Кардашев на лов

XXI. Едно ново бягство

Кардашев остави паметника.

Не му се щеше да се завръща още в града.

Той и сега имаше нужда от въздух и уединение.

Захвана да се разхожда покрай акациите, надлъж по шосето.

Доста минувачи имаше; някои познайници го здрависаха с шапки.

Двама даже го спряха с любезно ръкуване, за да му кажат — първият, че не го е видял от дълго време, а другият, че види два бели косъма в косата му.

— Че от какво остаряхте тъй?

Кардашев се усмихна вежливо, защото не знае какво да отговори на такъв задължителен въпрос.

— Аз ви знам, че сте млади още! — добавя познайникът, като се вторачва с много сериозен вид в лицето му.

— Вие ми правите комплимент.

— Че на колко години сте!… Чакай, още други косми видях зад ухото!

И познайникът продължава да пощи с очи брадата му и мустаците му, насърчен от сполуката на първото си откритие.

Писателят едвам може да скрие досадата си от този интерес на приятеля към неговата личност. Ненадейно той побледнява.

Той вижда, че излазя из една къща…

Каишев!

Познайникът му немà време да довърши обиска си: Кардашев като стрела мина през шосето и се запъти през полянката към старите еврейски гробища.

Той почти тичаше. Нагази в едно мочурливо място, но благополучно мина, като остави само единия си калош. Отдъхна си само когато, затулен зад една усамотена къщица на поляната, той видя, че жълтата изрусяла шапка отмина с големия си нос.

Той продължи напред. Поляната скоро се свърши с едно стръмно спущане във влажната долина на Владайска река. Той се спря на тая висока точка, за да се порадва на хубавия изглед на зелената долина, на голите пожълтели полета отвъд нея, които на вълни се издигат към полите на Люлин планина, а в хоризонта — натрупания планински полувенец, който опасва от запад Софийското поле. Под краката му, като на длан, разстилаше се Ючбунар, затънал до колене в ниската си блатиста равнина, с еднообразието на тухлените си покриви, които на север се покатерват по хълма на Коневица, сякаш че искат да излязат на сухичко.

Едно задрямало куче, което той сепва с присъствието си: лавнува въз него и отбягва, изпращано от другия калош.

Нищо друго не нарушаваше безлюдието на това отстранено място. Запустялостта му се увеличаваше още от близостта на еврейските гробища с полегатите плочи и дълбока меланхолия.