Кестеновия човек

Глава 99

Хес не си спомняше, някога да е валяло толкова сняг. Беше предпоследният ден на октомври, а улиците вече са покрити с бял килим от два-три сантиметрова покривка. А пред огромните прозорци на международния терминал на летището все още падат големи снежинки, където Хес току-що бе застанал с цигара в уста, надявайки се, че тя ще му помогне да преодолее страха си от летене в полета до Букурещ.

Хес бе видял прясно навалялия сняг преди четиридесет и пет минути, след като бе заключил за последно вратата на апартамента си, и вече в коридора усети чистия мразовит въздух, докато слизаше по стълбите към таксито, което вече го чакаше. В първия момент, дневната светлина го заслепи и той изпита облекчение, когато пъхна ръка във вътрешния джоб на якето си и напипа калъфа, защото не бях сигурен дали ще го намеря там. Той не беше сигурен в нищо, защото се бе събудил с ужасен махмурлук и фактът, че слънчевите очила бяха там, където трябва да бъдат, му даваше усещането, че всичко ще е добре и му предстои един прекрасен ден. На път, в таксито на Марк му хареса мисълта, че есента си заминава в деня на неговото отпътуване. Доброто настроение не напуска Хес дори в момента, докато обикаля летището и преминава проверката за сигурност, усещайки принадлежността си към международната общност. Заобиколен е от туристи от различни държави, които бъбрят на всевъзможни езици и чувства, че Копенхаген е останал далеч зад него във всеки смисъл на думата. Той преминава през електронната регистрация и е доволен, че качването на полета му вече е обявено. Снеговалежът все още не е затрупал летището и това е още един знак, че ще има късмет днес. Хес взима пътната си чантата и се отправя към гейта. Виждайки отражението си в прозореца на един от бутиците в залата за отпътуване, той започва да се чуди дали е облечен подходящо за времето в Букурещ. Кой знае, дали там е топло или мразовито и снежно… Най-добрия вариант беше да се отбие по пътя в магазина и да си купи парка и ботуши от Тимбърланд, но махмурлукът и желанието да напуснат страната възможно най-бързо надделя и той се задоволява с кафе с кроасан в Старбъкс.

Снощи бе получил зелена светлина от Хага: беше му се обадила секретарката на Фрейман и получи самолетен билет до Румъния на смартфона си. По ирония на съдбата, в този момент Хес беше в още по-плачевно състояние, отколкото когато изпадна в беда и беше заточен в Копенхаген, преди малко повече от три седмици. През последните десет дни той търсеше истината в таверни и кръчми, на които столицата на Дания бе толкова богата. Миг по-късно, Хес бе прехвърлен на самия Фрейман, който накратко му съобщи, че проверката е приключила в негова полза.

— Разбира се, ако извършите някакъв пропуск, неподчинение на заповедите на висшите органи или отсъствие на работното място, няма да има прошка и веднага ще изхвърчите. Вашият началник в Копенхаген даде положителни отзиви за работата ви и гарантира, че сте мотивиран, и с лекота ще изпълнявате горните условия.

Хес се въздържа от много излияния и просто отговори утвърдително. Не виждаше причина да обяснява, че Ниландер най-вероятно му е дал положителна характеристика, само за да може по-бързо да се отърве от него. Тогава Марк се обади на Франсоа и му благодари за помощта. Той беше безкрайно облекчен да се върне под безопасното крило на Европол. Е, разбира се, след като направи малко отклонение в Букурещ. Да, разбира се, той ще трябва да прекара нощта в средностатистическа хотелска стая и да се включи в напълно рутинен „евробизнес“, но каквото и да се каже, там все пак е по-добре, отколкото тук.

Освен всичко останало, ситуацията с апартамента беше уредена. Договорът все още не бе подписан, но, изненадващо, брокерът бе успял да намери купувач. Е, беше му ясно, че причината е, защото Хес се съгласи да свали цената с двеста хиляди крони, което между другото се случи в деня, в който беше много пиян. Затова снощи Марк предаде ключа на апартамента на управителя на сградата и той, както изглежда, беше също толкова щастлив да се сбогува с него, както и Ниландер и цялото му управление. Освен това, по-рано през седмицата, пакистанецът му заяви, че доброволно лично ще наобикаля етажа и ще довърши апартамента му, ако Хес наистина ще го продаде. Марк му благодари, въпреки че всъщност беше готов на всичко, дори да смъкне цената, само и само да се махне от тук и да не се върне отново.

Единственото, което Хес не беше приключил, е че не успя да овладее глупавата ситуация с Ная Тулин. Въпреки че, от друга страна, това не го притесняваше особено. Същата нощ, когато се разделиха, той усети, че тя беше убедена, че версията му за изчезването на дъщерята на Хартунг се корени в лошото му психическо състояние. Сякаш беше престанал да възприема адекватно случващото се, само защото имаше проблеми с главата. Може би някой й беше разказал за миналото му и тя е сметнала, че то е причина за психичното му заболяване. Въпреки че Марк не изключваше да е права. Във всеки случай, след тази нощ той повече не помисли за кестени или пръстови отпечатъци. Случаят е разследван, а решаващият фактор е намирането на отсечените части на телата в изоставената кланица. И сега, стоейки на опашката за качване с бордна карта в мобилния си телефон, му се струва странно защо бе поставил под въпрос версията на колегите си. И само две неща, свързани с престоя му в Копенхаген, го преследваха. Светлите очи на Тулин и фактът, че той не й се обади и не се сбогува с нея. Но имаше надеждно лекарство за този вид заболяване — във всеки случай именно с това настроение той се вмъкна в утробата на самолета и сяда на място 12V. Бизнесмена, седящ до него, усети миризмата на махмурлук от устата на Хес, му отправя неодобрителен поглед, но той се изляга по-дълбоко в седалката, за да си осигури удобство за няколкото часа полет. Също така си напомни, да не забрави да изпие едно уиски със сода или джин с тоник, за да може да отпусне тялото си и да поспи. След това мобилният му телефон получи текстово съобщение на английски от Франсоа.

I’ll pick you up at the airport. We go straight to headquarter. Make sure you read the case before arrival[41].

Хес бе забравил за последното, но не беше проблем, просто ще отложи съня и ще свърши работата. Той неохотно докосва иконата на пощата на мобилния си за първи път от повече от седмица — и установява, че изобщо не е получил никакъв материал. Хес изпраща имейл до Франсоа, който отговаря, че файлът трябва да е на телефона му.

Check again. Emailed you the case at 10.37 pm you lazy Danish sod[42].

Хес най-накрая разбира, защо писмото на Франсоа не е стигнало до него. Файлът, прикачен към друго съобщение, е твърде голям и пощата е пълна. Това друго писмо е изпратено от IT специалист от криминалистиката и съдържа материали, които Тулин бе инструктирала Генц да проучи след разговора им с Линус Бекер. По-късно, през нощта, самият Хес бе помолил компютърните специалисти да се погрижат за това. Да, това беше точно списъка с хитови снимки от сцените на престъпления от архива на IVF, тоест онези снимки, които интересуват Линус Бекер повече от други в периода преди неговия арест и признанието за убийството на Кристин Хартунг.

Тази тема обаче вече бе загубила актуалност и Хес просто маркира файла, за да го изтрие. Но любопитството все още надделява. Срещата с Линус Бекер му остави неприятно впечатление, но от чисто професионална гледна точка психологическото му състояние, представляваше интерес. И Хес все още има време, докато пътниците все се настаняват по местата си по тясната пътека. Кликва два пъти върху файла. Миг — и пред очите му е пълен набор от снимки, на които Линус Бекер се е радвал най-много. Вярно, екранът е малък, но е напълно достатъчен.

На пръв поглед Линус Бекер се е интересувал от снимки на жени, които са били убити. Предимно жени между двадесет и пет и четиридесет и пет години. Много от тях, най-вероятно, са имали деца — съдейки по заобикалящите ги жертви или предмети, намиращи се на заден план. Например пластмасов трактор, детска кошарка, велосипед с ремарке за деца и т. н. в същия дух. Някои от снимките са черно-бели, но повечето от тях са цветни и са направени в продължение на много години, започвайки от петдесетте години на миналия век, до момента на задържането на Линус Бекер. Те са голи и облечени, брюнетки и блондинки, малки и големи. Застреляни, намушкани, удушени, удавени или пребити до смърт. И някои от тях очевидно преди това бяха изнасилени. Гротескното изпълнение със садистичен привкус се разгръща пред очите на Хес и той е напълно неподготвен да разбере Линус Бекер, който бе казал, че тези снимки събуждат сексуалните му чувства. Кроасанът Starbucks чака да бъде изяден и Хес, по стар навик, бързо превърта обратно към началото, за да излезе от файла, но количеството информация в него е твърде голямо и в един момент една снимка замръзва на екрана, на което Хес не бе обърнал внимание в началото.

Преди близо трийсет години, снимката изобразява баня, а надписът под снимката гласи: „Моен, 31 октомври 1989 “. На мозаечния под, в неестествена поза, лежи обезобразено женско тяло, цялото оцветено със съсирена черна кръв. Жената вероятно е на четиридесет години, но е трудно да се каже точно, защото лицето й е обезобразено до неузнаваемост. Това, което най-много поразява Хес, е, че едната ръка и единият крак са отрязани и лежат до трупа. И, както изглежда, убиецът е успял да разреже тялото не от първия, втория или третия опит — сякаш брадвата е била твърде тежка за неумелия й собственик и не му се е подчинявала. Бруталността на престъплението свидетелства за прекомерната кръвожадност на убиеца и въпреки че Хес никога не е виждал нещо подобно досега, усеща, че снимката го привлича по необясним начин.

— All passengers seated![43]

Служителите на полета слагат последните неща от багажа на пътниците върху горните багажници, а стюардът окачва телефона на стената близо до пилотската кабина.

Оказва се обаче, че снимката с гола жена в банята отваря цяла поредица от снимки на убити в същия район и в същото време, а именно на остров Моен на 31 октомври 1989 г. Тийнейджър и момиче на неговата възраст са убити в кухнята. Момчето е полегнало, облегнато на печката, а момичето е наведено над масата, а главата й е опряна в чиния с овесени ядки — и двете имат огнестрелни рани. Хес преминава към следващия кадър и за негова изненада вижда, че следващата жертва на престъпника е възрастен полицай. Той лежи на пода на мазето и, съдейки по раните на лицето, също е убит с брадва. Снимката с полицая се оказва последната в серията и Хес е на път да се върне при жената в банята, когато изведнъж вниманието му е привлечено от числата в скоби отстрани на снимката — (37). И се досети, че по този начин ИТ специалистът му казва колко пъти Линус Бекер е гледал тази конкретна снимка.

— Изключете всички електронни устройства. Благодаря!

Хес кимва, че е разбрал стюардесата и тя продължава напред, предупреждавайки другите пътници за същото. Да, но защо Линус Бекер е гледал тридесет и седем пъти снимката на убития полицай? В края на краищата, изглеждаше, че той се интересува преди всичко от жените. Хес бързо прелиства другите снимки, като сега обръща внимание на числата в скобите, които ИТ специалистът поставя върху всяка от тях. Нито една от другите снимки не бе получила този брой гледания. Дори снимката на жената в банята беше гледана от Бекер само шестнадесет пъти. Хес усеща нервност в стомаха си. Какво толкова важно е видял Линус Бекер на снимката с убития полицай в мазата? Той се опитва да прогони от себе си мисълта, че ИТ специалистът просто е сбъркал. С крайчеца на окото си Марк забелязва, че стюардесата се връща и проклина екрана, че е твърде малък, а ръцете му треперят от махмурлука, едва се подчиняват, докато приближава кадъра, за да види подробности, които може да е пропуснал. Но не, всичко е напразно и след миг уголемените пиксели оформят някакви шарени картини, които по никакъв начин не дават отговор на въпроса, от какво се е прехласвал до такава степен на тази снимка Линус Бекер.

— Добре, това е всичко. Моля, прекъснете връзката! Благодаря ви!

Стюардесата този път не си тръгва. Хес е на път да се откаже, когато случайно прокарва пръста си по екрана, завърта снимката в изправено положение и рафтовете над тялото на полицая са на фокус. Хес замръзва. Отначало не може да разбере какво се показва на заден план, но след това успява да увеличи снимката — и времето внезапно спира да тече.

На стената на мазето, точно над тялото на убития полицай, има три неравномерни рафта. И всички те са пълни с кестенови фигурки, направени от ръцете на децата: мъже от кестени, както и жени и кестенови животни. Те стоят мълчаливо, с празни очи като малки войници и всички представляват впечатляваща дяволска армия.

Шокът парализира Хес. Без да знае защо, той веднага разбира, че именно заради тези фигури Линус Бекер е гледал снимката с полицая тридесет и седем пъти. Той забелязва, че самолета вече е започнал да се движи и, въпреки протестите на стюардесата, отива в пилотската кабина.

Глава 100

Чакалнята за пътници от бизнес класа на летището в Копенхаген, където мирише на парфюми и одеколони от всякакъв вид, прясно приготвено кафе и пресни сладкиши, е почти празна. Независимо от това, на Хес му бяха необходими пет минути, за да се договори със служителката на входа. Тя има красиво изваяно младо лице, усмихва се и му кима приятелски — и въпреки това явно се съмнява, че човек с този вид и поведение може да бъде полицай. Марк забива значката си пред очите й и се опитва да обясни, че има важна работа. Но само когато агентът за сигурност, призован от нея за помощ — съдейки по външния му вид, от сомалийски произход — потвърди самоличността му, момичето решава да отстъпи и пуска Хес в свещената зала. Той веднага отива при трите монитора с клавиатури, поставени в края на залата на разположение на посетителите. Няколко госта, потънали в смартфоните си, поглъщат мършав обяд върху кръгли маси. Няма съмнение, че високите бар столове пред мониторите могат да бъдат заети само от деца, които родителите от време на време влачат със себе си в командировките. Хес сяда на един от мониторите и мълчаливо изчаква твърде бавната система за киберсигурност на Европол, докато стигне до пощенската си кутия. Той знае, че днес все още има няколко полета до Букурещ, дори с междинно кацане в някаква немска дупка. Въпреки че, разбира се, закъснението във всеки случай ще предизвика недоволство във Фрейман, ако слухът за него достигне до ушите му. Хес обаче усеща, че няма избор.

Щраквайки върху съответния файл, той вижда кестеновите фигури на екрана — и веднага забравя за прекия си шеф. На големия монитор мълчаливите фигури правят още по-потискащо впечатление, но той все още няма представа колко важно е откритието му. Линус Бекер е предпочел тази снимка сред всички останали и я е сметнал за изключително ценна… Това беше единственият извод, който Марк можеше да направи въз основа на факта, че Бекер е гледал снимката на убития полицай тридесет и седем пъти, въпреки че обикновено е предпочитал снимки с убити жени. Но защо Линус е оценил толкова високо тази конкретна снимка? Когато бяха разкрили хакерската му атака в архивите на отдела по криминалистика, до тогава медиите не бяха съобщили нищо за убиеца, който бе отнел живота на жените и бе оставил кестенови фигурки на местопрестъплението. Извергът, прочул се в последните седмици с деянията си дотогава е бил неизвестен, и не разбираше защо Бекер ще се интересува от армията от домашно приготвени кестенови фигурки. Беше непонятно какво е привлякло вниманието на Линус към тях. А Хес не се съмнява, че се е интересувал от кестеновите фигурки.

В началото му минава през ум, че Бекер се е заинтересувал от тази снимка, след като е прочел документите от престъплението през 1989 г. в Моен. Полицейският доклад вероятно би могъл да изясни защо той се е връщал към фотографията отново и отново. Например, могъл е да разпознае някоя от жертвите или местопрестъплението, или нещо друго, което го е подтиквало да проучи толкова стриктно снимката с убития полицай. Но в края на краищата във файла, откраднат от Бекер, има само снимки, няма обяснителни документи. Нито по случая в Моен, нито по друг. Архивът на местопрестъплението съдържа само фотографски материали от тези места и нищо друго. Документите за разследване се съхраняват в други дигитални архиви и, доколкото Хес си спомня, в случая с Линус Бекер е доказано, че той е успял да проникне само в архива със снимки от сцените на престъпления, които уж са му предизвиквали сексуална възбуда.

Всичко е точно, но тези разсъждения не показват на Хес изход от безизходицата. Той отново усети симптомите на махмурлука и вече съжаляваше, че като луд беше удрял с юмруци по пилотската кабина и принуди немскоговорящия пилот да му позволи да слезе от самолета, вече готов да излети към Букурещ точно по график. Хес поглежда монитора, показващ полетите, които може да използва, за да напусне Дания, но вижда само лицето на Линус Бекер и чува саркастичния му смях. Решава отново да прегледа снимките. Започва от самото начало и отново разглежда цялата тази страховита колекция от снимки със сцените на брутални убийства. Една картина замества друга и всяка следваща надминава предходната по степента на жестокост на извършителя и страданията на жертвите му. И въпреки това никоя от тях не дава отговор на въпроса, какво толкова интересно е намерил Линус Бекер на тези снимки. На Хес му се струва, че само човек с болно въображение може да отговори. Нещо, което само извратеняк като Линус Бекер можеше да забележи. И изведнъж на Хес му светва. Той се досеща, какво е привлякло Бекер, когато е видял снимката. Защото тя е най-лошото, което може да си представи. И в същото време е напълно неразбираемо какво точно е вдъхновило Линус Бекер до такава степен.

Хес се връща към началото, прескачайки снимките, които вече добре познаваше, и игнорирайки труповете този път. Сега той се интересува от всичко останало: това, което е на преден план и фон, предмети, всичко, което на пръв поглед изглежда незначително. И вече на деветата снимка той намира това, което търси. Това е снимка от мястото на друго престъпление с надпис: „Рисков, 22 септември 2001 г. “. Изглежда, че не е много по-различна от другите. Тялото на блондинка на около тридесет и пет лежи на пода на стая, която прилича на хол в частна къща или апартамент. Жената е облечена в тъмнокафява пола, разкъсана риза и обувки на висок ток, единият, от които е счупен. На заден план се забелязват играчки и кът за игра, а от лявата страна има сервиран обяд за двама, който никога не се е състоял. Извършителят е действал брутално и в състояние на гняв, а самото убийство по всяка вероятност е станало на мястото от дясната страна на снимката, където всичко е обърнато с главата надолу и е покрито с кръв. Но очите на Хес са привлечени от детската кошара. Защото на едно от перилата до дрънкалката виси малък, сякаш плах, кестенов човек.

Хес усеща как ушите му бучат. Той продължава да търси и сега го интересува само едно. Всичко останало вече не е важно. Интересуват го само малките фигури.

На двадесет и третата снимка погледът му отново спира.

„Ниборг, 2-ри окт. 2015 “. Снимката показва млада жена в малка черна кола. През предното стъкло се вижда, че седи на шофьорската седалка, облегнала с цялото си тяло към детската седалка, отзад на задната седалка. Жената е облечена добре, сякаш ще ходи на гости или на среща. Окото й е извадено, но на снимката почти не се вижда кръв и като цяло убиецът е действал по-спокойно, контролирайки действията си, в сравнение с Рисков. Но на огледалото за обратно виждане на преден план виси малък кестенов човек. По-скоро само загатва за силуета му, но определено е това.

Остават още около четиридесет снимки, но Хес излиза от пощата и става от стола. Докато слиза по ескалатора към първия етаж на терминала, той има време да помисли за нещо друго. Убийствата, продължили почти тридесет години, не биха могли да бъдат извършени от един и същи престъпник. Това е просто невъзможно. Някой би открил този факт. И вероятно би направил нещо. И освен това, с какво есента е толкова неприятна за Кестеновия мъж? Ами ако Марк виждаше само онова, което наистина иска?

И все пак, попълвайки документите на гишето за кола под наем Kar Rent и чакайки за ключовете, Хес си спомни как изглеждаше лицето на Линус Бекер. В крайна сметка именно той бе обърнал внимание на тази връзка: кестеновия човек, е като подписа на престъпника, потвърждаващ, че именно той убива отново и отново.

Най-накрая, получил ключовете, Хес бяга към паркинга и в този момент снеговалежът се усилва.

