Картини върху варовик

II

В музея на Времето експонат №6000 отдавна събираше прах. (Но важните експонати получаваха кръгли номера, пък и така по-лесно ги помнеха.)

Бившата машина за хронотранспортиране без атомното си сърце — грижливо премахнато — приличаше на беззащитна мумия с изрязани вътрешности, съхранила само съсухрения образ, но не и могъществото на някогашен велик владетел.

Това все още живо сърце, макар в прединфарктно състояние, носеше следващия поред инвентарен номер. Пулсът му бе замрял до пълен покой, но всеки миг можеше да стигне до максимума с невидима сила.

Трети експонат, само че без никакъв инвентарен номер, се мъкнеше из залата като сянката на Ахил в подземното царство. Не се задържаше на едно място. Буково дърво, ударено от мълния, обезлистено и сухо — така изглеждаше почетният управител на музея, бившият астронавт Пукелито. Ботушите му бяха домъкнали, образно казано, кал от далечни планети, имаше с какво да се гордее старецът.

Някъде в другия край на залата, покрита с купол — тънък като ципата на сапунен мехур, се чу тих, прокрадващ се шум. Стъпки. Някой вървеше сякаш с котешки лапи. Изхабеният слух на Пукелито нищо не долавяше. Но интуицията му на космически странник бе вече надала вътре в него нечут, напрегнат вълчи вой. Тя го тласна към контролното табло, скрито в кабина на космическа совалка. Натисна лостчето, повика главния електронен страж. С детектора си за чуждо присъствие стражът опипа всички ъгълчета и кухини на пространството. И съобщи с басов шепот, че друго живо същество освен управителя няма в залата!

„Край за днес“ — успокояваше се несигурно Пукелито. Дори нареди да затварят. Но странно — дълбоко в него бе залегнала една безпричинна, потискаща тревога.