Изваяние

37

Чудото беше избързало. Чудото се страхуваше да не закъснее. То беше нетърпеливо чудо. И като всяко нетърпеливо чудо едва ли имаше отношение към науката и към техниката.

Не минаха и две денонощия и моят бездарен ескиз се превърна в гениална картина. Офелия ми беше направила този подарък през нощта, когато съм спал дълбоко.

Сутринта аз я видях. Тя беше на платното. Не изображение. Не! Живо прекрасно същество на фон, който беше отрязък от студения космически вакуум, къс вечна и бездънна безкрайност.

Аз станах и като не вярвах на очите си, се приближих до платното.

— Офелия! — извиках аз.

Но тя не отговори. Тя беше само част от себе си. Полуизображение. Полуживот. Подобие, непожелало да остане само подобие, но вече прекрачило през чертата, която винаги е отделяла изкуството от живота. Прекрачило и спряло се в очакване. В очакване на какво? Нима може да се случи това? Балзак вече даде отговор на този въпрос, показвайки обратната страна на неосъществимото в „Неизвестният шедьовър“.

Това също беше шедьовър. Засега неизвестен. Неизвестен никому освен на мен и нея.

Аз стоях пред портрета. Аз чаках. Какво чаках аз? Може би чаках да изчезне и платното отново да стане неясен ескиз? Тя трябваше да изчезне, подигравайки се с моето въображение и оставяйки ме измамен.

Но играта продължи твърде дълго. Аз сварих чай на електрическия котлон. Разрязах огромен месест украински домат. След това се огледах. Чудото още продължаваше. Тя ме гледаше от платното, едва присвила лявото си око и широко разтворила дясното. Стори ми се, че каза:

— Колко е часът, мили?

Но тя не беше казала това. Само ми се беше сторило. След това, оставяйки я в стаята всред губещите се в нейното съседство потъмнели, обезличени вещи, аз заключих вратата с ключ.

По стълбата се спусках като старец. Заставях се да вървя.

Влязох в бръснарския салон. Двадесет минути очаквах реда си. Най на края креслото се освободи и аз след предварителна разправия с някакъв нетърпеливец, който не признаваше опашката, седнах. Бръснарят взе металическата чаша и отиде за вода. Тогава аз като крадец скочих и избягах от бръснарницата.

Ето къщата. Ето стълбата. Ето вратата на стаята. Аз дълго не можех да се справя с ключалката. Най на края вратата се отвори.

Не, нищо не се беше променило, докато бях отсъствувал. Тя ме гледаше от платното. Точно така живо. Само че на нейното лице се беше появило друго изражение:

— Къде си ходил, скъпи?

Аз отчетливо чух нейния глас. Но тя не можеше да говори. Не можеше. Въпреки че изглеждаше жива, тя все пак беше свое подобие, а не самата тя.

От тази минута, в която я видях на платното, за мен всичко се промени. Изпълни ме някакво странно чувство, чувството на тревога и едновременно на покой. Пък и на платното беше изобразено същото: щастие и тревога. Тревожна беше бездънността — фонът, а щастието се беше сляло с живостта и красотата на нейното тясно прекрасно лице.

Аз си помислих: тя се е разделила. Половината от себе си тя беше оставила на Коля, половината беше донесла тук. Та това беше малко повече от подобие и малко по-малко от жива природа.

Часовете минаваха. Минутите се плъзгаха. Битието не беше спряло на едно място заради това, което беше станало. Аз се чувствувах като пазител на шедьовър. Аз се страхувах да изляза от стаята.

Така започна седмицата и така свърши. А после започнах да привиквам по малко. А когато съвсем свикнах с това ново, което беше навлязло в моя живот, завих картината в хартия и я занесох на заседание на журито за еснната изложба.

И ето портретът на „Непознатата“ (журито одобри това название) се озова на стената на голямата зала редом с картините, които веднага станаха неясни и ненужни като думите на вчерашна уводна статия.

Когато дойдох в изложбената зала, пред портрета на „Непознатата“ стоеше тълпа. Тя съзерцаваше мълчаливо. И даже да е имало сред тази тълпа критици и изкуствоведи, красотата и неочакваността, която се лееше като симфония от платното, беше затворила и тяхната скептична или възторжена уста.

В Офелия (няма защо аз да я наричам непозната), в нейното лице и фигура с поразителна сила и магия беше хванат мигът, мигът на превращението на антична богиня в жива съвременна жена. Щастие на фона на тревога. Нали за фон на прекрасно устойчивия образ на млада жена служеше безкрайността, бездънността на освободилата се от всички земни форми космическа материя.

Усещането на земната плът и женското обаяние, потопено в тревожния океан на бездънната безкрайност — ето какво беше обхванало всички, в това число и мен.

