи да дава обяснения в бюрото на комсомолското дружество, където той се водеше на отчет.

Впрочем с Офелия ще му бъде по-леко да се защити от подозренията в опортюнизъм и примиренчество с религията, отколкото с Мадоната. Все пак Офелия я беше рисувал не Рафаел, а известен съветски художник, когото неотдавна хвалеха във „Вечерная Красная газета“.

Време беше да се смени темата на разговор и аз посочих книгата на Ернст Касирер „Философия на символичните форми“, която не беше се превърнала в библия за Коля само защото я беше писал последовател на Кант. В същност той бе изменил на Кант заради математическата логика, но все пак си бе останал полукантианец.

„Ех, Коля, Коля — мислех си аз. — Ако трябваше да те викат в комсомолското бюро, за да ти се скарат, то не трябва да бъде заради черно-бялата репродукция на «Сикстинската мадона», а за този същия рафиниран Касирер. Но, слава богу, твоите другари комсомолци са слушали за Мадоната достатъчно много лоши неща, а за по-неизвестния Касирер нито лошо, нито хубаво.“

Като гледаше ту книгата на Касирер, ту мен, Коля не се сдържа и започна да се оправдава. Той четял Касирер, за да извлече от него рационалното зърно, само зърното, отхвърляйки всичко, с което по принцип не бил съгласен.

Аз също казах, че в Касирер има много идеологическа плява, но рационалното зърно, както предполагах (а аз не само предполагах, но и знаех), ще даде кълнове, необходими за съвременното, бъдещо знание.

Ако академик Вернадский (също кумир на Коля, когото ние в бързината бяхме забравили да назовем), ако той бе дал да се разбере, че между човека и космоса съществува посредник или следа, уместно наречена „биосфера“, то Касирер утвърждаваше, че между биосферата и човека, а на свой ред между човека и другите хора също има посредник — това е знакът, символът, езикът на думите и езикът на изображението и много други езици, без съдействието на които би било невъзможно знанието.

Ние заговорихме с Коля за знаците, стараейки се да не се приближаваме много близко до Касирер, като че това беше минно поле.

Заговорихме за знаците и за този тайнствен феномен, наречен език.

Но когато говориш за този удивителен феномен, никога не трябва да се забравяш, а аз изведнъж забравих къде се намирам и с кого говоря, и произнесох няколко думи на този език, за който би следвало да мълча.

— Това мъртъв език ли е? — попита Коля. — Или жив? Къде и кой говори на него?

Не отговорих. Не можех да му кажа, че този език говорят не тук, а на една малка планета, много далечна и доста своеобразна.

Да, трябваше да бъда внимателен. И тук аз се скрих зад Хлебников, зад неговата детскоезична страст да създава нови думи, с помощта на които можеше да прозре през скучната, покрита с праха на ежедневието същност на нещата, тяхната почти дивашка свежест и поетическа енергия.

Коля, свикнал по фаустовски да мисли едновременно за различни неща, обединени от капризната и гносеологически алчна мисъл, пак си спомни за своя Касирер, лежащ на бюрото му във вид на съвсем обикновена немска книга, издадена във Ваймарската република на отлична хартия. Касирер обичаше да шифрова и разшифрова своите и чужди мисли, беседвайки за средата между човека и света, но не се досещаше за това, че обкръжаващият ни свят (тоест биосферата) също беше само посредник и среда. Но за това, за което Касирер не се досещаше, се досети Коля с помощта на Вернадский.

Когато следващия път отидох у Коля, вместо „Сикстинската мадона“ на стената видях изображението на Офелия.

Картината беше в същата онази рамка, в която до неотдавна беше и „Сикстинската мадона“. Аспирантът не беше толкова богат, че да има две рамки, и съвсем не толкова плуралистичен, та да се моли едновременно на две богини.

Като посочи с поглед изображението на Офелия, Коля издекламира:

Аз внимателно слушах. Този път някой беше изобразил Офелия не с помощта на линиите и багрите, а с помощта на думите и това бе много по-точно и поетично, с пълното разбиране, че Офелия е по-скоро знак, отколкото човек или (което е още по-точно) знак, слял се с човека съвсем по законите на съня — сън, който е станал реална действителност.

— Чии са стиховете? — попитах Коля. — Ваши ли?

— Не, не са мои. На Константин Вагинов. Ходи по Петроградската страна и Василевския остров и с помощта на думите и ритъма нарежда вековете като карти и пак ги съединява. Той живее едновременно и в древната Александрия, и в Петроградската страна, и в далечното бъдеще. Да, той е истински поет.

— За вас е вредно прекалено да се увличате от поезията — казах аз. — Вие пишете дисертация не за древната Александрия, а за такова прозаично нещо като животинската клетка.

— Но като изучавам клетката — прекъсна ме Коля, — аз изказвам хипотезата за възможността за безсмъртие, заложено в тази клетка.

— Безсмъртие! Безсмъртие! Притрябвало ви. Представете си лавкаджията, който стои на тезгяха си не дни и години, а хилядолетия. Ето какво в действителност означава вашето безсмъртие.

— Но, първо, тогава няма да има лавки и освен това човекът, без да се изменя анатомично, ще се изменя духовно.

— А вие имате ли представа от анатомичните хора?

— Засега не.

— Това „засега“ ще продължи повече от век. Аз си спомням един свой добър познат, мъдреца Спиноза…

— Извинете — прекъсна ме Коля, — но от Спиноза ни отделят векове.

— Векове ли? Съгласен съм. Но аз говоря не за този Спиноза, а за друг, съставен от реализирани формули и хипотези.

— Вие говорите безсмислици, бълнувате.

— А може би искам да ви разкажа сюжета на научнофантастичния роман, който пиша през дните, когато в комуналната квартира всички спят и настъпва такава тишина, каквато има само в междузвездните вакууми на Вселената.

— Прочетете ми някой път откъс от вашия фантастичен роман — каза Коля. — Или мислите, че ще ви ругая за същото, за което ругая и Уелз?

— Уелз не бива да се ругае. Уелз се е досетил за много неща, живеейки в своята провинциална Англия.

— А вие? — изведнъж попита Коля почти шепнешком. — А вие? За какво сте се досетили вие?

— За това, че безсмъртието е ненужно.

— Нужно е! Аз мога да докажа това.

— Кому е нужно? На вас лично ли? На човечеството? На цивилизацията? Или на земната биосфера, която ще бъде окончателно погубена от това?

— Това е необходимо на индивида, на личността.

— За какво?

— За да прояви всичко, което е заложено в нея, без да мисли за болестите и смъртта.

— Вие, Коля, се смятате за диалектик, — казах аз, — но не можете да разберете простата логика — единството на крайното и безкрайното не може да бъде разкъсано без последствия за обществото, за цивилизацията… за етиката. Аз смятам безсмъртието за дълбоко неетично.

— А аз смятам за неетични смъртта и болестите.

— Болестите — това е вече друго нещо — казах аз. — Ето, борете се с тях, Коля, изучавайте клетката и нейните сложни механизми. Но не посягайте на времето и не се опитвайте да го отмените, заменяйки го с метафизичната вечност.