Казанова минава през Инсбрук и Аугсбург и през юли 1783 г. пристига в Екс-ла-Шапел. Там намира доказателство, че макар да наближава шейсетте, неотразимият му чар още действа. Една англичанка го поканва да пътува с нея четири дни. Случаят е странен и загадъчен. Джакомо явно не я харесва, вероятно защото тя е изключително ексцентрична — наред с другите неща настоява да говорят само на латински. Той отказва поканата й тя не се обижда, дори му дава чек за двайсет и пет гвинеи (почти 1800 английски лири). Разказвайки историята на познат, Казанова твърди, че англичанката му е направила предложение, което е смразило кръвта му, но отказва да разкрие какво. Може да е било план за политическо убийство. Казанова не е наивен и предложение, което очевидно смята за опасно, трябва да е било сериозно. И изчезва. Най-напред отива в Хага, после в Ротердам, Антверпен и накрая в Париж, където остава три месеца при брат си Франческо.
Мнозина от парижките му приятели или са умрели, или са се преместили, но Казанова намира нови познати. Един от тях е Бенджамин Франклин, който е в Париж като посланик на новата американска република, и го поканва на сесия на Академията на науките. Там членовете изслушват доклад за неотдавнашния зрелищен полет с балон на братята Монголфие, наблюдаван от шест хиляди зрители във Версай. Франклин не вижда смисъл от подобно начинание, но Казанова, макар и обезпокоен, че балонът вероятно няма да отпътува в желаната посока, е заинтригуван и дори замисля полет, но планът му не се осъществява. Той се запознава и с Бофранше д’Айя, синът на Мари Луиз О’Мърфи и краля. Мари Луиз приема името на френския офицер, за когото се омъжва, след като престава да бъде любовница на краля. Джакомо се запознава и със сина си от прелестната мадам Дюбоа, но не пише нищо за него, нито пък споменава името му.
Двамата с Франческо пътуват през Дрезден за Виена, където брат му става любим художник на принц Каниц. Казанова скита безцелно два-три месеца — отново в Дрезден, после в Берлин и Прага — и уж търси доходна служба. През февруари 1784 г. във Виена приема покана да стане секретар на венецианския посланик Себастияно Фоскарини. Главният му принос във венецианските дела е решаването на спора между Холандия и Венеция, който през януари довежда до обявяване на война между двете държави. Спорът започва заради финансово недоразумение между двама холандски търговци и двама братя от Венеция, Премислас и Стефано Занович, които Казанова помни от събитията, довели до изгонването му от Флоренция през 1771 г. Братята измамват холандците със значителна сума и Холандия иска 400 000 гулдена компенсация, но получава отказ и е обявена война.
През март Казанова взима всички документи по случая и се среща с императора Йосиф II. Благодарение на добрата воля на императора той написва четири памфлета, в които разобличава машинациите на братята и осмива злочестия венециански дипломат Кавали като наивника, който добронамерено е действал като посредник между тях и холандските търговци. В резултат на това Холандия е удовлетворена и до военни действия не се стига. Братята Занович са изгонени от Венеция, а Кавали е освободен от дипломатическия си пост.
Джакомо е persona non grata във Виена и се отдава на приятни забавления с най-малко две любовници. Едната е младо момиче („Катон М“), на което едва не предлага брак, а другата — по-възрастна жена на име Каспара, която по-късно става любовница на императора.
По онова време Казанова отново среща и Да Понте, сравнително новия си приятел от Венеция. Някога Да Понте прекратява боя между Джакомо и бившия му слуга Коста, който открадва подаръците, които мадам Д’Урфе дава на протежето си, за да подкупи делегати на предложената мирна конференция в Аугсбург. Докато се разхожда с Да Понте, Казанова изведнъж познава бившия си слуга и се нахвърля върху него. Да Понте едва успява да ги разтърве. В своята „История на моя живот“221 той описва последвалата сцена — съвсем типична за Казанова. Коста убеждава бившия си господар да чака, влиза в едно кафене, сяда и набързо съчинява стихове, в които намеква, че ако той краде, тогава Казанова от време на време лъже. Джакомо е смаян от наглостта и стиховете на слугата си. „Негодникът има право!“ — прошепва той на Да Понте и прави знак на Коста да излезе. Те се разхождат заедно известно време и се разделят приятелски — след като Коста връща малък пръстен с печат с изображение на Меркурий (богът на крадците, както отбелязва Да Понте), единствената останала скъпоценна вещ.