Глава 101

Тулин игнорира двамата оперативни служителя, които вдигат поглед от мониторите и я гледат как взема неща от шкафчето си и шумно затръшва металната врата. Ная не каза на никого, че днес е последният й ден в отдела, така че какъв е смисълът да го прави сега? Въпреки че — каква е разликата?! Кой ще й липсва тук? Тъй като, вероятно, няма да липсва на никого… Ето така, със същата нагласа като през първия си работен ден, и днес, в последния ден, се опитва да не привлича внимание, докато напуска сградата. Вярно е, че се беше сблъскала с Ниландер в коридора, който се отправяше със свитата си на пресконференция, с които се беше затрупал в последно време. Причината за нея, обявена за окончателна, беше доклада за резултатите от работата на криминалистите и ДНК специалисти в рамките на общото разследване. Тулин се чуди, дали желанието на Ниландер да бъде в светлината на прожекторите не е единствената причина за призоваването на журналистическите акули. Шефът просто обича да е на сцената. Подобно впечатление създаваше, когато позираше пред фотографите, заставайки до министъра на правосъдието в невероятно искрящ костюм. Или когато с прилична щедрост разпръскваше похвали към служителите си за брилянтно извършената операция в Южното пристанище, която се превърна в повратна точка в разследването.

Ниландер спря и й пожела късмет.

— Ще се видим отново, Тулин. Поздрави на Венгер.

Той имаше предвид Исак Венгер, новият началник на Ная в NC-3, и тя разбра по тона на Ниландер: той вярва, че балансът на силите се е променил и Тулин все пак ще съжалява, че напуска отдела. Ная почти беше забравила какъв скок в кариерата си е направила, преди лично шефът на NC-3 да й се обади и да я поздрави за успешното приключване на делата по убийствата:

— Но аз не се обаждам само за това. Надявам се да не сте загубили желанието си да работите с нас?

Венгер й предложи позиция в центъра, въпреки че тя не беше кандидатствала и не получи препоръки от Ниландер. Ако тя се съгласи с предложението му, той й обеща да уреди всички организационни въпроси с началника на отдел убийства, за да може Тулин да започне работа в NC-3 най-късно към края на есенна ваканция, която продължаваше в момента. Тя щеше да има достатъчно време, цяла седмица, за да бъде повече време с Ле и да се погрижи за себе си. И въпреки че изглеждаше, че всичко се нарежда, през последните дни за нейно неудоволствие, се опитваше да се убеди, че наистина са довели разследването до логичен завършек.

Намерените в хладилник в изоставената кланица, отрязани ръце на Ан Сайер-Ласен и Джеси Квиум, както и кракът на последната, неопровержимо доказаха версията на Ниландер и Тулин не виждаше друг избор, освен да го подкрепи. Да, разбира се, Хес бе задал редица въпроси, останали без отговор, но въпреки всичко, най-логичното би било да се приеме, че той просто е зациклил върху своята версия и затова отхвърля всички останали. И между другото, е възможно той да има проблеми от психологически, ако не и психически характер.

Във връзка с това, Ниландер без всякакви сантименталности й каза, че причината за болезненото състояние на Хес може да е личната трагедия, която го е сполетяла и заради която е напуснал своевременно и отдела, и Копенхаген. Самият Ниландер не сподели подробности, тъй като по онова време не е работел в отдела, но от слуховете знаеше, че преди повече от пет години съпругата на Хес е загинала при пожар в общият им апартамент във Валби. Тя е била на двадесет и девет години.

Тулин се заинтересува от историята. От полицейския доклад за инцидента, който по-късно намери в базата данни, се информира, че пожарът е започнал около три сутринта и се е разпространил необичайно бързо в цялата сграда. Жителите са били евакуирани, но пожарът е бил толкова силен, че пожарникарите не са успели да стигнат до апартамента на тавана. Когато пожарът е потушен, в спалнята е намерено овъгленото тяло на млада жена, за което съпругът й, следовател в отдела за разследване на престъпления срещу личността на Марк М. Хес, е бил уведомен по телефона, тъй като по това време той е бил в Стокхолм по служебни дела. Проверени били версиите за неизправно електрическо окабеляване, използването на керосинови лампи и палеж, но е било невъзможно да се правят еднозначни изводи за причината за пожара. Жената е била бременна в осмия месеца, а двойката официално се е венчала месец преди трагедията.

След като приключи с четенето на доклада, Тулин се почувства некомфортно. Много от личността на Хес й се изясни, но от друга страна, тази история не й даде възможност да разбере проблемите му. Обаче сега нямаше смисъл да се връща към въпросите, които беше поставил. И може би затова тази сутрин Ная беше облекчена, когато чу шефа на окръжната полиция да казва на Ниландер, че ръководството в Хага е помилвало Хес и го е изпратило в Букурещ по задание. Следователно Хес напуска Дания и такъв резултат със сигурност е за добро. Тя му бе звъняла няколко пъти през седмицата, но без успех и той не й върна обаждането. Нещо повече, Ле я изненада, като попита кога „този твоя, добре де, този с очите“ ще дойде да види колко далеч е напреднала в играта. Същото се случи, когато Ная се обади, да разпита за съдбата на Магнус Киер и разбра, че е настанен в интернат, докато намерят подходящо приемно семейство. Дежурният офицер я информира за подобряването на здравето на момчето и добави, че момчето е питало няколко пъти кога ще дойде да го посети полицая и Тулин не можа да отговори на въпроса. Тогава тя реши да махне всичко, свързано с Хес, от главата си и както показва практиката, не й беше много трудно да се разделя с хората по този начин. Последният път това се случи със Себастиан и въпреки че все още й изпращаше съобщения на телефонния секретар, Тулин не виждаше причина да подновява връзката с него.

Тя се върна до празното си бюро.

— Ная Тулин? — Доставчик във велосипедни обувки я гледа с въпросителен поглед и когато вижда букета в ръцете му, въпреки обещанието, което току-що направи на себе си, първото нещо, за което помисли, е Хес. Жълти, оранжеви и червени есенни цветя, имената на които Ная дори не знае, тъй като никога не е имала слабост към цветята. Куриерът й подава електронна писалка, тя подписва разписката и той излиза от кабинета. Тулин отваря картичката и се поздравява с факта, че всички нейни колеги сега се тълпят около плазмения дисплей в трапезарията и гледат пряко предаване на пресконференцията на Ниландер.

— Благодаря за бягането. Успех в NC-3. Накрая успя да се махнеш от бюрото. J "

Тулин се усмихва на себе си и хвърля картичката на Генц в кошчето. Скоро вече върви по коридора, отправяйки се към свободата си и училищния празник за Хелоуин на Ле и минавайки покрай бюрото на секретарката, й оставя букета, защото знае, че там ще бъде оценен.

Ная напуска сградата и излиза на улицата, където все още пада гъст сняг и е изнервена, че не може да използва служебната кола, преди да започне работа в NC-3. Маратонките й бързо се мокрят и тя върви бързо по заснежената улица Бернстоф към метрото, което ще я отведе до Дъболсбро.

В ранната сутрин, когато Тулин срещна Генц, снегът още не беше започнал. Накрая тя бе приела поканата му да направят съвместно сутрешно бягане — така Ная реши да отпразнува последния си ден в отдела за убийства. Сега, когато вече не бяха колеги, тя реши по приятен начин да сложи точка на отношенията им и дори да го попита за нещо. Те се разбраха да тичат по крайбрежната магистрала и точно в шест и половина сутринта се срещнаха на входа му на нов луксозен жилищен комплекс в района на Северното пристанище. Тя се изненада, че Генц разполага със средствата да живее в такъв дом. Като се има предвид обаче, че той водеше разумен начин на живот, човек не трябва да се изненадва от способността си да управлява разумно и доходите си.

Първата част от бягането мина добре; беше особено приятно, когато слънцето изгря над Øresund. Те обсъдиха резултатите от разследването. Как Бенедикте Сканс и Асгер Неергор са натрупали жажда за отмъщение на фона на личната си трагедия, която ги бе превърнала в убийци. Как медицинската сестра е имала достатъчно възможност да получи информация за нараняванията на децата и техните майки. Как двойката е успяла да използва интернет кафе с достъп до украински сървър за изпращане на жалбите, а не от техните адреси? И защо съдебните експерти не бяха обърнали внимание на съдържанието на домашния хладилник по време на първия оглед на бившата кланица. Що се отнася до оръжието за убийство и инструментите за разчленяване, те все още не бяха намерени. В крайна сметка, като медицинска сестра, Бенедикте Сканс е имала достъп до всички видове хирургически триони и скалпели, които специалистите сега преглеждат и тестват…

Генц не се съмняваше в заключенията на разследването; Вярно, Тулин подозираше, че се интересува повече от самото бягане, отколкото от разговора с нея. И тя съжали, за дето бе споделила, че обича да бяга на дълги разстояния, защото се наложи той да забавя темпото, за да не изостава тя. След като преодоляха осем километра, те завиха в обратна посока и Тулин заприлича на неделен бегач на буксир, теглен от кенийски атлет. Едва когато Генц видя, че тя изостава и забави темпото, те успяха да възобновят диалога. И ако Тулин смяташе, че като я покани да бягат, Генц просто е искал да я свали, тя жестоко се лъжеше. Той се посвети на бягането със същата страст, както и на работата си в лабораторията.

През останалото време Ная просто нямаше достатъчно въздух, за да продължи разговора и едва когато спряха на червен светофар в района на Форт Шарлотенлун, тя разказа за загадката, която я измъчва. В крайна сметка те така и не разбраха защо нападателите са оставили кестенови човеци с пръстовите отпечатъци на младата Хартунг на местопрестъпленията. В жилището им не бяха открити подобни фигурки. И как са попаднали в ръцете им?

— Ниландер не каза ли, че са ги купили от павилиона на младата Хартунг и нейната приятелка, преди Кристин да изчезне, — опита се Генц да намери обяснение.

— Но колко е вероятно? Стийн Хартунг твърди, че момичетата изобщо не са правили кестенови човеци през миналата година.

— Може би греши? Бенедикте Сканс е била в болницата в Роскилде в този момент, но Асгер Неергор е можел свободно да обиколи района и да подготви план.

— А Линус Бекер изведнъж го е изпреварил? Така ли мислиш?

Генц сви рамене и се усмихна.

— Не излагам версии. Аз съм просто технически работник.

Явно те никога няма да получат недвусмислен отговор, но по някаква причина тези кестенови човеци все още човъркат душата на Тулин. Сякаш детективите са забравили да проверят нещо или не са взели предвид някакъв детайл.

Накрая стигнаха до станцията Svanemöllen, когато снегът заваля, и Тулин се скри под навес на перона.

— Къде е трети „А“?

— Погледнете в класната стая, където е най-шумно.

Тулин изтупва снега от палтото си и минава покрай двама учители в залата за отдих, украсена за Хелоуин. Тя пристигна в училището, което се намира в близост до гара Дъболсбро, точно в определеното време и си дава клетва да продължи да идва навреме. Тя твърде често закъсняваше или нямаше време да присъства на училищните събития на дъщеря си. Ето защо, влизайки в класната стая, Ная улавя изненаданите погледи на някои от родителите. Те стоят до стената, където са наредени тикви, с издълбани с гримаси. В класната стая е оживено: децата тичат и се мотаят в маскарадните си костюми. Самият празник е на следващия ден, но е през уикенда и затова училището бе решило да го празнува днес. Момичета са преобразени като вещици, момчета като чудовища, много от тях с маски, коя от друга по-страшни, а някои от родителите крещят, преструвайки се на ужасени, когато децата тичат край тях. Класната, жена на същата възраст като Тулин, е маскирана също като вещица. Облечена е в черна рокля с мрежести, черни чорапи, черни помпони и черна конусовидна шапка. Лицето й е смъртоносно бледо, с яркочервени устни. Прилича на герой от филм на Тим Бъртън[44] и е лесно да се отгатне защо мъжете в класната стая този петък са в по-приповдигнато настроение от обикновено.

В началото Тулин не може да намери Ле сред страховитите чудовища, нито дядо й сред родителите, но после изведнъж забелязва гумена маска на зомби със съсечен череп и жълти мозъци, пълзящи от него. Тази маска от Plants vs. Zombies бе единственото нещо, което Ле искаше да купи от „Пурите на фараона“ на Скиннергаде, където завлече Ная вчера. Дядо й преправи маската на Ле, така че мозъка да не виси около врата й.

— Здравей, мамо! Позна ли ме?

— Не, къде си?

Тулин се оглежда и когато се обръща назад, Ле сваля маската си и открива победоносното си лице, мокро от пот:

— Ще бъда първа, когато влезем в стаята с тиквите.

— Готино. С радост ще гледам.

— Ще останеш ли да гледаш?

— Разбира се.

— Дай да свалим маската ти, иначе ще ти прилошее от задуха, — предлага Аксел, изтривайки потта от челото на момичето.

— Добре, дядо.

С маската на зомби, висяща в задната част на главата, Ле се затичва към Рамадан, който представлява човешки скелет.

— Всичко наред ли е? — пита Аксел, интересувайки се как е минал последният ден на Тулин в отдела.

— Да, страхотно. Като по вода.

Аксел е на път да каже нещо, но в този момент класната пляска с ръце, призовавайки децата да се съберат около нея.

— Страхотно, започваме! Деца, елате при мен! Тя раздава команди с бодър глас и се обръща към възрастните. — Преди да отидем в залата за празника, трябва да завършим темата "Есен". Децата са подготвили три представления и сега ще се радват да демонстрират своите способности.

Тулин забелязва, че класната стая все още е украсена с есенни мотиви, с таблата с родословни дървета на децата. Тя само веднъж бе присъствала на детско представление на училищния празник. Те изиграха цирково шоу и в един от номерата момчетата в лъвски костюми трябваше да пропълзя три пъти през обръч. Тогава истеричните аплодисменти на родителите доста я объркаха.

Днешното представление е по-различно. Първата група деца демонстрират самолети, направени от клони и жълти и червени листа. Усмихнатите родители снимат с камери на мобилните си телефони. А за Тулин червено-жълтите листа дълго време ще й напомнят зловещия вид на осакатените тела на Лора Киер, Ан Сайер-Ласен и Джеси Квиум. Настроението й въобще не се подобрява, когато следващата група представя колекция от кестенови фигурки, събрани от класа.

Накрая е ред на Ле. Тя, Рамадан и още двама съученици застават пред амвона и започват да обясняват, че кестените могат да се ядат.

— Но първо, трябва да ги срежете, за да не се пукат във фурната. И трябва да се пекат при температура точно двеста двадесет и пет градуса, ни повече, ни по-малко. И тогава кестените могат да се подправят с олио и сол — казва Ле с ясен глас.

Тулин почти пада от изненада; в края на краищата това малко войнствено създание никога през живота си не се е интересувало, какво прави майка му в кухнята. Няколко ястия с печени кестени се предават на родителите за тестване и междувременно класната се обръща към Рамадан, който очевидно е забравил думите си:

— Е, Рамадан, какво трябва да се знае, ако ти се прииска да ядеш печени кестени?

— Първо трябва да изберете желания вид. Тези кестени се наричат ядливи.

— Точно така. Има много различни видове кестени, но могат да се ядат само ядливите.

Рамадан кимва, взема кестен в устата си и започва звучно да гризе плода. Родителите му с усмивка приемат одобрителните погледи на други възрастни. Класната разказва забавни подробности как децата сами са приготвяли кестените, предложени на родителите, но Тулин не я слуша. Нещо я блокира. Тя чувства как някаква тревога расте в нея и разбира причината за това едва в момента, в който родителите избухват в смях, реагирайки на следващата фраза на учителя.

— Какво искате да кажете, с това, че има много различни видове кестени? — Тулин бе закъсняла с въпроса, и сега звучи напълно извън темата. Учителката я гледа изненадано, както и някои възрастни, които се смееха на историята й. — Доколкото знам, има само два вида кестени: ядливи и такива, от които се правят кестенови фигури.

— Не, всъщност има много повече. Но сега Рамадан има нужда…

— Напълно ли сте сигурна в това?

— Като цяло съм сигурна. Но сега…

— И колко?

— Какво колко?

— Колко видове кестени има?

Смехът в класната стая заглъхва. Възрастните гледат към учителката и Тулин. И дори децата утихват. Въпросът на Ная бе прозвучал твърде грубо, не го бе задала учтиво, както първия, а почти със заповеден тон. Класната се колебае с отговора и се усмихва несигурно, без да разбира защо внезапно е изправена на изпит.

— Не ги познавам всичките. Но има няколко вида ядливи кестени — например европейски кестени, японски — има и няколко вида конски кестени, например…

— А от какви кестени се правят фигурки?

— Вероятно от всички. Но най-разпространеният у нас е конският кестен…

Класната стая потъва в тишина. Възрастните гледат Тулин, а тя — учителката, без да я вижда. С края на окото си забелязва лицето на Ле и разбира, че за дъщеря този ден може би е най-мрачният в живота й. Ная се отправя към вратата. След което се затичва по коридора до изхода и чува за гърба си, че партито на Хелоуин започва.

Глава 102

— Ако искаш отново да бягаме заедно, трябва да те помоля да изчакаш до следващата седмица.

Генц се усмихва. До него стои продълговат специален куфар с инструменти и малка пътна чанта. Когато Тулин влиза в лабораторията, той тъкмо облича палто от водоустойчива материя. Ная вече знае от дежурния на входа, че Генц наскоро се е завърнал от местопрестъпление и в момента тръгва за Хернинг на конференция по криминалистика, която се провежда в Изложбения център в събота и неделя. Тя все пак успяла да убеди дежурния да я пусне да види шефа му. Тя се беше опитала да се свърже с него по мобилния на път за отдела по криминалистика от таксито, но не успя. И с удоволствие научи, че той е в резиденцията си, тоест в лабораторията, без значение че може да отива в неподходящ момент.

— Не става въпрос за това. Трябва ми помощта ти.

— Може би по пътя към колата ще си поговорим?

— Онези кестенови фигурки с отпечатъци на Кристин Хартунг, какъв вид са те?

— Как, какъв вид? — Генц се кани да изключи халогенните лампи, но спира и я поглежда. — Какво имаш предвид?

Ная бе тичала нагоре по стълбите и все още не може да си поеме дъх.

— Кестен — не е просто кестен, това е. Има няколко различни вида от тях. И така, от кой вид са тези?

— Е, така без да съм проверил, не мога да кажа.

— Възможно ли е да са конски кестен?

— Задаваш странни въпроси… Какво се е случило?

— Може би нищо. Но ако не си спомняш, може би има нещо за това в доклада ти?

— Съвсем сигурен съм, но…

— Генц, не бих питала, ако не беше толкова важно.

Експертът я гледа неразбиращо, но след като си пое дълбоко дъх, сяда на стол пред голям монитор. Секунда по-късно влиза в системата, а Тулин получава възможност да следи манипулациите му на екрана, висящ над него на стената. Генц намира папката, прелиства страниците на номерирани отчети и кликва два пъти. Числата в аналитичните бележки са безброй, но той знае къде и какво да търси и се спира на частта, озаглавена „Вид и произход“.

— В първия случай, тоест в случая с Лаура Киер, намерените отпечатъци са върху ядливи кестени. По-точно върху т. Нар. Castanea sativa x Castanea crenata[45].

— Ами останалите?

Генц задържа погледа й за миг, сякаш иска да каже, че няма време за шеги.

— Хайде, хайде, важно е!

Експертът прелиства електронния си бележник отново, щраква два пъти върху друг доклад и повтаря същата процедура с третия. Когато приключи, Тулин вижда отговора, още преди да обяви силно:

— В другите случаи резултатът е същият: Castanea sativa x Castanea crenata. Доволни ли си?

— Сигурен ли си? Без никакви съмнения?

— Тулин, тази част от изследването беше извършена от моите асистенти, така че не мога да дам гаранции…

— Но вашите асистенти едва ли биха сбъркали и в трите случая?

— Не, най-вероятно не. Но все пак момчетата не са експерти по кестените, така че те, най-вероятно, както обикновено, са намерили експерт, който да потвърди заключенията им. Така че, може би все пак ще ми кажеш какво означава всичко това?

Тулин дълго мълчи. В таксито бе направила две обаждания от мобилния. Първо се бе обадила на Генц, а след това — на Стийн Хартунг. Последният отговори с мъртвешки глас. След като почувства пробождане на съвестта, Ная се извини и обясни, че приключва доклада и трябва само да изясни какъв вид кестен расте в градината им, от плодовете на който Кристин и нейната приятелка са правили фигурките. Стийн Хартунг нямаше сили да реагира веднага на въпроса й и когато тя добави, че това е просто формалност, той отговори, без да навлиза в подробности, че имат огромен конски кестен в градината си.

— Това означава, че имаме проблем. Ще трябва незабавно да се свържем с този експерт.

Глава 103

Пространството между „Червените порти“[46] и „Къщата на Питър Липс“[47] в Дюрехейвен е покрито с прясно навалял сняг. Роза Хартунг предпочита да бяга при такова време по чакълеста пътека, а не по асфалт, защото е заледен и хлъзгав. Тя вече е към края на маршрута, и от мястото където се намира се открива гледка към пустия и призрачен парк „Бакен“ и завива надясно по пътека, криволичеща между дърветата и поради тази причина все още непокрита със сняг. Краката й вече са изтръпнали, но въздухът е свеж и студен и, преодолявайки болката, тя продължава да бяга с надеждата, че заниманието ще й позволи да се измъкне от депресията.

