Както ви харесва

ПЪРВА СЦЕНА

В Арденската гора.

Влизат Князът изгнаник, Амиен и неколцина Благородници, облечени като горски пазачи.

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Е, братя по изгнание, признайте

— сега, когато свикнали сме вече

на тоз живот, — не е ли той по-сладък

от празния разкош? И тез гори

не крият ли по-малко хищни нокти

от двора завистлив? Тук ние, вярно,

понасяме Адамовото бреме9

и смените на времето, но щом

засвири вихър и студът забие

в гърба ми злобен зъб, тогава аз

си казвам сам със зъзнеща усмивка:

„Не, туй не е ласкателство. Тук имам

съветници, чиято груба реч

ми казва осезателно какво съм!“

В нещастието има сладка полза,

тъй както жабата отровна крие

във черепа си скъпоценен камък10,

и тоз живот естествен ни предлага

в дървото — думи, във потока — книга,

съвет — в скалата, и добро — навред!

АМИЕН

Не бих го дал за друг! Блазе ви, княже,

че смогвате такава тежка участ

да претопите в тъй спокоен дух!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Елате да ударим малко дивеч!

Но бедните създания! Все пак

тежи ми, че с безжалостни стрели,

тук, в техните владения дошли,

разкъсваме хълбоците им пъстри,

за да се храним!

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

Тъй е, господарю.

Меланхоликът Жак скърби и той

за участта им и дори кълне се,

че вий към тях сте по-голям насилник

от брат си, който ви прокуди тук.

Днес двамата със графа д’Амиен

издебнахме го, както беше легнал

под мощен дъб, чието коренище

се свеждаше над ручея, огласящ

гората с нежен ромон. До водата

един елен, улучен от ловци,

умираше, откъснал се от своите.

Печална гледка! Бедното животно

тъй страдаше, че влажната му кожа

при всеки стон изпъваше се просто

до пръсване и едри, кръгли сълзи

се стичаха в неспирен тъжен бяг

по тънката му муцуна, а Жак —

меланхоликът, гледаше със горест

елена да умира и да рони

сълзите си във бързащия ручей.

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

И мисъл някаква по този случай

не изрази ли?

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

Да, и то в безброй

сравнения. В началото, понеже

във ручея се стичаха сълзите

на умирающия, „Бедни мой —

му каза Жак, — съвсем като човек

и ти, умирайки, обогатяваш

и без това богатия!“; а после,

понеже бе еленът изоставен

от своя род в одежди кадифени11,

„Уви, така е — каза Жак, — бедата

приятелства не знае!“; а след туй пък,

понеже стадо весело и сито

край смъртника изприпка, без да спре,

„Напълно право! — каза Жак. — Добре,

охолни, тлъсти граждани! Такъв е

законът на века! Кой умен днеска

говори с претърпелия провал!“

Тъй казваше и с думи ядовити

прониза селото, града, двореца;

и не прости на нас, в гората тука,

кълнейки се, че всички ний били сме

тирани и насилници, защото

избивали сме в мирното им царство

невинните животни!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

И така ли

печален го оставихте?

ВТОРИ БЛАГОРОДНИК

Така —

във мрачни размишления и плач

по плачещия край брега рогач!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Такъв е най-приятен за беседа.

Когато мрачно на живота гледа,

умът му ражда много. Де е той?

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

Във таз посока, господарю мой!

Излизат.

ВТОРА СЦЕНА

Стая в двореца.

Влизат княз Фредерик и Велможи.

КНЯЗ ФРЕДЕРИК

Не може да не ги е виждал никой!

Тук, в двора ми, предател има, който

за бягството е знаел и съдействал!

ПЪРВИ ВЕЛМОЖА

Но нищо досега не се узна.

Жените я видели да си ляга,

а тази сутрин рано, като влезли,

намерили леглото й лишено

от неговата ценност.

ВТОРИ ВЕЛМОЖА

При това

изчезнал е и шугавият шут,

над който вие смеехте се често.

Хисперия, придворната девица

на дъщеря ви, си призна, че тайно

подслушвала как двете братовчедки

разхвалвали хлапака, който тръшна

бореца Шарл. Тя казва, че навярно,

където те са, там ще е и той.

КНЯЗ ФРЕДЕРИК

Пратете да го заловят веднага.

Ако го няма, да докарат брат му —

ще го принудя той да го издири!

И направете всичко, за да бъдат

намерени и върнати веднага

умопобърканите бегълки!

Излизат.

ТРЕТА СЦЕНА

Пред дома на Оливер.