През февруари 1784 г. Казанова се запознава с граф Йосиф Карл фон Валдщайн, шамбелан на императора. Те се срещат на вечеря при посланика Фоскарини, където Джакомо е представен на принц Дьо Лин, чичото на Валдщайн. Макар че графът е почти трийсет години по-млад от Джакомо, двамата мъже веднага си допадат. Това не трябва да ни изненадва, защото Валдщайн е масон и се интересува от хазарт и окултизъм. Скоро след като се запознават, графът поканва новия си познат в замъка му в Дукс. Там му показва библиотеката си с 40 000 тома, които са на разположение на Казанова. Отначало той отказва, тъй като все още е зает с двете си любовници и се колебае да напусне Виена. Но на 23 април 1785 г. Фоскарини внезапно умира и бъдещето на Джакомо отново е несигурно. Въпреки забавленията с двете жени, му хрумва да стане монах, но бързо отхвърля тази ексцентрична идея и решава да замине за Берлин, където е известен и уважаван и може да се надява на назначение в Академията. Но всичко това е твърде неясно и Джакомо е принуден да си спомни поканата на Валдщайн. Градът се намира в централната част на Бохемия и това му се струва накрая на света, но е най-добрата от останалите възможности и той приема длъжността библиотекар с годишна заплата хиляда гулдена (около 6000 английски лири). Това е много по-малко от дохода на висш чиновник или адвокат, но длъжността е единственото предложение. Казанова остава в Дукс до смъртта си тринайсет години по-късно.
Дукс сега се нарича Духов и се намира в Чехия, на около осемдесет километра северозападно от Прага. Замъкът е красив и въпреки суровия северен климат, неприятен за човек, живял под лъчите на италианското слънце, с отличната си библиотека изглежда идеално място за застаряващ мъж, който да се засели там и да пише спомените си. Но за Казанова този дом е непривлекателен. Той се разбира сравнително добре с Валдщайн, но графът има други занимания — голяма конюшня и млада селянка любовница — и няма много време за него. Често го пренебрегва на обеди и вечери и не го представя на бележитите гости, а това, естествено, дразни Казанова.
Дори в най-тежките моменти той едва ли си е представял, че го очаква толкова скучно, досадно, болезнено и отегчително последно десетилетие. Неизвестно защо (вероятно заради интелектуалното превъзходство на Казанова над останалите) повечето обитатели на замъка в Дукс го ненавиждат, включително майордомът на графа, Филдкирхнер, и помощникът му Видерхолт, които много му завиждат. Приятелят му принц Шарл дьо Лин оставя тъжен спомен222 за положението, в което се намира. Каквото и да поиска Казанова, храна или напитка, те се бавят с часове. Всъщност готвачът често отказва да му сервира, а когато го прави, се погрижва храната да е твърде гореща. Конярят му дава само куци и изтощени коне. Подстрекават кучетата да лаят пред спалнята му цяла нощ. Някъде наблизо непрекъснато звучи ловджийски рог с особено дразнещ тон. Свещеникът непрекъснато го укорява заради сторените грехове. Филдкирхнер скъсва портрета му от книга, залепва го на стената на тоалетната и го изцапва с изпражнения. Графът дава на свой приятел книга от библиотеката, без дори да го попита. Всички в замъка постоянно му се подиграват заради строгите му маниери и старомодните му дрехи.
Джакомо очевидно е много нещастен. Дните му на флиртуване свършват. Младата Ана Клер, дъщерята на пазача, го обвинява, че е забременяла от него, но накрая друг мъж си признава, че го е направил. Повечето слугини са недостойни за ухажването му, макар че една застаряваща, грозна готвачка, която графът наема за кратко, става доста търсена и заразява трима слуги с гонорея. Сексуалният живот на Казанова приключва и жизнената, всепоглъщаща част от съществуването му оставя голяма празнота, която може да запълни единствено с подробните описания в „Спомени“.
