Картини върху варовик

VI

Влачещ крака в есенната шума, Бенсън разбра, че се е сдобил с втора сянка. Спасеният Ъм куцаше след него и на дневна, и на лунна светлина. Огледалата на Ъмовите очи кучешки ласкаво бяха изпълнени винаги с образа на любимия киборг.

Такава преданост нямаше как да остане незабелязана. Заложил целият си авторитет, успя да върне прокудения в редиците на племето.

Приеха куцащия, почти забравили провинението. Но само почти. Дребни случки доказваха обратното. Помнеха като компютри.

Една сутрин, докато почистваше с мека кърпа очилата си, Бенсън чу как яка плесница отекна под налепения с прилепи свод. Обърна се и видя Ъм съвършено сам, притиснал с две ръце бузата си, докато каменоделецът Бу-бу невинно се отдалечаваше от него. Същата вечер стана свидетел на друга подобна случка. Пещерата имаше изключителна акустика. Чул характерния плясък, той се обърна пак точно в мига, когато друг здравеняк, по примера на каменоделеца, се отдалечаваше смирено от пострадалия. За да прикрие посегателството, Ъм с насълзели обидени очи се плесна предпазливо по рамото, все едно че удряше запил се в кожата му комар. Чудна работа! Такива комари в студената есен продължаваха да хапят само него още месеци наред.

После снегът скова в сюжета на своята приказка близката околност и целия й персонаж. Дори в пещерата действието пълзеше едва-едва, спъвано от психологизъм и лирични отклонения.

В такава една снежна вечер, след дни на отегчително безделие, двамата се спускаха от високия връх. Естествено Ъм носеше тризъбеца, с който не можеше да си служи. Че е така, Бенсън бе готов да се обзаложи с всеки. И положително щеше да загуби облога.

Защото Ъм запали самотна почерняла акация, надвиснала над пропастта. Улучи я отдалече като опитен снайперист. Огнената вихрушка отнесе празното щъркелово гнездо на върха и прорязаното стъбло остана да догаря като огромна свещ.

Не това уплаши голямото сърце на Бенсън, че някакъв първобитен е успял да изучи действието на оръжието, докато се е държал като малоумен. Сепна се разтърсен от странното изражение на неговото лице: гримаса на убиец, живеещ пълноценен духовен живот в кратките мигове на унищожението. На такъв му беше все едно с какво ще убива — с шило от кремък, с ядрена бомба или с лазер.

Бенсън издърпа тризъбеца от неговите несъпротивляващи се ръце. И преди да захвърли яростно оръжието чак на дъното на пропастта, беглецът със смешните очила го насочи право в лицето на виновника. Видя едно широко лице, измъчвано единствено от усилията и недостигнатите радости на преуспяването. Разочарованията на успеха още не бяха го жигосали с отпечатъците си от бръчки.

Докато акацията — загубила крилете на пламъците си, продължаваше да пуши сурово, синкаво, с лютивина, киборгът натисна спусъка на Забравата, за да изтрие от паметта му спомена за оръжието. Търсеше в трескавия блясък на тези малки змийски очички срещу него следи от уплаха, чувство за вина, предусещане на бъдещи страдания, но не ги откриваше. Силното хипнотично поле не накара нито мускулче да трепне по индиански сериозното лице на първобитния мъж. Или може би полето съвсем не беше толкова силно?

Както можа да се убеди горчиво Бенсън, зъбът на Забравата този път бе направил засечка точно когато не трябваше! От тоя миг нататък безполезният зъб би могъл да служи само при събиране на никого ненужно сено, но не и за хипнотични сеанси. Или зарядът му беше отслабнал, или някъде връзките даваха на късо.

Изобщо не се досети, че при схватката между двете психични полета победител можеше да излезе първобитната психика, че от генератора на забравата може да са останали някакви разстроени трептящи кръгове.

Време беше за това, което в мислите си бе правил вече десетки пъти… Пое си дълбоко дъх и с точен замах метна тризъбеца в дълбоката пропаст!

На дъното се белееха кости и сняг. Мястото бе сигурно, далеч от човешки ръце. Стените — непристъпни. Нищо не се връщаше от там. Защитните устройства на тризъбеца, дублирани неколкократно, издържаха на дъжд, жега, люти минусови температури, на всякакви удари и сътресения. Но оръжието не бе предпазено от злата воля на притежателя си, от нечия глупост или невнимание. Заставено да работи в критичен режим, би привлякло и освободило наведнъж колосални енергии.

Тогава от разтопената земя щеше да поникне една висока огнена гъба, с гугла от превърнати в пара и прах охлюви, мравки, лечебни треви, потоци. Тая гъба щеше да бъде силно отровна, а радиоактивните й спори щяха да заразят дъха на децата, жадуваните чисти извори, бягащото в заешка кожа трептящо месо. Дано никога не поникват такива зловещи гъби над тукашните гъсти живи гори!

Бенсън не роптаеше, че всяко съществуване има край, понякога преждевременен. Можеше да загине от каменопад, да го погребе лавина или нещо друго да му попречи да се събуди в някоя свежа заран, която ще разцъфне в ден и без неговото скромно живо присъствие. Какво щеше да стане тогава с тризъбеца? Отдавна търсеше недостъпно място, където да го остави, да го скрие, да го махне от себе си.

Геният на случая му посочи дъното на пропастта. По-сигурна пощенска кутия не можеше да се намери. Щеше да просъществува така през вековете, съвсем същата. Само пластът кости на дъното щеше да се уголемява. Бъдещите хора щяха да приберат оттам своето оръжие. Тяхно си беше. След години, след векове, а можеха да пристигнат тук, в неолита, всяка секунда. И търсейки оръжието, щяха да намерят и беглеца. Ако не се е сетил да го захвърли далеч от себе си…