Десет дни Роза почти не излезе от дома си във Външен Естербро. Всички сили, които бе събрала в себе си, преди да се върне на министерския пост, се изпариха, когато се разбра, че надеждите да видят отново Кристин жива са безпочвени. Всичко наоколо бе станало сиво и безсмислено, каквото беше през по-голямата част от миналата зима и пролетта. Вогел, Ли и Енгелс проявиха загриженост за нея, и я призоваваха да отиде в министерството, но убеждаването им не даде резултат. Роза остана вкъщи и без значение какво се говореше, тя знаеше, че дните й на политик са преброени. Да, и министър-председателят, и министърът на правосъдието я подкрепиха публично, но зад кулисите никой не се съмняваше, че ролята на Роза в живота на партията е вече в миналото. Не след дълго Хартунг ще напусне ръководните партийни редици — или поради разногласия с премиера, или заради нестабилното й психическо състояние. Но всичко това й беше станало напълно безразлично.

Но, разбира се, не можеше да остане безразлична към мъката си. Тази сутрин бе посетила психиатъра си, който я посъветва да възобнови приема на антидепресантите. Затова, след като се върна вкъщи, облече анцуг. Най-общо казано, бе придобила навика да бяга следобед, когато работеше от вкъщи. Но днес Роза отиде да тича най-вече с надеждата, че ендорфина, произведен в резултат на физическата активност поне малко ще повиши настроението й и ще й даде необходимата сила да се справи без хапчета.

Имаше още една причина да напусна къщата. Точно по това време хамалите трябваше да пристигнат и да изнесат нещата на Кристин. След като се консултира с психиатър, тя реши да следва съветите му, да раздаде нещата й и да се раздели с миналото веднъж завинаги. Според него този символичен акт ще й помогне да продължи живота си. Затова Роза се обади на транспортната компания и обясни на икономката какво точно трябва да вземат хамалите от стаята на Кристин: четири големи кутии с дрехи и обувки, както и бюрото и леглото, на което тя обичаше да седи. Хартунг даде на Алис номера на клона на Синия кръст[48] на Nordre Fryhaunsgade и поиска да ги предупреди за предстоящото пристигане на товарачите с техните вещи, докато тя отиде с кола до Дюревен.

По пътя си помисли да се обади на Стийн и да разкаже за решението си, но не събра смелост. Те почти не си говореха вече. Началникът на отдел Убийства бе изложил всичко точно и ясно, но Стийн не се отказа и се бе вкопчил в надеждата, за която тя вече нямаше сили. Той отказа да подпише документите, признаващи Кристин за мъртва, въпреки че самият бе поискал от адвоката да ги подготви и изпрати. Стийн не споделяше с нея, но тя знаеше, че обикаля от врата на врата в квартала, където би могла да бъде Кристин в деня, в който изчезна. Партньорът на съпруга й Бьорк й разказа за това. С развълнуван глас той каза на Роза, че бюрото на Стийн все още е осеяно със схеми на канализация, къщи и селища. Всеки ден през първата половина от него, той напуска работното си място, без да казва къде и с каква цел отива. И вчера Бьорк тръгнал след него и видял Стийн неуморно да обикаля къщите в селото в близост до фитнес залата. Наистина, вероятно съжаляваше, че я е повикал, тъй като Роза го слушаше с пълно безразличие. Издирването на Стийн беше напълно безсмислено, но няма значение. Те със сигурност трябва да се съберат и да мислят за Густав, но в момента не бяха готови да го направят.

Роза беше напълно изтощена, когато най-накрая стигна до Червената порта. Студена, неприятна пот бе избила по цялото й тялото. От устата й излизаше пара. Дори се наложи да се облегне на портата за минута и да си почине и едва тогава се качи в колата, оставена на паркинга. По пътя към дома, минавайки покрай паметника на Knud Rasmussen[49] и бензиностанцията, проектирана от Arne Jacobsen, тя забелязва малка дупка в облаците. Снегът бе спрял, и слънчевите лъчи за кратко проникваха през тази пролука, на Роза й се стори, че пространството, разпростряло се пред нея, е покрита с гигантско одеяло, изтъкано от пенливи кристали и трябваше да затвори очи, за да не бъде заслепена. Когато отби на площадката пред входа, тя усети, че дишането й бе станало по леко, отколкото преди бягането. То се успокои и сякаш въздухът стигаше до самата й диафрагма, а не засядаше, като вода в запушена черупка, в гърдите или в гърлото. Когато излиза от колата, тя вижда широките следи от камиона в снега и се чувства леко облекчена. Е, работата е свършена. По стар навик тя отива в задната част на къщата, до входа на помощното помещението, което винаги използва след тичане, за да не остави мръсни и мокри следи в коридора. Силите напълно напускат Роза; тя мисли само как да стигне до дивана възможно най-бързо и да се стовари върху него, докато мислите за вещите, които безвъзвратно са напуснали къщата на Кристин, не я завладеят. Прясно навалялия недокоснат сняг скърца под краката й.

След като зави на ъгъла и стигна до вестибюла на помощното помещение, Роза внезапно спира. На килимчето пред вратата има странен предмет. Приближавайки се на крачка по-близо, тя вижда нещо като венец или някаква украса в същата форма и веднага си спомня за Коледа, и най-вероятно защото наоколо бе навалял сняг. Но като се наведе, за да вземе украшението, тя осъзнава, че е направено от кестенови човеци. Те се държат за ръце един за друг и така образуват кръг.

Роза изтръпва и тревожно се оглежда. Наоколо обаче няма жива душа. Всичко в градината, включително старият кестен, е покрито с току-що навалял девствен сняг, по който няма други следи, освен нейните. Тя оглежда венеца отново, вдига го внимателно и влиза в къщата. Тя беше питана толкова много пъти за кестеновите човечета и тяхната символика, че е невъзможно да се преброят. И никога не предизвикваха други асоциации, освен с онези фигури, които Кристин и Матилда старателно правеха всяка година на масата за хранене в трапезарията. Когато обаче, забравяйки да свали мокрите си маратонки, Хартунг изтича нагоре по стълбите към втория етаж и повика икономката, е обзета от някакво различно и много неприятно чувство, което й е трудно да определи.

Роза намира момичето в празната стая на Кристин — тя вакуумира килимите, които са били на пода в стаята на дъщеря й. Алис се озърта наоколо, докато Роза изключва прахосмукачката и й показва венеца.

— Alice, who brought it? How did it get here?[50]

Икономката я гледа с неразбиране. Тя не е видяла венеца и не знае как той се озовал пред вратата на мокрото помещение, нито кой го е донесъл.

— Alice, it’s important![51]

Роза повтаря въпросите си, настоявайки, че момичето трябва да е видяло кой е донесъл подаръка, но обърканата икономка не е забелязала никого, освен товарачите, дошли да вземат вещите, след като домакинята е излязла. И само когато в очите на момичето се появят сълзи, Роза осъзнава, че тя наистина няма отговор на въпросите й.

— Alice, I’m sorry. I’m sorry…[52]

— I can call the police. Do you want me to call the police?[53]

Роза оглежда венеца, който бе оставила на пода, за да прегърне плачещото момиче. Представлява пет кестенови човечета, свързани помежду си със стоманена тел. Те приличат на фигурите, които полицията й беше показала, но сега Хартунг забелязва, че две от тях са по-големи от останалите. Сякаш са родители. Кестеновите родители държат ръцете на малките кестенови деца и заедно представляват кестеново семейство, което танцува.

И тогава Роза загрява. Тя разпознава венеца и разгадава защо е оставен в нейната къща, защо този подарък е предназначен за нея. Тя си спомня, кога за пръв път го е видяла, кой й го е показал и най-важното защо. Тя си спомня ясно и отчетливо всичко, въпреки че мозъкът й все още отказва да признае, че предположението й е правилно. Не може точно това да е причината. В крайна сметка тази история се бе случила толкова отдавна…

— I’ll call the police now, Rosa[54].

— No! No police. I’m okay[55].

Роза се освобождава от прегръдката на Алис. Миг по-късно тя вече тича към колата и потегля. Има чувството, че някой я наблюдава, и то от много дълго време.

Глава 104

Пътят до центъра на града й се струва невероятно дълъг и тя го преодолява не без затруднения. Когато се появи възможност, тя преминава в следващата лента и дори пресича кръстовището на червена светлина на Триъгълния площад и в района на Кралската градина. Спомените се въртят объркано в главата й. Някои си спомня добре, някои — неясни и частични. Изглежда, че всички те трябва да се съберат в главата й, за да успее да направи цялостна картина. След като зави към министерството, Роза решава да паркира, за да не привлича ненужно внимание. Тя успява да намери свободно място на паркинга и се втурва към задния вход. И изведнъж си спомня, че е забравила пропуска си, но пазачът я разпознава и я пуска в сградата.

— Ли, имам нужда от твоята помощ.

В министерския кабинет секретарката й провежда среща с двама млади адвокати, наскоро наети, доколкото тя си спомня. Ли е изненадана от появата на министърката, а събеседниците й изведнъж млъкват.

— Да, разбира се. Ще говорим по-късно.

Ли се сбогува с младите служители и те, напускайки офиса, любопитно гледат към Роза. Което не е изненадващо, защото тя беше в анцуг и мръсни маратонки и се показа в такова облекло в министерството.

— Какво е станало? Добре ли сте?

Беше приятно да усети искрената загриженост на Ли, но на нея не й е до това.

— Къде са Вогел и Енгелс?

— Вогел не се появи днес. А Енгелс има среща някъде тук, в министерството. Да им се обадя ли?

— Не, няма значение. Мисля, че сами ще се оправим. Имаме ли достъп до общинските архиви на случаите по отнемане на деца и до регистъра на временните приемни семейства?

— Да… Но защо ви е нужен?

— Имам нужда от информация за случая на едно приемно семейство. Регистрирано е в местния съвет на Odsherred. Според мен през осемдесет и шестата година, ако не се лъжа.

— Не съм сигурна, че случаите за онези години са дигитализирани.

— Но ти опитай! Става ли?

Ли е като онемяла, и Роуз я разбира.

— Ли, не ме питай защо имам нужда от това. Просто ми помогни.

— Добре. Тя сяда на клавиатурата на лаптопа, който вече е на масата, а Роза я гледа с признателен поглед. Тя влиза в своята регистрация на страницата на архива на Odsherred на местния съвет и получава достъп до материалите. Роза сяда на стол и се приближава, за да вижда монитора.

— Фамилното име на осиновителите е Петерсен, — казва тя на Ли. — Живели са в Одшърред на „Църковна“ 35. Името на баща е Поле, бил е учител в училището, а майката, Кирстен, е била художник по керамика.

Пръстите на Ли се движат по клавиатурата и на екрана се появява търсенето на Роза.

— Не, нищо. Имате ли техните граждански регистрационни номера?

— Не, не си спомням номера, но преди това вече са имали осиновена дъщеря Роза Петерсен.

Ли започва да набира номера, който Роза е посочила, но изведнъж спира и я гледа.

— Но това е твоя…

— Да. Погледни по-нататък. Не мога да ти кажа в момента за какво става въпрос. Просто ми се довери.

Ли кима несигурно, продължава да търси и скоро намира данните, от които се нуждае.

— Осиновена дъщеря Роза. Родена е под името Джул Андерсен. Приемни родители Пол и Кирстен Петерсен…

— Въведете регистрационните им номера и потърсете един случай през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.

Ли възобновява търсенето, набира номерата им, но след няколко минути клати глава.

— За осемдесет и шест нищо. Както казах, дигитализацията все още не е завършена, така че може би…

— Погледнете за осемдесет и седма или пета. Тогава в нашето семейство се появи момче, и сестра му беше заедно с него.

— Как се казва момчето или…

— Не знам. Не останаха дълго с нас. Няколко седмици или месеци.

Докато те си разменяха забележки, Ли въвежда всички данни и сега гледа отблизо монитора.

— Мисля, че го намерих. Осемдесет и седма година. Токе Беринг… И сестра му, близначка Астрид.

Роза вижда страниците с акта за гражданско състояние с дълга придружаваща бележка на екрана. От предпечатния шрифт се вижда, че записа първоначално е направен на пишеща машина. Имената на децата не й говорят нищо. Както и споменаването, че са близнаци. Но тя е сигурна, че трябва да намери именно тях.

— Изглежда, че са останали там три месеца, след което са били настанени някъде другаде.

— Къде точно? Трябва да знам какво се е случило с тях.

Ли се отдалечава от компютъра, за да може самата Роза да вижда страниците на екрана. Хартунг чете внимателно. Трите страници от машинописния текст на служителя от социални грижи я разтреперват. По лицето й се стичат сълзи, и чувства гадене в гърлото.

— Роза, какво става с вас? Това не ми харесва. Може би трябва да се обадя на Стийн или…

Роуз поклаща глава. Тя трудно си поема дъх, но все пак се заставя да прочете текста отново. Вече, за да разбере, кое е най-важното в него за нея. За да разбере, какво иска създателя на кестенявия венец от нея, какво иска да я накара да направи. Или вече е закъсняла? Възможно ли е чудовищният смисъл на посланието му да е, че всичко се е случило заради онзи инцидент? И да я наказва, до края на живота си да се чувства така?

Този път Роза обръща внимание на всеки детайл и неистово прехвърля детайлите, надявайки се, че ще й покажат как да продължи. И — ето късмет! Тя вижда името на мястото, където са били настанени близнаците, и осъзнава, че трябва да отиде там. Хартунг става, опитвайки се да запомни адреса в дневника си.

— Роза, кажи ми, моля те, какво става.

Тя не отговаря на въпроса на Ли. Оказва се, че е получила текстово съобщение от скрит номер на мобилния си. Емоджи под формата на пръст, докосващ устните. Ясно е, че Роза трябва да мълчи, ако не иска да изгуби надежда, да разбере, какво се е случило с Кристин.

Глава 105

Снегът се трупа, а белият пейзаж, разпростиращ се пред Хес зад волана, изглежда безкраен. Все още беше възможно да се шофира по магистралата с движещи се снегорини в двете посоки, но когато се включи в магистрала E47 за Вордингборг, трябваше да намали до двадесет километра в час, за да не се забие в колите отпред.

На път от Копенхаген през Зеландия, Хес се обади съответно в областните полицейски управления в Рисков и Ниборг, но, както се опасяваше, това не му помогна много. Той получи малко информация по случая с убийство през 2001 г. в Рисков. Тази история се е случила преди осемнадесет години и полицията в Орхус не можа да разбере, за какъв дявол, се интересува от този отдавнашен случай. Затова го препратиха да се обади в три различни инстанции, докато накрая един оперативен служител не се смили над него и не го домързя да разгледа случая. Каза му, че това дело е признато за "висящо" и поради тази причина е изпратено далеч от очите на властите. Самият служител нямаше нищо общо със случая, но се съгласи да прочете откъси от последната част на доклада. За съжаление Хес не се добра до нищо полезно от това. Жертвата, самотна майка, е помолила някой, когото познавала, да се грижи за едногодишната й дъщеря, защото поканила приятел на вечеря. Пристигайки в уговореното време, той я намира да лежи на пода в хола с рани от нож, които се оказват смъртоносни. Две години по-късно делото е спряно, по точно е отложено до намиране на заподозрения или някакви следи от престъпника.

Убийството през 2015 г. в Ниборг е по-различно. Жертвата е била майка на тригодишно момче. Разследването по случая продължава, тъй като бащата на детето, бивш партньор на убитата жена, бил основният заподозрян и бил в издирвания списък, но се укривал от полицията, явно в Патая. Предполага се, че той е извършил убийството вероятно от ревност, както и заради пари. Бившето гадже е било „свързано с рокери“. Версията на местния криминалист беше, че той е следял бившата си приятелка с кола и я вижда да се среща с женен професионален футболист, с когото е имала връзка. На връщане е била принудена да спре отстрани на пътя, след което е намушкана с неидентифицирано оръжие, което, минавайки през лявото око, се е забило в мозъка. Хес не си представяше, че бившият партньор на жертвата, който вероятно се крие в Тайланд, по някакъв начин може да е замесен в убийствата, които разследва. И така, той попита инспектора дали има други заподозрени от обкръжението на жената, замесени в това дело, освен близък приятел, бивш съквартирант и роднини. Според събеседника няма такива и като цяло Хес смята, че инспекторът е изтълкувал въпроса му като вероятна критика, отправена към него, и прекъсна разговора по тази тема.

Накрая Марк реши да попита инспектора за обекта, висящ от огледалото за обратно виждане в колата на жертвата, но започна отдалеч:

— Някой от онези, на които сте показвали снимки от мястото на престъплението по време на разпити, забелязал ли е наличие на предмети в колата, които са ги изненадали?

Въпросът явно изненада инспектора:

— Откъде знаете? И защо питате?

— Можете ли да отговорите?

— Майката на жертвата беше изненадана да види кестеново човече, висящо от огледалото за обратно виждане в колата на жертвата. Това й се стори странно, тъй като дъщеря й е била алергична към ядки още от детството.

Инспекторът не е обичал да оставя въпросите без отговор и не е бил толкова мързелив, че да не се опита да разреши загадката. На негово запитване в детската градина на сина на убитата жена е бил информиран, че през последните седмици децата от неговата група са правили кестенови мъже. И може да се предположи, че майката, въпреки възможната алергична реакция, е поставила работата на сина си в колата. Хес трепна. На пръв поглед версията на инспектора изглеждаше правдоподобна; Марк, от друга страна, нито за миг не се съмняваше, че греши. И кой би се впечатлил от кестенова фигурка през септември или октомври?! Никой със сигурност. На Хес му се стори, че въпросът му предизвика нова вълна от съмнения и самокритика в инспектора и побърза да ги потуши. Защо да разпалва страстите, когато става въпрос само за версия…

Не можа да задълбае по-навътре в тези история и Хес се обръща на юг с надеждата да говори с някого за „Моен, 31 октомври 1989 “. Mоен за щастие е под юрисдикцията на окръжния полицейски щаб в Уордингборг, така че поне в най-отдалечената провинция няма да завали сняг. В същото време Хес вече започва да съжалява, че е започнал тази глупост. По същата причина все още не се бе свързал нито с Тулин, нито с Ниландер. Изкачвайки се по хлъзгавите заснежени стъпала до входа на полицейското управление в Уордингборг, Марк силно се съмнява, че изобщо ще им се обади днес. Да, на летището той беше обхванат от вдъхновение, но след това постепенно осъзна каква трудна задача си е поставил за себе си. Дори и да се окаже, че същият престъпник измъчва и убива жени години наред, ще им трябва поне толкова време, за да го докажат, колкото на него му е трябвало да извърши тези зверства. Ако, разбира се, версията му е вярна.

В дежурния отдел на Уордингборг Хес разказва легенда, която вече е измислил, обяснява, че работи с Копенхагенската служба за престъпления срещу личността и трябва да разговаря с местния началник. Отделът е в пълна суматоха поради заледените пътища, където днес се случват аварии една след друга. И все пак има една добра душа, която му казва къде да намери Бринк.

Хес влиза в разхвърлен офис от отворен тип, където червенокос мъж на около шестдесет години и стокилограмово тегло, сипаничаво лице, провеждайки разговор по телефона си облича палтото:

— Оставете тия глупости, щом не можете да се оправите. Веднага идвам!

Мъжът прекратява разговора и тръгва към изхода, без дори да направи опит да отстъпи и да остави Хес да мине.

— Мога ли да говоря с Бринк?

— Заминавам, така че ще трябва да почакате до понеделник.

Марк бързо изважда полицейската си значка, но Бринк вече е излязъл в коридора, и с бързи крачки се отправя към входа.

— Важно е. Просто имам няколко въпроса за един случай и…

— Разбирам ви, но ми предстои уикенд. Вървете до дежурната. Сигурен съм, че ще ви помогнат. Късмет!

— Не мога да отида в дежурната с това. Става дума за едно убийство на Моен през осемдесет и деветата година.

Голямата фигура на Бринк спира по средата на коридора. За миг стои с гръб към натрапника, но когато се обръща към него, на Хес му се струва, че Бринк сякаш е видял призрак пред себе си.

Глава 106

Полицейският инспектор Бринк не е забравил 31 октомври 1989 г. през целия си живот. Всичко, което е трябвало да изтърпи по време на службата си в полицията, избледнява на фона на видяното през този ден. Дори сега, толкова години по-късно, когато Бринк седи в полумрачния офис срещу Хес, всичко отново се връща в мислите му и той не може да сдържи вълнението си.