От време на време Казанова бяга от замъка. През 1787 г. той отива в Прага, където се крие една от най-интересните загадки в по-късния му живот. По това време там е старият му приятел Да Понте, който следващите поколения помнят като автор на либретото на „Дон Жуан“ от Моцарт. Предполага се, че Казанова му е помагал в подготовката на последното действие. Тази версия произлиза от бележки на пражкия историк Г. А. Майснер, събрани и публикувани от внука му Алфред. Там се разказва сега известната история как на 27 октомври 1787 г., в нощта преди генералната репетиция, Моцарт завършва операта, но без увертюра, и е заключен в стаята си в Прага, докато я напише. Майснер твърди, че точно тогава Казанова е бил в града. Всъщност Джакомо е повикан във Виена преди 27-и, макар че със сигурност на 25-и е в Прага и работи с Да Понте върху либретото на последното действие, а може би му предоставя свои бележки. Сред документите му са намерени два листа, изписани с неговия почерк, в които е набелязана ситуацията във второто действие на операта, след като Дон Жуан е изпратен в ада от Командора.
Никога няма да разберем колко (или дали изобщо) Казанова е допринесъл за шедьовъра223, но е имал необходимите качества да го направи. Той непрекъснато пише стихове, има опит в създаването на първата френска оратория (написва текста, който по-късно е преведен от абат Воасенон по музика на Мондовил), пиесите му са поставени в Дрезден, Генуа и Триест, а в Мадрид написва либрето за опера. Героят Дон Жуан сигурно му харесва, макар да е много по-груб, жесток и пресметлив. Известната ария на Лепорело от първо действие може да се отнася и за него, защото Казанова също омайва с чара си „селянки, слугини, градски дами, графини, баронеси, маркизи и принцеси — жени от всяка класа, с всякакви форми и на различна възраст… Не го интересува богатството, красотата или грозотата — стига тя да носи пола, знаете точно какво ще направи той!“224
През следващите години Да Понте поддържа връзка с приятеля си. Пет години след премиерата на „Дон Жуан“ той и съпругата му посещават Казанова. Мадам Да Понте го вижда за пръв път и е възхитена от чара, остроумието и жизнеността на възрастния мъж. Страстите затихват и Казанова вероятно се смята за непривлекателен, но явно не е така. Двамата си разменят писма, изпълнени с приятелски закачки и взаимно възхищение.
„Спомени“ не е единственото, нито първото литературно произведение, което Казанова написва в Дукс. След смъртта си той оставя огромен куп ръкописи. Някои са издадени, но повечето остават в библиотеката. Сред публикациите е филипика срещу Калиостро, Soliloque d’un penseur, с която Казанова се надява да спечели симпатиите на императора Йосиф II, осъждайки нечестните приключения. Творбата излиза през 1786 и следващата година е последвана от Histoire de ma fuite — разказ за бягството му от „Оловните стени“. Казанова се надява да извлече полза още веднъж с историята, заинтригувала цяла Европа. За съжаление разказът не се продава толкова добре, колкото той очаква. Повечето хора вече са го чували.
Петтомното произведение Icosameron е публикувано през 1788 г. и загатва за „Пътуване до центъра на земята“ от Жюл Верн. Там Казанова предсказва изобретяването на автомобила, аероплана, телевизията и няколко други бъдещи открития. Книгата обаче е толкова многословна, а теориите така витиевати, че на практика е невъзможно да се прочете. Той я публикува на собствени разноски, успява да привлече вниманието само на 156 абонати (трябват му 350, за да покрие разходите си) и загубва повечето си спестявания. Филдкирхнер е доволен и злорадства. Казанова му написва няколко подигравателни писма, които не изпраща и след смъртта му са намерени в бюрото му. Но в крайна сметка Джакомо удържа победа над врага си. След все по-ожесточени разпри (Видерхолт го напада на улицата) оплакванията му до графа имат резултат и двамата мъже са уволнени.
Казанова пътува още няколко пъти в компанията на Мелампиж, къдрав фокстериер, когото смята за единствения си истински приятел и който го придружава навсякъде. През септември 1791 г. Джакомо отива в Прага на коронацията на Леополд II, при когото неуспешно търси работа във Флоренция през 1772 г. На коронацията Казанова среща сина (и внука) си от Леонилда. Красивият двайсет и една годишен мъж пътува в свитата на краля на Неапол. Леонилда научава за срещата и го кани на гости в Салерно, но Казанова отказва. Историята е приключила.
През 1795 г. Джакомо твърдо решава да избяга от Дукс. Той напуска замъка без разрешение и отива в Тюрингия, за да се срещне с херцог Ваймар и да спечели благоволението му. Херцогът го приема, но след като не му предлага нито пари, нито работа (Ваймар вече има писар на име Гьоте) Джакомо е принуден да се върне в Дукс с подвита опашка. За щастие Валдщайн не се обижда от постъпката му и Казанова отново е зад бюрото си в библиотеката.
