Картини върху варовик

VIII

Оттогава много лета и много зими огънят грееше в Ъмовата пещера почти денонощно. Само понякога сладката миризма на дим от сухи клони, стъбла и шума преставаше да се усеща. Мъртви въглени се чернееха в студен гроб от лека пепел. Всички знаеха какво ще се случи по-нататък.

…Тогава Ъм събира цялото племе, до последното дете и старица и лично, при одобрението на всеки един, бие с прясно отчупена пръчка провинилия се огняр. После тържествено запалва нов огън с Бенсъновото копие, чиито три върха са от особено здрав кремък.

Поради по-късия си крак, една съвсем извинителна причина, Ъм никога не ходи на лов. За сметка на това влага своя труд при разделянето на месото. Справедливо отрязва за себе си повече, защото има най-голям апетит, а и храносмилането му засега е добро.

Ако види неодобрение в завистливи очи, веднага посяга към тризъбеца. На шега, разбира се. С него може да направи на пепел всеки, който му се изпречи на пътя. Но Ъм повече никого не изгаря с оръжието. Той е добър и не желае никому излишни страдания. Съвсем отделен въпрос е, че отскоро копието с трите кремъка престана да хвърля огън. Другите още не са научили това, пък и не е чак толкова важно да знаят.

Винаги се намира за него вкусна мръвка, местенце до огнището, кожа от убит звяр. Възмъжават синовете му, повече от пръстите на едната ръка. Най-малкият от тях също куца като баща си. Броят на дъщерите му изобщо не го интересува. Има верни приятели, послушни и смели. Пълна е колекцията му от кремъчни брадви, ножове и всякакви други страхотии.

С това като че ли е постигнал докрай идеала на своето време. Но нещо не му достига.

Все му се струва, че е достатъчно да заспи и някой приятел може да поиска безкористно да го спаси от змия или вълк, които съвсем не са тука, а са въображаеми, но не по-малко опасни…

Какво щеше да остане от него тогава?

Познаваше смъртта — озъбен звяр, човек със стиснати устни, отровна лакома хапка, беззъба старост… Неговата е някъде наблизо — търси го, дебне, примамва. Какво да направи?

И ето ръката му посяга към въглена, после към кремъка… Почти сама, като в гърч, конвулсия. Но не за да очерни или да убие с тях, а да обезсмърти…

Чертае Ъм по стената, стопля я с дъха си, с докосванията на ръката. Паяжина от драсканици с въглен, после издълбава с кремък някакво човече — без коса, с кръгове около очите. Същият оня човек, дето се появи от въздуха и веднага уби мечката.

А след това и мечката постепенно запълва стената.

Публиката почтително мълчи, загърната в кожи от всякакви животни.

Но защо мръсният кремък дълбае и фигурката на неблагодарния Бу-бу, вдигнал копие срещу самия Ъм?

Май че е ясно защо. Поуката също трябва да се запази. Кремъкът дълбае над лицето му искри, които трябва да се запълнят с червеникава глина. Въгленът извива над него гарванови спирали пушек. Само най-старите още помнят как изгоря главата на глупавия каменоделец в огъня…

А чудното копие с трите върха сега може да се види само нарисувано върху стената. Преди няколко дни Ъм излезе с него, бави се дълго време някъде сам и се върна с празни ръце…