Картини върху варовик

III

Колко е нужно на съвсем неподкупния електронен страж, за да поизлъже своя пряк началник?

Особено ако току-що, само преди няколко минути, с него се бяха отнесли за пръв и последен път така ласкаво и справедливо. Грижовни ръце го потупаха с одобрение, пръстите им избърсаха до една прашинките от циклопското му лице, после вмъкнаха в паметта му нова, по-съдържателна програма, с основателни поводи за себеуважение.

От тоя момент нататък пазителят престана да бъде безпрекословен слуга.

Трудно ли му беше с нечовешките си сетива да долови чуждото присъствие и въпреки това да заблуди стария Пукелито? Но електронният циклоп излъга, без да му мигне нито един индикатор. Защото нямаше кой да контролира него, проверяващия. А съществото, което ласкаво го погали със сухите си меки ръце, все още беше в залата.

Под купола проникна звездна светлина, която съвсем не беше нужна на препрограмирания цербер, за да наблюдава с одобрение постъпките на притаилия се последен посетител. Издаде строго нареждане до всички музейни лъжевампири и холопривидения никои да не безпокои скрилия се.

Посетителят пипаше компетентно и точно. Операцията за възвръщане на живото атомно сърце в изсъхналата мумия на хронотранспортьора му отне не повече от четири минути — рекордно късо време. Само след четири пълни завъртания на минутната стрелка около своята ос старата машина за пътуване във времето, очукана от теченията и подводните му чакълести плитчини, изпъшка още веднъж уморено и се отправи в последния си черен курс. Разбира се, отнесе със себе си и симпатичния посетител.