Влизат от различни страни Орландо и Адам.

ОРЛАНДО

Хей, кой е там?

АДАМ

О, господарю мой!

О, млади господарю! О, мой сладки,

мой скъпи господарю! О, млад образ

на стария ми господин Роланд!

Защо сте тука? И защо сте цял

излят от доблест? И защо навред

обичат ви? Защо сте благороден,

красив, безстрашен, умен! И безумен!

Ах, кой ви науми да победите

любимеца на сприхавия княз!

Уви, вестта по-бърза бе от вас!

Не знаете ли, млади господарю,

че има хора, дето си пострадват

от собствените качества? И вие

от тях сте точно: всяка добродетел,

която имате, е ваш предател!

О, що за свят, във който честността

наврежда на носителя си!

ОРЛАНДО

Чакай!

Какво е станало?

АДАМ

Не, бедни момко!

Недейте влиза тука! В тази къща

живее най-коварния ви враг!

Да, брат ви!… Хубав брат!… Все пак е син на…

Какъв ти син! Езикът ми не иска

да го нарича син на този, който

би бил нещастен, че му е баща,

да знаеше… Таз нощ, когато спите,

той стаята ви иска да подпали

и ако туй не му се удаде,

той друго ще опита! Аз дочух

кроежите му! Ах, внимавай, синко:

това е тука кланица, не дом —

пази се, стой далеч, не влизай в него!

ОРЛАНДО

Но де ме пращаш да вървя, Адаме?

АДАМ

Където щете, но далеч оттук!

ОРЛАНДО

Нима би искал да си прося хляба

с протегната ръка или пък с нож

разбойнишки поминък да изкарвам?

Освен това не виждам какво друго

могъл бих аз да правя, а това

не мога да го правя и по-скоро

ще се предам пред злобата на този

мой брат-кръвник, забравил братска кръв!

АДАМ

Не, не! Аз имам петстотин корони.

При татко ви ги скътах, да ми бъдат

хранителки, когато дълга служба

отслаби тези мишци и ме прати

във ъгъла, разбит от старостта.

Вземете ги! Тоз, горе, който храни

врабчетата и грачещите врани12,

не ще ме изостави! Дръжте всичко!

И позволете да съм ваш слуга!

Макар и стар, аз още държелив съм,

защото в млади дни не съм наливал

в кръвта си подлудяващи напитки

и със лице без свян не съм подкачал

тез, дето носят болести и немощ,

така че днес съм същи млад декември —

студен, но крепък. Нека дойда с вас!

Ще ви помагам като пъргав момък

във всяко дело и при всяка нужда!

ОРЛАНДО

Добри ми старче, как прозира в теб

онази преданост от старо време,

когато се е служело за дълг,

а не за злато! Чудноват си ти

сега, когато всеки се поти

единствено със цел да се издигне

и туй щом стигне, току-виж, намигне:

„Довиждане!“ Не, ти не си човек

за нравите на днешния ни век

и с тез пари недей дръвче тори,

което няма да те надари

с едничък цвят!… Но тръгвай! Да вървим!

Аз вярвам, че преди да изхабим

парите ти, спестени с труд и пот,

ще си намерим средства за живот!

АДАМ

Вървете, господарю! Редом с вас

ще бъда аз до сетния си час.

В тоз дом живях години дълъг ред:

от осемнайсет до осемдесет.

На осемнайсет лесно тръгваш в път;

осемдесет когато са — тежат.

Но ще умра аз леко, като зная,

че своя дълг платил съм ви до края!

Излизат.

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

В Арденската гора.

Влизат Розалинда като Ганимед, Целия като Алиена, и Точилко.

РОЗАЛИНДА

О, Зевсе, как духът ми уморен е!

ТОЧИЛКО

Кой ти гледа духа — мен краката ми са капнали!

РОЗАЛИНДА

И аз отдавна бих се разплакала по женски, посрамвайки мъжките си дрехи, но нали трябва да утешавам слабия пол! Плащът е длъжен да показва безстрашие пред фустата. Затова смелост, мила Алиена!

ЦЕЛИЯ

Простете, че трябва да понасяте хленча ми, но не мога да вървя повече!

ТОЧИЛКО

За мене лично все пак е по-лесно да понеса хленча ви, отколкото да понеса самата вас. Честен кръст, това би било един тежък кръст, който кръстът ми не би издържал!

РОЗАЛИНДА

Ето ни най-сетне в Арденската гора!