Изведнъж нечий женски глас произнесе:

Тогава изведнъж всички заговориха. Към мен изтича известен театрален критик, човек с голям син нос и непрекъснато възбудени гнойни очи, той хвана ръката ми, започна да я друса.

— Това е гениално! — викаше той. — Аз не ви вярвам. От кой велик майстор на Италианското възраждане сте откраднали това нещо?

Аз не започнах да възразявам. На мен самия ми се струваше, че съм крадец от същата тази минута, когато видях на своето жалко, измъчено платно не подобие, а самото живо, трептящо същество, самата Офелия.

Хората притичваха към мен и нещо викаха. В този шум и тропот не можех нищо да разбера. Може би крещяха, че съм крадец? Струваше ми се, че сега ще ме хванат и помъкнат в районното на милицията. Това приличаше на скандал. И едва няколко минути по-късно разбрах, че хората ми благодарят, но техният възторг приема твърде буйни форми.

Непозната къдрава дама, притичвайки на тънки кози крачета, изведнъж облегна на мен своето дълго лице и силно зарила.

— Аз съм убита! Убита съм! — викаше тя. — Сега ще умра на гърдите ви.

Забравяйки за вежливостта, за дълга към правилата на приличие, аз рязко я отблъснах и се отдръпнах. Нервите ми не издържаха. Те не издържаха в най-неподходящия момент. Като планинска лавина се носеше към мен бурята на признанието, ураганът на безпризорната и неочаквана слава.

Като разблъсках тълпящите се, аз се втурнах извън залата.

На гардероба гардеробиерът, солиден като всички гардеробиери, ми подаде палтото и попита:

— Що за скандал? Някой викаше: „Убиха ме!“ Кого убиха?

— Убиецът съм аз — отговорих аз и му дадох няколко монети бакшиш.

Той взе парите, постави ги в джоба, благодари с достойнство и отбеляза сентенциозно:

— Всичко става по белия свят. Довиждане.

— Довиждане.

Краката ми ме отнасяха далеч от чудото. Отначало краката, а след това файтонджийската кранта. Беше комично и се опитвах да избягам от своята слава с файтон.

Аз се притаих в стаята си. Но не ми се удаде да се скрия. Завари ме кореспондентът на „Битовая газета“ в този същия момент, когато се занимавах с бита — перях в сапунения леген износените си чорапи.

— Никого не съм убивал — казах аз на кореспондента. — Защо ме преследвате?

— Вие сте създали нещо гениално — прекъсна ме кореспондентът. — Нещо нечувано. Шедьовър. Разкажете, как сте работили над своя шедьовър?

Той извади бележник и измъкна от джоба си писалка. С разтворена от любопитство уста седна на стола и наостри уши.

В тази минута в ъгъла зад шкафа започна да скърца мишка. Тя явно бързаше да ми помогне.

— От кого сте се учили? — попита кореспондентът.

— От случая.

— От случая не може да се учи.

— Защо?

— Случаят винаги си е случай и нищо повече. Случаят е глупак. Той на нищо не може да ви научи.

— Зависи какъв е случаят — възразих аз.

— Искате да ме поразите с оригиналността си ли?

— Да допуснем.

— Имате пълно право на това — разреши кореспондентът. — Вие сте създали шедьовър.

— Не обичам тази дума — казах аз. — Тя ми прилича на мазен сладкиш. Повръща ми се от разни сладости.

— Развален стомах ли? — попита кореспондентът.

— Като у всеки кандидат-гений — отговорих.

— Вие не сте кандидат. Вас без всякакъв кандидатски стаж веднага ви зачислиха към гениите.

— Вие откъде знаете?

— Знам. Всички изкуствоведи и критици го говорят в един глас. Аз бях на вернисажа. Видях какво ставаше там.

— Изкуствоведите често грешат. И тогава ги поправя времето. Страхувам се, че са сгрешили и този път. Но времето ще ги поправи.

— Да допуснем, че малко са преувеличили — съгласи се кореспондентът. — Да допуснем, че това не е шедьовър. Но, все едно, това е забележителна картина. Разкажете ми, как работихте над нея?

— Аз направих ескиз. Доста лош ескиз. И после забравих за него. Веднъж сутринта се събудих. Погледнах ескиза. А ескизът се беше превърнал в картина.

— Как така изведнъж се превърнал?

— Не знам.

— А кой знае?

— Чудото.

— Чудесата са отменени — каза кореспондентът.

— Кой и кога ги е отменил?

— Отмени ги векът. Науката. Аз разбирам, вие не искате да ме пуснете в своята светая светих, в своята творческа лаборатория. Някъде бях чел, че Чехов и Ибсен не обичали да разказват за своята работа.

— И правилно са постъпвали.

— Но вие трябва да ми разкажете нещо. Аз дойдох при вас пръв. И няма да си отида с празен бележник.