Оперативният офицер Бринк пристигна в имението Ерум следобед, ден преди двайсет и деветия си рожден ден, тъй като тогавашният инспектор Мариус Ларсен е повикал подкрепление. Мариус Ларсен, или както той тогава се нарича "шериф", е там по жалбата на няколко съседи, които са съобщили, че добитъкът на Ерум обикаля нивите им. Това се е случвало и преди. Ерум, четиридесетгодишният глава на семейството, притежава малка ферма, а същевременно работел на непълно работно време на фериботния кей. Никога не е учил за земеделски производител и не е имал опит и умения за селскостопанска работа. В областта се говори, че той отглежда добитък за скромен доход. Ерум купува имота евтино на търг за продажба на недвижими имоти за неплатени дългове. Плевнята, добитъка и обработваните площи се продават заедно с жилищната сграда, така че той реши да направи пари от това. Вярно, бизнесът му вървял нито добре, нито зле. Като цяло, когато се говори за Ерум, често се използва думата „пари“ или по-скоро „липса на средства“. В същото време някои твърдели, че именно заради финансовото състояние на семейство му, местните власти му предлагат да настанят приемни деца при тях. След всяко следващото дете или юноша, дошло при тях за възпитание, са му превеждали определена сума в сметката. И през годините е имало много такива ученици.

Разбира се, в малката селска общност на Моен се знае, че семейство Ерум не се придържат към меките методи на възпитание. Но от друга страна, всички признават, че децата, които попадат под крилото на семейството, се оказват в много добри условия за възпитание. Свеж въздух, ниви, добитък — децата се учат, помагайки на възрастните, да печелят хляб си. Децата на Ерум, независимо дали са осиновени или собствени, биологични, лесно се различаваха от другите деца в района. Често дрехите, които носят, са износени и не отговарят на сезона. Съседите отбелязват, че цялото семейство е твърде отчуждено и неприветливостта на осиновителите се обяснява с тъжното им минало. И, въпреки че не ги харесват, все пак до известна степен изпитват уважение към тях, защото — за пари или не — правят добро за децата, които нямаха никой и нищо друго на този свят. Факт е, че Ерум винаги е бил зареден с бира, когато е работел на фериботния кей или просто е седял на пристанището в стария си, овехтял Opel.

Запознати с тази не много обширна информация, Бринк и колегите му пристигнаха в двора на имението, преди около тридесет години по същото време, с линейка, която шерифът е наредил да изпратят. Мъртво прасе в двора зад трактора им подсказва, че има кървава касапница в къщата. Две от собствените деца на Ерум са открити мъртви, застреляни на масата в кухнята, докато закусват. Намират и разчленения труп на майката в банята. А в мазето е открито все още топлото тяло на Мариус Ларсен, който е убит с няколко удара в главата със същата брадва като майката на семейството.

Самият Ерум не са могли да го намерят тогава. Старият му Опел е бил в плевнята, но самият той е изчезнал без следа. Мариус Ларсен е убит не повече от час преди пристигането на подкреплението и, разбира се, Ерум не би могъл да стигне далеч, но мащабното търсене, направено за него приключва без резултат. И около четири години по-късно трупът на Ерум е открит случайно в тинята на дъното на кариерата за мергел точно зад имението, където по всяка вероятност се е самоубил с ловната си пушка. И това се случи, вероятно малко преди пристигането на Бринк и неговите колеги на местопрестъплението. Криминалисти са установили, че тийнейджърите в кухнята на имението и прасето в кошарата са били убити с пушката, открита на дъното на кариерата. И така всичко си идва на мястото и престъплението е счетено за разгадано.

— Какво е станало? Защо Ерум е направил това? — Хес, докато слуша историята, си води записки върху лепкава бележка, и поглежда инспектора, който седи от другата страна на масата.

— Не мога да кажа със сигурност. Може би от вина. Заради това, което е вършил с осиновените деца.

— С кои деца?

— Близнаци. Намерихме ги в мазето.

Първо Бринк се е погрижил за близнаците, след като се е уверил, че са живи, бързо ги е предал на лекарите от линейката, а след това заедно с колегата си, са започнали организиране за издирването на Ерум, докато пристигат останалите екипи на полицията. И едва, когато отново слиза долу, му става ясно, че това не е обикновена стая в мазе.

— Беше като затворническа килия: катинари, решетки на прозорците, дрехи, училищни книги и матрак. За това, за което беше предназначена, самата мисъл бе непоносима. И в стар килер открихме много VHS касети със записи на случващото се там.

— И какво се е случвало там?

— Важно ли е?

— Много.

Бринк поглежда Хес и поема дълбоко въздух.

— Момичето е измъчвано и изнасилвано от първия ден, когато е пристигнало при Ерум, и това е продължило до самия край. Секс във всички възможни форми. Или със самия Ерум, или с децата им тийнейджъри, които родителите им принуждават да присъстват. И на едната касета има запис как влачат момичето от къщата и я хвърлят в свинарника.

Бринк мълчи. Огромният мъж докосва ухото си и примигва. Хес забелязва, че очите на инспектора блестят.

— Вече съм възрастен. Виждал съм всичко, но когато си спомня как момчето вика майката, за да се намеси…

— И майката какво?

— Нищо. Тя е снимала всичко.

Бринк поглъща слюнка:

— На друга касета тя затваря братчето на момичето в мазето и му казва да прави кестенови човеци, докато не свършат. Той се подчинява. И това, вероятно, се повтаря всеки път. В крайна сметка цялото мазе беше пълно с тези шибани кестенови фигурки…

Пред очите на Хес изплува картина. По същия начин, в извратена версия на Емил от Ленеберг[56], приемната майка заключва момчето в мазето, а сестра му е измъчвана зад стената. И той се опитва да си представи как целият този ужас може да повлияе на психиката на един малък човек.

— Бих искал да видя случая.

— За какво?

— Не мога да навлизам в подробности, но трябва да разбера къде могат да бъдат сега това момче и момиче. И времето изтича.

Хес се изправя, сякаш иска да покаже на събеседника колко бърза. Бринк обаче не следва примера му.

— Тогава, ще може ли да направите описание на единият от „насилваните“?

Той гледа Марк и придърпва кожата под окото си, сякаш иска да попита, дали Хес го смята за абсолютен тъпанар. Той просто си спомни легендата, която посетителят му изложи в самото начало, който реши, че е по-добре да повтори старата лъжа, отколкото да измисли нова. И му каза, че помага на датските си колеги при разследването на един пациент в „Принудителното“, известния Линус Бекер, който проявява маниакален интерес към определена снимка от мястото на престъплението в Моен през 1989 година. Колкото по-малко обяснява какво прави всъщност, толкова по-добре.

— Мисля, че ще приключим с това. Как се казва шефът ви в отдел Убийства?

— Бринк, това е важно.

— Защо да ти помогна да се ровиш в тези лайна?! Вече ти отделих половин час. И сестра ми ме чака, тя е заседнала в снежна преспа.

— Защото не съм сигурен, че Ерум е убил колегата ти Мариус Ларсен. Както и всички останали.

Затлъстелият инспектор го гледа и Хес вече мисли, че ще се ухили саркастично. Но в думите на Бринк няма изненада; по-скоро звучат така, сякаш се опитва да убеди себе си:

— Момчето не би могло да го направи. Представихме тази версия. Но това е невъзможно. В крайна сметка беше само на десет или единадесет години.

Хес отговаря с мълчание.

Глава 107

Случаят с убийството през 1989 г. в Моен е доста обширен. Процесът на дигитализиране на документи в архивите на полицейското управление в Уордингборг, започнал преди няколко години, е напреднал толкова много, че Хес може да разглежда материалите на компютърен монитор, а не да рови из прашните папки, които го заобикалят. За него обаче, последното би било за предпочитане. Изгаряйки от нетърпение, той преглежда пропуснатите обаждания на мобилния си телефон и оглежда рафтовете. Неразбираемо е колко забравени истории за човешко страдание, записани от държавните агенции във времето, се съхраняват в различни архиви, регистри на гражданската регистрация и сървъри…

— Вие сте на номер седем.

Бринк го въведе в мазето и отключи вратата на архива — неприветлива, доста прашна стая, обзаведена с рафтове, пълни с кутии и папки. Тук няма прозорци, само дълги, флуоресцентни лампи, които Хес за последно бе виждал, когато все още седеше на училищния чин. Така че самият външен вид на стаята му напомняше колко много мрази мазетата и подземните помещения като цяло.

Според Бринк обемът на документите по делото е толкова голям, че е решено преди всичко да се дигитализира, за да се освободи повече място по рафтовете. Благодарение на това сега Хес трябва да чете материалите на екрана на стар компютър, издавайки ужасен шум. Бринк предложи да му помогне и дори настоя да остане, но Хес предпочете да работи сам, без да се разсейва от външни стимули. Естествено, той бе получил няколко обаждания на мобилния си телефон — на първо място Франсоа, който очевидно вече е разбрал, че Хес не се е появил в Букурещ — но Марк не отговори на обажданията.

Той знаеше точно какво трябва да намери, но все пак историята го завладя и Марк започна да задълбава в детайлите. Най-живо впечатление му направи описанието на първата среща на полицаите с близнаците. Когато са намерени, те са седели близо един до друг и момчето е прегърнало сестра си. Момичето се държи апатично, сякаш е в шоково състояние. Момчето се е разбунтувало, когато са ги разделили, за да ги заведат един по един до линейката. И се е държал като „диво животно“. Според резултатите от прегледа лекарите потвърдиха, че децата са били подложени на тормоз и насилие, за което всъщност е било оборудвано мазето. Те се опитват да ги разпитат, но се оказа абсолютно невъзможно. Момчето непрекъснато мълчи — не произнася и една дума. От друга страна, момичето е необикновено приказливо, но отговаря неточно; явно просто не разбра същността на въпросите. Психологът, който присъства по това време, стига до заключението, че тя, най-вероятно, се опитва да изтласка нежеланите спомени от паметта си и живее в паралелна реалност. Съдията ги освобождава от участие в последващия процес и до този момент близнаците вече са настанени във временни приемни семейства в различни части на страната. Властите решиха да разделят близнаците, така че да им е по-лесно да се дистанцират от миналото и да започнат живота си отначало. Хес не може да нарече това мъдро решение.

Първото нещо, което направи, разбира се, е да запише имената на близнаците — Токе и Астрид Бериги — и техните граждански регистрационни номера на лепкави бележки. Информацията за миналото на децата обаче беше много оскъдна. От удостоверение на служител от социални грижи следва, че през 1979 г. те са били подхвърлени на стъпалата на родилна болница в Орхус, когато са били на не повече от две седмици. Без да навлиза в подробности, авторът на удостоверението допълнително съобщава, че две години преди кървавите събития в „Кестеновото имение“ — както се нарича фермата на Ерум — близнаците са живели в други приемни семейства. С всеки нов ред, който чете, Хес усещаше все повече и повече, че се приближава към разрешаването на мистерията. Очаквания успеха обаче изчезна, когато вкарва регистрационните номера на близнаците в специалния регистър на полицията, за да разбере къде живеят в момента.

— Вие сте трети по ред.

В специалния регистър се записват данните на всички други архиви, които могат да представляват интерес за разследващите органи на полицията, по-специално информация за адреса и кога даден гражданин е регистриран. В регистъра в хронологичен ред има данни за смяната на местоживеенето на гражданите, както и за времето на преместване. Освен това тя съдържа информация за промените в социалния статус на гражданин: дали е женен, дали е разведен, дали срещу него са повдигнати обвинения, дали е осъден или изгонен и други неща, които могат да заинтересуват разследващите органи.

Обаче това, което на Хес му се струваше просто формалност, го изправи пред нова гатанка.

Според регистъра, след като прекара известно време в държавно сиропиталище за социално неравностойни деца, Токе Беринг на дванадесетгодишна възраст е настанен в приемно семейство на остров Лангеланд. След това — към семейство на остров Алс. Впоследствие е живял в три други приемни семейства, но скоро след навършване на седемнадесет години следи му се губят. Тоест регистърът не съдържа друга информация за мястото на пребиваване или за живота му.

Ако Тока Беринг беше умрял, щеше да е отбелязано, и записките просто ще бъдат прекъснати. Хес се обади на Централната регистрационна служба, за да изясни ситуацията, но служителя на камарата потвърди само това, което вече знае и предположи, че Токе Беринг вероятно в момента живее в друга държава.

Възползвайки се от тази възможност, Хес направи справки за сестрата на Токе, но служителят не можа да даде друга информация за нея, с изключение на тази, която вече знаеше. Астрид Беринг също е отглеждана в приемни семейства след „Кестеновото имение“, но в един момент специалистите по социални въпроси и детските психолози решават да променят стратегията на нейната рехабилитация и започват да изпращат Астрид в институции за психичноболни млади хора. Няма данни за местоживеенето й от осемнадесет до двадесет и седем години и това може да означава, че е прекарала тези години в чужбина. След това обаче адресите на институциите за психичноболни млади хора следват един след друг. Въпреки това, преди по-малко от година, на тридесет и осемгодишна възраст, тя изчезна в нищото. Поради това Хес се обади на последната институция, в която е пребивавала Астрид Беринг, но през това време е станала смяна на директора и новия нямаше представа къде е отишла след изписването.

— Вие сте втори по ред.

Хес решава да използва метода „ръжен хляб“. Така че, се обажда на всички приемни семейства на близнаците, за да разберете дали са получили някакви новини от момчето или момичето, откакто са се разделили с тях, и дали не знаят текущото им място на пребиваване. Марк започва да набира осиновителите в хронологичен ред, тоест първо тези, в които близнаците са живели преди „Кестеновото имение“. Първите два разговора не дадоха нищо ново. Не, хората с готовност се съгласиха да помогнат, но след раздялата не поддържаха контакт с близнаците.

— Община Odsherred, Семеен отдел. Как мога да помогна?

Старият номер на приемно семейство Петерсен е блокиран, така че Хес се обажда в общината. Той се представя и обяснява, че търси Пол и Кирстен Петерсен, които живеят на 35 Kirkevej в Odsherred. Може би могат да му дадат малко информация за близнаците, за които са се грижили през 1987 година.

— Само ако имате връзка с Господ. Според данните на моя компютър, Пол и Кирстен Петерсен са напуснали този свят. Той е починал преди седем години, а тя две години по-късно.

— Как са починали?

По стар навик Хес пита за причината на смъртта, но събеседникът с уморен глас съобщава, че това не е посочено в акта. Ако обаче съпругът е бил на седемдесет и четири в момента на смъртта, а съпругата му е на седемдесет и девет и са починали с разлика от няколко години, тогава въпросът му може да се счита за незначителен.

— Ами децата? Имали ли са деца тогава? — Хес пита за това, защото братята и сестрите, независимо дали са собствени или осиновени, могат да поддържат връзка с близнаците дори след смъртта на техните родители.

— Не, доколкото мога да кажа.

— Добре благодаря. Довиждане!

— Не, почакайте. Преди това са имали осиновена дъщеря… Казвала се е Роза Петерсен.

Хес се готвеше да прекрати разговора, когато чу последното изречение. Това, разбира се, може да е просто съвпадение, защото в света има хиляди жени на име Роза. И все пак неговият инстинкт му подсказва, че този въпрос си струва да се изясни.

— Имате ли регистрационен номер на Роза Петерсен?

След като получи номера, той моли събеседника да изчака на телефона и той се обръща към екрана на компютъра. Миг по-късно специалният регистър издава информация: преди петнадесет години Роза Петерсен се е омъжила и е взела фамилията на съпруга си. И сега вече Хес няма съмнения: Роза Петерсен и Роза Хартунг са едно и също лице. Той има тревожно усещане и едва успява да стои неподвижно.

— Има ли нещо по-специално за престоя на близнаци в семейство Петерсен през осемдесет и деветата година?

— Нищо. Мога само да кажа, че са останали с тях около три месеца.

— Защо не повече?

— Нищо не е казано по този въпрос. И между другото, моят уикенд започва.

Инспектора по семейни въпроси затвори и Хес все още седи с мобилния до ухото си. И така, близнаците са живели с Пол и Кирстен Петерсен и осиновената им дъщеря Роза само три месеца. След това те са настанени при семейство Ерум на Моен. Хес не знае нищо повече, но въпреки това изгражда връзка: престой в семейството на Петерсен — момче в мазето на Кестеновото имение — Кестенови човечета на местата на убийствата — жертвите са осакатени и разчленени, така че да приличат на фигурите — престъпник, който сътворява от човешки тела собствените си кестенови фигури.

Ръцете на Хес треперят, а в главата се сменят картини, всяка от които трябва да заеме своето точно място. Но всичко от самото начало ги водеше към Роза Хартунг. Отпечатъци от пръсти я сочиха отново и отново, но той не знаеше защо. И сега отговорът е намерен. Осъзнаването на това го кара да стане от мястото си и изведнъж в съзнанието му се появява тъмна сянка, защото му става ясно какво още стои пред тях.

Веднага се обажда на Роза Хартунг. Дългите звукови сигнали са заменени от гласа на телефонния й секретар и Хес прекъсва повикването. Той ще опита отново, но в този момент мобилният му телефон получава обаждане от неизвестен номер.

— Бринк е. Съжалявам, ако преча. Говорих с някои от местните жители тук, но никой не знае какво се е случило с близнаците.

— Благодаря, но нямам време.

Бринк предложи на Хес да разпита местните жители и той прие предложението му, само за да остане сам. И това, че Бринк се обажда в неподходящ момент с доклада си, го подразни.

— И в системата няма нищо за момчето, съвсем нищо. Попитах по-малката дъщеря на сестра ми, тя тогава беше в същия клас с близнаците. Тя също не е успяла да се свърже с тях, когато преди няколко години класът се е събирал на годишнината от дипломирането.

— Бринк, трябва да вървя.

Хес прекратява разговора и набира отново номера на Роза Хартунг, като става нетърпеливо от компютъра. Тя все още не отговаря. Той й оставя съобщение и решава да се обади на съпруга й, но веднага получава текстово съобщение. Отначало смята, че най-накрая е получил отговор от Роза Хартунг, но се оказва, че съобщението е изпратено от Бринк.

Снимка от 5-ти "А" клас, 1989 г. Не знам дали имате нужда от това. Племенницата ми каза, че момичето, този ден е било болно, но момчето е тук, той е в края от ляво на първия ред.

Хес веднага докосва прикачената снимка и я разглежда внимателно. На избледнялата снимка има по-малко от двадесет ученици, може би защото училището е селско. Във втория ред момчетата са прави, а в първия ред седят на столове. Всички носят дрехи в пастелни цветове, някои от момичетата са с грим и рокли с презрамки, а момчетата са с кецове "Reebok" и якета "Kappa" и "Lacoste". На първия ред седи момиче с фон дьо тен и огромни обеци и държи табела с надпис "5 A" в ръка. Повечето от момчетата се усмихват, сякаш някой — може би фотографа — просто е казал нещо смешно. Но именно момчето отляво в първия ред се откроява сред останалите. За възрастта си не е висок. И явно не е толкова развит, колкото другите му съученици. Дрехите му са износени. Но погледът му е студен и сериозен. Момчето също гледа директно в обектива на камерата, но няма дори намек за усмивка на лицето му, сякаш той, единствен от всички, не е чул току-що казаната шега.

Хес го изследва внимателно: косата, скулите, носа, брадичката, устните — всичко, което би се променило през следващите години. Хем изглежда познато, хем не. И когато уголеми картината и закри лицето, така че само очите да останат видими, разбра кой е. Той позна този човек и това е толкова очевидно, колкото е и невъзможно. Но фактът е очевиден и първото нещо, което Хес си помисли, че вече са загубили битката.

Глава 108

Глезените й са тънки, грациозни и изглеждат прекрасно, когато носи високи токчета. Отдавна му харесва да ги гледа, както го прави сега, когато тя излиза от залата за пресконференции и тръгва по коридора. Тя се обръща, казва му нещо и Ниландер кимва, но всъщност разработва план за действие: той вече е решил да започне играта с нея. И днес, в късния следобед, е момента за началото. Можеше просто да я покани на чаша кафе във фоайето на някой от близките хотели, за да можете бързо да свърши останалото. Той ще й благодари за помощта, след което ще говорят за перспективите й като специалист по връзки с обществеността в полицейското управление. Ако обаче правилно разгледа ситуацията, няма да бъдат необходими специални усилия, за да я вкара в хотелска стая за час-два. И, едва тогава може да се отправи към дома и да подготвите аперитив за гостите на традиционното петъчно парти, организирано от съпругата му. Ниландер отдавна се е отказал от любовта към съпругата си или поне от мечтата за щастлив семеен живот. Тя беше затънала в грижи за децата, делата на родителския комитет и създаването на образцово семейство. Така че, защо да не отдели част от свободното си време за собствено удоволствие далеч от любопитни очи. И точно тази сутрин в главата му се върти мисълта, че заслужава награда за преживените трудности през изминалата седмица.