ТОЧИЛКО

И ето ме и мене в нея дваж по-глупав, отколкото си бях вкъщи! В двореца поне беше удобно. Но който скита, не пита.

Влизат Корин и Силвий.

РОЗАЛИНДА

Да, точно тъй, Точилко! Гледай, идат

младеж и старец. Нещо си говорят.

КОРИН

Не я моли! Ще я отблъснеш, Силвий.

СИЛВИЙ

Но ти не знаеш колко я обичам!

КОРИН

Представям си — обичал съм и аз.

СИЛВИЙ

Не, стар си ти, Корине, и едва ли

си го представяш, въпреки че, вярвам,

и ти на младост си поил със сълзи

възглавницата нощем. Е, добре,

ако си някога обичал, както

сега обичам аз — макар че друг

не може да обича като мене! —

кажи ми: колко глупости си сторил

по волята на своята любов?

КОРИН

Тъй много, че дори не си ги спомням!

СИЛВИЙ

Тогава истински не си обичал!

Щом днес не помниш всяка лудория,

в която любовта те е въвлякла,

не си обичал, не!

Щом на околните не си омръзвал

със речи за любимата девойка,

не си обичал, не!

Щом от приятели не си побягвал

внезапно, както аз сега направих,

не си обичал, не!

И аз напразно се съветвам с тебе!

О, Фебе, Фебе, Фебе!

Излиза.

РОЗАЛИНДА

Нещастнико, във твойта рана бърках,

а своята самичка развредих!

ТОЧИЛКО

И аз — своята. Спомням си, че веднъж, когато бях влюбен, си строших ножа о един камък, защото го бях заварил през нощта твърде близо до дома на моята Жана. Спомням си още как целувах бухалката й за пране и вимето на кравата, която милата й грапава ръчичка беше доила. А веднъж дори ухажвах вместо любимата си една грахова шушулка; помня как откъснах от нея две зърна и после й ги върнах, казвайки през сълзи: „Дръж, нека бъдат твои, дар от мен!“ Ах, ние, влюбчивите, правим невероятни лудости! Но природата не може без любов, а любовта си е луда по природа!

РОЗАЛИНДА

Сам не забелязваш правотата на думите си!

ТОЧИЛКО

Обикновено я забелязвам, но късно, когато вече съм се спънал в нея и съм си счупил свирките!

РОЗАЛИНДА

Страстта на тоз овчар

е сродна с моя жар!

ТОЧИЛКО

И с моя, но не чак толкоз.

ЦЕЛИЯ

Запитайте старика би ли искал

да ни нахрани, ако му платим!

До смърт съм изгладняла!

ТОЧИЛКО

Ей, глупако!

РОЗАЛИНДА

Млък! Той не ти е брат!

КОРИН

Кои сте вие?

ТОЧИЛКО

От теб по-знатни.

КОРИН

Иначе тежко ви!

РОЗАЛИНДА

Млък, казах, шуте! Добър вечер, старче!

КОРИН

Сполай ви, господине!… И вам също!

РОЗАЛИНДА

Овчарю стар, с учтивост или злато

подкрепа ако можем да си купим

в тоз пусти край, приют и хляб ни дай,

защото таз девойка от умора

ще падне вече!

КОРИН

Драги господине,

повярвайте, че много я жалея

и че желая — повече за нея,

отколкото за себе си — да бъда

във състояние да й помогна.

Но аз на чужда стока съм овчар

и друг я стриже. Моят господар

е стиснат и не се старае много

да си издейства прием на небето

с гостоприемство земно. При това

го няма тука. Целият имот

— колиба, стадо, паша — се продава;

а нашата храна не е за вас…

Все пак елате! Ний сме люде прости,

но нивга не отказваме на гости.

РОЗАЛИНДА

А кой е купувачът?

КОРИН

Този момък,

с когото ме видяхте да говоря.

Но него му е другаде главата.

РОЗАЛИНДА

Тогава, ако туй не е нередно,

купи колиба, пасбище и стадо

за наша сметка!

ЦЕЛИЯ

И от нас ще имаш

надбавка към заплатата. Туй място

допада ми. Аз бих живяла тук.

КОРИН

Нередно няма. Всичко е за продан.

Елате с мен и ако ви допаднат

земята, добивът, животът тук,

покупката за вас ще свърша лесно

и вам ще служа предано и честно!

Излизат.

ПЕТА СЦЕНА

В гората.

Влизат Амиен, Жак и други.

