Картини върху варовик

V

Отвори люка тъкмо навреме, за да види как огромната пещерна мечка захапва ръката на нещо живо, гърчещо се в безпомощност и преминало в лудост и страх. Тризъбецът като че ли сам се намести в ръцете му, прицелил се в сплъстената меча кожа, миришеща на мърша. Предсмъртният рев на звяра разтърси с грохота на каменопад вековната гора, отекна към осеяния с пещери варовиков масив и прехвръкна далеч към блатата.

Нападателят лежеше в припадък. Единият му крак бе значително по-къс от другия по рождение. Бенсън побърза да измъкне полумаймуната на безопасно място. От входа на пещерата надничаха други маймуноподобни лица. Гримасите им изразяваха загриженост и твърде голяма заетост.

Малобройните членове на племето видяха пламтящата смърт на мечката, но отбягваха да се доближат до раззинатите и жълти зъби, от които се процеждаше гъста лига.

Едва сега Бенсън се замисли за себе си. Не беше избирал къде иска да иде в миналото, все едно къде, само да е възможно най-далече. Водолазният звънец не потъна до дълбоката древност на ихтиозаврите, но се спусна във времето на първите пещерняци. Зарядът от енергия бе недостатъчен за по-големи дълбочини. Чашата на звънеца щеше да се върне обратно горе, изтласкана от сили, подобни на действащите върху тяло, потопено в течност. Ако беше се позабавил още малко в кабината, щеше да се върне обратно с нея в оня бъдещ Музей на Времето, където сигурно вече е нахлула страшната тълпа от преследвачи на киборги. Тялото му потрепера. Компанията на първобитните се оказа далеч по-приятна и безопасна за него.

Кряскане — с гняв и ярост, пропищял въздух от замах на пръчка и бързи удари на тояги в нещо плътно го накараха да се обърне. Не беше за вярване! Всички удряха спасения от мечката. Отвратителна старица с изпочупени зъби домъкна главня, от която се ронеха угаснали въглени. Ръцете й трепереха, вдигнали недогорялото дърво, което тя тежко стовари върху здравия крак на нещастника с огромното недоволство на старостта. Голичко момченце, ококорило очи, размахваше восъчножълт кремък, но му беше жал да го хвърли.

Акумулирал вече предостатъчно кинетична енергия от ударите върху му, куцокракият басово изръмжа и с неочаквана сила изпълзя до сипея, вдигнал окървавена глава. Свлече се по надолнището с шумотевицата и бързината на бутнат объл камък.

Бенсън поиска да узнае причините. Заведоха го първо да пипне меката хладна пепел в огнището. Не скриха от него навън нито едно клонче от солидните запаси дърва. Международният език на жестовете му показа какво е трябвало да се прави, за да не загасне огънят в пещерата, пламтящ денонощно. Но куцият Ъм, оставен за пазач, заспал. Хъркането най-напред прогонило всички прилепи, големи и малки. Огънят започнал да пуши лютиво, за да го събуди, а куцокракият захъркал още по-здраво. Тогава обиденият огън изял по-дебелите дървета, облизал с червен език няколко случайно запазили се сухи листенца встрани и умрял от гладна смърт. Затова тоягите трябва да покрият гърба на Ъм като боцкалата на таралеж. Затова го прогонва завинаги племето!

Киборгът слушаше с усмивка тая горчива приказка или по-точно наблюдаваше пантомимата на тези възрастни деца. Вдигна тризъбеца към раззеленил се лешников храст. Изпарила соковете му, огнената нишка нажежи за миг клончетата и те захапаха в светли тлеещи въгленчета.

Спуснаха се да ги събират с голи ръце, да палят с тях шумки и суха трева. Малките въгленчета родиха в пещерата лудо трепкащ огън. Никога варовиковите стени не бяха се стопляли така добре.