Джакомо се залавя с математика — и по-точно с въпроса за удвояването на обема на куба, занимавал учени като Декарт и Нютон — и публикува три памфлета на тази тема. Те обаче не правят впечатление, въпреки че са твърде остроумни. Основният труд през последните му години в Дукс са дванайсетте тома на неговите спомените. Джакомо, изглежда, ги започва през 1790 и за две години завършва първата чернова. През следващите шест години той преработва произведението, спомня си и записва допълнителни подробности и проверява фактите (макар и не особено старателно). Всъщност, както Райвс Чайлдс, най-бележитият биограф на Казанова, подчертава225, документите, намерени в архивите из цяла Европа, до голяма степен потвърждават написаното. Макар от време на време паметта да му изневерява, в основната си част спомените трябва да се смятат за точни от гледна точка на фактологията. Без съмнение това се отнася както за описанието на политическите и другите известни личности от онова време, така и на любовните му приключения. Казанова отбелязва и провалите, и успехите си и не се стеснява да описва неприятните положения, в които изпада, и злощастните си приключения, наред с онези, разкриващи щедростта, великодушието и добротата му. В повечето случаи можем да му вярваме.
Той непрекъснато се колебае за достойнствата на спомените си. Веднъж е убеден, че създава шедьовър, а после се пита дали някой ще ги публикува, имайки предвид откровеността, с която са написани. От време на време му се иска да унищожи ръкописа. Но продължава упорито да пише и да работи в библиотеката в Дукс. Скъпият му Мелампиж умира (Джакомо написва надгробно слово на латински), но се появява друг фокстериер, който му подарява принцеса Лобковиц. Казанова обгражда кучето с цялата любов, която му е останала.
Той твърди, че възнамерява да завърши „Спомени“ през 1774 г., но разказът прекъсва внезапно и можем да допуснем, че е смятал да напише поне още няколко страници. Работата му остава недовършена. Няколко записки навеждат на мисълта, че е могъл да добави още подробности. През 1797 г. Казанова публикува последното си произведение A Leonard Snetlage, сборник от анекдоти, допълващи някои откъси на „Спомени“, съпроводени от лексикографични бележки.
През февруари 1798 г. Казанова започва да страда от простата. Той се залежава твърде дълго със силни болки и яде основно супа от раци, която много обича. Накрая не може да приема дори нея и състоянието му бързо се влошава. На 4 юни 1798 г. Казанова умира на 73 години и 2 месеца.
Единственият роднина до смъртното му легло е далечният му племенник по брачна линия Карло Анджиолини (съпруг на Мария, дъщеря на сестрата на Казанова). Джакомо му оставя всичките си ръкописи, включително „Спомени“, които така и не продава на работодателя си. Спомените са написани на френски и за пръв път се появяват в превод на немски от Вилхелм фон Шуц през 1822 — 1828 г. През 1826 — 1827 г. излиза цензуриран и до голяма степен преписан френски превод от някой си Жан Лафорж, професор по френски, работещ в Германия. После следва дълъг период, през който изследванията на живота му прекъсват (ръкописът едва не е унищожен по време на Втората световна война). През 1960 г. издателят Ф. А. Брокхаус от Висбаден обявява намерението си да публикува цялото произведение така, както е написано. Части от книгата на Казанова излизат на английски, но представляват преводи на цензурираната версия на Лафорж. Нецензурираният превод на английски от Уилард Траск, който най-сетне показва великолепието и слабостите на пълния текст, е публикуван през 1966 г.
Казанова е погребан в Дукс, далеч от любимата си Венеция. На стената на църквата има паметна плоча, но гробът му не е отбелязан. Въпреки че приживе Джакомо е широко известен в цяла Европа сред редица прочути личности, въпреки публикациите му и произведенията със социален и политически характер, в които има принос, и въпреки пословичната му слава на комарджия и безделник, името му щеше да бъде само бележка под линия в историята, ако не съществуваха „Спомени“.
Казанова е героят на собствения си живот и неговите спомени го очертават като напълно завършена личност, каквато би сътворил всеки писател. Колкото и да не го одобряваме, колкото и някои негови възгледи и постъпки да ни възмущават или отблъскват, не можем да го подценяваме. Той е може би единственият от своите съвременници, който много трудно ще бъде забравен.