АМИЕН (пее)

„Тоз, който е роден

да спи под дъб зелен

и птичи гласове

със песен да зове,

нека в шумата дойде завчас,

нека в шумата дойде при нас —

сред нея тук

враг няма друг

освен зимния вихър и мраз!“

ЖАК

Още, още! Продължавайте, моля ви!

АМИЕН

Ще ви докарам меланхолия, месьо Жак.

ЖАК

Толкоз по-добре! Продължавайте! Аз пия меланхолия от песните, както невестулката изпива птичите яйца. Пейте още, моля ви!

АМИЕН

Гласът ми пресипна и няма да ви задоволи.

ЖАК

Не искам да ме задоволявате — искам да пеете! Хайде продължете! Още една строфа! Нали така се наричаха тези поетични форми?

АМИЕН

Наричайте ги, както щете, месьо Жак.

ЖАК

Правилно! Какво ще им помня имената, да не са ми длъжници! Хайде, ще пеете ли?

АМИЕН

Повече по ваше настояване, отколкото за свое удоволствие.

ЖАК

Тъй да бъде и ако някога изкажа някому благодарност, ще бъде на вас… Макар че всички тези учтивости ми напомнят мимиките на два павиана, които се срещат. Когато някой почне да ми благодари, имам чувството, че просяк ме благославя за петака, който съм му хвърлил. Хайде, пейте!… А вие, ако не искате да пеете, затваряйте си устата!

АМИЕН

Добре, ще я изкарам докрай. Вие, господа, постелете през това време — князът ще пирува тук под дървото… Той днес ви дири цял ден!

ЖАК

А пък аз цял ден го отбягвах. Много обича да спори. На мен ми идват не по-малко мисли, отколкото на него, но не се хваля с това. Хайде, чуруликайте!

ВСИЧКИ (пеят)

„Тоз, чийто кралски двор

е волният простор,

и който е готов

да се прехранва с лов,

нека в шумата дойде завчас,

нека в шумата дойде при нас —

сред нея тук

враг няма друг

освен зимния вихър и мраз!“

ЖАК

Ще ви кажа едни нови думи за тази мелодия. Съчиних ги вчера с големи напъни на поетическата си дарба.

АМИЕН

А пък аз ще ги изпея!

ЖАК

Как бяха?… А, така:

„Тоз, който тъй е луд,

че вместо тих уют

търпи и мраз, и глад

с магарешки инат,

нека в шумата дойде, дукдам,

нека в шумата дойде, букдам13 —

сред нея тук

враг няма друг

освен всеки на себе си сам!“

АМИЕН

А какво значат тези „дукдам-букдам“?

ЖАК

Това е едно особено древно заклинание за призоваване на луди! Отивам да си дремна, ако успея. Ако не, пусти да са силните на деня, които ни прогониха в този пущинак!

АМИЕН

А пък аз ще подиря княза — трапезата го чака.

Излизат.

ШЕСТА СЦЕНА

В гората.

Влизат Орландо и Адам.

АДАМ

Не мога вече, господарю! Умирам от глад. Ще легна тук, за да измеря гроба си. Сбогом, мили ми господарю!

ОРЛАНДО

Какво говориш, Адаме! Не може да нямаш поне още капка силица! Дръж се! Още малко смелост! Още мъничко бодрост! Ако в тази дива гора има нещо живо, аз или ще стана храна за него, или ще го донеса, за да нахраня теб! Ти повече си внушаваш, отколкото си наистина близо до смъртта. Направи го заради мен, дръж се още малко със зъби и нокти за живота! След минутка ще се върна и ако не ти донеса нещо да ядеш, ще ти разреша вече да умреш. Но да знаеш, че ако ме накараш да се трудя напразно и умреш, преди да съм се върнал, няма да е честно от твоя страна! Ха, така те искам! Виждаш ли, вече ми изглеждаш по-добре! Веднага се връщам! Само че тука много духа — дръж се за мене да те пренеса на завет! Ако има нещо живо в тази пустош, няма да те оставя без закуска. Смело, старче!

Излизат.

СЕДМА СЦЕНА

В гората.

Влизат Князът изгнаник и Благородници.

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Превърнал се е сигурно във звяр,

понеже във човешки вид го няма.

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

Видях го, княже, тука, няма час

да слуша песен някаква.

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Кой? Той?

Това свърталище на дисонанси?

Ако от него стане музикант,

планетите ще зазвучат фалшиво14!

Открийте го и нека дойде тук!

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

Той иде сам, да ми спести труда.

Влиза Жак.

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Месьо, нима приятелите трябва

да ви ухажват, за да им дарите

присъствието си?… Но вий сте весел!