Последната пресконференция беше минала, резултатите от разследването бяха представени публично и по този начин беше поставена последната точка по делото. Всичко бе минало гладко, както си беше пожелал. Малцина разбираха усилията, необходими за постигането на деликатния баланс между сериозността и доверието в медийното пространство. Въпреки това, Ниландер отдавна бе осъзнал, че внимателно подготвените публични изявления могат да бъдат използвани за популяризиране на техните интереси и по други теми, било то в полицейското управление, в прокуратурата или в Министерството на правосъдието. И бе забелязал също така, как статусът му в управлението се повишава с всяка секунда, която прекарва на различни екрани и платформи. Опонентите му бяха поставени на мястото си и плюе на всеки, които смята, че изтъква прекалено много себе си и своите достойнства… Самият Ниландер смяташе, че не се е скъпил на похвали за своите подчинени и на първо място за Тим Янсен. Въпреки че, в същото време, не смяташе за необходимо да изтъква нито Хес, нито Тулин. Да, разбира се, именно Тулин откри отсечените части от телата на убитите, но тя наруши забраната му да общува с Линус Бекер. Съвсем наскоро, тази сутрин той си мислеше колко прекрасно би било да се раздели с нея. Нека се търкаля в своя любим NTs-3. Скоро отделът ще получи нови сили и в бъдеще, ще разполагат с по-добри кадри и от нея. Въпреки че, разбира се, е невъзможно да не се признае, че тази малка странна птица има забележителни способности…

Но не може да каже нищо добро за Хес. Наистина, Ниландер бе превъзнесъл таланта му до небето в телефонен разговор с някакъв шеф от Европол, но само с цел да се отърве бързо от него. След като убийствата бяха разрешени, Хес повече не се появи в офиса, а Ниландер дори трябваше да натовари Тулин и другите колеги да изготвят отчета за извършената работа, за което беше отговорен той. Като цяло се радваше от новината, че този дебил си замина от Дания. И затова доста се изненада, като видя, че именно Хес звъни на мобилния му.

Отначало, виждайки името му на екрана, Ниландер, смяташе да му затвори, но след като вече знаеше какво е станало, му вдигна. Един от служителите бе казал, че някакъв французин се е обадил от Европол да пита защо Хес не се е появил на определеното място. Вярно, Ниландер много не го слушаше, като смяташе, че информацията не е важна. И вече си представяше как Хес ще започне да обяснява защо е пропуснал полета до Букурещ, и ще хленчи и умолява Ниландер да се обади в Хага и да го спаси, като измисли някакво извинение. Въпреки че, всъщност Хес заслужаваше да бъде изгонен от работа. Размишлявайки, как може да избегне връщането на Хес отново в отдела, Ниландер държи мобилния телефон до ухото си.

Три минути и четиридесет и осем секунди по-късно разговорът приключва. Продължителността му е фиксирана до най-последната секунда на дисплея, в който Ниландер се взира онемял. Пред него се отваря бездна. Мозъкът отказва да приеме казаното от Хес. Макар и дълбоко в себе си съзнаваше, че най-вероятно всичко е истина. Ниландер изведнъж забелязва с изненада, че служител на пресслужбата стои наблизо и бъбри нещо, след което се втурва към отдела, където дава команда на първия полицай, който се изпречва пред очите му:

— Съберете група за залавяне! И ме свържете с Роза Хартунг! По-живо!

Глава 109

Във вилната зона, където Стийн Хартунг се скита в търсене на следите на дъщеря си, отново заваля сняг и той беше мокър до кости. Единственото му средство, което го кара да се чувства добре се съхранява в малки бутилки, но скоро те ще свършат и той напомня на себе си да спре до магазина на Bernstorffsway. Стийн върви с бавно темпо по градинска пътека, покрита със сняг. От двете му страни са разположени тикви, направени за Хелоуин, посипани със сняг. Той натиска звънеца. В очакване на отговор той поглежда назад към стъпките си върху бялата покривка и разглежда големите снежинки, хаотично въртящи се сред къщите, сякаш се намира в огромна снежна сфера. Някъде му отварят, някъде не и дългото чакане подсказва, че тази врата няма да се отвори за него. Когато се обърна и направи крачка надолу по стъпалата на верандата, изведнъж чува звука в ключалката. Очите на мъжа, отворил вратата, изглеждат познати. Стийн не го познава, но му изглежда че вече го е виждал. Вече беше доста уморен, бродейки из квартала няколко часа безрезултатно и вече нямаше сили да вярва на очите си. Той бе започвал да осъзнава, че търсенето му има само една цел — да успокои все още не преминалата болка. Той разучаваше карти и скици, звънеше на звънците на къщите на хората, но дълбоко в себе си вече усещаше, че всичко това е напразно.

Той объркано обяснява целта на посещението си на човека, който отвори вратата. Разказвайки за ситуацията като цяло, той изразява надежда, че собственикът на къщата може да си спомни поне нещо от случилото се следобед на 18 октомври миналата година, когато дъщеря му уж е минала по тази улица. Стийн показва снимка на дъщеря си, мокра от падналите върху нея снежинки, така че по лицето се бяха появили петна, сякаш от потекла спирала за очи. Той няма време да довърши, а мъжът вече клати глава. След като изчака малко, Стийн се опитва да обясни отново, но собственикът на къщата отново клати глава и е на път да затвори вратата.

Стийн вече не може да се контролира.

— Мисля, че съм ви виждал и преди. Кой сте вие? Сигурен съм, че съм ви виждал!

В гласа на Стийн се усеща недоверие, сякаш разпознава заподозрения в събеседника. Хартунг слага крак на прага, за да попречи на собственика да затръшна вратата.

— И аз ви помня, но това не е изненадващо. Идвахте миналия понеделник и зададохте абсолютно същите въпроси като сега.

След миг Стийн осъзнава, че мъжът е прав. Изгаряйки от срам, той моли за извинение, и напълно объркан слиза по стъпалата и тръгва по пътя. Той чува собственика да пита дали всичко е наред с него, но не го удостоява с отговор. Почти тичайки си пробива път през снежните преспи и спира в края на пътеката близо до колата, където се подхлъзва и се подпира на капака за да не падне на земята. Жалък глупак, това заслужава, като се е вкопчил така в миналото, мисли за себе си. Той се качва зад волана, и се разплаква. Седи в тъмното, в затрупаната от сняг кола, хлипа като дете, и едва усеща вибрацията на мобилния във вътрешния си джоб. Решавайки, че това е Густав, изважда телефона си, вижда многото пропуснати обаждания и го обзема страх. Но се оказва, че не е Густав, а икономката, и Стийн вече е готов да прекъсне разговора, без да каже и дума. Алис обаче казва, че трябва незабавно да намери Роза, защото се е случила неприятност. Той не може да разбере за какво става въпрос, но думите „Кестенов човек“ и „полиция“ го карат да се потопи в нов кошмар.

Глава 110

Три превозни средства на специалните части със силни сирени си пробиват път през трафика по черната киша на тротоара на Обулвар. Ниландер седи в една от колите, които ги следват и по целия път от центъра до посочения адрес се опитва да намери аргументи, които опровергават версията на Хес, за която настояваше в телефонния разговор. Ниландер бе получил снимката от класната стая, свалена от Хес на телефона му и не сваля очи от нея. Въпреки че разпознава лицето на момчето в края отляво, той все още не може да повярва, че Хес е прав.

На известно разстояние от целта сирените спират, за да не уплашат заподозрения. Пристигайки на входа на сградата на отдела по криминалистика, групата е разпределена според разработения план. В продължение на четиридесет и пет секунди полицията обгражда сградата във формата на кошера. Любопитни очи вече гледат през прозорците, а Ниландер минава през снежния воал до главния вход, където всичко изглежда както обикновено. В дежурната стая се чува приглушена музика, а колегите си споделят плановете за уикенда през тезгяха, на който стои с кошница с плодове. Служителят, от който се усеща миризма на лимон с готовност съобщава, че Генц провежда спешна среща в лабораторията си. Чувайки това, Ниландер изведнъж възприе на сериозно казаното от Хес, и обяви тревога. В нарушение на всички правила той отмина кутията със сини калъфи за обувки, изложени за посетители и заедно с трима оперативни лица под любопитните погледи на експерти, седнали зад бюрата си в стъклени клетки, се отправя към лабораторията. Той често посещава тази огромна стая, когато иска да се увери, че доказателственият материал съвпада с този, представен в докладите или в телефонните разговори.

Лабораторията обаче е празна. Както и съседната, която е специално за Генц. Успокояваща атмосфера цари и в двете стаи — всичко е чисто и подредено, и само една пластмасова чаша с остатъци от кафе седи спокойно на масата пред голям екран.

Служителят, който ги заведе в лабораторията, не без изненада установи отсъствието на началника си на работното място и тръгна да го търси. Той тръгва, а Ниландер започва да прави планове как най-добре да съсипе живота и кариерата на Хес, който го беше въвлякъл в тази срамна акция. Сега Генц ще дойде и ще обясни всичко и, може би, дори ще се смее на глас и ще каже, че на снимката въобще не е той. Че никога не се е наричал Токе Беринг. И не той е правил разработване и изпълнение на план за отмъщение години наред. И, разбира се, няма нищо общо с престъпника психопат. И ще опровергае версията на Хес.

Но изведнъж цялата картина се разкрива пред погледа му. Ниландер е в центъра на лабораторията, и има възможност да огледа и двете стаи наведнъж. На празното бюро в кабинета на Генц са личната му карта, ключовете, служебния телефон и пропуска, които той не бе забелязал при влизането си. И са подредени така спретнато, сякаш собственикът им иска да покаже, че повече няма да му трябват. Но не личните вещи на Генц карат Ниландер да се разтрепери. А малкият кестенов човек, който стои върху кибритената кутия до тях.

Глава 111

Хес се обади на Ниландер, когато влезе в последната част на магистралата преди Копенхаген. Беше му се обаждал няколко пъти преди това, но идиота не вдигаше и вече нямаше особено желание да говори с него.

— Какво искаш? Зает съм.

— Намерихте ли го?

Няма го в лабораторията. Генц е изчезнал без следа. С изключение на подписа му, тоест кестеновия човек, с който любезно поздравява преследвачите си. Персоналът бе съобщил, че е заминал на научна конференция някъде в Ютланд. Но след като са направили запитване до организаторите, детективите разбрали, че Генц дори не се е регистрирал при тях.

— А на домашния му адрес?

— Вече сме там. Голям мезонет в нов жилищен комплекс в района на северното пристанище. Но е празен. Искам да кажа, напълно празен: без мебели, без лични вещи и вероятно дори няма отпечатъци.

Видимостта по магистралата не надвишава двадесет метра и въпреки това Хес натиска газта малко по-силно.

— Но поне сте се свързали с Роза Хартунг? Всичко е заради нея и ако…

— Не успяхме да се свържем с нея. Никой не знае къде е и телефонът й е изключен и не можем да го проследим. И съпругът не знае нищо. Само икономката казва, че е тръгнала с кола, след като е намерила някаква декорация от кестени пред входната врата.

— Каква е декорацията?

— Не съм я видял.

— Не можеш ли да проследиш Генц? Чрез телефона или колата му?

— Не; той е оставил служебния телефон в кабинета си, а в автомобилите от криминалистиката няма DVR-и. Някакви други предложения?

— А компютърът в лабораторията? Нека Тулин разбие кода, да видим какво има там.

— Вече имаме група, момчетата се опитват да получат достъп.

— Обади се на Тулин! Тя ще го направи за…

— Тулин — не.

Ниландер изрече нещо зловещо. Хес чува, че той и другарите му слизат по стълбите и стъпалата им отекват във входа. Оказва се, че издирването в празния апартамент на Генц е приключило.

— Какво имаш предвид?

— Явно днес е ходила при експертите в отдела и се е срещнала с Генц. Портиера в гаража преди няколко часа е видял как излизат през аварийния изход, качили са се в колата на Генц и са потеглили. Не знам нищо друго.

— Преди няколко часа? И дори не си й се обадил?

— Опитахме. Току-що бях информиран, че телефонът й е намерен в кош за боклук в близост до криминалистиката.

Думите на Ниландер зашеметяват Хес. Той намалява скоростта в бързо преминаващия поток от автомобили, и се насочва към заснежения край на пътя, едва успял да избегне удар от камион, който бе профучал в дясната лента и накрая спира.

— Тулин не му е нужна. Възможно е просто да я е закарал някъде. Може би до вкъщи или е някъде с нея…

— Хес, проверихме всичко. Тулин я няма никъде. Имате ли още предположения? Къде би могъл да бъде сега?

Марк чува въпроса. Заедно с шума от преминаващите автомобили. Но стои като парализиран. Опитва да излезе от това състояние, но единственото, което все още се движи в колата, са „чистачките“, които се плъзгат нагоре и надолу по предното стъкло.

— Хес?

— Не. Не знам.

Той чува затръшване на вратата, връзката прекъсва. Не сваля веднага телефона от ухото си. Колите летят през разтопената маса от сняг. Чистачките продължават движението си.

Трябваше да й звънне. Трябваше да й се обади от летището веднага щом разбра, че са в беда. Ако той й се беше обадил, щеше да разгледа сцените на престъпленията, над които се беше фокусирал Линус Бекер, и никога нямаше да й хрумне да отиде при Генц. Но той не й се обади и преглъщайки сълзите си, осъзнава че в причината за посещението й при криминалиста, има нещо повече отколкото би искал.

Хес се опитва да насочи мислите си в рационална посока. Той все още има време. Но няма точен отговор на въпроса защо Тулин би отишла при Генц. Ако тя доброволно се е качила в колата му, това означава, че не е знаела кой е той. Генц не би имал причина да й навреди, или да си губи времето с нея. Да, но ако Тулин е изровила нещо и е отишла при Генц, за да му сподели и да се консултира?

Мисълта го плаши. За Генц тя не би била нищо повече от незначителна пречка на пътя, водещ към целта му. А целта му е Роза Хартунг. Винаги тя е била неговата цел — Роуз Хартунг и миналото.

Изведнъж Хес е поразена от една мисъл. Вече е наясно какво да прави. Вярно, това е като изстрел в мъгла, по-скоро вдъхновение, отколкото рационална версия. Но всички други версии са или неправдоподобни или вече са тествани от Ниландер и колегите му в Копенхаген. Той гледа през рамото си, към колите, които профучават, пръскайки почернял сняг във всички посоки. И в две- секундната пауза, достатъчно дълга, за да успее да избегне сблъсък със следващата вълна, Хес натиска газта и пресича пътя на мястото, където е премахната разделителната ограда поради пътни работи. Колата буксува, и Хес вече мисли, че ще се завърти и ще остане на мястото си, като кегла за боулинг, но гумата захваща повърхността, преминава средната лента и излиза в насрещната лента. Той не бе взел предвид интензивността на движението, стисна волана с всички сили, и успява да се промъкне между два камиона и застава на пътя.

Сега Хес вече кара в обратна посока. След миг скоростомерът показва сто и четиридесет километра в час и той изпреварва всички в бързата лента.

Глава 112

— Прекрасен ден за разходка в гората, но доколкото мога да забележа, това е обикновена букова гора.

Чувайки забележката на Генц, Тулин се заглежда още по-внимателно в околния пейзаж. Да, изглежда, че експертът е прав. Дори да не беше така забулено навсякъде, пак би било много трудно да се забележат кестени сред буковете. А сега, когато пейзажът на Mоен е затрупан с бяла покривка, това изглежда все по-невъзможно за Ная.

Те се движат по тясна, криволичеща магистрала. Генц, шофирайки, поглежда часовника си.

— Е, все пак опитахме, но нямам повече време. Ще те закарам до моста, а от там ще можеш да вземеш нещо до гарата във Ворденборг. А аз ще продължа към Ютланд. Става ли?

— Да…

Да, пътуването се оказа безполезно. Тулин се обляга на седалката.

— Извинявай, отнех ти толкова много…

— Не, глупости, всичко е наред. Ти сама каза, че ми е на път.

Ная се опитва да се усмихне в отговор на усмивката на Генц, но не й се получава: бе замръзнала и ужасно изморена.

Те бързо се свързаха с криминалиста, който се е занимавал с пръстовите отпечатъци на Кристин Хартунг по кестеновите фигури. Професор Ингрид Калке от катедрата по природни и биологични науки в Копенхагенския университет се оказа доста млада за такъв висок ранг, около тридесет и пет годишна. Тази крехка жена обаче заговори с глас, който не остави никакво съмнение за авторитета на мнението й. От кабинета си, по Skype, тя потвърди, че плодовете, представени за изследване, не принадлежат към най-разпространения вид в Дания — конският кестен.

— Кестените, от които са изработени фигурките, са годни за консумация. Всъщност климатът в Дания е твърде студен за ядливи кестени, но се срещат и тук — например в района на Лимфьорд. За да бъдем точни, този вид е хибрид от европейски и японски кестен и принадлежи към рода Castanea sativa x Castanea crenata. На пръв поглед принадлежи към сорта Маригал, който сам по себе си не е рядък вид. Необичайното в този случай е, че се кръстосва със сорта Boucher de Betisac. Повечето експерти смятат, че този хибриден сорт е изчезнал в Дания. Аз например, последно чух за него преди много години, когато представителите на този сорт бяха засегнати от определен вид гъбички. Но вече ви разказах за това.

Да, тя вече е обяснила на Генц забележителните подробности за растежа на кестена в Дания. И Тулин отбеляза, че Генц замълча, когато професорът му напомни за това. Вероятно бе взел забележката й за своя грешка, като критика към неговия отдел, защото разследващите се запознават с този факт едва сега.

И тук консултациите щяха да приключат, ако Тулин не беше задал още един въпрос:

— Можете ли да ми кажете къде за последно са регистрирани кестените Marigal-Betisak в Дания?

Професор Ингрид Калке разговаря два пъти с един от своите служители и разбра, че последните регистрирани кестени от този сорт растат на някои места на остров Mоен. Тя обаче повтори, че този сорт се смята за изчезнал. Независимо от това, Ная записва имената на съответните местности на Моен в близост до пролива Грьонлум, който е между Моен и Фалстър и се сбогува с професора. След това трябваше да отдели известно време, за да обясни на Генц значението на получената информация.

Според Тулин значението на находката било следното. Тъй като плодовете с пръстовите отпечатъци на Кристин Хартунг не принадлежат към видовете конски кестен, те не биха могли да се окажат на тарабата за продажба от нея и Матилда и по този начин произходът им става още по-загадъчен. Сега вече няма логика, как кестеновите фигури с пръстовите отпечатъци на Кристин, биха могли да се окажат в ръцете на Бенедикт Сканс и Асгер Неергор. И версията на Ниландер е под въпрос. Тулин беше особено вдъхновена от факта, че кестените от същия сорт като тези с отпечатъците на дъщерята на Хартунг могат да бъдат намерени само на няколко места в Дания, или по-скоро — само на някои места на остров Моен. Ако сортът наистина е толкова рядък, както твърди професорът, търсенето на тези места може да доведе до значителни резултати за разследването. И в най-добрия случай да открият нова информация за извършителя и съдбата или поне местонахождението на Кристин Хартунг.

Генц едва сега разбра накъде бие Тулин. Тя иска да каже, че случаят с убийството може все още да не е решено. Този Хес вероятно е прав. Възможно е някой да ги е нагласил по такъв начин, че подозрението да падне върху младата двойка.

— Хайде. Шегуваш ли се?

Генц се засмя и отказа да я закара на Моен, за да търси там кестени. Но тя започна да го убеждава, че все пак ще мине по тоя път, ако отива в Ютланд. Тоест, почти му е на път. Генц поклати глава, но след това осъзна, че тя така или иначе ще отиде там. И тогава той се съгласи, за което Ная му беше много благодарна. От една страна, защото днес не можа да използва служебната кола. От друга страна, защото бе разчитала на неговата помощ, да идентифицира и провери сортът кестен, ако, разбира се, изобщо го открият.

За съжаление, нещата не се получиха както ги планираха от самото начало, въпреки че Генц се оказа добър шофьор и въпреки снеговалежа успя да ги закара до посоченото от професора място на Моен само за час и половина. Обаче вместо гори те намериха там или пънове, покрити със сняг, или нови жилищни сгради. Имаше само един последен шанс и Тулин убеди Генц да отбие от магистралата и да тръгне в обратна посока към моста за Зеландия по криволичеща магистрала, от едната страна на която се простира гора, а от другата — ниви. За Генц ставаше все по-трудно да преодолее снежните преспи и въпреки че той не губи кураж, в един момент стана ясно, че те ще трябва да сложат край на начинанието си.

