Картини върху варовик

VII

Едва ли някога Земята майка щеше да роди човек, по-нещастен от Ъм, в мига на загубата, когато тризъбецът полетя в пропастта край напуканите заледени ръбове. Не обърна внимание на засипаните със сняг тръни, на острите камъчета под плитката снежна покривка, когато с пети и юмруци заудря хлъзгавата скала, тръшнал се върху нея с горчивия плач на безутешно дете. Сините му, разногледи очи сълзяха зло, гуреливо, в ръждивата му коса се разкриха клечици и бодли от репей, останали кой знае откога.

От тая съдбовна минута Ъм се промени като личност, докато напълно изчезна след два-три дни. Връстниците му го забравиха лекомислено и непредпазливо. Обаче лошо избързаха…

Защото той им напомни за себе си по един твърде поразителен начин, дори малко грубичък.

Беше краят на зимата. В пещерата ту влизаха, ту излизаха заети с някаква работа мъже.

Каменарят Бу-бу тъкмо изчукваше остър кремъчен връх за новото копие на Бенсън, който спеше непробудно край огнището. В това сънливо пладне, лишено от особени събития, с историка, прероден в киборг, щеше да се случи последното и най-голямо нещастие в живота му…

Не можа да се събуди, сънувайки богатството и ведрината на един радващ сън: усещаше как върви по забравените пътеки на собственото си детство, паламида побоцкваше босите му ходила… гробовете на близките му още не бяха изкопани… чуваше баща си — глух баритон, престорено сърдит… напевния глас на майка си, пораждащ тъга за дните, когато ще има пълна тишина… и му беше мило, макар и малко тревожно. Чувстваше се малък и дребничък, но сигурно защитен от неприятели.

Бенсън не успя да се събуди, защото спасеният от него Ъм — окървавен, издран и мършав, неочаквано се появи с тризъбеца в ръка и като че ли тъкмо навреме. С цялата благодарност на която беше способен, първобитният мъж се хвърли към спящия. За да го предпази от една опасна въображаема змия, уж пропълзяваща върху лицето му, Ъм смаза главата й със силен и тежък замах точно когато тя се готвеше да ухапе слепоочието на приятеля му.

От избликналата кръв варовикът почервеня. Нямаше обаче никаква змия. Сега, в края на зимата, влечугите спяха мирно на кълба дълбоко под земята — смокове с жълти кореми, отровни пепелянки, слепочета.

Змията измисли изобретателно Ъм, за да се оправдае поне пред себе си.

Бу-бу каменарят със закъснение се притече на помощ и бе сполетян от подобна зла участ. Той нямаше въображение, за да се отврати от несъществуващата пълзяща гад, затова неправилно възприе като убийство случилото се. С вдигнато копие и зловещо бляскави очи се нахвърли върху нападателя.

Но Ъм отдавна чакаше такъв момент на честни искрени отношения. Докато тежките нозе на каменаря пробягат разделящите ги крачки, пламъкът на тризъбеца — по-лек и по-бърз, го пресрещна като огнена струя, прегорила въздуха. След точното попадение от някогашния глупак Бу-бу останаха овъглен череп, неприятните лоши спомени от по-рано и една нагледна поука.

Този път никой не посмя да посегне към пръчките и тоягите, опознали в подробност релефа на Ъмовия мършав гръбнак.