ЖАК

Шут! Шут! В гората! С тез очи видях го!

Глупак, глупец, глумец във пъстри дрехи!

Невероятно! Шут сред тази пустош!

Изтегнал се на слънце и ругае

мадам Фортуна с гениални думи!

А при това жив луд! „Здравей, глупако!“ —

му казвам аз. „Здравейте, господине! —

ми казва той. — Но аз не съм глупак,

защото щастието досега

не ме е посетило, слава богу!“

Тъй казва и от джоба си измъква

часовник слънчев, със помътен поглед

поглежда го и казва: „Ей го, десет!

Личи си накъде върви светът!

Най-много преди час бе само девет,

а подир час ще стане единайсет,

и тъй от час на час ний зреем, зреем,

а после век след век ще гнием, гнием.

Такава е играта!“ Щом дочух

тоз пъстрошит умник да философства

така за времето, в гръдта ми в миг

смехът като петел закукурига

и ме държа цял час, и то измерен

по собствения му часовник! Чуден,

невиждан шут! Не зная друга дреха,

по-почетна от шутовската, княже!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

А що за шут е той?

ЖАК

Изискан, дворцов!

По неговите думи, бил познат

на много знатни и красиви дами.

А мозъкът му, сух като сухар,

останал в кораба след дълъг път,

е цял от всевъзможни чекмедженца,

набити с наблюдения, които

той пръска безразборно. О, да бях

на неговото място! Аз мечтая

за дрехата на шут!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Ще я получиш!

ЖАК

И, вярвайте, ще ми стои чудесно,

но само ако се освободите

от убеждението, че съм мъдър,

което ви обхваща напоследък.

Разбирате ли, аз ще имам нужда

от неограничена свобода,

каквато само шутът притежава;

от волно пълномощие да духам

против когото искам като вятър!

И който най-пострадал е, ще трябва

най-много да се смее. Как? Защо ли?

Това „защо“ е ясно като пътя

към черквата: когато мойта лудост

улучи умно някого, той просто

ще бъде луд, макар и да е умен,

ако признае болката; защото,

щом писне само, мъдрата му глупост

ще се окаже в миг изобличена

от удара случаен на глупеца.

Венчайте ме със званието шут,

признайте ми призванието луд,

за да си казвам туй, което мисля,

и аз от край до край ще ви прочистя —

ако светът понася моя лек —

червото на прогнилия ни век!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Фу, фу! Представям си какво ще сториш!

ЖАК

Единствено добро, залагам грош!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Ужасно зло, клеймейки тъкмо злото;

затуй защото сам си ти разпуснат

и сластен като скот и всички язви

и циреи, които си спечелил

от слободията си, ще излееш

върху света изобщо!

ЖАК

А нима,

като осъжда гордостта например,

критикът може да се занимава

с отделни личности, когато тя е

всеобща като прилива, издуващ

и най-последната солена капка?

Нима засягам таз или оназ,

щом кажа, че търговките у нас

намятат често княжески коприни

на недостойните си рамене?

Коя ще каже, че нападам не

съседката й, а самата нея,

когато са еднакви? Как би могъл

натруфеният франт от нисък ранг,

почувствал се засегнат, да изкряска,

че „за костюма му не аз съм плащал“,

без да помогне с тази своя глупост

на моите цели? Бил съм го обидил?

Кога, с какво и как? Да чуем! Хайде!

Щом сърди се, признава си вината,

защото над невинните шегата

е прелетяла като дива гъска,

която не е ничия… Но някой

май иде тук!…

Влиза Орландо с изваден меч.

ОРЛАНДО

Стой! Спрете да ядете!

ЖАК

Не мога. Не съм почнал!

ОРЛАНДО

И ще чакаш,

додето бъде уталожен чужди

по-остър глад!

ЖАК

Отде пък се излюпи

това петле?

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Дали беда, младежо,

те прави дързък, или си изобщо

незапознат с приличните обноски?

ОРЛАНДО

По-първото е истинното: трънът

на крайното нещастие разкъса

одеждите на моята учтивост;

а инак расъл съм в издигнат край

и мисля се възпитан… Спрете, казах!

Тоз, който вкуси само плод дори,

преди да съм получил туй, което

ми трябва, ще загине!

ЖАК

Но това е

наистина един „безплоден“ спор!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Какво желаеш, казвай! Със учтивост

по-сигурно, отколкото с принуда,

ще ни принудиш с теб да сме учтиви.