Тулин си спомни за дъщеря си и дядо си. Празникът в училището, очевидно отдавна бе приключил и тя реши да им се обади и да им каже, че се прибира.

— Виждал ли си мобилния ми телефон?

Ная претърси всичките си джобове, но не можа да намери телефона си.

— Не. Но имам версия за това, как кестените от рядък сорт от Моен биха могли да се окажат в Хартунг и дъщеря им. Те просто са отишли до там, цялото си семейство, за да се възхитят на гледката от скалата, и по пътя са събрали малко кестени и са ги отнесли със себе си у дома.

— Е, възможно е.

Последният път, когато Тулин бе вадила телефона си е в лабораторията на Генц и го бе сложила на масата. И сега е доста объркана от мисълта, че го е забравила там, защото никога досега не й се е случвало. Ная е на път отново да рови в джобовете си, но след това забелязва нещо почти на пътя. За секунда се колебае, но картината все още е пред очите й и накрая й става ясно какво е видяла. Мислите й се завъртат в друга посока:

— Спри! Спри тук! Спри се!

— Защо?

— Спри, ти казвам!

Генц най-накрая забива спирачка и колата, след леко занасяне, спира. Тулин изскача през отворената вратата и в последвалата тишина излиза отстрани на пътя. Вече е около четири, но слънцето започва да залязва. Покритите със сняг полета отдясно на хоризонта се сливат с небето. А отляво — гъста тъмна гора, където тук-там се забелязват снежни преспи. И точно зад колата, почти на самия бордюр, има огромно дърво. То е по-висока от останалите. Стеблото му е дебело, колкото бъчва, а на височина достига двадесет, а може би и двайсет и пет метра. Големите тежки клони са покрити със сняг. Не прилича много на обикновен кестен. Клоните са напълно голи, цялата зеленина от тях вече е паднала и въпреки това Тулин е сигурен, че не греши. Тя се приближава до дървото, снегът скърца в студения въздух. Под долните клони, където снежната покривка не е толкова гъста, Ная вижда малки топчета. Тя е без ръкавици и бере няколко плода, паднали в снега с голи ръце.

— Генц!

Тулин се дразни, че експертът все още стои до колата и не споделя ентусиазма й. Тя изчиства снега от кестените и вижда, че студените тъмнокафяви топки на лявата й длан са подобни на тези с отпечатъците на Кристин Хартунг. Опитва се да си припомни характеристиките на различните сортове кестен, предложени от консултанта.

— Ела и виж. Вероятно са те!

— Тулин, дори да са те, това не доказва нищо. Хартунг са ходили до скалата на Моен и дъщеря им е събрала тези кестени пред да се приберат у дома.

Ная не отговаря. Преди, минавайки покрай гората, не й бе обърнала внимание, но сега забелязва, че всъщност гората не е толкова гъста, колкото изглежда. А недалеч от самотния кестен започва криволичещ горски път, покрит със свеж недокоснат сняг.

— Хайде да отидем там, да видим какво има.

— Защо? Няма нищо особено.

— Откъде знаеш? И какво би могло да ни се случи? Най-много да затънем в снега.

Тулин върви бързо през снега до колата. Генц все още стои до страничната врата на шофьора и я гледа. Но когато тя минава покрай него, за да обиколи колата отпред, и да седне на неговото място, той насочва погледа си към някаква невидима точка в края на тесния горски път и казва:

— Ами добре. Щом така искаш…

Глава 113

1987 г, през есента

Ръцете на момчето са мръсни, под ноктите има черни ивици. Той несръчно се опитва да пробие дупка в кестена с шило и Роза трябва да му покаже как да го направи. Дупката не трябва да е дълбока, а само леко да се пробие. Шилото се завърта около оста, докато достигне до ядката на кестена. Първо трябва да се направи дупка за шията и на двата плода, след това здраво да се забие половината от кибритена клетка в единия от кестените и да се постави другия върху нея. След това се пробиват дупките за ръцете и краката, и най-добре е да се направят по-дълбоки, така че клечките да седят здраво в дупките.

Момичето се научи първо на занаята. Сякаш пръстите на момчето са тромави, сковани и често плодовете падат от ръцете му върху мократа морава и Роза трябва да ги вдигне, за да може да опита отново. Роза и момичето му се смеят, но не искат да го обидят и той не се обижда. Макар че, може би в началото беше обиден — е, може би първите няколко пъти, след като бяха събрали плодове под огромното кестеново дърво в гората. Тогава, както сега, те седяха в градината зад къщата, на детската площадка сред жълтите и червени паднали листа и когато Роза се разсмя на неудобните опити на момчето да направи кестеново човече, той беше изненадан. Както и сестра му. Тогава Роза помогна и на двамата и те разбраха, че тя им се смее без злоба.

— Човек кестен, влез, влез, кестен човек, влез…

Роза тананикаше песента и в същото време показваше на момчето какво трябва да направи, за да може кестеновата фигура, да се присъедини към останалите готови фигури на дървения рафт. Тя им обясни, че колкото повече фигурки правят, толкова повече пари ще изкарат, когато ги продадат на импровизиран павилион край пътя. Преди това Роза не е имала нито брат, нито сестра и въпреки че знае със сигурност, че няма да останат завинаги с нея и най-вероятно ще са само до Коледа, тя не иска да мисли за това. Толкова е страхотно, че са тук, мисли си тя, когато се събужда. Рано сутрин в събота и неделя, когато не ходят на училище, тя може да влиза в стаята за гости, която се намира от другата страна на спалнята на родителите й. Въпреки че пристигането й ги буди, близнаците не й се сърдят. Те търкат очи, прогонвайки остатъците от съня и чакат нейните предложения какво ще правят днес. Те слушат с любопитство разказите на Роза за различни игри и изобщо не я притеснява, че близнаците обикновено са мълчаливи и не изразяват никакви предложения. Тя е невероятно щастлива винаги, когато им покаже някаква нова игра, която самата тя е измислила. И дори й се струва, че въображението й се развива и всякакви забавни идеи и хрумвания й идват по-лесно в главата — сега, когато освен майка си и баща си, тя има и друга публика, която може да извика „о!“, „Ах! " или "никога не сме виждали това преди!"

— Роза, ела тук за минута.

— Мамо, играем!

— Не, ела тук. За малко.

Роза минава покрай градинските лехи, където лопатата на баща й се забива в земята между картофеното поле и цариградското грозде.

— Какво е станало?

Роза се спира нетърпеливо на входа на навеса, прикрепен към малка къщичка, но майка й я моли да свали гумените си ботуши и да влезе вътре. Роуз е доста изненадана, че родителите й я гледат със странна усмивка на лицето. Вероятно стоят така дълго време, предполага тя и гледат как децата играят в градината.

— Обичате ли да играете с Токе и Астрид?

— Да, защо? Нямаме време.

Тя се нерви, че трябва да се мотае в бараката в дъждобран, докато близнаците я чакат в къщата за игра. Ако приключат с кестеновите човечета до сутрина, ще имат време да вземат кутиите с плодове от гаража и да отворят павилиона преди обяд, така че нямаха много време.

— Решихме да оставим Токе и Астрид с нас завинаги. Какво мислиш за това?

Пералнята зад баща й бръмчи. Родителите гледат Роза.

— Трябва да излекуваме мъката им; сега се нуждаят от добър дом, а баща ти и аз мислим, че ще са добре с нас. Ако и ти смяташ така? Какво мислиш?

Роза не очакваше такъв въпрос и дори не знае какво да отговори. Мислеше, че родителите й ще попитат дали искат черен хляб и масло или плодова вода или няколко бисквитки „Мария“. Но се оказа, че става въпрос за нещо съвсем различно… И Роза отговаря, тъй като усмихнатите родители очакват от нея:

— Да, разбира се, отлично.

Миг по-късно родителите й, без да облекат топли якета, излизат в мократа градина: майката в гумени ботуши, бащата в дървено сабо на бос крак. Роза вижда, че са доволни от нейния отговор. Родителите отиват до къщичката за игра, на стъпалата на която седят близнаците, погълнати от правенето на кестенови фигурки. Роза остава на вратата на бараката, сякаш така й е наредено. Майка й и баща й сядат с близнаците и дълго време разговарят с тях. Роза не чува какво говорят, вижда само лицата на децата. Изведнъж момичето се втурва в обятията на родителите й. А момчето скоро избухва в плач. Той просто седи там и плаче. Майка й го прегръща и утешава, тя и баща й се споглеждат и се усмихват един на друг с такава усмивка, която тя никога не е забелязала досега.

Изведнъж небето се разтваря и потоци вода се спускат на земята. Роза все още стои на прага на бараката, а останалите се скриват под малка козирка и се смеят силно.

— Ние изцяло подкрепяме вашето решение. Къде са те?

— В стаята за гости. Сега ще ги доведа.

— Как се чувства дъщеря ви?

— Въс всеки случай, добре.

Роза седи на масата в кухнята, но отлично чува гласовете в коридора. Майката минава покрай полуотворената врата на кухнята към стаята за гости, а бащата продължава разговора с мъжа и жената, които току-що бяха излезли от бялата кола точно пред прозореца, където седи Роза. Гласовете в коридора се заглушават и тогава събеседниците напълно преминават към шепот и тя вече не може да разбере думите. През изминалата седмица в къщата имаше много шепоти и Роза се радва, че скоро ще спре. Той се настани в къщата, след като тя разказа историята на родителите си. Кой знае къде я е чул… въпреки че не, разбира се, от детската градина. Тя все още си спомня как реагираха възрастните, когато едно момиче на име Берит разказа какво се случва в стаята за игра. Както играела с момчетата, едно от тях поисква да види катеричката й и дори й предлага петдесет ера за това. Берит му я показва и пита другите момчета дали искат и те да я видят. Имаше много желаещи, и Берит спечелва много пари, които обаче момчетата й дължат. Да, и тя също позволила да си сложат нещото там, но за това е необходимо да се доплатят двадесет и пет руди.

Възрастните явно се изплашиха. След това имаше много шепоти по този случай, включително и в съблекалнята, и скоро в детската градина се въведоха нови строги правила, което беше много тъжно. Роза сякаш напълно беше забравила всичко това. Но една вечер, когато майка й и баща й прекараха цял ден в покупки и сглобяване на двете нови легла и боядисване на стените в стаята за гости, тази история неволно изскочи в главата й. Не бе правила никакви усилия да я запомни.

През отвора на открехнатата врата Роза вижда две малки същества, с наведени глави да вървят по коридора. Тя чува стъпките им по стъпалата на верандата, където баща им вече е поел чантите им. В коридора, майката пита къде ще бъдат изпратени близнаците.

— Все още не сме намерили ново място за тях, но се надявам търсенето да не отнеме много време.

Възрастните се сбогуват. Роза няма желание да вижда близнаците, защото има болки в стомаха. Сякаш коремът й е вързан на възел. Да, не е по силите й да промени историята, защото бе казала вече всичко и не може да си признае лъжата. Такива истории трябва да се пазят в тайна и да не се казват на никого. И въпреки това, виждайки какъв подарък са оставили близнаците на леглото й, тя чувства, като че ли бомба е избухнала вътре в нея. Пет кестенови фигурки, свързани със стоманена тел, сякаш се държат за ръце и образуват кръг. Двете фигури са по-големи от останалите, сякаш представляват баща и майка, стоящи с трите си деца.

— Е, Рози, всичко свърши.

Роза минава покрай родителите си. Чувайки изненаданите им гласове зад нея, тя изскача на двора. Бялата кола току-що се е отделила от тротоара и се придвижва бързо към завоя. Забравяйки че е без обувки, само по чорапи Роза се втурва след нея с всички сили, докато той изчезва от погледа. Последното нещо, което вижда, са тъмните очи на момчето, което я гледа от задната седалка.

Глава 114

Дневната светлина започва да изчезва, когато завива на горски път и натиска газта. Отново започна да вали. Снегът почти напълно покри следите от протекторите — Роза едва може да ги различи напред по фаровете. Първо пропусна правилния завой и трябваше да спре до първата къща, която видя, и да попита за указания. Тя никога не е идвала на Моен и дори да беше, нямаше да има особено значение. Следвайки съветите на стопанката на къщата, Роза се обърна и потегли в обратна посока. Близо до огромно кестеново дърво продължи по горски път, на който първия път изобщо не обърна внимание. Пътят се вие сред стари и оголени широколистни дървета и ели и изобилства от резки завои. Роза обаче стриктно се придържа към следите от автомобил, който наскоро е минал тук и това е единствената причина, която й помага да продължи без да изпадне в канавка. Междувременно виелицата не утихва, следите напълно изчезват под прясно падналия сняг, а Роза е завладяна от паника. Наоколо няма сгради, няма хора, изобщо нищо, просто гора и път. Ако отново отиде на грешното място, вероятно ще закъснее завинаги.

Въпреки това, точно в момента, когато тя е напълно отчаяна, гората внезапно се раздели и пътят я води директно към заснежения двор на голямо имение, заобиколено от огромни дървета. На външен вид имението изобщо не е това, което Роза си е представяла. Съдейки по описанието в доклада, който прочете на екрана на компютъра в министерството, то трябваше да е разрушена, окаяна сграда. Но не. Пред очите й се появява почти идилична картина. Роза спира, изключва двигателя, изскача в снега и, забравяйки да затръшна вратата, набързо се оглежда, така че парата от дъха й се разсейва във всички посоки.

Пред нея е къща с две дълги крила, двуетажна, със соларен покрив, което на пръв поглед й напомня на имение от някакъв роман на Мортен Корк[57]. Вярно е, че бялата мазилка на фасадата е осветена от модерни лампи, които осветяват двора, където тя стои. Малки стъклени куполи на камери за видеонаблюдение са монтирани в ъглите под сламен покрив. Блуждаещи отражения на открит огън се виждат през прозорците с бяла завеса на приземния етаж. Над главния вход стои табела „Кестеновото имение“, изписано с чисто черни букви. Виждайки я, Роза осъзнава, че е попаднала на правилното място.

Тя просто не може повече да чака. Вкарва колкото е възможно повече въздух в дробовете си и крещи с всички сили, така че викът й отеква в големия двор и изчезва сред дърветата:

— Кристин…

Стадо врани излита от клоните на дърветата, извисяващи се зад къщата. Птиците летят над покритите със сняг стопански постройки и когато последната от тях се скрива, Роза забелязва фигурата му на вратата на плевнята.

Той е висок — около метър и осемдесет и пет. Носи разкопчано палто от водоустойчива материя. В едната си ръка държи синя кофа с трупи, в другата — брадва. Лицето му е кротко, младежко, Роза не го разпознава веднага.

— А, намери го, значи… Е, добре дошли! — казва той с някакъв приятелски глас и хвърляйки й кратък поглед, тръгва към къщата. Снегът скърца под краката му.

— Къде е?!

— За начало се извинявам от факта, че имението не изглежда така, както беше тогава. Когато го придобих, смятах да го пресъздам в предишния му вид; Исках да видите как беше тогава. Но тогава тази мисъл започна да ме потиска.

— Къде е тя?

— Тя не е тук. Моля, можете да се убедите сама.

Сърцето на Роза се къса. Цялата сцена й се струва сюрреалистична. Мъжът спира на прага, учтиво й отваря вратата и отстъпва встрани, като изтупва снега от ботушите си.

— Влез, Роза. Нека да приключим с това.

Глава 115

В къщата е тъмно и студено. Роза вика дъщеря си, вървейки по коридора, и оглежда стаите. Изтичва по стълбите към втория етаж, разглежда отново всички стаи, но със същия резултат: там няма никой и нищо. Никакви мебели, никакви неща, само миризмата на лак и прясно подрязани дъски я преследва навсякъде. Наскоро реновираната къща е напълно празна и на Роза й се струва, че изобщо не е била оборудвана. Слизайки долу на първия етаж, чува гласа му. Той тананика нещо, някаква стара детска песен. Роза я разпознава и кръвта й се смразява. През вратата към хола тя вижда, че той е клекнал с гръб към нея и разбърква жарта в печката с ръжен. В синя кофа до него забелязва брадвата. Роза я грабва с бързо движение. Той обаче изобщо не обръща внимание на това. Все още стои приклекнал на пода, но когато поглежда към нея, ръцете й започват да треперят и са нужни много усилия, за да задържи брадвата.

— Кажи ми какво си направил с нея?

Той затваря капака на печката и внимателно спуска резето.

— Вече е на по-добро място. Не е ли това, което обикновено се казва?

— Питам, какво си направил с нея?

— Както и да е, това ми казаха, когато попитах къде е сестра ми. Такъв е парадокса. Първо изпращат двама близнаци в мазе, където таткото прави каквото си пожелае с тях, а майката, жадна за нови неща, му хвърля свежи идеи и дори заснема всичко на камера. И тогава разделят близнаците, за да не се виждат дълги години, като казват, че за тях ще е по-добре.

Роза не знае какво да отвърне на това. Той се изправя, а тя затяга хватката си върху брадвата.

— Виж, казах добро място, но това не е много успокояващо. Според мен по-лоша е неизвестността. Не си ли съгласна?

Вероятно е напълно луд. По пътя до тук Роза размишляваше как трябва да се държи с него, но никаква логика, стратегия или план не биха й помогнали да се справи с неговия спокоен вид. Роза пристъпва към него.

— Не знам какво се опитваш да постигнеш. И не ме интересува. Трябва да ми кажеш какво си направил с Кристин и къде е тя сега. Чуваш ли?

Той й хвърля бърз поглед и й се струва, че брадвата в ръката й се е разтворила. Усеща, че в очите й напират сълзи. Да, той е прав: тя няма да може да използва брадвата, защото в противен случай никога няма да узнае истината. Роза се бори със сълзите, но те вече се стичат по бузите й и на лицето му се появява лека усмивка.

— Нека да приключим с това. И двамата знаем какво искате, и аз ще ви го предоставя. Единственият въпрос е колко искате да знаете.

— Ще направя всичко… Просто ми кажете всичко. Защо не искаш…

Бързо, така че тя няма време да реагира, той се приближава до нея и притиска нещо меко и мокро към лицето й. Острата миризма я удря в ноздрите. Роза се опитва да се освободи от ръцете му, но той е твърде силен и шепотът му се приближава съвсем близо до ухото й:

— Ето така. Вдишвай. Скоро ще свърши.

Глава 116

Силната светлина я ослепява. Роза затваря очи и след това едва примигва и отначало вижда само бял таван и бели стени. Отляво, малко встрани, ниска стоманена маса проблясва на светлината на силна лампа и монитори трептят на отсрещната стена. И й се струва, че е в клиника и е само сън всичко което й се случи… Но, опитвайки се да стане, Роза осъзнава, че не да може да го направи. Тя изобщо не лежи на болнично легло, а на операционна маса, също направена от стомана, а голите й ръце и крака са разперени и плътно завързани с кожени каишки, здраво прикрепени към масата. Тя крещи колкото може, но каишката, която придържа главата й отдолу, покрива устата и писъкът е приглушен, и думите не могат да се разберат.

— Здравей отново! Добре ли си?

Очите на Роза са замъглени и тя не може да го види.

— Анестезията ще престане да действа след десет до дванадесет минути. Малко хора знаят, че обикновеният конски кестен съдържа отровното вещество ескулин. Той е толкова ефективен, колкото и хлороформа, при условие че се използват правилните пропорции за приготвяне на разтвора.

Роза мига с очи, но все още не го вижда, чува само гласа му:

— Във всеки случай все още имаме много неща за вършене. Затова се опитайте да останете будна. Съгласна ли сте?

Изведнъж той се появява в нейното зрително поле в бяло найлоново палто. В ръката си държи продълговато куфарче. Поставя го на малка стоманена маса, навежда се, отваря ключалките и казва, че историята на Кристин започва в деня, когато след години на търсене той неочаквано разпозна Роза по телевизионните новини.

— Всъщност отчаяно исках да ви намеря. И ви виждам на задните редове на Фолкетинг в креслото на министъра на социалните грижи… Съгласете се, каква ирония на съдбата, че ви намерих благодарение на това назначение.