ОРЛАНДО

Гладът ме мъчи! Дайте ми да ям!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Седни и яж! Добре дошъл при нас!

ОРЛАНДО

О, блага реч! Простете грубостта ми —

аз мислех, че е диво тука всичко

и затова реших да ви изплаша

със този застрашителен език.

Ала — каквито да сте вие, хора,

които в тези мрачни пущинаци

под сянката на многолетни клони

оставяте нехайно да протича

пълзящият вървеж на часовете —

ако сте виждали охолни дни,

ако сте слушали черковен звън,

ако сте сядали на сватбен пир,

ако сте бърсали сълза на радост,

разтърсени от тази рядка сладост:

да се смилиш, да се смилят над теб,

пред вас да бъде кротката любезност

защита моя; и със таз надежда,

почервенял от срам, аз скривам меч!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Да, виждали сме други дни и ние

и викал е и нас черковен звън,

на сватбен пир били сме и клепачи

сме бърсали от влага милосърдна —

и затова седни и разполагай

със всичко туй, което помощта ни

на нуждата ти може да предложи!

ОРЛАНДО

О, щом е тъй, почакайте минута,

дордето изтърча като кошута

сърненцето си малко да нахраня:

оставил съм тук близо грохнал старец,

изминал от привързаност към мене

безкраен път; и докогато той,

измъчен от глада и възрастта,

не бъде подкрепен, във таз уста

троха не ще поставя!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Доведи го!

Не ще докоснем дотогаз храната.

ОРЛАНДО

О, Бог да ви плати за добрината!

Излиза.

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Ти виждаш, драги Жак, че на света

не сме нещастни само ние тук —

около нас театърът безкраен

играел много по-печални драми

от нашата!

ЖАК

Да, този свят е сцена,

където всички хора са актьори

и всеки има миг, във който трябва

да влезе и излезе; и играе

различни роли, тъй като животът

е в седем действия: кърмаче първо,

което плаче и повръща в скута

на дойката. След туй момченце сутрин

с лъщящи бузки, с чантата на гръб,

което неохотно, като охлюв

отива на училище. След малко

печален влюбен, който, сякаш пещ,

въздиша над сонета си горещ

за нечий нежен лик. След миг войник,

наперен, със мустак на леопард,

ругаещ върло, бърз на крамоли,

готов заради славата да скочи

в топовно гърло! А след малко само

общински съдия, коремче пуснал,

натъпкал се добре с петел-подарък,

но строг, с брада подкастрена прилично,

и хубаво заучил своя текст

от важни глупости. След туй палячо,

по чехли, със кесия на колана

и очила на края на носа,

танцуващ в гащите от младини,

сега широки за пищяла мършав,

и мъжкия си глас обратно върнал

към детското пискунче… И накрая

на тази чудновата пъстра драма

последна роля: странно същество

в повторно детство, с изличена памет,

без зъби, без очи, без слух, без всичко!

Влиза отново Орландо, носейки Адам.

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Добре дошъл. Седни и положи

почтения си спътник! Нека хапне!

ОРЛАНДО

Благодаря ви зарад мен и него!

АДАМ

И хубаво, защото аз самият

не бих намерил сили да го сторя!

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Хапнете, подкрепете се! По-късно

ще поговорим. Музика! Запейте,

приятелю!

АМИЕН (пее)

„Щипни ни, ветре луд —

по-малко ти си лют

от нашите подобни!

Понеже си незрим,

по-лесно ний търпим

обидите ти злобни!

Хей-хо и хей-хо за зелената шума!

Любовта е измама, а дружбата — глума!

Нийде не са,

както в леса,

дните тъй весели, няма и дума!

Хей-хо!

Хапи ни, студ свиреп —

по-злобно е от теб

другарството невярно!

Неблагодарността

със зъбеста уста

ухапва по-коварно!

Хей-хо и хей-хо за зелената шума!

Любовта е измама, а дружбата — глума!

Нийде не са,

както в леса,

дните тъй весели, няма и дума!

Хей-хо!“

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

Щом син сте на покойния Роланд —

тъй както ми прошепнахте и както

очите ми свидетелстват, съзрели

във образа ви негови черти —

добре дошли сте тука! Аз съм князът,

комуто вашият баща бе мил.

Да влезем в пещерата ми, където

ще чуя разказа ви… Верни старче,

бъди и ти добре дошъл сред нас!…

Хванете го под лактите! Така…

А вий, младежо, дайте ми ръка

и нека старият ми слух узнай

какво ви е довело в този край!

Излизат.