Роза си припомня, че такива бели облекла, каквото той носи сега, обикновено се носят от криминалисти. Устата му е покрита с бяла маска, синя шапка на главата и пластмасови ръкавици за еднократна употреба на ръцете. Той отваря капака на куфара; Роза, преодолявайки съпротивлението на каишката, обръща глава леко вляво и забелязва две вдлъбнатини в тъмната вътрешност. Той препречва съдържанието на предната с гръб, но в задната тя вижда искрящ метален прът. В единия му край е снабден с метална топка с размер на юмрук, цялата покрита с малки остри тръни. В другия край към пръта е прикрепена дръжка, точно под нея има остър, като шило връх, дълъг пет до шест сантиметра. Виждайки този инструмент, Роза се опитва да освободи ръцете и краката си и тогава той й казва, че преди много време, преглеждайки архивните документи на община Одшърред, той разбира защо той и сестра му са изпратени в „Кестеновото имение“:

— Тогава, разбира се, сте била просто невинно момиченце и не сте осъзнавала напълно постъпките си. Но направихте от мухата слон и всеки път, когато в качеството ви на министър се изказахте в защита на нещастни деца, аз разбрах от самодоволния ви поглед, че сте забравили услужливо тази история.

Роза крещи. Тя иска да каже, че това не е така, но всъщност се чува само вой. И с края на окото си вижда, че вместо пръчка, изважда някакъв предмет от предната вдлъбнатина в куфара.

— От друга страна, щеше да е много лесно, ако просто те бях убил. Но аз трябваше да ви покажа какви страдания причинявате на другите, а не знаех как да го направя. Докато не разбрах, че имате дъщеря и дори е на приблизително същата възраст като сестра ми в онези далечни времена. И тогава направих план. Започнах да изучавам вашия живот, навиците ви; на първо място, разбира се, разбрах какво обича Кристин. А момичето, не е много игриво, съвсем обикновено, би могло да се каже, типично разглезено дете на заможни родители. И не ми беше трудно да разбера нейното ежедневие и да разработя план за действие. Остана само да изчакам есента… Между другото, вие ли я научихте да прави кестенови човеци?

Роза се опитва да се ориентира. В зрителното й поле няма прозорци, няма стълби, няма врати и въпреки това тя не спира да крещи. И въпреки че устата й все още е притисната от кожен колан, гласът й все пак изпълва цялата стая. Това й дава сила и тя продължава да се извива в страни, опитвайки се да освободи ръцете и краката си от кожените ремъци. Но когато силите й вече я напускат, Роза внезапно открива, че той стои до нея и се мотае с някакъв инструмент.

— Гледах с такова удоволствие как двете с приятелката си продават фигурки край пътя… Дори виждах някакво вдъхновение в това, въпреки че в началото не знаех как това обстоятелство може да ми помогне. Изчаках няколко дни и тогава я последвах след тренировката й във фитнеса. Само на две улици от къщата ви я спрях, попитах как мога да стигна до площада на кметството и успях да завлека Кристин в пикапа, където я упоих. Оставих мотора и чантата й в горския парк, за да има какво да прави полицията и, разбира се, заминах с Кристин. Трябва да ви отдадем почит: дъщеря ви е много образована. Тя е много доверчива и дружелюбна и повярвайте ми, само деца на добри родители са такива…

Роза плаче. Гърдите й се вдигат и смъкват, предизвикани от риданията, които не може да удържи. Тя е сломена от мисълта, че неслучайно е тук на операционната маса. Роза се чувства виновна и заслужава това наказание. Във всеки случай, тя не се погрижи за детето си, не я спаси…

— Е… Колкото и да е смешно, но в нашата история има четири глави, и първата, вече я приключихме. Сега нека си починем и след това ще продължим. Става ли?

Чувайки шум от звук, Роуз се опитва да обърне глава към мъчителя си. Той държи инструмент, изработен от стомана или алуминий. С големината на ютия. Той има две дръжки, метален щит и направляваща щанга с груби, занаятчийски заварки. Роза не разбира веднага, че тези звуци се излъчват от въртящото се острие на електрическия трион, разположен пред инструмента. Изведнъж осъзнава защо краката и ръцете й са затегнати с колани и висят от операционната маса. Трионът докосва ръката й близо до китката — и Роза отново избухва в писък.

— Добре ли сте? Чувате ли ме?

Роуз чува въпроса. Пред очите й трептят петна от ярка бяла светлина. Тя се опитва да се ориентира и да съживи в паметта си всичко, което се е случило преди да е загубила съзнание. За миг се чувства облекчена, че не се е случило нещо още по-страшно, но след това забелязва, че лявата й ръка е загубила чувствителност. Тя гледа в нейна посока и я обзема паника. Черните лабораторни скоби задържат кръв от отворената рана, където преди е била лявата й ръка. И на пода в синя кофа, тя вижда върховете на пръстите си.

— Втората глава започва тук, в мазето. Когато най-накрая разбрахте, че нещо не е наред, Кристин и аз вече бяхме пристигнали тук, — гласът му достига до нея.

С инструмента и синята кофа в ръце, той стои отдясно на масата. Бялата му роба е изпръскана с кръв от едната страна, чак до рамото и маската, която крие устата му. Роуз отново се извива, опитвайки се да освободи ръцете и краката си.

— Знаех, че нейното изчезване ще вдигне на крак цялата страна и се подготвих добре. Мазето изглеждаше много по-различно, отколкото сега. Подредих всичко така, че дори и някой да влезе в къщата, да не го намери. Кристин, разбира се, беше изненадана, когато се събуди вече тук, в мазето. Въпреки че, може би е по-добре да се каже „уплашена“. Опитах се да й обясня, че трябва да направя разрез в малката й тънка ръка, тъй като имах нужда от нейното ДНК, за да изпратя полицията по грешен път и тя го прие доста смело. Вярно е, че за съжаление трябваше да прекарва много време сама — в края на краищата имам работа в Копенхаген. Вероятно искате да знаете как се е чувствала тук. Самотна ли се е чувствала, страхувала ли се е… За да бъда честен, тя се чувстваше самотна и уплашена. Молеше се да я пусна при вас. Беше толкова трогателно, но нищо не трае вечно и когато след около месец се предаде, беше време да се разделим.

Неговата история й доставя повече страдание, отколкото болката в ръката. Роза плаче и усеща, че гърдите й са на път да се пръснат.

— Това беше втората глава. Сега отново ще направим почивка. Няма да сте в безсъзнание по-дълго от първия път — в края на краищата нямам цял ден пред себе си.

Той поставя синя кофа под дясната й ръка. Роуз го моли да спре, но вместо думи издава нечленоразделни звуци. Инструментът отново бръмчи, ножът на триона започва да се движи и когато допира китката й, Роуз отново започва да крещи. Тялото й се огъва към тавана, когато, плъзгайки се върху костта, трионът се врязва в кухината и потъва в плътта. Болката е безумна и не отшумява, въпреки че инструментът спира да бръмчи и да се върти. Слабите писъци на Роуз заглушават воя на алармата срещу кражба и именно тези звуци го карат да се откаже от операцията. Без да пуска триона, той се обръща към мониторите на отсрещната стена. Роза също се опитва да ги погледне. На един от тях се забелязва известно движение — и тя осъзнава, че изображението от камерите за наблюдение се излъчва на мониторите. Някакъв далечен предмет, може би кола, попада в рамката. И това е последното нещо, за което си мислеше преди отново да потъне в мрака.

Глава 117

От напрягането кървенето от раната на главата не спира и кръвта залива лицето на Тулин. За да не припадне, трябва да поема дълбоко въздух. Главата й е обвита с лепенка така небрежно, че може да диша само с едната ноздра, но ръцете й са вързани и тя няма начин да откъсне лентата. Тулин лежи отстрани в тъмния багажник и след като си поема дъх, отново опира коленете си на мястото, където според нея е ключалката. Всичките й мускули са напрегнати, като задната част на главата и раменете се опира в предната стена. С всички усилия, тя притиска ключалката отново и отново и от носа й тече кръв. Ключалката обаче не поддава. Но някакъв малък винт болезнено се врязва в ставата под коляното. От липсата на въздух силата й бързо я напуска и тя се отказва да се бори с ключалката и конвулсивно си поема въздух.

Тулин няма представа колко време е прекарала в багажника. В последните минути бе чула пронизителни звуци на някакъв включен електрически уред и в същото време женски писъци и тези минути й се сториха цяла вечност. Въпреки че писъците са приглушени, сякаш устата на жената е запечатана и звукът достига до Тулин като през вентилационен канал, й се струва че никога досега не е чувала подобни сърцераздирателни писъци. Ако ръцете й не бяха вързани, тя щеше да запуши ушите си, включително и заради причината, че отлично разбира защо една жена крещи толкова ужасно.

Възвръщайки се в съзнание, тя дълго време не можеше да разбере къде се намира, тъй като наоколо беше мрак. Обаче усещайки студените метални стени отстрани и капака над нея, Тулин предположи, че най-вероятно е в багажника на колата; явно тази, с която тя и Генц пристигнаха тук. Когато гората внезапно се раздели и те влязоха в двора на имението, Ная първо забеляза самата сграда с две крила. Слезе от колата в току-що навалелия сняг, и с ъгъла на окото си забеляза гигантските кестени, обграждащи имота, и когато видя табелата над входната врата, веднага извади пистолета. Къщата със сламен покрив на пръв поглед й се стори тъмна и негостоприемна. Тя се приближи, светлинните сензори работеха, светлините на фасадата светнаха и Тулин видя камерите за наблюдение под купола. Вратата на главния вход беше заключена, в самата къща никой не се виждаше, но тя нито за миг не се съмняваше, че са пристигнали на правилното място.

Тулин обиколи къщата, търсейки друг начин да влезе в сградата, но неуспешно. Тя се канеше да счупи един от прозорците на първия етаж и да се промъкне през него, когато Генц, който изведнъж излезе отзад, каза, че е намерил ключа под килима пред входна врата. Което не я изненада, защото самата тя мислеше да погледне там. И накрая успяха да влязат в къщата. Първо влезе Тулин и вече в коридора усети миризмата на лак и прясно подрязани дъски, сякаш къщата току-що е ремонтирана и никой още не е живял там. Но щом отиде до печката в ъгъла на хола, който не се виждаше от двора, й стана ясно, че жилището е обитаемо. На бяла работна маса бяха поставени два лаптопа, електронно оборудване, мобилни телефони, ваза с кестени, план на определени зони, стъклени колби и лабораторни инструменти и два метални контейнера на пода до масата. На стената над масата има снимки на Лора Киер, Ан Сайер-Ласен и Джеси Квиум. Над тях виси снимка на Роза Хартунг, както и любителски снимки, на нея и Хес.

Тръпки преминаха по кожата й, когато видя снимките. Тулин свали предпазителя, подготвяйки се да претърси останалата част от сградата и поради липса на мобилен помоли Генц да се обади незабавно на Ниландер и да го информира за находката.

— За съжаление не мога.

— Така ли, защо?

— Очаквам гост и това може да ми попречи да работя спокойно.

Тулин беше толкова стресната от отговора му, че се обърна и го погледна с въпросителен поглед. Генц стоеше на прага на хола. Светлините в двора зад него все още бяха включени и тя не можеше да види лицето на експерта. Само силуетът му й подсказваше и Тулин си спомни фигурата зад фасадното фолио на скелето срещу апартамента й.

— Каква ги говориш, по дяволите?! Веднага се обади!

Едва сега Ная разбра, че държи брадва, която сякаш бе пораснала от ръката му.

— Точно така, поех риск, използвайки местните кестени. По-късно може би ще разбереш, че ми бяха необходими именно такива.

Отначало Тулин не го разбира. След миг обаче смисълът на казаното от Генц достигна до нея и едва тогава й стана ясно каква фатална грешка е направила, като се е обърнала за помощ към него. Ная вдигна ръка, опитвайки се да насочи пистолета в посока към Генц, но в този момент той замахна към главата й с брадвата. Тулин успя малко да наклони главата си, но това "малко" не беше достатъчно и тя се събуди с пулсиращо главоболие в тъмния багажник. Наблизо се чуваха гласове: спокойния на Генц и истеричен женски, подобен на гласа на Роза Хартунг. Идваха от двора, но после затихнаха и малко по-късно се чуха женски писъци.

Тулин слуша без да може да си поеме дъх. Инструментът замлъкна. Жената също замлъкна. Но последвалото мълчание може би означава само това, че скоро ще дойде нейния ред да бъде подложена на същото изтезание? Тя си помисли за Ле и дядо си и сърцето й се сви от болка, че може би никога повече няма да види дъщеря си.

Изведнъж в тишината се чува звукът на мотор, който приближава. Отначало Ная не може да повярва на това, което чува, но изглежда, че някаква кола се движи в двора. Когато спира и шофьорът изключва двигателя, тя се убеждава, че предположенията й са правилни.

— Тулин!

Ная разпознава гласа му. Но това е невъзможно — тази мисъл първо проблясва в главата й. Той физически не може да бъде тук, той трябва да е на път някъде далеч, далеч. Факт е, че той е тук и това поражда в нея надежда. Тулин крещи с всички сили, но звуците, които издава, са толкова слаби, че той не може да я чуе. Поне от двора. Тогава тя започва да рита отчаяно в страничната стена на багажника. Някъде в кухото пространство се чува ехо и тя продължава да тупа на същото място.

— Тулин!

Той вика името й още няколко пъти. Тогава гласът му заглъхва — сигурно бе влязъл в къщата. И е попаднал право в ръцете на Генц. В крайна сметка той отдавна бе разбрал, че Хес е пристигнал, иначе нямаше да спре мъченията. Осъзнавайки това, Тулин продължава да удря в стената на багажника.

Глава 118

Входната врата се отваря и с влизането си в къщата Хес бързо разбира, че в хола и на втория етаж няма никой. С пистолет в ръка той набързо се спуска по стълбите, минава още веднъж през някакви тъмни помещения, но не успява да намери никакви признаци на живот, с изключение на собствените си мокри стъпки. Връщайки се в хола, той се приближава до работната маса в близост до печката, където на стената висят снимки на тримата — Роза Хартунг, Тулин и той. Спира и се ослушва. Не се чува звук, освен дишането му, но печката все още е топла и Хес има чувството, че Генц е някъде тук.

Гледката на имението го изненада. Очакваше да види разпаднала се развалина, тъй както къщата беше описана в полицейския доклад и отначало помисли, че е дошъл на грешен адрес. Вярно е, че веднага забеляза колата на Роза Хартунг в двора, вече почти напълно покрита със сняг, и предположи, че стои там поне от около час. Хес обаче не намери колата, с която бяха тръгнали Генц и Тулин, и реши, че тя е или скрита някъде, или е някъде другаде. Той се утеши с надеждата, че първата версия е правилна. Освен това, когато приближи до къщата, Марк веднага обърна внимание на многобройните камери за видеонаблюдение, поставени отгоре на фасадата. Така че, ако Генц е у дома, тогава той вече знае за пристигането му. И за това Хес, без да се колебае и за секунда, започна да вика първо името на Тулин, а след това на Роза Хартунг. Ако бяха наблизо — и ако бяха живи — имаше шанс да го чуят. Но колкото и да се ослушва, затаил дъх, в зловещата тишина, той не дочака отговор.

Марк бързо се връща в кухнята, въпреки че вече бе успял да я разгледа по-рано и се опитва да възстанови в паметта си кадрите от архива със снимки от местопрестъплението. И така, убитото момиче е седяло от едната страна на масата за хранене, а момчето лежи на пода от другата страна. Това обаче сега не е важно — интересува го вратата на фона на снимката. И реши, че тя вероятно води към мазето, където е намерено тялото на Мариус Ларсен и близнаците. Пространството обаче е изцяло преработено и новия интериор, напомнящ кухненски кът в IKEA, му е непознат. Дори стените са позиционирани по различен начин. В центъра стои голям котлон, неизползван, с шест газови горелки и аспирация от хром над него. От страни е разположен американски хладилник, два двойни кухненски шкафа, китайска мивка, пералня и голяма фурна все още с фолио на стъклото на вратата. Не се вижда врата, още по-малко да води до мазето, само малък проход към килер.

Хес бързо се връща обратно в коридора, хвърля поглед към стълбите и наднича под тях, надявайки се да намери люк или врата за мазето, но не намира нито едното. Той вече е готов да повярва в лудата идея, че в къщата няма мазе. Онзи Генц, или както се нарича той, отдавна го е напълнил с бетон, за да не му напомня повече за случилото се, когато са живеели тук…

Изведнъж отнякъде в далечината се чуват звуци, сякаш от удари. Хес замръзва и слуша, но не може да определи какви са тези звуци. Как да разбера откъде идват. Не се вижда нищо, само снежинки падат под светлината на външните лампи в двора. Хес бързо се връща в кухнята, този път възнамерявайки да разгледа килера, а след това, минавайки през вратата на помещението към другата част от къщата, за да провери дали има прозорци, стълби или друго, което може да отговори на въпроса дали има сутерен в сградата. Когато минава покрай бар плота Хес обаче спира. Хрумва му една мисъл. Марк се приближава до първия от двата бели двойни шкафа, приблизително там, където от старата снимка си спомня, че е вратата на мазето. Той отваря и двете врати, но не намира нищо друго освен празни рафтове. Тогава Хес отваря вратите на втория килер — и веднага вижда бяла дръжка. Рафтовете и задната стена са премахнати, разкривайки очертанията на тежка бяла метална врата в задната част на самата кухня. Хес влиза в празния шкаф, натиска дръжката, вратата се отваря в другата посока и зад нея вижда стълби.

Силна бяла светлина осветява пода в долния край на триметрово грубо бетонно стълбище. Хес си спомня колко мрази избите. Мазето в парк Один, в гаража на Лаура Киер, в Урбанпланен, в полицейското управление във Вордингборг, а сега и този… Той сваля предпазителя и стъпка по стъпка започва да се спуска, концентрирайки се върху областта на пода близо до стълбите. Спускайки се на пет стъпки, той спира, натъквайки се на куп лепкави, смачкани найлонови предмети. Рови с пистолета в купчината, и забелязва, че това са сини калъфи за обувки, каквито той и колегите му слагат върху обувките си, когато изследват мястото на престъплението. Само че тези вече бяха употребени и всички изцапани с кръв. И на следващите стъпала се виждат кървави отпечатъци, водещи нагоре, които завършват близо до купчината найлони за обувки. Моментално осъзнава видяното. Той се обръща рязко, поглежда нагоре и вижда фигура, стояща на прага. И като махало, което със свистене пори въздуха, към него лети брадва. Хес успява само да си спомни убития инспектор Мариус Ларсен — и получава удар в главата.

Глава 119

Мазето в къщата на баба му беше влажно, с петна от мухъл по грубите стени и неравен каменен под. Беше много слабо осветена от голи крушки без абажури в стари черни порцеланови фасунги, висящи от тавана върху проводници с текстилна изолация. Този мистериозен свят със странни стаи и коридори, където цари хаос и безпорядък поразително се различаваше от другия горе, зад вратата, разделяща етажите.

В първия доминират жълтеникави тонове. Тежките мебели, тапетите с цветя, измазаният таван, завесите — всичко, дори вонята от бабините му цигари[58], беше жълтеникава. Красива пирамида пепел върху етернитна плоча вечно стои до подплатения градински стол, на който баба му седи в хола до деня, в който буквално я пренесе на ръце до колата и изпрати в старчески дом. Хес мразеше да я посещава, но в мазето беше още по-лошо от горния етаж. Там няма прозорци, няма въздух, няма изход — просто клатеща се стълба, по която зигзагообразно се изкачва в тъмнината, когато се връща от подземието с поредната бутилка, която слага на малкото нощно шкафче до градинския стол на баба си.

Точно със същото чувство на гадене, надигащо се в гърлото и ужасното чувство на паника, както тогава, в детството, Хес се събужда в мазето на Кестеновото имение. Някой го удря силно по лицето и той усеща как кръвта се стича по лицето му.

— Кой знае, че си тук? Отговаряй!

Хес лежи на пода, облегнат с гръб към стената. И Генц му удря шамар в лицето. Той е в бяла найлонова роба и само очите му се виждат между маската, която покрива устата му, изпръскана с кръв и синята шапка на главата. Хес не може да се предпази от шамарите, тъй като ръцете му са вързани зад гърба с някаква лепкава лента.

— Никой…

— Сложи пръста си тук. Или ще го отрежа. Хайде направи го!

От тласъка на Генц Хес пада като чувал. Генц се навежда над него.

Притискайки бузата си към пода, Марк се оглежда за пистолета си, но той лежи на няколко метра. Генц притиска палеца на Хес до сензорния бутон на мобилния му телефон. Без да сваля очи от дисплея, той се изправя и Хес вижда, че държи в ръката си мобилния му. Той знае, че отново ще получи удар и се опитва да се подготви. Ударът по главата обаче е толкова силен, че Хес почти отново припада.

— Обадил си се на Ниландер преди девет минути.

Вероятно още преди да слезеш от колата, когато си спрял в двора.

— О, да, точно… напълно забравих.

Следва още един удар по главата, почти на същото място като първия и този път Хес трябва да изплюе съсирек кръв, за да не се задуши. Той си казва, че времето за шеги свърши, но информацията, дадена от Генц, очевидно ще му бъде полезна. Ако той се е обадил на Ниландер преди девет минути, то много скоро Бринк и екипа за бързо реагиране от Вордингборг ще бъдат тук. Освен ако, разбира се, снежните преспи не ги забавят.

Хес отново плюе и този път забелязва, че локвата кръвта в краката му не е от него. Той проследява откъде тече и вижда отворена рана от ръката, увиснала на операционната маса. Върху нея лежи неподвижното тяло на Роза Хартунг; върху лявата й ръка, на мястото, където преди е била ръката, се поставени пластмасови хирургически скоби, за да се предотврати кървенето. А на дясната й ръка изглежда също има дълбок разрез; обаче под нея е поставена синя кофа. Хес едва успява да различи съдържанието му и това предизвиква нов пристъп на гадене.

— Какво направи с Тулин?

Той обаче не вижда Генц. Преди малко той бе хвърлил мобилния телефон в скута на Хес, който се опитваше да се изправи, и се премести се в далечния ъгъл на стаята и изтрака с нещо.

— Генц, спри! Те знаят кой сте и ще ви намерят. Къде е тя?

— Няма да намерят нищо. Забравихте ли кой е Генц?

Позната остра миризма удря носа на Хес и експертът се появява пред очите му. Той пръска керосин по стените, след това отива до масата, където лежи Роза Хартунг, напръсква голяма част от течността върху неподвижното й тяло и продължава да обикаля стаята.

— Генц разбира малко от криминалистика. Когато пристигнат, тук няма да има и следа от него. Генц е измислен с една цел и когато разберат това, влакът вече ще е далеч.

— Генц, чуй ме…

— Не, нека да не усложняваме нещата. Допускам, че случайно сте надушили какво се е случило тук. И сега не е нужно да ми разказвате приказки, че ми съчувствате и че ще ми намалят срока, ако призная, и други глупости в същия дух.

— Не ти съчувствам. Както изглежда, си се родил психопат. Жалко, че тогава си успял да се измъкнеш от мазето.

Генц го поглежда и се усмихва почти изненадан.

— Трябваше да приключа лайняния ти живот много отдавна. Точно тогава, когато стоеше с гръб към мен и гледаше оня боклук Квиум на дървото във ваканционното селище…

Хес отново изплюл кръв. Усещайки вкуса на желязо, той прокарва езика си по горните предни зъби и се уверява, че два от тях са счупени. Да, така е — престъпникът е стоял в тъмната градината до тялото на Квиум и той дори не си е представял такова нещо…

— Всъщност си мислех, че не представляваш опасност за мен. Повярвах на слуховете, че си пълен нарцистичен задник, който се е провалил в Европол. И изведнъж се появяваш, за да разчлениш прасето или да си поговориш за Линус Бекер и загрявам, че не само Тулин трябва да държа под око. Между другото, видях как играехте на татко, мама и бебе пред Урбанпланен. Наистина ли си падаш по тази уличница, а?

— Къде е тя?

— Във всеки случай не си първия. Наблюдавах гостите, които идваха при нея. За съжаление не си нейн тип. Обаче ще поздравя Тулин от теб преди да й прережа гърлото.

Генц излива остатъците от керосин върху него, който пари очите му, както старите и новите рани по главата му. Той задържа дъха си, докато течността се излива върху него и тръска глава, опитвайки се да се отърси от капките. След това, отваряйки очи, той вижда, че Генц сваля бялата си роба, навива я заедно с маската и шапката и хвърля белия сноп на пода. Той стои пред бяла метална врата, явно тази, която води към бетонните стълби към кухнята. В ръката си държи кестенова фигура. Генц гледа Хес право в очите и прокарва фигурката с клечката кибрит вместо крак по кутията. И когато пламъкът погълна по-голямата част от фигурата, го хвърля в локвата с керосин на пода и затваря вратата зад него.

Глава 120

Гърбът на една от задните седалки поддава със силно скърцане, седалката се премества малко напред и в пролуката, образувана в предната стена на багажника, Тулин най-накрая вижда светлина. Обляна в пот, тя лежи неподвижно за миг, събира всичката сила, която й е останала, и тика главата си в пролуката, за да може да погледне през десния страничен прозорец. Тънка вертикална ивица светлина от лампите в двора свети през леко притворената порта и Тулин предполага, че колата в чиито багажник се намира, е паркирана в плевнята.

Тя не може да отвори ключалката на багажника. Но забелязва, че предната му стена отстъпва, когато я бута с крак, и продължава с тези движения, помагайки си с раменете, използвайки ги да се изтласква. Тя се блъска все повече в стената и успява да разшири празнината и да избута по-голямата част от тялото си в кабината. Все ще намери нещо, с което да пререже лентата, с която са вързани ръцете и краката й и тогава можеше да смята, че все още има време. Тишината в къщата е непоносима за нея — ако можеше да стигне до там и да намери пистолета си, те биха били двама срещу един… Освен това Хес не е глупак. В края на краищата, щом е пристигнал в имението, е разбрал че Генц е убиецът. И ако е така, вероятно знае, че трябва да внимава…

Тулин няма време да обмисли това, защото изведнъж се чува силен шум — сякаш нещо избухва. Усеща, като че ли внезапен порив на вятъра е изпълнил платната до краен предел. И това се случи много близо, най-вероятно, в самата къща и евентуално в стаята, от която преди се чуваше приглушен женски плач.

Задържайки дъха си, Ная се ослушва. Да, наистина някъде наблизо бушува огън и вече може да усети дима. Тя се извива на всички страни, за да влезе напълно в салона и се опитва да разбере защо в къщата изведнъж избухна пожар. И тогава си спомня двете метални кутии на масата в хола. Веднага що влезе ги забеляза, но не им придаде значение, като насочи цялото си внимание към снимките на стената и Генц. Но ако пожарът е избухнал по сценария на Генц, това означава, че нещата са катастрофално лоши за Хес.

Тулин натиска тялото си в пролуката, вдига краката си и се озовава на задната седалка на колата. Тя лежи на една страна, но след това успява да застане на четири крака. И така, сега нейната задача е да стигне със завързани ръце до дръжката на вратата. Тулин вече си представя как ще намери някакъв инструмент в плевнята, ще пререже лентата на краката и ръцете си с него и ще се втурне в къщата. И тогава през пролуката между портата на плевнята вижда Генц.

Той излиза през главния вход, с кутия в ръка и излива някаква течност от нея на пода. Слизайки по стъпалата на верандата, покрита със сняг, той хвърля кутията вътре, драсва клечка кибрит и го хвърля на стъпалата, след което се обръща и тръгва директно към Тулин. Зад него, със скоростта на степен огън, пламъците се разпростират из цялата къща. Когато се приближава до портата на плевнята, огъня в прозорците на първия етаж вече е стигнал до тавана и това е причината Тулин да вижда силуета му.

Тя се хвърля на пода зад шофьорската седалка и в същия миг вратите се отварят. Танцуващите отражения на пламъка проникват в плевнята и тя се свива на топка, така че Генц да не я намери. Шофьорската врата се отваря, той се качва зад волана и с бузата си, притисната към облегалката, тя усеща тежестта на тялото му. Той вкарва ключа в запалването, пали двигателя и когато колата излиза от плевнята в снежния двор, Тулин чува, че първите прозорци се пукат от жегата.

Глава 121

Хес отдавна е станал безразличен към смъртта. И не защото мрази живота, а защото съществуването в този свят му причинява болка. Той не потърси помощ, не отиде при малкото приятели, които му бяха останали, и не послуша съветите на никого. Той просто избяга. Тичаше с всички сили, но тъмнината го гонеше по петите и въпреки това на моменти успяваше да се скрие от нея. В малки оазиси в чужди европейски земи, където душата му отпочива и където го очакват нови впечатления и нови предизвикателства. Въпреки това тъмнината винаги го изпреварваше отново и отново, заедно с изгубените лица, от които в спомените му се бе събрала цяла банда. Той нямаше никого и самият той не беше никой. Дълговете му не бяха към живите, така че мъртъв не би липсвал на никого. Така беше, но сега тук, в мазето, той изпита различни чувства.

Когато вратата се затръшна зад Генц и пламъкът пробяга като змия по натопения с керосин под, той веднага пропълзя към кървавия инструмент, хвърлен на операционната маса. Не беше трудно да се разбере с каква цел Генц използва това оръжие. И не отне много време на Хес да пререже лентата, с която бяха вързани ръцете му с диамантените му зъби. После направи същото с лентата на краката. Когато огънят вече обхвана половината от стаята и започна да се приближава до операционната маса, Марк успя да вдигне мобилния си телефон и пистолета от пода и да се изправи на крака. Кълбетата от черен дим се издигнаха до тавана, пламъците се приближаваха все по-близо и без колебание Хес, първо, един по един, разкопча кожените каишки на ръцете и краката на Роза Хартунг. Той едва успя да вдигне неподвижното й тяло и да го пренесе в ъгъла, където Генц не беше разлял керосин, когато огънят обхвана операционната маса.

Времето обаче изтича. Пламъците вече облизват панелите от дървесина по стените. Те са на път да стигнат до тавана, а той и Роза също целите са в керосин. Въпрос на секунди. Огънят все някога ще стигне до техния ъгъл или температурата ще се повиши до такава степен, че те просто се запалят спонтанно. Единственият изход е вратата, зад която изчезна Генц. Но се оказа невъзможно да я отвори: дръжката беше толкова гореща, че сакото на Хес, което би използвал като ръкавица за фурна, веднага ще се запали от контакт с нея. Черният облак дим от тавана стана по-голям и тогава Марк забеляза, че няколко къдрещи се струйки дим достигат големия панел от ПДЧ на стената пред него. Хваща триона и използвайки го като лост, откъсва ъгъла на плочата при първия опит. Пъхва пръсти в образуваната празнина, и премества плочата встрани.

Хес е изправен пред прозорец на сутерена с двойни пръти от вътрешната страна. В тъмното, през прозореца вижда страничните светлини на кола, да пресичат двора. Хес безуспешно се опитва да откъсне решетките и когато колата изчезва в тъмнината, той е пронизан от мисълта, че смъртта ще го достигне. Обръща се в посоката, от която идва пламъкът и където Роза Хартунг лежи, а гледката на осакатената й ръка го подтиква да вземе спасително решение. Той се обръща обратно към прозореца и веднага забелязва, че прътите на решетката не са по-дебели от костите на Роза, които триона е отрязал. Острието минава през първата пръчка като нож през масло. Още три ряза и Хес откъсва решетката и куката и разбива рамката.

Той повдига Хартунг до перваза, качва се върху него и пропълзява покрай нея. След което се провесва и издърпва Роза заедно със себе си, усещайки огъня да пълзи по гърба му и пада върху мокрия сняг.

Кашляйки, Марк става на крака и влачи Роуз по двора. Чувства се така, сякаш тялото му гори и иска да се хвърли в снега и да угаси пламъците. И въпреки това, кашляйки, Хес продължава по пътя си и само на двадесет метра от горящата къща оставя Хартунг до каменната ограда. А самият той се затичва към гората.

Глава 122

Вътрешният й глас просто крещи, че тя трябва да направи нещо. Сгъната на три върху пода в тъмното зад шофьорската седалка, Ная усеща скоростта на автомобила и всяка негова маневра. И се опитва да си припомни горския път, за да определи кога Генц ще трябва да се концентрира напълно върху шофирането. Сняг и тъмнина едновременно. Няма съмнение, че той ще трябва да направи това, защото навсякъде е непрогледен мрак, а снегът е натрупал поне петдесет сантиметра. Тулин се опитва да си представи по какъв начин е по-добре да го нападне, като е буквално с вързани ръце и крака. Отчита всяка изминала секунда в бездействие за пропиляна. В крайна сметка, на всяка цена трябва да се върне в имението възможно най-скоро. Тя не посмя да вдигне глава и да погледне през прозореца, когато излязоха от плевнята и потеглиха по пътя, и й беше трудно да прецени силата на огъня само по пропуканите стъкла.

Тулин внезапно забелязва, че водачът е намалил. Изглежда, за да влезе в дълъг завой. Всичките й мускули са напрегнати; очевидно, колата е приближила голямата дъга, която се простира на около половината път от имота до магистралата.

Тя скача рязко и прехвърля ръцете си, облепени с лента, опитвайки се да направи примка около врата на водача. Но на слабата светлина от таблото той забелязва движението й в огледалото за обратно виждане. Изглежда, че е готов за нейната маневра и избутва ръцете й назад с всички сили. Ная се опитва отново, след което той отпуска педалите и волана и й нанася серия удари с лакти. Тулин пада на задната седалка и жадно вдишва въздух през едната ноздра. Едва сега Генц спира колата и оставя двигателя на празен ход.

— Трябва да ти призная: наистина мислех, че трябва именно теб да държа под око от целия отдел Убийства. Но сега знам всичко за теб. Дори знам каква миризма излъчваш, когато се напрягаш, и ставаш мокра, като новородено прасе. Добре ли си?

Въпросът му е безсмислен. Той от самото начало знае, че тя е тук, в салона, и когато Генц допира ножа до лентата, покриваща устата й, за момент й се струва, че ще го пъхне в гърлото й. Но не, той прерязва лентата и тя може да я премести от устните си с вързани ръце и да поеме дълбоко въздух накрая.

— Къде са те? Какво си направил с тях?

— Много добре знаеш.

Тулин е на задната седалка, диша тежко, а пред очите й е горящото имение.

— Хес вече е станал на дим в небето. Между другото, ме помоли да те поздравя, преди да ти прережа гърлото, ако, разбира се, това би те утешило.

Тулин затваря очи. Врагът й е твърде силен и осъзнавайки това по бузите й потичат сълзи. Тя плаче за Хес и за Роза Хартунг, но най-вече за Ле, която я чака вкъщи и която няма нищо общо.

— А дъщерята на Хартунг? Ти и нея ли..?

— Да, беше необходимо.

— Но защо?..

Гласът й е тънък и жалък и Тулин мрази себе си заради това. За момент в кабината настъпва мълчание. Струва й се, че Генц се взира в мрака и мисли за нещо важно. После се връща към реалността и обръща черното си лице към нея.

— Това е дълга история. А и бързам. И ти също трябва да спиш.

— Г-е-енц!..

Викът прорязва тишината и тя не разпознава този дрезгав глас. Той идва някъде отдалеч, или от гората, или от под земята. Генц замръзва за момент, но веднага се обръща със светкавична скорост и надниква напрегнато в тъмнината през предното стъкло. Тулин не вижда лицето му, но разбира, че той не вярва на очите си. Тя успява да заеме седнало положение с голямо усилие, за да погледне там, в самия край на светлинния конус, образуван от фаровете на колата. И за нея става ясно какво толкова е изумило Генц.

Глава 123

Белите му дробове са на път да се пукнат, а сърцето му бие като чук в ребрата. Парата излиза периодично от устата му като бели облаци. Ръцете му треперят от студа и той трудно може да държи пистолета в посоката на колата пред себе си. Тя е на около седемдесет и пет метра и Хес стои точно на мястото, от където изскочи преди малко, като ходеща смърт от черната като антрацит гора. В началото пътя му през гората беше озарена от пламъците на пожар, който бе обхванал имението. Огнените езици хвърляха силни отражения и той хукна в посоката, в която падаха сенките на дърветата. Марк си спомни, че пътят от имението не върви направо, а образува дъга под формата на огромна буква С в близост до кръстовището с магистралата и се надяваше, че след като мине напряко през гората, ще бъде там преди колата. Но с напредването на пътя, светлината от огъня постепенно намаляваше. Блестящият бял сняг му помогна донякъде, но въпреки това премина последната част от пътеката почти на сляпо. Навсякъде бе пълен мрак, и Марк различаваше само стволовете на дървета, но здраво се придържаше към избрания курс, въпреки препятствията. Няколко пъти падна в снега и накрая започна да му се струва, че е изгубил посоката. Но точно тогава, отляво, Хес видя слаба светлина. Източникът беше далеч, дори много далеч от него и в същото време се движеше. Изведнъж той забави темпото и когато Марк най-накрая се качи на пътя, колата остана зад него и спря на празен ход и дълги светлини.

Хес не знае защо колата бе спряла, но нямаше значение! Генц бе някъде там, в тъмното купе зад предното стъкло. Марк чака търпеливо, заставайки насред пътя, пистолетът е насочи право напред и се чува само слабия вой на вятъра в гората. Изведнъж чува звън от мобилен телефон и не осъзнава веднага, че звъни неговия мобилен. Хес поглежда колата и вижда на слабата светлина от дисплея седалката на водача. Бавно, сякаш неохотно, той изважда мобилния си телефон от джоба, без да откъсва очи от колата.

Гласът в слушалката е студен и някак безразличен:

— Къде е Хартунг?

В тъмното, зад предното стъкло Хес вижда очертанията на фигурата на шофьорската седалка. Въпросът го навежда на мисълта, че агонията на Роза Хартунг е единственото нещо, което интересува Генц. Той се опитва да диша равномерно, за да не показва вълнение.

— Роза се чувства отлично. Тя остана на двора и чака да чуе историята за съдбата на дъщеря си.

— Лъжеш! Не си имал време да я изведеш.

— Домашният ти трион реже не само кости. Един добър криминалист би се замислил и би го взел със себе си. Не мислиш ли така?

В другия край на връзката настъпва тишина. Хес знае, че Генц в тоя момент си припомня подробности за ситуацията в мазето и събитията, които са се случили там, опитвайки се да разбере дали всичко е вярно. Генц все още мълчи и за миг Марк изпитва страх: ами ако сега той обърне и се втурна обратно към имението, въпреки предстоящото пристигане на полицията?

— Кажи й, че ще се върна и ще я посетя пак. И се махни от пътя — Тулин е при мен.

— Не ми пука! Излез от колата и легни на земята. И не забравяй да разтвориш ръцете си встрани.

Тишина.

— Генц, излез от колата!

Хес се прицелва към единствената цел, която може да види. Но изведнъж светлината от мобилния телефон зад предното стъкло изчезва и връзката прекъсва.

Отначало Марк не може да разбере какво означава това. Изведнъж колата се завърта. Двигателят набира такава скорост при потеглянето, сякаш водачът натиска газта докрай. Колелетата се въртят като луди в снега, а изгорелите газове избухват навън на червената светлина на стоповете. След това гумите докосват земята и колата излита.

Хес хвърля мобилния си телефон встрани и се прицелва. Колата се движи право към него, набира скорост с всеки метър. Той стреля — веднъж, два пъти, три пъти. Насочва първите пет куршума в предната броня, но безрезултатно. Ръцете му треперят — това е причината. Хес се опитва отново, като държи пистолета с две ръце, стреля отново и отново, губейки все повече увереност в уменията си за стрелба с всеки изстрел. Колата изглежда като защитена от някакъв невидим щит. Когато остават тридесет метра между тях, една мисъл пронизва мозъка му, че той може да застреля Тулин, ако тя е близко до Генц. Пръстът му замръзва на спусъка. Той чува рева на двигателя, но все още стои насред пътя с вдигнат пистолет; пръстът все още е неподвижен. Изведнъж осъзнава, че вече няма време да се дръпне в страни. Но в последния момент Марк забелязва някакво движение в кабината и колата минава толкова близо до дясното му бедро, че дори успява да усети топлината на двигателя. Като се обръща, Хес вижда, че колата прелита през пътя и след това с оглушителен рев се блъска в някаква преграда. Той чува огъване на метал, счупване на стъкло, плавният шум на двигателя се заменя с остър свистящ звук, като от аларма. Две преплетени тела, като неодушевени кукли, излитат през предното стъкло и, завъртайки се във въздуха, излитат отстрани на пътя към гората. Те сякаш се държат помежду си, но след това двойката се разделя и едно от телата продължава да лети, докато другото се стоварва върху клоните на дърво и се слива с тъмнината.

Хес се втурва натам. Предната броня се е врязала в ствола на дървото, но въпреки това, фаровете с дълги светлини все още са включени. Първо се затичва към тялото, забило се в клоните на огромно дърво. От гърдите на Генц стърчи дебел, извит клон. Краката му стърчат във въздуха. Когато вижда Хес, задържа погледа си:

— Помогни ми.

— Къде е Кристин Хартунг?

Погледът му е някак отнесен и учуден.

— Генц, отговори ми.

Животът обаче напуска тялото на Генц. Виси близо до багажника, почти се слива с него. Главата е наклонена на една страна, а ръцете са разперени отстрани, точно като фигурите му. Хес се оглежда изгубено, вика Тулин и усеща, че кестените се трошат под краката му.